Барбара Делински
Повече от приятели (13)

Дванадесета глава

В басейна с вода до кръста, Теки придържаше Майкъл от едната страна, а терапевтът — от другата. Ритмично раздвижваха над водата ту крак, ту ръка; извиваха ги, изпъваха ги. Целта бе да постигнат пластичност и сила.

Неотдавна свалиха гипса на Майкъл. Въпреки предупрежденията на лекарите, той се надяваше, че ръката и кракът му ще се движат точно както преди. Дълбоко в себе си Теки се надяваше на същото и отчаяно желаеше да се случи чудо. То обаче не се случи и настъпи още един емоционален срив.

— Как ги чувстваш? — попита терапевтът.

— Като че не са мои — измърмори Майкъл. — Ако приятелите ми видят как правя тези упражнения, направо ще ми се изсмеят. Чувствам се като бебе.

— Щеше да бъде по-лесно, ако наистина си бебе — отбеляза терапевтът, мил гигант със своеобразен хумор, многократно повдигал духа на Теки. — Бебетата обичат да учат. Опитват едно и също нещо много пъти. Падат, после стават. Не се стесняват. А големите се притесняват. Задоволяват се с това, което са. Не се стараят да направят нещо повече. Това им действа възпиращо. Не осъзнават, че с ума си на големи хора и при добро желание, могат да учат два пъти по-бързо и с двойно по-голям успех — след кратка пауза попита: — Какво ще кажеш, големи човече? Искаш ли да се избършеш и да започнем с уредите?

При уредите Майкъл се напрягаше повече отколкото в басейна, така че агитацията дойде тъкмо навреме. Майкъл измърмори, но терапевтът му помогна да изкачи стъпалата, вдигна го на ръце и го сложи в инвалидната количка.

— Ще се видим скоро — каза Теки и тръгна към дамската съблекалня. Двадесет минути по-късно, изкъпана и облечена, се върна в стаята на Майкъл. Тъкмо седна в шезлонга и Грейди влезе с голяма чанта.

— Обяд — обясни той и хвърли поглед към празното легло. — Още ли не се е върнал?

— След малко — Теки дори не мръдна. Беше на крак от пет часа сутринта: стана и опече двойна доза сладки, а то беше само за начало. Сега, в средата на изморителния ден, бе вече твърде уморена и ядосана на себе си, че не предупреди Грейди да не идва. — На уредите е. Там не мога да помагам и реших да си почина.

Грейди бръкна в чантата, извади чаша с кафе и й я подаде.

Тя уморено се усмихна.

— Благодаря, имам нужда от него.

— А от обяд нямаш ли нужда?

— Малко — настани се по-удобно. Беше благодарна за възглавниците върху шезлонга и за кафето на Грейди. Истински приятел, дори нещо повече, ако се вземе предвид миналото, но и в настоящето, той се отличаваше от другите. Беше мил, грижовен, беше край нея. Трудно й бе да му се сърди.

Наистина, още бе омъжена за Джейди, продължаваше да се надява да се сдобрят — поне в името на децата и в това отношение присъствието на Грейди беше рисковано. Но нямаше сили да го отпрати.

— За какво си мислиш? — попита я той.

Тя въздъхна.

— Че всъщност не би трябвало да си тук, но ми е приятно да ми правиш компания. Докато бяхме в болницата, повече хора се отбиваха. Вече се върнаха към предишния си живот.

— Сигурно имаш много приятели.

Тя вдигни чашата и подуши аромата на кафето.

— Доста работа върша в града и познавам почти всички — отпи глътка. След плуването и душа топлината на кафето й се стори божествена. — В Констънс има някои много свестни хора. Намират се и доста консервативни. Винаги са ме смятали за малко смахната — направи странна физиономия. — Чудя се какво ли мислят сега — отпи отново.

— Мисис Харт те харесва.

Корнилия Харт не беше клюкарка като другите. Вероятно дори не е чула за гафа на Теки със Сам.

— Тя е мила жена. Добре ли се отнася към теб?

— Много. Каза, че ще ми бъде много студено да спя в къщата, която ремонтирам. Накара ме да се преместя в нейното мазе.

— Наистина е смела — пошегува се Теки и си отдъхна като чу, че на Грейди ще му е топло. Досега бе успял да смени покрива на постройката и полагаше нова мазилка на външните стени. Още не беше стигнал до изолацията и отоплението.

Грейди се засмя.

— Да знаеш как изплаших полицаите. Видели ме да излизам от къщата. Помислили, че съм отишъл да крада.

Теки затвори очи.

— Благодаря ти, Джон Дейвид.

— Всъщност ми стана приятно: заловиха ме, а после откриха, че няма за какво. Единият не е лош. Другият обаче ме заплашва. Като няма за какво да се хване, много се ядосва.

— Сигурно е Конърс — прецени Теки. — Известно време синът му беше в един отбор с Майкъл. Пръв обяви треньора за неподходящ, но не се съгласи да тренира децата. Само ако те докосне, кажи ми. Сам ще му напомни какви са правата му. Имат голям респект от него.

— Изглежда, Сам е свестен човек.

— Така е.

— Дали ще поеме защитата ми, ако партньорът му ги настройва срещу мен?

