Барбара Делински
Един друг живот (13)

Тринадесета глава

Първият ден на новата година дойде ясен и мразовит, макар Карли и Райън да не видяха много от него. След като се любиха на приливи и отливи през по-голямата част от нощта, двамата спаха до късно следобед, когато Райън се обади до странноприемницата за комбинирана закуска и обяд, които изядоха в леглото.

— Това е положително упадъчно — подхвърли Карли. Райън току-що бе махнал големия поднос от чаршафите и се пъхаше обратно при нея под завивките.

— Упадъчното е забавно. Освен това и двамата сме си го заслужили. Кога за последен път си прекарала деня в леглото?

— Преди две години. Имах грип. И тогава всички кости ме боляха — беше изречено с такава многозначителност, че Райън веднага се възползва от случая.

— Това оплакване ли е? Трябва да ти припомня, че за тангото са нужни двама — в очите му заблестяха сладострастни искрици. — Струва ми се, че си спомням как ти ме буди на два-три пъти.

— Шшт — придърпа чаршафа чак до носа си тя. — Караш ме да се срамувам.

— Няма, нужда да се срамуваш. Приятно ти беше, нали?

Чаршафът се спусна обратно.

— М-м. А на теб?

Той се усмихна широко.

— Ти как мислиш? — сгуши я в прегръдките си и остана да лежи по гръб замислен, като проговори отново едва след дълго мълчание. — Карли?

— М-м-м?

Замълча, разколебан, после продължи. Трябваше да бъде казано:

— Не си била с мъж от много време. Сигурно не си взела предпазни мерки.

Тя вдигна глава и се вгледа в загрижения израз на лицето му.

— Нищо не направих, мила. Трябваше, но…

Докосна устните му с пръст и го задържа там, за да помилва гъстите косъмчета на мустаците му.

— Няма нищо. Моментът за мен е възможно най-безопасният — месечният й цикъл бе приключил само преди два дни.

— Сигурна ли си?

— Аха.

— Ще съжаляваш ли много, ако забременееш?

— Сега? — усети внезапно болезнено пробождане, защото знаеше, че да носи детето на Райън би било нещо вълшебно и въпреки това недопустимо, наистина недопустимо. Може и да беше свалила халката на Матю и в този смисъл да се бе освободила от част от миналото, но колкото и да отказваше намесата му във времето, прекарано с Райън, миналото си оставаше бъдеща заплаха. — Мисля, че сега да. Не съм готова, Райън.

— Но все пак искаш да имаш деца някой ден.

— О, да — прошепна тя. — Много!

Чертите на лицето му бавно се отпуснаха.

— Тогава друг път ще поговорим за това.

Както го бе правил и преди, той съвсем естествено приемаше, че пред тях има голямо бъдеще. Както го бе правила и преди, Карли не бе готова да се присъедини към него. Знаеше колко силно е желанието му да има семейство — неведнъж бяха говорили за това. Тогава по-лесно го отминаваше, но сега, след като помежду им бе всичко преживяно през последните часове, й беше по-трудно да не мисли за него. Райън я обича. Иска тя да носи неговите деца. Питаше се колко точно е готов да чака.

— Хей! — стисна я за рамото. — Искаш ли да излезем да потичаме?

— Да потичаме? Сега?

— Разбира се. Премахва упадъчните настроения, нали така?

— Но ние нямаме нищо подходящо за бягане.

Той за момент се замисли над това, после се усмихна под мустак.

— Хм. Права си. Това е едно от нещата, които забравих при покупките си — замълча. — Опа-а!

Какво има?

— Якета. Не се сетих и за якета. Купих пуловери и джинси.

Карли му отправи многозначителна усмивка:

— А обувки?

В отговор той направи леко смутена гримаса.

— Ще изглеждам страхотно да се развявам наоколо при минусови температури с пуловер и джинси и на високи токчета.

Той с лекота разреши проблема.

— Няма нужда. Можем да купим всичко, което ни трябва, щом утре отворят магазините.

— Утре? — усмивката й угасна. — Райън, нямах намерение дори за днес, да не говорим за утре.

— Стига, Карли. Закъде бързаш да се връщаш? Сега са почивни дни. Няма работа, няма училище. Защо да не прекараш още един ден с мен? — устните му се напрегнаха и той промърмори под носа си: — Един господ знае кога ще успея отново да те доведа тук!

Внезапната му настойчивост поставяше въпрос, който Карли не можеше да пренебрегне. Когато се върне в Кеймбридж, ще има и други неща, пред които ще се изправи. Ако зависеше от нея, би останала в този прекрасен свят на мечтите завинаги. Но тъй като завинаги беше изключено, реши да направи компромис.

— Само до утре — изрече предпазливо.

— Щом казваш.

Въздъхна и отвърна с искрено съжаление:

— Да. В неделя трябва да прекарам почти целия ден, за да се подготвя за училище.

Той се вгледа в нея дълго и внимателно, след това само леко кимна:

— Стига да нямаш нищо против да се мотая наоколо, докато работиш.

Веднъж вече му бе отказала с обяснението, че няма да може да свърши никаква работа. Сега отстъпи. И не защото работата щеше да е по-лесна с постоянното изкушение от присъствието му, но защото толкова много му беше отказала, а той го прие толкова добре.

Намръщи се и се престори на ядосана:

— Стига да ме оставиш да работя. Съгласен?

— Съгласен — усмихна се той. — Виждаш ли колко съм добър? — посегна зад гърба си, измъкна една възглавница и я стовари върху главата й, преди да избяга към банята.

Карли извика, после седна и затвори едното си око, защото някаква прашинка се намърда при контактната й леща. Навела глава, тя се опита да я отстрани, но най-напред излезе лещата. Още се бореше с прашинката, когато Райън се върна.

