Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
More Than Friends, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Повече от приятели

ИК „Бард“, София, 1996

Американска, I издание

Редактор: Ганка Петкова

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Сам Поуп обърна и последната страница на решението, което четеше, стана от стола, доволен пое дълбоко дъх — последва въздишка на огромно удоволствие. Помръдна мустак и се усмихна. Изпъна се и усети как гърдите му се изпълват с възбуда. Не го сдържа да не изръмжи: Време е да си вървиш, Сам, и излезе от кабинета.

— Успяхме, Джой — подхвърли той, без да забавя крачка.

Секретарката вдигна очи.

— Това обяснява интересът на медиите — пред нея имаше купчина розови листчета със съобщения за обажданията, докато Сам четеше решението — беше се разпоредил да не го безпокои. Телефонът звънна отново.

Но Сам излезе и тръгна по коридора. Походката му като че пружинираше. Чувстваше се на върха на света. Минаваше край кабинетите с отмерена крачка, докато стигна пред вратата на крайния. Искаше Джейди да бъде първият му партньор, който да научи новината. Джон Дейвид Максуел беше най-старият му и най-близкият му приятел.

Кабинетът му бе празен.

— Днес е в „Континентал лайф“ в Спрингфийлд — обади се секретарката от бюрото си.

Сам се разочарова, но само за миг. Беше твърде въодушевен, за да се отрази на настроените му.

— Щом се обади, кажи му, че сме спечелили делото „Дън срещу Хановър“.

Секретарката се засмя.

— Много ще се зарадва. Каква победа само.

— Даа — съгласи се Сам и кривна по друг коридор. В дъното се намираше голям ъглов кабинет с великолепен изглед към кметството на Бостън и градския парк — кабинетът на основателя на фирмата, стария Максуел.

— Джон Стюарт тук ли е?

— В Ню Йорк е, на събрание на борда. Но ще бъде впечатлен.

Така и би трябвало да бъде, помисли си Сам. Преди дванадесет, години Джон Стюарт не желаеше фирмата му да има отдел по съдебни спорове. Ако парите бяха причина, както явно е смятал Джон Стюарт, беше оправдано. Никой не би могъл да донесе непредвиден приход от цели шест милиона.

Крачейки бавно обратно по коридора, си даде сметка, че има самодоволен вид, но не го интересуваше. Спря две врати преди своя кабинет и натисна дръжката.

Вики Корнъл, негова съдружничка, работи през всичките четири години, докато делото „Дън срещу Хановър“ преминаваше от Надзорния през Апелативния до Върховния съд. Тя хвърли поглед към лицето на Сам и се ококори.

— Да?

Той се засмя и кимна.

Вики въздъхна, скочи, завтече се към вратата и протегна ръка, за да го поздрави. Сам пренебрегна колегиалната коректност и я прегърна.

Тя очевидно нямаше нищо против. Като отстъпи, видът й бе точно толкова въодушевен от победата, колкото и неговият.

— Успяхме! Ура! Видя ли копие от решението?

— На бюрото ми е — кимна той.

— Мерилин Дън знае ли?

— Да, както и всички останали. Ще дойдат в три часа за пресконференция. Направи ми една услуга — звънни на Сибил Хауърд. Досега Пети канал добре отразяваше хода на делото. Искам да дам на Сибил възможност първа да зададе въпросите си. И още — виж някой голям ресторант и запази отделна зала — понечи да тръгне. — Доведи и мъжа си. Също Том и Алекс, и всички важни клечки, които държахме в неведение, докато работехме по делото — на път към вратата продължи: — Заслужаваме да го отпразнуваме. Такива дела не се печелят всеки ден — докато минаваше край Джой, каза: — Ще се видим след няколко часа.

— Къде ще бъдеш?

— Вкъщи. Или в колежа. Където успея да намеря жена си — нямаше намерение да й съобщава новината по телефона. Особено в това настроение. Спечеленото дело „Дън срещу Хановър“ беше голяма победа. Трябваше да я види, да я прегърне. Без това никакво празненство не би било истинско.

