Барбара Делински
Един друг живот (3)

Трета глава

— Да? — попита тихо, неуверено.

Гласът му беше дълбок и все така необичайно напевен, както и в двора.

— Хм, извинявам се, че ви безпокоя, но се чудех дали не бих могъл да ползвам телефона ви. Току-що пристигам с поредния курс багаж и… — направи тъжна гримаса. — … изглежда, затворих ключовете си в колата.

Напълно извадена от равновесие, Карли стоеше като истукана. Беше решила, че е някакъв доставчик, макар изобщо да не бе сигурна защо. В съзнанието й се мерна споменът за оставен до вратата кашон. Но сега е петък вечер. Поредният курс багаж? В колата му? Разбрал объркването й, мъжът се усмихна.

— Казвам се Райън Корнел. Ще бъдем съседи. Нанасям се в апартамента точно под вас.

— На семейство Амидънс? — беше смаяна. Дори не бе разбрала, че търсят купувач, а още по-малко, че вече са продали жилището.

— Точно така. Всъщност вземам го под наем, докато решат дали да живеят в Сарасота през цялото време — понеже продължи да го гледа предпазливо, той поясни: — Обмислят идеята да се преместят окончателно. Неочаквано се появила някаква възможност и сметнали, че трябва да се възползват. Мястото било обзаведено, така че оставиха повечето си неща тук. Ако решат да го купят, ще изпратят транспорт и за останалите.

Карли кимна, като се чудеше как е възможно да съчини подобна история. Отчаяно й се искаше да му повярва, но беше предпазлива — по навик. Както си стоеше и се взираше мълчаливо нагоре към него през тесния процеп на вратата, отново остана изумена от добротата, която се излъчваше от него. Едър мъж. Изящно меки кафяви очи.

Сам се прокашля в далечината. Карли бързо погледна назад, за момент забравила за присъствието му. Погледът на Райън също се насочи нататък, но само за да се сблъска с недостатъчния обхват на отвора. Останалите му сетива обаче проникнаха зад него.

— О, съжалявам. Вие не сте сама — над брадата му изби лека руменина. Усмихна се извинително и понечи да се обърне. — Ще видя на друго място — но звукът от плъзгането и след това освобождаването на веригата спря отстъплението му.

Вратата бавно се отвори и Карли му предложи усмивката си. Сам беше там, за да осигури безопасността й. Освен това Райън Корнел, така очарователно непохватен, вече не й се струваше застрашителен, както долу, на двора. Отстъпи назад.

— Влезте. Телефонът е в кухнята — като видя, че продължава да се колебае, тя го подкани с глава.

Той пристъпи крачка напред, отправи извинителен поглед по посока на Сам и последва указващия й пръст към кухнята. С чувството на пълен глупак набра номера в жилището, което наричаше свой дом през последната година. После зачака, навел глава, поставил едната си ръка на хълбок, докато телефонът от другия край на линията продължаваше да звъни.

Карли го наблюдаваше от дискретния си пост при вратата на кухнята. Сега вече добре осветена, косата му се оказа по-скоро кестенява, отколкото черна. Макар и гъста, тя бе добре подстригана и старателно сресана, също както и ниско подрязаната брада, която покриваше цялата му челюст. И двете бяха гъсти и добре поддържани. Независимо от първоначалния й ирационален страх, когато я улови за раменете долу, на двора, у него нямаше нищо от рошавия повлекан. Макар спортната му фланела наистина да беше тъмна и доста износена, сега успя да различи надписа й. Разположен по цялата дължина на мускулестия му гръден кош и леко изтрит от прането, той гласеше: „Харвард“. А дънките му, въпреки че бяха избелели, изглеждаха съвсем чисти и прилепваха към възможно най-стегнатия ханш. Маратонките му бяха най-нови. Точно когато задържа поглед, за да се възхити на ръста му, той погледна към нея — внимателно, безмълвно — и тя почувства същата доброта, както преди. Когато й се усмихна неловко, почти му отвърна със същото.

После, с внезапна промяна в израза на лицето му и по всяка вероятност след осмото или деветото позвъняване, отсреща най-сетне отговориха. Откъсна очи от нея и ги заби в пода.

— Даа — гласът отсреща беше пресипнал и недоволен.

— Аз съм, приятел. Съжалявам.