— Според Сам, ти нямаш вина за случилото се. Знае, че ако Майкъл не ни беше видял, нямаше да изтича на улицата по този начин — вдигна чашата към устните си, но не можеше да се скрие зад нея. Освен това бе безсмислено. Грейди знаеше какво е направила. Както и останалите.

— Обичаш ли го?

Тя премита.

— Сам? Обичам го, както обичам Ани. Те са ни близки приятели и сега много ми липсват. Идват тук на посещение, но не е както преди. Бяхме много добри приятели — спомни си за телефонното обаждане на Сам преди няколко дни и се усмихна. — Бедният Сам — това можеше да сподели с Грейди. — Изведнъж му хрумнало, да не би да съм забременяла. Страшно се беше изплашил.

Грейди я изгледа неспокойно и попита:

— А ти бременна ли си?

— Слава Богу, не. Да родя бебе от Сам, би било травма за цял живот. Не че не обичам бебета. Харесва ми да съм бременна. Обичах децата си като малки, да са около мен, да ги гледам как растат — припомни си ги преди години, когато и проблемите им бяха също тъй дребни. По-късно станаха по-големи. Погледна Грейди с кичура тъмна коса над челото му и си припомни момчето, което беше обичала някога. Спомни си общите им мечти за бъдещите им дена. От смутения израз на лицето му разбра, че и той мисли за същото.

— Имаш ли снимка на дъщеря си? — попита тя тихо. Бавно бръкна в джоба си, извади портфейла и показа снимка с оръфан и краища.

— Тук е на три години.

Теки не можеше да отмести очи от лицето на малкото момиченце.

— Красива е — детето имаше очите, устата и гарвановочерната коса на Грейди. — Много прилича на теб.

— Но не по характер. Много е приказлива и дейна. Непрекъснато скача и се усмихва на хората — изведнъж спря. — Поне такава беше. Отдавна не съм я виждал.

— Не искаш ли?

— Как не. Сега е по-голяма, колкото повече расте и колкото повече ме вижда, толкова повече ми се струва, че ще ме приема такъв, какъвто съм сега.

— Няма нищо лошо в това, какъв си сега.

— Майка й не мисли така.

— Тогава защо се е омъжила за теб?

Грейди потърка тила си.

— Много пъти съм се питал. Не съм намерил отговор.

Теки се опита да си представи жената. Знаеше, че през годините Грейди е имал разни жени, беше твърде мъжествен, но в представите й те изникваха само като сенки без образи и имена. Лицето на детето, беше като на Грейди. Но по него не можеше да съди за жена му.

— Как изглежда?

— Кой, Шарън ли? — Теки кимна и той продължи: — Висока около метър и седемдесет, слаба, със светла кожа, кафяви очи и дълга тъмнокестенява коса.

— Прилича на мен — тихо заключи Теки.

Той въздъхна.

— Страхувам се, че да.

— Нарочно ли го направи?

— Както терапевтът в затвора би казал, дълбоко в себе си сигурно съм го знаел, но навремето не го осъзнавах.

— Поне красива ли беше?

— Много красива.

— Хубав дом ли ти устрои?

— Така си мислех. Според нея къщата бе истинска дупка. Но беше моя, това ми харесваше. Тя обаче искаше да е по-хубава. Смяташе, че имам възможност да купя друга. Предполагам, за това се бе омъжила за мен. Смятала е да сменям къщите една след друга, докато мебелите ни напълнят цял завод. Вместо това, аз се местех непрекъснато от служба на служба и работех каквото ми попадне. В свободното си време строях лодки или изкарвах завършените в реката. Там бях сам с греблото. Харесваше ми. Понякога ме нямаше с дни. Тя полудяваше — от това и че бърках името ти с твоето.

— О, Грейди.

— Не страдах, когато ме напусна. Но Шели ми липсва.

Теки отново погледна снимката, преди да му я върне. Беше похабена от пипане и имаше следи от петна. Стана й мъчно. Грейди би бил великолепен баща. Беше сигурна.

— Можеш да вземеш децата ми на заем, ако желаеш — пошегува се тя. — Което искаш от трите. Ще ти е трудно да отделиш Лий от Джон, Джейна винаги ще ти се налага, а Майкъл непрекъснато ще те разиграва, но те наистина са добри деца.

— Засега ще се заема с Майкъл — каза той засмян. — Благодаря ти. — „Улучих“ — помисли си тя и също се засмя.

Грейди смяташе да остане с Майкъл и Теки само колкото да обядва, но все пак се забави пет минути и старият му син пикап очевидно бе забелязан от Джейди, когато той влизаше в паркинга. През целия път до вкъщи Грейди мислеше какви ли обвинения ще се изсипят върху Теки. Не желаеше да й създава неприятности. Отиде до рехабилитационния център да види Майкъл, да поразсее момчето и да отмени за малко Теки. Гледаше да й занесе кафе или сандвич и да свърши някои дребни неща, за да я улесни. Явно, никой друг не го правеше.

И ето сега подразни Джейди. Така не й помагаше, но какво му оставаше? Сърце не му даваше да напусне града, преди да се убеди, че Майкъл ходи нормално и Теки е добре.