 

 

Констънс бе на тридесетина километра северозападно от Бостън. Там живееше богато затворено общество, чиито вносни луксозни коли вземаха разстоянието обикновено за четиридесет минути. Сам го направи за десет по-малко. Все пак трябва да се има предвид, че пътуваше в единадесет сутринта, а не в час пик. Профуча край групи работници, които поправяха пътя, без дори да натисне спирачките. Бързаше.

Цял живот мечтаеше да извърши нещо важно, да блесне, да направи нещо необикновено. Като помощник областен прокурор бе произнесъл присъди за тежко убийство и по дело с наркотици, но те в никакъв случай не можеха да се сравняват с „Дън срещу Хановър“.

Ани го знаеше. Ани разбираше.

Действително постигна успех, а се случи така, че днес е вторник — денят, когато тя работи вкъщи. Значи ще е сама — няма да има деца, няма да идват приятели. Сигурно чете списания, преглежда курсови работи или диктува лекции — докато чуе новината. Тогава ще полудее от радост. Винаги е така, щом й донесе някоя добра вест.

Спомни си как бе възприемала хубавите новини. Когато получи съобщението, че е приет да следва право, той отиде в библиотеката, намери я в усамотен ъгъл, завлече я в хранилището и там я люби, подпрян на вратата. Вечерта, когато спечели в дебата по съдебно право, го направиха в колата му. Щом разбра, че вече има разрешение да практикува, отскочиха в хотелчето до колежа, където учеше Ани. Стаята беше очарователна и прекараха два прекрасни часа. След девет месеца се роди Джонатан.

Шофираше с усмивка на лицето и с болка в слабините и двете стигнаха връхната си точка, паркирайки на извитата алея пред вратата на тухлената къща стил Тюдор. Възбуден, изхвръкна от колата, измина няколкото крачки и влезе.

— Ани? Добри новини, слънчице.

Взимаше по две стъпала наведнъж до втория етаж, а после до кабинета й на третия. По това време на деня слънцето струеше през таванските прозорци върху бюрото. Представи си как се любят там.

— Ани?

В празния кабинет видя отвореното й куфарче и бюрото, покрито с книжа. Обиколи отново втория етаж, после първия. Непрекъснато викаше името й. Провери и в гаража — колата й я нямаше.

Без да губи кураж, вдигна телефона в кухнята и набра номера в университета. Би могъл да стигне дотам за десет минути.

Не беше и там.

Погледна календара в кухнята — никакви бележки за деня. Сигурно е отишла да купи нещо за ядене или дрехи на децата, а като се има предвид колко бързо се изчерпва търпението й в магазините, значи ще се върне скоро. Или може да е излязла да обядва с някоя приятелка. В такъв случай ще позакъснее.

Объркан, леко раздразнен и с чувството, че ще се пръсне от възбуда, ако тя не се върне скоро, излезе през задната врата и тръгна към горичката. Листата по дърветата бяха придобили вече цвят на злато и ръжда, миришеше на есен. Пресече потока с един разкрач, мина под дървената къщичка — доста отдавна той и Джейди я бяха построили за децата и не толкова отдавна той и Ани я бяха използвали за съвсем не детски занимания — промъкна се по пътеката между храстите и се озова пред задния двор на семейство Максуел. Пресече плочника и влезе в кухнята.

— Теки?

Машината за кафе бе включена — добър знак. Вероятността да намери Ани изостри възбудата му. Теки би разбрала, ако завлече Ани в гората. Теки го разбираше почти толкова добре, колкото и Ани. Беше му близка като сестра, каквато нямаше.

Познаваше къщата на Максуел като своята — провери в кабинета до кухнята. Теки я нямаше. Пред къщата не се виждаше колата на Ани.

— Теки? — извика отново, този път по-силно. — Теки?

Чула гласа на Сам, Теки се раздвижи. Седеше свита на дивана във всекидневната, с чаша отдавна изстинало кафе. Коприненият халат, подарък от Джейди за миналата Коледа, бе твърде консервативен за нейния вкус — нямаше нищо общо с веселите дрехи, които обичаше. Сега тя с всички сили се мъчеше да осъзнае коя е. Чувстваше се объркана от писмото на Грейди Пайнър.

