Барбара Делински
Един друг живот (15)

Петнадесета глава

С наведена глава Райън изкачи пътеката през двора, влезе в сградата и унило пое нагоре по стъпалата. Минаваше осем. Предните две вечери му се бе обадила към девет. Днес веднъж вече я беше изпуснал — молеше се да се обади отново.

Ако знаеше номера, би могъл да й позвъни веднага щом се върна в кантората. Но не разполагаше с номера й. Не му го бе дала. Помисли си да се обади на служба „Справки“ в Де Мойн, но… Джонсън? Трябва да е една от най-често срещаните фамилии в указателя.

Първата вечер, след като тя затвори телефона, беше огледал апартамента й за някакъв бележник. Нямаше нищо. Никакви набързо надраскани бележки, залепени на табло. Никакви смачкани листчета с адреси на приятели или роднини. Никакви признаци на живота й преди Бостън. Беше прегледал дори пощата й с надежда да открие някъде написан обратен адрес, но отново удари на камък. Също като по Коледа. Тогава просто се бе обадил не където трябва. Може би, казваше си Райън, и сега търси не където трябва. Въпреки всичко не можеше да се отърси от неприятното усещане.

Докато се изкачваше бавно до третия етаж, той си мислеше за силата на отчаянието. Тази сутрин, обзет от желание да се свърже с нея и след като беше останал без друга алтернатива, дори бе преглътнал гордостта си и се бе обадил на Сам Лумис, който, като капак на всичко, се оказа в командировка.

Измъкна ключа на Карли от връзката си и разсеяно го пъхна в ключалката. Едва беше открехнал няколко сантиметра вратата и спря. Лампата светеше, хвърляйки меко сияние във всекидневната, а той беше сигурен, че преди да излезе рано сутринта, бе угасил навсякъде.

Веднага в главата му изскочиха три възможности. Първата, че някой е проникнал вътре, накара мускулите му да се напрегнат. Втората, че Сам Лумис, единственият друг човек с ключ от апартамента, е наминал, щеше да го накара да заскърца със зъби, ако вече не знаеше, че Сам е извън града. И едва третата възможност накара сърцето му да ускори двойно темпото си. Затаи дъх, отвори вратата и после широко се усмихна при вида на Карли, сгушена във фотьойла в другия край на стаята.

Затръшна вратата след себе си и в движение захвърли палтото на дивана.

— Не разбрах, че си се върнала! Помислих, че си се обадила от Де Мойн! — вече беше на колене пред нея, преди да осъзнае, че широко отворените й очи не изразяват радост, а уплаха. Усмивката му се стопи, сърцето му спря да бие. — Карли?

— Боже мой! — възкликна с пресипнал шепот тя и притисна ръка към гърдите си, за да успокои разтуптяното си сърце. — Помислих, че е някой крадец! Стори ми се, че някой насилва ключалката. Толкова време те чаках да се обадиш… не очаквах, че си ти!

— И аз не очаквах ти да си тук — отвърна той и взе студените й ръце в своите.

— Не получи ли съобщението ми?

— В съобщението се казваше, че си се обаждала. Само толкова. Ужасно се ядосах, когато го получих — сигурно те бях изтървал за не повече от половин час. Ако секретарката ми беше там, щях да й извия врата, задето не те е свързала с офиса, където бях. Но тя бе излязла за час при зъболекаря, така че не ми оставаше друго, освен да се надявам, че ще се обадиш отново в девет. От три часа не съм на себе си.

— Аз също — прошепна тя и изведнъж нещо в нея се отприщи. Беше се трупало от мига, в който видя Сам на вратата на класната стая в понеделник и се бе подхранвало от невероятното напрежение, на което бе подложена оттогава. Това, както и раздялата с Райън и презрението към себе си заради необходимостта да го лъже, и след като през последните няколко часа бе проумяла колко много го обича…

Пред смаяния му поглед самообладанието я напусна. Очите й се напълниха със сълзи, брадичката й започна да трепери. Преди да има време за друго, тя падна в разтворените му обятия и се разплака. Тялото й се разтърси от неудържими ридания. Вкопчи се в реверите на сакото му.

— О, господи, Райън…

— Ш-шт… — притисна главата й към гърдите си и лекичко я залюля. — Няма нищо, мила, няма нищо. Ш-шт…

Измина известно време, докато успее да си поеме достатъчно дъх, за да проговори.

— Съжалявам — прошепна задъхано и притисна страните си. — Не исках да се разплача така.

Издърпа я от себе си и видя големите сенки под очите й.

— Изглеждаш напълно изтощена. Сигурно не си могла да спиш през цялото време, откакто замина. Как е той, Карли? Нали не е…

Отрезвяване. Баща й.

