Барбара Делински
Един друг живот (9)

Девета глава

Очите на Карли се преместиха върху Райън.

— Бившата ти жена?

— Аха.

— О! — стисна устни.

Райън се усмихна дяволито.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

Тя сви рамене.

— Какво друго да кажа? — погледът й отново се стрелна към жената. — Зашеметяваща е!

— Аха.

— Както и мъжът с нея.

— Не забелязах.

— Значи не те интересува?

Доброто му настроение си имаше причини. С Карли до себе си се чувстваше прекрасно.

— Разведени сме. Алайса може да прави каквото си иска и с когото си иска. Ако очакваш ревност, ще останеш разочарована.

— А какво ще кажеш за любопитството? Не си ли поне мъничко любопитен с кого е?

— Сигурен съм, че ще разбера. След минутка ще я видиш как пристига.

— Нима?

При внезапно изписаното на лицето й недоумение Райън се усмихна.

— Алайса е тази, която проявява любопитство. Затова така те гледа. Издигането в обществото е нейната специалност, интригите — неразделна част от него. Точно в този момент се чуди коя си, откъде идваш, дали имаш потекло и на кого да се обади най-напред, когато се прибере у дома.

Стори й се точно от онзи тип личности, без които Карли спокойно би могла да мине.

— Това не те ли дразни? — попита, тъй като по всичко изглеждаше, че тя единствена се безпокои. — Мислех, че ще ти бъде неприятно.

— Някога — може би — откакто бе срещнал Карли — нима са минали само две седмици? — бе проумял какво му е липсвало. С нея можеше да говори за всичко и на всякакви теми, защото знаеше, че не е безразлична. Чувстваше се по-близък с нея, отколкото се бе чувствал, с когото и да е вече от години. Забележително, имайки предвид въпросите, които все още бушуваха в главата му.

— Прав си — промърмори Карли и се поизправи на мястото си. — Ето я, идва.

Райън стисна ръката й.

— Отпусни се. Няма да те ухапе, само ще приказва.

Точно това я безпокоеше. Но няма значение, успя да възвърне самообладанието си и се усмихна, когато жената и придружителят й пристигнаха при масата им. Райън отново стана от мястото си, за да ги представи. И Карли отново изпита някакво неприятно усещане, след като двойката се отдалечи. Не защото се срамуваше, че е с Райън. Тъкмо напротив. Дори в присъствието на Алайса Корнел на не повече от три крачки от себе си тя се чувстваше горда и сигурна. Онова, което я безпокоеше, беше собственото й излагане на показ. „Това е добре за теб“, сякаш чуваше да казва Сам Лумис. Няма от какво да се бои. Защо тогава почти очакваше вечерта да приключи с появата на някой фотограф, който да направи снимки и да ги пусне на първа страница в местния таблоид?

— Ето, не беше толкова зле — каза Райън, след като отново останаха сами. Очите му я поздравяваха и малко ободряваха духа й.

— Изглежда доста приятна.

— И е.

— Тогава какво се случи? — моментално се изчерви. — Извинявай. Беше непростимо. Изобщо не е моя работа.

— Няма нищо — меко отвърна той. — Щях да съм разочарован, ако не беше попитала. Двамата с Алайса просто поехме в различни посоки. Това е.

— Сигурно си я обичал някога — не можеше да си го представи, че ще се ожени без това — не и Райън.

— Да. В началото, когато се оженихме, смятах, че е най-хубавото нещо след интересно дело с обвинение в предумишлено убийство.

Нещо в изкривеното трепване на устните му подтикна Карли да продължи:

— И?

— Ами точно това. Беше най-хубавото след него. Едва след него. Работата ми беше на първо място. Тя не можа да го приеме. И не я виня — допълни с въздишка. За първи път тази вечер изглеждаше смутен. Вдигна чашата с вино, допи останалите няколко капки, остави я обратно на масата и се загледа в тънкото столче. — Предполагам, че не съм по-добър от Дженифър Блейн.

— В какъв смисъл?

— Работата ми винаги е била моят живот. Кариерата ми наистина е преди и над всичко.

— Не го вярвам и за момент, Райън — възкликна Карли с убеденост, която удиви дори самата нея. — Чувала съм те да говориш за още много други неща, и то с чувство. Ако правото е застанало между теб и Алайса, сигурно нещо в отношенията ви не е било както трябва от самото начало.

Райън вдигна очи към нейните.

— Предполагам, че е така. Когато най-напред се запознах с нея, тя беше тиха и приятна. Баща й е много богат човек и изключително властен. През целия си живот до голяма степен е била под силно влияние, но имаше категорични убеждения какво точно желае.

— И то беше?

Думите го заляха. Никога преди не бе споделял чувствата си толкова откровено и намираше някакво странно облекчение в това.

— Съпруг, който — с помощта на нейните пари — няма да си дава много зор, ще работи само по малко и ще прекарва всяка свободна минута с нея. Отчаяно искаше любов — пое си дъх. — За жалост, когато меденият месец свърши и разбра, че възнамерявам да работя, Алайса се почувства измамена.

— Не се ли опита да направи нещо и тя самата — имам предвид да намери с какво да се занимава?

