Барбара Делински
Повече от приятели (3)

Втора глава

На влизане в Спрингфийлд, Джейди беше спрян за превишена скорост. Според полицая се бе движил със сто и тридесет километра в час. При други обстоятелства щеше да се разправя. Беше адвокат. Знаеше как стоят нещата. На радара изобщо не може да се вярва. Ако ги склонеше да приемат сто и двадесет, една глоба щеше да свърши останалото.

Този път обаче просто подаде книжката и регистрационния талон с думите:

— Тъкмо бях посред едни преговори и ми се обадиха, че синът ми е бил блъснат от кола. Бил в безсъзнание, само това знам. Тринадесетгодишен е.

— На тринадесет? — намръщи се полицаят. — Лоша работа.

— Жена ми и най-добрият ми приятел са в болницата. Опитах да се свържа с тях, но те са между спешното и интензивното отделение. Дори един лекар не отговаря.

— Бъдете благодарен, че се грижат за сина ви.

— Но аз не знам нищо — оплака се Джейди. — Именно неизвестността ме плаши. Представям си най-лошото. Съжалявам. Изобщо не мислех за скоростта.

Полицаят му върна книжката и регистрационния талон.

— Имате по-солидно извинение от повечето шофьори. Няма да ви глобя, но внимавайте. Особено ако говорите по телефона. С нищо няма да помогнете на сина си, ако се обърнете на пътя.

Останалата част от пътя Джейди кара със сто и двадесет. Ако не притеснява хората в болницата с настояването да го свържат с някого, който знае повече за случая, той разговаряше по мобифона със секретарката си, с Вики Корнъл за случая на Сам, с отговорника за връзките с медиите. Делото „Дън срещу Хановър“ беше важно събитие. Рекламата ще се отрази много добре на фирмата.

Ще се наложи баща му да признае, че е сбъркал, а какво удовлетворение само щеше да му донесе това. Джон Стюарт се съпротивляваше да вземат Сам във фирмата. Според него Сам нямал достатъчно връзки и му липсвало обществено положение, за да се заеме с подобна практика. Но Джейди го искаше във фирмата: Сам се бе представил много добре в екипа на окръжния прокурор, беше женен за Ани — най-близката приятелка на Теки и най-вече защото двамата бяха много близки приятели. Сам му помагаше да проявява човещина, да общува с хората и да се отпуска.

Джейди беше благодарен, че сега Сам е в болницата с Теки. Вярваше на преценката му. Ако трябва да се взимат решения, Сам ще помогне на Теки да вземе най-доброто. А тя сигурно има нужда от помощ. Вероятно не е на себе си. На нея й липсва твърдостта на Джейди. Тя просто не бе възпитана така. В това отношение си личеше, че е израсла в малко градче.

Нямаше да й хрумне да му позвъни в колата, да му каже какво става и да го успокои.

Беше така напрегнат, че и най-незначителното съобщение би му подействало добре. При пристигането в болницата, го осведомиха, че са се справили с външните рани, че е сложен респиратор, че са направени изследвания, но резултатите не водят до никакво заключение. Никой не бе наясно какво става и това безкрайно тревожеше Джейди.

— Няма диагноза ли? — попита той Теки, застанала сама до прозореца в стаята на Майкъл; изглеждаше разстроена и отпаднала.

— Много е рано.

— Лекарите винаги могат да поставят диагноза — възрази й той.

— Но не и при удар на главата.

— Има ли увреждания на мозъка?

— Още не знаят.

— Защо?

— Не зная. Така казват.

Сигурен бе, че тя се тревожи, както и той. Майкъл беше и негов син. Трябваше да се виси на главите на лекарите. Само че Теки не беше силна в това отношение. Готвеше добре, поддържаше къщата, правеше сполучливи покупки. Шиеше необикновени костюми за карнавал, помагаше на децата с уроците, взимаше дейно участие в събиране на пари и то хиляди долари за обучение по изкуствата. В мигове на лична криза обаче, тя направо бе безпомощна.

В такива случаи Ани й действаше добре. Ани я крепеше и я държеше здраво на земята.

С намерението да изпрати Ани при нея, Джейди тръгна по коридора към чакалнята. Но Ани беше заета с Джонатан и Лий. Затова Джейди махна с ръка и извика Сам навън в коридора.

— Какво се знае за мъжа, който го е блъснал?

Сам беше много унил.

— Току-що разговарях с полицията. От друг щат е, дърводелец, в момента без работа, но книжката и регистрационният му талон са в ред. Още няма повдигнато обвинение срещу него.

Джейди го погледна недоумяващо.

— Но той е блъснал сина ми.

— Всъщност — поправи го Сам, — Майкъл му е изскочил изневиделица.

Джейди не се смути и за миг.

— Значи е карал много бързо.

— С четиридесет километра в час, според специалиста, който видя следите от гумите.

