Барбара Делински
Един друг живот (10)

Десета глава

Със зачервени страни, Райън и Карли седнаха на най-долното стъпало в преддверието. Заради студа днес не отидоха толкова далеч, колкото обикновено. Но всеки безкрайно добре осъзнаваше, че това е последното им съвместно бягане за известно време. Затова не бързаха.

— Добре беше — каза Райън, облегна се назад на лакти и сгъна единия крак.

— М-м — както седеше с него, загледана в тъмните му коси и едрата фигура, Карли разбра, че ще й липсва.

— В колко часа е полетът ти за Де Мойн?

— Не отивам в Де Мойн — тихо изрече тя.

— Не? — веждите му се повдигнаха изпод небрежно падналите коси. — Мислех, че ще прекараш празника с баща си.

— Така е, но ще се видим в Ню Йорк.

— О! — замисли се, все още объркан. — Значи в такъв случай няма да се видиш с братята си и семействата им?

— Те няма да успеят.

— Съжалявам, Карли. Сигурно ще ти липсват.

Очите й го потвърдиха, макар да направи опит да омаловажи нещата.

— Ще ги видя друг път. Татко отдавна не е ходил в Ню Йорк. Решихме, че ще бъде интересно.

— Сигурно. Ню Йорк е интересно място.

Карли кимна.

— Кога е самолетът ти?

— В четири часа.

— Ще дойда да те взема в три. Така ще имаме достатъчно време да…

— Райън, не можеш да го направиш!

— Защо не?

— Защото си имаш работа. Ще проваля целия ти следобед!

— Следобедът си е мой, нали? — подхвърли с блеснал поглед. — И решавам да те закарам до летището.

— Но движението ще е ужасно.

— Не ме интересува.

— Сериозно, мога да си взема такси.

— Само през трупа ми — стана, улови я за ръката и я издърпа. Тя леко се блъсна в мускулестото му тяло. — Освен това — прошепна, като плъзна поглед по всяка черта от лицето й — искам да те видя как се качваш жива и здрава на самолета. По летищата понякога се навъртат долнопробни типове, а една самотна красива жена е добра плячка.

Косъмчетата на врата й настръхнаха от страх. Райън си мислеше за нещо относително невинно, но не и тя. За първи път й се прииска да не заминава никъде. Кеймбридж, тази сграда, самият Райън изведнъж й се сториха безопасни и уютни.

— Никой няма да ме грабне — увери го машинално, насочила вниманието си върху топлите му, стегнати устни.

— Лично ще се погрижа — целуна я стремително и я пусна неохотно. — В три часа?

Точно в този миг на Карли й се прииска да обвие ръце около врата му, да го целуне диво, да се притисне в него, докато изпусне самолета си. Вместо това само кимна.

Райън я закара до летището, настоя да паркира и да я придружи до залата. Когато стана време, двамата се изправиха и изчакаха повечето пасажери да преминат през вратата. Разбирайки, че не може да отлага неизбежното, Карли се обърна към него:

— Ще те видя ли, когато се върна?

— По кое време?… — попита той, после се прокашля, за да изчисти дрезгавия си глас. — По кое време пристига самолетът ти?

Разбра накъде бие и бавно започна да клати глава.

— По кое време, Карли? — повтори по-настоятелно.

— По същото време в понеделник. В четири часа. Райън… — изрече името му с плах протест. Училището щеше да възобнови занятията си чак във вторник, но знаеше, че Райън не разполага с този допълнителен ден.

— Ще бъда тук.

— Но… — думите й останаха залостени зад устните от пръста му, който прояви същото кротко упорство, както и изразът на лицето му.

— До четири в понеделник — наведе се и постави устните си там, където стоеше пръстът, дари я с една последна нежна целувка и се изправи. — Весели празници!

Карли се пребори със скованото си гърло.

— На теб също, Райън — успя дори да се усмихне. — Дотогава!

 

 

— Е, коя е тя?

Райън отмести поглед от пътя пред себе си само колкото да хвърли строг поглед към брат си.

— Какво?