— Де да беше! Не, нейното разрешение беше да опита по-упорито. Непрекъснато стоеше в офиса в очакване на тричасов обед. Или пък ме взимаше от работа и ме водеше на едно или друго мероприятие. Или пък планираше двамата да се включим към някоя компания за уикенда в Ню Йорк или за една седмица на Бахамите. Стана невъзможно. Опитвах се да си изградя име, трябваше да работя всяка свободна минута, а тя ме спъваше на всяка крачка — присви устни. — Опитахте да й дам всичко, което искаше. Купих й огромна къща в Милтън. Мерцедес. Кожено палто. И тъй като не желаех да приема парите, предложени от баща й, имах още една причина да работя още по-усилено. После тя пожела да имаме деца.

— А ти?

— О, да. Много — погледът му се озари при спомена за тази мечта, след това отново посърна. — Но поради по-различни от Алайса причини — побърза да поясни пред въпросителния поглед на Карли: — Винаги съм обичал децата. Често, когато гостувахме в домовете на различни приятели, намирах децата за много по-интересни от родителите им. Алайса не е глупава. Чувстваше го. Надяваше се, че едно дете ще ме задържа по-дълго у дома. Така че опитахме. Но нещата вървяха от зле по-зле. След като не успяваше да забременее, още по-упорито се вкопчваше в идеята. Най-накрая успяхме. Направи спонтанен аборт в четвъртия месец — тук вече спря да говори и се загледа мрачно в масата.

Карли постави ръка върху неговата:

— Съжалявам, Райън.

Той обърна дланта си нагоре, преплете пръстите си с нейните, вгледа се в тях и сви рамене.

— Може да е било за добро. Имахме толкова разногласия. Собственическото й чувство ми действаше така, както на нея — моята работа. Взаимно унищожение. От този момент нещата тръгнаха надолу. Аз започнах да работя още повече. Тя постепенно се отдръпна. Поне от мен. Освен всичко друго, Алайса е много общително същество.

— А ти не си?

— Не в същия смисъл. Нейният живот е непрекъсната показност. За нея мястото й в обществото е главен източник на удоволствие. Мен това не ме интересува. Обичам да бъда с хора единствено заради самата радост от общуването. Ако компанията, в която се намирам, е отегчителна, искам да се махна.

— Няма нищо лошо в това.

— Ако си женен за Алайса, има. В края животът ни беше непрестанна битка. Окончателната ни раздяла бе изключително приятелска, облекчение и за двете страни. Мисля, че сега е много по-щастлива.

— А ти?

Погледна я в очите.

— Точно сега? Без никакво съмнение.

— По принцип — настоя тя.

Очите му добиха по-меланхоличен израз.

— Да, по-щастлив съм. Това не значи, че не желая да имам жена и деца. Желая го повече от всичко. Но сега вече очите ми са отворени. Щастието не се състои само в простия факт на семеен живот. Важното е качеството на този семеен живот. Като се замисля за това, всъщност самият брак е несъществен. От значение е с кого си — внезапно се усмихна. — Искаш ли да дойдеш да живееш с мен и да родиш децата ми?

— Райън — смъмри го тя, — отвратителен си. Ако продължаваш да задаваш подобни въпроси на жените, рискуваш да се забъркаш в много по-лоша каша от преди.

— Но аз говоря сериозно.

— Не говориш. Едва ме познаваш.

— Харесва ми това, което виждам.

— Не знаеш и половината.

— Точно затова трябва да поживеем малко заедно. Ей — светнаха очите му, — имам страхотна идея! Можем да пробием тавана на моя апартамент, да направим вътрешна стълба и да си имаме доста голямо жилище.

Карли се усмихна.

— Ти дори още не си собственик.

— Но ще бъда. Семейство Амидънс са сигурни, че ще открият нещо във Флорида. Само въпрос на време е.

— Защо не изчакаме? — пошегува се тя и добродушно сбърчи нос. — Няма закъде да бързаме.

— Няма закъде да бързаме? По дяволите, аз наближавам четирийсетте. Ти може и да имаш време. Не и аз — сякаш в потвърждение на думите си той даде знак на сервитьора. Само за секунди се разпореди да им подготвят десерта за вкъщи. После отново се обърна към Карли: — Да се махаме оттук. Мисля, че за тази вечер ми стига излагане пред публика. Освен това трябва да ти покажа какво истинско кафе правя. Може би това ще те убеди.

— Не си давай толкова зор — присмя се насреща му. Но тя беше тази, която видя зор да запази спокойствие, когато половин час по-късно влязоха в апартамента му. Райън изчезна в кухнята да извади десертите, а тя огледа жилището му.

— Приятно е — подхвърли, след като той се върна и остави две чинийки на масичката за кафе.

— Добре е — сви рамене той. — Малко консервативно.

— Не, чудесно е.

Райън се изправи и се огледа наоколо.

— Може би защото не е мое. Не се чувствам у дома си.

Разбираше какво има предвид. Мебелировката беше приятна и в добро състояние, но повече прилягаше на семейство Амидънс, отколкото на Райън.

— Така или иначе — продължи той, — удовлетворява нуждите ми. Има си всичко, макар и малко постно.

Карли бе заинтригувана.

— Какво би направил, ако беше твое?

— Първо щях да се освободя от зеленото — заяви той с ръце на хълбоците. — Има нужда от индивидуалност. Бих започнал с нещо по-ярко за стените. Може би бургундско… или тъмносиньо.

— Ще боядисаш стените в тъмносиньо?

— Не, не. Картини. Нещо смело и модерно. Ще постеля лек килим на пода, ще изхвърля тези пердета и ще ги заменя с нещо в синхрон с другите цветове, ще подменя дивана и фотьойлите с модулни, ще поставя едно дърво ето там…

— Дърво?