— О, не, добре е — почувства се още по-неловко. — Предполагам, че просто се е трупало и трупало в мен, докато не можех повече да го удържам — подсмръкна. — Исках да те изненадам днес и когато не ми се обади, започнах да си представям ужасни неща.

Райън улови лицето й в ръце, обзет от внезапна страст.

— Липсваше ми — устните му се озоваха върху нейните и нещо изригна у двамата. Той все не успяваше да я целуне достатъчно силно и достатъчно дълбоко. Тя все не успяваше да вземе достатъчно от него и да даде достатъчно от себе си. Ръцете бяха навсякъде — вкопчваха се, милваха, утешаваха…

Райън я смъкна на пода, премести се отгоре и зацелува шията й, после издърпа пуловера, изхлузи сутиена и пое съзрялото й зърно в устата си, като го засмука силно, докато щръкне, преди лакомо да се прехвърли към другото.

Не по-малко трескава, Карли слепешком се пребори с копчетата на жилетката му, после на ризата, разтвори я и плъзна ръце по топлата му кожа в безмълвна заявка на желанието си.

Въздухът бе наситен със стенания. Карли издърпа колана на Райън и се зае с ципа на панталона му, докато той атакуваше връзката на клина й. След като се разделиха само колкото да се освободят от дрехите, двамата се върнаха един към друг с гъвкаво движение, което съедини докрай телата им.

Със завоевателно ръмжене Райън се устреми в нея. Действаше без милост, защото извиващото се тяло на Карли търсеше сила, а и не беше сигурен дали би могъл да я обладае по друг начин — така отчаяно желаеше да остави свой отпечатък отгоре й, да я прикове към себе си, да навакса за самотата по време на раздялата им и да изтрие от ума й всяка друга мисъл, освен урагана на любовта си. Ако по този начин я наказваше за внезапното й отлитане, така да бъде! Вече не се владееше, обсебен от собствената си необуздана страст.

Карли пое всичко, а после и още, с неприкрит копнеж. Тялото й задържа неговото, обви се здраво около него, за да го впримчи, противопоставяше се всеки път, когато той се отдръпваше, за да го задържи още по-дълбоко в себе си преди следващия тласък. Никога не бе изпитвала такава властна нужда да се свърже с друг човек.

Когато най-после се претърколи до нея, той я притегли към себе си в прегръдка, неотстъпваща по силата на предходното им съвкупление. Нямаше извинения. Парещите участъци по гърба му, където беше забивала ноктите си, разкриваха на Райън, че и тя го бе обладала не по-малко яростно от него. Това го изпълни с безкрайно задоволство.

На Карли й трябваше повече време, за да се съвземе. Най-сетне надигна глава и примигна. Сгушена върху гърдите на Райън, лежеше на килимчето пред фотьойла, в който преди това беше седяла. Пуловерът и сутиенът й бяха намачкани някъде над гърдите. Ризата и жилетката на Райън бяха смъкнати по раменете му.

— Не мога да повярвам, че го направихме — изрече шепнешком.

Той й се усмихна, все още дишайки тежко.

— Пак упадъчни изпълнения. Но ми хареса — постави целувка на връхчето на носа й, а след това, когато му поднесе устните си — и върху тях. — Наистина ми липсваше. Ако някога, но говоря сериозно, ако някога отново ми се измъкнеш така, ще те накарам да съжаляваш за това.

Видя шеговитите искрици в очите му и се надяваше, че наистина ще останат там, защото знаеше, че е напълно възможно да има и други случаи, когато ще й се наложи да се измъкне. Неспособна да мисли сега за това, тя седна, издърпа пуловера към кръста и възмутено огледа разголената долна част на тялото си.

— Погледни какво си направил с мен, Райън Корнел. Ужасна съм!

— Не си ужасна, а си прекрасна.

Отправи поглед към собственото му голо тяло и се усмихна.

— Ти също — след това се пресегна за дрехите си и започна да се облича. — Райън?

— Хм?

— Бих искала някой път да видя кантората ти.

Лежеше по гръб, подпрял ръце под главата, несмущаван от голотата си, и я наблюдаваше как бърка под пуловера, за да се намести в сутиена.

— Наистина ли? — гласът му прозвуча по-високо от обикновено — нещо му бе доставило удоволствие. Карли не беше съвсем сигурна дали е заради онова, което каза, или което направи. Преди да успее да реши, той също седна с усмивка, протегна се зад гърба й и закопча сутиена. После отново се отпусна по гръб.

— Искам да мога да си представям къде си, когато работиш — като се закрепи първо на единия, а после на другия крак, тя обу пликчетата си и се изправи. — И искам онази твоя секретарка да може да ме познава, когато се обаждам.

Райън се наслади на искрящия поглед в очите й, толкова различен от сърцераздирателния израз, който бе видял в тях, когато се прибра.