— Коя е тя?

— Коя?

— На която се дължи това изражение на лицето ти.

Райън бързо погледна в страничното огледало и мина вляво, за да изпревари някакъв микробус. Не искаше нищо да закрива гледката му към правия път, нито нещо да го разсейва от мислите му.

— Какво изражение? — попита невинно.

— Това, което наблюдавам през последния половин час. Господи, толкова е благодушно! Разнежено, ако искаш да звучи по-романтично. И не ми казвай, че си мислиш за работата. Знам, че обичаш правото, но не чак по този начин.

Райън изчака да се върне в средната лента и едва тогава проговори. Движението беше слабо, но пък и часът беше едва девет. Бяха тръгнали рано. Искаше да се възползва максимално от деня. И тъй като нямаше нищо по-добро, което да прави в Кеймбридж…

— Толкова ли съм прозрачен?

— Коя е тя?

— Една от съседките ми.

Брат му го изгледа с изострен интерес:

— Онази хубавата с дълга черна коса и секси крака?

В крайчеца на устните на Райън трепна усмивка.

— Има секси крака, вярно е, но черна коса? Няма начин. Косата й е кестенява.

— Останалото секси ли е?

— Ти как мислиш? — това си беше извъртане, но Райън имаше предимство пред брат си в сферата на любовта.

Том потърка тила си и направи гримаса:

— Не знам. Алайса беше доста хубава, но секси?

— Карли няма нищо общо с Алайса.

— Значи Карли била. Карли чия?

— Куин. Учителка е.

— Учителка? Божке, Райън, в училище? — гласът му спадна с една октава. — Забрави, че споменах за секси. Никой, който трябва да управлява трийсет войнствени демона по шест часа на ден пет дни в седмицата, няма достатъчно сили да бъде секси — сякаш в потвърждение на думите му застигнаха каравана, пълна с пет такива демончета и родителите им. Децата се бяха подредили на задния прозорец, колкото е възможно по-далеч от възрастните. Устните на всички се кривяха в различни посоки. Когато едното им показа знака на победата с два пръста, Том му се ухили и отвърна със същия жест; в този момент Райън отново сви вляво и ги задмина.

— Срещу децата ли имаш нещо против или срещу секса? — подразни брат си.

Без да забелязва хумора във въпроса му, Том се намръщи недоволно.

— Запознах се с една страхотна жена. Супердама. Наистина много надарена.

— Но?

— Миналата седмица ходих на вечеря у тях — изсумтя мрачно. — Опитвал ли си се някога да правиш секс с жена с три деца, които непрекъснато влизат и излизат?

— Не ги ли сложи да спят?

— О, да, сложи ги. Едното слезе да пие вода. Второто се оплака, че първото го е събудило. После пък третото повърна по цялото си легло и трябваше да ги занимавам и трите, докато тя почисти. Подейства ми като кофа ледена вода…

Райън се разсмя.

— Къде е чувството ти за състрадание? Струва ми се, че горката жена е доста заета.

— Точно това си казах и аз, когато зачерквах името й в малкия си черен бележник. Така или иначе… — забарабани с пръсти по бедрото си. — … има цяла вселена други жени — барабаненето спря. — Просто ми се иска да намеря някоя свястна.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът?

Том го изгледа комично:

— Какъв?

— Прекалено ти е пълна главата, за да мислиш трезво, ако разбираш какво имам предвид.

— По дяволите! — време за нравоучения. Погледът му се насочи към прозореца, моментално отегчен. После, с внезапен пристъп на раздразнение, отново погледна към Райън. — Не, не разбирам. Обясни ми!

— Ти си умно момче. Трябва ти някоя също толкова умна. Но ти така си се вманиачил по секса, че пропускаш някои от най-добрите жени — вдигна ръка. — Какво ще стане, ако не ги вкараш в леглото си още първата вечер? Може би си заслужава да намериш жена, с която да можеш просто да си поговориш.

— Като например учителка? — подхвърли Том.

Райън се канеше да поправи заблудата на брат си относно работата на Карли, но му хрумна по-добра идея.