— Разбира се. Ще внесе живот, не смяташ ли?

Карли не успя да потисне смеха си.

— Смятам.

— Е? — извърна се въпросително към нея. — Как мислиш? Как ще изглежда?

— Интересно.

— Не ти харесва.

— Харесва ми, харесва ми.

— Кажи го отново — изрече той с по-тих глас и мислите за обзавеждане бързо излетяха от ума му. Приближи се и застана пред нея.

— Харесва ми — отвърна с най-нежното изражение на лицето си, попаднала в мрежата на очарованието му.

Обви ръце около кръста й и я притегли за целувка. Устните му бяха топли и подканящи. Сякаш цялата вечер бе подготвяла този момент — беше се предала от мига, в който се появи на вратата й. Сдържана и резервирана? Хладнокръвна и владееща се? Нищо подобно. Карли се чувстваше като дърво напролет, което се съживява и разцъфва в ръцете му.

Когато той внезапно се приведе и я вдигна от земята, почувства внезапен пристъп на страх.

— Райън — прошепна и се вкопчи безпомощно във врата му, — какво правиш?

— Отнасям те — също така тихо отвърна той, после я постави полуизлегната върху дивана и възобнови целувката си, преди тя да успее да протестира. Уплахата й се стопи под удоволствието. Струваше й се, че няма по-прекрасен десерт от устните на Райън, от влажния му език, от ръцете, които здраво държаха лицето й, от силното тяло, което бе надвесено много-много близо.

Отвърна на целувката му с вкуса на вълнението, което разтърсваше тялото й. Дълго задрямали желания се пробуждаха. Отдаде се на прекрасното им усещане. Когато той се отдръпна и седна, тя тихо простена в знак на протест. Без да я изпуска от очи, Райън смъкна сакото и развърза вратовръзката си. Гледаше го като омагьосана как разкопчава първите няколко копчета на ризата. После я вдигна и я премести, така че да седне странично в скута му.

— Прекрасна си — прошепна, докато свеждаше глава, и след това я поведе по-нататък, изостряйки чувствата й, сгорещявайки тялото й.

Дишането й стана накъсано и учестено. Усети ръцете му да я милват по гърба. Нейните собствени също станаха посмели, плъзнаха се по гърдите му и очертаха мъжествените им контури. От самото начало Райън пробуди любопитството й. И тя се съпротивляваше срещу това. Но тялото му, поне доколкото бе видяла от него, представляваше твърде голяма съблазън.

Когато ръцете му докоснаха гърдите й, тя извика. Тялото й откликна — сякаш винаги бе очаквала докосването му. Толкова време беше минало от… Разбра, че нищичко не й бе липсвало, преди да срещне Райън. Само той притежаваше властта да възпламени сетивата й и да я подтикне към действие.

Приведе се напред, допря устни до шията му и започна да обсипва с леки, настойчиви целувчици пулсиращата вена. Ухаеше на свежо и чисто. Отнесена в царство от блажени усещания, тя се спусна по-надолу, фини косъмчета започваха там, където се разтваряше ризата. Устата й изследваше състава им, като го вкусваше с едва обуздаван глад. Кожата му имаше съвсем слабо мускусно ухание, много жизнено, много мъжко. Със затворени очи, тя го поемаше, вдишвайки дълбоко, до самозабрава. След всичко, с което — и без което — бе живяла от толкова много години, този чувствен делириум бе истински рай.

— О, мила! — дрезгаво простена Райън и зарови лице в косите й. Струваше му се, сякаш от векове е чакал да я докосне така. Ръцете му шареха с нарастваща страст, изоставяйки гърдите й, за да обходят извивката на хълбоците и бедрата и да се върнат отново да научат повече за женската й прелест. Усети зърната й твърди дори през материята, която ги покриваше. Окуражен от слабите й хлипове, той ги потърка между палците си. — Господи, исках те! — прошепна хрипливо. — Толкова си невероятна, толкова невероятна…

Погълната от насладата на мига, Карли почти не чу думите му. Никога през живота си не бе познала този тип страст. Беше девствена, когато се запозна с Матю, и той бе нейният учител, нейният наставник във всяко отношение. Той я запозна със собственото й тяло и неговите възможности, но все пак винаги е изглеждал по-стар, по-знаещ от нея. Колкото и да им беше хубаво, в сексуалната им връзка винаги имаше нещо едностранчиво. Матю беше опитният водач, Робин — възторженият последовател.

Сега Райън я искаше като партньор, като равен. Настойчивото му желание подхранваше страстта, която я влудяваше.

Продължи да обсипва гърдите му с целувки и освободи най-напред едно копче, после още едно и още едно, докато ризата му се разтвори чак до кръста. Той измъкна краищата от панталона и наблюдаваше омагьосан как разкопчава и последното му копче, преди пръстите й да получат достъп до плътта. После те заскитаха неудържимо, наслаждавайки се на всяко откритие. Разпери длани върху грамадата от твърди мускули и започна да описва еротични кръгове, докато главата й се завъртя замаяно. Гръдният му кош се разширяваше с всяко задъхано вдишване. Коремът му беше плосък и стегнат. Окосмяването, горе по-широко, постепенно се стесняваше и отново и отново мамеше сетивата й с мъчително изкушение.

Райън я желаеше — докосването й го възпламеняваше и изпращаше живи огнени струи до обща сборна точка в слабините му. В стремежа си да облекчи болката той я прехвърли по гръб и се надвеси над нея. След като ръцете й го обхванаха, той се подпря на лакът и със свободната си ръка нетърпеливо се зае с дребните копчета на шията й.

