Барбара Делински
Един друг живот (19)

Деветнадесета глава

Райън седеше в самолета в неделния следобед, притиснал юмрук под брадичката, загледан в пелената от облаци под себе си. Всичко съвпадна. Би трябвало по-рано да сглоби парчетата. Но ако не беше Прицак, това можеше да продължава вечно. Както изглежда, Карли нямаше да му каже.

Вестниците, прочетени вчера в библиотеката, му разкриха всичко, което му трябваше да разбере. Дори и снимките бяха показателни. Не, Прицак не си бе въобразил приликата. Вярно, косата на Робин Харт бе дълга и права, докато на Карли — естествено къдрава. А и очите — очите на Робин Харт очевидно са били сини, според думите на Прицак. Но пък такива са и на Карли. Контактните лещи могат да правят чудеса. Изобщо не му бе хрумвало да я попита защо никога не я е виждал без тях.

Сега разбра защо хапчетата й бяха изписани на името на Р. Харт, защо при онова телефонно обаждане преди толкова време бяха потърсили Робин, защо всички избродирани възглавнички и гоблени имаха малки червеношийки^[1] в ъгълчетата си. И едва сега разбираше отношенията й със Сам Лумис.

Разтри пулсиращите си слепоочия. След като цяла нощ в петък беше бродил из Бостън, а в събота — из Чикаго, едва ли му се събираха повече от два часа сън през последните шейсет. Но цялото това шофиране и обикаляне по улиците с нищо не беше облекчило терзанията му. Сега може и да знаеше точно какво крие Карли от него, но бъдещето на връзката им изглеждаше по-неясно от всякога.

Искаше Карли сама да му се довери. Но тя не го направи. И сега не беше сигурен дали ще може да продължава да живее с нея, след като знае, че не му вярва достатъчно. Но би ли могъл да живее без нея?

Накрая гневът и обидата, които изпитваше, избледняха в сравнение с любовта му към Карли. Времето, прекарано в Чикаго, му позволи да надникне за миг във всичко онова, което бе преживяла, преди да го срещне. Сега поне знае с какъв неприятел се бори.

 

 

Самолетът кацна на смрачаване. Райън измъкна чантата от багажника над главата си и заедно с останалите пътници изчака да започнат да ги пропускат. Тръгна с наведена глава по коридора. Когато усети ръката на рамото си, целият се напрегна.

— Да вървим! — нареди Сам достатъчно тихо, та да не привлича внимание.

Опита се да се освободи от ръката, но тя се вряза в рамото му със сила, която изобщо не бе подозирал у другия.

— За какво е това? — изсъска ядно.

— Няколко въпроса.

— За какво? — още веднъж се опита да се измъкне, но ръката на Сам още по-здраво го улови.

— Нека не правим сцени. Просто искам да поговоря с теб.

— Трябваше да го направиш преди адски много време!

Без да обръща внимание на избухването му, Сам бързо пое по коридора, после посочи с глава встрани и въведе Райън в малка стаичка, където към тях се присъединиха Грег Райли и още един, по-набит мъж. След като вратата се затвори плътно и рамото му внезапно бе освободено, Райън огледа тримата и накрая впери очи в Сам.

— Какво става?

— Ходил си в Чикаго.

— Очевидно.

— За какво?

— Напрегни въображението си.

— Точно това правя и хич не ми харесва онова, което то казва. Така че искам да го чуя от теб. Какво прави в Чикаго?

— Разхождах се.

— Кажи ни нещо, което не знаем. От снощи сме пуснали опашка след теб.

— Нямат ли си по-добра работа твоите хора — като например да охраняват Карли?

— Точно това се опитваме да правим. Какво друго прави в Чикаго?

Райън кипна.

— Научих неща, които трябваше да разбера още преди седмици.

— Като например?

— По дяволите! Знаеш всичко! Нали точно ти си го нагласил!

— Какво научи в Чикаго?

Заел поза на отвращение, с ръце на хълбоците, Райън огледа стаята. Имаше бюро, телефон, няколко стола. Изглеждаше много по-добре от обичайните стаи за разпит. Но мъжете, скупчени около него, бяха точно толкова враждебни, колкото и всеки тъмничар в местния затвор. В миналото бе виждал предостатъчно от тях, макар че в качеството си на адвокат на загазили клиенти му бяха спестени най-неприятните моменти от яростта на охраната. Сега се чувстваше на горещия стол и това го вбесяваше.

— Какво има, Лумис? — запита с присвити очи. — Какво си мислиш, че съм правил в Чикаго?

Сам дори не трепна.

— Мисля, че може да си се свързал с някой, който работи за Кълбърт.

От всичко, което Райън бе очаквал да чуе, това изобщо не влизаше в сметките му. Изумен, направи опит да проумее.

— Да се свържа… Кълбърт? Мислиш, че мога да й причиня зло?

— Избягал си ужасно бързо в петък вечерта, след като си се видял с онзи тип на банкета.

Райън зяпна невярващ насреща му.

— Дявол да го вземе, аз обичам тази жена! Не бих направил нищо, с което да й навредя!

— Вече направи — контрира го с убийствена ярост Сам, забравил, че допуска личните му чувства да вземат връх. — Беше смазана, след като не си се появил.

— Господи, не исках да стане така! — прошепна пресипнало.

— Защо го направи? Знаел си, че не можеш да хванеш самолет до сутринта.

— Знаех — почувствал се изведнъж уморен, той се отпусна в най-близкия стол. — Но не можех да се изправя пред нея. Не и след онова, което научих. Не и след като всички неясни моменти най-после дойдоха по местата си. Не и с обидата, която изпитвах.

Не видя как Сам даде знак на другите двама да излязат. Едва когато вратата тихо се притвори, вдигна поглед и забеляза, че са сами.

Сам се настани срещу него и заговори по-кротко:

— Разкажи ми всичко, което прави, Райън. Всичко — от момента, в който излезе в петък вечерта, до момента, в който се качи на самолета от Чикаго днес следобед — после още повече снижи глас: — Аз също я обичам, както знаеш. Не по същия начин като теб, но и за мен тя е нещо много специално.

Само преди седмица такава изповед би могла да го накара да обезумее от ревност, сега именно тя срази съпротивата му. Беше проява на доверие — нещо, от което отчаяно се нуждаеше.