— Ей, какво става? — отпусна се отново на леглото. Помисли, че плаче и моментално се изпълни с разкаяние. Само си играеше — за нищо на света не би й причинил болка.

Когато вдигна глава насреща му, остана не по-малко объркан. Макар да нямаше следи от сълзи, лицето й бе силно изкривено, със здраво стиснато око.

— Няма нищо. Само контактната ми леща — погледна смаян надолу към показалеца й, върху чиято бледа възглавничка лежеше малък сив диск.

— Лещата ти! Не знаех, че носиш лещи!

— През цялото време — отрони и се измъкна покрай него от леглото. Не беше сигурна от какво се тревожи повече — дали да не изпусне малката леща, или да не отвори ясносиньото си око. — Само за момент — затвори вратата на банята след себе си.

Отне й точно минута да почисти окото си от дразнителя и да възстанови баланса на сивото. Напрегнатите й пръсти се вкопчиха в ръба на мивката, докато оглеждаше отражението си в огледалото.

— За малко беше — прошепна и тихо изруга, после се овладя, за да се върне при Райън.

За щастие с това приключи най-неприятната случка във Върмонт. Останалата част от деня и следващият минаха неописуемо приятно. След като Кеймбридж и голяма част от останалия свят бяха толкова далеч, Карли се отпусна и се наслади на всеки миг с Райън. Говориха, любиха се и спаха, заедно четоха местния вестник и решиха кръстословицата му, облякоха се официално за вечеря в странноприемницата и след като в събота сутринта си купиха някои необходими неща, отидоха на дълга разходка в гората.

Дори без снега, за който така страстно копнее всеки съдържател на хотел в окръга, Върмонт беше красив. Гората, лишена от всичко останало, освен вечнозелената си премяна, представляваше типична зимна картина. Заоблените склонове бяха покрити до безкрай с горички от борове и ели, протегнали изящните си остри върхове към небето, сякаш в общение със създателя си. Под краката хрущяха сухи листа — като спомен за онова, което е било и което отново ще бъде. И над всичко това се разнасяше екзотичният, наситен с ухание на смола мирис на свеж въздух.

Седнала на голям каменен блок недалеч от вилата, Карли се възхищаваше на безбрежния покой на гледката. Палитрата й се състоеше почти единствено от сиво, синьо и зелено. Трябваше само да присвие очи, за да смекчи контурите, и веднага си спомняше за платното, което съвсем скоро бе купила. Когато каза на Райън, реакцията му бе мигновена. Точно това търсеше:

— Искам го.

— Какво?

— Искам го. За моя апартамент.

— Шегуваш се. Ти сигурно ще искаш нещо по-ярко…

— Не. Колко е голямо?

Беше доста голямо — показа приблизителните му размери с ръце.

— Виждаш ли! Ще стане идеално за спалнята. Какво мислиш?

— Не знам — пошегува се тя. — Никога не съм виждала спалнята ти.

Обви ръце около раменете й и я прегърна закачливо.

— Ще я видиш, мила. Ще я видиш.

 

 

Беше късно в събота следобед, когато най-после потеглиха обратно към Кеймбридж. Пътуването към дома беше почти толкова мълчаливо, колкото и на отиване, макар че трепетното очакване на първата нощ сега бе заменено от кротко задоволство.

Мислите на Райън бяха изпълнени с чудото на Карли. Шофираше разсеяно и си припомняше всичко, което бяха преживели през двата си дни на безгрижие. От време на време я стрелваше с поглед, за да усети всеки път вече познатото присвиване на сърцето, предизвикано от самия й вид, и разбра, че я обича повече, отколкото е обичал, което и да е друго живо същество. Това беше най-хубавата Нова година.

Карли също се чувстваше оптимистично настроена. Нова година. Нова жена. Робин Харт може би е имала много неща в живота си, но Карли Куин има Райън. Чудеше се дали е предполагала, когато махна брачната си халка в четвъртък следобед, колко по-различна ще бъде без нея. Тогава се ръководеше единствено от чувство за приличие — някак си й се струваше погрешно да придружава Райън с халката на друг мъж. И да е имало по-дълбоки мотиви, в онзи момент не ги бе проумяла. Но сега — да. Макар да не си позволяваше да се замисля за дълготрайно обвързване с Райън или с който и да е друг мъж, за първи път усещаше, че наистина гради нов живот. Събитията от последните два дни говореха ясно и красноречиво. Беше гласувала за Карли Куин по най-естествения възможен начин.

 

 

Зимното слънце отдавна се бе спуснало зад хоризонта, когато пристигнаха в Кеймбридж. Райън откри място за паркиране малко по-надолу от тяхната сграда, метна през рамо чантата, в която Карли бе сгънала официалните си одежди, преметна отгоре и закачалката с костюма си и със свободната ръка я прихвана, за да поемат бавно към дома.

Карли не беше сигурна кога точно усети безпокойството. Отначало помисли, че се дължи просто на нежеланието й двудневната идилия да приключи. Колкото и да беше уверена, че чувствата на Райън към нея няма да се променят, много добре разбираше, че времето, прекарано във Върмонт, напълно свободни от работа и грижи, няма да се повтори.

После минаха покрай някаква кола, чийто шофьор седеше кротко и се взираше в огледалото за обратно виждане. По навик тя погледна още веднъж. Беше необичайно за район като този, където хората сякаш непрекъснато бяха в движение, да видиш някой да стои така безцелно. Може би чакаше някого. Отхвърли подозренията и насочи вниманието си към сигурността на ръката на Райън около раменете си.

