Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
More Than Friends, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Повече от приятели

ИК „Бард“, София, 1996

Американска, I издание

Редактор: Ганка Петкова

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава

Обявиха назначението на Сам през март. Обади се на Ани да й съобщи, после пое по коридора, както пет месеца по-рано, за да сподели новината с най-добрия си приятел. Все още смяташе Джейди за такъв. Двадесет и двегодишно приятелство не се заличава с един замах заради няколко безгрижни минути. Джейди се готвеше да замине за Флорида, Сам се местеше в съда. Вече нямаше да бъдат толкова близки както някога, но Джейди беше част от онова, което бе Сам. Понякога си мислеше, че и обратното е вярно.

Джейди му стисна ръката:

— Нали това искаш. Поздравявам те.

— Нямаше да го постигна, ако не беше ти.

— Може би — Джейди се усмихна нахално. — Надявам се да не ти е скучно.

Сам се надяваше на същото. Беше свикнал да работи в съда, а не да седи и да гледа как другите се трудят. Дейността на съдията е много по-ограничена от онова, на което беше свикнал. Сега, след като назначението беше факт, се надяваше, че постъпва правилно.

— Имам възможност да остана там до края на живота си, но не е задължително. Ако ме хванат щурите, ще си подам оставката.

— Джон Стюарт няма да е доволен от назначението ти — предупреди Джейди. Усмивката му бе палава и по нищо не се различаваше отпреди двадесет и няколко години, когато Сам го убеди да избяга от колежа за една седмица, за да изследва Марди Грас в Ню Орлиънс.

Сам се захили.

— Ясно ми е. Благодаря ти, че ми помогна с него — нямаше представа как се е справил Джейди и не възнамеряваше да го пита, за да не го постави в неудобно положение. В случая нямаше значение. Важен беше резултатът. Джон Стюарт бе решил Сам да не получи назначението, а с него бе трудно да се излезе на глава. Но Джейди успя. Сам беше не само благодарен, но и горд с приятеля си.

— Виж, ако можеш да направиш нещо за Майкъл…

— Той е много самостоятелно мислещо момче.

— Говори ли ти за мен?

Джейди поклати глава.

Сам въздъхна.

— Вероятно ще му направи голямо впечатление, когато започнат да се обръщат към мен с „Ваше благородие“. Нищо чудно тогава да зарови томахавката. Наистина ми липсва. След като заминеш на юг, ще го държа под око. Кога тръгваш?

— На петнадесети април. Купих чудесна къща с вътрешен двор и плувен басейн. На децата много ще им хареса.

— Обзалагам се — съгласи се Сам. Зоуи вече му съобщи за басейна. Джейна искаше двете да отидат там веднага, щом Джейди се нанесе. Бедничката Зоуи, според нея, бе поканена само защото Джейна не смееше да натресе на Джейди други свои приятели и Сам нямаше как да отрече колко вероятно е това. Но все пак подозираше, че има и нещо друго. Зоуи и Джейна от години бяха приятелки също както Сам и Джейди.

— Полагането на клетвата е след няколко седмици — каза Сам. — Ти ще дойдеш ли?

— Ако мога. Съобщи ми, когато бъде уточнена датата.

Сам обеща. Остави Джейди и се върна вкъщи, за да го отпразнува с Ани и децата. Следващата вечер мина през горичката и стигна до къщата на Максуел. Носеше голям пакет за Майкъл, оказа се, че в момента пише домашни в зимната градина.

— По кой предмет? — надникна той над рамото му. Едно време, щом Сам прекрачеше прага им, Майкъл веднага оставяше домашното.

— По математика — отвърна и продължи да се занимава.

Сам забеляза, че почеркът му се е подобрил.

— Как е?

— Добре.

— Как се чувстваш?

— Добре.

— Кога смяташ, че ще се върнеш на училище?

— Не знам.

— Сигурно тази мисъл малко те плаши?