Получил външно насърчение, Райън започна да говори:

— Слязох в моя апартамент и известно време крачих насам-натам. Чувствах се отвратително. Абсолютно отвратително. Хрумна ми да наема детектив и да изпратя него в Чикаго, но ако бях прав и тя наистина участваше в Програмата за защита на свидетели, не исках да предприемам нищо, с което да я подлагам на риск. Дори най-добрият детектив може да бъде купен.

Сам седеше мълчаливо и напрегнато наблюдаваше как Райън прехапва горната си устна, после бавно я отпуска.

— Разбрах какво трябва да направя — какво трябва лично да разбера. И не исках да чакам. Помислих да оставя бележка на Карли, да скалъпя някаква история за спешна командировка, но не исках лъжи — погледът му стана по-уверен. — Вече и без това имаше достатъчно. Бях й сърдит. Може би подсъзнателно съм искал, на свой ред, да я нараня, като я накарам да седи горе и да ме чака. Беше глупаво. Така или иначе, известно време обикалях с колата, като непрекъснато спирах, за да размисля. На зазоряване се озовах на летището. Взех първия полет за Чикаго — погледна нагоре. — Тя добре ли е?

Сам кимна.

— Том е при нея. Също и Шейла.

— Шейла! — изсмя се дрезгаво Райън. — И на тази въдица се хванах — че се били запознали чрез теб. Трябваше да се усетя, че има още нещо. Но бях заслепен от всичко, което изпитвах към Карли.

— Не толкова заслепен, че да не започнеш да си задаваш въпроси.

Райън стисна устни.

— Не. Поне, след като мина известно време — после тонът му стана по-настойчив: — Трябва да разбереш! Искам да се оженя за нея. Искам да имам деца от нея. Но тя имаше колебания, а не можех да разбера защо. Имаше толкова неща, които не разбирах — дребни неща, дребни противоречия. Щом стигнах в Чикаго, отидох в библиотеката и прегледах статиите в старите вестници. Прицак — онзи тип от банкета в петък вечерта — спомена името й и за какво е бил процесът. Не беше трудно да го намеря. Всичко съвпадаше.

— После?

— После се разхождах, точно както са казали вашите хора. Опитвах се да реша какво да правя по-нататък.

— И реши ли?

В този момент очите на Райън срещнаха директно тези на Сам и всяка враждебност, която преди бе съществувала помежду им, се стопи. Изведнъж двамата се оказаха съюзници, от един и същи отбор, и двамата желаещи най-доброто за Карли.

— Ще се върна при нея. Предполагам, че просто трябва да проявя търпение. Може би един ден сама ще ми каже.

— Щяла е да ти каже в петък вечерта.

— Какво?

— Вече е била решила. Щяла е да ти каже всичко.

— Тя ли ти го каза?

— Аха.

— А аз избягах.

— Аха.

Изразът на Райън показваше отвращение от собственото му поведение.

— Какъв идиот съм!

— Не, аз вероятно бих направил същото при подобни обстоятелства. Може би и двамата сме идиоти.

Вече почувствал се странно спокоен и уверен в присъствието на мъжа, към когото толкова време бе хранил недоверие, Райън за момент потъна в размисъл.

— Онази вечер, след Нова година, когато се върнахме от Върмонт и те сварихме там…

— Помислих, че е изпаднала в беда. Преди да се запознае с теб, не смееше да излезе от апартамента си, да не говорим да прекара нощта на друго място. Помислих, че някой се е добрал до нея.

— А тайнственото пътуване преди две-три седмици? Баща й не е бил болен, така ли? — изведнъж прозрението го осени: — Опитах се да се свържа с теб, но ти също беше извън града. Дори не направих връзката.

— Придружих я до Чикаго, за да се срещне с главния прокурор. Съобщиха ни само часове преди това. Не беше много щастлива от пътуването.

— Във вестниците пише, че адвокатът на Кълбърт е внесъл молба за нов процес. Ще има ли наистина такъв?

— Не знам. Съдията разглежда материалите. Но Карли ще ти разкаже всичко това. Може би трябва да се прибираш у дома. Подозирам, че и тя не е спала повече от теб.

По лицето на Райън премина сянка на тревога.

— Може да не иска да ме види, след като избягах по този начин.

— Ще иска. Беше обезумяла при мисълта, че някой от хората на Кълбърт може да ти е причинил нещо лошо.

— Знае ли къде съм бил? — попита по-предпазливо.

Сам поклати глава.

— Не съм казал нищо. Когато си помислих, че може да си… ами, да речем, че отлагах разговора с нея през двата почивни дни. Много ще се радва да те види.

— Надявам се — изправи се Райън. После протегна ръка. — Благодаря, Сам. Благодарен съм ти за всичко, което си направил за нея.

Сам пое здраво ръката му.

— Лесно е да се грижи човек за такава като нея. Тя иска толкова малко.

— Смяташ ли, че има някаква опасност?

— Не знам. Кълбърт и Барбър не ги свърта. И двамата хранят големи надежди за новия процес. Ще трябва да изчакаме и да видим какво ще реши съдията. Ясно е, че ако междувременно нещо се случи с Карли, шансовете им при нов процес ще бъдат много по-добри — тревогата се изписа на лицето му. — Единственото, което можем да направим, е да бъдем нащрек и да проучваме всичко подозрително.

— Като например разни типове, които изведнъж решават да пътуват до Чикаго?

— Точно така.

Райън се усмихна уморено и отвори вратата. Грег и придружителят му веднага се появиха на хоризонта, но Сам ги задържа с вдигната ръка. Мина край тях и придружи Райън до гаража.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Благодаря. Двамата с Карли трябва да си поговорим за много неща. Достатъчно е, че с теб вече се разбираме. Аз ще се погрижа за нея.

— Дадено — отвърна Сам и се обърна, за да се върне при хората си.

Райън не се прибра направо вкъщи. Нуждаеше се от още малко време, за да асимилира разговора си със Сам и още веднъж да премисли нещата. Когато стигна в Кеймбридж, вече беше тъмно. След като паркира, пое към сградата, вперил очи в прозорците на третия етаж — тези на Карли.

