Барбара Делински
Един друг живот (11)

Единадесета глава

След като напуснаха летището, двамата спряха да хапнат набързо в центъра на града, после купиха пресни яйца и сок от супермаркета, преди да се приберат в нейния апартамент. Райън искаше да чуе за пътуването. Карли искаше да чуе за всичко, което бе правил, докато я нямаше. Седнаха на дивана, обърнати един срещу друг, допрели колене, движейки ръце в синхрон с разговора. Райън се чувстваше също толкова жизнен, колкото изглеждаше Карли, и взаимното им оживление отразяваше вълнението да бъдат отново заедно.

След това телефонът иззвъня и Райън видя как балонът се спуква. Можеше да си спомни всяка нейна дума от разговора, както и бавното разпадане на лицето й, докато говореше.

— Ало? — отвърна с усмивка. — Сам? Как си? — загледана в Райън, постави ръка на хълбока си. — Беше страхотно! Времето беше разкошно! — после хвърли поглед към часовника на стената и остана леко озадачена. — Всичко наред ли е? — докато слушаше отговора на Сам, веждите й се сключиха, ръката й падна покрай тялото. Когато отново проговори, в тона й се долавяше зараждащо се напрежение: — О! — бавно се завъртя, така че да застане с гръб към Райън. Макар че понижи глас, той чу всяка дума. — Господи! Кога? Знам, знам. Какво? Утре? — поклати глава и сякаш се смали. — Ще прекарам деня с Райън — все така тихо, но с почти недоловимо извинение: — Не. М-м. Сигурен ли си? Окей — и почти като въздишка: — Да — после, с наведена глава, остави слушалката обратно на вилката, като задържа ръката си отгоре й за няколко дълги секунди, преди да се извърне отново към него.

Отказа да обсъжда друго за телефонния разговор, освен да признае, че наистина е бил приятелят й Сам Лумис, че имал личен проблем и че по-късно ще се свърже с него. Макар да направи храбър опит да се съвземе от онова, което й бе казал Сам, миговете на безметежно удоволствие между нея и Райън бяха отлетели.

Докато премисляше всичко отново, Райън приближи до прозореца и опря свитите си в юмруци ръце на перваза. Почти се надяваше да прекара нощта с Карли, но тя не бе в настроение да обсъжда любовните им отношения, а още по-малко — да ги приведе в изпълнение. Успя да изтръгне от себе си няколко усмивки и здраво стисна ръката му, когато най-после се отправи към вратата, но беше така очевидно разтревожена, че той не се реши да рискува. Вместо това просто я целуна за лека нощ и си тръгна, като се опитваше да потисне нарастващото си отчаяние.

При изгрев-слънце, въпреки кишата отвън, с непреклонна решимост завърза маратонките и се отправи към вратата. За негова изненада Карли се материализира зад него на стълбището.

— Доста е неприятно — предупреди я той.

— Няма нищо — беше тихият й отговор. — Имам нужда.

И добре се справи. Здраво стиснала челюсти, свила ръце в юмруци, тичаше упорито. Беше ужасна нощ. Имаше нужда от отдушник. Мълчаливата, макар и доста мрачна компания на Райън бе все пак утеха. От време на време, когато усещаше очите му върху себе си и срещаше погледа му, тя съзнателно отпускаше мускулите на лицето си и му отправяше подобие на усмивка. Но след това неизбежно, щом очите й отново се връщаха на пътеката, напрежението се възстановяваше.

Когато се върнаха у дома, с мокри маратонки и изпоцапани екипи, изглеждаха, сякаш са били на война. Задъхани, направиха няколко бавни обиколки около входните стъпала, преди да влязат вътре.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Райън.

Кимна и го стрелна с благодарен поглед. Толкова е добър, каза си наум. Бе го засегнала снощи. Сигурно е разбрал, че се държи по-тайнствено от обикновено. Вината я разяждаше. Двамата с Райън бяха започнали да споделят толкова много неща. Необходимостта да го държи настрана сега бе истинско мъчение.

— Навита ли си още за пазаруването?

— Нямам търпение.

Той за момент прехапа горната си устна, докато се взираше в нея.

— Не бях сигурен. Ако предпочиташ…

— Не, Райън. Ще се радвам да дойда с теб.

— Тогава ще дойда да те взема, да речем, в десет?

— Добре — усмихна се плахо и влезе в сградата.

 

 

Сам пристигна доста след девет. След като се бе изкъпала и облякла, Карли се опитваше да уплътни времето си с четене на сутрешния вестник, когато на вратата се почука. Изтича навън и погледна през шпионката, после бързо освободи резетата. Канонадата й започна още от прага:

— Как влезе долу?

— Някой излизаше.

Направи гримаса.

— Значи толкова е сигурно.

— Нали съм аз — кротко отвърна той.

— Но можеше да е всеки.