— Малко.

— Винаги е така, ако известно време не си правил нещо. Трепериш с дни. Накрая успяваш и разбираш, че не е било чак толкова трудно, както ти се е струвало.

Майкъл го стрелна хладно.

— Извинявай — Сам не обичаше наставленията. — Но ако искаш да играеш бейзбол, трябва да се върнеш в училище. Другият месец започват подборните.

Майкъл се ужаси от предложението му.

— Не мога да играя.

— Разбира се, че можеш. Нищо ти няма на очите, имаш инстинкти, тези две неща са най-важните.

— Не мога да тичам.

— Е да, но чувам, че когато искаш, се справяш много добре. Освен това някой заместник може да тича вместо теб, докато се оправят краката ти. Така правят даже големи играчи, в случай че не могат да бягат.

Майкъл се върна към математиката.

— Кой казва, че още мога да улучвам?

Сам изгледа момчето изпитателно.

— Дори да си поотвикнал, пак ще можеш. След цялата терапия, която изкара, ще бъдеш още по-добър от преди. Другите момчета само тичат нагоре-надолу по баскетболното игрище, а ти си вдигал тежести.

— Това е физическа терапия.

— От която мускулите ти стават като желязо. Сега си по-висок от миналия сезон. Раменете ти са по-широки. Според мен, всеки път, когато пожелаеш, ще улучваш — затаи дъх.

— Не, благодаря.

— Докато не опиташ, няма да разбереш.

— Ще изчакам.

Сам въздъхна. Не знаеше как да се доближи до момчето, не че не се опитваше. Остави пакета върху домашното на Майкъл.

Майкъл се облегна назад.

— Какво е това?

— Отвори и виж.

След кратка пауза Майкъл разкъса бежовата опаковъчна хартия. Само една ивица от вътрешността предизвика въодушевлението му и то бе наградата за Сам. Останалата част от хартията се свлече и разкри монтажно устройство за филми, каквото Майкъл отдавна желаеше да има.

— Хубаво е — призна момчето, без да поглежда нагоре. — Това подкуп ли е?

— Да — откровено призна Сам. — Искам да направиш видеофилма, когато полагам клетвата и на приема след това. Какво ще кажеш?

Майкъл погали благоговейно кутията.

— Няма как да държа камера и патерици едновременно.

— Тогава остави патериците у дома.

— Не мога без тях.

— Сериозно? — учуди се Сам. Знаеше, че Майкъл вече не се нуждае от тях. Позна по тона на гласа му. — Ще ти помогна да ги прикачиш, ако желаеш. Родителите ми много ще се радват, ако им дам записа. Както и бащата на Ани. Какво ще кажеш? Ще дойдеш ли?

— Май не.

— Много искам да присъстваш — облегна ръка върху раменете на Майкъл и го притисна с обич. — Хайде, Майк. Не може вечно да ми се сърдиш. Помниш ли колко време прекарвахме заедно? Баща ти заминава за Флорида, Джон ще се жени, с кого ще играя на топка, ако не с теб.

— Ще намериш някого.

— Искам теб.

След като Майкъл не му отговори. Сам пое дълбоко дъх и се изправи. — Добре, давам ти още малко време, но само до клетвата. Искам да дойдеш там, Майкъл. Ще бъде голям ден в живота ми. Искам всички, които обичам, да са там.

— Мама ще дойде.

Сам не обърна внимание на намека му.

— Да, майка ти, сестрите ти, моите деца, жена ми, родителите ми, татко Пит и всичките ни приятели. Но искам и ти да си там, Майкъл. Ще се опиташ ли? — след като стисна още веднъж рамото му и го потупа, остави момчето да размишлява.

Теки направи всичко възможно да убеди Майкъл да присъства на церемонията. За нея това бе нещо като пробен камък, ново начало за всички тях. Съзнаваше, че след двадесет години той няма да си спомня дали е тръгнал на училище през март или април, но щеше да помни дали е бил на клетвата на Сам. Не искаше един ден да съжалява, че не е присъствал.