Бяха тъмни.

С разтуптяно сърце взе стъпалата по две наведнъж, почука на вратата й, после натисна звънеца. Неспособен да чака, бръкна в джоба си за ключа и влезе сам, но колкото да установи, че жилището е напълно пусто. Объркан, направи опит да помисли трезво. Том може да я е извел да хапнат нещо. Или може да е отишла у Шейла. И двете възможности не му бяха приятни. Искаше да я види веднага.

Обзет от униние, слезе обратно на втория етаж и влезе в своя апартамент. Светна лампите, но не видя друго, освен самота — прострелият се от единия до другия край на стаята килим изглеждаше също толкова оголен без мебелите, колкото се чувстваше и той без Карли.

Не светна лампата в спалнята, за да си спести напомнянето на това, което липсваше, и само пусна чантата на леглото и започна да се съблича. Тогава чу тихия плач и застина. Там, в тъмното, осветена само от бледата лунна светлина, имаше малка купчинка от ръце, крака и дълги коси, разпилени по хлътналите рамене.

— Боже мой… Карли? — само за миг се озова на колене в другия край на стаята и издърпа вкочанените ръце от устата й.

Тя изплака името му и се хвърли в прегръдките му, притискайки се със сила, която не подхождаше на двата дни, прекарани почти без храна и сън.

— Райън — изрида тя. — Помислих, че няма да се върнеш.

— О, мила! — простена той. — Щях да се върна. Обичам те!

— Трябва да ти кажа толкова неща! — успя да изрече сред задавените си хлипове. — Не съм тази, за която ме мислиш. Преди бях друг човек… в Чикаго… репортер. Робин Харт. Бях свидетел по едно дело за умишлен палеж и след като някой се опита да ме убие, ме включиха в Програмата за защита на свидетелите.

— Знам, знам.

За момент тя остана безмълвна и единствено накъсаните й ридания нарушаваха тишината. После отдръпна лице от шията му и погледна нагоре. Страните му бяха мокри. Объркана, вдигна пръст да докосне сълзите му.

— Знаеш?

Притисна ръката й към обраслото си в брада лице.

— Прекарах почивните дни в Чикаго.

— Чи… Чикаго?

Премести я на скута си и се настани в нейното ъгълче. Притисна я плътно, но много внимателно към себе си и й разказа всичко.

— Съжалявам, че те оставих по този начин в петък вечерта. Бях обиден и объркан. Не знаех какво да правя. Сам ме посрещна на летището днес. Почти си помислил, че съм се свързал с Кълбърт в Чикаго.

— С Кълбърт? Как е могъл да си помисли такова нещо?

— Това му е работата. Той осигурява защитата ти. Сигурно е изглеждало доста странно да изчезна така и да отида не другаде, а в Чикаго. Но вече изяснихме всичко. Каза, че Том и Шейла са при теб.

— Изпратих ги да си вървят.

Мисълта за безопасността й бе на първо място в съзнанието му.

— Не е трябвало.

— Не издържах повече. Имах нужда да остана сама.

Райън се намръщи, сякаш едва сега осъзнал къде я бе намерил.

— Как влезе?

Тъмнината не можеше да скрие смутеното й изражение.

— Сам отвори вратата, когато дойдохме да те търсим първия път — гласът й спадна. — Откраднах ключа от шкафчето. Сърдиш ли се?

— Разбира се, че не. Трябваше по-рано да ти го дам — огледа се в мрака. — Този твой Сам — не е чак толкова лош в крайна сметка.

За първи път, откакто се бе върнал, Карли усети как ужасът от миналото започва да отстъпва. Напрежението много бавно започна да се отцежда от крайниците й. Ледът, сковал сетивата й, се разтопи.

— Толкова ми липсваше, Райън! Мога да си представя какво си изпитал, когато хукнах със Сам за Чикаго.

— Слава богу, че тогава не знаех, че си с него. Разбрах го едва преди малко. Щях да полудея, ако знаех.

— Почти ми се иска да беше разбрал. Може би всичко щеше да излезе наяве по-рано.

Отдръпна я от себе си и погледна право в очите й.

— Но ти щеше да ми кажеш? Преди да замина?

Протегна се и го целуна лекичко.

— В петък вечерта. Чаках, чаках, но ти не дойде.

— Ще ми простиш ли някога?

— Ти ще ми простиш ли някога?

— Няма какво да ти прощавам — прошепна той. — Беше уплашена. Сега мога да разбера защо. Само ми се иска да можех да споделя част от този страх с теб.

— Но аз не го исках. Не разбираш ли?

— Аз те обичам, Карли. Това ми дава право да знам, право да споделям всичко с теб.

Не беше сигурна дали е напълно съгласна, но не можеше да мисли за това, след като устните му изведнъж се впиха в нейните.

Плъзна ръце под блузата й, обходи приятната извивка на гърба и след като не срещна бариера, потърси гърдите й. Пое ги целите, лекичко ги притисна и усети как се напрягат под докосването му. Ловко измъкна блузата през главата й и се наслади с очи на онова, което бе почувствал с ръце.

— Гърдите ти са прекрасни — изрече пресипнало. — Виждаш ли как блестят на луната?

Карли сведе поглед. Гърдите й бяха стегнати и закръглени, меко просветваха под сребристата светлина с връхчета, очакващи докосването му. Никога не си бе представяла, че може да се възбуди допълнително от вида на собственото си тяло.

Възбудата я разтърси, когато Райън вдигна ръце нагоре. Улови зърната й само с палец и показалец, бавно ги завъртя и ги подръпна. Карли затвори очи от сладкото мъчение, извика името му и се изви по-близо.

— Моя си — прошепна той. — И те са мои. Когато ги докосвам, откликват, сякаш са създадени за мен.

— Мисля, че наистина са — отвърна със задавен стон. — Никой никога не ме е карал да се чувствам така, както ти ме караш — изпълнена с желание да го докосне, плъзна ръце по материята на ризата, очерта издатината на гръдния му кош, стегнатата й мускулатура, симетрично изпъкващите очертания на ребрата му. Спуснаха се надолу през колана, за да докоснат едва-едва твърдината под ципа.

Ръцете на Райън се спуснаха към устието на нейната женственост. Започна да я масажира — бавно и опустошително.

