Барбара Делински
Един друг живот (7)

Седма глава

Шейла Монтгомъри натисна бръмчащата врата и влезе в преддверието, впечатлена от околностите на новия дом на Робин Харт. Карли Куин. Карли Куин. По дяволите, ще трябва да го запомни! Едно изпускане вече е достатъчно зле. Но е трудно. Жената, която познаваше — уплашена жена, в плен между два живота, — се казваше Робин Харт. Карли Куин е нов човек — нова професия, нов апартамент, нов приятел.

При мисълта за последното Шейла усети пристъп на угризения. Може би трябваше да изчака. Но искаше само да каже едно „здрасти“. В Кейп се чувстваше съвсем сама. А Бостън и за нея беше толкова нов, колкото и за Роб… за Карли.

Отметна разрошените от вятъра гарвановочерни коси от лицето си и пое нагоре по стъпалата. Не е зле, каза си отново, забелязвайки хубавата пътека по стълбището, месинговия парапет и зелените растения, висящи тук и там. Изобщо не е зле. Определено доста по-приятно от сутерена, който взе под наем на Бийкън Хил, макар че мястото й хареса, в самия апартамент имаше още много какво да се желае.

Прекоси площадката на втория етаж и пое към третия, когато вдигна глава и забеляза усмихнатото отгоре й лице. Опряна на перилата, Карли доволно я наблюдаваше.

— Шейла Монтгомъри, изобщо не си се променила!

Шейла й върна усмивката и отговори с онзи леко носов говор, който си беше типично неин:

— А ти, Карли Куин — да — изтича бързо по останалите стъпала, после забави крачка, докато се приближаваше към нея. — Оу, и още как! — плъзна очи по шикозния екип за бягане, с който Карли все още беше, после мина към къдравите кичури, изплъзнали се от опашката, зачервените страни, светлите сиви очи. За момент остана на място. Имаше нещо в тази жена — нещо повече, нещо по-изискано, което я поставяше с една класа по-горе. Точно в този момент Шейла се почувства изцяло като охраняващата, жената, излязла от тъмната страна на живота, за да си пробие път сред тези, които налагат закона. В Чикаго, докато беше с една дълбоко уязвима Робин, всичко това изглеждаше без значение. Обаче тук, сред това елегантно обкръжение, след като знаеше, че Карли Куин е утвърдена личност, отчетливо почувства нисшестоящата си позиция.

Карли бе тази, която измина последните крачки и сърдечно прегърна Шейла.

— Страхотно е, че те виждам, Шейла! Нямах представа, че си в града!

— Ей — започна извинително Шейла, — знам, че моментът не е подходящ — хвърли бърз поглед към отворената врата на Карли. — Може би трябва да дойда по-късно.

— Не ставай глупава! Сама съм — обви ръка около талията й и я поведе към апартамента, като заговори с по-тих и заговорнически шепот: — Замина си. Сексапилният глас и всичко останало. Изпусна го.

Шейла се изкиска, като се опитваше да си възвърне закачливия тон.

— По дяволите! Тъкмо си помислих, че най-после ще мога да хвърля едно око на твоя тип мъж. Ей, ама тук е много готино! — след като влезе в апартамента, бавно огледа стаята. — Честна дума, наистина добре си се подредила, а?

Карли затвори вратата и проследи погледа й.

— Предложиха ми да променя имиджа си. Мисля, че го направих. Преди никога не съм живяла точно така. Искам да кажа, къщата, в която израснах, беше красива по своя си някогашен, елегантен начин. Тук е по-скоро…

— Шикозно. Модерно. Идеално — очите на Шейла се задържаха на стилното обзавеждане, преди отново да се върнат към Карли. — Прекрасно е — изрече по-тихо. — Голяма щастливка си.

Карли изведнъж се почувства неловко и извърна поглед. Домът й беше лукс — нещо, което се съмняваше, че Шейла може да си позволи.

— Слушай, да ти предложа ли малко кафе? Имам цяла прясно сварена каничка.

— Разбира се, ще бъде чудесно.

Карли се запъти към кухнята и подвикна през рамо:

— Сам ми каза, че са те прехвърлили в Бостън.

— Сам Лумис? Казал ти е, че сме се видели?

— Обадих му се преди броени минути — извади нова чаша от шкафчето и я напълни за Шейла, после доля ново кафе за себе си в тази, която беше ползвала, докато Райън бе тук. Неговата стоеше, изстинала и самотна, в мивката, неумолимо свидетелство, че е бил тук и си е отишъл. — Наистина ме уплаши. Когато телефонът позвъни и попита за Робин…

— Виж, съжалявам за това. Предполагам, че изобщо не съм се замислила.

— Не го казвай на Сам — посъветва я Карли и изви вежди, докато й подаваше кафето. — Кажи му, че ти се е сторило, че разпознаваш неговия глас или нещо такова.

— Побесня ли?

Карли сви рамене и измина обратно разстоянието до всекидневната.

— Само защото аз бях уплашена. Бях сигурна, че някой е разкрил прикритието ми, а не можех да се обадя на Сам, преди Райън да си тръгне…

— Кой е Райън?