— За което именно разполагаш с шпионка и всички тези резета. Слушай, Карли, просто се отпусни. Беше само въпрос на време да започнат процедура за нов процес. Знаехме, че ще го направят.

— Но някак си по-различно е, като знаеш, че вече е направено. Какво има да каже Джон Мийд? Той ти се е обаждал, нали?

Седнаха на дивана, обърнати един срещу друг, както бе седяла Карли предната вечер с Райън. Тогава въздухът бе изпълнен с вълнение, сега бе изпълнен със страх.

— Всъщност пръв се обади моят колега от Чикаго. Спомняш си Бил, нали?

— Разбира се, че си спомням Бил — отвърна с необичайна рязкост. — Той отговаряше за мен, докато бях под охрана.

— Бил винаги държи ухо на земята, да не говорим за добре пласираните му източници. Обади ми се веднага щом го чул. Беше в понеделник сутринта. Мийд се обади скоро след това.

— Понеделник? Но защо не ми телефонира? Знаеше къде съм отседнала!

— И да проваля ваканцията ти? — хвърли й усмиряващ поглед. — Стига, Карли, какъв смисъл щеше да има?

Пълните й със страх очи се впериха в неговите:

— Тогава защо си тук?

— Да ти кажа какво става, преди да го е сторил някой друг.

— Кой друг? — изстреля насреща му подозрително, при което той се наведе напред и я потупа по коляното.

— По-спокойно. Баща ти може да е прочел във вестника. Братята ти…

— Пуснали са го в пресата? По дяволите, мислех, че тези неща обикновено стават, без да се вдига врява до небесата.

— Не забравяй, че Кълбърт бе държавен законодател. И все още поддържа тезата, че е невинен. Можеш да се обзаложиш, че адвокатът му ще се опита да спечели симпатиите на публиката по всички възможни начини — които не са чак толкова много. Но това означава пресконференции при всеки възможен случай, намеци в медиите…

Карли спотаи дъх.

— Ще се получи ли? Искам да кажа, знам, че „Трибюн“ никога няма да публикува нищо, дори и бегло намекващо за симпатии към него след всичко, но „Трибюн“ не е единственият вестник в Чикаго — очите й се разшириха. — Смяташ ли, че има вероятност настроенията да се извъртят в негова полза?

— Никакъв шанс — в категоричността на Сам нямаше й капка колебание. — Той бе законодател, Карли, човек, чиято заплата идва от джоба на данъкоплатците. Като такъв е получил общественото доверие и го е нарушил. Не само че е получавал застрахователни комисиони за сградите, които е опожарил, но е виновен и за четири смъртни случая. Четири смъртни случая — поклати глава. — Хората не забравят бързо такива неща. Освен това в крайна сметка няма никакво значение какво смята обществеността. Кълбърт е осъден по доказателства от съдия и съдебни заседатели. Дори да има нов процес — а аз не мога да си представя това да стане, — доказателствата няма да са се променили. Ще бъде осъден втори път.

— Такова ли бе мнението и на Мийд?

— Като начало Мийд не си представя, че е възможно да се издейства нов процес. Прегледал е всичко от начало до край и не вижда никаква грешка, върху която би могъл да се базира нов процес.

На Карли изведнъж й хрумна, че липсва едно парче от информацията. И в този момент проумя истинската причина за посещението на Сам. Притисна влажните си длани към вълнената материя на полата и се опита да успокои мъчителното присвиване в стомаха си.

— На какво са базирали искането си? Манкузи все е трябвало да посочи нещо. Какво е то, Сам?

И Сам заговори по-меко, в очите му се появи някакво неясно извинително изражение:

— Твърдят, че имат нови факти.

— Какви факти?

— За теб. Твърдят… — изрично наблегна на думата, — … че си била обвързана емоционално с Питър Брадли и че тази връзка е повлияла на мисленето ти.

— Разбира се, че бях обвързана емоционално с Питър Брадли! Бяхме добри приятели. Работехме заедно. Той беше единственият, пожелал да работи с мен по разследването.

— В романтичен план. За такъв род обвързване намекват.

— Това не е вярно — бавно заяви Карли. — Между нас никога не е имало нищо такова — не би и могло да има, макар че само тя го знаеше. Пръстите й здраво се вкопчиха в полата, за да потърсят топлина. — С какви… факти… разполагат?

Сам бързо тръсна глава:

— Засега не знам. Нито пък Мийд. Точно това ще трябва да разберем. Просто се чудех… — изглеждаше разколебан — … дали знаеш някакви факти, с които биха могли да разполагат.

Студените пръсти изведнъж се свиха в юмруци.

— Ако някой даде показания за любовни отношения между Питър Брадли и мен, този човек или се заблуждава, или лъже. Двамата с Питър прекарвахме много време заедно. Налагаше се. Ако сме стояли до късно нощем в апартамента на единия или на другия, то е било в неговата тъмна стаичка за промиване или пред моята пишеща машина. Никога не съм преспивала при него, нито веднъж той не е преспивал при мен. Кълна ти се, Сам.