Но момчето не се поддаваше на никакви уговорки. Тя му изтъкна всички аргументи. Накара и Грейди да опита — бе почти сигурна, че ще успее. Майкъл обаче изгледа Грейди почти по същия начин, както и Сам. В края на краищата тя разбра, че проблемът е именно в това. След като Грейди е с него, Майкъл нямаше нужда от Сам.

Най-накрая помоли Джейди.

— Теб ще послуша. Поговори с него. Много е упорит.

— Не умея да разговарям с деца.

— Но ти си единственият, който знае какво му е. От онова, което се случи, те заболя колкото и Майкъл.

Той сви рамене.

— Аз приключих с това.

Теки знаеше, че гордостта на Джейди никога не би му позволила да признае колко е обиден. Но тя имаше нужда от помощта му.

— Сам предаде теб, както и Майкъл — настояваше тя. — В този смисъл думите ти ще тежат повече, отколкото каквото и да кажа аз.

Джейди размишлява известно време по въпроса. Изглеждаше основателно замислен, а това беше нещо ново за него. Без майчинските грижи на Теки, без успокоителното присъствие на Сам, без Ани — буфер на всички емоции, той вече поемаше отговорност сам за себе си. Това е хубаво, реши тя. Стана й приятно — искаше да остане в приятелски отношения с Джейди.

Джейди се съгласи да разговаря с Майкъл не толкова да го накара да присъства на церемонията, колкото да докаже на самия себе си, че се издига над нивото на баща си. Според Джон Стюарт, ако някой ти причини неприятност, наказанието е да оттеглиш благоразположението си към него и да го отпишеш от живота си. Така постъпи със Сам. Но Джейди бе на мнение, че отмъстителността може да придобие опасни размери. Като се изключи злощастната случка, Сам беше доказал, че е лоялен приятел. Добрите му качества бяха повече от добри. Бяха достойни за възхищение и нямаха нищо общо с обичта му към Майкъл.

Намери момчето в стаята му, отново преместена на горния етаж — изкачването на стълби се смяташе за изключително важна терапия. Беше разхвърляно, благодаря ти, Теки, рече си на ум Джейди сухо. Прескочи една мокра хавлия и се настани между телевизора и сина си.

— Хайде да поговорим.

— Сега ли? — смая се Майкъл. — Това е любимото ми предаване.

Джейди хвърли поглед през рамо: двамата тийнейджъри на екрана имаха бакенбарди, каквито не беше виждал от своите младежки години.

— Виж какво, няма да стоя дълго. Намали го — каза като компромис. Щом като гласовете затихнаха, пъхна ръце в джобовете си. — Майка ти ми каза, че няма да отидеш на клетвата на Сам. Според мен, трябва.

— Защо?

— Защото Сам е приятел на семейството още от преди ти да се родиш. Ти израсна покрай него. Той те научи да играеш бейзбол. Обича те.

— Заради него вие с мама се разведохте.

— Не е вярно. Ние пак щяхме да стигнем дотам — това не беше съвсем вярно. Ако нищо не беше преобърнало колата, той и Теки можеха да си останат женени с помощта на Сам и Ани. Освен ако нещо друго не я бе преобърнало. Например някоя от връзките на Джейди. Така Теки излезе виновна, вместо него. Той имаше късмет.

— Защо щяхте да се разведете? — поинтересува се Майкъл.

— Не бяхме щастливи.

— На мен ми изглеждахте съвсем щастливи.

— Да, но ти не знаеш какво сме изпитвали.

— Какво сте изпитвали.

Въпросът постави Джейди на място. Какво да му каже? Майка ти вече не ме вълнува. Харесва ми да съм с други жени. Животът ми бе канализиран като живота на моя баща, а това ме отегчаваше. Сигурно щеше да му се отрази зле, затова започна:

— Чувствахме, че нещо ни липсва.