— Ще се почувства ужасно, когато разбере за недоразумението — промърмори разсеяно, докато я наблюдаваше как се пъха в клина си, издърпва ципа и затяга връзката. — Закъде си се разбързала? Искам да чуя за баща ти.

— Баща ми е добре и съм се разбързала за кухнята. Не си ли гладен?

— Разбира се, но можем да излезем навън. Току-що си се върнала.

— Върнах се още в четири. Извадих пържоли и направих салата, преди да ти се обадя — отправи му многозначителен поглед. — Не ми казвай, че цяла седмица си се хранил вкъщи — иронията й постигна целта си. Ако беше разбрала едно нещо за Райън, то това бе, че няма наклонност към готвене.

— Да се храня вкъщи? А, не. Не съвсем.

— Не съм си и мислила. Е, нито пък аз, така че си помислих да вечеряме кротко тук — поколеба се. — Добре ли е?

Райън поклати глава, но от удивление, че може да си помисли друго.

— Повече от добре. Ще ми бъде приятно, мила.

Карли остана като хипнотизирана както от кадифената мекота на гласа му, така и от обожанието в очите му. Беше го чувала и преди, беше го виждала и преди, но никога по този начин, знаейки какво изпитва на свой ред, знаейки, че е близо, съвсем близо до него.

Повдигна треперещите си пръсти към устните му и очерта стегнатите им контури, толкова гладки сред меките иглички на брадата. После, с широко отворени и просълзени очи, отпусна ръка и изрече задавено:

— Ще наглася вечерята. Няма да се забавя много… — и бързо се отправи към кухнята.

Райън за момент остана, загледан след нея. Обича го. Трябва да го обича. Няма друго обяснение за начина, по който го гледаше, за начина, по който му говореше, за начина, по който бе откликнала на него, за начина, по който търсеше от него. По своя тих и кротък начин търсеше сила и утеха, съжителство, разбиране, уважение и страст. Изглеждаше чувствителна за всяко негово желание, удовлетворявайки го така, както и той я удовлетворяваше. Трябва да го обича. Но не го каза. Нито веднъж.

Оттегли се в спалнята и обу джинсите, които бе оставил в гардероба й. Закачи костюма и ризата си, издърпа фланелата, влезе в банята, за да се измие, излезе оттам след няколко минути, докато същевременно провираше фланелата през главата си, и забеляза чантата й да лежи върху леглото, където я бе оставила при пристигането си.

Усмихна се, доволен да разбере, че мисълта за него е била над всичко останало. И в момента я чуваше в кухнята да отваря и затваря хладилника, да потраква със сребро и порцелан. Напъха ръка във втория ръкав, издърпа блузата и се приближи до леглото. Прокара с възхищение дългия си показалец по кожата на чантата, като едновременно с това си мечтаеше за комплекта, който щяха да си купят за съвместните им пътувания.

После нещо привлече погледа му. Присви очи и посегна към залепения към металната халка на дългата дръжка за рамо етикет от багажното отделение. ЧКГ. Чикаго? Дали се е върнала от Де Мойн през Чикаго? Но не. На етикетите винаги пишат основното направление.

Етикетът, който търсеше, се намираше на късата дръжка отгоре на чантата. Обърна го да го погледне. Наистина, БОС. Етикетът за отиване и връщане. Както беше залепен на ъгъл, първият етикет сигурно не е бил забелязан от служителя на летището, който иначе би го отлепил, за да постави другия.

Райън пусна етикета и вдигна очи. Бостън-Чикаго и обратно до Бостън. А Де Мойн? Нямаше представа как е стигнала дотам. Разбра само, че има нещо необичайно.

 

 

Обвита в пламъци, тя се задушаваше. През пъкления грохот чу гласа на Питър: „Идеята беше твоя, изцяло твоя!“, а после на Матю: „Виках те, но ти не чу!“. Завъртя се наляво, после надясно, след това направи пълен кръг, за да потърси спасение, но такова нямаше. Никога нямаше. Парализирана от ужас, се взираше в огнените змии, които се виеха застрашително в краката й.

Карли рязко се изправи в леглото. Пламъците бяха изчезнали. Нощта бе тъмна и тиха. Само Райън лежеше, несъзнаващ свидетел на страданието й, и като се раздвижи бавно до нея, посегна насън да я докосне, после се разбуди напълно, когато я усети да трепери. Надигна замаян глава.

— Карли? Какво има?

— Само кошмар — успя да прошепне, след което се насили да легне отново, сви се на кълбо с гръб към него и издърпа завивките върху голите си рамене.

Докато я придърпваше към себе си, замайването на Райън напълно изчезна.

— Цялата си потна. Трябва да е бил страхотен кошмар.

— М-м.

— Какво беше?

— О, все същото, както винаги. Огън.