— Тогава спирачките му не са били в ред.

Сам поклати глава.

— Полицията не констатира подобно нещо.

— Каква е версията на местните полицаи? — мрачно попита Джейди. — Наказват главно за паркиране далеч от бордюра. Ще наема независим детектив. Твоят човек Мънди. Той ще измисли начин да види сметката на безработен дърводелец.

— Ако намери за какво да се хване — Сам имаше болезнен вид. — Слушай, Джейди, знам, че искаш да обвиниш някого. Няма нищо по-естествено. Но човекът не е виновен. Карал е с разрешена скорост. Майкъл му е изскочил неочаквано, блъснал се е в предния калник, излетял във въздуха и се проснал на улицата пред колата, а през цялото време човекът натискал спирачките. Не е бил пиян. Той просто минавал оттам, когато Майкъл връхлетял върху него.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че Майкъл е виновен?

Сам прокара ръка през косата си, намръщи се и забоде очи в пода. Въздъхна и отново погледна Джейди.

— Искам да ти кажа само, че обвиненията срещу шофьора са губене на енергия. Случилото се — случило. И десетина причини да изнамериш, те нямат значение. Важното е Майкъл да получи най-добрата възможна помощ. Повиках Бил Гарднър да се заеме със случая. Той е шеф на отделението.

— Тук ли е? — усъмни се Джейди. — Често завеждащите са тъй заети с обиколка из отделението, че не им остава време да отделят достатъчно внимание на всеки пациент.

Сам посочи с брадичка към стаята на Майкъл. Оттам тъкмо излизаше един лекар.

— Това е Бил.

Джейди се упъти право към него и го отрупа с въпроси. За съжаление не научи повече отколкото от Теки. Бил Гарднър изглеждаше приятен човек, но и той не можеше да предложи нищо съществено. Докато слушаше, Джейди извади от вътрешния джоб на сакото си малко тефтерче, за да запише какво казва Гарднър — включително имената на лекарите, ангажирани с Майкъл. После хвърли поглед към сина си, все още обграден от медицински персонал.

— Колко често е разрешено да го виждаме?

— Когато пожелаете. Подписал съм бележка, без да са уточнени часовете. Не е изключено да му се отрази добре като слуша познати гласове.

— В такъв случай, той чува?

— Вероятно. Не може да се каже със сигурност.

Уклончивостта му раздразни Джейди. Той имаше нужда от отговори.

— В подобни случаи кога се връща съзнанието?

— Неопределено.

— Какво значи това? В кома ли е?

Бил Гарднър дори не мигна.

— Практически да. Не посмях да използвам тази дума пред жена ви. Тя и без друго е много изплашена.

Действително това беше проблемът на Теки. Джейди нямаше време да държи ръката на детето, нито пък му се искаше. Ани ще й помогне.

— Какво може да се направи, за да дойде на себе си Майкъл?

— Точно сега, почти нищо. Стабилизирахме го. Диша. На системи е. Свели сме до минимум всяка евентуална болка. Остава ни да чакаме.

— Дали няма да се явят усложнения? — настояваше Джейди.

— Или пък няма да настъпи подобрение.

— Какви усложнения са възможни?

Лекарят не се поколеба за миг.

— Притискане на мозъка от кръвоизлив. Събиране на течност в белите дробове. Не е изключено да тръгне съсирек по кръвоносните съдове. Една от причините да го наблюдаваме толкова внимателно е да открием някой признак за тромбоза.

— Мозъкът му функционирали?

— Майкъл определено е с нас, ако за това се тревожите. Но до каква степен, известно време още не бихме могли да знаем — погледът му се отклони от Джейди и той кимна. — Някой ме търси по телефона. Извинете — и се отдалечи, преди Джейди да свари да попита какво разбира под „известно време“, колко още ще остане в болницата и къде да го търсят след това.

После и останалият медицински персонал напусна стаята на Майкъл. Тръпки полазиха Джейди.

— Как е той?

— Държи се — беше отговорът.

Джейди се взря в бледото лице на леглото. Влезе в стаята с колебливи стъпки, по-объркан от когато и да било. Той и Майкъл невинаги се разбираха, но отношенията им бяха уравновесени. Обикновено знаеше как да постъпи.

Проблемът беше, че момчето пред него изобщо не приличаше на Майкъл. Не помръдваше — нещо необичайно за сина му. Едно съвсем безцветно лице, с изключение на синината отстрани. Момчето беше съвсем кротко.

Теки пристъпи към леглото. Хвана се за таблата — за опора — и се загледа в Майкъл.

Джейди се ядоса. Теки трябваше да се грижи за децата. Трябваше да ги пази.

— Как се случи? — прошепна той настоятелно.

Тя сви рамене и поклати глава.

— Какво е правил вкъщи по никое време?