— Съседът ми — отвърна и се отпусна на дивана. Шейла се настани на фотьойла насреща й.

— Толкова ли е хубав, колкото звучи?

— Хубав е.

— Боже, изобщо не си губиш времето! Разкажи ми за него.

— Няма какво толкова да се разказва — поне не й се искаше да разказва много. — Току-що се запознахме. Премести се в петък. Ще му поставят телефон най-рано утре, така че използва моя. Седеше точно до него, когато ти се обади, и затова той отговори.

Почувствала се вече по-уверена, след като бяха започнали разговора, Шейла присви очи.

— Надявам се, че ще го свалиш.

— Не, няма да го свалям. Знаеш какво е положението ми. Несигурно, най-меко казано.

Шейла още веднъж огледа завистливо обкръжението й.

— На мен хич не ми изглежда несигурно. Имаш нов град, нова професия. Как върви учителстването?

— Чудесно. Много работа. Приятно ми е.

— Значи си успяла. Какво му е несигурното? — на Шейла й се струваше идеално устроен живот. Ами че със застраховката от мъжа си, добре платената работа, плюс паричките от чичо Сам, Карли няма никакви проблеми.

Карли обаче не го приемаше по този начин. За момент остана изненадана от липсата на разбиране от страна на Шейла.

— Нещата не са толкова прости — изрече тихо. Отпи от кафето и се загледа към прозореца. — Остава фактът къде съм била, коя съм била. Ако мислиш, че на теб ти е трудно да запомниш, че трябва да ме наричаш Карли, само си помисли какво ми е на мен. Двадесет и девет години като Робин, четири месеца като Карли — трябва да се привикне.

— Но е факт — възрази Шейла. — Станало е. Робин Харт е изтрита от картата. Появила се е Карли Куин — и то с вкус, бих добавила — иронично при това.

— Чисто механично — да. В емоционален план само може би. Бяха четири самотни месеци.

— И тук на сцената излиза господинът със сексапилния глас. Искаш да кажеш, че не си подновила предишните си лудории?

— Лудории? — засмя се Карли. — Съвсем не. Станала съм консервативна — или не забелязваш?

— Винаги си била консервативна… поне откакто аз те познавам. Но не и преди. Останах с впечатлението, че някога си била луда глава.

Карли кимна усмихнато.

— Луда глава… Предполагам, че може да се каже така — после посърна и погледът й стана отнесен. — Но това се промени. Когато Питър умря, предполагам. Или може би по-късно, когато наемникът на Кълбърт ме заплаши с пистолета — Карли потръпна. — В много отношения сега отново съм, каквато бях като дете — кротка, необщителна.

— Тогава просто трябва отново да разцъфтиш.

Карли внимателно се вгледа в приятелката си, обхващайки с поглед леката вълнена туника, тесния панталон и високите до прасците ботуши. Винаги е възприемала Шейла като особнячка, свободен дух, ограничен в една така подчинена на дисциплината професия. Неведнъж се беше питала дали Шейла не би се чувствала по-щастлива като инструктор по аеробика или продавачка в някой изискан бутик. Дрехите й обикновено бяха поразителни или на цвят, или като комбинация — екзотични, дори крещящо предизвикателни. Като че ли искаше да впечатли хората, които я срещат, после да измъкне полицейската си значка и да ги постави на място. Карли не одобряваше тази философия, но познаваше произхода на Шейла и това не я изненадваше особено.

— Какво ще кажеш да оставя разцвета за теб? — пошегува се тя. — Разкажи ми за прехвърлянето ти. Как стана?

— Аз го поисках.

Карли леко се навъси.

— Поискала си да напуснеш Чикаго? Мислех, че там ти харесва.

Шейла направи дяволита физиономия.

— Бях там от седем години. Време е да се придвижа.

— Ами Лий? И Хармън? И Мики? — личният живот на Шейла постоянно удивляваше Карли. Изглеждаше, като че ли тя нито една вечер не оставаше без среща. Телефонните обаждания в къщата нямаха край.

— Нищо особено.

— С никого от тях?

— Аха. Доникъде нямаше да стигна. Имах нужда от смяна на средата.

— Защо Бостън?

Шейла я изгледа смутено:

— Защото от теб звучеше толкова добре. Помниш ли колко дни прекарахме над картите, брошурите и списанията за недвижими имоти, когато се опитваше да решиш къде искаш да отидеш? — Карли си спомни и почувства някогашното другарско чувство в усмивката на Шейла. — За теб Бостън беше идеалното място. Нито много голям, нито много малък. С много училища и университети наоколо — снижи глас и изрече с дълбок тембър: — Много перспективни бизнесмени и професионалисти.

— Чакай малко — напомни й с укорителна усмивка. — Това никога не съм го казвала. Ти беше тази, която търсеше възможности за социални контакти. Единственото, което исках аз, беше на интересно място да живея и преподавам. Къде живееш между другото?

— Взех си апартамент в Бийкън Хил.

— Не е зле.

Шейла се намръщи иронично.

— Нищо велико. Гарсониера. Сутерен. Доста малко и тъмно.

— Но на хубаво място.

