Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
More Than Friends, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Повече от приятели

ИК „Бард“, София, 1996

Американска, I издание

Редактор: Ганка Петкова

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Теки се пробуди сепната, без да осъзнава къде се намира. След минута грабна нещата си, скочи от стола в чакалнята и се втурна по коридора. Майкъл лежеше в същото положение, в което го остави — неподвижен, прикован към снежнобелите чаршафи, по тялото му бяха прикрепени тръбички, свързани с банки и с бибикащи уреди.

— Изглеждате изтощена, мисис Максуел. Не успяхте ли да поспите?

— Почти не — отговори тя на сестрата, която пристъпи към нея. — Има ли някаква промяна?

Жената поклати глава.

Теки се молеше да има подобрение, мечтаеше си за него. С въздишка потърка лице с уморените си ръце.

— Сигурно трябва да бъдем благодарни и на това. Би могъл да бъде и по-зле.

Сестрата излезе и тя зае мястото й до Майкъл.

— Скъпият ми — пооправи косата му около трисантиметровите шевове. — Дремнах малко. По-добре ли си?

Наблюдаваше очите му — дали няма да забележи и най-малкото трепване, но не долови нищо.

— Татко ти си тръгна, но скоро ще се върне. Лий и Джейна ще се отбият след училище, а също Ани, Зоуи и Джон. Както и Сам — добави името му за баланс и затова го изрече по-тихо. Трудно й бе да прецени какво да каже и какво да премълчи. Нямаше представа дали Майкъл осъзнава какво става около него и доколко си спомня случилото се предния ден.

Започна да си мисли, че той лежи като в черупка и обмисля видяното. Сигурно я мрази и я смята виновна за състоянието.

— Съжалявам — прошепна тя, — не си представяш колко съжалявам. Нямах намерение това да се случи, Майкъл — хвана дланта му с две ръце и я потърка, сякаш да й вдъхне живот. — Беше някаква щуротия. Седях си и се чувствах толкова самотна, а той влезе възбуден и преди да разбера какво става, ти тресна вратата — Майкъл не показа с нищо, че е чул, но тя продължи да шепне. — Просто не мислех в момента. Почти не осъзнах какво става. За мен това беше без значение. Нищо. Беше глупаво. Ако можех, бих върнала нещата назад. Бих направила всичко, за да върна часовника назад, но не мога. Надявам се единствено да ми простиш.

Джейди също трябва да й прости. Както и Ани. Тя измами и двамата.

— Всичко стана заради писмото — изплю камъчето тя, за да се защити. — Той изобщо не биваше да ми пише. Бях го изхвърлила от живота си. Точно както той ми каза да направя. А после ми изпраща писмо. По дяволите, защо го направи?

Въпросът й остава да виси във въздуха, гърлото й се сви, апаратите над Майкъл бръмчаха монотонно. Ако чуваше какво му казва, не го показа с нищо.

Тя въздъхна дълбоко.

— Моментът не беше подходящ да влезеш. Вече не си малък, но още не си и мъж. Не си могъл да проумееш какво правим — всъщност разбрал си, но не си знаел защо. Не ти е било ясно защо Сам е у нас. Питал си се защо не е баща ти. Заклевам ти се — прошепна тя настойчиво — никога по-рано това не се е случвало. Откакто срещнах баща ти, никога не съм била с друг мъж. Това беше първият и единственият случай.

Чудеше се дали Майкъл изобщо чува какво му говори. Изведнъж й се стори изключително важно той да я чуе. Стисна ръката му по-силно и простена:

— Не ми се сърди, Майкъл, моля те. Не оставай в това състояние заради моята постъпка. Ако ме мразиш, приемам. Заслужавам го. Не бих ти казала, че не си прав, ако искаш, ще си отида. Само се събуди, кажи каквото искаш, но се събуди. Моля те. Ние всички те обичаме. Искаме да бъдеш край нас. Моля те, не ни наказвай по този начин. Ако не желаеш да се събудиш заради мен, направи го заради баща си. Или заради Джейна и Лий. Ти си малкото им братче. Те, те обожават.

Много внимателно наблюдаваше лицето на Майкъл. В един миг бе почти сигурна, че вижда някакво движение, а в следващия — че тъй й се е сторило.

— Хайде, Майки — молеше го тя. — Хайде.

Сестрата дойде с нова банка глюкоза. След минута Теки се съвзе.

— Отдавна ли работите на този етаж?

— От две години — отвърна й жената мило и това помогна на Теки да продължи. Искаше да я пита много неща, защото се страхуваше ужасно.

— Има ли нещо общо в случаите, които сте наблюдавали?

— Да, понякога се случва някое неволно движение.

— Дали пациентът идва в съзнание през първите четиридесет и осем часа или доста по-късно?

Сестрата й се усмихна съчувствено.

— Не е възможно да се правят обобщения. Понякога пациенти са идвали в съзнание след три дни, след четири, пет, осем, дванадесет дни. Имала съм пациенти, които са се събуждали след три месеца и са се чувствали само изтощени.