Разгорещена и затруднена, измъчвана от желание, Карли на драго сърце посрещна проникналия върху кожата й въздух. Изви се по-плътно нагоре към Райън, търсейки усещането за стегнатото му тяло върху своето, едновременно изумена и въодушевена от възбудата му, от външния израз на всичко, което тя самата чувстваше в себе си.

Останала почти без дъх, извика името му, само смътно съзнавайки, че роклята й зее полуотворена, макар съвсем отчетливо да усещаше ръцете, които се провираха през меките й гънки. Силните му пръсти бяха наелектризирани и възпламеняваха гърдите, ребрата и талията й. После той спусна устни и лакомо захапа плътта й, като шепнеше името й и я издигаше още по-високо.

Жаждата надви над всичко — не можеше да й се насити. Устните му яростно преодоляха коприната на сутиена, дантелата в горната му част и накрая щръкналата пъпка в средата на гърдата й. Двамата стенеха в синхрон, Карли — не по-малко обезумяла от страст от него. Пръстите му се заеха припряно със закопчалката отпред, успяха да я освободят и разтвориха фината материя в двете страни. Зарови глава между гърдите й, като се обръщаше ту насам, ту натам, сякаш за да я поеме цялата наведнъж.

Отъркването на брадата му върху кожата й беше нещо ново и безкрайно възбуждащо за Карли. Заби пръсти в косата му и го притисна по-силно, търсейки облекчение за нетърпимата си болка. Но имаше само огън и той се разгаряше все по-буен. Когато устните му се впиха в зърното й, тя извика, после тихо изрида, защото връхчето на езика му го облиза, а зъбите му го прихванаха в още по-невероятна изпепеляваща любовна игра. Ханшът й се изви в отговор на колебливия му натиск.

— Райън! Боже мой! — изхлипа тя и всеки тръпнещ дъх подхранваше пламъците.

Дрезгавият му ответ ги разпали още повече.

— О, мила!

Изместена от леките въртеливи движения, полата на Карли се беше навила високо по бедрата й. Райън се изви само колкото да пъхне ръка под нея и нагоре по копринената пътека, отвеждаща у дома. Пристигна съвсем точно при целта и я обхвана с длан, стенейки от страст, след като тя присви коляно, за да го посрещне.

Но вибриращата му ласка осигури само краткотрайна утеха. Възбудена до състояние на почти пълна забрава, тя се притисна в него, жадуваща много повече, отколкото, макар и най-фина, копринената преграда можеше да позволи. Когато ръката му потърси ръба на чорапогащника, прибра корем, за да му посочи пътя. Не му трябваха много напътствия. Страстта й бе мощен маяк. Пръстите му очертаха леки кръгове по кожата й, напредвайки надолу, като се забиваха все по-дълбоко.

Карли стисна здраво очи и изстена. А след това, докато пулсът й се ускоряваше неконтролируемо, той я разтвори, намери овлажнялата й сърцевина и започна да я милва.

Изведнъж тя се подпали. Пламъци я заобиколиха отвсякъде. Едва успяваше да диша.

Изпъна се, сякаш я горяха жива. Картини от миналото се надигнаха с яростна отмъстителност, нажежени до бяло пламъци, които заплашваха да я погълнат. Обзета от паника, сграбчи косите му в юмруци, за да го изтръгне от себе си и изпищя от ужас.

— Не! Не! Боже мой, недей!

Райън се вцепени. Дишането му излизаше в задавени стонове. С болезнено извита назад глава от ръцете на Карли, той се взря надолу към нея, отначало не проумяващ, после невярващ и накрая, сам обзет от внезапен страх. Очите й бяха разширени, изпълнени с дива паника, помътнели и невиждащи. Беше в друг свят, в друго време, обзета от върховен ужас, който прободе слабините му с ледено острие.

— Карли? — прошепна пресипнало. — Карли! Аз съм! Райън. Карли! — обезумял при вида на такава непоносима болка, разбра единствено, че трябва да я върне обратно. Ръката му трепереше, докато я вдигаше, за да помилва лицето й. — Всичко е наред, Карли — продума неуверено. — Всичко е наред.

И тогава очите й се преместиха върху неговите и тя примигна. Ситни бръчици прорязаха челото й. Пръстите й бавно освободиха косата му. Ръцете й паднаха на раменете му. Тя преглътна мъчително.

Да, имаше пожар. Най-напред от страстта на Райън, а след това от връщането в миналото, така изумително истински, че усещаше кожата си обгоряла. Но имаше и още. Трябва да е имало. Дълбоко вкоренен страх от близост, от обвързване. Подсъзнателно усещане, че — след месеците на укриване, годините на отбягване на всякаква интимност — просто не е готова.

Започна да трепери безпомощно. Очите й се напълниха със сълзи и Райън си помисли, че идва краят му. Седна, взе я в ръце и я прегърна силно, като притисна лицето й към гърдите си, за да поеме беззвучните ридания, които я разтърсваха. Сега се чувстваше премръзнала до мозъка на костите си, пълна противоположност на горещината само отпреди мигове. С натежало сърце Райън можеше само да се надява да й отдаде от своята топлина.

— Няма нищо, скъпа — утеши я, бързо забравил за болката от неосъщественото. Продължи да я люлее все така бавничко, притиснал страна в косите й. Не направи опит да я помилва, просто й предложи най-доброто за утеха.