— Райън? Какво те…

— Нуждая се от услуга — челюстта му потрепна. Заговори бързо и тихо: — В кухнята, в шкафчето до хладилника, има връзка мои ключове. Намери резервните за колата и ми ги донеси, а?

— Но нали проклетата кола е при теб?

— Не и ключовете — не се наложи да обяснява. Брат му много добре го познаваше.

— Боже! Какво си направил, пак ли ги заключи?

Райън още повече приведе глава:

— Спести ми речите си, Том! Можеш ли да ги донесеш набързо или не?

— По дяволите, Райън! — телефонът заглъхна, падна и отново бе вдигнат. — Мислех, че съм се отървал от теб за тази нощ.

— Така е. Просто ми трябват ключовете.

— Не може ли да почакаш до утре?

— Колата е включена — Райън произнесе думите под носа си е надеждата, че Карли няма да чуе.

Томас Корнел изруга жално и седна в леглото, като огледа печално жената до себе си.

— И не успяваш да я отвориш? Нали можеш да счупиш ключалката с лост или нещо такова?

— Опитах, не става — търпението на Райън се изчерпа. — Хайде, Том. Досаждам на една съседка…

— Досаждаш на мен! Имаш ли някаква представа какво прекъсваш?

Райън не бе останал сляп за русокосата красавица, с която излизаше малкото му братче. Нито пък беше толкова сляп, та да не знае, че Том е изпечен плейбой, който лесно можеше да поднови след час прекъснатото от мястото, на което бе спрял.

— Мисля, че да. Не забравяй, че се движа няколко години пред теб — пое дълбоко дъх. — Спрял съм точно пред входа. Ще те чакам долу след двайсет минути.

Том се опита да възрази, но телефонът прекъсна. Измърмори нещо, за щастие нечленоразделно, и затръшна слушалката обратно. После сведе поглед към топлото тяло в леглото си.

— Пак го е направил, маце — въздъхна и усети как последните останки от страстта му се стопяват, докато лежеше по гръб и се взираше в огледалното отражение над главата си.

— Кой беше? — сгуши се до него младата жена.

— Брат ми. Нали знаеш, онзи тип, дето се изнесе тази вечер.

— Какъв е проблемът му?

— Трябвам му.

— На мен също — преметна крак през бедрото му. Да-а, помисли си Том и леко изви вежда, но ти утре ще ме забравиш. Отхвърли чаршафите и стана. — Ей, нали няма да ме оставиш точно сега, а? — долетя кадифеният глас отзад.

— Ще се върна.

— Но, Том…

— Ще се върна — за да стигне до дрехите си, мина по рунтавия черен килим до огромното кожено кресло. То също беше черно, както и половината от цялото обзавеждане в стаята. Другата половина беше бяла. Намираше го за шикозно и мъжествено, когато се обзаведе така преди три години. Райън от самото начало го намираше за кичозно. Но пък какво ли ти разбира Райън, помисли си той и напъха първо единия, а после и другия си крак в дънките.

Какво разбира Райън? Адски много. Макар и дотолкова разсеян, че да затвори ключовете си в колата, той винаги е бил разумният, със солидната професия, с жена и дом… е, преди. Том намъкна пуловера презглава и взе страната на брат си по този въпрос. Алайса определено си беше кучка. Разглезена й капризна. Не че изобщо не беше права в обвинението, че Райън е женен за работата си. Така си беше. Беше й отдаден. И истински факир, когато ставаше дума за право. Със сигурност направи магия в онзи случай, поне той мислеше така.

— Том?… — този път бе жална молба.

Пъхна крака в ботушите си, после се наведе да издърпа крачолите от циповете.

— Да, маце?

— Стига, Том. Той ще почака още няколко минутки.

— Не познаваш брат ми — а и аз съм му задължен.

Прокара пръсти през гъстите си руси коси и забързано се насочи към вратата.

— Ами ако не съм тук, когато се върнеш?… — подразни го тя.

Том спря за момент на прага, за да хвърли самоуверен поглед назад.

— Тогава ти губиш, маце.

 

 

Райън отново се извърна към Карли, която през цялото време стоеше мълчаливо на кухненската врата.

— Извинявам се — смутено пъхна ръце дълбоко в джобовете на дънките си. — Май не притесних само вас.