— Не е чак толкова зле — помисли си Теки, а после рече твърдо: — Чуваш ли, Майкъл? Спи, щом искаш и когато се събудиш, ще бъдеш само изтощен. Ние пак ще те обичаме.

Сестрата излезе на пръсти. Теки се улови за надеждата, ала миг по-късно тя пак се изпари. Беше толкова уморена, толкова изплашена.

Мислеше си кога ли ще дойде Джейди, когато някакво движение край вътрешния прозорец привлече вниманието й. Първоначално реши, че е той, защото не носеше бяла болнична престилка. Но осъзна, че мъжът е по-висок, цветовете, тялото, чертите, позата бяха различни.

Бяха й познати. Видя същия човек вчера. Пое си дъх, сложи ръка на гърдите си и изведнъж й просветна — отнесе се тридесет години назад и то на хиляди километри в миналото. Прозорецът се превърна в стъклото на вратата към лекарския кабинет. Беше десетгодишна, едно куче я бе ухапало и бе изплашена до смърт какво ще стане, щом баща й научи. Само какъв характер имаше той — Хоумър Пийсли. Беше я предупредил да стои по-далеч от кучетата на семейство Тъкър. Но тя обичаше животните и обикновено те й отвръщаха със същото. Не смяташе, че някое би я ухапало.

Знаеше кой е Грейди Пайпър. Всички в града го познаваха. Две години по-голям от нея и също тъй беден, поради което работеше при баща си. Двамата се грижеха за градското пристанище и за закотвените лодки. Грейди имаше здраво телосложение и за дванадесетте си години говореше грубо, като три пъти по-възрастен мъж.

Това обаче нямаше никакво значение за градските власти. Държаха той да се върне в училище. По навик идваха на пристанището: отвеждаха Грейди, а седмица по-късно той пак бягаше. Заплашваха баща му със съд, а Грейди — с изправителен дом, но все пак не предприемаха нищо.

В този ден Грейди стоеше на улицата и я гледаше. Теки не знаеше какво друго да прави, освен и тя да се вторачи в него. Най-накрая отвори вратата и влезе.

— Какво й има? — попита той сестрата.

— Ухапало я е куче.

Той разгледа превръзката на крака й.

— А защо стои тук?

— Чака баща си.

— Хоумър Пийсли?

Сестрата кимна.

— Той знае ли, че трябва да я прибере?

— Не, но ще мине оттук на връщане от работа. Бараката беше съвсем близо. Откакто градчето Гълън се сдоби със смесен магазин, те живееха зад него. Мизерната предна стая бе натъпкана с провизии. В средното помещение се помещаваше пощата, а в дъното — барът. Хоумър Пийсли не се интересуваше нито от храна, нито от поща и беше много раздразнителен, докато не обърнеше две чаши уиски, но рядко спираше дотам.

Това бе известно на Грейди Пайпър. Без да каже дума повече, той хвана Теки за ръка и я поведе към вратата. Отведе я вкъщи, сложи я да седне на стола до порутеното огнище, стъкна огън и каза:

— Почини си малко. Приготви му нещо като всеки ден, а после си легни. Ако до сутринта не види превръзката, ще е добре.

— Но трябва да платя на доктора — прошепна тя.

— Докторът ще почака — каза Грейди и си тръгна. Както обикновено, тя направи вечеря и си легна. Хоумър се върна достатъчно пиян, за да я забележи, а на сутринта облече гащеризон и скри превръзката. Хоумър така и не разбра за ухапването от кучето, лекарят не си поиска парите, а Теки се превърна в сянката на Грейди Пайпър. След известно време стана много повече от това. Споменът й навя както радост, така и мъка.

Само след миг тя се върна в настоящето. Очите й бяха толкова насълзени, та си помисли, че си е отишъл. Но го забеляза, как стои кротко и я обзе нещо като паника.

Върви си! — извика наум тя. Не бива да стои тук. Джейди не знае. Ще побеснее. Няма да разбере. А тя не би могла да се разправя отново с Грейди. Не и след толкова години. Особено когато Майкъл е на смъртно легло. Господи, неговият пикап е виновен за станалото. Върви си! — изкрещя без глас. Върви си!

Преди толкова години той не я послуша. Появи се в дома й и завинаги промени живота на всички. Вероятно обаче сега чуваше какво му говори, защото след като я изгледа една дълга страшна минута, се обърна и тръгна по коридора.

 

 

Въпреки многобройните опити, Сам не успя да се свърже с Ани. На моменти вината го връхлиташе и той се чудеше, дали тя не знае истината и го отбягва. Но беше възможно и твърдението на секретарката, че има часове. Сигурно бърза да свърши каквото има, за да прекара повече време с Теки.

Боеше се за отношенията им, когато Ани научи. Нещо повече — страхуваше се за брака си.

Тъкмо се беше замислил, че не заслужава любовта й, но тя му помага и той не би могъл да живее без нея, когато в стаята нахлу Джейди, съвсем смазан.