— Хм. За това се боря.

— И много ли интересни типове живеят наоколо? — подхвърли с многозначителна усмивка Карли.

— Така се надявам, дявол да го вземе! — Шейла се намести във фотьойла и зае поза на нехайна снизходителност. — Това, което търся — изрече надменно, — е някой висок блондин със страхотно тяло и дебел портфейл, който ще се влюби лудо в мен и ще посвети останалата част от живота си да ме отрупва с щедри подаръци и с цялото си внимание.

— Звучи добре.

— Но е само сън — въздъхна тя.

— Може пък да не е.

— Ти сънуваш ли?

— Естествено. За пожари, оръжия и хора, които ме преследват.

— Още? О, Робин…

— Карли.

Обзета от леко раздразнение, тя не обърна внимание на корекцията.

— Не знаеш ли, че си в пълна безопасност?

— Едно е да се каже, друго е да се повярва.

— Поддържаш ли връзка с… някого?

— От Чикаго? — Карли поклати глава. — Не. Това беше част от сделката, забрави ли?

— Знам. Но имаше толкова много приятели. Спомням си как ти се обаждаха по телефона. Всички бяха много загрижени.

По челото на Карли пробягна сянка на болка.

— Знам. Това ми помага. Но аз направих избора си, когато реших да свидетелствам в полза на държавата. В замяна на живота ми — нов живот.

— Съжаляваш ли?

— Понякога — сви рамене тя. — Но нищо не мога да променя.

— Сигурно имаш нови приятели…

Усмивката на Карли изглеждаше печална:

— Сега вече започваш да говориш като Сам. И баща ми. Разбира се, че имам приятели. Но приятелите нямат нищо общо със сънищата, със страха. Той винаги е тук, Шейла. Какво мога да кажа?

На Шейла й се искаше да можеше да изпитва повече съчувствие. Предполагаше, че в сърцето си го усеща. Карли разполагаше с толкова много: добро възпитание, любящо семейство, спомени за съпруг, който я бе обожавал. И финансова сигурност. Бинго!

Сякаш доловила мислите й, Карли вдигна ръка във въздуха.

— Чуй ме само! Говоря направо ужасно! Сигурно е, защото пред теб мога да изрека всички тези неща, които с друг приятел не бих могла. Радвам се, че дойде, Шейла — продума по-спокойно. — Ще бъде чудесно да се виждаме.

— Като стана дума — оживено възкликна Шейла и се приведе на мястото си, — защо да не го отпразнуваме и не излезем да похапнем? Чувам, че имало някои страхотни местенца близо до Фанюъл хол.

Карли направи гримаса.

— С удоволствие, но трябва да работя.

— Днес? Неделя е!

— Нищо ново!

— Стига, Карли! Трябва да си почиваш!

Къде го бе чувала преди? Благодаря ти, Райън Корнел.

— Вече си почивах. Днес трябва да работя — започваше да звучи като развалена плоча.

— Но ще ти отнеме само час или два.

— Вече си взех час или два — отхвърли увещанията на Шейла с леко шеговития си тон. — А имам поне шест-седем часа работа, която да свърша за утре. Наистина, Шейла. Ще го направим някой друг път, става ли? — остави чашата си и стана заедно с нея.

— Обещаваш? В края на краищата трябва да ме разведеш наоколо. Сигурно вече познаваш всички кътчета на Бостън.

Карли нямаше намерение да се впуска точно в тази тема. Дискусията със Сам в петък вечер й бе достатъчна.

— Доколкото те познавам, до края на седмицата ще има цяла армия мъже, които да те разведат наоколо — после си спомни какво й бе казал Сам. — Ей, не трябваше ли да останеш в Кейп още известно време? С някаква братовчедка?

Така казах на Сам, помисли си Шейла. Но нямаше никаква братовчедка, на която да гостува в Кейп. Всичките й бяха на другия край, в Лос Анджелис, забъркани в едни или други неприятности, а и да не бяха, щеше да се наложи да откраднат парите, за да долетят на изток.

— Върнах се по-рано. Исках просто да се настаня — приближи се до вратата. — Сигурна ли си, че не мога да променя решението ти? Ще бъде забавно. Като в старите времена.

Забавно? Още едно разминаване в понятията, помисли си Карли. Вярно, двете с Шейла бяха правили най-различни неща, докато беше под охрана. В края на краищата не беше затворник. Е, поне не в криминалния смисъл, федералната служба се грижеше много добре, като организираше вечери навън, посещения на филми, разходки с яхти по езерото. За Шейла това трябва да е било приятно отклонение от работа, която сигурно на моменти е доста монотонна. За Карли то беше като утешителна награда. Не че не й бе приятно в компанията на Шейла. Съвсем не! Но независимо колко пищна бе вечерята, колко завладяващ филмът или колко вълнуващо пътуването с яхта, никога не можа напълно да забрави защо се намира там. Дори сега, като си помислеше, стомахът отново я присвиваше.

— Може би някой друг път — каза на глас и придружи Шейла в коридора.

Шейла пъргаво преметна голямата си кожена чанта през рамо.