— Заради съпруга ти — все така не можеше да си спомни дали беше Матю или Малкълм, а изпитваше неудобство да попита.

— М-м.

— Сигурно пътуването го е предизвикало отново — прошепна в косата й. — Да бъдеш отново със семейството си и всичко останало.

Карли се почувства като предател. Макар че не бе излъгала, не беше казала и цялата истина. Разбра, че когато настъпи денят Райън да научи, той ще има пълното право да се разяри.

— Ей — тихо продума той, — може би трябва да облечеш нещо. Цялата трепериш.

— Ще се оправя. От уплахата е. Остави ме само за минутка.

Наложи се да я изчака няколко минути, преди най-после да започне да се отпуска. Докато я държеше в прегръдките си, бавно милваше раменете й, кръстосал ръце през гърдите й, не можеше да не си помисли отново за странните етикети. Не беше попитал Карли за тях — част от него се боеше от онова, което би могла да му отговори. Вместо това, по време на вечерята разговаряше с нея, сякаш всичко е наред. Но нещо не беше наред. У него самия. Успоредно с объркването и обидата, съществуваше и гняв. Когато беше с нея и тя изглеждаше толкова любяща и искрена, успяваше да го изблъска в дъното на съзнанието си, но той съществуваше, понякога изплуваше на повърхността, както тази вечер, когато тя заспа в ръцете му, след като се бяха любили, а Райън дълго след това лежа буден с мрачните си мисли.

Странно е — липсата на такъв основен предмет като телефонен бележник, отсъствието, на каквито и да са дребни спомени за четири години от живота й, уплашеният поглед, кошмарите. Взети поотделно, нито едно от тези неща не би събудило подозренията му. Но заедно, с новите неща, които непрекъснато се добавяха, нещо не се връзваше. И това не го оставяше на мира. Сърдеше се на нея, че не му вярва достатъчно, за да му се довери, сърдеше се и на себе си, че нямаше достатъчно смелост да я запита направо.

Но тя означаваше толкова много за него и така се боеше да не я загуби, че не смееше да застраши установеното положение. И така гневът се трупаше в него, като нямаше къде другаде да заседне, освен още по-дълбоко в слабините му. Докато лежеше в тъмното с нея и я държеше — вече успокоена, тялото й, сгушено в неговото — Райън се питаше колко ли дълго ще може да го удържа в себе си.

 

 

Шейла затвори телефона, потръпна — повече заради разговора, отколкото заради времето, придърпа яката по-високо около врата си и предпазливо се огледа. Сгуши се в палтото си, отвори вратата на телефонната кабина и бързо пое по Честнът Стрийт към паркираната си на половин пресечка от апартамента кола.

— Копеле! — промърмори под носа си. — Толкова се е разбързал — разсеяно замахна с крак сред лапавицата, като остави издължена диря след себе си. Бурята беше вилняла през цялата нощ в сряда и половината ден в четвъртък, като докара най-големия снеговалеж за сезона. С повече от трийсетсантиметрова нова бяла покривка, в четвъртък всичко беше затворено. Беше красиво — същия следобед вървя пеша и се възхити на девствената чистота, на пълната тишина и на щипещия свеж въздух. В петък движението в града се поднови. Сега беше събота. Улиците бяха мокри, снегът — мръсен, тротоарите — опръскани в кал. Вълшебната зимна приказка от четвъртък беше само хубав спомен, вече помръкнал, каквато се чувстваше и тя самата.

Вирна решително брадичка и ускори крачка. Стигна до колата, вмъкна се вътре, включи двигателя и потегли. След петнайсет минути, две занасяния и многобройни ругатни спря пред блока на Карли.

Тя чакаше точно зад вратата. Когато забеляза Шейла да й маха, бързо прекоси пътеката пред входа, като забави ход само за да се справи по-внимателно със заледените стъпала, след което се настани на предната седалка до нея.

— Хубава кола, Шейла! — огледа се, възхитена от сложното командно табло, ярките постелки на пода, фините кожени седалки. — Изненадана съм, че искаш да я разкарваш в такова време.

— Колите са като хората. Ако се заседяват по цял ден, затлъстяват и ръждясват.

— Хората не ръждясват — възрази шеговито Карли.

— Е, тогава затлъстяват. Но колите ръждясват. Акумулаторът им се изтощава. Целите стават в драскотини от камионите, които се опитват да се промъкнат по прекалено тесните улици. Освен това животът е твърде кратък. Трябва да му се радваме, докато можем — залепи бодра усмивка на лицето си. — И така, къде отиваме? Честнът Хил?

— Ако нямаш нищо против.

Шейла се изсмя гърлено, докато потегляше и изпълняваше безупречен, макар и забранен обратен завой.

— Мисля, че приключихме с това. Ти ми правиш услуга, като ме водиш на пазар.