— Знаех си, разровят ли се, ще намерят нещо — изсумтя той. Сам го погледна неразбиращо и той обяви: — Шофьорът на пикапа все пак не е толкова невинен. Сутринта се обадих на нашия виден полицейски началник. Заявих му, че все трябва да има нещо с този човек и най-добре е да се разрови, ако желае да бъде преизбран — направи гримаса. — По дяволите, не си ли е задал въпросът, какво е правел този човек на нашата улица? Според тях не бил карал с голяма скорост, движел се е бавно. А защо питам аз? Във всеки случай не е оглеждал да купи къща, особено в нашия квартал. Дали не е искал да говори с някого за работа? Или пък е обикалял с мисълта за обир?

— И какво са открили? — попита Сам.

Джейди плъзна ръце в джобовете и се отпусна на пети.

— Бивш затворник на име Грейди Пайпър. Излежал осем години от двадесет и една годишна присъда за… убийство — представи си.

Сам се наведе напред на стола.

— За убийство?

— Да, за убийство. Ето нещо, което не е наред.

Сам отново се облегна назад. Усети как адвокатът защитник се обади у него.

— Не означава, че в случая е виновен, само защото е излежал присъда за убийство — телефонът му звънна.

— Хайде, Сам. Убиецът си остава убиец. Знаеш го много добре. Непрекъснато работиш с такива хора.

Сам натисна копчето на вътрешния телефон.

— Да, Джой?

— Журналист от Лойърс уикли.

— Запиши телефонния му номер. Ще се обадя малко по-късно — отпусна копчето и се обърна към Джейди. — Какво друго е извършил?

— Убийство не е ли достатъчно?

— Това ли е всичко? Само убийство? Кога е бил пуснат?

— Преди време, но…

— Кога?

— Преди четиринадесет години.

— След като е излежал осем от всичко двадесет. Под гаранция ли е?

— Не, но…

— Няма да стане, Джейди. Не може да обвиниш човек, понеже преди двадесет и три години е извършил престъпление. Платил си е цената. Излежал си е присъдата. Освен ако някой не докаже, че е извършил още нещо. Но да мине по улицата, на която живееш, не означава нарушение на закона.

— Няма да оставя тая работа така — възмути се Джейди с тон, типичен за Джон Стюарт. — Само поглеждаш назад и излиза присъда за убийство. Кой знае какво ще изникне, ако човек се поразрови.

Предпазливо, защото му беше ясно колко много се дразни Джейди, Сам попита:

— Джон Стюарт на същото мнение ли е?

— Не е нужно Джон Стюарт да ми казва какво да правя за сина си — сряза го Джейди. — Искам да знам какво е правил този човек на моята улица.

— Всеки има право да минава по нея.

— Но той е бивш затворник. Кой знае откъде се е допилял.

— Може да се е заблудил или е решил да огледа наоколо.

— Но е блъснал сина ми, по дяволите.

Сам искаше да му напомни, че Майкъл е налетял върху пикапа на човека, а не обратното, но знаеше, че Джейди не иска и да чуе за това. Рече тихо:

— Грешиш, Джейди.

— Какво стана с въображението ти, Сам? Ти си специалист по криминални престъпления. Могат да се хванат за нещо. Само трябва да решим за какво.

Тогава Сам разбра, че Джейди не чува какво му се говори. Наистина, синът на Джейди, а не неговият, лежи в кома. Джейди е разстроен, объркан. Иска да предприеме нещо, да направи каквото и да е, но да отмъсти за Майкъл.

Сам се опита да си представи какво ще направи Джейди, когато открие какво е видял Майкъл. А това непременно ще стане, макар и не чрез Сам. Сам вече причини достатъчно злини. А Теки беше негова жена. Тя трябва да му каже. Или пък Майкъл, когато дойде в съзнание.

— Обади ли се в клиниката Майо? — попита Сам.

Джейди погледна с неприязън.

— Да. И оттам никаква помощ. Следващите две седмици Хенри Финч е на семинар в Париж. Говорих със следващия по ранг. Разказах му за Майкъл. Според него екипът на Гарднър е първокласен и лично той не би направил нищо повече. А то е нищо — добави той кисело.

Сам се изправи, заобиколи бюрото и окуражително сложи ръка върху рамото му.

— Правят всичко, каквото могат.

— Равно на нищо — повтори Джейди и се отдръпна. Вече до вратата каза: — Ще съдя училището за немарливост. Искам ти да поемеш случая.

Сам се съмняваше, че Максуел има основания да повдигне обвинение, но като всеки друг адвокат, би могъл да разучи случая. Щеше да го направи както от лоялност, така и от вина. С малко късмет Майкъл ще дойде на себе си и ще се оправи; тогава Джейди би се замислил дали да продължи делото.

— Натисни полицията — добави Джейди. — Давай им зор. Ще те послушат повече от мен. Бил си съдия. А и не си свързан емоционално като мен.