— Ще ти го напомня, Карли Куин — усмихна се лукаво и тръгна надолу по стъпалата. — А докато работиш, мисли си как в това време се шляя по магазините и пръскам пари, отблъсквайки най-красивите мъже… — рязко прекъсна думите си, защото вниманието й бе привлечено от един такъв красив мъж на площадката под нея.

Обзета от любопитство, Карли пристъпи до перилата и погледна надолу. Висок рус мъж възможно с най-широките рамене и самоуверена походка се изкачи на площадката на втория етаж точно когато Шейла стигна там. Дори от мястото, където се намираше, Карли успя да забележи усмивката, която отправи към Шейла, преди да свие по коридора. С многозначително извити вежди, тя погледна нагоре към Карли, поклати глава по посока на енергичната фигура, докато в това време в преддверието отекна тихо почукване, размаха едната си ръка, за да изобрази нещо много впечатляващо, усмихна й се още веднъж широко и продължи надолу.

Неспособна да сдържи усмивката си, Карли се върна в апартамента, изкъпа се, после облече дънки и пуловер и се отправи към кухнята. Беше почти обед, а тя нищо не бе хапвала. Направи си омлет със сирене и препечена филийка и се замисли над събитията от сутринта. Шейла. Сам. Райън.

Райън. Погледът й за пореден път попадна на чашата му. Вдигна я, задържа я пред себе си и се запита какво у този мъж я вълнуваше. После, с внезапна решителност, пъхна чашата под крана, изплакна я и я постави в машината за миене.

Четири часа работи без прекъсване, намирайки утеха в налаганата от материалите пред нея пълна концентрация. Единствено слабото изтръпване на краката я накара да напусне мястото си и да се премести на пода във всекидневната. И по двете ниски масички бяха разхвърляни листи. Неделният „Глоуб“ стоеше непрочетен в края на дивана.

Разходи се безцелно из апартамента и спря пред прозореца, за да погледне навън. Изглеждаше студено. Странно, след като тази сутрин въздухът бе толкова топъл! Вече се здрачаваше, а сутринта отдавна бе отминала. Тогава беше с Райън. Сега е сама.

 

 

Намираше се в почти същото положение на следващата вечер, зачетена в нова партида съчинения, когато телефонът иззвъня. Очакваше да й се обади Брина Мур, преподавателка по изобразително изкуство в училището и приятелка, с която днес следобед бяха обсъждали цял час възможността за съвместен курс по изкуство и литература. Но не беше Брина. Мигновено разпозна дълбокия мъжки глас по неволния трепет, който предизвика у нея.

— Карли? Райън е. Как си?

— Добре съм — отвърна тихо, опасявайки се, че се чувства много по-добре сега, след като й се обади. Беше си мислила за него сутринта, когато тръгна за училище, и отново на връщане, когато спря във фоайето да вземе пощата си. — Вкъщи ли си?

— Да-а. Сложиха ми телефон — засмя се със самоирония. — Очевидно — замълча за момент. — Помислих си да го изпробвам. Ти си първия човек, на когото се обаждам.

Усмихна се, изведнъж обзета от вълнение.

— Благодаря. Поласкана съм. Но как… ъ-ъ… как разбра номера ми? — нямаше го в указателя.

— Написан е на телефона ти. Имам добра памет — постарал се беше да е така, що се отнася до Карли. Спомняше си всяка подробност от краткото време, което бяха прекарали заедно от петък вечер насам, непрекъснато си беше преповтарял тези минути. И непрекъснато си бе задавал въпроса какво е това у нея, което незабавно бе засегнало толкова чувствителна струна. През годините бе взел своя дял от познанства с жени — както преди, така и след брака си, но, изглежда, в никое от тях не бе имало толкова желание и съпротива, както при Карли Куин. Сред многото чувства, които събуждаше у него, любопитството оставаше на едно от челните места.

Едва сега осъзнал мълчанието от нейната страна на линията, той се прокашля.

— Помислих, че може би ще искаш да чуеш, че ни разрешиха аутопсия.

— Какво откриха?

— Ще разбера едва след като получа окончателния доклад след още два-три дни. Поне я направиха. Все е нещо за начало.

— Нищо ли не успя да разбереш?

— Само това, че е имал по себе си някакви следи от скорошни наранявания. Колко скорошни — остава да се уточни.

— Директорът на затвора прави ли някакво разследване от своя страна? Нали знаеш — да разпитат охраната и други затворници.

Райън въздъхна.

— Казва, че прави. Но той ще чуе онова, което му се иска да чуе, ако разбираш какво имам предвид.

Разбираше го наистина.

— Няма да е склонен да признае, че в повереното му учреждение се върши каквото и да е нередно.

— Поради което именно аутопсията беше толкова проблематична. Сега трябва само да изчакаме доклада.

Тя кимна, но остана мълчалива. Когато Райън проговори отново, в тона му присъстваше онова нещо, от което така се свиваше сърцето й.

— Липсваше ми сутринта.

— Сутринта?

— Докато бягах. Помислих, че може да излезеш.

— Мили боже, трябва да си станал наистина рано.

— Излязох в шест и половина.