Сам се протегна, взе ръката й в своята и заговори кротко:

— Вярвам ти, Карли. Не е нужно да се оправдаваш. Ти си свободна жена. Можеш да правиш каквото искаш и с когото искаш. Никой не се опитва да те съди.

— Но Манкузи ще го направи!

— Може би, но това няма връзка. Мийд просто иска да е сигурен, че всичко му е предварително известно, за да може да планира стратегията си, ако — и действително имам предвид ако — искането за нов процес бъде удовлетворено. Освен това, ако знае всички факти, ще може по-добре да парира тази възможност.

— Добре де, знае тези факти! Не е имало никакви любовни отношения между Питър и мен! Бяхме много близки приятели. Мислехме по един и същи начин. Нямаше да съм човешко същество, ако не страдах за смъртта му, ако не се чувствах виновна, че съм го замесила в разследване на палежите.

— Не се обвинявай. Знаел е какви са рисковете.

Карли се отпусна на възглавниците, изразходвала напълно енергията си.

— О, да, знаеше за рисковете. Аз също, ако става дума за това. Но се бяхме хванали да разкрием тази работа. Ще ми се…

— Не го казвай, Карли. Станалото — станало. Няма начин да върнеш Питър обратно. Но можеш да помогнеш мъжът, отговорен за смъртта му, да остане в затвора.

— Какво означава това?

Сам въздъхна и се запита дали не действа напълно погрешно. Беше дошъл с надеждата да успокои Карли. Присъствието му, изглежда, имаше точно обратен ефект.

— Това означава единствено, че трябва да си наясно какво става. Колкото повече можеш да ни кажеш за отношенията си с Брадли, толкова по-добре ще бъде.

— Но аз вече съм ви казала всичко! Просто няма нищо повече — лицето й се изкриви саркастично. — Искам да кажа, че ми се ще да го имах написано черно на бяло. Но двамата с Питър изобщо не сме си и помисляли да документираме факта, че не сме били любовници. Това нямаше нищо общо с разследването. Беше — и си остава — без никаква връзка! — точно тогава на вратата се почука. Карли седна сковано и понижи глас. Ръцете й неспокойно се раздвижиха в скута: — Това е Райън. Отиваме да търсим мебели. Семейство Амидънс са купили жилище във Флорида и искат да им изпратят техните.

Сам стана и вдигна Карли със себе си:

— Добре. Върви с него и се забавлявай. Може би той ще успее да те разсее от всичко това.

Вдигна плах поглед към него:

— Нали ще ми съобщиш, ако чуеш нещо — каквото и да е?

— Разбира се. Знаеш, че ще го направя, Карли — стисна ръката й и я побутна към вратата. — Върви.

Райън действително чакаше. Канеше се да звънне на звънеца с подозрението, че Карли вероятно не е чула почукването, когато тя отвори вратата насреща му. Мисълта, че може още да се облича, незабавно бе разсеяна при вида на Сам до нея.

— Подраних… — очите му за момент останаха приковани в Карли, преди да се плъзнат към Сам.

— Тъкмо си тръгвах — след това, почти като внезапно хрумване, му протегна ръка. — Сам Лумис.

— Райън Корнел — ръкуваха се. Чиста формалност — всеки знаеше името на другия, макар добронамереността в очите на Сам да контрастираше с по-изпитателния поглед на Райън.

После Сам отправи любезна усмивка към Карли:

— Приятно прекарване. Ще говорим по-късно — кимна към Райън, който пристъпи в антрето, и си тръгна, а в това време Райън насочи изпитателния си поглед към Карли. Макар външно да изглеждаше спокойна, беше я опознал твърде добре, за да не забележи напрежението в очите й.

— Всичко наред ли е? — попита предпазливо.

— Направо чудесно — отговорът й дойде малко по-бързо и малко по-категоричен.

— Сам разреши ли проблема си?

— Засега — кимна тя.

— Готова ли си да вървим?

— Да — взе палтото и чантата си, като същевременно се чувстваше ужасно неловко и с пълното съзнание за втренчените в нея кафяви очи. Слязоха мълчаливо до долу и вече бяха на входната врата, когато Райън проговори. Беше свел глава, едната му ръка бе напъхана дълбоко в джоба на мъхестото му вълнено яке.

— Слушай, може би трябва да се откажем от това.

— Защо?

Сега вече вдигна поглед.

— Съвсем ясно е, че не си в настроение.

— Но аз съм… — започна, но бе прекъсната от глухо ръмжене.

— Не си! Напрегната си като пружина! Всъщност какво става? Някакви неприятности ли има Лумис?