Гласът й трепереше.

— Искаше пари за концерт.

— Ти му даде и го остави да се втурне към камиона, така ли?

Тя махна с разтреперана ръка. Джейди не разбра какво иска да каже.

— Не му ли даде? Значи е избягал, защото си му отказала и той се е ядосал?

— Не успях да говоря с него.

— Защо?

Тя погали ръката на Майкъл.

— Той се е върнал вкъщи, Теки. Защо не си говорила с него?

— Изтича обратно, преди да го видя.

— Отказал се е да те пита?

Тя докосна лицето на Майкъл. Говореше по-високо от обикновено и гласът й трепереше.

— Милото ми. Чуваш ли ме? Чуваш ли ме, Майкъл? Мама е при теб.

Джейди побесня. Някой трябва да поеме — отговорността за случилото се със сина му.

— Защо си му позволили да излезе от училище.

— Не са знаели — меко поясни Теки. — Избягал заедно с близнаците.

— Защо плащаме данъци, щом никой в училище не се грижи за децата ни?

— Било е по обяд.

— Това извинява ли ги?

— По обяд децата щъкат насам-натам. Невъзможно е да ги контролират.

— Не може някой да не го е видял как излиза.

Тя въздъхна.

— Това не е затвор, Джейди. Там няма пазачи по кулите.

— Разбира се, че няма — той посрещна сарказма й с неодобрение, — но това е типичен случай на нехайство. Училището е отговорно за детето по времето, докато то с там.

— Той е нарушил правилата — извика тя. После понижи глас и погали бузата на Майкъл. — Той е добро момче. Щом е излязъл от училище, значи е преценил, че е важно.

— Затова сега е на легло в болница и диша през тръба.

— Шшшт.

— Това ядосва ли те? — попита Джейди гневно.

— Просто искам Майкъл да се оправи — прошепна ги през сълзи. — Мисля, че би трябвало да помислим върху това.

Джейди изучаваше лицето на Майкъл. Той също желаеше момчето да се оправи, но не можеше да остане бездеен като Теки. Или пък тъй всеопрощаващ. Искаше шофьорът на пикапа да си получи заслуженото. Както и училището.

— Джейди? — прошепна Теки гузно. Той вдигна очи и проследи погледа й — родителите му стояха до прозореца.

Щом ги зърна и стомахът му се преобърна. От четиридесет и една година му ставаше така — все едно, че има киселини в стомаха след пица. Потисна яда си и тръгна към тях в коридора.

— Мислех, че си в Ню Йорк — обърна се към баща си.

— Върнах се с по-ранен полет — уведоми го Джон Стюарт. — Секретарката ми прояви съобразителност да ми се обади. Трябваше да го направиш ти.

— Току-що пристигам.

— Как е той? — попита Луси. Беше облечена безукорно и се държеше безукорно — впрочем не само сега. Сутрин — седем дни през седмицата, тя се приготвяше за дейността си следобед и вечерта. Когато излизаше от къщи около пладне — независимо дали да обядва с някоя приятелка, да присъства на събиране на женския комитет или да посрещне мъжа си от летището, за да го заведе в болницата, тя винаги бе представителна.

Джейди ги осведоми какво е казал лекарят.

— Бил Гарднър ли? — попита Джон Стюарт — беше около три сантиметра по-висок от Джейди и най-малко пет килограма по-тежък — с внушителен вид и силен глас. — Не е най-способният. Най-добрият е Хенри Финч. Той е в клиниката Майо.

Джейди се осмели да изтъкне очевидното, но в по-лека форма.

— Майкъл е тук, а не в Минесота.

— Тогава докарай Финч със самолет.

— Това може да разсърди Гарднър.

— Но той не знае нищо. Току-що го каза.

— Много е рано, за да се знае каквото и да било.

— Обади се на Хенри Финч — прозвуча като заповед. — Говори с него. Присъствието му като консултант ще накара Гарднър да се стресне.

Джейди нямаше никакво желание да спори, извади тефтерчето и записа името. Тъкмо го мушна в джоба си и баща му попита:

— Заведено ли е дело?

— Много е рано, татко.

— Никога не е рано, ако искаш да си сигурен, че доказателствата не са унищожени. Сам трябва да го знае. Разбирам, че е бил там, когато се е случило. Защо не е бил в кантората?

— Върнал се вкъщи да съобщи на Ани, че сме спечелили делото Дън. Чу ли?

— Чух.

— Не е лошо, нали? — попита Джейди и си позволи да се усмихне слабо.

— Не е лошо.

Джейди очакваше баща му да прояви повече ентусиазъм. Забележително рядко бе печелил срещу баща си. Джон Стюарт не беше от смирените, напротив, бе неотстъпчив, деен и заплашителен. Още една причина Джейди да се радва, че Сам е във фирмата. Сам му служеше за буфер. Той можеше да се изправи срещу Джон Стюарт, докато Джейди не бе в състояние да го стори. Можеше да стане адвокат на дявола, без да го е грижа, че е обидил, разочаровал или, още по-лошо, разгневил Джон Стюарт.