След това минаха покрай друга кола, чиито пътници — двама мъже в костюми и шлифери — се бяха отпуснали нехайно на вратата.

Гледаше право пред себе си, но картината с мъжете оставаше в съзнанието й. Беше необичайно — макар че нямаха заплашителен вид, определено изглеждаха несвойствени за този квартал. Имаше нещо в начина, по който чакаха, някакво преднамерено нехайство, някаква прикрита бдителност…

Обзета от безпокойство, погледна към Райън, точно навреме, за да го види как им хвърля бърз поглед, докато прекосяваха пътечката в двора.

— Какви смяташ, че са тези? — попита Карли с възможно най-добре изиграно равнодушие.

— Нямам представа — изглежда, продължи да разсъждава над това още миг, но после се отказа, защото когато влязоха във входното фоайе, тревогата му бе изчезнала.

Но не и на Карли. Тя се огледа предпазливо, докато Райън спря да вземе пощата си, а след това страхливо вдигна очи към третия етаж веднага щом се озоваха в преддверието. Дори Райън да забеляза колебанието й, когато я побутна нагоре, той го приписа на нежеланието да се разделят, което и сам изпитваше. Усмивката му беше нежна и окуражителна.

— Хайде, мила. Да вървим да разтоварим тези неща. Тръгна напред, като подмина площадката на втория етаж и се насочи към нейния апартамент. Няколко стъпала, преди да стигне до третия етаж, той забави крачка, после спря. Малко зад него Карли също спря и инстинктивно посегна да потърси опора в ръката му.

— Някой е влизал! — изтръгна се от устата й. Входната врата на апартамента зееше, леко открехната. Взираше се в нея, като се опитваше да овладее внезапно отприщилата се лавина от възможности. Изглеждаха една от друга по-зловещи и тя се разтреперан. — О, господи…

Райън бързо измина останалите няколко стъпала, пусна багажа до перилата, без нито за миг да откъсва очи от вратата, и тръгна напред. В неговото съзнание всяко посегателство върху Карли беше посегателство и върху него самия. Ако тя изпитваше страх, той се бе изпълнил с яростен гняв.

В същото време Карли за части от секундата си представи мъж с пистолет, който се крие зад вратата, за да застреля всеки, прекрачил през нея. Обезумяла от ужас, отвори уста да извика на Райън, когато — за нейно удивление — вратата се отвори и отвътре се появи, силно развълнуван, Сам Лумис.

Райън се закова на място. Погледът на Сам се местеше от Карли към Райън и обратно. Трябваше му цяла минута, за да проговори.

— Добре ли си? — попита, с явно изписано на лицето му напрежение.

Карли измина на бегом стъпалата.

— Аз съм добре, но какво се е случило? — очите й бяха широко отворени и пълни със страх. — Кой?… — стрелна разтревожено с поглед вратата. — Някой влизал ли е вътре?

Сам пое дълбоко дъх и го изпусна с тежка въздишка.

— Ти как влезе вътре? — остро попита Райън. Сам бръкна в джоба си и измъкна единичен ключ, което не се хареса особено на Райън. — Откъде го имаш?

Сам и Карли се спогледаха. Тя беше тази, която заговори, приковала поглед в очите на Сам и с разтуптяно сърце:

— Аз му го дадох. Този е резервният. Какво се е случило, Сам? — представяше си цял куп неща, едно от друго по-мрачни.

— Разтревожих се.

— Разтревожил си се? — сопна се насреща му Райън, едва удържайки гнева си. Достатъчно неприятен бе фактът, че когато ставаше дума за Сам и Карли, той самият се чувстваше напълно изолиран. Вбесяваше се, като виждаше как Сам е завладял пространството, което би трябвало да е само тяхно.

Сам наведе глава и обхвана челото си с ръка, за да разтърка едновременно и двете си слепоочия с палеца и показалеца. Когато отново вдигна поглед, бе овладял изражението си и заговори любезно на Райън:

— Вчера следобед се опитах да се свържа по телефона с Карли, а след това вечерта и днес цял ден — премести поглед към нея. — Каза, че смяташ да прекараш новогодишните празници тук — не бе казала точно това, но Сам знаеше, че няма да му противоречи. Заедно бяха в тази игра. — Като не можах да се свържа, изглежда, се паникьосах.

— Бих казал — промърмори Райън.

Карли постави ръка на рамото му.

— Няма нищо, Райън — звучеше много по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Съжалявам, Сам. Бяхме във Върмонт — в погледа й се четеше настоятелен въпрос, докато изричаше следващите си думи: — Не си ме търсил за нещо специално, нали?

— Само да ти честитя Новата година. Нищо друго. Трябваше да предположа, че си заминала, но преди никога не си го правила — последните му думи бяха изречени многозначително.

— Знам — помисли си за мъжете отвън, досещайки се, че трябва да са от службата на Сам и че Райън също ще се досети. Реши да действа бързо, за да отклони подозренията му, като прецени, че моментът е съвсем подходящ да му разкрие положението на Сам, още повече че и той самият беше тук, за да й помогне. — Просто не можеш да се откъснеш от работата си — упрекна го шеговито и поясни към Райън: — Сам работи във федералната служба. Понякога се увлича. Трудно му е да остави рицарската си броня.

Очите на Райън бяха тъмни и непроницаеми.

— Федералната служба? Значи онези, паркираните отвън, са твоите хрътки?

Сам погледна часовника си:

— Наистина трябваше да сме на друго място още преди половин час. По-добре да бягам — докато заобикаляше Карли, леко я стисна за рамото. — Радвам се, че си се забавлявала. Ще се чуем по-късно.