— Ще може ли да ви помогне приятелят ви? — любезно попита тя, вече овладяла подозрителността си. Неговата част от разговора звучеше абсолютно правдоподобно. Или е превъзходен актьор, или бе казал истината за проблема си. Сам все още беше на мястото си, небрежно изтегнат на дивана, видимо безучастен.

— Ще ми помогне. Е… — направи крачка към вратата, после още веднъж хвърли поглед към Сам. — … Извинявам се, че ви притесних. С малко повече късмет, в понеделник ще ми поставят телефон — вече беше стигнал до вратата, когато Сам най-сетне прояви признаци на интерес.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той и излезе от всекидневната, като застана зад Карли.

Райън вдигна ръка с разперена длан.

— Благодаря, но няма нужда. Достатъчно ви притесних — погледът му за пореден път се сведе към лицето на Карли. — Приятна вечер!

Както внезапно се бе появил, така си и отиде. Сам затвори вратата, после се обърна и се облегна на таблата, вперил многозначителен поглед в нея.

— Не си ли знаела, че се местят? — запита с едва доловим укор.

— Амидънс? Как бих могла да знам такова нещо?

— Никога ли не разговаряш със съседите си? Не може да си чак толкова затворена. За твое добро проверихме всички и са напълно сигурни.

Тя умело измести спора:

— А защо ти не го знаеш? Би трябвало да се грижиш за мен. Това ти е работата. Нали така каза преди малко?

Сам осъзна, че е бил прекалено строг и омекна:

— Разбира се, че това ми е работата, Карли. Но имам нужда от помощта ти. Невъзможно е през цялото време да пускам хора да слухтят наоколо. От теб се очаква да ми сигнализираш за такива промени. Тогава вече мога да се намеся и да направя проверка.

Чувстваше, че критиката му е справедлива, така че се обърна, влезе в хола и се отпусна на дивана. Облегна глава назад и затвори очи.

— Изглежда не ти се стори подозрителен.

— Познавам го.

Карли рязко вдигна глава, с отново широко отворени очи.

— Познаваш го? Не забелязах да даде признаци, че те познава.

— Казах, че аз знам кой е — приближи се и застана пред нея. — Името му е Райън Корнел. Адвокат.

От устните й се изтръгна стон.

— Още един от тия? Започвам да се чудя дали няма някаква епидемия. Нов вид чума. Нали знаеш… — илюстрира мисълта си с два крачещи пръста по дланта си. — … Нашествие на дребни човечета в спретнати костюми с жилетки, тръгнали да намерят най-малкия общ знаменател на човечеството.

Сам се изсмя тихичко.

— Изглежда, журналистът в теб търси изява. Или пък наистина ти е дошло до гуша от адвокатското съсловие през последната година.

— По малко и от двете, боя се.

— Е… — въздъхна той и се почеса по темето. — Изглежда, Райън Корнел не влиза в калъпа. Първо, в никакъв случай не е дребен и ми е някак трудно да си го представя в спретнат костюм с жилетка след… — завъртя глава към вратата. — … това.

Ако не го познаваше по-добре, Карли би могла да си помисли, че Сам Лумис изпитва ревност към безспорно впечатляващата външност на другия. Но знаеше, че не е така. Сам просто си вършеше работата, преценявайки Райън преди телефонния разговор, който, разбира се, съвсем скоро щеше да проведе. Разбира се — още преди да успее да го попита какво друго знае за новия й съсед, той вече отиваше към кухнята, за да се обади.

Измъкна някакво смачкано листче от портфейла си и плъзна поглед по записаните номера. Набра един от най-новите. Отсреща се обадиха само след едно позвъняване.

— Райли.

— Грег. Неподходящ момент? — каквито и съмнения да изпитваше относно помощника си, Сам уважаваше правото му на личен живот. В края на краищата беше петък вечер, а седмицата бе доста натоварена.

Грег Райли смъкна краката си от дивана на пода и седна.

— Де да беше! — промърмори и огледа печално малко разхвърляната си и много самотна всекидневна. — Само четях — остави списанието. — Какво има? — знаеше, че Сам няма да му се обади просто така, макар понякога точно това да му се искаше. Сам беше отличен детектив, способен да намери решение на проблем, за който той не би се сетил дори откъде да започне. Но пък, след като бе работил като детектив в щатската полиция, преди да дойде във федералната служба, Сам се движеше с десет години пред него. Като началник на службата той носеше отговорност, която съответстваше на уменията му. Би било прекрасно да се нареди сред близките му хора.