Изчезна, оставяйки Сам да мечтае да би било така.

 

 

Щом Ани спря колата пред гимназията, трите момичета скочиха вътре, затръшнаха вратите и започнаха да говорят в един глас.

— Най-после…

— Вече си мислехме, че няма да дойдеш…

— Толкова е неудобно…

— Няма да повярваш какво каза оня подлец…

— Раздрънка го на всички…

— Из цялото училище…

— Тихо! — извика Ани. Погледът й шареше между трите момичета. Меко и спокойно продължи: — Лий, ти си най-голяма. Кажи защо сте толкова развълнувани?

Бузите на Лий пламнаха в контраст с обичайно светлия й тен. Външно приличаше на Джейди, но беше женствена като Теки.

— Пусна слух…

— Кой пусна слух?

— Уил Клингър. Ама че загубеняк! Като няма как да привлече вниманието върху себе си, защото е гадняр, разпространява слухове.

— Какви слухове? — поинтересува се Ани.

— Глупости! — извика Джейна.

И Зоуи се обади.

— Само предизвиква скандали.

Ноздрите на Лий се разшириха.

— Разказва из цялото училище, че Сам и мама са правили нещо, когато се случило това с Майкъл.

— Правили нещо ли? — Ани веднага си представи абсурдна картина: Сам и Теки копаят в градината и засаждат цветя.

— Секс, бе мамо — поясни отзад Зоуи.

Ани се завъртя и я изгледа.

— Какво!

— Такъв глупак е.

— Майка му е виновна — скръсти ръце Джейна. — Не ни обича, защото сме такива, каквито сме. Върви ни, нормални сме, с една дума всичко, което те не са. Ама че кучка.

— Моля — погледна я Ани, — не дръж такъв език.

— Ама е такава — настоя Джейна. — Тя пусна слуха. Казала, че видяла как мама и Сам излизат от къщата след Майкъл и че били почти без дрехи. Твърди, че Сам закопчал панталона си точно там — по средата на улицата! Можеш ли да го повярваш? Истинска кучка.

Ани си пое дъх.

— Все пак тази дума не ми харесва, но ако Върджиния наистина го казва, — а това съвпадаше с посещението й сутринта, — може и да е така.

— Ама че лъжкиня — добави Лий.

— Тогава защо го казва? — попита Зоуи.

— Обясних ти защо — отвърна Джейна. — Защото ревнува. Богатството на Клингър вече не е никакво богатство. Издръжката й отива направо на вятъра, както и наемите й в града. Тази година тя не си купи нова кола. А пък ние си купихме. Значи завижда. Уил го разправя из цялото училище и се опитва да събере точки на наш гръб. Не е честно!

Зоуи намръщи лице.

— Абсолютно невярно.

— И е толкова невероятно — заяви Джейна високомерно. — Мама не би изневерила на татко!

— Както и моят баща — на моята майка!

— Джон побесня — прекъсна ги Лий. — За малко да набие Уил, ако не го бях спряла. Щеше да стане ужасно. Щяха да го накажат за побой в училище, да изпусне практиката си, а вероятно и мача в събота, а Уил — да се надува. — Изсумтя и измърмори: — Гадняр.

Ани подкара колата, а Зоуи се наведе над рамото й.

— Много ли се ядоса?

Ани усети топлия й дъх и се пресегна да пипне бузата й. Зоуи обичаше да се гали. Ани би се заклела, че дори в утробата й беше такава. Свила се вътре и не искаше да излиза. Появи се три седмици след термина. Като бебе беше мила и кротка. Ани обичаше тези й качества, макар че те я правеха уязвима за неща, на които другите не обръщат внимание.

— Раздразних се — отговори й Ани. — Не е редно Върджиния да споделя такива неща с децата си.

— Но непрекъснато го прави — обади се Джейна. — Затова и децата й са шантави.

— Не са шантави — прекъсна я Ани. — Просто имат трудни родители — усмихна се на Джейна. — В това отношение нямат вашия късмет.

— И какво ще правим? — попита Джейна. — В края на седмия час вече всички говореха само за това.

— Утре ще говорят за нещо друго.

— Няма — възрази Лий. — Също като сапунена опера. Ще чакат да видят какво ще се случи.

— Нищо няма да се случи, зайчо, нищо не е станало.

— Но децата не мислят така — вметна Зоуи.

Ани се усмихна.

— Смятате, че ще повярват на Уил ли? Кой каза преди малко, че го смятат за гадняр?

— Аз — обади се Лий, — но веднъж като плъзне слухът, всички забравят кой го е пуснал. Няма да повярваш колко души дойдоха през обедната почивка да ме питат дали родителите ми се развеждат.

— Кажи им, не — посъветва Ани.

— Казах им, но те питаха дали Майкъл не ги е видял как го правят.

— Кажи им, не.

— Така и направих, но те ме питаха откъде съм сигурна, а аз не намерих какво да отговоря. Само Майкъл знае какво е видял, а той не е в състояние да говори.