— Сам? — Карли се приближи до парапета, за да проследи поелата вече надолу фигура. — Ами ти? Как беше в „Риц“?

Отправи й широка усмивка.

— Тузарско — после вдигна ръка за сбогом и се скри.

Когато Карли се извърна, Райън го нямаше. Приближи се до вратата на апартамента и го откри, изправен в антрето, да оглежда внимателно обстановката. Пристъпи напред и го изгледа озадачено.

Бавният му оглед на стаята продължаваше.

— Нещо да ти се струва необичайно?

— Разбира се, че не. Това беше Сам, Райън! Той не би пипнал нищо.

— Малко предпазливост никога не е излишна — промърмори той и тръгна по коридора. Докато Карли стоеше, закована на място, Райън огледа спалнята, а след това, връщайки се обратно покрай нея, без думичка да каже — и кухнята, за видими признаци от тършуване. — Всичко изглежда наред — отбеляза, като най-после се върна при нея. — Какво беше това за „Риц“?

Поставил ръце ниско на хълбоци и с потъмнели, непреклонни очи, той чакаше. В него имаше някаква властност, която никога преди не бе виждала. Това би могло да я засегне, ако не разбираше толкова добре чувствата му. Но Карли знаеше, че вината за ревността и озлоблението му е в голяма степен нейна. Ако Райън знаеше истината, цялата истина, лесно щеше да разбере тревогата на Сам.

— Сам и жена му са посрещнали Нова година в „Риц“. За първи път оставят дъщеря си за през нощта. Само на две годинки е.

— Сам е женен?

— Да, за Елън.

— О! — това го накара да се почувства малко по-добре и съвсем малко глупаво. — И има дъщеря?

— Аха.

Кимна и мисълта му продължи нататък:

— Откъде ги познаваш?

Карли не поправи използването на множествено число — в известен смисъл познаваше също Елън и Сара. С чувство на неудобство поясни:

— Сам е учил с един от братята ми. Познаваме се отдавна. Когато се преместих тук миналото лято, той ми се притече на помощ като по-голям брат — звучеше много убедително. Затаи дъх и го изпусна едва когато чертите на Райън бавно започнаха да се отпускат.

— По-голям брат?

— Аха.

— Значи затова му даде ключ?

— Той беше единственият, когото познавах, когато пристигнах. Сам ми помогна да намеря жилището и да се настаня. Тогава ми се стори съвсем логично именно на него да дам резервния си ключ — това вече си беше напълно вярно. Не че Сам някога преди го бе използвал. Държеше го заключен в касата си, предпочитайки да позвъни на вратата и да се обади отдолу, както би направил всеки друг посетител, фактът, че е бил дотолкова разтревожен за нея, че да извади ключа от мястото му и да доведе със себе си трима от своята кохорта, отново съвсем ясно й напомни за истинското естество на отношенията им. Наложи се да положи усилие, за да запази гласа си спокоен. — За всеки случай… нали знаеш, само ако случайно се заключа навън или нещо такова…

Райън продължи да се взира в нея още малко. После посочи с глава встрани и дълбоко въздъхна.

— Дявол да го вземе, този човек ме дразни — прокара пръсти през косите си и ги остави в пълен безпорядък, в синхрон с раздразнението си. Обърна й гръб, ядно измина няколко крачки, спря с широко разкрачени крака, пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и вдигна поглед към тавана. — Знам, ще кажеш, че ревнувам — и е така — извъртя се рязко обратно. — Той застава между нас — вдигна ръка, защото тя отвори уста да възрази. — Каза ми, че между вас няма нищо интимно. И ми олеква, като разбирам, че си има жена и дете у дома. Ти не си от типа, които ще се занимават с женени мъже. Знам го. Но, дявол да го вземе… — замахна с ръка във въздуха. — … обажда ти се и те разстройва, изкарва акъла и на двама ни, като се вмъква в апартамента ти…

— Не се е вмъкнал. Има си ключ.

— Не ми напомняй — промърмори той, после, изглежда, гневът му отслабна, защото поклати глава и заговори по-спокойно, почти като на себе си: — Има нещо в него, което ме изправя на нокти.

Подтиквана колкото от неговото безпокойство, толкова и от собственото си чувство за вина, Карли се приближи до него.

— Може би е просто защото той беше тук, преди да дойдеш ти — предположи кротко и постави двете си ръце на раменете му. — Съвсем естествено е да изпитваш недоверие към него. Но трябва да имаш доверие в мен и да ми повярваш, че няма за какво да се боиш от Сам. Той се тревожи за мен, откакто съм пристигнала, все ми натякваше да излизам и така нататък. Чувства се отговорен за мен. Независимо дали е прав или не, но това означаваше много през тези месеци.

Успокоен от тона й, Райън стана по-мил.

— Значи трябва да съм му благодарен, така ли?

Карли кимна и си помисли колко вярно беше това. Но и ужасно неприятно, че не е в състояние да му каже всичко. Появата на Сам властно напомняше за все още несигурното й бъдеще. Щом трябва да избира между това да крие част от себе си от Райън или да го подложи на страха, с който самата тя живее, засега предпочита първото. Някой ден може би ще му каже…

 

 

След късна вечеря в Скуеър прекараха вечерта в апартамента на Райън. Ако страстта му бе изключително дълбока, Карли я приветства, за да затвърди всичко случило се между тях във Върмонт. Дълбоко в себе си знаеше, че той няма бързо да забрави Сам, нито пък ще го приеме. Като обезщетение, даде от себе си повече от всеки друг път, като отвърна на неговия неудържим плам с равностойна страст.