Карли трепна при звука от гласа му, отчасти защото се чувстваше виновна за гнева му. Разбира се, че ще се чуди. Да види Сам при нея тази сутрин само още повече е изострило любопитството му. И след като трябва да е толкова сдържана за всичко…

— Няма неприятности — успя да се съвземе. — Казах ти. Става дума за нещо лично.

— Значи има нещо между вас двамата? По дяволите, питах те и ти ми каза, че няма. Смятах, че между нас се получава нещо хубаво, Карли — внезапно омекналият му тон сякаш я преряза.

— Така е — прошепна съвсем тихо. — Между мен и Сам няма нищо. Ние сме просто приятели. Ти никога ли не споделяш проблемите с приятели?

— Обикновено не. Не и докато не срещнах теб. Мислех, че ние двамата сме приятели. Какво стана със споделянето помежду ни?

Карли се отпусна назад на стената, пъхна длани в джобовете си и притисна ръце край тялото. С наведена глава се зае да изучава плочките под краката си.

— Съжалявам, Райън. Нямам… право… да говоря.

— Нямаш право. Право. Всичко се свежда до това, нали?

След като не му отговори, а продължи да се взира в краката си, той пристъпи по-близо и продължи:

— Все още се опитвам да го проумея. Какво е то, Карли? Защо нямаш право? Добре… — вдигна ръка — … знам за съпруга ти. Смъртта му сигурно е била голяма травма, напълно ти съчувствам. Но това не означава, че трябва да се изолираш от останалия свят.

— Не се изолирам.

— От мен тогава — пое, си дъх. Нямаше намерение да повдига въпроса точно по този начин, но беше безсилен да спре. Присъствието на Сам тази сутрин, напрежението на Карли сякаш беше пробит отвор в язовирната стена на самоконтрола му и сега думите се изливаха навън с набраната сила.

— В понеделник вечерта се опитах да ти се обадя на Бахамите, но не успях да се свържа. В хотела нямаше регистрация на името на Карли Куин. Или на някой с името Джонсън. Сметнах, че това е фамилията на брат ти, след като е моминското ти име.

Сърцето й се сви. Изглежда, облаците се сгъстяваха над главата й. Опита се да импровизира нещо, а същевременно се бореше с надигащата се паника. По дяволите, Сам толкова го биваше в тези неща! Къде е той сега и какво би казал!

Прокара върха на езика по внезапно пресъхналите си устни.

— Нямах представа, че ще се обадиш.

— Очевидно.

Предизвикана от саркастичния тон, тя срещна погледа му.

— И нямам представа защо не си успял да се свържеш. Бях регистрирана със собственото си име — дотук — няма лъжа. Робин Харт бе собственото й, макар и вече невалидно, име. Не искаше да лъже. Може би малко да поразтегли истината, но не и да лъже. Вярно, на митниците трябваше да представя доказателство за гражданството си, но чиновникът в хотела изобщо не се бе сетил да разпитва — ако изобщо знаеше — за несъответствието в имената. — Ако в „Емералд Бийч“…

— „Емералд Бийч“ — изгледа я озадачено Райън. — Не бяхте ли отседнали в „Балморъл“? — при отрицателната й гримаса той здраво стисна очи. — По дяволите! Не мога да повярвам, че постъпих така — когато отново отвори очи, в тях се четеше видимо смущение. — Обадил съм се в погрешен хотел. Било е голяма глупост.

Карли се почувства двойно виновна.

— Не. Било е неволна грешка и може би вината е моя. Възможно е да съм споменала различни хотели. Разгледах толкова много брошури…

Още една крачка и тялото му почти се опря в нейното. Подпря ръце на стената от двете страни на раменете й, а в това време по лицето му изби ярка руменина.

— Сигурно съм полудял — продума дрезгаво. — Такъв глупак съм. Когато не успях да се свържа, помислих, че ще загубя разсъдък. И оттогава само това се върти в главата ми. Ако не те желаех толкова…

Понеже изпитваше нужда да го докосне Карли постави ръце на кръста му и ги плъзна под якето нагоре по гърба. Напрегнатите му мускули сякаш се отпускаха под допира.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Не. Аз съжалявам — кротко отвърна той. — Никога не съм бил от ревнивците. Докато не срещнах теб. Първо не успях да те открия, а после трябваше да гледам как Сам напълно владее съзнанието ти, откакто си се върнала…

— Сам не владее съзнанието ми. И само за теб мислих през цялото време, докато ме нямаше. Ти беше този, когото нямах търпение да видя.

Притисна се по-плътно към нея, като удържаше теглото си достатъчно, за да не й причини болка, но не достатъчно, за да не я възбуди.

— Сериозно ли го казваш?

Кимна, неспособна да откъсне очи от неустоимата страст в погледа му. Едва когато главата му се приведе, клепачите й трепнаха и се затвориха, но то бе само за да се концентрира още по-пълно в изгарящата топлина на устните му.