— Толкова гореща — отрони върху устните й миг преди езикът му да се гмурне в устата й. Пусна го само колкото да освободи колана и ципа му, после пъхна ръка под слипа до топлата му плът. Той потръпна в безпомощна конвулсия, насърчавайки я за по-решителен, по-еротичен захват, а дишането му заприлича на мъчително стенание, каквото все по-бързо ставаше и нейното. Когато не можеше да издържа повече, той издаде тих звук.

Подпъхна ръце, за да я задържи до себе си, и стана, като я пренесе от мрака на спалнята в по-светлата всекидневна. Карли го погледна тревожно.

— Но леглото…

— Тази стая е прекалено празна — поясни той. — Искам да я запълня с теб.

Думите му я опияниха, самото му присъствие — все още ново и изпълващо я с неизказано облекчение. Това, че бе невредим, изглеждаше като драгоценен дар; това, че се бе върнал, все така обичайки я, беше невероятно.

Краката й докоснаха пода, след като Райън спря в средата на стаята и в очите му видя копнеж, какъвто усещаше и в своето тяло. Едва сега го пусна и без нито за миг да откъсва очи от неговите, с бързо движение смъкна дънките и бикините си, след което довърши започнатата работа по панталона му.

Понеже пръстите му не действаха особено сръчно в бързината, той едва бе успял да разкопчае ризата си, когато тя приключи. Преглътна силно и я видя как се отпуска на колене и притиска глава към корема му. Устните й очертаха изгаряща следа по твърдите му мускули, езикът й действаше подобно инструмент за разгаряща се страст. Когато устата й се залута още по-надолу, той усети как коленете му се разтреперват. Смъкна ризата и я захвърли встрани, после се отпусна на колене и я повлече със себе си върху килима.

Но Карли бе започнала нещо, което не можеше да спре. Никога в живота си не се бе чувствала толкова освободена. Получила благословия чрез завръщането на Райън — благодарността й не познаваше граници. Всеки сантиметър от тялото му бе желан — и му го показваше съвсем недвусмислено. Агонията от последните дни я бе оставила зажадняла за него и сега душата й бе разголена и тя я обявяваше за негова.

Устните й вкусваха окосмената равнина на бедрата му, като се прехвърляха от едното на другото, все така напредвайки нагоре. Ивицата кожа на слабините му бе съвсем гладка отстрани. Мина по нея с леки захапвания и устните й още веднъж приближиха самата му средина на мъжественост.

Без ръцете й нито за миг да се уморят, тя опипваше и милваше, обхващаше, лекичко притискаше и разбра, че я е преместил едва когато почувства дъха му между бедрата си.

И тогава възбудата, трепетът и страстта приеха нови измерения. С една ръка го задържа неподвижен, докато другата го помилва по-ниско, за да използва езика си в изследване на копринената плът. Опиянена от еротиката на действията си, тя инстинктивно потърси още.

Почти не усети ръцете, които надигнаха прегънатите й колене. Някъде в дъното замъгленото й съзнание регистрираше целувките, които завземаха нови територии нагоре по бедрата й. Със стон изрази удоволствието си, когато пръстите му се плъзнаха по източника на нейната страст, навлизайки все по-дълбоко при всяко следващо гмуркане, като я разтваряха бавно и с нежност. А после, когато устните му откриха влагата и внимателно засмукаха, ръцете му се преместиха да обхванат извивките на полукълбата й и я погалиха с още по-съкровена интимност. За да останат по-нежни собствените й движения, трябваше да се бори срещу надигащата се неудържимост, която я изпълваше с почти непоносима страст.

Милваше го, докато и той продължаваше да я милва, отвръщайки на дълбоките гмуркания на езика му с парещите спирали на своя. Опита се да го погълне, така както я поглъщаше той, и вместо да загуби от това, че отдава част от себе си, тя стана нещо повече.

Всеки мускул се напрягаше срещу ограниченията на плътта. Райън внезапно се изви, надигна се над нея и се спусна да поеме устните й в целувка на божествено сливане на душите. Точно в този миг проникна в нея. Бедрата му се стрелнаха напред и я притиснаха в килима, а твърдината му бе като нагорещен остен, възпламеняващ пътя до утробата й.

След това, усетил бързото надигане в телата и на двама им, той се задържа над нея.

— Погледни ме — простена в дрезгав шепот. Карли отвори очи за изобилната любов, която той предлагаше. — Обичам те — произнесоха устните му, докато се издърпваше навън почти до края, а после бавно, съвсем бавно отново я изпълни докрай.

Тя затаи дъх, широко отворила очи от невероятно нежното движение, но знаеше, че възбудата, която усеща, отива далеч отвъд простото сливане на плътта. Сърцето й бе на Райън, душата й бе на Райън. Беше гола пред него, открита и обожавана. Докато, на свой ред, произнасяше същите думи, усети как в тялото й се надига прекрасно кресчендо, все повече се извисява, разгаря се, набира сили, които накрая изригнаха едновременно с вика от устните й.

Райън успя да се овладее само на опъната до скъсване изтъняла нишка, в усилие да се наслади на вълшебното усещане от контракциите й около себе си. С блеснали и пламнали от страст очи, той се възхити на красотата й, докато се извиваше в конвулсиите на върховна наслада. С отметната назад глава, шията й проблесна на светлината. Пулсът й отекваше отчетливо. Гърдите й сияеха. Даде му всичко, което притежаваше, и в този миг направи живота му по-богат и по-пълен от всичко, което бе познал досега.

После, много бавно, тя отвори очи и се усмихна. И това го отприщи. Безкрайната невинност, която излъчваше, му оказа не по-малко въздействие от женските й умения. Подпрян на треперещи ръце, той изви гръб, изтегли се за последен път и се заби мощно в освобождаване, което помете от съзнанието му всяка мисъл, освен една и тя изскочи на устните му във върховния момент:

— Карли!

Тялото му пулсираше диво и безумно в продължение на, както му се стори, цяла вечност на неописуемо удоволствие. Най-после се отпусна и задавено си пое дъх.

— Карли… — беше пресипнал стон, заглушен в косите й. — Не можеш да си представиш какво… беше.