В неделя сутринта двамата тичаха заедно. Шегуваха се с разнообразната си дейност през последните дни, чудеха се дали това ще се отрази добре или не на съвместното им бягане, размишляваха над дългосрочното въздействие на секса върху ахилесовите сухожилия, четириглавите мускули и други по-интимни части на тялото.

Обаче, когато се прибраха, за да вземат душ — Райън в своя апартамент, а тя в нейния, Карли стана доста сериозна. Отиде направо до телефона и се обади на Сам.

— Чудех се кога ще те чуя — подразни я той.

— Не бях сама. Слушай, Сам, сигурен ли си, че нямаше нищо друго, освен твоите притеснения? Имаш ли някакви новини от Чикаго?

— По време на почивните дни? Шегуваш ли се? Ей, наистина съжалявам, че бях там, когато двамата с Райън се върнахте. Той успокои ли се?

— Постепенно. Казах му някои неща за теб. Знаеш — за Елън и Сара и — наблягаше на всяка дума — как си ходил на училище с брат ми.

— Повярва ли? — прозвуча спокойният отговор. Карли въздъхна.

— Така мисля. Чувствам се ужасно, когато лъжа.

— Искаш ли да му кажеш?

— Още не.

— Някакви по-специални причини? — след като не му отговори, той продължи: — Бих казал, че го приемаш много сериозно. Прекарахте добре във Върмонт, нали?

— О, да.

— Влюбена ли си в него?

— Да съм влюбена в него? За бога, Сам, съвсем отскоро го познавам.

— Случва се понякога.

— Не и на мен — възрази разпалено. — Залогът е твърде висок. Любовта не е предвидена в плана.

— Все пак…

— Не! — след това понижи глас: — Не. Все още не мога да мисля за любов. Достатъчно е, че Райън е търпелив и добър и чудесен събеседник — и любовник, помисли си тя, но не можеше да го изрече, макар да знаеше, че Сам много добре знае как двамата с Райън не са ходили във Върмонт да пекат кестени.

— Е, поне това ме радва — затаи дъх. — О, по дяволите, Сара крещи, а Елън е отсреща. Трябва да вървя.

— Сам?

— Ммм?

— Трябва ли… искаш ли… искам да кажа, ако замина отново…

— Не, Карли — засмя се той. — Ти си голямо момиче. Не е нужно да ми докладваш за всяка любовна среща през уикенда. Всъщност действително доста прибързах със заключенията си. Отсега нататък ще знам да звъня на Райън, преди да се паникьосам.

— Ще му хареса — промърмори тя.

— Просто ще знае, че съм загрижен — закри слушалката и извика едно приглушено: „Идвам, мила! Татко идва!“, после пак заговори в слушалката: — Трябва да вървя, Карли. По-спокойно.

— Разбира се, Сам. И благодаря.

— За какво?

— За загрижеността.

Той се изсмя тихичко.

— По всяко време, скъпа. По всяко време.

 

 

— Не, Райън, не съм съгласна с теб — заяви Карли. Облечена в дългия си хавлиен халат, седеше на дивана с подгънати под себе си крака. Беше мързелива съботна сутрин и тя си прекарваше доста добре в спор с Райън. — Можеш да говориш до посиняване за гражданските права на пресата според първата поправка. Репортерът открива историята, проучва я, написва материала и „Глоуб“ го отпечатва. В това няма нищо нередно.

Райън бе прегънал тялото си в стола насреща й. През седмицата след завръщането им от Върмонт той прекарваше повече време в нейния апартамент, отколкото в своя, особено след като от миналия понеделник предишните собственици го оставиха без никакви мебели. Отначало Карли го дразнеше, като го обвиняваше, че е планирал прелъстяването й да съвпадне с нуждата му от място за спане, но нямаше нищо против. Беше благодарна, че имат извинение да бъде край нея.

Той кръстоса глезени върху една от ниските й резбовани масички и я изгледа навъсено.

— В това няма нищо нередно? Ами принципът, че всеки е невинен до доказване на противното? Ами опасността от повлиян от медиите процес? — удари се възмутен по гърдите. — Клиентът ми беше признат за невинен от съда. Което означава, че е невинен!

— Внимавай, Райън. Разливаш кафе навсякъде — наведе се напред, за да остави собствената си чаша и му подаде салфетка, след това го изгледа как подсушава разсеяно капките от тъмносиния си плюшен халат. — Невинен — поднови дискусията, като отново се настани удобно — само във формалния смисъл, че съдебните заседатели не са били убедени в достатъчна степен във виновността му. Това не означава непременно, че той няма никаква вина.

Райън смачка салфетката в юмрук.

— В очите на закона означава.

— Но обществото не заслужава ли повече? Искам да кажа, ти си факир в правото — можеш да измъкваш хората. Или съдебните заседатели не са убедени, или има някакви технически подробности, които са пречка за присъдата, или постигаш споразумение още преди цялата работа изобщо да е започнала. А какво ще кажеш за правото на обществото да знае? Каза ми фактите по този случай и се съгласи, че клиентът ти може и да е поспестил нещичко тук-там по строежа. Добре, съдебните заседатели не са убедени, че е имало злонамерена умисъл. Не смяташ ли, че обществото заслужава предупреждение? Не мислиш ли, че репортер като Махони е длъжен да представи фактите такива, каквито ги разкрива? Освен това от AG не са разследвали почти нищо, а са получавали оплаквания от месеци.

Райън се приведе по-напред и стисна чашата с кафе.

— Не е там проблемът. Работата е в това, че бизнесът на клиента ми е бил неблагоприятно повлиян от преиначени репортажи от процеса. На пресата не може да й бъде дадена силата да твори и унищожава. Тя не е Господ. Не е съд, нито съдебни заседатели. И с абсолютна сигурност не е избирана от народа.