— Затова ли мама беше със Сам?

— Не. Била е със Сам, защото се е случило той да дойде вкъщи в момент, когато е била отчаяна.

— Защо не му е казала не. Защо той не е казал не.

— Той си е мислел за нещо друго. Не е разсъждавал ясно както сега ние с теб. Това е истината, Майкъл. Прояви разум. Помъчи се да си отговориш на въпроса защо го правиш — така би казала Ани. Джейди се опита да върви по стъпките й. — Гледай напред и помисли за последствията от действията си. По отношение на Сам ти не го правиш.

— Дядо го изрита от фирмата.

— И Сам си намери нещо много по-добро. Не се сравнявай с дядо си. Той позволи да го овладее гневът. Съвсем се откъсна от Сам. Но той ще страда без Сам. Ти също ли искаш да страдаш? Кога ще престанеш да се самоизмъчваш?

— Не се самоизмъчвам.

— На мен така ми се струва — наблегна Джейди. — Сам би могъл да ти помага.

— Ти също, но заминаваш за Флорида.

— Защото Сам толкова дълго ми е помагал, че най-после е време да стъпя на краката си. Той ми беше като патерица. Трябва да проходя без него.

— Аз също.

Джейди поклати глава.

— Ти си само на тринадесет. Има още много какво да научиш от Сам. Късметлия си, че имаш приятел като него. Аз също.

— Тогава защо напускаш! — извика Майкъл.

Джейди седна на леглото до Майкъл.

— Открива ми се възможността да направя нещо ново. Вие, децата, сте достатъчно големи да идвате със самолет и да прекарвате известно време с мен. Сам и Ани също. Сам извърши грешка, но е добър човек. Аз няма да го отхвърля така, както направи баща ми. Не съм толкова тъп.

Майкъл си играеше с дистанционното устройство.

— Значи мислиш, че съм тъп ли? — последва пауза, а после продължи с несигурен глас: — Значи според теб ще съжалявам, ако не отида, така ли?

— Да, така смятам.

— Но аз все още ходя смешно.

— За Бога, не е така — прекъсна го нетърпеливо Джейди. — Походката ти е различна от преди, но не е смешна. Виждал съм хора, които вървят на пръсти и е смешно, но ти не се движиш комично. Някога трябва да приемеш живота такъв, какъвто е, Майкъл. Тази случка промени много неща около теб, но гледай напред. Това се опитвам да направя и аз.

Майкъл вдигна очи.

— Така ли?

Джейди кимна.

— Ти ще присъстваш ли на церемонията?

— Няма да я пропусна. Сам ще стане чудесен съдия. Искам хората да знаят, че и аз съм помогнал той да седне на съдийската скамейка — усмихна се наперено. — Е, отиваш или не?

— Не знам.

— По-добре решавай бързо — посъветва го Джейди, изправи се и тръгна към вратата. — Имаш нужда от гладена риза, блейзер и панталон по мярка. Така ще се облечеш, Майкъл. Като имам предвид скоростта, с която растеш, сигурно старите панталони са ти окъсели. Ще кажа на майка ти да купи нови. Искам по вида ти да се познава, че си мой син.

Слезе по стълбите, за да го съобщи на Теки.

 

 

Ани пое грижата за приема. Щеше да се състои в „Четирите сезона“ — на няколко крачки от кабинета на губернатора, където Сам щеше да положи клетва. Искаше партито да бъде богато — в смисъл да има голям бюфет с много храна, вкусно приготвена и подредена.