Подейства. Сълзите й постепенно спряха. Отдръпна се от него, като подсмърчаше, навела глава, притиснала с юмруци роклята си, за да я притвори.

— Съжалявам — шептеше дрезгаво. — Толкова съжалявам… — поклати мрачно глава, но един силен пръст я повдигна нагоре.

— Недей — продума Райън и задържа влажния й поглед с нежността, отекнала в гласа му. — Няма нищо. Уплаши се — това е всичко. Може би стана прекалено бързо — още докато изговаряше думите, знаеше, че те опростяват нещата. Не беше девица, а и нищо от онова, което му бе казала досега, не го навеждаше на мисълта, че съпругът й я е тероризирал по някакъв начин. Но беше видял онзи отнесен поглед в очите й — и не за първи път. Питаше се дали не е била изнасилена, може би наскоро. Но не се решаваше да попита.

Тя сведе очи.

— Прекалено бързо. Наистина. Не бях подготвена — но това също не беше вярно. Беше почувствал най-съкровения отклик на тялото й. Но не пожела да спори. — Не очаквах…

Думите й останаха недовършени и тя потръпна с отзвучаващите вълни на ужаса, който я беше разтърсил. Не, не го очакваше. Не би могла да повярва, че миналото е способно да се намеси по такъв начин. Е, беше казала на Райън, че не знае и половината. Може би сега ще размисли два пъти, преди отново да посегне към нея.

 

 

Не стана точно така. Късно същата вечер, докато лежеше, изпънат по гръб, в леглото си, подложил ръце под главата, Райън си припомни събитията от вечерта. С изключение на пълния провал в края, всичко останало беше чудесно. Чувстваше се горд, че е в ресторанта с Карли. От самото начало изпитваше удоволствие от компанията й. Тя беше сърдечна и отзивчива, интересна и интересуваща се, уравновесена, с чувство за хумор и много-много хубава.

И жена с минало. Но той го знаеше. Беше го предупредила в самото начало, когато каза, че не е свободна. Тогава не се обезкуражи — и сега не се чувстваше обезкуражен.

С усмивка си припомни колко елегантно бе успяла да се овладее след случилото се на дивана. Борбата бе очевидна. Но тя се справи. Оправи дрехите си под погледа му, прокара пръсти през косите си и изчервявайки се, изтри последните си сълзи от страните си. Не се премести по-далеч от него, сякаш наистина искаше да остане. Невероятно, но двамата дори изядоха десерта, станал свидетел на любовната им катастрофа. Катастрофа? По дяволите, не! До последно, преди онзи сърцераздирателен момент, тя бе олицетворение на идеала му. И още е! Ако трябва да се преодолеят някакви задръжки, двамата ще го направят заедно. Заради тази битка връзката им ще бъде още по-ценна.

За момент се намръщи леко. Дали не е безумен мечтател, който лелее дръзки мечти, обречени никога да не се сбъднат? Може би, призна си и преглътна мъчително. Но не може да отхвърли мечтите, както не може да отхвърли и чувствата си. Карли Куин има място в неговото бъдеще. Ще открие това място — или да бъде проклет!

 

 

Един етаж по-горе Карли лежеше и мрачно разсъждаваше над същите въпроси. Непрекъснато се мяташе от една страна на друга, докато накрая светна лампата и отиде в банята да пийне вода. Огледалото над мивката показваше отражението й. Застана и се загледа в него, удивена колко различна изглежда без контактните лещи, които превръщаха сините й очи в сиви. Рядко ги сваляше — бяха пригодени за постоянна употреба. Но сълзите от тази вечер възпалиха очите й и така се надяваше да им даде малка почивка.

Издърпа косата с две ръце покрай лицето си и се вгледа в тези ясносини очи, с които се бе представяла пред света в продължение на двайсет и девет години. Вътре в нея се раздвижиха странни усещания. Почувства се като изпаднала в безтегловност, увиснала между два свята. В огледалото беше Робин — толкова позната и все пак тъй далечна. Отново пусна косата си да падне на вълни. Ето я Карли — по-нова, но с определени достойнства.

Намръщи се, извърна се от огледалото и се върна неуверено обратно в леглото, после угаси светлината. Проблемът й, реши тя, е в това, че се опитва да се придържа към Робин. Както винаги, Сам е прав. Не може да бъде и двете. Трябва да освободи миналото. Но е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Изведнъж осъзна, че изобщо не бе пила вода, надигна се, отново светна лампата, грабна чифт очила с дебели рогови рамки от нощното шкафче и си ги сложи, след като се запъти — този пък към кухнята — и си затопли чаша мляко с надеждата, че ще й помогне да се отпусне. Умът и тялото й бяха прекалено напрегнати, за да заспят. Съвсем погрешно приписваше вината на кафето у Райън, което, както й бе обещал, наистина нямаше равно на себе си.

Върна се в леглото с чашата мляко в ръка, намести се на възглавниците и отпи от топлата течност. Но мислите й оставаха объркани и колкото и да се опитваше, не можеше да заличи бръчките от челото си.

Чувствайки, че сънят няма да я споходи скоро, посегна за ръкоделието си — ново платно, купено същата сутрин — и го разстла върху леглото. Представляваше обикновена сцена, абстрактна картина в бяло и кафяво, синьо и сиво, модерно пресъздаване на онова, което си представяше като типична зима в Нова Англия. Не беше съвсем сигурна защо картината й хареса. В миналото предпочиташе по-топли цветове — както житното поле в златисто, което довършваше за баща си, или по-живи тонове, подобни на множеството възглавнички в спалнята й, както и гоблени със сложни елементи — напомнящи онези с вплетените имена на членовете на семейството, каквито бе подарила през изминалите години на всеки от братята си.