— Ти ме водиш. Аз не бих пипнала колата си.

— Винаги ли се притесняваш да караш на сняг?

— Не карането ме притеснява — отвърна Карли и извърна глава, за да проследи движението на някакво дете, което се пързаляше на заснежената детска площадка. — Заради мисълта, че мога да си загубя мястото за паркиране е — детето падна странишком в снега. — Вчера не бях сигурна как ще мога да вървя до училище, така че тръгнах с колата. Ще ти кажа, че прекарах половин час в опити да намеря място, когато се прибрах. Райън ме предупреди и излезе прав.

— Как е в училище?

— Добре. Разбира се, изпуснах половината седмица заради Чикаго и снега. Бурята всъщност се оказа истинска благословия.

— Чикаго? — Шейла зарови в паметта си, като се чудеше как е могла да го пропусне. — Не съм разбрала, че си ходила в Чикаго — значи ето къде е бил Сам. Замисли се. Грег беше казал само, че се е наложило да замине. Наистина й нямат доверие.

Карли я погледна изненадано:

— Не си знаела?

— Как да знам? Не ми казват всичко — огорчението й си пролича в тона и беше допълнително подчертано от сърдитата й физиономия. — Сам и Грег си играят техните игрички. Струва ми се, че много си падат по пазенето на тайни. Това ги кара да се чувстват важни — натисна газта със светването на зелено. — Ей, в правилна посока ли се движа?

— Така ми се струва — отвърна Карли, — но може и да се окажем като слепеца, който води слепец. Накрая може да се озовем в Челси — пътят изглеждаше верен според указанията на Райън, но мислите на Карли бяха насочени към казаното от Шейла и се чувстваше задължена да го коментира. — Мисля, че си прекалено чувствителна. Някои тайни са необходими. И можеш да ми повярваш, че този, който ги пази, ни най-малко не се чувства важен.

Шейла й хвърли бърз поглед.

— Още не си му казала — Карли поклати глава. — Чувстваш се гузна?

— Гузна е меко казано. Чувствам се първокласен подлец. Когато се наложи да се измъкна така…

— Спри дотук. Искам да чуя всичко за Чикаго — и точно това направи. Внимателно изслуша всичко, което й каза Карли, като питаше за повече подробности, когато тя се опитваше да претупа разказа си.

— За какво време става въпрос все пак?

Карли погледна съсредоточено.

— Какво имаш предвид? Чакай! — надникна през прозореца и погледна някаква пътна табела от лявата страна. — Мисля, че трябва да тръгнем по този хълм и да вървим по пътя към Нютън Корнър.

Шейла го изпълни, след което веднага пак се върна към разговора:

— Кога ще разбереш дали ще има нов процес?

— Не знам. Молбата трябва да се разгледа от съдията по първия процес. Според Джон това може да отнеме някъде между два и шест месеца.

— Толкова много? — замислено попита Шейла.

— Може би трябва да съм благодарна. Така разполагам с предостатъчно време да реша какво да правя с Райън.

— Какво искаш да направиш?

Карли издаде отчаян звук:

— Част от мен иска да се хвърли в ръцете му, да му кажа колко много го обичам, да се съглася да се омъжа за него, да му родя деца и после да заживеем щастливи и честити. Това Сентър Стрийт ли е? Тук завий надясно. Сега продължаваме по тази две-три минути.

— И защо не се хвърлиш в ръцете му и така нататък?

— Как бих могла, Шейла? Той не знае коя съм и какво съм направила. Как бих могла да се омъжа за него и след това да го подложа на цялото това мъчение?

— Ако те обича достатъчно, ще го приеме. Нали?

— Струва ми се, да. Но точно в това е проблемът. Той ще го приеме, добре, но дали аз ще мога да живея с мисълта на какво съм го подложила — е нещо друго — гласът й стана по-напрегнат. — Разбира се, това предполага със сигурност да му кажа всичко.

— Не искаш ли?

— Мисля, че трябва. Не виждам как иначе ще можем да си изградим отношения на доверие.

След това и двете потънаха в мълчание, всяка отдадена на мислите си. Колата продължи да се носи по улиците на Нютън, обградени от дървета и блеснали от снежната покривка. Шейла бе тази, която заговори първа, много предпазливо:

— Може би не трябва да му казваш — Карли я изгледа недоверчиво и тя продължи: — Поне не веднага. Имам предвид, ако смяташ, че това може да го засегне…

— Мен ще засегне.

— Все същото. Защо да разваляш нещата?

Карли поклати глава.

— О, Шейла, не знам.

— Какво губиш, ако още малко го запазиш за себе си? Ако човекът те обича заради това, което си, всъщност няма никакво значение коя си била — набра кураж. — А и винаги си остава вероятността от разкриване на прикритието ти. Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Вярвам на Райън — отвърна Карли.