Що се отнася до него самия, той винаги нещо проваляше. Като днес например. Наистина бе засегнал оголен нерв, що се отнася до Карли Куин.

— Слушай, можеш ли да ми направиш една услуга? — попита Сам.

— Естествено.

— Трябва ми информация за Райън Корнел.

— Адвоката?

— Да. Знаеш ли нещо?

Грег пое дълбоко дъх и го изпусна със свистене между зъбите си.

— Много интелигентен мъж. И дяволски добър адвокат.

— Кой го казва?

— Фицджералд го казва, Дрей го казва, аз го казвам.

Фицджералд беше главният прокурор, а Дрей — съдия от Върховния съд. Грег Райли бе пристигнал в службата с цял куп протекции.

— Виждал ли си го в действие? — попита Сам.

Грег кимна:

— Много уверен. Много проницателен. Бляскав защитник.

— А като характер? — гласът на Сам издаваше загрижеността му.

Грег пое топката:

— Знам на кого да се обадя. Къде мога да те намеря? — замалко да го попита дали още е в дома на Карли, но успя да се овладее тъкмо навреме. Любопитството му можеше да накара Сам отново да се отдръпне. Господи, та той само се бе пошегувал. Знаеше, че Сам е влюбен в жена си. Нали си имаше очи и уши и беше съвсем наясно с тихите разговори всеки ден в четири.

— Аз ще ти се обадя — отвърна Сам, после подхвърли едно лаконично „Благодаря“ и затвори телефона. Върна се във всекидневната и седна срещу Карли.

— Е? — попита тя, сдържайки лекото си напрежение.

— Работим по въпроса.

— Знаеш ли нещо друго, освен че е адвокат?

Сам сви рамене.

— Не особено. Знам, че все повече се занимава с криминални дела. Затова ми се стори познат. Преди няколко месеца защитаваше един от членовете на кабинета на губернатора, обвинен в злоупотреба. Снимката му беше във всички вечерни новини.

— Успя ли да го оправдае?

— Да — навъси се Сам.

— Но ти смяташ, че клиентът му е бил виновен?

— От моя гледна точка — която беше изградена само от четене на вестници — да.

— Тогава как се е измъкнал? — въпросът бе породен повече от възмущение, отколкото от невежество.

— Много просто. Обвинението не разполагаше с достатъчно солидни доказателства, за да предостави на съдебните заседатели нещо повече от косвени подозрения. Нямаше свидетел като теб, който да потвърди вината му.

Недвусмисленото напомняне за положението й предизвика бръчки по челото й.

— Представлява ли Райън опасност за мен? Смяташ ли, че може да има някаква връзка с Кълбърт? — струваше й се по-вероятно да има връзка с Кълбърт, високопоставен политически мръсник, отколкото с долнопробен мошеник като Барбър. Може би и с двамата. Искаше й се да вярва, че греши. — Не изглеждаше чак толкова страшен сега, макар че долу доста ме уплаши.

— Долу?

Едва тогава осъзна, че Сам още не знае за края на нейното фиаско.

— Ами… хм… налетях на него в двора — започна тя и отново се почувства глупава като преди. — Искам да кажа, че буквално налетях на него, когато си мислех, че някой ме преследва. Гледах през рамо и не внимавах — и бам! Той ме хвана и ме задържа да не падна — припомняйки си случката, тя несъзнателно потръпна. — Първата ми мисъл беше, че е част от хитър замисъл, че ме е чакал там, за да ме хване. Нали знаеш — овчицата, която тича към дръвника? Но той ме пусна веднага щом се окопитих. Изглеждаше напълно безобиден, както и преди малко. Дали е така?

Сам се замисли за уязвимостта й и с пълна сила почувства отговорността си. Как, по дяволите, би могъл да знае за Корнел? Ако този тип беше някой безличен търговец на обувки или съмнителен производител на компютърни части, сигурно щеше да се чувства по-уверен. Но известен адвокат по криминални дела лесно би могъл да се окаже мишена на маневрите на Гари Кълбърт. Кълбърт е бил държавен законодател, преди да го завладее алчността. Макар сега никой да не би го признал, Сам бе сигурен, че той все още има приятели по високите етажи. А приятелите по високите етажи в Илинойс имат приятели по високите етажи на други места, които лесно могат да се обадят, за да задвижат връзките, да открият слабостите у човека и да имат повод за изнудване. Какви са слабостите на Райън Корнел? Той е човешко същество. Със сигурност има такива, освен навика да затваря ключовете си в колата.