— Но е отговорна.

— Това е спорно.

— Хайде, Райън! Наистина ли мислиш… — телефонът иззвъня, но тя не му обърна внимание. — … че Махони е имал лични мотиви да съсипе Уолфлийт Кънстракшън?

Райън за момент се замисли над това.

— Лични? Като например раздуто чувство за собствената си важност може би — ново позвъняване. Тонът на Райън незабавно омекна: — Искаш ли аз да се обадя, скъпа? — сякаш беше играл някаква роля и изведнъж отново ставаше той самият. Въпреки че Карли започваше да свиква с това, отначало бе смаяна от начина, по който той успяваше да включва или изключва, когато поиска. Онова, което разбра със сигурност, бе, че има твърди възгледи и че обича да спори заради самия спор. Откриваше, че и тя изпитва същото.

— Не, аз ще отида — стана от дивана. — Но продължавам да смятам, че не си прав. Познавала съм достатъчно хора от вестникарските среди и личното им самочувствие е минимално — телефонът иззвъня още веднъж и Райън я подкани. — Ало?

— Карли? — чу се предпазлив глас от другия край на линията. Само с тази единствена дума носовият тембър го издаде.

— Шейла! Вече се чудех дали си успяла да се върнеш от Чикаго. Как си?

— Страхотно! — весело отвърна Шейла. — Но наистина съм много заета, откакто се върнах. Ти как си? Добре ли мина пътуването?

— Откъде разбра?

— Карли, нали ти ми каза — смъмри я с шеговито възмущение. — И то не само веднъж. Бахамите, Джим и Шарън и децата, много слънце. Боже, направо ми изтекоха лигите!

— А, Бахамите — струваше й се, сякаш е било преди цяла вечност. Тя мислеше за по-скорошното си пътуване, знаменитото пътешествие с Райън. Застанала на вратата на кухнята, откъдето можеше да наблюдава обекта на желанията си, Карли се усмихна широко. — Прекарах приятно. Но се радвам, че се върнах — усмивката й още повече заприлича на котешка, когато Райън стана от дивана и се приближи.

— Звучиш особено. Какво става?

— Нищо — продължаваше да се взира в Райън, който се приближи съвсем плътно и бавно я притисна до стената. Уханието му — чисто, мъжествено и неповторимо — подразни сетивата й. — Само… както обикновено — успя да каже с леко сподавен тон.

— Това както обикновено звучи странно. Прекъсвам ли нещо?

Райън хапеше ухото й, удивявайки се на феноменалното привличане, което изпитваше към тази жена. Обичаше всяка минута, прекарана с нея, интелектуалните спорове — като този, в който се бяха увлекли. Беше изключително умна, провокираща и в леглото, и извън него. О, да, въпросите оставаха — знаеше, че има неща, които не му казваше. Лесно се впускаше в разкази за детството и дори за годините на брака си, но следващите сякаш й се губеха. Понякога, когато тя мислеше, че не я наблюдава, все още улавяше онзи поглед на подгонено животно в очите й, а и не можеше да забрави първите им няколко съвместни преживявания и страха, който бе почувствал у нея. А освен това естествено налице беше и Сам. Нещо в него — някаква авторитарност по отношение на Карли — излизаше извън обичайното явление на „по-възрастния брат“. Прекалено често Райън се улавяше, че се е отнесъл, както си работи, опитвайки се да разреши загадката; въпреки това, когато беше с Карли, всичко се изпаряваше от ума му. Дори сега, докато притискаше устни към лекия пулс под ухото й, не можеше да мисли за нищо друго. Карли се покашля неловко:

— Съвсем не. Ние тъкмо… ъ-ъ… тъкмо спорехме — притеснена, отправи укорителен поглед към Райън. — Обаждаш се в съвсем подходящ момент.

— Ние? Кои са „ние“?

— Райън и аз — когато въпросният мъж прокара език по нежния й врат, тя затвори очи и наклони глава, за да го улесни. Гласът й приличаше повече на мъркане: — Тъкмо пиехме кафе.

— Значи все още се виждаш с него?

— Ъ-хъ.

— Често.

— Ъ-хъ.

— Означава ли това, че не мога да се отбия за няколко минутки днес следобед?

— Днес следобед? — Карли застана неподвижна и постави ръка на рамото на Райън, за да го спре за минутка. Очите й отправиха въпроса, на който той отвърна с утвърдително кимване и прошепнато обяснение: „Трябва да се отбия до кантората за час-два.“

Тя самата също имаше да свърши някои неща, особено сега, след като все по-често й се налагаше да изхранва две гърла. Не че имаше нещо против — случаите, когато готвеше за Райън, бяха почти равни на тези, когато той я извеждаше на вечеря. От години не се бе хранила толкова добре.

— Разбира се, Шейла. Следобед е идеално. Но трябва да изпълня някои поръчки. Какво ще кажеш да се уговорим за след три?

— Дадено, след три. Дотогава.

Щом Райън пое слушалката от ръката й и я остави, тя го прегърна през врата.

— Ще се получи много хубаво. Може би ще ти се удаде възможност да се запознаеш с нея. Кога ще се прибереш?

— Би трябвало да се върна към четири. Мислиш ли, че ще е още тук?

— Доколкото познавам Шейла — да. Обича да говори.

Ръка за ръка, двамата минаха във всекидневната.

— Това място изглежда по-добре — отбеляза Райън.

— Какво имаш предвид?