— Например учителка — повтори след него и изостави темата. Не беше в настроение да чете проповеди.

 

 

В четири часа в понеделник самолетът на Карли се приземи по разписание. Преметна чантата си през рамо и зачака зад останалите пътници, докато сякаш след цяла вечност опашката най-после се задвижи по тясната пътека. Сега беше не по-малко възбудена, отколкото когато кацна в Ню Йорк. Бяха прекрасни пет дни, изпълнени с всичко, което бе очаквала, и дори повече. Но се радваше, че се прибира у дома.

Очите й започнаха да опипват лицата в мига, в който пристъпи в залата за посрещачи. Много от пасажерите бяха студенти, бързащи да хванат обществения транспорт, или бизнесмени, които се насочваха към такситата. С разтуптяно сърце тя застана на място, търсейки единственото лице, което й бе липсвало през ваканцията. Пътниците зад нея я заобикаляха, тя пристъпи напред, после се отдръпна встрани. Нямаше го.

Погледна часовника си. Почти четири и десет. Още веднъж огледа залата с бързо оредяващото множество. Подпря се на стената и се загледа как тълпата се отцежда навън и се стопява. Изминаха още пет минути.

Преметна чантата през рамо, напусна залата за пристигащи и пое по дългия коридор. Колкото по-скоро намери такси, толкова по-скоро ще се барикадира отново в безопасния си пашкул. Защитена, макар и самотна.

Пред погледа й се появи висока тъмна фигура, която тичаше насреща й с развято палто. Спря на място. Преди три седмици можеше да изпадне в ужас, ако пред нея изскочеше подобна застрашителна фигура. Но за три седмици се бяха случили много неща. Надеждите й се възродиха. Мъжът имаше уверената стойка на бегач. Няма начин да сбърка това обрасло в брада лице с друго. Чантата й отново се плъзна на пода. Този път изобщо не я интересуваше дали ще блокира пътя на някого.

— По дяволите! — рязко закова на място пред нея. Макар косата му да бе разпиляна във всички посоки, беше издокаран зашеметяващо… или като за процес. Така или иначе, изглеждаше ужасно притеснен. — Имаше задръстване в тунела. Двайсет минути седях с натиснат клаксон, а след това карах толкова бързо, че направих погрешен завой и няколко пъти обиколих проклетото летище в опит да се добера до паркинга — отметна косата от челото си с напрегнати пръсти, после ги задържа на тила си, сякаш едва сега я виждаше. — Съжалявам, мила — прошепна тихо. — Исках да съм тук.

Едно много-много дълбоко чувство се надигна у Карли и изскочи навън в усмивка.

— Тук си — изрече задъхано и посегна, сякаш за да провери.

— Тук съм — прошушна Райън в косата й, после я отдръпна, за да я погледне. — Хубаво е да те видя, Карли. Липсваше ми.

— Ти също.

Целувката му беше все така непоносимо нежна, както и прегръдката. Странно, прекара толкова много време през последните няколко дни в мисли как да я вкара в леглото, а сега единственото, което му се струваше важно, беше да я има тук, до себе си.

— Ела — изрече меко и вдигна чантата, без нито за миг да откъсва очи от лицето й. — Да вървим! — обви ръка през рамото й и двамата поеха напред. — Искам да чуя всичко за Ню Йорк. Мислиш ли, че можеш да ме изтърпиш през следващите два-три часа?

Ръката й намери идеалната извивка на кръста му. С лекота закрачи успоредно с него.

— Струва ми се, да — това беше най-сдържаното твърдение на годината.

 

 

Следващите няколко седмици отлетяха бързо. Райън никога преди нямаше да повярва, че Карли би могла да е толкова щастлива. Сам забеляза разликата, също както и приятелката й Брина Мур.

— Изглеждаш доволна от себе си — отбеляза тя, докато двете седяха в училищния стол през един ветровит ден в средата на декември.

— Защо не? — отвърна Карли. — В момента разглеждаме „Гордост и предразсъдъци“. Това е любимото ми произведение.