Усмивката й стана не толкова невинна и по-самодоволна. Имаше преднина в съвземането.

— Мисля, че мога.

Съвсем бавно, с натежали и морни крайници, той се смъкна до нея и я привлече със себе си. Лице в лице, двамата останаха да лежат неподвижни и да се наслаждават на звуците и усещането от дишането на другия.

— Прекрасна си — най-сетне отрони той.

— Ти също — прошепна тя. — Обичам те.

Ръката му леко потрепваше, когато я вдигна, за да отмахне падналите кичури коса по лицето й. Пръстите му се върнаха да очертаят контурите на лицето й, вече отпуснато и пламнало от щастие.

— Когато те видях за първи път онази вечер в двора, изглеждаше толкова уплашена. Тогава ми се прииска да те защитя. Исках да те видя да се усмихваш точно както сега — преглътна при спомена. — Това наистина ме възбужда.

Спря ръката му, която не преставаше да се движи, и я притисна към устните си.

— Искаш да кажеш, че е достатъчно да се усмихна и… бум?

— Е… не казвам, че останалото не помага. Страхотна любовница си.

— Когато човек е стимулиран от присъствието на друг, малко по-добър от него, винаги се старае да се представи достойно.

— Да не искаш да кажеш, че на това учиш учениците си?

— Не в същия контекст, разбира се — усмихна се тя. — Но съм убедена, че е така. Дали играеш тенис, караш ски или мотор, дали пишеш — винаги предизвикателството е важното.

— Разкажи ми за твоето писане, Карли. Прочетох, колкото можах да открия от статиите ти, докато бях в библиотеката в Чикаго. Била си добра. Липсва ли ти?

Тя пое дълбоко дъх и отново облегна глава на протегнатата му ръка.

— Нямах възможност да усетя липсата. Докато бях в предохранително прикритие, бях прекалено изнервена и тревожна, за да мисля за нещо друго. После, след процеса, когато се преместих тук, бях прекалено заета с подготовката за училище. Когато не работех, основното ми занимание беше да се опитвам да оцелея.

— Иска ми се да можех да ти спестя част от всичко това.

— То не зависеше от теб. Сама трябваше да се науча да живея с Карли Куин. Подкрепата колкото би ми помогнала, толкова би и навредила.

— И все пак изпитвам болка, като си помисля през какво си преминала.

— Аз бях късметлия — тихо отвърна тя. — Оцелях.

— Мислиш за Питър.

— Беше прекрасен човек — талантлив и отдаден на работата си. Тъкмо бяхме готови да приключим разследването. Добрахме се до тази последна информация и си помислихме, че ако можем да бъдем на място, ако можем да направим снимки, ще разполагаме с неопровержими доказателства.

— За участието на Кълбърт?

— По-скоро на Барбър. Вече бяхме доказали съвсем категорично връзката между двамата. Изобщо не очаквахме Кълбърт да е там — на мястото на престъплението.

— Ти си свидетелствала, че е бил там.

— И той беше. Питър разполагаше със снимки. Беше стар жилищен блок, чието подновяване би струвало незнайно колко милиона долара без парите от осигуровките, на които Кълбърт разчиташе. Барбър предизвика пожара по същия начин, както обикновено — с помощта на цигара, прикрепена към кибритена кутия, която, на свой ред, е свързана с фитил и после нещо силно запалимо — като найлонова торбичка, пълна с почистващ препарат. Беше идеално изпипано. Уликите се самоунищожават по време на пожара. Впоследствие никога нищо не оставаше. И точно заради това Питър искаше да направим снимки отвътре, преди да се обадим в полицията. Кълбърт и Барбър бяха отвън и си говореха в един тъмен ъгъл. Смятахме, че имаме време. Разбирахме, че при техниката на Барбър и връзките на Кълбърт нито от полицията, нито от пожарната ще открият умишлен палеж. Така че искахме доказателства — намръщи се, все още недоумяваща. — Бяхме сигурни, че разполагаме с време. Това, което не предвидихме, беше Барбър да запали цигарата по това време — или как после цялата сграда сякаш се взриви. Докато успея да се добера до алармена сигнализация, Питър беше приклещен — потрепера и заговори шепнешком: — Беше ужасно. Нищо не можех да направя. Докато пожарникарите го измъкнат, вече имаше трийсетпроцентови изгаряния по деветдесет процента от тялото си. Една седмица лежа в критично състояние, преди да умре.

Райън я притисна по-силно:

— Съжалявам, мила. Толкова съжалявам.

Тя си пое разтреперано дъх, затвори очи и си напомни, че всичко това е минало. Сигурното присъствие на Райън до нея й помогна.

— Филмът изгоря в пожара. Именно затова моите показания бяха толкова решаващи.

— Съжалявала ли си някога? Предвид на всичко случило се впоследствие, съвсем естествено би било да изпитваш известни съжаления…

— За Питър — да. За самото разследване — не. Бях твърде пристрастна към последиците от един палеж.

— Заради Матю?

— Аха. Като се замислям сега, сигурна съм, че голяма част от остротата на публикациите ми се дължеше на гняв. Чувствах се толкова безпомощна след смъртта му. Писането беше моят отдушник — разпери длан по солидната равнина на гърдите му. Жестът не съдържаше чувствен подтекст, а по-скоро уверяване в настоящето. — Сега вече не изпитвам гняв. Може би се дължи на явяването ми като свидетел — тя сведе поглед. — Но предполагам, че ако искам да съм напълно откровена, трябва да призная, че е имало моменти, когато съжалявах, че се съгласих да свидетелствам и да получа ново местожителство. Трябваше да се разделя със семейството и приятелите си. Страшно беше да дойда съвсем сама в нов град, дори и при цялата помощ на Сам — вдигна очи и се усмихна неуверено. — Но намерих теб, така че всичко е било оправдано.

Райън я взе в прегръдките си и се претърколи на килима, докато тя легне отгоре му.

— Невероятна си. Няма да ми омръзне да го повтарям. Откакто те срещнах, станах човешко същество. Преди това бях само един автоматизиран адвокат.

— Не това ми беше казал Сам. Каза, че си бил блестящ.

— Наистина?

— Имаше ти доверие от самото начало, независимо какво може да си е помислил за момент през последните два дни.