Отначало я целуна бавно, като отпиваше дълги, живителни глътки от устата й. Неговите сетива също бяха съсредоточени изцяло тук, пълната му концентрация — предназначена да възстанови връзката, която по-рано изглеждаше застрашена. Усети устните й меки и сладки, тръпнещи, докато обхождаше с върха на езика си очертанията им. Когато, на свой ред, и нейният се появи, за да докосне неговия, тялото му се разтърси.

Подтиквана отчасти от угризения за мъката, която му бе причинила, но и в голяма степен от изобилието на еротични усещания, които пробуждаше у нея, Карли посрещна целувката му със страст, невъзможна да изрече с думи.

Само изщракването от отварянето на входната врата ги накара да се разделят. Райън остана на място, като простена тихо до челото й, без възможност да се отдръпне повече, за да не изложи и двамата.

Здраво стиснала очи, Карли поемаше къси, задъхани вдишвания. Чу звук от превъртане на ключ, после издърпването на вътрешната врата и се запита кой ли от съседите й ще стане свидетел на неочаквания им пристъп на страст. Но вратата се затвори много преди Райън да я освободи, така че никога нямаше да разбере. Не че имаше някакво значение. Беше си платила за апартамента в тази сграда, също както и Райън. Ако искат да се натискат във входното фоайе…

Сподавеният й смях отекна едновременно с неговия.

— Хм — измърмори той, — малко се поувлякохме тук. Искаш ли да се върнем горе?

— Сега? Нали отиваме на пазар!

Пресипналият му глас бе красноречив:

— Пазаруването може да почака. Да идем при мен. Може да ти хрумнат някои идеи в спалнята ми.

— Няма начин — побутна го добродушно, прикривайки набързо собственото си колебание. — Взел си свободен ден, така че отиваме да пазаруваме. Кой плачеше, че няма никакви мебели?

Райън бавно се отдръпна от стената и застана прав. Пое си дълбоко, макар и неособено уверено, дъх.

— Защо имам странното усещане, че ме отблъскваш? — когато тя постави ръка на гърдите му и отвори уста, за да възрази, той побърза да продължи. Не желаеше нищо, напомнящо, за каквото и да е напрежение, да помрачава деня, в който вече бе получил достатъчно. — Няма нищо. Ще дойдат по-добри времена — задържа вратата отворена. — Мадам?

Карли кимна с престорено скромна усмивка и после пое дълбоко от свежия студен въздух. Макар по тревата тук-там да имаше купчинки сняг, пътеката бе суха. Но тя все още се движеше по тънък лед. Знаеше го и се питаше със страх кога ли ще се пропука.

 

 

Сам подпря ботуша си върху отвореното долно чекмедже на бюрото.

— Джон? Сам Лумис се обажда. Говорих с Карли Куин тази сутрин.

Джон Мийд посочи с глава към вратата на кабинета, за да освободи помощника си. После се завъртя на стола си, докато застана с лице към прозореца.

— Как го прие?

— Разстроена е. За нея ще бъде много тежко, ако се постанови нов процес. Никак не й е приятна мисълта още веднъж да се изправи пред всичко това.

— Ако въпросът опре или да се изправи, или да остави онзи мръсник да се измъкне на свобода, няма да има голям избор.

Прозаичният начин, по който бяха представени нещата, подразни Сам. Карли се бе изказала добре за Мийд, изразявайки пълна вяра в способностите му, които естествено поставяха на първо място грижата му за изхода от съдебния спор. Но Карли беше жив човек и работата на Сам налагаше да я разбира.

— Знае го. Няма да ти пречи.

— Ами за връзката й с Брадли? И думичка не е споменала за това, докато беше тук.

Сам дращеше с нокътя на палеца износената кожа по подръчника на креслото си.

— Нямало е нищо за казване. Били са близки приятели и колеги. Това е.

— Сигурен ли си?

— Доста добре познавам хората. Не лъжеше.

Мийд въздъхна.

— Добре, може би така или иначе ще се наложи да я върнем обратно тук, за да прегледаме отново цялата история.

Сам не бе очарован от идеята. Само можеше да предполага каква ще бъде реакцията на Карли.

— Необходимо ли е?

— Засега не съм сигурен. Зависи какво ще успеем да разберем за „новите факти“, с които Манкузи твърди, че разполага. Ако има нещо и реша да прегледаме случая с Робин, можем да я доведем за два дни.

— Тя работи.

— Аз също. Слушай, на мен също не ми се иска да го правя. По дяволите, не аз съм търсил нови факти. Мислех, че сме изчерпали всичко миналия път. Имаш ли някаква представа какво ще означава това само в работни часове, ако трябва отново да минем през целия шибан процес? Хич няма да ми е забавно и знам, че ще бъде тежко за нея, но всичко е част от сделката.

Сам изсумтя. Нямаше смисъл да спори. Съчувстваше на Карли, но и много добре знаеше, че думите на Джон Мийд са верни. Единственото, на което можеше да се надява, бе никога да не се стигне до пътуване до Чикаго, а още по-малко — до нов процес.