Брина отхвърли с ръка готовото обяснение:

— Нещо друго е. Изглеждаш по-уверена. По-щастлива. Може би най-после се чувстваш в по свои води?

Карли знаеше, че е вярно. Не само че беше по-спокойна, но съществуваше и Райън.

 

 

Шейла Монтгомъри също забеляза разцъфването на Карли. Замисли се над това, докато крачеше из малкия си апартамент след завръщането си от Кеймбридж в един леден неделен следобед. Не е честно! Тази жена има всичко. А какво има Шейла?

Дръпна простите памучни пердета на малкия си единичен прозорец и се загледа свъсено навън. Минаха два чифта обути в дънки крака — едните на мъж, а другите на жена, и тя се почувства още по-зле.

Всичко, което иска, е само мъничко късмет. Къде е? Нов град, нова работа… и нищо. Джордан беше женен. Беше го заподозряла още когато й отказа така рязко поканата за Деня на благодарността. Разбра го със сигурност на следващия ден, когато се появи на вратата й и тя го попита направо. Толкова за многообещаващия банков служител.

Дори и работата някак не й вървеше. Може би се дължеше на Сам Лумис, винаги предпазлив, силно скептичен относно качествата й. О, тя е добра! Дори за миг не се съмняваше в това. Знаеше точно как да се справи с хората под своя охрана. Не го ли доказа миналата седмица, когато семейството на един от подопечните й едва не предизвика размирици пред съдебната зала? Остана твърда, овладя положението и протестите утихнаха. Но оцени ли Сам усилията й?

Може би действителната причина да поиска преместване от Чикаго е била надеждата да открие отново тръпката, която, изглежда, се бе изгубила някъде във времето. Запътила се бе наникъде. Обърна се и направи обезсърчен оглед на апартамента си. Беше придала малко блясък на нещата. Но като се остави настрана щедрото охарчване за леглото — двойна изработка, покрита с къдрички и дантела, — останалото си беше обикновен евтин сутерен. Не че имаше кой знае какъв избор. Може би извади късмет, че жилището е толкова малко. По-малко за обзавеждане. По-малко за отопляване.

Но тя не си пада по прагматизма. Иска нещо по-добро, по дяволите. Нещо по-добро!

 

 

— Пак я видях — извика Том и изпъна крака под масичката за кафе на Райън.

Райън се приближи до вратата на спалнята. Ниско на ханша му бе завързана хавлиена кърпа. С друга подсушаваше косата си.

— Кого видя?

— Чернокосата дама със секси крака.

— О, така ли? Къде?

— Тук, долу. Излизаше точно когато аз влизах. Сигурен ли си, че не е твоята любима съседка, дегизирана?

Райън спря да търка косата си и преметна кърпата през врата, като се усмихна леко:

— Карли? Никакъв шанс. Тя е абсолютно порядъчна — веднага щом изрече думите, той се запита защо се бе почувствал така засегнат. Трябваше да остави нещата само с полуусмивката. Истината е, че у Карли имаше много повече от това, което разкриваше. Твърде често бе виждал онзи отнесен поглед в очите й.

— Чудя се коя може да е — продължи Том с измамно безразличие.

— Нямам представа — отвърна Райън и мислено си отбеляза да попита Карли за нея. Вдигна кърпата и потърка обраслата си в брада челюст. — Слушай, остави ме да се облека. Ще взема Карли в два. Защо не дойдеш да се запознаеш с нея? После можеш да се разкараш — многозначителният му поглед довърши останалото.

— На някое хубаво местенце ли отивате?

— Мисля да отидем до Рокпорт.

— В такъв ден?

— Естествено. Том, Том, къде е приключенският ти дух?

Том изсумтя:

— Мисля, че съм го предал на теб.

 

 

Карли беше очарована да се запознае с брата на Райън, в когото незабавно разпозна русокосия мъж, от когото Шейла така изразително се бе възхитила на стълбището преди няколко седмици. Макар никога да не се бе изживявала като сватовница, мислено си отбеляза някои възможности. По-късно, вече насаме с Райън, докато шофираха на север по шосе 128, внимателно реши да ги проучи.