Очилата се плъзнаха по носа й. Побутна ги разсеяно и продължи да разглежда новия модел. Беше по-спокоен, по-улегнал. Съответстваше на нуждата й от ведрина, може би дори представляваше известно аклиматизиране. И малкото, което бе видяла от Нова Англия, й харесваше. Може би един ден това място наистина ще се превърне в неин дом.

Вдяна в иглата стоманеносив конец и започна да работи по покрива на малка горска хижа. Представяше си я, обзаведена в бургундско и тъмносиньо, със секции от едната стена до другата, със застлани на пода черги и — да! — с високо смокиново дърво до прозореца, който гледа на юг.

Въздъхна, отчаяна от посоката на мислите си, остави гоблена в скута си и вдигна очи. Лицето на Райън изпъкваше в съзнанието й, а заедно с него — и цялата вселена от противоречиви чувства. Прехапа устни, взе панамата и иглата и избродира още една диагонална редичка бодове, разши половината, след като забеляза, че конецът не е изпънат равномерно, после отново пусна ръкоделието и се загледа обезсърчена в отсрещната стена. Нави внимателно платното и се протегна да го хвърли в кошницата му. Очилата й изтрополяха на шкафчето. Рязко натисна бутона на лампата.

Четиридесет минути по-късно тя отново светеше, а Карли седеше насред леглото, емоционално изтощена, но неспособна да заспи. В главата й бе пълна бъркотия — искам го, не го искам, желая го, не го желая. Как мога, как мога, особено след случилото се тази вечер? В един миг съжаляваше за деня, в който го срещна, в следващия го виждаше като най-сияйната светлина в живота си.

Нададе тих, отчаян вик и за пореден път напусна леглото, за да потърси средство за покой под вибриращите струи на горещия душ. Действаше успокояващо, без никакво съмнение. Протегна се, завъртя глава, за да премахне напрежението от схванатия си врат, и като цяло се чувстваше по-добре, когато спря водата.

След това сънят дойде бързо, но беше лек и неспокоен. Два пъти се събужда, за да погледне часовника. Третия път беше почти на разсъмване и се озова сред усуканите чаршафи, с избила по тялото й студена пот и с усещане за познатия кошмар, ужасяващо жив в съзнанието й.

Изправи се рязко, включи осветлението и се опита да си поеме дъх. Огън. Толкова често огън. В някои от сънищата беше сред пламъците, в други жертва бе някой, когото обича, а тя стоеше безпомощна извън огъня, пищеше и се бореше с ръцете, които я задържаха, уплашена, че всичко е по нейна вина, по нейна вина. Нямаше нужда от психиатър, за да проумее скритото значение. Всичко бе прекалено ясно.

С разширени очи и ускорен пулс, нададе примирен стон и стана от леглото. Съмняваше се, че ще може отново да заспи. Започваше да просветлява. Да лежи в леглото ще означава само допълнително изнервяне. Много по-добре е да се измие и да прави нещо. В края на краищата беше неделя.

Поставила отново контактните лещи и с чаша прясно сварено кафе без кофеин — последното, от което се нуждаеха опънатите й нерви, бе допълнително стимулиране — Карли се настани на дивана във всекидневната с купчина контролни за проверка. Остави ги скоро, тъй като не успяваше да се съсредоточи. Измъкна ръкоделието от спалнята и започна да бродира.

Да, неделя е. Чудеше се дали да излезе да тича, дали Райън ще я очаква. Вероятно не, след снощи, макар да се държа много мило, като я целуна по челото, когато накрая я съпроводи до апартамента й. Не беше сигурна дали може да го погледне в лицето.

— Слушай, ще изтичам до площада за понички. Направи малко кафе, окей? — вече беше на стълбите, преди да успее да го спре. — Веднага се връщам.

Отвори уста да възрази, но осъзна, че възраженията й ще са напразни. Изглежда, каквото Райън пожелаеше, го постигаше. Другар в тичането, вечеря в „Лок-Обър“, целувка, много повече.

 

 

Беше почти осем и половина, когато на вратата й се чу тихо почукване. Свита в ъгъла на дивана, с притиснат под отпуснатата й ръка гоблен, тя само леко се размърда. Изтощението си бе казало думата. Когато почукването се повтори, Карли бавно изплува от дълбокия сън, който цяла нощ й убягваше. Протегна се, отвори едно око, после и двете. Надигна глава, опита се да разбере какво е нарушило покоя й, хвърли предпазлив поглед към вратата. Скочи с разтуптяно сърце, след това спря с надеждата, че се е излъгала в предположението си. Може би ако не отговори, той просто ще си отиде.

Приближи на пръсти до вратата, надникна през малката шпионка и затвори очи, като опря чело върху студения бял метал. Вярно, би могла сега да постъпи като страхливка, но рано или късно ще трябва да се изправи пред него.

Открехна вратата. Готов за крос, беше облечен в анцуг с дълъг ръкав, а в ръката си държеше вълнена шапка и ръкавици.

Усмихна й се предпазливо. Гласът му беше тих.

— Привет! — после забеляза разрошените й коси, зачервените й страни, изписаната в очите й умора и усмивката му се стопи. — Събудих те. Господи, съжалявам!

И да искаше да опровергае думите му, не можеше.