— Знам. Но нещата се изплъзват. Ако кажеш на Райън, винаги съществува вероятността той да каже нещо на някого.

— Няма.

— Не нарочно. Но по невнимание? Понякога са нужни само чашка-две.

— Той не пие.

— Е, аз все пак бих си помислила още веднъж — сви рамене Шейла. — Но това си е твоя работа.

Изпълнилото този път колата мълчание бе заредено с напрежение. Неспособна да повярва на циничната промяна в отношението на Шейла, Карли я изгледа за момент, след което извърна поглед към прозореца. Опита се да се убеди, че Шейла може би завижда на онова, което става между нея и Райън, но това не облекчи особено обидата.

— Ей, Карли! — Шейла се пресегна и я стисна за рамото. — Съжалявам. Нямах намерение да прозвучи толкова грубо. Сигурна съм, че може да се вярва на Райън. Вземи и му кажи, ако така ти се иска.

Онова, което й се искаше, беше точно в този момент да не мисли за това.

— Ами ще видя — въздъхна, после посочи с ръка: — Тук свий наляво. Така ще излезем на Бийкън Стрийт.

— Наближаваме ли вече?

— Още няколко минутки, струва ми се. Идвала съм само веднъж. Правилно. При следващия светофар свий надясно. Какво ще бъде — Блумингсдейл или някой от по-малките бутици?

— По-малките бутици?

— Малко по-скъпички са. Може би трябва да отидем в…

— Дай да видим в тях — заяви Шейла и се усмихна самодоволно.

Карли не беше толкова убедена.

— Сигурна ли си? Говореше за официална рокля. Възможно е да струва…

— Няма проблем. Възнамерявам да се охарча. Може да се окаже, че Том Корнел си заслужава.

Два часа по-късно, след като се бе изръсила с ужасяваща сума за яркочервена рокля от коприна и шифон, модел с голи рамене на Чарлс Съмнер, Шейла бе по-въодушевена от всякога.

Всъщност Карли бе смаяна, че изобщо може да си позволи роклята. „Какво пък, по дяволите“, бяха точните думи на Шейла, когато само след бегъл поглед на етикета бе кимнала към продавачката.

Карли я изгледа въпросително:

— Кажи ми, че си получила наследство или нещо подобно.

— Никакво наследство — беше лаконичният отговор, но вниманието на Шейла вече бе отправено към щанда с лак за нокти. Взе едно шишенце, прецени цвета му върху кожата си, поклати глава и го върна обратно. — Просто реших, че е дошло време сега аз да се порадвам на живота за разнообразие.

— Означава ли това, че ти е приятно с Том?

— Позна — взе нови две шишенца, бързо остави едното и се загледа в другото.

— Видяхте ли се снощи?

— Аха — последното шишенце последва съдбата на предшествениците си. — Ей, гладна съм — завъртя се на пети и присви очи към вътрешността на универсалния магазин. — Какво ще кажеш да обядваме нещо? Краката ми са на път да откажат, а гърлото ми всеки момент ще пресъхне, ако не пусна някаква влага през него. Не знам как го постигат всички тези хора. Сигурно специално се учат да пазаруват. Предполагам, че аз съм изпуснала точно тези уроци. Но умирам от глад. Тук някъде все трябва да има нещо подходящо за… — изпъна рамене и важно понижи глас: — … клиенти на елегантни бутици.

Карли не можа да сдържи смеха си. Това отново беше Шейла, която познаваше и обичаше, безгрижната и предизвикателна Шейла.

— На горния етаж има ресторант на Чарли Уайлдфлауър.

— Не казвай нищо повече — пъхна ръка под лакътя й Шейла. — Да вървим.

 

 

Том Корнел внимателно занесе двете чаши — едната с бренди, другата с ром и кола — до дивана, подаде втората на Шейла и се настани до нея.

— Супер вечеря беше, Шейла. Страхотен готвач си.

— Научава се, когато живееш, без да ползваш услугите на прислужница — подхвърли иронично тя. — Всъщност научих се да готвя от чичо Еймъс.

— Прословутият Еймъс? Мислех, че е от западното крайбрежие…

— Не прословутият Еймъс — смъмри го шеговито. — Чичо Еймъс. Той беше единствената бавачка, която съм имала. Грижеше се за нас, докато майка ми работеше.

— А той самият не работеше ли?

— Аха. Да остане трезвен. Невинаги го правеше, трябва да знаеш, но когато се хванеше, винаги ставаше превъзходно — облегна глава на дивана. — Спомням си един път — беше на рождения ден на Поли.

— Поли беше третият…

— Четвъртият — поправи го с усмивка. — Започваш да се оправяш, Том. Както и да е, беше рожденият ден на Поли и — вярваш или не — няма нито грам храна из цялата къща. Майка ми не беше от тези, дето ще седне да се интересува от такива дреболии като храната.