— По-обитаемо. Виж, навсякъде има вестници, чаши от кафе, празни чинийки. И много ми харесва това глинено пано на стената — в съботата, когато пазаруваха във Върмонт, Райън бе настоял в допълнение към дрехите да купят и малката, ръчно изработена пластика, привлякла погледа на Карли. Представляваше вградени в глината камъни в някакъв определено модерен дизайн, който бе много приятен и интересен. — С него и с изхвърленото дърво, което взе от Рокпорт… — и което бе намерило подходящото си място върху лавицата на стенната секция. — … обстановката при теб е придобила по-индивидуален почерк.

— Ха! Това е, защото ти обичаш да виждаш индивидуалния си почерк върху нещата. Познавам твоя тип — подразни го тя шеговито. — Във всичко трябва да се намесят.

Завъртя я в ръцете си и я изгледа по-сериозно.

— Когато става дума за теб, напълно си права. Харесва ми да виждам доказателства за времето, което сме прекарали заедно.

— Казано като от истински адвокат — иронично отвърна тя, но гласът й не прозвуча толкова безгрижно, колкото възнамеряваше, а по-скоро тихо и задъхано.

— М-м… — целуна я той. — И ако този адвокат не се облече и не се захване за работа, рискува да се окаже на улицата — замълча, после проговори неуверено: — Ей, сигурна ли си, че нямаш нищо против да излезем със семейство Уокън довечера? — Синтия Уокън беше един от партньорите на Райън. Именно на нейното парти бяха ходили вечерта на Нова година.

— Разбира се, че не. Дължим им покана. И двамата изглеждаха много приятни… не че имах кой знае каква възможност да поговоря с тях онази вечер.

Усмивката на Райън раздвижи дяволито брадата му:

— Доста бързахме, а?

— А-ха.

— Този път трябва да се опитаме да сме по-търпеливи.

— Да се надяваме.

Притисна я по-близо до себе си.

— Знаеш ли какво бих направил?

— Дори не си го и помисляй, Райън Корнел! — възкликна тя, изскубна се от ръцете му и с преднамерено усърдие се зае да събира разпилените страници на вестника.

Райън остана с ръце на хълбоците и с невинно изражение.

— Как разбра какво щях да кажа?

— Защото те познавам — отвърна, без ни най-малко да се трогва от поведението му. — Както познавам и ограничената посока на мислите ти. А сега — ще напуснеш ли, за да мога да свърша нещо?

Отправи й похотлива усмивка и се запъти към спалнята.

— Веднага щом се снабдя с някакви дрехи. Нали не смяташ да ме изпратиш така в студа навън?

Впила очи в отдалечаващия се силует, Карли разбра, че не иска никой друг да вижда колко прекрасно изглежда в широкия халат, стигащ точно над коленете му.

— Давам ти пет минути. После… вън!

Станаха по-скоро десет, тъй като допусна грешката — много приятната грешка! — да влезе при него в спалнята, където набързо я накара да забрави всички онези неща, които трябваше да свърши. Целувките му бяха дълги и бавни. Можеше да си мисли, че ще привикне с това, но така и не успяваше, така че не бе в състояние да направи нищо срещу копнежа по неговата страст в последните няколко минути, преди той да замине. Дори и след това й бе нужен хладен душ, за да овладее желанието. Мисълта за предстоящата визита на Шейла Монтгомъри също помогна. Както винаги, Шейла й действаше като съвсем навременно напомняне какъв в действителност е животът й… и какъв не е.

 

 

— Е, разкажи ми за Чикаго. Как беше Хармън?

Шейла се облегна на дивана и плъзна поглед из всекидневната на Карли.

— Хармън си е Хармън.

— Какво означава това? Двамата сте или не сте?

— Не сме.

— Не изглеждаш разстроена.

Отметна гарвановочерните си коси през рамо с жест на пълно безразличие.

— Не съм. Понякога става доста неприятен.

— Но ти толкова се радваше, когато ти се беше обадил. Нали с него прекара Коледа?

— О, да. Но след това се измъкна. Искаше да ходи на ски — сви рамене. — Това се оказа по-важно от мен. Толкова по-добре. Намерих си други занимания — смени темата, като си играеше разсеяно с една от малките възглавнички. — Разкажи ми за теб и Райън. Неразделни като гълъбчета?

Като прескочи най-интимните подробности от връзката им, Карли разказа на Шейла за дните преди Нова година, за самата вечер, за Върмонт, за завръщането им. Шейла сякаш искаше да знае всичко — с кого се е запознала, името на странноприемницата, в която бяха отседнали, какво са посетили там, какви мебели са поръчали за жилището на Райън — и проявяваше въодушевление дори когато Карли се боеше, че с разказа си може би сипва сол в раната. Но Шейла непрекъснато питаше, изстрелвайки въпросите един след друг, така че Карли отговаряше, като откриваше някакво странно задоволство да предостави на Шейла, която я познаваше от другия й свят, доказателство за новия си живот.

Когато Райън пристигна, Карли вече определено изпитваше вина, че се е разприказвала толкова много за себе си. Изпита облекчение при мисълта, че той ще даде нова насока на разговора. Така и стана — след като остави голяма пазарска торба и букет цветя на кухненския плот, той измъкна от чантата тъмна бутилка, издири три чаши в шкафчето на Карли, напълни ги с течност в махагонен оттенък и влезе при жените във всекидневната.

— Шери, дами? Почти му е време.

Шейла се канеше да отговори в полза на ром и кола, но се усети и се усмихна срамежливо, изведнъж по-укротена:

— Благодаря, много мило.

Карли даде своя утвърдителен вот чрез усмивката, която отправи към Райън. Беше видяла цветята и макар да не искаше да ги превръща в особено събитие в присъствието на Шейла, усмивката й отразяваше благодарността й за този подарък.

Райън се настани в едно свободно кресло.