Някой да свири на пиано. Както и елегантно аранжирани свежи цветя. Покани, малко по-различни от обикновените — официални, но някак си индивидуални. Теки би го направила така, ако Ани я бе натоварила с тази задача. Но Ани искаше да докаже нещо на себе си и на околните. Искаше всеки да знае, че способностите й не свършват само в университета. Приемът по случай клетвата на Сам щеше да бъде дебютът й, момент, в който щеше да блесне като съпруга на Сам. Купи си зашеметяваща рокля. Добави леки щрихи към грима си. Желаеше всичко да бъде идеално. С приближаването на събитието по всичко изглеждаше, че ще стане както иска. Поканите бяха разпратени, пристигаха и потвърждения. Сто и петдесет приятели и колеги щяха да участват в семейния празник.

Сред тях бяха няколко от приятелите на Ани от факултета плюс Джейсън Фост и Чарлс Хоунмън. Тя покани Чарлс само от учтивост. След развръзката на тайнствената случка с голямата доза наркотици, погълната от Джейсън, той се държеше настрана. Затова се изненада, че прие поканата.

Хората обичаха да бъдат около изгряващи звезди, а Сам беше точно такъв. Тя се гордееше с него. Изпитваше топло чувство, защото знаеше, че е неин.

 

 

Денят приближаваше, а големият въпрос — дали Майкъл ще присъства — си оставаше. Сам го искаше много. За него присъствието на Майкъл бе символичен край на едно изпитание. Но Майкъл не се предаваше. Изглежда никой не можеше да му повлияе.

Церемонията бе определена за пет следобед. След като настани родителите си в едно сепаре в „Четирите сезона“, Сам се върна до Констънс, за да се преоблече. Ани го изчака да излезе от банята.

Повдигна се на пръсти и обви врата му с ръце. Миришеше на сапун и на Сам — любимата й комбинация.

— Как се чувстваш?

— Нервен. Защо поканихме толкова много хора?

— Поканихме ги, защото са наши приятели и искат да споделят радостта си с нас. И защото много се гордея с теб — целуна го, а после се потърка в мустаците му. — Искам всички да знаят какво си постигнал, както и че си моят мъж.

Той я целуна по устните, взе лицето й в ръце и огледа всяка фибра. Тя усети нежността на погледа му и дълбоко се развълнува.

— Красива си — прошепна той.

— Почакай да се изкъпя и да си сложа грим.

— Харесвам те така. Напомняш ми за едно деветнадесетгодишно момиче, в което моментално се влюбих. Не си се променила, слънчице.

— Променила съм се. Имам една бенка.

— Къде?

Тя посочи гърба си. Той я обърна и я целуна.

— Кожата ти е гладка като на бебе — той я прегърна отново. — Благодаря ти, че организира всичко. Ще бъде страхотно.

— Надявам се — тя долови лекото му намръщване. Майкъл не излизаше от съзнанието му. — Мислиш ли, че ще дойде?

— Не знам.

— Ако не дойде, Сам, то е само защото е малък. Не можем да очакваме на тринадесетгодишна възраст да бъде зрял. На негова възраст аз не бях.

— Но той знае колко много означава това за мен. Може би там е бедата. Сигурно не биваше да му казвам. Дадох му възможност да ме огорчи.

Ани се измъчваше заради Сам.

— Иска ми се да изтичам до тях, да го хвана и да налея малко разум в главата на това дете. Само че вече е по-голям от мен.

— Както и да е — примири се Сам — такова нещо не става насила. Ако дойде, това трябва да стане само по негова воля.

Ани влезе под душа, молейки се хлапето да дойде. Самата тя направи всичко възможно, за да го убеди. Повече нямаше какво да стори.

Докато излезе от душа, вече я занимаваха други мисли. Двете със Зоуи се измъчиха да ходят по магазините, за да намерят рокля за Зоуи и сега й помогна да я облече. Искаше дъщеря й да се чувства красива, за разлика от Ани на нейна възраст. Докато Ани се приготви, косата на Зоуи беше сресана като златиста коприна. Бузите й бяха леко порозовели, на ушите си бе сложила малки обици с диаманти. Сам подсвирна при вида й и тя се изчерви още повече.