В шест и половина същата сутрин тя се намираше под душа и много й се искаше да може да потича, макар че още усещаше уморените си сухожилия.

— Доста тъмно е по това време.

— Още една причина, поради която щеше да е хубаво да бъдеш с мен. Тича ли след училище?

— Всъщност не. Движението бе много натоварено, беше доста студено, а и бях уморена — и по това време също бе тъмно. — Обикновено се задоволявам само с почивните дни.

— Утрините са приятни. Ако не си сам, разбира се. Но ако дойдеш с мен, няма да съм сам. Какво ще кажеш?

Тя нави телефонния кабел около пръста си.

— Не знам, Райън…

— Хайде — настоя той и мисълта да потича я изкуши почти толкова, колкото и внимателният му тон. — Ще ти се отрази добре. Чист въздух. Освежаване. Прекрасен начин да започнеш деня, особено когато ще си затворена в училище.

— Но аз не съм затворена — възрази тя. — Непрекъснато се местя от една стая в друга. Дори и навън — малко се поколеба. — Виждал ли си някога училището?

— Не.

— Много е красиво наистина, разположено е в земите на едно имение с четири отделни сгради. Кабинетът ми е в едната, класните стаи в друга, а столът — в трета. Така че се раздвижвам. Освен това тръгвам оттук всяка сутрин в седем и половина. Първо вземам душ, обличам се, суша косата си, гримирам се и… — усети, че се е разприказвала и сама се възпря. — Ами всъщност трябва да бягам в шест, а това е доста раничко.

— Не и за мен. Готов съм.

— Благодаря, Райън — промърмори тихо и с неохота тя, — но мисля, че ще се въздържа.

— Засега. Този път ще отстъпя. Но няма да те оставя на мира, Карли. Човек не знае какво изпуска, докато не опита.

О, знаеше какво изпуска, няма спор. Повече от всичко й се искаше да бяга всяка сутрин с Райън. Но просто не е разумно. Не е разумно!

 

 

Поне това си повтаряше цяла седмица. Щом дойде събота сутринта, стана рано, нетърпелива да върви. За съжаление валеше дъжд. По-разочарована, отколкото й се искаше, тя се върна в леглото, като се чудеше дали Райън също е в леглото си, точно под нея, и си го представи — целият затоплен и разрошен от съня, най-вероятно бе хвърлил един поглед към пороя, обърнал се бе на другата страна и отново бе заспал.

В действителност той беше станал в седем, загледан унило в прогизналите улици. Само по чифт сини гащета и с отчаян израз на лицето, прокле късмета си. Отиде във всекидневната, сякаш другият прозорец можеше да му разкрие слънчево небе, после се помота мрачен и там, върна се в спалнята и прокара отчаяно ръка през косата си. Завъртя се на пети, отправи се обратно към кухнята, наля си висока чаша портокалов сок от кутията, която изглеждаше толкова самотна в празния хладилник, колкото се чувстваше и самият той в необичайно празния си живот, и се извърна към прозореца, докато отпиваше.

Смяташе да излезе да тича чак към осем. По това време срещна Карли миналата събота. Винаги си остава вероятността времето да се проясни. Огледа небето. То бе плътно покрито с облаци. И все пак винаги остава надеждата…

Вдигна вестника с мислена благодарност, че най-после бяха започнали да му го доставят у дома, и се върна да го чете в леглото. Но не беше спокоен. Едва прегледа заглавията и захлупи страниците върху чаршафите е нетърпеливо шумолене. Облегна се на възглавницата и се загледа в тавана. Чудеше се какво ли прави, дали е будна, дали смята да излезе да тича, дали е толкова разочарована като него… Накрая реши, че най-вероятно още спи дълбоко.

Скочи от леглото и отново погледна навън. Валеше по-силно от всякога.

— По дяволите! — изруга под носа си, хвърли поглед към часовника и се отпусна обратно на ръба на леглото. Придърпа вестника по-наблизо, взе страницата с редакторските коментари, разстла я с остро шумолене на ново отпечатана хартия и се съсредоточи върху колонката, написана от негов колега. Творчески поглед към съдебните зали. Идеалистично занимание в най-добрия случай, насилствено наложено задължение — в най-лошия. Материалът беше добре замислен, макар и написан с толкова дразнещото в юридическите писания пустословие. Когато дойде неговият ред да пише редакторски бележки, ще се постарае да се консултира с преподавател по английски език.

Затвори нетърпеливо вестника, влезе в банята, бързо си взе душ и облече спортния си екип, после се върна при прозореца. Би могъл да опита. По дяволите, винаги може да заеме позиция долу, преструвайки се, че се колебае дали да бяга или не и да я изчака. Ако не се появи докъм осем и петнайсет, поне ще знае как стоят нещата.

Точно в този момент някакво жълто петно привлече погледа му и той се приведе напред, като присви очи. Някакъв луд действително бе излязъл да бяга, ако можеше да се нарече така криволиченето по трасето с препятствия от локви по крайречната пътека. Боже, валеше като из ведро! Но може би — просто е възможно — и тя да е също толкова луда. В края на краищата не е бягала от миналата седмица.