— Радвам се най-после да се запозная с теб, Шейла. Карли ми каза, че те е нямало.

— Точно така — улови здраво чашата си тя. — Трябваше да се погрижа за някои неща в Чикаго.

— Отскоро си тук, така ли?

— Преместих се в службата в Бостън преди по-малко от два месеца.

— За каква служба става дума? — попита той любезно, с което принуди Шейла да отправи тревожен поглед към Карли, без да е съвсем сигурна какво трябва да каже. Карли бе тази, която отговори, опитвайки се да звучи колкото е възможно по-естествено:

— Съжалявам, мислех, че съм ти казала. Шейла работи със Сам. Така се запознахме.

Сега беше ред на Райън да изглежда изненадан и съвсем леко разтревожен. Отначало Карли се уплаши, че е заподозрял нещо странно в съвпадението на професията на Шейла. След това си спомни неприязънта на Райън към всичко, свързано със Сам Лумис, и положи усилия да се отпусне.

— Не знаех — изрече замислено. Очевидно стигнал до заключение, че омразата му към Сам не бива да се простира и върху Шейла, той се усмихна. — Трябва да е интересно занимание.

— Понякога. Понякога е доста отегчително.

— Не е ли така с всяка работа? Разкажи ми за твоята — над какви случаи работиш?

Карли се облегна назад и остана заслушана, докато Шейла разказваше за няколко от задачите си, откакто бе пристигнала в Бостън, а след това, по настояване на Райън, заговори за някои от най-интересните случаи, с които се бе занимавала в Чикаго. Прояви достатъчно благоразумие да не споменава за случая на Карли, схващайки намека на импровизираната й измислица за това как са се запознали. Когато, на свой ред, попита Райън за неговата практика, той продължи непринудения разговор. Поне на Карли й се струваше, че разговорът е непринуден, макар Шейла съвсем да не изглеждаше непринудена. Чудеше се дали нещо у Райън я прави толкова нервна — Шейла Монтгомъри обикновено никак не се смущаваше от мъжете. Не се наложи дълго да се замисля, тъй като уредбата на домофона иззвъня.

Отправи красноречив поглед в смисъл на „Кой може да е, за бога!“ по посока на Райън и се приближи до устройството.

— Да?

— Карли? Том Корнел е. Там ли е брат ми?

Карли изчака за момент, после не успя напълно да потисне усмивката си. Постара се да застане с гръб към Райън и Шейла.

— Тук е. Искаш ли да се качиш?

— Точно така.

Натисна бутона, после отвори входната врата. Едва след това се обърна отново към всекидневната. На лицето на Райън бе изписано невинно изражение. Шейла изглеждаше по-напрегната от всякога.

Именно към нея Карли отправи думите си, с лукави пламъчета в очите:

— Спокойно. Братът на Райън ще ти хареса, Шейла. Приятен е.

Само след минути високият рус мъж се появи на вратата, поздрави Карли със сърдечна прегръдка — която тя не очакваше, но предположи, че би трябвало, като се имат предвид сериозните чувства на Райън и фактът, че той със сигурност е казал на брат си, че практически живее с нея — и отправи поглед към Райън, чието съобщение на телефонния секретар на Том гласеше просто, че трябва да намине при него по някое време след четири и половина. Тъкмо се канеше да го попита какво иска от него и очите му попаднаха на Шейла. За момент остана съвсем неподвижен.

Карли го хвана за ръка и го поведе към всекидневната.

— Том, бих искала да те запозная с една моя приятелка, Шейла Монтгомъри. Шейла, това е Том Корнел.

Впил поглед в Шейла, Том заобиколи ниските масички, пое ръката й и я поднесе към устните си с такъв галантен жест, какъвто Карли не бе виждала. Стрелна с поглед Райън, за да установи, че той също е развеселен, и отново се съсредоточи върху Шейла, чиито очи бяха широко отворени и по-оживени, отколкото през целия следобед.

— Приятно ми е — изрече Том с мек като кадифе глас и също толкова очарователен.

— На мен също — дрезгаво изрече Шейла. — Виждала съм ви вече.

— Два пъти.

— Спомняте си?

— Спомням си.

Райън се прокашля.

— Не знаех, че смяташ да наминеш днес, Том — проговори с подтекст, който другият не можеше да не схване. — Сядай. Искаш ли шери?

— Шери? — отначало, без да разбира нищичко, той отклони поглед от лицето на Шейла към чашата в ръката й. — А, не! Благодаря — след това се извърна към Карли: — Имаш ли случайно някоя бира?

С подозрителен поглед тя препрати въпроса към Райън, който й се притече на помощ, като посочи с глава към кухнята.

— Чакай да погледна — обърна се и пое нататък тя. Съвсем естествено на дъното на чантата, която бе донесъл Райън, имаше опаковка с шест бири. Пристигнал е подготвен, помисли си Карли и измъкна едната кутийка, преди да се върне към всекидневната. — Не е изстудена съвсем както трябва.

— Няма проблем — Том пое бирата от нея и се усмихна. Вниманието му бързо се насочи обратно към Шейла. От мястото, където седеше, Карли усещаше наелектризираните искри между двамата и се чудеше дали е било същото между нея и Райън. Било? Продължава да бъде.

Много по-късно, вече в леглото, Карли и Райън си припомняха със смях случилото се. Горди от себе си, че са събрали двама души, изпитващи такова очевидно влечение един към друг, изобщо не се притесняваха, че се бяха почувствали напълно излишни в онзи момент в апартамента й. Нито пък се бяха притеснили, когато се извиниха, че трябва да се обличат за вечеря. Умело схващайки намека, Том и Шейла си бяха тръгнали… заедно.