Може и да бе измамно усещане, но дълбоко в себе си Сам бе съгласен с Карли — външно Корнел изглеждаше доста безопасен.

— Сигурен съм, че е така — отвърна й с нарочна усмивка. Карли и без това вече бе нащрек. Не виждаше причини да подхранва мрачните й фантазии. Но все пак ще мине през службата на път за вкъщи. След като Корнел очевидно вече се е нанесъл в апартамента точно под нейния, Сам искаше бързи отговори на въпросите си. — Ще проверим нещата. Не искам да се тревожиш — после погледна часовника си. — Трябва да тръгвам.

Карли стана от дивана и го изпрати до вратата.

— Благодаря, че дойде, Сам. Изглежда, имах нужда да поговоря с някого.

Той обви ръка около раменете й и я стисна на прощаване.

— Да си починеш хубавичко, чу ли?

— Ще си почина. До скоро!

След като й се усмихна за последно и вдигна палец за поздрав, той си замина. Карли много внимателно се залости и активира алармената система, после се върна да почисти чашите от кухненската маса.

Сам й се отразяваше добре. От него се излъчваше точно онази увереност, от която имаше нужда, без да я заслепява с мъжествеността си. Сам беше много акуратен. Райън Корнел ще бъде внимателно проучен. Ако съществува каквато и да е вероятна връзка между него и Гари Кълбърт или Ник Барбър, тя ще бъде установена. И после какво? — запита се тя, както толкова много пъти преди. Какво, ако се разбере, че прикритието й е разрушено? Въздъхна и постави чашите и чинийките в миялната машина, след това затвори вратичката. Друго име? Друго място? Това може да продължи вечно. Не смяташе, че би могла да го понесе.

Също като дребната шарка, хрумна й изведнъж, докато угасяше лампата първо в кухнята, после в целия апартамент. Остави да свети една във всекидневната, както правеше винаги. Вече можеше да потърси убежище в спалнята си. Спомни си детския страх — прекарваше година след година в очакване да се разболее и когато навърши дванадесет, вече бе започнала да се моли неизбежното най-после да се случи, само и само да се отърве от страха. Сега имаше моменти, когато изпитваше същото. Понякога й се искаше Кълбърт да я открие. Тогава просто всичко щеше да свърши! Така и не се разболя от дребна шарка…

Вдигна камбановидния капак на кръгла плетена кошница и извади ръкоделието си, после се приюти в крепостта на ъгловото кресло, близо до телефона, и започна внимателно да промушва иглата с копринен конец през ултрафината плетеница от нишки. Щеше да бъде коледен подарък за баща й — ръчно извезано платно с житни поля при залез-слънце, които, след като се избродират с коприна и се поставят в бронзова рамка, ще пресъздават трептящите червени и златисти тонове на родния дом.

От самото начало установи, че бродирането е терапия. Ясно си спомняше въвеждането си в това изкуство. По онова време беше на шестнайсет, в последния клас на гимназията, подложена на напрежението от изпитите за колежа и подаването на документи. Когато в онзи съботен следобед забеляза малкия калъф за очила на витрината на магазина в центъра на Омаха, идеята незабавно я завладя. Не само че бе много практично при трите й чифта очила, които непрекъснато се подмятаха из къщата, но и картината бе твърде подходяща, за да й устои. Червеношийка, кацнала на тънко клонче — много й хареса. Колко точно помнеше реакцията на продавачката.

— И преди сте бродирали, нали?

— Не.

— Не? Тогава може би трябва да си изберете някой друг модел. Този е доста труден. Нужно е голямо умение.

— Знам как да шия. И да плета. Мога да го направя — отвърна без колебание. Мисълта да научи нов занаят я въодушевяваше. Щеше да е нещо, което отклонява ума й от несигурността на бъдещето.

Продавачката обаче съвсем не бе убедена в същото.

— Погледнахте ли онзи комплект възглавнички на рафта? Те са идеални за начинаещ.

Но Робин Лайънс знаеше какво иска.

— Ще взема червеношийката — заяви любезно, но решително. — Ако имате някое хубаво ръководство за работа, също ще го купя. Ако не, мога да намеря нещо в библиотеката.