Канеше се да се засили надолу, когато някаква кола се приближи с пълна скорост по Мемориъл Драйв в източна посока. Изправен в очакване пред прозореца, видя как колата профуча край бягащия и го опръска безмилостно, принуждавайки го да спре. Тук вече Райън Корнел разкопча ципа на якето си и го захвърли на леглото.

Един етаж по-горе Карли направи същото. Глупаво е! Не знаеше защо изобщо се облече. Дъждът не бе намалявал и за момент, откакто се събуди. Никой човек с всичкия си не би излязъл да бяга. Калният бегач в жълто, когото видя, може да разполага сам с цялата пътека. Колкото и много да й се искаше да се раздвижи, не е чак толкова луда. Може би тук се крие някакво послание. Отправи поглед към небесата. Лошото време е още една причина да не трябва да се вижда с Райън.

Въздъхна примирено и се върна в банята, за да се облече както трябва. Дъжд не дъжд, по-късно ще трябва да излезе. Хладилникът й е почти празен. Има дрехи за прибиране и за носене в пералнята. Трябва да вземе няколко последни чилета копринени конци, за да довърши гоблена за баща си. Да не говорим пък за срещата на обед с Шейла и часа при фризьора в три. Денят никак не бе подходящ за всичко това, но ще се оправи.

 

 

Когато Райън почука на вратата, вече бе късен следобед. Беше прекарал деня в работа. Поправка — в опити за работа. Нещо не се получаваше. Търпението е едно, мазохизмът — съвсем друго.

Чу лек шум отвътре и се поизправи, знаейки, че Карли ще погледне през шпионката. Вратата бавно се отвори и той се отпусна.

— Привет! — изрече с усмивка, а самата гледка на Карли Куин разтопи сърцето му.

— Здравей! — смутено отвърна тя. Собственото й сърце биеше неудържимо.

— Исках само да ти върна това — протегна й хавлиената кърпа, която му беше дала след кроса им в неделя. — Най-после я изпрах. Чиста е.

Тя протегна неуверено ръка, за да я поеме.

— Напълно бях забравила — не беше съвсем вярно. Някъде в дъното на съзнанието й тлееше неясното усещане, че у Райън има нещо нейно. Това й действаше успокояващо. — Благодаря.

— Аз благодаря — понеже не знаеше какво друго да прави с ръцете си, той ги напъха в джобовете на дънките. — Кофти ден.

Карли се засмя, притиснала кърпата към гърдите си.

— Не ми говори! Цял ден се провирам между капките, за да свърша милион неща. Чувствам се като мокър плъх — ново подстриганата й коса бе влажна. Обутите й в чорапи крака не бяха още напълно изсъхнали.

— Не изглеждаш така — предпазливо подхвърли Райън. Беше самата женственост, облечена в бледорозов пуловер и карирана пола в същото розово и сиво. Изглеждаше мъничка и крехка. За пореден път изпита желание да я защити. И нещо повече. С разпилените по раменете й влажни къдрици и срамежливото изражение, стигащо почти до смущение, беше по-желана от всякога. — Изглеждаш прекрасно — прошепна още по-тихо.

Той самият никак не изглежда зле с дънките и тъмния пуловер, реши тя, преди да извърне поглед от чисто желание да се предпази.

— Всичко, което не е под открито небе и е достатъчно сухо, изглежда прекрасно в ден като този — отрони едва чуто. После, безсилна да устои, отново вдигна очи към него. И неговата коса също бе влажна и от това изглеждаше още по-жива. — Излиза ли?

— Не-е.

— Работи?

— Сутринта.

Кимна и силно преглътна. Цялата й вътрешност бе раздвижена от нещо, което не желаеше, но не можеше да отхвърли. Мъжкото присъствие на Райън бе прекалено силно осезаемо, за да подхожда леко към него, твърде ненатрапчиво чувствено, за да го пренебрегва. Против волята си отвърна на страстта в погледа му, на опияняващото му присъствие. Преглътна силно още веднъж.

— О, по дяволите! — промърмори той, бързо пристъпи в апартамента й, затваряйки вратата след себе си, и посегна към нея, преди дори да успее да си помисли за бягство. Прошепна името й, докато едновременно с това обхващаше устните й със своите. Привлече тялото й към себе си и я целуна пламенно.

Карли загуби равновесие. Като се има предвид изключителната предпазливост, с която подхождаше към нея преди, не очакваше такава внезапност. И все пак беше невероятно вълнуващо, защото желанието присъстваше и у двамата. Минути, часове и дни на отричане не можеха да променят факта за чисто биологичното привличане помежду им. А и дори ако по-логични мисли биха могли да се намесят, в случай че разполагаше с време, внезапната атака на Райън я лиши от тази възможност.

Устните му бяха топли и влажни, езикът му — желан завоевател. И той бе не по-малко зажаднял от нея. Устата й се разтвори, езикът й нетърпеливо се преплете с неговия. Никога не бе познавала такъв ласкав огън и той я разпали с изумителна сила.