— Том е много хубав.

— Аха.

— Има ли си дама на сърцето?

— Търси си. Последната му идея фикс е някаква дама от нашия блок. С черна коса, секси крака. Познаваш ли някоя такава?

— В нашия блок? — намръщи се Карли. Освен ако не е имало още някое скорошно преместване, в който случай Сам ще й отреже главата, при тях нямаше никой, който да отговаря на описанието — Доколкото ми е известно, не.

— Ами някой посетител?

Изведнъж прозрението я осени:

— Шейла?

— Хм?

— Може да е Шейла — благоприятно развитие. — Моя приятелка. Минава да ме види в най-невероятни часове. Веднъж се разминаха на стълбите.

Райън подозираше, че е попаднал на златна мина. Нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от възможността да направи нещо за Том.

— Мислиш ли, че можеш да ми уредиш да се запозная?

— Ти? — изви една от тънките си вежди Карли.

— Естествено — отвърна Райън и на устните му затрептя дяволита усмивка. — Трябва да я проверя, преди да я пусна на малкото ми братче. Той е в много деликатен период от живота си.

— Тя също — много добре беше усетила неясната нервност у Шейла. — Може би ще успеем да уредим нещо.

 

 

Следобедът им в Рокпорт беше чудесен. Макар повечето магазинчета да бяха затворени през зимата, Карли и Райън се скитаха по тесните улички, като се възхищаваха на витрините и надничаха в отворените занаятчийски работилници. Ядоха димяща мидена яхния в ресторантче с изглед към пристанището и ръка за ръка се насладиха на най-важната забележителност — надвисналата над водата скала, превърнала се в необичайно художествено творение. После отидоха с колата още по-нагоре по брега и Райън спря край пътя, за да се разходят по плажа.

Имаше нещо завладяващо в зимните вълни, които се разбиваха безспир в брега. Те бяха неизменни, непрекъснато променящи се и никога непроменени, а в ритмичния им грохот отекваше пулсът на вечността. Робин Харт… Карли Куин… морският прилив не се влияеше от такива незначителни подробности. Светът продължава своя ход, както винаги щеше да бъде.

Хипнотизирана, Карли стоеше заедно с Райън в мълчаливо преклонение. Когато постави ръка на рамото й и я притегли по-близо до себе си, тя се запита дали и той го усеща — това чувство за безкрайната ти нищожност пред лицето на вечния кръговрат. В този момент бяха двойка, откриваща сила един в друг. Илюзия може би, но усещането й харесваше.

Едва когато забеляза изхвърлено на брега дърво, Карли се отдръпна.

— Погледни! — притича през късото разстояние до мястото, където то лежеше, клекна, обърна го и го вдигна в ръце.

Райън също клекна до нея.

— Красиво е.

Карли опипа влажните ръбести разклонения на възлестото дърво.

— Ще го взема у дома. Ще изглежда страхотно във всекидневната ми.

Той й се усмихна. Наистина ще изглежда страхотно във всекидневната й. Ако не го беше изпреварила, би сторил същото. В парчето дърво имаше нещо изключително естествено, естествено като вълната от чувства, която го заливаше в този момент. Пое го от нея, изправи се и я притисна до себе си, за да повървят по брега, преди да тръгнат обратно към дома.

 

 

Само две неща помрачиха пълното й щастие през тези седмици между ваканциите. Първото беше физическата неудовлетвореност, която бе започнала да я измъчва. Когато беше с Райън, жадуваше да е в ръцете му. Стегнатото му тяло бе непрекъснат източник на изкушение. Когато не беше с него, това желание се засилваше. Хващаше се да лежи нощем в леглото и да мисли за него, представяйки си дългите му крайници под чаршафите, мускулестия му торс, който проблясва на слабата светлина, проникваща откъм улицата.