Грейди беше училищната й любов, светлият лъч от младежките й години, искрата от огъня. Тя израсна в ръцете му в буквален и преносен смисъл. Видя го за последен път преди двадесет и две години, после връзката им прекъсна. Не че не беше опитвала да се свърже с него. Моли го. Писа му писма. Но той не й обърна внимание: връщаше писмата неразпечатани, отказваше да говори по телефона. Отблъсна всичките й опити. Накрая заяви, че не желае да има нищо общо с нея.

Обезсърчена, с разбито сърце, най-накрая проумя необходимостта да го изхвърли от живота си. Замина да учи в колеж, сприятели се с Ани и Сам, запозна се с Джейди Максуел, омъжи се за него, роди му три деца и си изгради съвършено нов живот.

Сега Грейди се появи отново — по-точно получи писмо от него и то в момент, когато бракът й не вървеше. Усещането бе неуловимо, дълбоко в нея и леко я объркваше. Изпитваше някакво нетърпение, каквото липсваше по-рано. Но не само Теки го долавяше. Чувстваше го и Джейди. Разбираше го от това как й говори, как я поглежда. Цялото въодушевление във взаимоотношенията им се бе изпарило. Живееха някак по навик. Писмото на Грейди не би могло да пристигне в по-неподходящ момент.

При получаването му, тя се стъписа. Държеше го в ръка и вътрешно се разтрепери. Чете го достатъчно дълго, за да го научи наизуст.

Мислел за нея, пишеше. Чудел се как е. Нищо чудно някой ден да минел с кола и да й кажел здравей. Заради едно време.

Съвсем естественият стил на писмото му направо я преряза — нищо между Грейди и нея не беше естествено. Какво като са минали двадесет и две години. Не беше сигурна, че ако го погледне в очите, няма да изпита нещо далеч непредвидимо. Винаги е било така, затова сега мисълта за него събуди интимни и скъпи спомени.

Но то предизвика и гнева й. Едно време се беше отказал от нея, заяви й, че не я желае и макар че това едва не я уби, успя да прогони от главата си мисълта за него. Сега вече има собствен живот и той няма право да се намесва. Появата му няма да донесе нищо добро.

Стана й безкрайно приятно, че Сам е дошъл. Щеше да се откъсне от мисълта за Грейди.

— Във всекидневната съм! — обади се тя.

След миг той беше там и сякаш щеше да се пръсне от възбуда.

— Спечелихме делото на Дън!

Тя се опита да си спомни.

— Делото Дън?

— С това се поставя прецедент в случай на сексуално посегателство — обясни й той, без да помръкне от липсата й на въодушевление. — Досега давността беше точно три години, но често жените — жертва на насилие, го разбират едва след време. На Мерилин Дън са й били нужни цели седемнадесет години, за да проумее, че живее в истински ад. Седемнадесет години по-късно тя решава да съди насилника и печели. Знаеш ли какво означава това за стотици жени в щата?

Теки си спомни, че е ставало въпрос за този случай. Запали се.

— И ти го спечели?

Той се захили.

— Дело за двадесет милиона долара.

Тя стана от дивана и го прегърна.

— Страхотно, Сам.

Радостен, той я завъртя.

— Вече има прецедент. Най-накрая победа за много онеправдани хора.

— Толкова е хубаво — възкликна тя. Изпитваше удоволствие от близостта му. Сам беше най-добрият й приятел. Беше стабилен, стоеше здраво на краката си, не като Джейди или като Грейди; от него като че ли извираше сила.

— Да знаеш колко е хубаво, Теки. Толкова много работихме, за да го постигнем.

Тя въздъхна доволно, пъхна ръце под сакото му и ги обви около кръста му. На Сам му бе приятно да го докосват точно както и на нея в този момент. Той изпълни празнотата, която чувстваше преди малко и сега тя направо се стопи.

— Винаги съм си мечтал да ми се падне такъв случай — изрече той до косата й. Гласът му издаваше задоволство. — Подобно нещо ти се пада веднъж в живота.