Старият Максуел премести поглед от часовника си към Майкъл.

— Защо Теодора е сама тук?

Теодора. Джон Стюарт и Луси винаги я наричаха така. Звучеше им по-прилично. По-възвишено. Каква ирония, помисли си Джейди, особено като се има предвид безволевото й поведение в момента.

— Другите са в чакалнята.

— Къде е сестрата, която обслужва Майкъл?

— В централното помещение. Апаратите транслират цялата информация там. Това именно е идеята на интензивното отделение.

— Ще има нужда от частна сестра.

— В интензивното отделение това не е възможно, татко — Джейди усети инстинктивното желание да избяга някъде — познато усещане, що се отнася до родителите му. — Ще се обадя в кантората. Вие вижте Майкъл. Връщам се веднага — и тръгна, преди баща му да разпореди да инсталират телефон.

Докато се върне — родителите му си бяха отишли. Мигом се почувства по-силен, приближи се към краката на Майкъл — доколкото разбираше, момчето изобщо не беше помръдвало. Нито пък Теки. Лий и Джон също бяха в стаята, Лий говореше тихичко на Майкъл:

— Не мога да повярвам, че през цялото време спиш, Майкъл. Всички искат да те видят. Мисис Бейкър докара близнаците заедно с Джош, Томи и Нат, но сестрите останаха в чакалнята. Тук е и половината футболен отбор. Всички са с теб — гласът й заглъхна. — Събуди се, по дяволите.

Джон я хвана за ръка.

— Пак ще дойдем, Майк — обеща той. Изглеждаше разстроен не по-малко от Лий. — Да ти донесем ли още чай, Теки?

Тя се усмихна едва-едва и поклати глава.

Джейди изпрати с поглед Джон и Лий, пъхна ръце в джобовете и се озърна. Наоколо всичко беше или блестящо бяло, или метално чисто, студено, стерилно. Стори му се ужасно и това бе интересното. Вкъщи стаята на Майкъл бе в ярки тонове и винаги — разхвърляна. Джейди не понасяше и това. Или поне така винаги му се струваше. В сравнение с болницата, не изглеждаше чак толкова зле.

— Нашите казаха ли нещо? — попита той Теки.

— Здравей и довиждане — отвърна тя тихо.

— Те не понасят болни — огледа апаратурата над леглото. — Гарднър връщал ли се е?

Тя поклати глава.

— В клиниката Майо имало един лекар, Хенри Финч. Бил най-добрият в страната по контузии на главата. Ще го докарам.

Теки вдигна очи.

— Не вярваш ли на Бил Гарднър?

— Няма значение дали му вярвам, или не. Разумно е. Две глави мислят по-добре от една. А и Гарднър не ни засипва с идеи.

Сам надникна в стаята.

— Как е?

— Все така — отговори Джейди и светна. — Току-що се обадих в кантората. От медиите искат да се срещнат с теб.

— Ще почакат.

— След време ще им мине меракът. Сега е моментът.

— Няма значение — Сам хвърли поглед към Теки. — Добре ли си?

Тя кимна и той излезе от стаята.

Джейди започна да долавя нещо сюрреалистично в обстановката. Сам — без настроение, Теки — като смазана, Майкъл — в безсъзнание, нищо не беше естествено. Всъщност самата случка не беше естествена. Децата Максуел бяха здрави и за тях се грижеха добре. Никое не бе блъснато от камион, никое не бе изпаднало в безсъзнание на улицата.

— Просто не мога да разбера — прошепна той. — Защо ще се втурне вкъщи, а после веднага ще изхвръкне? Ти къде беше?

Теки преглътна.

— Във всекидневната.

— Точно където е влязъл от главния вход. Недоумявам как не те е видял.

— Може и да ме е видял — отвърна тя отчаяно. — Просто не знам, Джейди, нямам представа какво е видял.

Би трябвало да знаеш, помисли си той, нали си му майка. Пое дъх на пресекулки и бавно издиша.

— Стъмва се. Гладна ли си?

Тя поклати глава. Очите й бяха вперени в Майкъл. Джейди не беше обядвал.

— Децата сигурно са гладни.

— Заведи ги да вечерят. Аз ще остана тук в случай, че има промяна.

— Сигурно е редно и аз да остана. Децата ще излязат да купят нещо.

— Не, по-добре иди с тях. Ще се чувстват по-добре ако си с тях.

И той си помисли същото. Тук не може да помогне на Майкъл. Трябваше да направи нещо.

— Къде да ги заведа?

Тя сви рамене.

— Не знам.