— Последните два дни — всеки миг от тях рязко контрастираше с удоволствието на момента. — Нека забравим последните два дни.

Както беше положила глава върху гърдите му, тя подуши с нос меката кожа около зърното му.

— Не, нека не забравяме — главата й рязко се вдигна. — Искам да знаеш коя съм и откъде съм дошла. Искам да обикнеш и Робин Харт.

Райън надигна глава и улови устните й в дълга, влажна целувка.

— Обичам я. Защото тя е тук — ръката му се премести върху гърдите й. — Тя е в теб. А аз те обичам — продължи да я милва леко и макар да смяташе, че е напълно изразходвана, тя усети пламъка отново да се разгаря. — Карли?

— Да?

— Свали си лещите. Нека видя очите ти.

Дъхът й спря. Това бе последното, което очакваше да чуе от него. Така бе свикнала да ги носи непрекъснато, че вече почти не се замисляше за тях. Когато вдигна поглед, за да възрази, видя настойчивостта в очите му и разбра, че след разкритията през почивните дни остава да се направи още едно.

— Искам да ги видя такива, каквито са ти по рождение — прокара ръце по затопленото й млечнобяло тяло. — Искам да те видя така, както никой друг не те вижда.

Очите й за момент се задържаха на неговите. После бавно се надигна, докато седна разкрачена отгоре му. Внимателно махна първо едната, след това и другата леща, а дългите мигли засенчваха очите, загледани в сивите кръгчета върху дланта й.

— Погледни ме, мила — дрезгаво изрече той.

Обзета от странно смущение, тя се поколеба. После леко притвори длан и бавно вдигна клепачи, за да бъде възнаградена с тихото възклицание на Райън, когато ясносините й очи срещнаха неговите. С жест на благоговение той обхвана лицето й в силните си длани.

— Красиви са! — възкликна задъхано. — Много красиви. Ще го правиш ли за мен всеки път, когато се любим? — тя само поклати глава и Райън се намръщи. — Защо не? Сега вече няма какво да криеш от мен?

— Не мога да те виждам — отрони, свела брадичка, тя.

— Какво?

Карли вдигна лице и заговори по-уверено:

— Не мога да те виждам. Не и така, както ми се иска — постепенно набра кураж: — Когато се любим, искам да мога да виждам всичко в теб. Ясно — свободната й ръка бавно се плъзна по гърдите му. — Мога да усетя колко си топъл и окосмен. Мога да усетя това — потърка с върховете на пръстите си зърното му и почувства как се напряга. — Но всичко ми е размазано. Искам да го виждам. Искам да видя как в ъгълчетата на очите ти се появяват бръчици, когато ми се усмихваш. Твоята усмивка също ме възбужда. Казвала ли съм ти го?

— Не — отвърна прегракнало, внезапно и остро усетил къде е седнала. — О, мила! — прихвана я под мишниците и я издърпа напред, докато гърдите й го докоснаха, а устните й срещнаха неговите. — Вземи ме!

Не беше нужно голямо усилие. Тялото на Карли вече настояваше за неговото. Целувката й предаваше посланието на бавното въртеливо движение на ханша, което се засилваше допълнително от мекото потъркване на слабините им.

Много внимателно, докато дишането й се учестяваше, Карли постави лещите върху гърдите му.

— Лежи мирен! — изкомандва с тихо мъркане, след това опря ръце на килима до раменете му и отново сведе глава. Целуна очите и носа му, очерта пътека по покритата с брада челюст, докато накрая пое отворените му устни с неотстъпващите им по страст и жажда свои. Когато най-после се отдръпна, разпери длани върху гръдния му кош и му каза колко много обича стегнатото му тяло, неговата сила. Щом го усети да расте под себе си, тя се отпусна напред и се надигна, за да го прихване.

Но ако бе възнамерявала да го възбуди до състояние на пълно покорство, плановете й пропаднаха. Още преди да е достигнал етапът да я умолява, тя го прие по собствено доброволно желание.

Той бе прекрасен жребец. Заедно препуснаха през долината от възторг и преминаха множество висини от наслада, докато стигнат накрая до най-високата, устремени към върховното тържество. В този момент бяха едно, така както повеляваше съдбата.

— Омъжи се за мен — изрече шепнешком той. — Омъжи се за мен, Карли.

Сърцето й спря. За момент не можеше да диша. Дотук всичко бе толкова прекрасно. Обзета от паника, тя успя да се надигне и посегна да вземе лещите, заровени в косъмчетата на гърдите му.

— По-добре пак да си ги сложа — отрони неуверено, но рязкото вдигане и спускане на гърдите му възпрепятстваше издирването й.

Сграбчи я за китката и я задържа здраво.

— Попитах те нещо. Нещо важно. Лещите могат да почакат. Аз не мога. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя силно преглътна и навлажни устните си.

— Нека… нека поговорим за това по-късно…

— Не! — изправи се рязко, забравил за малките кръгчета, които паднаха на килима. — Трябва да поговорим за това сега — настоя, но все така кротко. — Искам да се омъжиш за мен. Колкото е възможно по-скоро.

В желанието си да отклони разговора тя опипа с ръка и откри първо едната, а после и другата леща. Но съвсем ясно съзнаваше тревожното очакване на Райън, можеше да го долови в мощните вибрации, които сякаш се излъчваха от порите му.

— Карли!

— Не мога.

Нещо в него се прекърши, отприщвайки болката, трупала се там вероятно от седмици.

— Защо не, по дяволите?

— Защото е прекалено рано.

— За какво?

— За да се опознаем.

— Това е абсурдно! Каза, че ме обичаш!

Главата й се вдигна рязко, за да го потърси слепешком.

— Обичам те.

— И аз те обичам — извика насреща й. После, осъзнал противоречието между думите и тона си, заговори по-меко: — Между нас няма повече тайни. Така че няма никаква причина да не се оженим.

Карли отпусна брадичка и се присви:

— Не мога. Още не.

— Обясни!

— Все още е възможно да се случат твърде много неща.

Райън поклати глава, сякаш да се отърси от безсмислието.