Сам подсвирна и за Ани, когато му се показа по дантелен комбинезон — помогна й да закопчее ципа на роклята — и после още веднъж, докато слизаше готова по стълбите.

Секунди по-късно Джон се втурна към къщата на Максуел, за да окуражи Лий. Следобедът тя трескаво тръгна да търси рокля, защото приготвената преди седмица се оказа отесняла в талията. Все още не й личеше, че е бременна, но кръстът й се бе разширил и вече не се чувстваше слаба. Ани си спомни този етап от бременността и колко бързо минава той.

— Видя ли Майкъл? — попита го Сам.

— Беше там.

— Ще идва ли?

— Не знам. Още не беше облечен.

Ани успокоително хвана ръката на Сам.

— Води вътрешна борба със себе си. Дай му време.

— Не остана много — тъжно подметна Сам и тръгна към колата. За радост на Ани, докато караше към Бостън, бе прогонил тъгата от съзнанието си. Трябваше да благодари на децата за това. След като най-после свикнаха с мисълта за новата служба на Сам, те го нападнаха с цял поменик от въпроси.

— Приятелките ми как ще те наричат? — попита Зоуи.

— Бащата на Зоуи.

— Сериозно ти говоря. Достопочтеният съдия на Върховния съд на Масачузетс Самюъл Ф. Поуп?

— Съдията Поуп ще е достатъчно — предложи Сам.

— Дали ще се плашат от теб?

— Моите приятели направо изкрейзиха — обади се Джон. — Вече са решили да си платят всички глоби за превишена скорост.

— Остави тая работа — посъветва го Сам.

— Истина ти казвам — увери го Джон.

— Как ще се обръщат към мама? — попита Зоуи.

— Доктор Поуп — рече Сам.

— Съдията и доктор Поуп, така ли?

— Сега за официално представяне ли говорим? Тогава ще бъдем многоуважаваният и мисис Самюъл Ф. Поуп — хвърли поглед към Ани. — Не, не така. Многоуважаваният Самюъл Ф. Поуп и доктор Ани Х. Поуп.

— Многоуважаемият и мисис е достатъчно — каза тя.

— Колко тоги ще имаш? — поинтересува се Зоуи.

— Три. Една ще бъде на пране, една ще нося, а третата ще стои в гардероба.

— Джой имаше ли нещо против да напусне фирмата?

— Не. Ще получава повече пари, а ще работи по-малко часове.

— Съдът разпуща ли се през лятото?

— Не.

— Ти кога ще си ползваш отпуската?

— Когато пожелая. Така им съобщих.

— Има ли адвокати, който се отнасят неуважително към съда?

— Рано или късно сигурно ще се намерят.

— Както на телевизията ли?

Джон изсумтя.

И така нататък. На усмихнатата Ани й се искаше този миг да продължи безкрайно. Трите най-близки на сърцето й същества звучаха в пълен синхрон. Чувстваше въодушевление и надежда.

С наближаването на Бостън вълнението им растеше. Преди Ани да се осъзнае, вече крачеше към кабинета на втория етаж, където губернаторът и служебният фотограф чакаха. По стените имаше снимки. Помещението се изпълни с хора, но сред тях не се виждаше Майкъл. Губернаторът направи кратко въведение. Последваха шейсетте секунди на самата клетва. А след това ръкостискания, поздравления и още снимки. Ани се вълнуваше много. Когато чу думите „Ваше благородие“, отправени към Сам, гърлото й се стегна.

Всички излязоха навън и тръгнаха към ресторанта, Сам разговаряше с наобиколилите го съдии, но докато вървяха, Ани забеляза, че от време на време оглежда хората пред него. Погледите им се срещнаха. Тя сви рамене. Не беше забелязала нито Майкъл, нито Джейди. Сърцето й се сви заради Сам, който, толкова искаше те да присъстват.