— А от какво се интересуваше?

— От мъже. И дрехи.

— А децата й?

Шейла се замисли за момент.

— Предполагам, че да. Но ме отклоняваш от разказа. Беше рожденият ден на Поли и нямахме никаква храна. Така че чичо Еймъс отиде до магазина и се върна с шест чанти провизии — в ъгълчетата на устните й трепна дяволита усмивка. — И до ден-днешен не знаем откъде взе парите. Е, може би знам, но намеренията му са били добри. Сготви най-превъзходното телешко с нещо си…

— Телешко с какво?

— Не знам. Когато го попитах, каза да го наричаме „Телешко а ла чичо Еймъс“.

— Звучи по-добре от „телешко с нещо си“. Защо не го наричаш така?

— Защото вече имах опит с „пилешко а ла чичо Еймъс“ и „риба а ла чичо Еймъс“. Всичко „а ла чичо Еймъс“ представляваше онова, което му хрумваше да сложи в тенджерата в даден момент. Беше роден готвач. Престанах да се интересувам от имената и започнах да го наблюдавам как работи. Мисля, че от него научих повече, отколкото от всеки друг.

— Още ли живее с братята ти?

Тя отпи от чашата и се загледа замечтано в огъня.

— Всички сме се пръснали.

— С какво се занимават?

Премести поглед към лицето на Том.

— Братята ми? Едва ли наистина ти се иска да знаеш.

— Искам. Ако говориш повече за тях, може би ще успея да ги запомня правилно.

Шейла се загледа в чашата си.

— Няма какво толкова да се запомня. Джей е звездата — работи в нефтена платформа в залива Прудо. Нещата там западат. Били мие чинии някъде. Шийн излежава от една до три години за кражба на коли. А Поли — ами Поли от няколко години се подвизава в последния клас на гимназията.

— И само ти си се измъкнала от всичко това.

Изразът й беше мрачен, гласът — тих:

— Не знам дали бих се изразила точно така.

— Е, аз пък да. Погледни се — имаш апартамент в един от най-хубавите квартали в града, нова кола, успешна кариера — когато видя болката в очите й, Том остана трогнат. — Наистина си постигнала нещо, Шейла, знаеш ли?

Тя се изтръгна от черните си мисли и се изчерви.

— Не съм. Непрекъснато го повтаряш, но мисля, че е защото никога преди не си излизал с полицайка.

— Ти не си полицайка — промъкна се по-близо до нея. — Ти си от федералната служба.

— Ами ако бях полицайка? Какво щеше да мислиш тогава?

— Пак щях да мисля — прошепна върху устните й той, — че си най-умната, най-красивата, най-невероятно сексапилната жена, влизала в дома ми от години — целуна я бавно, вкусвайки мириса на ром върху езика й.

Шейла се наслади на всеки миг, но след това не можа да се въздържи от хапливата забележка:

— Щом съм толкова секси, как става така, че изобщо не съм виждала спалнята ти?

— Това притеснява ли те?

— Не ме притеснява. Учудва ме.

Обви ръка около раменете й и я привлече по-близо до себе си.

— Би ли искала да видиш спалнята ми?

Тя отметна глава встрани и отвърна с напевен тон:

— Някой ден.

Том не можеше да повярва. Движеше се толкова предпазливо, изчакваше я да се отпусне, а сега му отказва?

— Но не сега?

— Не мога.

— Защо не?

— Защото трябва да се връщам в Бостън. Дежурна съм утре в шест.

— Сигурно се шегуваш! — когато тя решително поклати глава, Том въздъхна: — Не мога да повярвам. Паднал съм си по жена, която трябва да отива на работа в шест сутринта в неделя?

— Не всяка неделя — отвърна извинително. — Утре всъщност само правя услуга на шефа си. Обади се точно преди да минеш да ме вземеш, за да ме помоли да поема дежурството на друг колега, който е с грип. Нямаше как да му откажа. И без това не е във възторг от мен напоследък.

— За онзи тип Лумис ли говориш?

— Аха.

— Сигурно е истински експлоататор.

Шейла сви рамене.

— Свидетел под охрана се нуждае от двайсет и четири часово наблюдение, както и съдия със заплахи за живота. Ето защо федералният служител не може да работи само от девет до пет. Все някой трябва да върши работата. И точно това — изкриви лице с груба насмешка, за да прикрие огромната горчивина — му е гадното да излизаш с агент от федералната служба. Виж, ако беше достатъчно разумен да си паднеш по някоя секретарка или касиерка в банка, или пък учителка — като брат ти…

Том се засмя.

— Райън наистина си е паднал — облегна се назад и преметна ръце през облегалката на дивана.

— Наистина я харесва, нали?