Щом се върна в Констънс, изля яда си върху кедровите тълпи, с които облицоваше задната стена на къщата. Вече няколко часа се занимаваше с това, качил се високо на стълбата, когато полицаите се появиха.

Погледна ги и заби два пирона, после пак стрелна очи надолу. Не мърдаха оттам. Реши да не се ядосва, но му беше трудно. Идеше му да им изкрещи. Беше сигурен, че Джейди ги е изпратил — предвид съвпадението по време.

— Какво има? — попита той по-добрия Дод.

— Налага се да поговорим, мистър Пайнър.

Покорно, тъй като не беше сторил нищо лошо и нямаше подобно намерение, Грейди пусна чука в джоба на престилката и заднешком слезе по стълбата. Щом стъпи на земята, пъхна ръце в джобовете на якето си, което го предпазваше от ноемврийския студ.

— За какво? — попита.

— За Молсън.

— Какво е това?

— Хайде, не се прави, че не знаеш — предупреди го Конърс.

Грейди се вторачи в Дод и той обясни:

— Молсън е къща с градина от четири акра малко по-надолу. Между десет и единадесет тази сутрин е била ограбена. Къде беше по това време?

Грейди усети как се стяга вътрешно. Без да проговаря, посочи към новопоставените дъски на стената.

— През цялото време ли?

— До десет и половина.

— После?

— В Макдоналдс.

— Колко време остана там?

— Пет минути.

— Бързо яде — подхвърли Конърс.

— Не съм ял. Взех нещата за навън. Подадоха ми ги през прозорчето.

— Тук ли се върна да ядеш? — попита Дод.

— Не. Отидох да видя Майкъл Максуел.

— За какво, по дяволите, си го направил? Само си търсиш белята. Знаеш, че бащата на момчето не иска да ходиш там. Лайна ли имаш вместо мозък?

— Вижте, мистър Пайнър — спокойно се намеси Дод, — трябва да намерим свидетели да потвърдят, че сте бил на местата, както казвате. Мисис Харт не допуска, че ще ограбите някого, след като нищо не сте взели от нея, макар и да сте имали възможност. Тази сутрин ви е видяла за последен път в седем и половина. Някой видял ли ви е да работите тук?

Естествено не, помисли си Грейди. Иначе щеше да бъде много лесно.

— Освен ако някой е забелязал пикапа ми отвън. А за да ме види, трябва да заобиколи къщата.

— А в Макдоналдс? — попита Дод. — Там видя ли ви някой познат?

— Не съм излизал от пикапа.

— Надявам се, мисис Максуел ще потвърди, че си бил в рехабилитационния център.

— Или тя, или момчето — уточни Грейди и се обърна към Конърс. — Храната в Центъра не му харесва. Много обича сандвичите от Макдоналдс. Баща му да не се сърди, че съм му занесъл обяд, щом той не се е сетил.

— Хайде да погледнем вътре — подхвърли Конърс към Дод.

— Имате ли заповед за обиск? — попита Грейди. Познаваше законите и макар да не желаеше да настройва тия двамата срещу себе си, нямаше да се откаже от правата си.

— Къщата е на мисис Харт — отвърна Конърс. — Тя ни разреши.

— Докато я ремонтирам, къщата е моя. Аз съм неин наемател.

— Плащате ли й наем?

— Работата, която върша, е наемът. Така че това е мой дом. Без разрешение всякакъв обиск е противозаконен.

Конърс изгледа Дод.

— Той крие нещо.

— Но е прав — отбеляза Дод.

— Ако сега си тръгнем оттук, докато получим разрешение, той ще изнесе всичко.

— Няма да стане, ако го вземем със себе си — предложи Дод. — Съжалявам, мистър Пайнър, страхувам се, че се налага да дойдете до полицейския участък. Искаме да ви зададем още няколко въпроса.

Грейди усети как старият познат страх отново го обхваща.

— Има ли друга причина, освен че вече имам досие?

— Това е достатъчна причина — заяви Конърс и го хвана за ръката. Грейди машинално се дръпна и полицаят настръхна: — Да не би да искаш да ти сложа белезници?

Грейди дълбоко пое въздух и се изпъна. Обърна се към Дод.

— Ще се обадя по телефона. Ако позвъня оттук, адвокатът ми ще дойде в участъка.

— Казах ти, че крие нещо — възкликна Конърс.

— Всъщност нямате нужда от адвокат — по-добронамерено обясни Дод. — Никой не ви обвинява в нищо.

— Държа адвокатът ми да присъства — заинати се Грейди. И друг път му се беше случвало да го държат под око, да го дебнат и да го разпитват. — Оттук ли да се обадя, или от участъка?

Дод го отведе до кухнята на мисис Харт, откъдето се обади по телефона. Четирийсет и пет минути по-късно Сам Поуп влезе в стаята за разпити в полицейския участък на Констънс. Полицаите ги оставиха сами.

— Теки ми каза да ви позвъня, ако имам неприятности — обясни Грейди. — Не бях сигурен, че ще дойдете, но тя твърдеше, че сте специалист по граждански права. Точно от това имам нужда. Разпитват ме за грабеж.

— Направили ли сте го? — попита Сам.