Тя затвори очи, докато слушаше плътния му глас. Беше силен и мъжествен.

— Доста се претопи за него — прошепна тя. — Заслужаваше да спечелиш.

— Клиентите ми заслужаваха да спечеля.

— Спечели го заради тях — тя пое дъх. Изведнъж тялото му като че пасна към нейното, но тя не се отдръпна. Той й напомняше за Грейди някога. Бе потънала в бездънна пропаст и сега, докато я прегръщаше, тя изпита удоволствие и сякаш си отдъхна. Не виждаше нищо лошо. — Съобщи ли на Ани?

— Няма я вкъщи изпъшка той, вместо да я пусне, я притисна още по-силно. Помислих, да не би да е тук.

— Не — успя да изрече Теки, а в слабините си усети пареща болка. Все едно Грейди се беше върнал, да го вземат дяволите, Грейди изниква от миналото.

— За Бога, Теки.

Тя прошепна името му, поне й се стори така, макар да беше малко по-силно от стон. Тялото й като че се нагласи към неговото, опитвайки се да притъпи паренето, което той събуди.

— За Бога — въздъхна Сам.

Тя много добре разбра какво иска да каже. Усещаше пулсирането на кръвта му или пък това беше нейната — и съпротивата, която изглежда пропадна в лумналата възбуда. Каза си, че трябва да се отдръпне, но тялото й не се подчини. Тя отново се почувства гимназистка в Гълън, обхваната от дълго потискано силно желание.

Той я докосваше. Огънят у нея тлееше, пушеше и избухна в пламък. Изпита силна нужда за нещо повече.

Панталонът му някак си се разтвори. Безпомощна да задържи ръцете си да не се плъзнат в гащетата му, тя го пипна и не бе в състояние да спре. Беше напълно възбуден и имаше нужда да се освободи, а тя изпитваше такава потребност да осъществи една мечта, че отвори халата си.

И тогава двамата сякаш пропаднаха в бездна. Събори я на дивана: тя разкопчаваше ризата му, за да долени устни към гърдите му, а той влизаше и излизаше от нея все по-трескаво, докато най-накрая, с дълъг гърлен звук, свърши. Тя тъкмо щеше да го последва — и някакъв силен шум прекъсна насладата й. Изминаха секунди, докато съзнанието й проумее какво беше това.

— Боже мой — простена и успя да се измъкне изпод него. Загърна халата си и изтича към вратата. — Това беше Майкъл! Майкъл! Той ни е видял! — едва стигна до стъпалата към предната врата на къщата, когато откъм улицата се чу изскърцване на спирачки и плъзгане на кола.

— Майкъл! — изпищя тя и се втурна с разтуптяно сърце, но вече не от страст, а от уплаха. Спусна се по пътеката и от ужас престана да мисли. Няколко борчета и рододендрони закриваха гледката към улицата. Едва до тротоара видя спрелия настрани мръсен син пикап. Заобиколи го и се отпусна на колене. Майкъл лежеше по корем, кракът и ръката му бяха неестествено изкривени, очите му — затворени. От главата му течеше кръв.

Сърцето й щеше да се пръсне. Ужасена, посегна към лицето му, но не го докосна, плъзна пръсти по тила, после по врата му, страхувайки се да задържи ръката си на едно място.

— Майкъл? — гласът й трепереше. — Чуваш ли ме, Майкъл?

Той не отговори. Паникьосана, тя пипна челото му. Сам се наведе от другата страна на момчето.

— Не го мърдай. Трябва да повикаме бърза помощ.

— Не го забелязах — чу се дълбок мъжки глас някъде зад тях. — Изскочи от дърветата. Направих всичко възможно да спра.

Сърцето на Теки отново се разтуптя силно. Това бе неговият глас — гласът, който помнеше. Не може да бъде. Сигурно й се причува. Никой Бог, ако е свестен, не би допуснал да й се случи такова нещо. И без това изпитваше ужас, страх и вина.