В същия онзи ден тя си тръгна от магазина не само с калъфчето за очила, припаси от персийски конци и игли и ръководство с основни указания за бродиране, но и с огромен запас от решимост. След себе си бе оставила убеждението на продавачката, че работата ще бъде истинска катастрофа. Когато младата й клиентка се върна седмица по-късно, за да потърси наставления единствено как да закрепи изкусно изработеното си произведение, жената беше поставена на място. А когато Робин поиска да си купи втори модел, този път възглавничка, която изискваше не по-малко от шест различни бода, тя просто се превърна в усърдна учителка. Това беше началото не само на хоби, донесло много светли и мрачни мигове за Робин Лайънс, но и на едно близко приятелство. След първата година Силвия Фремиш виждаше своето протеже само през ваканциите в колежа, макар че двете поддържаха редовна връзка. Дълго след като се бе омъжила Робин продължаваше да ходи в магазина при гостуванията си у дома. На свой ред, Силвия знаеше точно какви модели да поръча, имайки предвид вкуса на Робин.

Карли се размърда, за да намести по-добре краката под себе си, и се замисли какво ли прави Силвия. Липсваше й нейната сърдечност, приятелските им разговори. Изобщо не е същото — елегантният магазин на Нюбъри Стрийт, който сега посещаваше приблизително веднъж месечно за покупки. Или може би тя — Карли — е променената. Робин беше по-дружелюбна, лесно си създаваше приятели. Карли, по необходимост, беше по-предпазлива.

Може би Сам е прав, каза си. Може би трябва да разпери крилата си по-широко. Дали самотата е нещо, с което ще трябва да се научи да живее? Или с времето ще свикне достатъчно с Карли Куин, за да може да се освободи?

Имаше и още нещо. Не само самотата и недоверието бяха причина за бариерата, която спускаше между себе си и своите приятели. Имаше страх. Парещ и несекващ страх. Спомени за ад, за пистолет, за поглед, изпълнен с открита омраза, за заплаха… Макар забулвано на моменти, миналото винаги присъстваше.

Сам я беше попитал дали е разгледала околностите на Ностън. Да, беше направила нервна обиколка на забележителностите. Няколко пъти бе ходила на екскурзии с приятели от училище. Но най-често излизаше само по необходимост: до супермаркета, до химическото чистене, до аптеката или библиотеката. По-безопасно беше да си стои у дома.

Стори й се, че чува неодобрението на Сам, сякаш беше при нея, и тъжно поклати глава. Никой не може да разбере постоянната й нужда да се озърта през рамо; онзи лек пристъп на съмнение всеки път, когато завърта ключа на жълтия си шевролет, или защо, както седи, приклещена сред трафика по централните улици, по два и по три пъти само в рамките на минути проверява дали вратите са заключени. Едва ли някой може да разбере защо е готова да плати повече, но да паркира на открито пространство, вместо за по-малко пари да паркира в тъмен и закрит гараж.

Невъзможно е някой да разбере всички тези неща или да почувства онзи необоснован ужас, който ги предизвикваше. Оръжието, заплахата, внезапната увереност, че смъртта е неизбежна — дори Сам може да изпитва само някакви наченки на съчувствие. Той не бе този, когото преследват!

Да вземем Райън Корнел. При други обстоятелства би могла да сметне за вълнуващо такъв привлекателен мъж да живее в близост до нея. Сега само се питаше дали добродушната му външност не крие друг тип човек.

 

 

В кабинета си в центъра на града Сам притисна телефонната слушалка към ухото си.

— Сид? Сам Лумис се обажда. Съжалявам, че те безпокоя толкова късно, но имам нужда от информация — Сид Аронски беше един от служителите в съда, с които Сам имаше делови отношения — по някой обяд от време на време, бутилка уиски за Коледа, обмяна на информация.

— Кой те интересува?

— Райън Корнел.

— Корнел? — прозвуча изненадано. — Какво е направил?

— Точно това искам да разбера. Какво е правил?

— Знам ли! — сви в отговор рамене съдебният служител и избута котката от износената възглавничка, за да направи място за краката си. — Освен че е спечелил девет от последните десет дела, които е водил.

— Толкова добър?

— Толкова добър.

— Някакви номера със съдебните заседатели?

— Корнел? Майтапиш ли се? Той е чист!

— Знаеш ли нещо лично?

— Виж, това… Затворен човек. Не се показва като някои други.