— Наистина я обича. Не съм го виждал толкова луд, откакто… не, взимам си думите обратно — никога не съм го виждал толкова луд по някоя жена.

— Бил е женен, нали?

— За едно съкровище от предградията.

— Какво стана?

— Просто не се получи. Разделиха се преди около година.

Шейла се замисли над това.

— Плаща ли много голяма издръжка?

— Всъщност не. Постигна добро споразумение. Семейството на Алайса е тъпкано. Райън може и да се справя добре, но тя има много повече.

— А добре ли се справя наистина?

— Позна — и го дължи само на себе си. Здравата се трудеше — Том се усмихна иронично. — Обаче имам усещането, че тези дни са отминали. Преди прекарваше в офиса цялото си време, когато не спи. Сега го прекарва с Карли — тонът му помръкна. — И не само когато не спи.

— Заедно ли живеят? — попита Шейла и застана още по-нащрек. Карли не бе споменала нищо за съвместен живот.

— Ами-и-и… — провлече Том и замахна многозначително с ръка. — Може би не официално. Райън още държи апартамента си отдолу. Разбира се, в него няма никакви мебели.

— Значи спи горе. Много умно — допи последната си чаша и се загледа в огъня със заучено нехайство. — Разкажи ми нещо за работата му.

Том я изгледа любопитно:

— Какво за работата му?

— С какви дела се занимава?

— О, с чиновници, с работници, с телефонни…

— Сериозно те питам, Том.

— Да не смяташ, че ще ти трябва адвокат?

Шейла рязко завъртя глава:

— Естествено, че не!

— Случва се понякога и на най-добрите от нас — вметна Том със спокоен тон, в който се съдържаше лек намек.

Шейла го схвана:

— На теб?

Без да откъсва очи от нея, той й каза за сблъсъка си със закона, после за момент се напрегна:

— Това притеснява ли те?

Тя се разсмя високо и изпита още по-силно влечение към него заради онова, което току-що й бе казал.

— Как изобщо може да ми задаваш подобен въпрос, след като чу цялата история на семейството ми?

— Но ти си останала чиста и си успяла да се измъкнеш. Сега си на страната на закона.

— Както и брат ти. Той по-малко ли те обича заради това, което си направил?

— Беше се вбесил хубавичко, когато стана.

— Но пак те обича — неочаквано рязко изрече тя.

— Да.

Резкостта й се стопи така бързо, както се бе появила, заменена от спокойна усмивка.

— Коя съм тогава аз, че да те критикувам? — замълча за момент. — Имал си късмет, че Райън е в бранша. С какви други случаи се занимава?

Том я изгледа навъсено.

— Ако не бях сигурен, щях да се чудя дали не се интересуваш повече от Райън, отколкото от мен.

Незабавно изостави намеренията си, наведе се напред и го целуна по брадичката.

— Ето нещо, което ти имаш, а Райън не — при объркания му поглед Шейла се разсмя. — Брадичката. Неговата е скрита под брадата. Защо ходи с брада между другото?

Само се опитваше да води разговора и остана удивена, когато Том отвърна с готово обяснение:

— Мисля, че за да скрие белега. Спомен от едно от първите му дела.

— Сериозно? Разкажи ми.

— Няма начин. Това си е работа на Райън.

— Бил ли се е? — попита възбудено тя.

— Аха.

— Някой го е нападнал? О, господи, Том, става доста интересно. Негов собствен клиент ли беше?

— Шейла, това стана преди години. Толкова отдавна ходи с брада, че вече дори не си го спомням как изглежда с голо лице.

— Помни ли го още? — потърка долната устна с върха на пръста си. — Отмъстителен ли е?

Без никакво предупреждение Том се спусна и я повали странишком на дивана, като притисна раменете й във възглавниците.

— Щом разполагаме с достатъчно време да говорим за Райън, значи със сигурност имаме достатъчно време и за нас — наведе глава и я целуна страстно.

Отначало Шейла откликна на целувката. Всичко у Том я привличаше, с изключение на факта, че го бе срещнала твърде късно. Именно тази мисъл я накара внимателно да го отблъсне.

— Том — простена задъхано, — не можем.

Ръцете му бяха върху гърдите й, омесваха щедрата им плът, пробуждаха наелектризиращи тръпки в сетивата й.

— Защо не? Много съм бърз — в демонстрация на готовността си той леко раздвижи тяло върху нейното.

Да го отблъсне се оказа едно от най-трудните неща, които Шейла някога бе правила. Усещането за възбудата му подхранваше нейната собствена. Но нещо я измъчваше. Някакво странно чувство за вина. Харесваше Том Корнел, наистина го харесваше. От всички мъже, които бе срещала през последните години, той притежаваше най-голям потенциал.

За съжаление от днес следобед имаше други планове за тялото си.