— Е, и аз не знам — изсумтя той. Теки се грижеше за храната, не той. Тя готвеше или запазваше маса в ресторант. Беше й известно, че той ненавижда да се занимава с домашни проблеми. — Има ли къде да се яде тук?

Тя го изгледа учудено.

— Би трябвало да знаеш повече от мен. Нали работиш тук.

— Аз работя в другата част на града — сряза я той. — Какво ще искат децата?

— Каквото и ти.

— Ще оставя Сам и Ани да решат. Те също ще ядат, нали? След вечеря ще се върнем.

— Не се бавете много. Децата трябва да си легнат. Заведи ги вкъщи. Аз ще остана.

— Аз също ще остана.

— Ще имат нужда от теб вкъщи. Разстроени са.

Джейди не беше сигурен, че ще направи нещо. Преди да му съобщят каквото и да било, момичетата обикновено споделяха страховете си с Теки, Ани или Сам. Не му се удаваше да обсъжда чувства. Беше добър да води преговори за сливания, да оформя прехвърляне на недвижими имоти, да пише договори, но не и да изслушва някого, да бърше сълзи или да се опитва да обяснява необясними неща.

В миг на ужас пред очите му се мярна мръсно пране, неоправени легла, чинии от закуска в мивката — нещо извън стила на Теки, но нямаше представа доколко е успяла да разтреби, преди да се случи това с Майкъл.

— Какво има да се прави вкъщи?

— Нищо — отвърна тя. Той моментално си отдъхна, а тя издаде слаб болезнен стон. — Направила съм всичко още сутринта. Боже мой, само ако… — и спря.

— Само ако какво? — попита Джейди.

Тя поклати глава.

— Само ако какво? — повтори той. Не обичаше недоизказани неща. Стигаше му, че лекарите не обясняваха. Нямаше нужда и жена му да го прави.

— Само ако можех да го уловя — изрече тя с разбито сърце. — Само ако бях поговорила с него.

Сякаш ей сега щеше да се разплаче. Той нямаше да го понесе. Опита се да я подкрепи:

— Грешката не е твоя.

— Трябваше да бъда на вратата.

— Кой знае дали щеше да има разлика.

— Щеше.

Реши да не спори с нея. Майчинството, както и приготовлението на храната бяха нейна грижа, нейно задължение. Беше си определила норми и нейният стандарт бе висок както на малцина други майки.

Но беше права. Трябвало е да бъде на вратата.

 

 

Рано на другата сутрин Ани затвори телефона, спусна крака на пода и пъхна ръце в гънките на нощницата. Още събираше мислите си, когато Зоуи и Джейна се появиха на вратата. Бяха се наспали, но гледаха неспокойно.

— Няма промяна — съобщи Ани, преди да я попитат. Искаше й се да ги зарадва с хубава новина, но момичетата бяха петнадесетгодишни и човек трудно би ги залъгал. — Току-що разговарях със сестрата.

— Още ли е в безсъзнание?

— Ъ-хъ.

— Мама там ли е?

Ани кимна.

— И баща ти. Не успял да заспи, облякъл се и отишъл там. Хубаво, че ти и Лий спахте тук. Нямаше да посмее да ви остави самички.

— Още ни смята за малки.

— Не е вярно. Знае, че сте порасли. Само че невинаги преценява кое е правилно и кое — не — станеше ли въпрос да се прояви като баща, Джейди сякаш бе с две леви ръце. Сърцето му бе на място, но понякога действаше неадекватно. — Затова си има Теки — заяви тя с усмивка. — Лий стана ли?

— Не знам — отговори Джейна.

— Къде е татко? — попита Зоуи.

Ани кимна към банята.

— Бръсне се.

— Той ли си взима душ нощес?

Къпа се само два пъти, но в тишината на нощта шумът на водата се чуваше много ясно.

— Не го свърташе. Тревожи се за Майкъл.

— След закуска ще отидем ли в болницата? — попита Джейна.

С лека усмивка Ани поклати глава:

— След училище.

— Но днес е най-лекият ми ден. Няма да изпусна много.

— Майка ти държи да отидеш на училище. Иска всичко да е колкото се може по-близо до нормалното.

— Да — съгласи се Джейна. — И Майк да тича както преди.

Ани стана от леглото. Прегърна двете момичета през раменете и вкупом тръгнаха по коридора.

— Тежко е.

— Брат ми е.

— Тази сутрин ще му правят нови изследвания, така че няма как да бъдеш при него.

— Но ще бъда при мама.

— Баща ти е при нея.

— Засега. Ще видиш, след малко ще тръгне на работа…

— По същата причина и ти трябва да отидеш на училище. Нека сутринта лекарите си свършат работата с Майкъл. Мисли си за него, това е най-важното. Следобед ще можеш да влезеш и да си поговорите.