— Някакви приятелки, които да му се възхищават от последния ред?

— Не е този тип. Има една адвокатка, която понякога му помага. И женското съсловие сред репортерите също го обича. Странно, но не си спомням изобщо да е проявил интерес. В съдебната зала умът му е зает само с едно. Да измъкне клиента си. В това го бива. Дори прекалено. Ако пуснат още малко престъпници на свобода по улиците, най-добре ще е ние самите да се заключим зад решетките за по-сигурно.

Сам беше губил много от своето време, за да изслушва философията на Сид Аронски. Тази вечер нямаше търпение за това.

— Женен ли е?

— Може би… не… дявол да го вземе, не знам!

— Окей, Сид. Благодаря. Помогна ми. Ще обядваме скоро, нали?

— Знаеш къде да ме намериш.

Сам още не бе затворил и веднага набра друг номер. Докато телефонът звънеше, погледна бързо часовника си. Ставаше късно. Наистина му беше неудобно да я безпокои.

— Ало? — чу се замаян глас. Ето на, направи го.

— Спеше ли?

Дженифър Блейн се протегна, примигна и се огледа изненадано.

— Сам? Ти ли си?

— Аз съм. Здрасти, Джен, съжалявам. Мислех си, че може да те хвана, преди да си…

— Господи, радвам се, че се обади — бързо се изправи, отмятайки гъстата грива от лицето си. — Заспала съм облечена направо на дивана и съм оставила всичко да свети.

— Сигурно си скапана.

— Беше ужасна седмица. С разливането на химикали, убийствата в Челмсфорд и онова детенце, затиснато под камиона, трябваше да търча като луда.

— Това е успехът — Дженифър Блейн беше един от най-популярните членове от екипа на предаването „Очевидец“ по четвърти канал.

— Ха! Това е лудост — прозя се. — Ти също. Какво ти става, че още работиш по това време?

— Опитвам се да разбера каквото мога за Райън Корнел.

— Райън Корнел? — на Сам му се стори, че гласът й съвсем мъничко омекна. — Какво за него?

— Какво знаеш?

— Ще ми се да можех да ти кажа всякакви пикантни дреболии от рода на това какъв крем за бръснене ползва или цвета на гащетата му. За жалост не мога.

Сам се прокашля и изрече по-внимателно:

— Няма проблем, Джен. Наистина не ме интересува какъв цвят гащи носи.

— А какво те интересува? — отвърна тя вече по-кротко, като остави репортерът в нея да вземе връх над жената.

— Зависи. Колко добре го познаваш?

— Интервюирала съм го. Виждала съм го от време на време по приеми.

— Женен ли е?

— Вече не.

— Но е бил?

— Да.

— Наскоро ли?

— Преди година-две.

— Смъкват му кожата с издръжка?

— Райън? — тя се разсмя тихо. — Райън се оправя фантастично. Освен това жена му се къпе в пари. Няма нужда от неговите. О, предполагам, че й е дал нещичко, но едва ли е кой знае какво.

— Деца за издържане?

— Ъ-ъ. Няма деца.

— Излиза ли с жени?

— Така съм чувала — отвърна тя.

— Какво имаш предвид? Никога не си го виждала с жена?

— Не.

— Мислиш ли, че може да е гей?

Смехът, който този път прозвуча в ухото му, изригна неудържимо.

— Райън Корнел? О, Сам, хабиш се в погрешна посока. Райън Корнел е страхотен любовник. Чувала съм го от една колежка, която излизала с него. Само веднъж. Няма нищо нередно около него по отношение на секса.

— Тогава какво не му е наред?

— Доста затворен човек е. Много сдържан — гласът й стана по-замислен. — Просто е приключил с един несполучлив брак и, изглежда, внимава да избягва всякакво обвързване е жени. Искрено вярвам, че се чувства достатъчно щастлив като добър адвокат. Нали знаеш — иронията й беше само наполовина, — сексът не е всичко. Съществуват онези от нас, Сам Лумис…

— Аха — прекъсна я той с усмивка, неспособен да устои на изкушението да я подразни за малко. — Няма нужда да ми обясняваш, Дженифър. Нямам намерение да те съдя. Ако си се уморила да бъдеш сексуален обект, проблемът си е твой. Ако си дала клетва да се откажеш от мъжете…

— Хайде сега, казала ли съм такова нещо? Знам, че не е по правилата да ми разкриеш защо задаваш всички тези въпроси, но ще ти кажа следното: ако се каниш да прибереш Райън Корнел на топло и ти трябва другарче за него, готова съм за доброволец.