— Няма нищо — нервно затъкна кичур къдрици зад ухото си. — Трябваше да стана да бягам. Сигурно… ъ-ъ… си ме чакал, така ли?

— И аз закъснях. Помислих си, че може да съм те изпуснал — взираше се твърде внимателно в нея. — Изглеждаш уморена. Не спа ли добре?

Три часа? Може би четири? Карли извърна очи.

 

 

— Готова ли си напълно за заминаването? — попита Сам, докато двамата крачеха рамо до рамо през градския парк. Беше вторник. Изпитните работи на Карли бяха предадени и поправени. След събранието на преподавателския състав в сряда сутринта щеше да поеме към Ню Йорк.

— Струва ми се — отвърна тя и обви шала по-плътно около врата си. Беше слънчево, но студено. Вятърът нахлуваше откъм пристанището и дирижираше прекрасен танц на сухите листа в краката им. — Нямам търпение.

— Някакви притеснения?

— Винаги се притеснявам.

Изчака я да продължи, но когато не го направи, той подхвана темата:

— Е, реши ли? Робин ли ще бъде или Карли? — бяха обсъждали това надълго и нашироко. Жената, която щеше да се срещне с Джон Лайънс в „Ла Гуардиа“, можеше да е с права коса и сини очи, при предварителната уговорка, че самоличността на Карли ще остане скрита за семейството. Или можеше да бъде със сиви очи и къдрави коси, за да се придържат към изчезването на Робин. Накрая Сам остави избора на онази, която се бореше и с двете.

— Ще бъде Карли — прозвуча тихият й отговор.

Усмихна се в знак на одобрение.

— Радвам се. Какво те накара да вземеш такова решение?

Вдигна очи и го погледна.

— Уморена съм, предполагам. А и ти беше прав за всичко, което каза. Трябва да прекъсна връзката. Трябва да забравя за Робин. Нея я няма. Изтрита. Несъществуваща личност. Не мога да живея с две самоличности, след като едната вече е невалидна. Може би ако споделя новото си аз с баща ми, всичко ще бъде по-лесно за приемане.

— Ще му кажеш ли името си?

— Да. Изпитвам нужда да го сторя. Пък и ако някой ни проследи…

— Никой няма да ви проследи.

— Ако все пак стане, всичко ще се провали, нарече ли ме Робин. Във всеки случай ще види, че самолетът ми пристига от Бостън. Но няма да знае адреса ми. С колкото по-малко информация разполага, толкова по-добре — засмя се саркастично. — Може да се престорим, че си има по-млада любовница. Запазил е апартамент в хотела. Служителите няма да разберат разликата.

— Звучи ми конспиративно.

— Уча се.

Замълчаха и прекосиха така тясното мостче над езерото с патици.

— Сам?

— Хм?

— В събота излизах с Райън Корнел.

— Добро момиче.

— Нали не си… не си открил нещо за него?

При лекото й заекване той я погледна внимателно:

— Не. Защо?

— Просто се чудех.

— Харесва ли ти?

— Приятен е.

— Ще се виждаш ли пак с него?

— Предполагам — пое си дъх. — Тичаме заедно сутрин.

— Изглежда, работата е сериозна.

Едва когато му хвърли отбранителен поглед, видя, че нарочно я предизвиква. Но някак си не можеше да се засмее.

— Не знам. Възможно е. И това ме плаши до смърт.

— Че защо? Няма какво да криеш.

— Само че има — възрази тя с широко отворени очи. — Имам цялото си минало. Чудесно и много удобно е да се живее в настоящето и го постигам до известни граници, когато съм с Райън. Но какво ще правя, ако ме види без контактните лещи? Какво ще правя, ако сънувам кошмар и се събудя с писъци?

— Наистина е сериозно, нали? — щом смята да спи с него, сигурно е така. Познаваше я достатъчно добре, за да го знае.

Обзета от неловкост, тя извърна очи и за момент й се прииска да не беше казвала нищо. Но трябваше да говори с някого, а съветите на Сам винаги бяха трезви.

— Да говорим хипотетично. Какво ще правя, ако наистина се обвържа с някого?

— Ще му даваш отговори.

— Но прикритието ми…

— Не е задължително да се пожертва.

— Ами очите ми…

— Късогледа си, а освен това искаш да промениш малко цвета на сините си очи.

— А сънищата?

— Съпругът ти е умрял при пожар. Това е част от историята. Напълно естествено би било да имаш кошмари. Ти си го обичала.

— Ами семейството ми — какво ще кажеш за тях? — трябваше да помисли и за това, след като Райън бе споменал за среща с неговото. — Имам предвид, ако някога съм със сериозни намерения към някого, няма да мога вечно да крия семейството си. Те са съществена част от мен. Но всички ме наричат Робин.

— След този уикенд баща ти няма да го прави повече.

Изгледа го скептично.

— Но братята ми — да. Както и децата. За тях винаги съм била леля Робин. Как ще кажеш на едно дете, че леля му просто… е решила да си смени името? Можеш ли сериозно да очакваш от него да запомни, че трябва да я нарича с някакво ново име?

— Може би да, може би не. Във всеки случай винаги съществува възможността, ако наистина си толкова дълбоко обвързана с някой мъж, да решиш да му разкажеш всичко. Ако става дума за някой като Райън Корнел, вярвам, че може да му се има доверие. А ако положението е такова, че вечно да се притесняваш дали няма да разбере…

— И така, и иначе все ще съм зле, а? — промърмори Карли.

Сам преметна ръка през раменете й.