Едва след като приключи разговора с Мийд, една неясна мисъл го накара да вдигне отново телефона и да набере друг номер. Макар да не познаваше добре Бил Хофмайстер, редките им контакти бяха изградили основа за взаимно уважение. Сега Сам искаше да стъпи точно на него.

След като се представи на телефонистката, тъкмо беше в процеса на обезобразяване на един кламер, когато поздравът на Бил прозвуча в слушалката.

— Бил? Сам Лумис е. Имаш ли минутка?

— Разбира се. Какво мога да направя за теб, Сам?

— Става дума за Карли Куин. Имам едно неприятно усещане, вероятно защото е така дяволски уязвима. Но при типове като Кълбърт и Барбър и като се има предвид онова, което се опитаха да направят преди, смяташ ли, че трябва да й осигуря допълнителна охрана?

— Да поставиш някого да я пази? Не знам. Не съм сигурен, че ще можем да го обосновем. Не е имало никакви заплахи.

— Няма да сме ние тези, които ще ги чуят. Трябва да ги изпреварим. Притеснява ме фактът, че Манкузи е избрал Карли за основен мотив на иска си.

— Тя беше основният свидетел.

— Да, но можеха да опитат да намерят пропуск в начина на представяне на доказателствата или да се огледат за някоя техническа подробност, свързана с нещо, което са казали или направили съдията или прокурорът. Избрали са Карли и се опитват да я дискредитират. Ако смятат, че е толкова решаваща в държавното обвинение, не съществува ли вероятността да се опитат да я открият?

— Такава възможност винаги съществува. Но няма да са в състояние да я открият. Погрижили сме се за това.

— Значи смяташ, че трябва да се откажа?

— Не мисля, че имаш някакъв повод за тревога, поне засега. Остави на мен да пусна някого по тази следа. Можем в някаква степен да следим Кълбърт и да разберем дали няма да има подозрителни посетители, внезапно теглене на големи суми от сметките му — неща от този род.

Точно това искаше Сам.

— Ще ти бъда благодарен. Карли и без това е достатъчно напрегната.

— Още една причина да не й поставяш охрана. Като стана дума за това, Шейла Монтгомъри намина онзи ден. Как вървят работите?

— Окей — Бил беше един от онези, които й бяха дали толкова високи препоръки. И макар наистина да се бе оказала способна, у нея все още имаше нещо, което тревожеше Сам. — Очакваше се да се върне в понеделник. Не останах особено очарован, когато ми се обади.

— Ще се оправи — беше помирителният отговор. — Дай й време. Всъщност, ако изобщо се стигне до охраняване на Робин, имаш идеалния човек в лицето на Шейла. И без това са приятелки.

— Ще го имам предвид — каза Сам и така направи. Остана да седи прегърбен на мястото си, притиснал юмруци към лицето, дълго след като Бил Хофмайстер бе затворил телефона. После вътре влетя Грег, понесъл висока купчина документи, тетрадки и папки.

Грег напоследък никак не бе зле. Работеше през почивните дни, без да гъкне. Не беше толкова шумен, нито толкова остроумен. Помагаше му.

— Грег — заговори замислено Сам, — доколко добре успя да опознаеш Шейла? — според сведенията му и донякъде за негово собствено удивление, изглежда, между тях двамата не припламваше абсолютно нищо в романтичен план.

Грег разтовари многопластовия си товар върху бюрото, улови купчината, когато една лавина заплаши да се откъсне. Въпросът на Сам го изненада.

— Шейла? — успя да свие едното си рамо. — Не много добре.

Сам си спомни хвалебствените му коментари за Карли. Шейла бе не по-малко привлекателна.

— Някаква причина?

Грег го стрелна с поглед странишком, докато се трудеше да разпредели запасите си в две по-стабилни купчини.

— Питаш за някаква специална причина? — изрече предпазливо.

— Просто се чудех. Мислех, че си падаш по хубавите жени — без да те засягам.

— Няма нищо. Разбира се, харесвам ги. А Шейла е хубава — длъжен съм да го отбележа — седна на стола си и погледна Сам през пролуката, която беше оформил. — Но в нея има нещо… — намръщи се съсредоточено. — Не съм сигурен дали ще мога да го определя.

— Опитай.

Тихата заповед озадачи Грег. Замисли се дали не го вземат на мезе. Не беше сигурен, че тази мисъл му харесва.

— Защо? — попита с нужното уважение. — Имам предвид, нали ни е колежка? Не е моя работа да анализирам…

Сам го прекъсна със замахване на ръката:

— Извън протокола, Грег. Само между теб и мен. Вътрешно усещане. Нищо на книга. Нищо извън тази врата.