— Вълнува ли те?

— В много отношения. Наистина готин тип.

Сам се усмихна, чувствайки се все по-спокоен с всяка изминала минута.

— И това ли е последната ти дума?

— Това е.

— Върви пак да спиш.

— Позна. Пази се!

Продължи да се усмихва, докато затваряше телефона. Дженифър Блейн е истинско съкровище. Райън Корнел можеше да случи и нещо по-лошо. Но въпросът не е в Райън и Дженифър, нали? Става дума за Райън и Карли. Още веднъж хвана слушалката и натисна бутоните.

— Грег?

— Да. Точно навреме. Тъкмо говорих с Мерц.

— Държавната комисия.

— Аха.

— Какво разбра?

Грег Райли започна да му докладва основното досие на Райън Макензи Корнел. Когато свърши, Сам бе удовлетворен.

— Благодаря, Грег — искрената топлота в тона му казваше много повече.

— Няма проблем — отвърна Грег, изпълнен с върховно задоволство. — Нещо друго?

— Да. Приятен уикенд.

— Искаш да кажеш, че слагаш точка? — пошегува се леко. — По дяволите, Сам, часът е едва десет и половина. Знам, че работиш от осем сутринта, но…

— О, я млъквай! — изсмя се Сам и реши, че момчето определено си има своите моменти. — До скоро! — натисна бутона на вилката и после набра един последен номер.

Звънът на телефона до нея накара Карли да подскочи. Убоде се, без да иска, и изруга тихо.

— Ало? — гласът й по чудо прозвуча спокойно.

— Аз съм, Карли.

— Сам? — изпусна въздуха. — Уплаши ме! — в действителност тя сама се беше уплашила. Така ставаше всеки път, щом позволяваше на мислите си да препускат в посоката, която бяха поели.

— Няма от какво да се боиш. Затова се обаждам.

— Още не си стигнал у дома, нали? — знаеше, че живее в Норт Шор, на цели четиридесет минути път с кола от нейния дом.

— В града съм.

— В града? Горката Елън! В града?

— В службата. Исках да звънна на едно-две места за съседа ти.

Карли седна по-изправено. Странно, че и тя точно за него си мислеше.

— Разтревожи ли се?

— Не точно разтревожен — излъга Сам, знаейки, че го прави за добро. — Любопитен. Но от това, което ми казаха, той е чист.

— Какво ти казаха?

— Че човекът е чист като новородено. Завършил е право в Харвард и оттогава практикува тук. Работи в своя собствена фирма — „Милър и Корнел“ — с още трима съдружници и седем или осем сътрудници. Започнал с всичко, което може да го вкара в съдебната зала, но вече може да си позволи да избира. Занимава се е доста престъпления на белите якички. Не би си цапал ръцете е простолюдие. И се справя много добре. Няма никакви основания да подозираме, че е забъркан в съмнителни сделки за разкриване на Робин Харт.

Вълната на облекчение я остави със странно замаяна глава.

— Да, предполагам, че не е. Добре тогава, ако пак помоли да ползва телефона, трябва ли да го пусна?

— Би ли пуснала някого друг от съседите?

— Да.

— Тогава не виждам никакъв проблем. Момчетата тук ще направят по-внимателно проучване и ще ти съобщя, ако открием нещо. Но засега имам добри отзиви от три различни източника. Съмнявам се, че ще излезе нещо повече.

— Значи мога да се успокоя — вече наистина бе започнала да се успокоява.

— Да — предпочете да не я осведомява за личните подробности около човека. Както изглежда, преди това бе казал достатъчно по въпроса за социалните му контакти.

— Благодаря, Сам.

— Няма защо, Карли. Ще ти се обадя в първия ден от седмицата. Нали няма да забравиш да се свържеш с мен, ако възникне проблем дотогава?

— Разбира се. Пази се!

Затвори телефона, изпълнена с въодушевление, въпреки късния час.

Остави ръкоделието и си напълни гореща вана, която гарнира с двойна доза ароматично масло. Дрехите й бързо се свлякоха на пода. Събра косата си и я вдигна високо на главата. Потопи се в божествената топлина на течността…