— Не, никога нищо не съм откраднал. Извършил съм убийство, сигурно сте чували.

— Да.

— Просто в този град има хора, които не желаят да съм тук.

— Джейди.

Грейди хареса прямотата му. Така всичко ставаше по-лесно.

— Претърсват къщата, пикапа ми също — предполагам. Настоях да видя заповедта за обиск, затова ме държат тук, докато я получат. Знам само, че слагат нещо в пикапа ми. Кой ще ме защити от тях?

— Аз — рече Сам и излезе от стаята. Когато се появи, направи му знак да стане. — Ще се срещнем с тях.

— Те казаха, че искат да ми зададат и някои въпроси.

Сам кимна.

— Нямат друга причина да ви задържат тук, освен че Джейди ги пришпорва. Ако могат да убедят някой съдия да им даде заповед за обиск, добре. Но и да има претърсване, ние ще бъдем там — с ръце в джобовете, той вдигна уверено глава и тръгна към вратата.

Сам се върна в кантората чак към пет часа. Джейди го настигна в коридора.

— Какво, по дяволите, правиш, Сам?

Сам потисна раздразнението си.

— Какво имаш предвид?

— Като защитаваш Грейди Пайнър.

— Аз не го защитавам. Той няма нужда от защита. Не е нарушил закона — пое листчетата със задачи, които му подаде Джейди и влезе в кабинета си.

— Този мъж не е наш приятел — бавно започна Джейди, сякаш говореше на дете. — Няма да донесе нищо добро на Теки, нито на Майкъл. На мен също. Колкото по-бързо напусне града, толкова по-добре.

Сам прегледа съобщенията.

— Той е свободен човек, Джейди. Има право да живее, където пожелае.

— Съгласен съм, стига да не е в моя град.

— Ти живееш в Бостън. Констънс вече не е твой град.

— Притежавам къща там и плащам данъци. По тази причина имам право да си кажа думата за обстановката там.

— Не и когато е в нарушение на човешките права — възрази Сам и погледна под вежди. После вдигна глава. — Нямаш право да го правиш, Джейди. След инцидента непрекъснато насъскваш полицията да го следи. Не са в състояние да го обвинят в нищо. Чист е. Занимава се само с ремонта на Корнилия Харт. Защо не го оставиш на мира?

— А той защо не остави сина ми на мира?

— Чувства се отговорен за станалото. Мъчно му е за Майкъл и да ти кажа, много е хубаво, че е тук. Майкъл е мъжко момче, а сега кой му остана? Понеже се сърдиш на Теки, не му помагаш, на мен пък той ми е сърдит, така че и аз не мога да направя нищо, остава Грейди. По-добре бъди благодарен — отдели една бележка, а останалите тръсна върху бюрото.

— Той преследва жена ми.

— Това какво те интересува? Нали я напусна.

— Тя все още ми е съпруга.

Сам вдигна телефона.

— Не може така, Джейди. Или я искаш, или не — набра номера от бележката. Беше на Бил Нийланд, чието дело за фалшификация на писма водеше той.

— А ти, какво ще кажеш за себе си? — не се успокояваше Джейди. — Твърдиш, че си ми приятел. А оставяш всичко в минутата, в която врагът ми се обади и хукваш към Констънс.

— Грейди Пайпър не ти е враг — бързо му отвърна Сам и продължи по телефона. — Здрасти, Бил. Току-що получих съобщението.

— В момента говорим за лоялност — напомни му Джейди. — Той не може ли да си намери друг адвокат?

Сам закри слушалката с длан и прошепна:

— От скоро е в града. Аз съм единственият адвокат, когото познава, освен теб — отстрани ръката си и каза на клиента си: — Първото, с което ще се занимаем в понеделник сутрин, е твоето дело. Тук съм го приготвил — разрови купчината върху бюрото си, вдигна някои папки, бутна настрани други.

— Той плаща ли ти?

— Още няма за какво да ми плаща — прошепна Сам, отдалечавайки уста от слушалката. На Бил каза: — Точно така. Смятам, че има добри възможности. Съдията направи някои грешки — прелисти няколко документа в другия край на бюрото.

— И то в работно време — отбеляза Джейди. — Излезе от кантората и отиде с кола до Констънс, за да го представяш, когато полицията го взе за разпит, а после уреди освобождаването му.

— Изчакай малко, Бил. Не очаквам да има решение до два-три месеца — обърна се и се разрови из папките върху шкафчето. — Бързаме да подадем молбата сега, защото има някаква надежда да я разгледат преди Коледа, но на твое място не бих бил нетърпелив. Спокойно. Щом подадем молбата, всичко остава в техни ръце. По-добре да поговорим другата седмица.

— Във фирмата времето ти струва пари — заяви Джейди.

— Разбира се. Всичко хубаво — Сам затвори слушалката. — Аз не преговарям с никого — поясни той на Джейди, все още с гръб към бюрото. Само предупредих полицаите, че така си просят завеждане на гражданско дело за причиняване на безпокойства. И дотам може да отидем, ако продължават да се държат към него както досега. Обръщам ти внимание, че ако се стигне до съд и твоето име ще бъде споменато. Така че по-добре, не се бъркай — и ядосан, изръмжа: — Къде е това проклето дело? Джой!