— Какво е възможно да се случи? Можем да се скараме? Можем изведнъж да решим, че сме несъвместими? Това е глупаво. Не казвам, че бракът ни ще бъде безкраен празник. Никой брак не е такъв. Ще имаме своите дребни разногласия — всички двойки ги имат. Но това, което преживяхме през последните три месеца, това, което се случи току-що тук, на килима — то означава нещо!

— Ти не разбираш — прошепна тя и бавно повдигна глава. В погледа й се четеше смесица от отчаяние, страх и тревога. — Аз все още съм свидетел на щата Илинойс. Не разполагам със себе си. Ако се обадят, трябва да отида. Виж какво стана преди две седмици. Мийд се обади на Сам и само за часове трябваше да оставя всичко и да хукна към Чикаго.

— Каква общо има това с брака?

— Съществува опасност.

— Каква опасност?

— Кълбърт, Барбър. Всеки, който смята, че ще му е по-добре, ако ме отстрани от пътя си.

Райън скочи на крака.

— Това е лудост! Никой не се опитва да те отстрани! — прекоси половината стая, после се върна и нехаещ за голотата си, опря ръце на хълбоци. — Ти вече си дала показания. Приключено е. Свършено!

— Не, не е — извика тя. — Ако има нов процес, може да се окаже, че сме едва в началото.

— Глупости! — ядно отвърна той в желанието си да отхвърли тази възможност. — Няма да има никакъв нов процес. Чувал съм за Мийд. Известен е като един от най-педантичните прокурори в страната. Дори Сам каза, че залага на сигурна карта. Освен това няма никакъв смисъл някой от онези мръсници да си прави труда да те издирва. Би било самоубийство!

В опит да намали чисто физическото превъзходство на Райън, Карли също стана. Собствената й неудовлетвореност търсеше да намери отдушник. И тя не по-малко от него не се чувстваше щастлива да отхвърли предложението му.

— Я стига, Райън! Откога мисълта за самоубийство е спирала някой осъден убиец? Нека не бъдем наивни. Барбър и Кълбърт получиха тежки присъди. Ако трябва да ги излежат, ще загубят най-хубавите години от живота си. От друга страна, ако успеят да си издействат нов процес и по някакъв начин съумеят да направят пробив, ще си отидат свободни у дома. Какво има да губят?

Той вдигна ръце.

— По дяволите, Карли, не можеш да прекараш живота си, като си мислиш, че някой те преследва.

— Веднъж имаше такъв — извърна се и обви ръце около тялото си. С извадения наяве кошмар усети студ до мозъка на костите си. — Прибирах се пеша след работа — започна със слаб глас. — Не беше минало много време от предявяването на обвиненията. От години вървях все по същия път. Познавах всяко ъгълче край него. Но не внимавах. Възприемах се като невинен свидетел на престъпление. Чувствах се задължена да свидетелствам — заради Матю и всичко останало, — но знаех също и че така трябва. Изобщо не си помислях, че някой ще се опита да ми причини зло. Такива неща се случват само в долнопробните филми. Не си и представях… — думите й останаха недовършени, защото гласът й се прекърши. Едва когато усети нежните ръце на Райън върху раменете си, разбра, че се е приближил.

— Какво стана, мила? — почувства нуждата й да му разкаже и макар всичко в него да беше затегнато на възел, също изпитваше нужда да разбере. Ако иска някога да я убеди да се омъжи за него, трябва да знае какво е станало.

Тя си пое дъх, за да се успокои.

— Беше в една задна уличка. Тъмна и тясна, с голям изкоп по средата и цялата осеяна с боклуци. Изобщо не го видях. Изведнъж усетих ръката около врата си и нещо твърдо, опряно в ребрата ми — жадно си пое дъх. — Завлече ме назад, назад, където никой не можеше да ни види. Борех се, но той беше много едър и ръката му се стягаше около гърлото ми. Едва успявах да дишам — задъха се леко. Райън бавно раздвижи ръцете си в кръг, за да й напомни, че е тук, че всичко това е в миналото. Но то не помогна особено. Спомените бяха прекалено живи. — Не каза кой знае какво, а когато проговори, ръмжеше, за да прикрие нормалния си глас — цялата трепереше. — Никога няма да забравя тези думи. „Мислиш се за много умна, а? — каза ми. — Никой ли не те е учил да не си играеш с огън? — после издаде онова ужасяващо подобие на смях. — Малките момиченца могат да се опарят. Накрая свършват в тъмна уличка с куршум в главата.“

— О, господи! — прошушна Райън в косите й и притисна треперещото й тяло към своето, за да я утеши. После обви ръце около нея. — Как изобщо успя да се спасиш?

— Бях толкова уплашена, толкова уплашена! — заговори бързо, с накъсани думи, сякаш се страхуваше, че всеки момент дъхът й ще свърши. — Разбрах, че това е краят. Но не исках да умра! Така че отново започнах да се боря. Бях отчаяна. Изглежда, изненадала съм го. Самата аз се изненадах. После побягнах.

— Но той е имал пистолет. Защо не го е използвал?

Смехът й бе на ръба на истерията.

— Опита се. Но краката ми така трепереха, че залитах и бягах на зигзаг. А и започнах да пищя. И продължих да пищя. Не разбрах, че съм излязла от уличката, докато не чух скърцането на спирачки. После изгубих съзнание.

Краката на Райън също трепереха.

— Мили боже! Удари ли те колата?

— Спря навреме. Но докато полицията пристигне и аз се съвзема достатъчно, за да им кажа какво е станало, онзи, който ме беше нападнал в уличката, отдавна беше избягал.

— Никога ли не разбраха кой е бил?

— Не — сякаш едва сега си спомни каква беше целта на разказа й и успя да се извърне в ръцете му. — Но то се случи. И никога няма да го забравя. Заради това бях включена в Програмата. Заради това не вярвам, че ще се почувствам действително в безопасност, докато всички молби и процедури не бъдат уредени. А дотогава… — в погледа й се четеше огромна мъка. — … Не мога да се омъжа за теб. И без това ми е достатъчно тежко да се боя, че може да ти се случи нещо, докато трае битката, ако такава изобщо има. През тези два дни бях толкова уплашена…

Целуна я по челото и притисна главата й към гърдите си.

— Нищо няма да ми се случи. Нито на теб. Няма да го допусна. Сам няма да го допусне. Всичко ще бъде наред.