След като се отдели от Джейна и Зоуи, Ани почука на вратата на Джонатан и отвори.

— Лий? Будна ли си?

Завесите бяха спуснати. След малко очите й привикнаха към тъмнината и тя изохка. Направи знак на момичетата да мълчат, влезе и затвори вратата.

— Джон… — въздъхна разочарована. — Обеща, че ще спиш в малката стая.

С още сънен глас Джон измърмори:

— Лий беше разстроена. Заради Майкъл.

— Сега пък за нея ще се тревожим.

— Нищо не се е случило.

— Лий.

— Нищо няма — обади се Лий. В потвърждение на думите й беше с нощница. Джон лежеше гол до кръста, но това не означаваше нищо — той спеше по боксери, като баща си.

Ани въздъхна. Отиде до завесите, дръпна ги, после се наведе над двойното легло, което навремето предвидливо купиха със Сам — сега то бе по мярка за Джон.

— Този път може и нищо да не се е случило, но вие си играете с огъня, деца.

— Обичам Лий и тя ме обича. Ще се оженим.

— Още е рано. Само на седемнадесет години сте.

— Как е Майкъл? — попита Лий.

— Все така.

Лий се приближи до Джон и той я прегърна. Един нежен жест, жест на закрила, на възрастен човек и Ани се замисли върху факта, че са заедно в едно легло.

Спомни си ги като бебета, после поотраснаха, тръгнаха на училище. През цялото време бяха много близки приятели, но всички предполагаха, че по-късно ще се разделят — всеки ще поеме своя път, ала не стана така. Заедно растяха като фиданки, оформяха се, а клоните им оставаха преплетени. Ани си представи, че и в бъдеще щяха да бъдат така.

Безпокоеше я възможността Лий да забременее. Затова каза:

— Знаеш мнението на майка си, Лий.

— Всъщност не. Не си говорим много за секса. На нея май не й харесва.

— Разбира се, че й харесва — възрази Ани. През дългите години на приятелство Теки никога не й се бе оплаквала от сексуалния си живот. — Смятам, че се страхува да не ви даде някоя идея.

Двамата в леглото се спогледаха.

— Какво има? — подкани ги Ани.

Джон отговори:

— Ние вече имаме някои идеи. По дяволите, мамо, половината ни приятели го правят. А тук стените не са от камък. Чуваме ви с татко.

Ани се изчерви.

— Не може да бъде. Ние внимаваме много — едва изговорила думите и телефонът иззвъня. Моментално пребледня.

Не успя да стигне до апарата — Джон вдигна слушалката. След безкрайно дълги секунди, през които сърцето й се сви за Майкъл, той каза:

— За татко е. Търсят го от Глоуб.

— Боже мой — въздъхна тя. — Бедният ти баща. Такъв невероятен успех в кариерата му. — И понеже в този момент най-много от всичко желаеше Сам да изпита сладостта на заслужената слава, тя се върна в своята спалня.

Сам се появи след поредния си душ. Завърза хавлиена кърпа около кръста си и отговори на телефона.

Облегната на таблата, Ани придърпа юргана към кръста си. Обичаше да наблюдава съпруга си. Правеше го повече от двадесет години и не й омръзваше. Старееше добре. Тялото му бе релефно очертано — раменете му бяха станали по-широки, тазът — тесен, гръдният кош — обемист. Години, изпълнени с усмивки, бяха набраздили дребни бръчици около очите му. Гъстата му коса с цвят на какао бе добре подстригана, както и мустаците — те старееха заедно с него.

Сега обаче лицето му беше изпито. Прекалено много се тревожеше за Майкъл.

— Искат изявление — каза й, щом затвори.

Тя дръпна настрани юргана, изправи се на колене и го прегърна през врата. Влажната му кожа ухаеше на чисто. Тя потърка буза о брадичката му.

— Гордея се с теб, Сам. Такъв невероятно труден случай и ти го спечели.

— Уцелих подходящ момент — обади се тихо той.

— Не се дължи на момента, а на теб. Друг адвокат нямаше да направи това, което стори ти. Още от началото си личеше, че ще е безкрайно трудно, но ти пое случая, без някой да ти обещава никакви пари.

— Да — съгласи се той, присмивайки се на себе си, — а сега обирам плодовете.

Тя пое лицето му с ръце.

— Ти работи много. Заслужаваш си процента.

— Но това не е главното.

— От самото начало разкри ясно какво мислиш за случая. Само един чувствителен и предан мъж е в състояние да направи подобно нещо. Но защо не беше по друго време. Иска ми се да беше изпаднал във възторг.

— Да. Добре.

Тя обви ръце около врата му.

— Иска ми се и двамата да бяхме изпаднали във възторг. Съжалявам, че вчера се разминахме. Заведох новите си асистенти на обяд. Досега не разполагах с достатъчно време да ги опозная. Сигурно сме се разминали за половин час.