— Ах, Карли! — простена върху страната й Райън, когато най-после я освободи, за да могат и двамата да си поемат въздуха, от който отчаяно се нуждаеха. — Копнеех за това през цялата седмица — гласът му беше пресипнал, силните ръце, които я обхващаха и държаха, трепереха под стоманената си обвивка. Зарови лице в косите й и прокара разтворените си длани надолу и нагоре по гърба й, сякаш за да увери сам себе си, че тя наистина е тук. — Исках да говоря с теб, да те прегърна и да те целуна. Толкова много си мислих за теб!

Ръцете на Карли бяха обвити около врата му, а лицето й — притиснато в топлата му шия, където челото й се опираше в гъстата мекота на брадата му. Чувстваше се лека и сигурна, намерила покой за първи път от години. Но не можеше да намери думи, равни на неговите. С края на целувката му изборът отново бе предоставен на нея. А тя със сигурност знаеше, че усещането за щастие, за сигурност и покой е жесток и изкусителен разкош.

Вкопчи се в илюзията още само за миг и пое дълбоко уханието на чисто мъжкия му аромат. След това бавно спусна ръце от раменете му и се отдръпна.

— Не е трябвало — прошепна и го погледна засрамено.

— Не е трябвало да мисля за теб? Да те желая? — сключи ръце ниско около кръста й и задържа ханша й, притиснат към своя. — Защо не?

— Защото не съм подходяща за теб. И ти не си подходящ за мен.

— Шегуваш ли се? След тази целувка?

Очите й се изпълниха с болка.

— То е само физическо, Райън. Това е всичко.

Той поклати глава още преди да е изрекла последните думи.

— Не, не е. Е, може и да е. Но силата, която стои зад него — тя съвсем не е физическа, физически е единствено външният израз. Ако прекараш повече време с мен, ако работиш с мен, ако бягаш с мен и излизаш с мен, ще видиш.

В красноречивия й поглед се смесваха тъга и болка. Вдигна очи към Райън и наистина повярва в онова, което й казваше. Той обаче не знае коя е тя. Не би могъл да узнае коя е тя. И в този смисъл винаги ще го мами.

Сведе поглед и бавно поклати глава. Когато побутна раменете му, той я пусна. Карли се обърна с гръб, приближи се мълчаливо до прозореца, загледана навън в нищото, и обви ръце около себе си. Чувстваше студ и самота, толкова по-неприятни след топлината, която само преди мигове бе познала в прегръдката на Райън.

— Карли? — гласът му прозвуча от другия край на стаята, после още веднъж, този път по-наблизо, докато се приближаваше. — Карли? Какво има? — попита, вече точно зад нея. Усещаше топлината му, макар да не я докосваше. И нищо не желаеше повече от това да се облегне на него, да бъде обгърната още веднъж в сигурния пристан на ръцете му. Когато я целуна, той я накара да забрави. За един нищожен миг й се прииска да я целуне и никога да не спира.

— Нищо — отвърна тихо.

— Знам, че не е така — плъзна ръка под водопада от къдри и лекичко разтърка напрегнатите мускули на врата й. — Вече съм го виждал, Карли.

Тя погледна уплашено през рамо:

— Какво си виждал?

— Този поглед в очите ти. И желанието — след като тя отново изви очи напред, той просто продължи да я милва по врата. Не се отдръпна и този факт бе доказателство за думите му. — И ти го изпитваш. Знам, че го изпитваш. Но нещо те възпира. Видях го онзи ден на стълбите. Искаше да те целуна, но се страхуваше. После, когато тичахме и наистина те целунах, ти, откликна със същото желание, което изпитваш и сега. Но и тогава нещо се намеси между нас. Какво е то? — запита с такава страст, че тя едва не рухна.

От това най-много се боеше. Отстъплението. Изповедта. Разкриването. И не защото още се съмняваше в почтеността на Райън — имаше му пълно доверие. Нямаше начин да имитира чувството, което виждаше, изписано на лицето му. Но новата й идентичност бе нещо, заради което се бе отказала от работата, от приятелите и в много отношения — от семейството си. Да разкрие всичко пред Райън означава да направи пробив в тази идентичност. Просто не може!

След което й оставаше болката на измамата.

— Кажи ми, Карли — помоли я той с тих и сериозен тон. Плъзна ръка по гърба и я обви около кръста й, после застана до нея и погледна надолу. — Заради съпруга ти ли е? Толкова ли силна е била любовта ти към него, че се чувстваш виновна да изживееш нещо, което би могла да имаш с него?

— Не — възкликна бързо, след това припряно се поправи: — Обичах го. Много силно. Бракът ни беше нещо наистина необикновено. Но не изпитвам вина.

Райън обмисляше думите и напрегнатия израз на лицето й.

— Каза, че са минали четири години. Имало ли е някой друг оттогава?

Обви ръцете около себе си още по-плътно, сякаш да отблъсне раздиращата сърцето й загриженост, която и сега заплашваше да я подмами да се сгуши в него.

— Имаше — отвърна тихо, неспособна да излъже.

— Обичаше ли го?

— Не така, както обичах Ма… Малкълм.

— Тогава как?

— Питър беше приятел, колега.

— И любовник?