Припомняше си съвсем живо всеки момент от онази вечер и се питаше какво ли би било, ако се бяха любили. Представяше си тялото му — напълно голо, стегнато и покрито с косъмчета, представяше си и своето, по-слабо и по-бледо, преплетено в неговото. Но дори да се измъчваше, нищо не можеше да направи. А ако и Райън се измъчваше, защо не предприемаше никаква стъпка? Беше безкрайно мил, докосваше я под всякакъв предлог — ръка около раменете й, преплетена в нейната длан, стратегически поставено бедро, чести целувки, — но не правеше никакви опити за нещо повече. Колкото и да си повтаряше, че трябва да му е благодарна, желанието й само още повече нарастваше.

Разбираше, че очаква знак от нея, но въпреки това не можеше да се реши да го даде. Успоредно с горещите спомени от вечерта в апартамента му, жестокото напомняне за онова, което ги бе разделило, не я напускаше. Беше уплашена до смърт. Напълно бе загубила контрол през тези няколко минути, когато съзнанието й я предаде. Лесно можеше да се случи отново, и нещо повече — сексуалната връзка предполагаше, поне от нейна страна, едно обвързване, за което още не бе сигурна, че може да приеме.

Защото продължаваше да съществува онази друга страна в нея, която не можеше да пренебрегва. Именно оттам идваше вторият й източник на безпокойство в хода на дните. Сам я държеше в течение за развитието на нещата в Чикаго. На Гари Кълбърт му бе отказано пускане под гаранция, докато трае обжалването на присъдата. Това означаваше, че поне няма да тръгне лично да я издирва по улиците. Сега се носеха слухове, че адвокатът му се кани да започне процедура за нов процес, а ако има нов процес, ще трябва да се върне в Чикаго, за да преживее отново мъките на свидетелското място.

Как би могла да го обясни на Райън? Виждаше го почти всеки ден. Ами какво да кажем за рисковия фактор? Той винаги присъстваше, независимо дали ще има или не нов процес. Беше особено ужасяващо, когато разбра, че човекът, който я бе нападнал в онази тъмна нощ в Чикаго, не е бил нито Гари Кълбърт, нито Ник Барбър. Беше въоръжен мъж, когото така и не откриха. Дори не знаеше името му.

 

 

Името му беше Хорас Тикос, по-известен в средите си като Хам. Въведоха го в стаята за свиждане след бързо претърсване от охраната на затвора. Седна на една от множеството маси, доволен, че ще бъде сам в стаята. Кълбърт му го беше обещал. С малко пари на ръка се постигаха много неща.

Кълбърт влезе през врата в другия край на помещението и кротко седна на стола. Не разполагаха с много време. Мина направо към въпроса.

— Действаме за нов процес — изрече с много тих и много спокоен глас. — И искам да се направи нещо за свидетелката — все едно че си поръчваше сандвич със сирене.

Тикос беше едър мъж с ъгловато лице. Черните му коси бяха пригладени назад. Деловият му костюм създаваше измамно впечатление за заниманията му. Очите му бяха малки, черни и сурови. Гари Кълбърт пръв би избягал от него, ако го срещнеше в тъмна уличка.

— Трудна задача, Кълбърт — отвърна под носа си. — Миналия път рискувах доста.

— Вината беше твоя — промърмори Кълбърт, като едва раздвижваше устни. — И си ми длъжник. Изпусна я.

— Не се даде. Не го очаквах от такъв дребосък.

— Тоя дребосък ме набута в това място. Искам да се погрижиш за нея.

Тикос не трепна.

— Не я знам къде е. Не я знам коя е. Скрили са я. Нали чу какво казаха на процеса.

— Аха. Аз седях изстъпен отпред, докато ти се криеше отзад — Кълбърт се взря през масата. — Знаеш я как изглежда. Знаеш откъде е тръгнала. Намери я! Само дръж работата кротко.

— Сега направо сънуваш — провлече монотонно Тикос. — Няма начин да се промъкна до нея след последния път. Трябва да стоя на разстояние. Ще ти трябва някой друг.