Когато Джой се появи, Джейди излезе.

— Къде е молбата по делото на Нийланд? — попита я Сам. — Вики работеше по нея. Молбата трябваше вече да е написана и готова.

Джой се смути.

— Вики замина за Провидънс.

Сам го чуваше за пръв път, но напоследък доста отсъстваше от кантората.

— Кога?

— В сряда сутрин — преди два дни.

— Какво прави в Провидънс? — опита се да си спомни дали е споменавала, че ще излиза в отпуск, но беше сигурен, че не е. В понеделник бяха говорили надълго и нашироко по делото Нийланд. Написа й всичко, което искаше от нея. Тя имаше намерение да работи върху молбата цяла седмица.

— Ами мисля, да свърши някаква работа на Джон Стюарт — отговори Джой.

— Но Вики работи заедно с мен, а не с Джон Стюарт — неписано правило беше партньорите да не си отнемат помощниците. Той огледа бъркотията пред себе си.

— Моля те, направи ми услуга, Джой, разтреби бюрото. Вероятно съм много напрегнат и за това не виждам тая проклета папка. Трябва да поговоря с Джон Стюарт.

Тръгна по коридора буреносно, подготвяйки се да се озъби на шефа си, ако той тайно е изпратил Вики Корнъл. Тя беше много по-способна от Том или Алекс, или от когото и да било от сътрудниците. Знаеше, че когато й даде задача, ще я свърши добре и навреме. Разчиташе на нея.

Джон Стюарт се беше облегнал на стола с ръце, сплетени върху корема. Имаше вид, като че очаква Сам.

— Каква е тая история с Вики? — попита Сам, забравяйки всякаква учтивост. А сега щеше да бъде само губене на време. От идването на Майкъл в съзнание Джон Стюарт не му обръщаше внимание.

— Вики трябваше да ми помогне за едно дело — безизразно съобщи Джон Стюарт.

Сам не повярва на ушите си.

— Значи си я накарал да остави моята работа, така ли да го разбирам? Тя не ти ли обясни върху какво работи?

— Спомена, а аз й наредих да го прехвърли на Том.

— Том не познава случая. Нямаш право да я пращаш.

— Имам право. Аз съм мениджър на тази фирма. В случай като този, имам последната дума.

— Но нямаш право — Сам прокара пръсти през косата си — усещаше, че започва да се паникьосва. Том Маки не различаваше задника си от дупка в земята, що се отнася до писмени молби. Сам не съобразяваше какво да прави. — Известно ли ти е какъв потенциал крие случаят Нийланд, Джон Стюарт? Бил дойде при нас от една свръх фирма. Ако се получи разрешение за ново гледане на делото, ще го водим ние. Големи пари ще паднат.

— Така ли? Загрижил си се за пари, значи? — попита Джон Стюарт. — Това е нещо ново. Отработените ти часове са плачевно малко.

— Какво имаш предвид?

Джон Стюарт наистина трябва да го е чакал, защото беше приготвил някакви листа върху бюрото си. Вдигна един, после го пусна отново.

— Последният месец имаш малко отработени часове. В нашата фирма не се работи по този начин.

— „Дън срещу Хановър“ донесе шест милиона долара. Тези пари са главно за фирмата, а не за мен.

— Не бих казал, че цялата сума е печалба. През всичките години, докато работеше тук, не си спечелил и грош, а и още не сме видели тези шест милиона долара.

— Точно така, защото застрахователната компания на защитата трябва да събере сумата, а на застрахователите им е необходимо много време. Но ще дойдат и тогава фирмата съвсем няма да е на червено за годината. А сега се оплакваш, че съм имал малко отработени часове? Каква е пък тая глупост?

Съвсем невинно Джон Стюарт посочи:

— Ето, тук са отбелязани отработените ти часове.

— Но те са за период на дълбока лична криза. Или си го пропуснал?

— Как мога да го пропусна? Не прекарваш в кантората и по четири часа на ден.

— А когато ме няма, къде съм? В болницата, в рехабилитационния център, за да видя внука ти.

— Или в колежа, за да обядваш с жена си. Това ли правиш с парите, които получаваш всеки месец?

Сам понечи отново да прокара пръсти през косата си, но се сепна. Той не беше нисш служител, не беше някакъв младок, който има нужда от стягане. Беше адвокат с опит и пълноправен партньор във фирмата. Можеше да прави каквото, когато и с когото поиска.

Но в цялата работа се мътеше нещо. Чувстваше го, надушваше го в кабинета на Джон Стюарт и това не бе миризмата на старинната карта на Бостън, закачена на стената в ценна рамка с позлатен релеф.

— Изплюй камъчето, Джон Стюарт. Какво си намислил?

— Безпокои ме ролята ти в тази фирма. Съгласих се да те приема като партньор, защото Джон Дейвид ме убеди, колко е добре да имаме отдел за съдебни спорове, но вече не смятам така. След като нямаш имиджът, който желаем, не ме интересува дали носиш десет милиона от едно дело.

— Сърдит си заради Теки.

Джон Стюарт вдигна глава.