— Вътрешно усещане? — повтори Грег, поласкан от въпроса, но само докато не насочи мислите си отново към Шейла. Изсмя се късо. — Не ми става по-лесно. Просто някакво неясно чувство. Искам да кажа, тя е дружелюбна и всичко останало. Умна е. Има чувство за хумор.

— Но…

Грег трепна.

— Има нещо в очите й. Някаква острота. Гледа в теб, но не те вижда. И през цялото време прелива от енергия. Все едно че непрекъснато е… възбудена. Може би това е то. Нервна енергия. Притеснително е — замълча. — Какво мислиш?

— Мисля — бавно и тихо изрече Сам, — че съм съгласен с теб. Притеснително. Точно така! Слушай, ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Да се сближиш с нея?

— Колко… да се сближа?

Сам оцени предпазливостта на помощника си.

— Нищо компрометиращо. Само приятели. Накарай я да говори. Разбери какво прави през свободното си време, кои са приятелите й, какво иска от живота. Може просто да е по-различна. Или… — на лицето му се изписа престорено скромна усмивка. — … Може ние да сме шовинисти. Искам да кажа, дявол да го вземе… — отново стана сериозен. — … Добре си върши работата. Не мога да я упрекна в това отношение. Но искам да разбера повече за нея. Смяташ ли, че можеш да ми помогнеш?

— Ще опитам — отвърна Грег. — Кога се връща между другото?

— В понеделник. Изглежда, иска й се да прекара повече време със старите приятели. И тъй като е насъбрала отпуски през последните няколко години, не можах направо да й откажа. Не съм й казвал, че съм особено очарован, но пък мисля, че и сама го разбра — разсъждаваше на глас, чувствайки се някак странно освободен да бъбри. — Като се замисля, може би това, което ме притеснява в нея, е фактът, че не ме харесва — усмихна се и вдигна вежди със самоирония. — Винаги съществува такава вероятност, нали? Ей, може пък да реши да се премести обратно в Чикаго. Виж, това би ме очаровало.

 

 

Когато се прибраха у дома, Карли и Райън бяха напълно изтощени.

— Не мога да повярвам — простена Карли и се наведе да разкопчае циповете на ботушите. — Така е по-добре.

Опрян на перилата, Райън не помръдна да й помогне.

— Ако смяташ, че твоите крака те болят, трябва да усетиш главата ми — обърна се и пое нагоре, като мърмореше под носа си: — Трябва ми аспирин.

Карли пое бавно след него, добра се до втория етаж и погледна отчаяно към третия, преди да реши, че изкушението на отворената врата на апартамента му е прекалено силно. След като най-после се почувстваха освободени от демоните с високи токове, с които вървеше от сутринта, краката й сами започваха да протестират. С усещането, че е някакво зомби, пусна палтото, ботушите и чантата си на един стол и се насочи право към дивана, където се строполи и нададе безпомощно стенание, докато изпъваше внимателно краката си на малката масичка. С отпусната назад глава и затворени очи, тъкмо масажираше пулсиращите си слепоочия, когато Райън се върна откъм спалнята.

— Аспирин? — предложи й той.

— Ще се оправя — поклати отрицателно глава.

— Ами скоч? На мен аспиринът не ми действа.

Карли извърна глава, отвори очи и се изсмя тихичко.

— Току-що го изпи — после примижа от болка и отново опря пръсти до главата си. — За мен го направи с много вода.

Кимна и се скри в кухнята, след това се върна с две чаши, едната, от които подаде на Карли само миг преди да се отпусне във фотьойла насреща й.

— Никога не съм си мислил, че ще е така — бавно отпи. — Чувствам се, сякаш са ме прекарали през преса. Като затворя очите си, виждам безкрайни редици от дивани и столове.

— Аха — бавно намести главата си върху възглавниците Карли. — Спални гарнитури. Ако видя още едно легло с матрак, вградени чекмеджета и прикачени секции, ще запищя.

— Очакваше се да е забавно. Какво стана? Чувствам се замаян.

— Прегряване. За един ден. Може би просто прекалихме. Шест магазина за толкова часа… — направи гримаса и издърпа краката от масичката, за да ги свие до себе си. — Е, поне имаме нещо налице срещу мъките си.

— Да-а — засмя се той. — Сметки, равняващи се на половината ми спестявания.

— Ти избра тези магазини. Повечето хора дори не могат да припарят в тях. Всъщност откъде взе тези визитни картички на дизайнери?

— На един дизайнер — възрази той. — Представлявах я в някакъв незначителен спор преди две години. Хубава дама. Когато й се обадих през седмицата, за да я попитам къде да отида, прояви повече от готовност да ми помогне. Искаше да ме придружи — в очите му просветнаха дяволити пламъчета. Чувстваше се все по-добре. Присъствието на Карли оказваше влияние… или беше от аспирина… или от скоча?… — Казах й, че ще водя с мен една много специална дама, че тя е малко нерешителна и искам да я смая с експертните си мнения.