— Трябва да повикаме линейка — извика Сам към гласа. — Идете при Клингърови…

— Аз вече се обадих — провикна се Върджиния Клингър — облечена с яркорозов анцуг, тя тичаше през тревата пред къщата си, а около нея се носеше облак от парфюм „Обсешън“. — Тръгнала е. Как стана? — наведе русата си коса над Майкъл. — Жив ли е?

— Да! — изкрещя Теки, твърде отчаяна, за да повярва. С ръка върху гърба на Майкъл, наблюдаваше как гръдният му кош се повдига и спуска при дишането. — Какво да направя? — вайкаше се безпомощна. — Какво да правя?

— Дръж главата му — меко й даде наставления Сам. — За да знае, че ти си тук — леко погали лъскавата кестенява коса на момчето.

— Майкъл! — опита Теки отново и се наведе още по-ниско. — Чуваш ли ме? Мама е, момчето ми. Отвори очи.

— Той е в безсъзнание — констатира Върджиния.

— Казахме му да не си тръгва по-рано от училище — чу се друг изплашен глас. — Предупредихме го. Но той беше сигурен, че ще успее да дойде до вкъщи и да се върне през обедната почивка.

Теки вдигна очи към пребледнелите лица на близнаците Тери и Алекс Бейкър — приятели на Майкъл. Алекс се бе втренчил в неподвижното тяло на Майкъл, а Тери бърбореше:

— Открихме, че още има билети за другата седмица за MTV Клуба в Грейт Удс. Бащата на Джош се съгласи да отиде да ги вземе довечера, но ако преди това съберем парите. Майкъл искаше да пита и да вземе пари от майка си.

— Той излизаше от къщата — обяви Върджиния. Теки я стрелна с очи и проследявайки погледа й, се обърна към Сам. Ризата му беше разгърдена, а панталонът — незакопчан. Стегна колана си и отново сложи ръка върху косата на Майкъл.

— Къде ли е тая проклета линейка? — измърмори той.

Сам, Сам, какво направихме? — мислено плачеше Теки, но даже в тишината гласът й бе особен — не наперен, а някак си мек и отразяваше обхваналия я ужас. Не бе изпитвала такова отчаяние, откакто беше Пийсли: страшно бедна, живееше мизерно в рибарска къщичка нейде из най-северната част по крайбрежието на щата Мейн. Тогава неин спасител бе Грейди. Но сега не можеше да я спаси.

— Ще се оправиш, Майки — успя да прошепне тя. — Лекарите сигурно знаят какво да направят — заради себе си добави: — Дръж се. Успокой се.

— Защо така изхвръкна от къщата? — попита Върджиния. — Защо не се огледа, преди да пресече улицата?

— Втурна се и изхвърча обратно — обади се Тери. — Видяхме го от хълма Картър. Не остана вътре и половин минута.

— Попита ли те за концерта? — Върджиния гледаше Теки.

Не можеше да й отговори. В този момент не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за Майкъл. Поглади здравата му ръка, почувства, че й прилошава и се залюля.

Сам се пресегна и я прихвана.

— Ще се оправи, Теки.

Тя кимна разтреперана, а в същото време се молеше на ум с цялата си душа.

— Децата са силни. Преодоляват много неща.

Далечният вой на линейката разцепи въздуха. Стори й се нереален, както и всичко в момента. Сякаш не се отнасяше до нея. Но нямаше и как да избяга от всичко това.

Звукът на сирената приближи и щом линейката навлезе в улицата, утихна. Пристигна и полиция. Двете коли спряха наблизо.

Теки усети как прииждат и други съседи, но не откъсваше ръка и очи от Майкъл. Сам я вдигна, за да направи място за носилката, изправи се неохотно. Той я хвана здраво:

— Те са професионалисти. Ще му помогнат.

— Той е мое дете, Сам — прошепна тя и се вдигаше на пръсти да зърне Майкъл зад гърбовете на униформените служители. — Ако нещо се случи с него, ще умра.

— Ще се оправи.

— Аз съм причината.

— Не.

— Някой видя ли какво се случи? — намеси се делово един от полицаите.

Шофьорът на пикапа се обади пръв:

— Пикапът е мой. Опитах се да спра, но се оказа твърде късно.