— Онова, което ти и тя извършихте, е отвратително, макар да не е изненадващо. Хората, които водят съдебни спорове, са от друг сой. Те работят с измета и той им оказва влияние.

— Моите клиенти не са измет, а солидни служещи.

— Доколкото си спомням, миналата пролет защитава проститутка, убила свой клиент.

— Беше действала в самозащита. Оправдаха я.

— В този случай клиентката ти не е солиден служащ.

— Бях определен от съда да я защитавам. Отне ми три дни. Къде е общественото ти съзнание?

Джон Стюарт погледна отегчено към тавана.

— Миналото лято пък защитава някакъв, обвинен в нелегално разпространение на принадлежности за наркотици.

— Чисти игли — нетърпеливо го прекъсна Сам. — Опитвал се да спаси един-двама наркомани да не се заразят от СПИН. За Бога, Джон Стюарт, ти си станал друг човек.

Джон Стюарт сви рамене толкова леко, че почти не нагърчи скъпия си костюм, марка „Брус Брадърс“.

— Така или иначе съм единственият жив партньор основател, както и мениджър на „Максуел, Роупър и Дайн“. Искам да си подадеш оставката като партньор.

Сам беше поразен.

— Какво?

— Разбра ме.

Джон Стюарт завъртя глава.

— Дадох ти дванадесет години висока продуктивност — възрази Сам.

Джон Стюарт нацупи устни към листата върху бюрото.

— Това е спорен въпрос, но имаме и неизгладими противоречия. Отношението ни към света и към работата на фирмата са различни.

— Така ли? Много партньори във фирмата имат различия.

— Искам да си подадеш оставката.

— Е, няма да я подам — гневно заяви Сам. — Тук съм пълноправен партньор. Инвестирал съм дванадесет години пот и кръв на това място. Фирмата е и моя. Ще се боря.

— Бори се колкото искаш — спокойствието на Джон Стюарт бе влудяващо. — Отнемането на Вики е само началото. Ще направя живота ти доста неприятен и ако след това, въпреки всичко, се задържиш, ще подложа на гласуване въпроса за партньорството ти.

— Няма да спечелиш.

— Бих могъл.

— Но няма — настоя Сам, взирайки се с недоумение в Джон Стюарт. После се изпъна и надникна през прозореца, гледката обаче не му направи никакво впечатление. Отбеляза само още един удар върху живота, който допреди по-малко от месец смяташе за толкова хубав. Това го уплаши. Беше на върха на кариерата си, а Джон Стюарт искаше да го изрита. Да, действително имаха различия, но бе неоспорим факт, че фирмата „Максуел, Роупър и Дайн“ предоставя солидна и достойна за уважение база, за да оперира. Мисълта, че ще бъде принуден да промени тази база в момент, когато целият му живот бе объркан, направо го разтревожи.

— Първо най-неотложното — заяви той и се обърна да си върви. — До понеделник сутрин трябва да напиша молба. Това ще го обсъждаме друг път.

 

 

На връщане към къщи Ани се отби в супермаркета и излезе оттам с девет големи плика — рекорд за нея след решението и да купува повече храна наведнъж, за да им стига за цялата седмица. Тъкмо слизаше от колата и автомобилът на Сам спря пред гаража. Щом забеляза угрижения му вид, разбра, че нещо не е наред.

Той започна да й говори, за да излее насъбраното и не спря, докато не пренесе и последния от деветте плика, плюс своя багаж — цял наръч книги, две големи папки с копия от делото Нийланд, бележките, оставени на Вики Корнъл в началото на седмицата и намерената върху бюрото й незавършена чернова на молбата. През цялото време Ани се взираше в него, без да може да повярва на онова, което чува.

— Джон Стюарт иска да излезеш от фирмата?

Сам изръмжа гневно.

— Това е дългосрочният му план. Краткосрочният е да саботира работата ми. Тук вече почти успя. Налага се да работя в събота и в неделя, защото молбата трябва да се подаде в понеделник. А на мен не ми се иска да работя през целия уикенд. Смятах утре всички да излезем да вечеряме навън. Мислех да те разходя в неделя, да отидем до Рокфорт на гости на Пит или да отскочим на север към Огункуит. Сега край на всичко.

Ани много добре познаваше шестнадесетчасовия режим на Сам седем дни седмично, когато се готвеше за някое дело. Прецени, че щом няма поддръжка в службата, щеше да стане както преди. Вики Корнъл му бе изпратена сякаш от небето. Тя поемаше поне шест часа и така Сам се разтоварваше, за да работи върху други дела. Освен това тя го освобождаваше от напрежението, което Ани забеляза, че вече го обхваща.

На Ани й мина една неприятна мисъл. Вики Корнъл бе млада и талантлива. Дали Сам някога се е замислял как изглежда гола?

— Ама че копеле — продължаваше да нарежда Сам и за трети път в продължение на няколко минути прокара пръсти през косата си. Можеше да ми съобщи в сряда или да ми беше оставил бележка, че има нужда от Вики. Щях да уредя нещата по друг начин. Щях да накарам Том да поработи и макар че нямаше да не ми дадеше нищо завършено, поне щях да имам за какво да се хвана.

— А Вики защо не ти е казала нищо?