С нещастен вид той се загледа през прозореца.

— Майкъл ще се оправи, Сам.

Той издаде болезнен звук и със смесица от тъга и копнеж сведе очи към лицето й. Прегърна я, подържа я така, после силно я притисна.

— Ще се оправи — прошепна тя.

— Обичам те.

— И аз, Сам.

Целуна я дълго и с копнеж, но се отдръпна, щом почувства, че започна да се възбужда. На Ани сигурно й се иска, но тя може да го разбере. Налага се да тръгва за града. Тя самата трябва да нахрани децата, да се облече и да отиде в университета.

За щастие тя много лесно се справяше със закуската. Теки сервираше току-що изцеден портокалов сок, бъркани яйца и домашни вафлички. Ани обаче бе по-експедитивна — изпиваше чаша кафе, децата си сипваха сок, ядяха овесени ядки, печаха филийки или се ограничаваха с обезмаслено кисело мляко.

Делото на Сам заемаше първата страница на вестника. Децата го разглеждаха известно време, но скоро го оставиха настрани. Възцари се мълчание — Ани знаеше, че всички си мислят за Майкъл. Не ги подкани да говорят. Достатъчно беше да е при тях.

Вече ставаха от масата, когато Сам слезе, облечен със сив раиран костюм, синя риза и копринена вратовръзка. По-официалните от обичайно дрехи, подхождаха на настроението му. Докато пиеше кафето си, прегледа вестника.

— Няма ли да хапнеш нещо?

— Не. Стомахът ми е на топка — остави празната чаша от кафето в мивката. — По пътя ще се отбия в болницата. Да ти се обадя ли оттам?

Тя кимна и вдигна лице за целувка.

Пет минути по-късно вече беше под душа, а след тридесет — избърсана, леко гримирана и облечена за работа. Отново се свърза с болницата. Повторно чу съобщението, получено рано сутринта. Искаше й се да поговори с Теки, но за това трябваше Теки да й позвъни. Ани се изненада, че още не го е сторила. Обикновено се обаждаше, когато беше разстроена.

Междувременно Сам я уведоми, че Майкъл е в същото състояние, че Джейди е отишъл в кантората и че Теки е изморена, но се държи.

— Трябваше да отида — настоя Ани. — Смятам да си отменя часовете. Наложително е някой да остане при Теки.

— Не. Върви в университета. Джейди ще се върне след час. Дотогава ще остана аз.

— Джейди не умее да гледа болни. Теки има нужда от помощ.

Но Сам не отстъпваше.

— Попитах я. Не иска. Щяла да се чувства по-зле, ако си тук.

— По-зле ли?

— Ще се притеснява, че те отделя от работата ти. Ани, почакай. Ела след часовете. Вероятно ще има някакво развитие.

„Дано“ — помоли се Ани. Не е нужно да има медицинско образование, за да разбере, че колкото по-дълго Майкъл е в безсъзнание, е толкова по-лошо за него. С натежало сърце затвори куфарчето с курсовите работи и тъкмо посягаше за ключовете от колата, на задната врата се почука.

Влезе Върджиния Клингър, облечена с лилав анцуг; русата й коса бе подредена с изкусна небрежност около лилава лента на главата, съвършено изрисуваните й очи — подсилени с лилави сенки, а около нея се носеше ухание на „Обсешън“.

Ани Поуп не беше злобарка. Според нея красотата в живота идваше от многообразието му и по тази причина поддържаше връзка с най-различни хора. Малцина бяха тези, които тя не понасяше.

Върджиния бе една от тях. Три пъти разведена, с три трудни деца, тя би събудила съчувствието на Ани, ако поне малко се грижеше за тях. Само че най-голямата цел в живота на Върджиния беше да се разкраси. Тя се носеше — както Ани се изразяваше — стил „Пластмасов шик“. На всичкото отгоре беше клюкарка и постоянно се бъркаше в чуждите работи.

Ани й се усмихна вежливо.

— Здравей, Върджиния. Тъкмо тръгвах.

— Няма никой у Максуелови — Върджиния дори не помисли да се извинява. — Всички ли са в болницата?

— Теки и Джейди. Момичетата ще отидат по-късно.

— Как е Майкъл?

— Все така.

Върджиния изцъка с език.

— Каква трагедия.

— Още не е станала — Ани побърза да възпре потока от песимистични догадки. — При малко късмет той ще се събуди и всичко ще е наред. — Върни се към масата за куфарчето.

Върджиния я последва в кухнята. Наклони глава така, че Ани си представи как бе репетирала позата.

— Какво мислиш, се е случило?

— В какъв смисъл?

— Какво го е накарало да изтича на улицата по този начин?

— Бързал е да се върне в училище. Пикапът се е движел бавно. Сигурно не го е чул.