Преди да се съвземе, Теки погледна мъжа и някакъв глас в нея изпищя болезнено. Грейди. Не, не е Грейди. Всеки друг, моля те, Господи, моля те. Но двадесет и две години почти не бяха променили чертите му. Дори маска да си сложи, тя пак ще го познае по очите — дълбоки, тъмни очи, направо да се удавиш. И винаги преизпълнени с любов към нея, а и сега не бяха по-различни.

Разтрепери се истински.

Сам я прегърна още по-силно.

— Всичко е наред, Теки. Ще се оправи. Той е силно и здраво момче.

Теки наблюдаваше как полицаите дръпнаха Грейди настрани, после премести очи към санитарите, които поставяха Майкъл върху носилката.

— Не е ли добре да се облече, какво ще кажеш? — попита Върджиния, а Сам се опита да обърне Теки към къщата.

Теки отказа.

— Не мога да го оставя — беше сигурна, че ако го напусне за миг, той ще умре.

— Пуловер и клин — съгласи се той. — След малко ще бъдем в болницата.

— Не мога да го оставя.

Сам се обърна към Върджиния:

— Бягай вътре и донеси някакви дрехи. Ще се преоблече там.

Върджиния се разбърза.

Лекарят вдигна очи към тях.

— Има счупени кости, вероятно и вътрешни кръвоизливи, но контузията в главата ще причини най-много грижи. Да го закараме ли в Общата Масачузетска болница?

Теки се съгласи. Не беше сигурна. Не съобразяваше дали има някакъв избор. Животът на детето й висеше на косъм, а тя не знаеше нищо.

— Добре — кимна Сам на лекаря и се обърна към Теки. — Най-добре. Там няма да направят грешка.

Настаниха Майкъл в линейката. Теки се сви отзад, обхваната от дълбока майчина тревога.

— Иди с него — подкани я Сам. — Аз ще ви последвам с колата. Оттам мога да позвъня. Ани ще се погрижи за децата. Ще се видим в болницата.

Изведнъж на Теки й хрумна ужасяваща мисъл.

— Джейди — трябваше да му се обадят, да му съобщят да дойде и той.

— Ще се свържа с него — увери я Сам. В очите му имаше същия неизразим ужас, който изпитваше и тя.

Качвайки се в линейката с помощта на Сам, Теки успя да улови погледа, който Върджиния му хвърли. После насочи цялото си внимание към Майкъл. Очите й не се отделиха от лицето му: и по пътя до болницата, и там, тя остана неотлъчно до него. Държеше ръката му, искаше й се да отвори очи, да види очарователната му усмивка.

Обаче очите му оставаха затворени, а в устата му пъхнаха тръба за дишане. Излезе от малката квадратна стая, едва когато лекарите й обясниха, че няма какво да прави там. Преоблече се в една съседна стая и се сви до стената в коридора, с очи, приковани към вратата на кабинета, където хирурзите работеха върху Майкъл.

Пристигна Сам.

— Някакви новини?

Бе минало твърде малко време от онова, което извърши, а и разстоянието помежду им не беше голямо и тя не намери сили да го погледне в очите. Затова само поклати глава.

— Теки…

Прекъсна го с ръка. Не желаеше да мисли за случилото се, още по-малко — да говори за него.

Но той настоя.

— Аз съм причината.

Тя допря разтреперани пръсти до челото си и се опита да съсредоточи мислите си върху Майкъл, върху работата на лекарите и дали той се е свестил.

— Майкъл сигурно е травмиран от онова, което е видял — обади се Сам.

— Моля те — погледна го тя. Умът й бе съвсем объркан, просто не поемаше нищо повече. — Не сега.

— По-късно също няма да е лесно.

— Ако Майкъл оживее, ще бъде. Тогава всичко ще бъде лесно, само да оживее.

— Ще оживее — сигурността на Сам й вдъхна надежда. Беше съвсем отчаяна, имаше нужда от насърчение. Погледна го в лицето и там прочете увереност — в тъмните кафяви очи, в силно изразената линия на скулите, в здраво стиснатите устни под мустаците. — Ще видиш, Теки.