Зоуи се наведе още по-близко към нея.

— Досега казал ли е някоя дума?

— Не. Още е в безсъзнание.

— Непрекъснато се обаждам да питам — намеси се Лий. — Сигурно сестрите ме познават вече по гласа.

— Не е ли възможно да направят нещо? — поинтересува се Джейна. — Защо не вземат да го цапнат с нещо, та да го пробудят? Непрекъснато четем за високата цена на медицинското обслужване. За какво изобщо им плащаме?

Ани се усмихна неволно. В известни случаи Джейна страшно приличаше на Джейди — обичаше да се налага и сякаш бе в постоянно очакване.

— Плащаме им, за да следят внимателно състоянието на брат ти и щом дойде моментът, когато могат да направят нещо, за да го събудят, да са на мястото си.

Момичетата се умириха и Ани си отдъхна. По-загрижени бяха за Майкъл, отколкото за приказките на Уил Клингър.

В това отношение Ани бе съгласна с тях. Тревожеха я обаче не клюките на Уил. Върджиния беше много по-опасна — дрънкаше навсякъде, където отидеше, а тя ходеше на много места — при козметичката, при маникюристката, на бодибилдинг — навсякъде, където хората се заслушват, а те от своя страна разпространяват новините. Трябваше да й запушат устата.

Клюките са лошо нещо. Насаждат съмнения. Ако Ани нямаше пълно доверие на съпруга си, в този миг би могла да се замисли дали в твърдението на Върджиния няма някаква истина. Всъщност, би могла и да се чуди защо Сам е бил полуоблечен посред бял ден. Дали беше разтревожен единствено заради Майкъл или в цялата работа има още нещо. Би й направило впечатление как за една нощ се къпа три пъти.

Но тя имаше пълно доверие на мъжа си. Без остатък.

 

 

Сам пристигна в болницата и намери Теки задрямала на стол до леглото на Майкъл. За да не я събуди, като каже нещо на Майкъл, просто застана и се взря в момчето.

Спомни си, когато се роди Майкъл — малката изненада на Теки — така го бяха нарекли, макар никой да не беше сигурен кой за кого е изненада: на съдбата за Теки или на Теки за всички останали. Джейди вярваше в първото. Искаше да има само две деца. Появата на Майкъл предизвика обвиненията му срещу противозачатъчните средства като некачествени. Щеше да съди гинеколога на Теки, ако Сам не го бе нарекъл глупак. Щом се установи, че бебето е момче, всички обвинения бяха забравени.

Сам подозираше, че Теки е планирала това трето дете. Харесваше й да бъде майка и се справяше добре. Никога не прояви интерес да работи извън дома както Ани; задоволяваше я да прави поръчки на службата за доставки по домовете; да тича до училище, когато малките са болни; да разтървава децата в задния двор; да им носи лимонада; да прави сладки с овесени ядки; да превързва разкървавени крачета и ръчички.

Загледа се в нея, докато спеше. Беше забележителна жена — нямаше две мнения по въпроса. Може и да е прекален домашар, но беше земна, което мъжете намират за привлекателно. Джейди се беше захласнал по нея, щом двамата с Ани ги запознаха. Тя като че изникна от нищото — имаше две брезентови торби с дрехи, хиляда долара в банката и почти нищо друго. Бракът с нея бе първият бунт на Джейди.

Не. Грешка. Всъщност първият бунт на Джейди беше приятелството със Сам — почти толкова неприемлив за родителите Максуел, колкото и Теки. Сега Сам си спомни онези дни. Дали ако тогава имаха телескоп, насочен в бъдещето, щяха да видят какво ще се случи след години.

Не можеше да го повярва. Той и Теки. Гледаше я сега и не изпитваше никакво желание; желанието, което изпита тогава, не бе предназначено за нея. Обичаше и желаеше жена си.

 

 

Пълно доверие. Ани си повтори фразата още няколко пъти, докато на крачка след момичетата влизаше в стаята на Майкъл и видя Теки да спи на стола, а Сам — изправен близо до нея.

— Как е той?

— Събудил ли се е?

— Някаква промяна?

Шушукайки тихичко, момичетата се скупчиха край леглото. Ани обви ръка около кръста на Сам. Той направи същото и я целуна, но тя долови някакво странно напрежение у него. Разбира се, загрижен е за Майкъл.

— Държи се — каза Сам.

Теки трепна, отвори очи и се усмихна вяло на момичетата.

— Как беше на училище?

— Нищо особено.

— Трудно.

— Досадно — прецениха Зоуи, Лий и Джейна.

— По-добре да бяхме стояли тук — заяви Зоуи.

— Майкъл? — каза Лий и се наведе над него. — Хайде, Майкъл, ние сме. Събуди се и ни виж.

Джейна закачи раничката си на закачалката и отвори една нанка.

— Нося ти картички, Майк — извади дебела купчина. — От осмокласниците. Близнаците ги събраха през обедната почивка. Днес часът на класния бе посветен на теб.