— Вероятно я е хванал, докато не съм бил в кантората.

— Но тя е могла да ти остави бележка или пък да ти се обади по телефона.

— Даа — Сам изглеждаше отвратен. — Ако го беше направила, щеше да попадне между два огъня. Вики Корнъл не би постъпила така. Тя е амбициозна — още едно обяснение защо е толкова добра, но то означава, че няма да се опълчи срещу Джон Стюарт. В този град той има много по-голяма тежест от мен.

— Подценяваш се — възрази Ани. Тя действително го вярваше и го каза с облекчение, защото се чувстваше гузна за друго. Всъщност беше доволна, че Вики е изоставила Сам. Искаше й се той да има по-лошо мнение за тази жена.

— Джон Стюарт е по-възрастен — настоя Сам. — Има много връзки — облегна се на плота. — Кой е казал „Нещастието никога не идва само“?

Ани се замисли върху заплахата на Джон Стюарт да предизвика гласуване, за да изхвърли Сам от фирмата. От всичко чуто, това я ядоса най-много.

— Смяташ ли, че ще подложи въпроса за партньорството ти на гласуване, или са празни приказки?

— Ще го направи и то с голямо удоволствие. Първо той не ме искаше във фирмата. Смята предишните си опасения за основателни. Аз не съответствам на имиджа, който има той и който изисква за фирмата.

Ани се обиди заради Сам.

— Джейди няма ли да го спре?

— Кой знае? Той е безотговорен. Някои негови реакции покриват изцяло мнението на Джон Стюарт, но други — не. Нямам представа как ще реагира. Иронията е в това, че при гласуване, всичко ще зависи от него. От петте партньори Джон Стюарт и Мартин Кокс ще се изправят срещу мен, но Уил Хенри ще ме защити. Така ставаме двама на двама. Остава Джейди.

Ани си представи и съвещанието, и гласуването. Видя как Сам се изправя, излага случая си. Тази мисъл й причини мъка.

— По дяволите, ти направи толкова за фирмата. Изпълни задълженията си. Всяка от дванадесетте години, през които си работил там, те са печелили пари от теб. Обидно е да се подлага на гласуване партньорството ти. Смятам, че трябва да си подадеш оставката.

Той се облегна с две ръце на плота.

— За това си мислех по пътя към къщи и за малко не подминах отбивката.

— Подай си оставката, Сам — повтори Ани по-убедено и започна да разопакова продуктите. — Това е единственият изход при такава незащитима ситуация.

— По-лесно е да се каже да си подадеш оставката, отколкото да се направи.

— Щях да се съглася, ако се занимаваше с дела от общ характер — възрази тя. — Фирмите искат адвокати, които да им вършат цялата работа. За тях значение има бройката. Щом се свържат с някоя адвокатска кантора, все едно че са се оженили за нея. Играта се казва продължителност, но при теб случаят е друг. Клиентите ти рядко идват при теб втори път. Ти не си обвързан с тях чрез договор. Новите клиенти идват при теб едва при предявяване на обвинение. Практиката ти не е свързана с определено място. Можеш да започнеш работа, където и да е и да си я вършиш добре.

— При тази икономическа рецесия? — попита той нерешително. — Как ще издържам семейството си.

— Практиката ти не зависи от икономиката. Виж какво си свършил тази година. Наближава Денят на благодарността и сигурно вече имаш работа за следващите шест месеца. Той сви рамене.

— За четири.

— За шест. Достатъчно дълго живея с теб, за да знам. Много си скромен, Сам. Вече имаш добра репутация и то още преди да беше спечелил делото „Дън“. Оттогава новите клиенти не ни дават мира. Само спомени, че имаш намерение да напуснеш и фирмите направо ще те заринат с предложения. Тогава ще имаш възможност да предявиш искания за заплатата. Ще се сбият за теб. Всеки ще те иска.

Тя спря работата си. Той я наблюдаваше безмълвно.

— Благодаря ти. След всичко, което ти сторих, това, че ми гласуваш доверие, за мен означава много повече, отколкото можеш да си представиш.

Когато я гледаше по този начин, тя сякаш почваше да се разтапя и сега не беше изключение. Независимо че й беше изменил, тя усещаше колко е честен, уязвим, сдържан. Макар да бе силен мъж, Сам притежаваше тези черти.

— Професионалните ти умения никога не са били подлагани на съмнение — смотолеви тя.

— Поне имаш вяра в способностите ми. Не се ли тревожиш дали мога да го направя пак?

Тя извади от хладилника кутия за яйца и започна да я пълни.

— С Теки не, но понякога наистина не знам. Ти си много активен мъж. Непрекъснато работиш с жени.

— Не повече от когото и да било друг.

— Никога не съм мислила по този въпрос. Не ми е хрумвало, че можеш да се интересуваш от други жени.

— Аз не се интересувам — заяви той, както много пъти преди това — сложи ръка на тила й и с палец я погали по лицето. — Липсваш ми, Ани.