— Казал ли е нещо на Сам и Теки?

— Не знам.

— Много интересно. Готова съм да се закълна, че го видях как изхвърча от къщата. Какво е правил Сам там?

Ани наостри уши.

— Върнал се е по-рано и ме е търсил.

— Заради делото ли?

— Ъхъ.

— Голям успех наистина — отбеляза Върджиния. — Сигурно е бил луд от възбуда. В началото изобщо не знаех какво да мисля. Когато той и Теки се втурнаха след Майкъл, тя беше само по халат, а неговата риза, както впрочем и коланът му, беше разкопчана. Някой би си помислил, че между тях има нещо, но аз знам колко са близки семействата ви. Сигурно тъкмо се е преобличал, когато е решил да изтича и да съобщи новината на Теки.

— Точно така — потвърди сухо Ани. — Нали знаеш колко сме близки — Върджиния не знаеше, а Ани нямаше намерение да й разкрива, по какъв начин Сам обича да отпразнува успех. Ани си представи как се е втурнал в къщата и е започнал да се съблича, още по стъпалата към кабинета й. Сърцето й се сви, понеже не е била там. Тази мисъл щеше да остави само за себе си. Пипна часовника си.

— Трябва да вървя — хвана Върджиния за рамото и леко я поведе към вратата. — Благодаря, че се отби. Ще предам на Теки, че си идвала.

— Непременно — каза Върджиния и махна за довиждане.

След минута Ани седна в колата и я изкара от гаража.

 

 

След четвъртия сигнал се включи телефонният секретар. Разочарован, Сам затвори. Искаше да хване Ани, преди да е излязла. Искаше да й разкаже какво се бе случило.

Излезе от телефонната кабина и тръгна по болничния коридор, като при всяка крачка се самообвиняваше. Трябваше да й каже веднага, трябваше да я дръпне настрани, още когато дойде в болницата вчера. Но тя пристигна с момичетата, а те бяха така изплашени за Майкъл. Тогава нямаше желание да влошава нещата.

Затова си замълча. Сигурно би оставил всичко така, за да спести болката на Ани. Случилото се с Теки беше изолиран случай и никога нямаше да се повтори. До този ден не бе изневерявал на жена си и не възнамеряваше да го прави. В смисъл, че винаги си бе мислел за Ани и значи не й бе изневерил. Само че беше много нелоялно обяснение. Голите факти си оставаха: те с Теки се чукаха. И Майкъл знаеше. Върджиния също знаеше. И дори да не го хванат и разкрият, съвестта нямаше да му даде покой, защото те с Ани си споделяха всичко. Между тях съществуваше нещо — Ани го наричаше душевна връзка — което им позволяваше да общуват и да разискват по всички въпроси. От самото начало беше така и повече от двадесет години то го държеше привързан към нея. Никога не срещна жена, с която да се чувства толкова свободно. От Ани не можеше да скрие нищо. Ако се опиташе да премълчи, щеше да развали отношенията им, както впрочем и ако кажеше цялата истина.

Тръгна пеша по Кеймбридж стрийт към кантората. По средата на пътя промени решението си и кривна нагоре по Бийкън Хил. Изкачи се до кметството и се спря при уличните телефони — прецени, че Ани вече е стигнала в университета.

Опита да й се обади. Секретарката на факултета отговори, че се отбила при нея за малко и вляза направо в клас.

Хлопна слушалката и продължи да върви, но не към кантората, — а в обратна посока. Мъгливото и топло за октомври време бе само част от причината да усети, че кожата му се овлажнява. Изпоти се от нерви. И от страх.

Пресече Централния бостънски площад, влезе в парка и тръгна по главната алея към най-високата част на моста над езерото. Подпря лакти на парапета. През този сезон лодките бяха прибрани. Както и най-хубавите цветя. По дърветата все още имаше листа, но скоро щяха да пожълтеят и да изсъхнат. Мразеше есента.

— Хей, Сам!

Гласът го стресна. След секунди вече се ръкуваше с Брайън Хенеси — преди години бяха работили в кабинета на областния прокурор. Брайън не беше кой знае какъв адвокат, но иначе беше приятен човек.

— Браво на теб, Сам! Това се казва решение!

Сам вече почти не си спомняше решението.

— Целият град говори за теб. Главна тема си и на двата вестника, споменаха те и във вечерните новини. Ще запишат името ти в историята, приятел.

— Кой знае. Делата минават и заминават.

— Но не и това. Ако решиш утре да се кандидатираш за министерството, ще получиш гласовете на жените от всички щати. Ти защити оскърбените. Човек със сърце, подходящо за амбицията му — нали така казаха по Седми канал? Ти си техният герой.

Сам се насили да се усмихне слабо, изтърпя потупването на Хенеси и чувствайки се още по-зле, проследи как Брайън се отдалечава.