Тя затаи дъх, после го изпусна с едва чуто „не“. Това, което изпитваше към Питър, нямаше нищо общо с любовта и все пак, предвид онова, което бе пожертвал — до голяма степен заради нея, — се чувстваше почти толкова привързана към неговата памет, колкото и към тази на Матю.

— Той още ли е в Сан Диего?

— Не — потрепна неволно.

— Значи е тук?

— Не.

— Поддържаш ли връзка с него?

Карли замълча. Ако каже на Райън истината, че и Питър е мъртъв, това ще я накара да заприлича на някаква жена, която носи само нещастие. Каквато може би си беше. Но не искаше да навлиза в тази тема.

— Не — отвърна лаконично и Райън, изглежда, долови категоричността в гласа й, защото пое дълбоко дъх и я притисна по-плътно към себе си.

— Ами Сам?

Хванаха я неподготвена, рязко прехвърлена от едно бойно поле на друго. Сърцето й заби лудо.

— Сам? Какво Сам?

— Сигурна ли си, че нямаш нищо с него?

— Сам ми е приятел. Казах ти вече. Много добър, но само приятел.

Райън се вгледа напрегнато в нея.

— Значи няма никой друг? Тогава защо да не съм аз? Има толкова много неща, които бих искал да направя заедно с теб, неща, които е ужасно човек да прави сам. Непрекъснато се откриват нови представления и заведения — все още ми дължиш една вечеря в „Лок-Обър“, — а имаме и Норт Шор, и Баркшър, и Белите планини… Караш ли ски? — тя поклати глава и той побърза да продължи: — Мога да те науча — спря, както говореше с възторжен тон, и си спомни за казаното веднъж от нея, че не е свободна. Не можеше да го проумее. — Да не е… някакъв семеен проблем?

— Не.

— Нещо физическо? — вгледа се в нея с внезапна тревога, а ръката на кръста й я притегли така, че да застане с лице към него. Може би се опитва да му спести някаква мъка. — Болна ли си?

Погледна го объркано:

— Болна?

Извърна я изцяло със свободната си ръка.

— Можеш да ми кажеш, Карли — настоя, макар и раздиран от самата мисъл. — Може би ще успея да ти помогна. Ако е въпрос на време…

— Фатална болест? — за първи път се разсмя на глас, трогната от драматизма му. — О, господи, Райън, не! Добре съм. Не е нищо такова.

— Тогава какво е? — незабавно поднови въпросите, изпълнен с облекчение, но и по-любопитен от всякога. — Какво може да е това, което има такава власт над теб, че те възпира да живееш?

Смехът й изчезна така бързо, както се бе появил. Поставила ръце на раменете на Райън, усещаше тяхната сила, както и тази на бедрата му, обхванали нейните, на гърдите, на челюстта и на цялата му личност. Беше запалил огън и отказваше да го остави да угасне, а тялото й откликваше в пълен синхрон.

За момент остана просто загледана в него, с преливащи от мъчително разкаяние очи. Когато най-после проговори, гласът й прозвуча само като неуверен шепот:

— Моля те, Райън! Моля те, не настоявай!

Той задържа погледа й, а в дълбоките му кафяви очи се отразяваше нейната мъка. Почти пожела да му се бе разкрещяла, да му бе казала да си гледа работата, дори направо да го бе изритала навън. Тогава поне би могъл да се бори. Но отправила нагоре към него този поглед на отчаяна кошута, обградена и безпомощна и все пак страстно жадуваща да оцелее, не можеше да се бори с нея. Не може да рискува да я нарани.

Затова само тихо простена и я притегли към себе си. Склони глава над нейната, сякаш да я защити. Сключените му ръце образуваха щит срещу света. Задържа я, здраво притисната, със затворени очи, като се питаше дали тя някога ще вземе всичко, което иска да й даде. Не, не може да се бори с нея. Поне не със сила. Усети как ръцете й плахо се обвиват около него.

— Окей — прошепна в косите й. — Окей! — отметна главата й назад и я целуна по челото. — Няма нищо! — устните му докоснаха очите й, страните й, брадичката. — Ела да седнем — прошушна задъхано в ухото й. — Само за малко. Няма да те питам нищо, което не искаш да ми кажеш.

Карли бавно поклати глава:

— Няма да се получи, Райън. Няма да се получи!

— Защо сами да не видим? — запита той, като покриваше с бавни целувчици извивката на челюстта й. Ръцете му се плъзнаха нагоре от талията и предпазливо я обхванаха от двете страни.

— Не — отрони тя, но очите й останаха затворени и несъзнателно бе отметнала глава встрани, за да му осигури достъп до шията си. Когато пръстите му докоснаха извивките на гърдите й, тя затаи дъх. После тях вече ги нямаше, отново се бяха върнали при талията, оставяйки я да се бои единствено от собственото си неудовлетворение.

Райън обхвана лицето й с две ръце и го повдигна нагоре.

— Тогава една последна целувка — прошепна и си я взе, преди да е успяла да размисли. Не, няма да я притиска. Няма да пита нищо повече от онова, което е готова да му каже. Но беше открил ключа към тази готовност и имаше пълното намерение да го използва.