Тя продължи да нарежда яйцата, но усети как по тялото й се разлива топлина. Започваше от главата и стигаше до гърдите й. При всяко движение на палеца му слизаше все по-надолу. Опита се да я потисне. Някакъв вътрешен глас й подсказваше да не се поддава, но не съобразяваше какво означава това. Защо се въздържа? От гордост? За да го накаже? Поради недоверие? В този момент нищо не й се струваше логично. Не устоя на подтика да се обърне и да зарови глава в прегръдките му.

— Ани? — прошепна той, като се приближи.

— Недей, Сам — успя да изрече напрегнато тя.

— Обичам те. Искам да ти покажа колко.

Тя все още се опитваше да се измъкне.

— Това е само секс.

— Любов е.

Някога и тя така мислеше. Когато бяха по на деветнадесет и двадесет години и започнаха да се срещат; когато лягаха, знаеха, че е от любов. Тя опозна тялото му, преди да опознае същността му, но сега бяха по-възрастни. Ани имаше болезнено ясна представа за своето собствено тяло сега. Не беше тъй младо, както едно време. И никога вече нямаше да бъде тъй младо. Но винаги щеше да има млади жени, които ще се опитват да привлекат погледа му. За нея бе необходимо да знае, че със сигурност е неин, независимо от обстоятелствата.

— Не мога, Сам.

— Обичам те.

— Достатъчно ли е? — яйцето в ръката й се счупи. Изруга тихо и се обърна към мивката, преди да е потекло. В този миг шум от стъпки при задната врата извести, че Зоуи и Джон се връщат от свиждането с Майкъл.

Първа влезе Зоуи. Видяла Сам толкова близо до Ани, сякаш се поколеба, промърмори „Здравейте“ и избяга в стаята си. Ани щеше да я извика, но точно в този миг влезе Джон.

— Как е Майкъл? — попита Сам, приближавайки се още по-плътно към Ани. Тя знаеше, че го прави нарочно и се запита дали няма да се спречкат. Настроението й не беше подходящо. Омръзна й да изживява неприятности.

— Прибира се вкъщи — каза Джон.

Ани се обърна възбудена.

— Кога?

— Другият петък, ако дотогава се научи да ходи с патериците.

— С патерици? — ахна тя. След като отмина времето, когато не знаеха дали Майкъл ще дойде в съзнание, а още по-малко, дали ще проходи, сега патериците звучаха като истинско чудо. Обърна се към Сам. — Патерици. Но това е чудесно!

— Не понася повече Центъра — поясни Джон. — Оттам смятат, че вкъщи ще бъде по-добре. Лично аз не знам. Вкъщи ще бъде много зависим от Теки, а й е много сърдит — последното беше обвинение и към Сам.

— Може да е за добро — изтъкна Сам. — Ще се наложи да си говорят повечко, да овладеят гнева си.

— И мислиш, че това ще помогне? — попита Джон. — Щом искаш, продължавай да смяташ така.

— Джон… — Ани спря, защото Сам леко я стисна за рамото.

— Може би е време и ние да го направим — предложи той. — Хайде, Джон, кажи го. Кажи ми пак какво мислиш за мен.

Джон изсумтя и тръгна към вратата.

— Знаеш какво мисля за теб.

Сам го хвана за ръката.

— Кажи го. Давам ти възможност да излееш всичко, което ти се насъбра. Не всеки баща дава на детето си такъв случай.

— И не на всяко дете баща му, когото направо е боготворяло, лъже майка му с някоя, която му е почти като втора майка. Това е направо кръвосмешение.

— Добре — предизвика го Сам. — Кръвосмешение е добре. Карай по-нататък.

— Сам — обади се Ани уплашена. Сам беше възбуден от случилото се в кантората. Не беше в състояние да се кара с Джон.

— Изкукуригал си — продължи Джон. — Потъпка всичко, на което ни беше учил.

— Още, хайде, не спирай!

— Разклати доверието ни. Вече не ти вярваме. Думата ти не струва пукната пара.

— Джон…

— Няма ли надежда за изкупление? — попита Сам. — Помниш ли, как като шестгодишен удари предния прозорец с топка, въпреки обещанието ти да не риташ пред къщата? Или когато си взе шофьорска книжка и на заден ход от гаража отнесе пощенската кутия, въпреки обещанието ти да внимаваш?

— Беше случайност.

— Точно така. Случват се случайности. И понеже го изживя дълбоко, и защото те обичам, ти простих. Какво ще кажеш за мен? Не заслужавам ли същото?

— Ти си ми баща. Трябва да ми даваш пример.

— Да, но и аз съм човек — напомни му Сам. Щом пусна ръката му, Джон тръгна. — Кога е мачът ти утре?

— Не искам да идваш — обади се Джон от коридора.

— По кое време? — извика Сам.

— Ще ми пречиш да играя.

— По кое време?

Ани чу стъпките на Джон нагоре по стълбата. После врата се затръшна и последва тишина. Сам отпусна глава на гърдите си. Остана дълго така, а в това време сърцето на Ани щеше да се пръсне. Най-после вдигна очи към нея — бяха пълни със сълзи.

Трогната от сълзите му и от очевидната му болка, тя пристъпи към него и го хвана за ръка.

— Времето лекува всички рани, Сам.

Той кимна. Въздъхна тежко с вид на победен, освободи ръката си от нейната, събра книжата си и излезе от кухнята.