Тя кимна и отново опита да съсредоточи мислите си върху Майкъл, ала пред очите й изникнаха други образи. Видя широкия гръден кош на Сам, почувства ерекцията му, чу върховния му вик, после тряскането на вратата, скърцането на спирачките, воя на сирената. Видя запалените фарове на линейката, кръвта под главата на Майкъл, мръсния син пикай, спрял напряко на улицата и изуменото, познато до болка лице на притежателя му.

Грейди, Грейди. По дяволите, Грейди. Извика от болка. Сам се пресегна да й помогне, но тя бързо се отдръпна.

— Добре съм — успя да поеме дъх и изпъди мисълта за Грейди от главата си. Единствено Майкъл имаше значение.

— Счупен крак. Много ще му е криво. Баскетболът започва след месец.

— Няма значение — каза Сам. — Ще седи на пейката и ще помага на треньора, докато пак се включи в игра.

— Ако пропусне дори и един мач, много ще се разстрои.

— Също и отборът. Той е звездата им.

— А ако се наложи да пропусне целия сезон?

— Другото лято ще тренира и догодина ще бъде два пъти по-добър.

— Ако и тогава не може да играе?

— Ще играе.

— Ако никога не може да играе? — за това изобщо не й се мислеше.

Сам млъкна, но издаде силен, странен гърлен звук. Невероятно — самата тя толкова силно се страхуваше, а ето, че се смили над него.

— Не стана голямо празненство по повод спечеленото ти дело, нали? — въздъхна тя тъжно.

— Остави делото — прекъсна я той. — Отмених пресконференцията, вечерята. Дори не мога да мисля за това, какво остава да празнувам — прокара пръсти през косата си. — Колко е странен животът. Преди три часа бях на седмото небе. Сега съм смазан.

— Говори ли с Ани? — попита Теки и почувства болка в гърдите. Това бе още един ужас, с който щеше да се сблъска.

— Съобщих й само за Майкъл. Искаше да дойде и да остане при теб. Казах й по-добре да прибере децата от училище.

Теки притисна буза към стената.

— Ани е толкова добра — прошепна тя. — Никога не би извършила това, което направих аз.

— Не беше твоя грешка.

— Всъщност аз те привлякох — мисълта я ужаси, а после обърка. — Не знам какво стана. Никога не съм си мислила да бъда с теб по този начин, но когато се появи, се бях отнесла някъде и имах нужда… — имаше нужда от Грейди, беше толкова просто. Бракът й бе в пълен застой. Бяха й потребни усещанията, събуждани у нея от Грейди, дълбочината на чувството, очакването, истинското душевно удовлетворение, което изпитваше с него. От години не си бе разрешавала подобни мисли, връхлетяха я с пристигането на писмото му. След като го прочете безброй пъти, тя отчаяно се нуждаеше от неговата пламенност.

Обхваната от уплаха, отвращение от самата себе си и съжаление, тя извърна лице към стената. Но вратата се отвори и тя се обърна. Със затаен дъх пристъпи към лекаря, които я отведе настрани от останалите.

— Ще го настаним в реанимацията. Ще правим изследвания и бих искал да следя функциите му по-отблизо.

Теки преглътна.

— Дойде ли в съзнание?

— Още не.

— А дали ще дойде?

— Надяваме се.

— Кога?

— Не мога да кажа.

— Но какво предполагате?

Лекарят й се усмихна тъжно.

— За сега нищо. Може би по-късно, след като получим по-ясна представа за степента на травмата. Ако желаете, елате с нас. Там има удобна стая.

Малко по-късно Теки се намери в чакалнята на петия етаж. Сам й донесе чай. Отпиваше на малки глътки, опитвайки да се отпусне, но се оказа почти непосилна задача. Мислеше си за Сам и за болката, която изпитваше той, за Джейди и колко ще се разгневи, за Грейди и за изумлението й, щом го разпозна.