— Не е чак толкова зле, Карли. Карай едно по едно. Времето върши удивителни неща. Ако дойде момент да разкриеш всичко пред някой много специален човек, сама ще го разбереш. Не се ли получи сравнително лесно решението за баща ти?

— Предполагам.

— Тогава остави го така. Виж какво ще стане.

Хрумна й друга мисъл. Докато и без това бяха на темата, Карли побърза да я сподели:

— Ами Шейла?

— Какво тя? — подхвърли равнодушно Сам.

— Какво да кажа на Райън? Знае името ти и че сме добри приятели. А заниманието ти не е тайна — рано или късно ще разбере, че си агент от федералната служба. Но как да представя Шейла? Искам да кажа, вече два пъти наминава към мен, а Райън живее точно отдолу. Очаква се да налети на нея по някое време. Какво да му кажа? И няма ли да си помисли, че е странно и двамата да се занимавате с една и съща работа?

— Кажи му, че е моя приятелка и че си се запознала с нея чрез мен.

— А впрочем как се запознах с теб?

— Съученик съм на един от братята ти. Отново сме се срещнали и сме подновили приятелството, след като си се преместила тук.

— Божичко, бива си те! — изрече Карли с възхищение, примесено с тревога. — Имаш отговор за всичко.

— В тая работа съм малко по-дълго от теб. Като стана дума, по-добре да поемем обратно. Нашата приятелка Шейла ще прекара следобеда с мен.

— Зает мъж си.

— Аха. Тази е способна да ме вкара в гроба.

— Как е възможно? Та едва от вчера е на работа!

Той бавно поклати глава, а пясъчнорусите му коси се разпиляха на вятъра.

— Не знам, Карли. Ти може и да я харесваш, но аз продължавам да мисля, че е лековата.

— Просто подхождаш погрешно към нея.

— Може би — изсумтя той, без изобщо да гори от нетърпение за предстоящия следобед. Шейла Монтгомъри вече бе дала ясно да се разбере, че има случаи, с които ще се занимава, и такива, с които няма. Ако длъжността й не бе цивилна, щеше незабавно да я уволни. За стотен път си напомни за препоръките, които имаше. — Ами ти? — обърна се към Карли. — Приятно ли ти беше, че се видяхте?

Карли се поколеба само за миг, но това беше достатъчно.

— Да.

— Не звучиш много убедено.

Опита се да изрази с думи онова, което я човъркаше в дъното на съзнанието:

— Предполагам, че съм. Но просто е странно. Когато съм с Шейла, се чувствам раздвоена. Тя така натрапчиво ми напомня за миналото. Искам да кажа, прекрасно е да не се налага да криеш нищо, а и с нея е много забавно. Но просто…

— Готова си да вървиш напред.

Карли му отправи благодарен поглед заради безпогрешното му прозрение.

— Така ми се струва.

 

 

Не много далеч от тях, в едно кафене на Нюбъри Стрийт, Шейла Монтгомъри допи последното си кафе и насочи цялото си внимание към мъжа, с когото имаше среща. Беше се запознала с него предната сряда в един бар в подножието на Бийкън Хил. Родом от Вирджиния, както й каза, сега беше в една от най-големите банки в града и бе най-новият от цяла поредица вицепрезиденти. Беше с приятна външност, елегантно облечен и много секси. Бяха се видели в апартамента й за кратка, но интимна интерлюдия късно в петък следобед, после отново в понеделник. Хареса й.

— Благодаря, Джордан. Беше много приятно.

— Удоволствието е мое — отвърна с блеснал поглед. — Това е най-малкото, което бих могъл да сторя. Държа се добре с мен — изражението му допълни останалото.

Тя се изчерви, както се полагаше, и заговори по-тихо:

— Ще те видя ли по-късно?

Той погледна часовника си, сякаш там имаше разписание на срещите му. Нямаше, но можеше да помогне за отговора му.

— Няма да успея днес. Имам събрание в пет. Какво ще кажеш за утре?

— По същото време, на същото място? — съблазнително провлече тя.

Той се приведе напред, сякаш да й прошушне нещо, и лекичко захапа меката част на ухото й.

— Имаш го.

— Джордан?

Още беше при ухото й, където го задържаше уханието на „Шалимар“, впръскано само преди минутки в дамската тоалетна.

— М-м-м?

— Какво ще кажеш за четвъртък? Имам пуйка тъкмо като за двама, с пълнеж, цяла тенджера картофи със сос от боровинки — истински шедьовър.

Той пое дълбоко дъх. Шейла почувства, че това няма нищо общо с парфюма й.

— О, скъпа, съжалявам. Не мога — изправи се на стола си и даде знак на сервитьора.

— Други планове ли имаш? Ей, чуй, ако е въпрос за времето, мога да го организирам по-рано или по-късно.

Усмихна й се, вече не толкова уверено:

— Наистина не мога. Някой друг път, а?

— Дори ще взема телевизор. Можеш да гледаш проклетите мачове…

— Шейла, не мога — твърдо заяви той. Извади портфейла си, погледна сметката, донесена от сервитьора, остави три чисто новички десетачки върху подноса и стана.

Шейла остана още момент, изучавайки напрегнатите му черти, после го последва. Не казаха нищо, докато не излязоха на улицата, където улови ръката й и лекичко я стисна:

— До утре… у вас?

След като му кимна, той й отправи многозначителна усмивка, намигна, обърна се и пое на изток по Нюбъри Стрийт. Със скована походка Шейла пое на запад.