За щастие залата на приема бе пълна, настроението — празнично. Покривките бяха гълъбовосиви, а аранжираните цветя — тъмночервени. От рояла в ъгъла се носеше лека музика. Лееше се вино. Всички бяха усмихнати.

Теки стоеше с родителите на Сам, които познаваха малко от присъстващите. Грейди също бе с тях и сигурно така се чувстваше по-добре, предположи Ани, макар да си помисли, че вероятно предпочита да е някъде насаме с Теки. Той не сваляше очи от нея. Привличането изглеждаше взаимно. В новия костюм Грейди засенчваше мнозина от присъстващите мъже. Ани се радваше заради Теки.

Двамата със Сам се движеха сред тълпата, ръкуваха се с някои, други прегръщаха, смееха се и се забавляваха въпреки леката нотка на тъга, която и двамата изпитваха. Ани непрекъснато гледаше групата на децата с надеждата да зърне Майкъл сред тях.

В един момент се появи Джейди. Беше сам. Тя потърси очите на Сам. В тях се четеше поражението му.

Запъти се към него, но лицето й изведнъж светна. Забеляза, че след Джейди върви Майкъл. Беше облечен с нов блейзер и нов панталон, изглеждаше чудесно и съвсем като голям.

Когато Сам се извини и мина през тълпата, Ани усети някаква пълнота в себе си. Спря на няколко метра от Майкъл и зачака. Ани също спря с буца в гърлото.

Майкъл не отлепяше очи от Сам. Примигваше и преглъщаше. В един миг Ани си го представи като уплашено малко момченце, седнало на първото си велосипедче, а Сам му вика: „Ще успееш, Майк. Хайде напред, върти педалите. Точно така. Браво, момчето ми. Продължавай. Готово.“ С видеокамера в ръка и с решителност в погледа, той вървеше напред.

Точно от това имаше нужда Сам. Посрещна момчето по пътя и сърдечно го прегърна.

— Почти бях изгубил всякаква надежда.

Ани се приближи, когато Майкъл обясняваше:

— Реших да тръгна, но не намерих колан, който да ми става. Мама вече беше заминала, а татко няма ключ от вашата къща, та се наложи да спрем по пътя в един магазин.

Сам беше ухилен до уши.

— По-добре късно, отколкото никога. Хайде, сега ще празнуваме — очите му святкаха. Навири глава.

Майкъл го спря и с вече почти мъжки глас изрече шеговито:

— Да не си посмял да го направиш, Сам.

— Какво? — невинно попита Сам.

— Да съобщиш на всички, че аз съм тук и искаш да отпразнуваш възстановяването ми. — Ани беше съгласна, че подобна постъпка би била съвсем в стила на Сам.

— Недей — предупреди го Майкъл. — Направо ще умра.

Сам се засмя.

— Добре, няма. Все пак празникът е мой. Но ти допринесе много за него, Майк — още веднъж го прегърна, от което Майкъл би трябвало да изпита неудобство, но той прие жеста сърдечно. Сам го пусна, прегърна с една ръка Ани, а с другата Джейди и се захили глупаво.

— Готови сме. Започвай да снимаш.

Ани си помисли, че държането му не е точно като на съдия, но в момента нямаше голямо значение. Докато се радваше на топлата прегръдка на Сам, Майкъл отстъпи и насочи видеокамерата. Иззад нея се чу мутиращият му глас:

— Дванадесети март 1993-та година. „Четирите сезона“ в Бостън, Масачузетс. Празнува се назначението на Сам Поуп за съдия във Върховния съд на щата Масачузетс. От лявата му страна е най-добрият му приятел Джейди Максуел, а от дясната — жена му Ани Поуп. Ето и останалите: присъстват Зоуи, Джон и Лий, Джейна, Теки и Грейди, татко Пит и мистър и мисис Поуп от Орегон, както и половината жители на Констънс. Ей, какво има на подноса, който онзи мъж с белите ръкавици носи? Ягоди, залети с шоколад? Страхотно…