Лий се вторачи в Теки.

— Добре ли си?

Теки се усмихна все тъй вяло и кимна. Ани се взираше в Теки, но тя не се обърна.

— Яде ли нещо? — попита я тя, опитвайки се да привлече погледа й.

Теки я стрелна, затвори очи и облегна глава на стола.

— Малко. Сестрите ми донесоха.

— Да отида да ти купя нещо? Сандвич? Нещо за пиене?

Теки леко поклати глава.

— Не, благодаря.

Ани продължи да опитва.

— Защо да не те закарам до вкъщи, ще си вземеш душ, ще се преоблечеш?

Теки отвори очи и ги насочи към неподвижното тяло на Майкъл — сякаш й обясняваше, че е изключено да го остави за толкова дълго време.

— Ние с Ани ще отидем да се поразходим — тихо обяви Сам. — Но ще се върнем — хвана я за ръка и я изведе от стаята.

Сърцето на Ани се разтуптя. Нещо у Сам й се стори особено. Сърцето му е свито заради Майкъл, повтори си тя два пъти.

Хванала здраво ръката му, подхвана:

— Горкичката Теки. Това е кошмар за една майка — погледна го. — Как е Джейди?

— Разстроен. Става му малко по-добре, като заплашва наляво и надясно със съд, но го прави само, за да не проличи колко е безпомощен.

Ани се опита да се постави на негово място.

— Максуел не обичат да се чувстват безпомощни.

— Никой не обича — Сам натисна копчето на асансьора. Докато чакаха, той погали пръстите на Ана, опипа венчалната й халка — тънка, със заоблени ръбове, обсипана с диаманти. Всъщност й я подари за десетата годишнина на брака им, за да замести обикновената златна, която едва бе успял да купи за сватбата. Ани обичаше предишната си халка. Все още я носеше понякога.

Асансьорът се отвори. Излязоха двама болнични служители, последва ги мъж, облечен с джинси, риза с басти и кадифен блейзер с много широки ревери. Сякаш току-що бе изкъпан и обръснат. Ани се зачуди при кого ли отива.

— Познаваме ли този човек? — попита Сам, докато влизаха в асансьора.

Тя се опита да погледне към коридора, но вратите се затвориха.

— Не си спомням.

— Стори ми се познат. Сигурно сме се виждали тук — облегна се назад, без да я пуска.

Тя вдигна лице към него.

— Добре ли си?

Сам сви рамене.

— Разтревожен?

— Да.

— Отдавна ли си тук? — това би обяснило желанието му да се разходи.

Но той отвърна:

— Не.

Спираха на всеки етаж. Докато стигнат партера, асансьорът се напълни. Сам я поведе по коридора, минаха през въртяща се врата и излязоха на някаква площадка с маси и столове. Беше пълно с хора. Нямаше къде да седнат двамата. Той намери столове и ги постави далеч от множеството. Ани се настани, той я последва, ала след миг скочи и придърпа стола си по-близо до нея. Седна отново, отпусна се назад, но му беше неудобно. Наведе се напред, облегна лакти на коленете си и започна да изследва ръцете си.

Тя го хвана за рамото — искаше да го успокои.

— Съжалявам, че не ме хвана по телефона. След Теки и Джейди, на теб ти е най-тежко. С Майкъл сте големи приятели и много време прекарвате заедно.

— Въпросът не е до времето, а до близостта. Обичам малкия — призна той. Намръщи се. — Странно нещо е любовта. Понякога ти го начуква.

Подобно изказване бе странно за Сам. Той не беше ни най-малко песимист и много рядко разглеждаше ръцете си по този начин.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя с неохота. Какви ли не мисли нахлуха в главата й. Но успя да се овладее.

— Понякога ти пречи да мислиш разумно — вдигна очи. — Знаеш ли каква е последната приумица на Джейди?

Ани си отдъхна. Значи, всъщност, щяха да говорят за Джейди.

— Каква?

— Заял се е с шофьора на пикапа. Навремето е лежал в затвора и в очите на Джейди е осъден завинаги. — Започна да говори по-високо. — Но това е неправилно. По дяволите, всички правим грешки. Какво ли не правим, като ни обхване страстта — остана без дъх и снижи глас. — Както и да е, Джейди е сигурен, че ще го хванем за някое нарушение на закона.

— Ще успеете ли?

— Ако не е направил нищо нередно, не. Обадих се в полицията, преди да изляза от кантората. Освен предишната присъда, не намират нищо друго. Ще го разпитат, само за да миряса Джейди, но няма как да го обвинят без причина. Мъчно ми е за този човек. Попаднал е на лошо място в лош момент, също както и Майк.

Хвърли поглед към моравата, после към Ани, сетне сведе очи към ръцете см.

Пак я обхвана усещане за нещо, което предстои да се случи.

— За какво искаше да говорим?

Той поклати глава и продължи да се мръщи към ръцете си.

Какво има. Сам? Моля те, кажи ми. Вярвам ти. Напълно.