Трябваше отново да погледне към него, за да му внуши убедеността си.

— Искам да се омъжа за теб, Райън. Искам да родя нашите деца. Но не искам нито ти, нито те да пострадате от решенията, които съм взела в живота си. Можеш ли да го разбереш?

— Разбирам те. Но не съм сигурен, че съм съгласен. Ако искаш да отложиш сватбата ни с няколко месеца, докато нещо се изясни относно новия процес, няма да съм много доволен, но мога да го преживея. А що се отнася до деца, за това е необходимо време, Карли. Дори да се оженим още сега, ще минат поне девет месеца, преди да дойде бебе. Дотогава новият процес или ще се е състоял, или ще бъде напълно изключен като възможност. Да не искаш да ми кажеш, че дори и след това ще продължаваш да се страхуваш?

— Не знам — откровено призна тя.

— Но това не може да продължава вечно! Не можеш да живееш все по този начин!

— Не знам как иначе да живея — прошепна победена тя.

— Тогава си глупачка — сърдито изрече Райън, пусна я и отстъпи назад. — Целият ни живот е риск. По дяволите, всеки от нас може да бъде убит в кола, в самолет, както си върви по улицата… — когато тя простена и вдигна ръце, за да заглуши тези мисли, той не позволи да бъде спрян. — Мислиш ли, че си единствената, която е била заплашвана? — запита с пламнали очи. — Е, не си! — вирна брадичка, отметна глава назад и посочи с пръст. — Виждаш ли този белег? Не е от някоя малка злополука в детството. Нападнаха ме с нож!

Думите бяха запратени яростно насреща й и я блъснаха със страшна сила. Очите й се разшириха. Мускулите на гърлото й се напрегнаха. Но Райън с такова ожесточение се опитваше да обори собственото й самосъжаление, че пренебрегна болката й.

— Правех услуга на тъста си, като представлявах една от приятелките му в бракоразводно дело. Лично аз не можех да понасям жената. Но тя все пак имаше право на адвокат. Тъкмо бяхме в разгара на сложни пазарлъци, когато налетях на мъжа й на едно парти. Всички се движехме в един и същи кръг — този, с който се разведох при раздялата с жена ми — Карли само се взираше насреща му и той продължи: — Онзи тип беше пиян, ядосан и ревнуваше от всеки мъж в стаята. И понеже аз бях видимото доказателство за унижението му, той се нахвърли на мен. Обвини ме, че проявявам личен интерес към жена му — Райън изруга, после изведнъж стана по-спокоен: — Така и не разбрах дали беше нож за пържоли или за грейпфрути — въздъхна и се извърна, загледан невиждащо навън в тъмното. — Пластичният хирург направи чудеса. Но аз се притеснявах. Така че си пуснах брада. След известно време започнах да го възприемам като символична промяна. Оттогава не съм се занимавал с нито едно бракоразводно дело. Беше преди десет години. Изобщо не повдигнах обвинение. Човекът беше видимо разстроен. Впоследствие се разкайваше. Постигнах щедро обезщетение за жена му.

Тъй като не чуваше никакъв звук зад себе си, Райън отново се обърна към Карли, която стоеше с ръка върху устата си.

— Не разбираш ли, мила? Нищо в живота не е сигурно. Ако някой ми беше казал, че ще ме нападнат във връзка с бракоразводно дело, щях да го помисля за луд. Но се случи. Три сантиметра по-ниско — и можех да съм мъртъв. Отказах се да работя по бракоразводни дела, защото не исках да се занимавам с такава дребнавост, с такива нелогични емоции. Но иначе практиката ми се разрасна. По дяволите… — изсмя се иронично — … всеки от криминалните ми клиенти беше далеч по-опасен от онзи мъж — те безпогрешно щяха да улучат сънната артерия.

Карли стоеше вцепенена и се опитваше да осмисли думите му.

— Не знаех — отрони накрая.

— Разбира се, че не знаеше — пристъпи крачка по-близо. — Защото то е зад гърба ми. Защото не поставям страха си на пиедестал, за да му се кланям.

— Аз не… — заговори в своя защита, но Райън я прекъсна с помирителен тон:

— Знам. Не исках да кажа това. Всичко, което се опитвам да кажа, е — изрече бавно, — че живея живота си такъв, какъвто е. Точно това трябва да се научиш да правиш и ти.

В стаята се възцари тишина, докато Карли обмисляше казаното.

— Толкова е трудно.

— Знам — премина цялото разстояние помежду им и улови лицето й в ръце. — Знам, но аз мога да ти помогна. Моля те, позволи ми да опитам.

— Ще бъдеш ли търпелив? — прошепна смутено.

— Колко търпелив?

— Като например да отложим женитбата за известно време? — въпреки аргументите му, чувстваше дълбоко в себе си някакво безпокойство, с което знаеше, че трябва да се справи, преди да може да приеме предложението му за женитба.

— Искаш твърде много — изрече със сериозен тон.

— Знам.

— Означава ли това, че след време ще кажеш „да“?

— Ако нищо не се случи…

— Никакви такива приказки.

— Само два-три месеца, докато разбера повече неща.

Той се престори, че обмисля предложението й, макар в действителност да нямаше нищо за обмисляне. Вече беше решил да приеме всичко, което му даде. Женитба след два-три месеца… би могло да е и по-зле.

— Здравата се пазариш, Карли Куин.

Но очите му бяха нежни и тя разбра, че е спечелила. Изведнъж се почувства замаяна от щастие, обви ръце около врата му и силно се притисна в него.

— Обичам те, Райън. О, господи! — отстъпи назад и се загледа ту в едната, ту в другата си разперена длан.

Райън я погледна разтревожен:

— Какво има?

— Лещите — клекна на колене и започна да опипва наслуки по килима. — Изпуснала съм ги. Дори не знам кога. Дали беше тук… или тук… — седна назад на пети и огледа с присвити очи пода. После вдигна отчаяно поглед нагоре. — Ако не ги намеря, няма да мога да изляза от този апартамент.

Усмивката на Райън изразяваше чисто мъжко задоволство.

— Мисля, че това много ще ми хареса, мила. Мисля, че много ще ми хареса.