— Малко нерешителна?

— В известен смисъл си такава. Както и да е, получи се. Визитните картички бяха на бюрото ми на следващата сутрин.

— Не е зле. Съжаляваш ли?

— За какво да съжалявам?

— Че не й позволи тя да те разведе. Можеше да се справиш доста по-лесно. Щеше да знае какво точно да ти препоръча. Вероятно щяхте да посетите двойно по-малко магазини.

— О, разбира се. И крайният резултат съвсем определено щеше да носи отпечатък на дизайнер. Не, предпочитам твоя отпечатък. Харесва ми това, което купихме.

— Пък и взехме всичко, нали? — самодоволно отбеляза тя и се опъна по-удобно. — Всички основни мебели са поръчани. Сега остават само допълненията.

— Допълнения? — Райън произнесе думата, сякаш имаше някакъв горчив вкус. Изразът му отразяваше същото мнение.

— Нали знаеш — картини и битови черги, оформлението на прозорците, всичко онова, за което имаше толкова велики идеи. След като поръча секциите и стенните шкафове в тъмносиво, можеш да използваш тъмносиньо или бургундско — замисли се над възможностите. — Бургундско, струва ми се. Шикозно и много мъжко.

— Как можеш да мислиш за това след днешния ден? Господи, трябва ми малко време да се съвзема. Струва ми се, че не искам повече кракът ми да стъпи в…

— Стига, Райън — успокои го развеселена. — Тежката работа приключи, сега остава забавната част.

— Забавна? Ха! — изръмжа и отпи глътка. — Мисля да го оставя на теб.

— Няма начин! Апартаментът е твой. Ти ще трябва да живееш сред всичко това.

— Но аз искам на теб също да ти харесва — замълча, после се осмели да направи малък тест. Въпреки злощастното му начало, денят се оказа ден на близост и сърдечност. Дори и изтощението им бе общо. Бяха двойка, която пазарува заедно. Не един продавач я бе приемал за съпруга на Райън. Част от него определено харесваше начина, по който това звучеше. — Все още съществува вариантът с вътрешната стълба…

Карли затаи дъх и стисна по-здраво чашата си.

— Райън… — поклати бавно глава.

— Вече съм собственик. Мога да правя каквото си искам.

— Не си собственик на моя апартамент.

Макар гласът й да бе много тих, значението на думите бе съвсем ясно. Още не беше готова. Но след деня, който бяха прекарали заедно — поредното доказателство за действителната им съвместимост, поредно циментиране на връзката им, Райън бе настроен оптимистично.

— Какво ще кажеш за утре вечер? — подхвърли и едновременно с това си помисли как не му бе хрумнало да попита по-рано. Но пък и двамата с Карли през повечето време действаха стъпка по стъпка. Все внимаваше да не я уплаши. Разбира се, винаги си оставаше вероятността, че се е боял да не бъде отхвърлен. Да живеят заедно е едно — можеше да разбере колебанието й да се обвърже с нещо толкова решаващо. Но срещата е нещо по-просто — не желаеше да му отказва.

— На Нова година?

— Имаш ли планове?

Тя изчака.

— Един колега от „Ранд“ организира парти. Казах му, че не вярвам да успея да отида.

— Но нямаш среща.

— Не.

— Нека аз те изведа. И аз съм канен на парти — забава, организирана от един от партньорите ми. Прекрасна жена. Ще ти хареса.

— Не знам, Райън. Не съм много по събиранията.

— Нито пък аз. Точно това е! Ако сме заедно, можем да се мернем, да постоим колкото искаме и да си тръгнем. Какво ще кажеш?

Карли се присви, сякаш изпитваше болка. Всъщност наистина имаше болка, но тя бе психическа. Настойчивият поглед на Райън й разкриваше колко много му се иска да прекара вечерта с нея. Част от нея го желаеше не по-малко. Но съществуваше и другата част, която се боеше от всяко ненужно публично излагане. А имаше и една трета част, която се страхуваше какво ще стане, след като приключат с гостуването… и си тръгнат заедно, сами.

Едва доловима топлина се раздвижи в нея. О, да, съществуваше страхът от онова, което знаеше, че ще бъде неизбежно. Но за първи път имаше и желание, което превишаваше този страх, желание, което правеше страха оправдан. Новогодишната нощ е време за надежда и радост, за целувки, за любов. Дявол да го вземе, заслужава да се поразпусне.

Устните й бавно трепнаха в плаха усмивка.

— Окей — прошепна едва чуто.

След като напълно се бе подготвил за отказ, имайки предвид израза на лицето, който издаваше вътрешната й борба, Райън за момент остана втрещен.

— Ще дойдеш? — попита с такава изненада, че усмивката на Карли стана по-смела.

— Да.

— Това е страхотно!

Би могла да бъде по-предпазлива, ако знаеше за плановете, които Райън още в същия момент започна да крои.