— Тази сутрин тъкмо преди да изляза, Върджиния Клингър се отби вкъщи — не се стърпя тя.

Той я стрелна и Ани се разтревожи още повече. Преглътна.

— Върджиния е особена жена. Никога не съм я харесвала. Обича да предизвиква хората и да ги кара да се чувстват неудобно.

— Какво каза?

Ани запремига, за да си припомни.

— Каза, по-точно подчерта, че когато сте изтичали на улицата след Майкъл, Теки била по халат, а ризата и колана ти били разкопчани. Много й харесва да мисли, че между вас двамата има нещо. Което, разбира се, не е вярно. Всъщност го казала и на синовете си и те с удоволствие разпространили новината в училище. Уил Клингър цяла сутрин дрънкал. Затова момичетата бяха бесни.

Сам затвори очи.

Сърцето на Ани изстина. Но продължи.

— Те са отрекли, разбира се. Джон за малко не наложил Уил с юмруци. Много трудно се получава, когато децата станат обект на шушукания. Почувствали са се обидени заради нас. Просто нямам представа какво да правим, Сам. Смятам довечера да отида да си поговоря с Върджиния. Или да идем заедно. Не е бивало да го прави. В никакъв случай не е редно да го казва, но особено след като Майкъл е в кома, е дваж по-непростимо. Не си ли дава сметка, че подобни слухове причиняват болка?

Сам не отговори.

Сърцето й пак се сви.

— Винаги могат да се намерят всякакви обяснения — отрони тя и нервно впери очи в лицето му: очакване той да го отрече. — Теки е била по халат, защото е правила нещо вкъщи. А ти си притичал отделно, защото си бил в банята. Всички знаят, че къщите ни с Максуел са една до друга. Непрекъснато сновем напред-назад. В джоба си носим ключовете от двете къщи. Мисълта, че Върджиния се опитва да направи от нищо нещо, ме вбесява. — Съгласи се с мен, Сам. Потвърди, че е лоша жена. Кажи нещо. — Не е редно да разпространява слухове, нали? — гласът й замря. От страх, спря да говори.

Все още с облегнати на коленете лакти, Сам взе дланта й между своите. Ръцете й изстиваха. Сърцето й беше изтръпнало и тя едва дишаше.

— Вчерашната сутрин беше невероятна — започна той със сведени надолу очи. — От съда ми се обадиха за решението и аз се втурнах да го взема. Докато го четях, почти не виждах думите, толкова бях възбуден. Свърших, а в акъла ми се въртеше само едно.

Погледни ме, молеше се тя наум. Но той не го направи.

— Желаех те. В такива случаи винаги те искам и си мислех колко е хубаво, че е вторник и ще бъдеш вкъщи. Прибрах се още по-възбуден, но те нямаше. Хрумна ми, че Теки знае къде си. Тя седеше във всекидневната и пиеше кафе. Съобщих й новината, тя се зарадва, прегърнахме се, както винаги, но тогава нещо се случи. Аз те желаех, но там беше тя и аз сякаш забравих коя е и те любих…

— Какво? — попита Ани, почти без дъх.

— Беше нереално и странно…

Ани се разтрепери. Дръпна треперещата си ръка, но той я държеше здраво. Всъщност, цялата се разтресе. Стори й се, че се пръска на парчета.

Той вдигна очи и я изгледа.

— Сега продължавам да се питам как стана, какво съм мислил, какво съм чувствал, как можах да направя нещо толкова глупаво. Но Бог е свидетел, през цялото време мислех за теб. Стана бързо като мълния и отмина. Тогава вратата се затръшна. Сигурно Майкъл е влязъл, видял ни е и е изхвръкнал. Почти веднага чухме скърцането на спирачки. Беше грешка, Ани. Обичам теб, а не Теки. Онова, което се случи във всекидневната им не означава нищо.

Възможно ли е да е вярно? Не може да бъде. Сам я обича. Тя му има пълно доверие.

Наистина? Очите й се напълниха със сълзи.

— Кажи нещо — прошепна той. — Кажи ми, че съм гадняр. Че съм лъжец. Кажи ми, че не заслужавам семейството си. Кажи ми, че съм лайно. Каквото и да е, но кажи нещо.

Искаше й се да избяга и да забрави всичко, което той избълва. Опита се пак да измъкне ръката си, но той не я пускаше. Затова просто я отпусна, както трепереше.

Той продължи:

— Толкова съм отвратен от себе си, че ми е трудно да се понасям. Тази сутрин пребродих целия град. Спирах само до телефонните будки, за да ти позвъня — направи пауза. — Кажи ми нещо, Ани.

По скулата й се изтърколи една сълза, после друга — парещи, в странен контраст със студената й кожа.

— Любил си се с Теки? — прошепна тя недоумяваща. Сам не би го направил. Не и нейният Сам. — Теки е най-добрата ми приятелка. Тя е съпруга на най-близкия ти приятел.

— Аз се любих с теб, но чрез нейното тяло.