Тогава пристигна Ани. Водеше Джейна и Зоуи — и двете почти разплакани, имаха нужда от утешение, а Теки не бе в състояние да им го даде. Сърцето й тежеше като камък, безпокойството я влудяваше. Когато обаче Ани я прегърна, изпита само смразяваща вина.

Милата Ани — винаги проявяваше съчувствие и разбиране, а сега не знаеше нищо.

Теки си спомни септемврийския ден на 1970 година. Тогава се срещнаха за пръв път. Беше изплашена новачка и предизвикваше съчувствие, докато влачеше брезентовите си торби по коридора на общежитието. В тях бе сложила всичко, което притежаваше на тоя свят, а изведнъж й се стори, че нищо от него няма да й послужи. Тревогата й растеше с всяка отмината стая: предани майки закачаха пердета, хубаво облечени първокурснички разопаковаха нови дрехи. Чувстваше се съвсем не на място. Стигна до определената и стая. Едно момиче, на вид също тъй уплашено, седеше до прозореца и прелистваше старо списание.

— Ти ли си Теодора? — стеснително попита Ани.

— Теки — с естествен глас я поправи Теки. — Теодора е твърде дълго.

Ани въздъхна и се усмихна.

— Много добре. Тъкмо се чудех как ли да се обърна към момиче, което се казва Теодора. Теки е чудесно. Много обичам обици. От какво са?

Обиците бяха от светъл рибарски канап: Теки го беше взела от склада и навърза възли във вид на цветя, които се люлееха около врата й. Ани ги прецени като чудесни. Също и джинсите — Теки ги бе получила от сина на пастора и ги бе избродирала. Както и голямата за нея жилетка, взета от дрехите на баща й, преди да продаде останалото.

Станаха много близки приятелки. Ани пишеше добре, на Теки й вървеше математиката. Ани беше мозъкът, Теки — изпълнителят. Работиха заедно през четирите години на колежа, омъжиха се за двама много близки приятели, продължиха да учат заедно, за да си вземат докторатите, имаха си къщи, участваха в безброй събирания на помощи за училището, заедно прекарваха почивките и ваканциите си и родиха общо пет деца.

А сега нещата изведнъж се промениха. Теки изневери на приятелството, а Ани още не го подозираше.

— Ще се оправи — съчувствено й каза Ани.

Чувствайки се гузна, Теки се отдръпна от нея и каза:

— Моля се за това.

— Тук са най-добрите лекари. Джейди тръгнал ли е насам?

Теки кимна. Изпитваше желание да се отдалечи, за да притъпи ужаса, който изпитва. Тръгна по коридора към стаята на Майкъл. Не влезе, просто застана до вътрешния прозорец. Ани и момичетата се приближиха.

— Какво правят? — попита Зоуи.

— Изследвания — отвърна Теки.

Джейна се облегна на нея.

— Той усеща, ли нещо?

Теки преглътна.

— Не. Все още е в безсъзнание.

— Значи не го боли?

— Май не.

— Не вярвам.

— Кога ще можем да го видим?

— Когато свършат.

— Ще се оправи ли?

— Надявам се.

Джейна втренчи очи в нея — вече не я гледаше с вдигната глава, тъй като почти я бе настигнала на височина, макар точно в този момент Теки да се чувстваше много ниско — и рече тихо:

— Ани ни каза, че са заловили виновника.

Сърцето на Теки отново се сви — представи си лицето на Грейди. Бяха минали толкова години, откакто го видя за последен път. И тогава лицето му изглеждаше така опустошено.

Не биваше да идва, помисли си тя. В живота й вече няма място за него — нали така й беше казал. Защо изобщо му трябваше да тръгва?

Плачеше й се. Овладя се, пое дъх и каза предпазливо:

— Не е ставало нужда да го залавят. Той не бе мръднал от мястото.

— Арестуваха ли го?

— Не знам.

— С голяма скорост ли се е движел?

— Не го видях.

— Майкъл защо не е чул колата? Защо не го е видял?

Теки не беше в състояние да отговори. Можеше само да прави предположения, но те не й даваха утеха. Освен това въпросите на Джейна бяха нищо в сравнение с онези, които щеше да зададе Джейди, когато дойде.