Ани се опита да вникне в мисълта му, но не проумяваше.

— Но как? Няма начин да ни сбъркаш. Нейното тяло изобщо не прилича на моето.

— Бях като замаян. Точно така е, Бог ми е свидетел, че не виждах нищо. Мислех само за голямата си победа и че споделям радостта с жена си.

— Но не съм била аз, а Теки — извика тя. Брадичката й трепереше. Нейният Сам не би го направил. — Изобщо не те разбирам. Мислех, че сме щастливи.

— Щастливи сме. Проблемът не е в нашите отношения, а в мен. Аз издъних всичко. Не знам какво ми стана. Аз излях желанието си към теб в друга жена.

Тя направи физиономия поради абсурдността на тази мисъл.

— Теки.

— Върнах се вкъщи. Желаех теб. Теки желаеше някой друг и така се случи.

— Как е могло да се случи?

— Не знам.

Тя потъна в размисъл. Отново дръпна ръката си и този път той я пусна. Тя избърса сълзите си, скръсти ръце и известно време се люля, втренчена в пространството. Студенината около сърцето й разнасяше отчаяние по цялото й тяло. Беше изумена и объркана.

— Никога не допусках, че е възможно да стане. Във всеки случай, не и на мен.

— Беше грешка, моя грешка.

— Но също и на Теки — усети как болка свива гърдите й. — Как е могла!

— Наказана е за това.

— Тя е най-добрата ми приятелка.

— Все още е. Тя те обича. Аз те обичам.

Ани го погледна в очите. Изглеждаше различен. Не беше същият. Някакъв непознат. Нейният Сам никога не би я обидил по този начин. Отдръпвайки се, тя попита:

— Джейди знае ли?

— Не.

— Ще му кажеш ли?

— Това е работа на Теки.

— По-добре да го направи, преди Върджиния да му е подметнала — затвори очи и ги закри с ръка. Притискаше гърди с другата. Така сякаш имаше някаква опора. Това, че се отдалечи, не промени нещата. — Боже мой — прошепна. — Повдига ми се.

— На мен още повече.

— Какво следва да сторя?

— Дай ми възможност да оправя нещата.

Изпита истински гняв срещу този мъж — хем беше нейният Сам, хем не беше. Свали ръка и го изгледа.

— Да оправиш нещата ли? Ти изневери на мен и на най-добрия си приятел, като спа с най-добрата ми приятелка, сега не се знае дали техният син ще оживее и искаш да оправиш нещата? — не я свърташе повече, стана рязко и ядосана закрачи по тревата.

— Къде отиваш? — извика Сам и уплашен тръгна след нея. — При Майкъл ли?

— Не. Не искам да виждам Теки — Теки. Нейната най-добра приятелка. И Сам. Нейният съпруг.

— Вкъщи ли отиваш?

— Не знам — обърна се към него, очите й бяха пълни със сълзи, а в гласа й се усещаше обида.

— Трябва да си помисля. Не знам… това не е… такова нещо не ми се е случвало… Нямам представа какво ще правя.

— И аз ще дойда.

— Не! — нямаше нужда да научава повече. — Не те искам! — и избяга.

Той я последва.

— Разстроена си. Не бива да си сама.

— Но аз съм сама! — извика тя и му обърна гръб. Отново се тресеше. — Това е най-ужасното. От деня, когато се срещнахме, смятах, че има човек, който знае какво мисля и какво чувствам. Дадох ти всичко, на което съм способна. Имах ти пълно доверие. Вярвах ти — разплака се.

— Ани…

Тя се отдалечаваше бързо.

— Обичам те, Ани.

Започна да тича. Ридаеше, а сълзите й се стичаха по лицето. Мислеше си, че само ако успее да избяга от онова, което й каза, може би то няма да се окаже вярно.

Разстроен, Сам хукна след нея, но после спря. Беше дребна, изглеждаше уязвима, понякога имаше склонност да драматизира нещата, но успяваше да се съвземе. Сигурно ще се разходи малко или ще седне в колата, но няма да направи нищо необмислено.

Искаше да бъде с нея. Отчаяно го искаше. Ала той беше последният човек, когото тя желаеше да вижда. Беше я наранил. Затова се налага да уважи желанието й.

С голяма тежест в гърдите се запъти бавно към болницата. По средата на пътя спря. Докато разговаряха с Ани, пред болницата паркира полицейска кола от Констънс.

Първата му мисъл беше, че нещо се е случило с Ани, но тя все още беше пред очите му, макар ида се бе смалила в пространството. После му се стори, че са дошли за него — толкова виновен се чувстваше. Накрая реши, че се е случило нещо с Джон.

Представи си как се е контузил на футболен мач или е катастрофирал с кола. Тъкмо се готвеше да се затича, и двама полицаи излязоха от болницата. Между тях вървеше мъжът, когото видя до асансьора и който му се бе сторил толкова познат.

Точно тогава си спомни, че именно това е човекът, в чийто пикап се бе блъскал Майкъл.