— Ще ни трябва някой друг, искаш да кажеш. Затънал си до гуша в тая работа, Хам. Не го забравяй. Знам кой държеше оръжието последния път.

Тикос се усмихна и прошушна през стиснати зъби:

— Ти си мръсник.

— В добра компания съм — отвърна също така тихо Кълбърт. — Този път искам свършеното да е както трябва. Погрижи се да изглежда като нещастен случай. По собствена вина например. Така ще се оплеска държавното обвинение.

— Ще се оплеска, ако нещо се провали.

Кълбърт присви очи:

— Тогава ще се удавим заедно. Разбра ли?

 

 

— Познай какво стана? — прозвуча носовият глас в слушалката и Карли незабавно разпозна Шейла.

— Какво?

— Обади се Хармън.

— Хармън от Чикаго? Това е страхотно! — възкликна възторжено, после се усети. — Или не? Мислех, че си приключила с него.

Усмивката на Шейла почти можеше да се чуе.

— Бях. Но това беше, преди да се обади снощи. Иска да ме види.

— Без майтап? В Бостън ли ще дойде?

— Ъ-ъ. Аз летя дотам.

— До Чикаго? Но кога ще имаш време? С празниците и всичко…

— Точно тогава отивам. По Коледа. За многото почивни дни. Не е ли вълнуващо, Карли?

Карли не бе чувала Шейла да говори толкова ентусиазирано, откакто бе пристигнала в Бостън.

— Радвам се за теб, Шейла — дотук със сватосването. — Слушай, ако не се чуем до заминаването ти, приятно прекарване. Окей.

 

 

Два дни преди Коледа Карли отлиташе за Бахамите, за да се види със семейството на брат си. Както и за Деня на благодарността, Райън отново я закара до летището.

— Ще ми се да не заминаваше — каза, когато и този път застанаха на входа към терминала. — Ще бъда самотен тук без теб.

— Иска ми се и ти да отидеш при родителите си.

Той поклати глава.

— Твърде много работа имам тук. Но ще им се обадя — замълча. — Мога ли да се обадя и на теб?

— Ще ми бъде приятно — отвърна тихо, доволна, че ще има какво да очаква. След това се опомни. Джим със сигурност е направил резервации на свое име или — не дай боже! — на името на Робин Харт. — Само че… а-а… по-добре аз да ти се обадя. Няма да съм сигурна дали ще сме в хотела или навън. Нали знаеш какво означава да забавляваш три малки дечица?

— Това ли ще правиш?

— Да ги забавлявам? Ще опитам.

— Обади се. Ще се обадиш ли?

— Да — прошепна тя и усети как всичко в нея се напряга. Мразеше да се сбогува, особено когато се разделяше с Райън. Протегна се и го целуна. След това, като се бореше със сълзите, които биха могли да издадат дълбочината на чувствата й към този мъж, тя се обърна и затича през вратата.

 

 

Обади се два пъти през седмицата, докато отсъстваше, и двата пъти вечер, и двата пъти, докато лежеше в леглото и в главата й се въртяха определено неприлични мисли.

Първото обаждане беше вечерта преди Коледа. Райън си беше в леглото, изпълнен със самосъжаление. Самотата бе още по-тежка, като знаеше, че Карли е едновременно достъпна и не. Когато телефонът иззвъня, сърцето му заби лудо.

— Ало?

— Райън?

Толкова тихо, почти като шепот. Самосъжалението бе забравено сред водопада от удоволствие, който го заля, като чу гласа й и разбра, че мисли за него.

— Как си, Карли?

— Добре — притегли телефона по-близо и се сгуши около него. — Слънцето е страхотно.

— Правиш тен?

— Аха. И си почивам.

Надигна се да се подпре на таблата на леглото.

— Дори и с дечицата.

Тя се засмя тихичко.

— Да-а. Повече ми харесва в басейна в хотела, отколкото на плажа, което означава, че ние с Шарън можем да се излежаваме на спокойствие.

— Шарън?

— Снаха ми.

Кимна, но мислите му не бяха насочени към Шарън.

— Какъв е банският ти костюм?

— Банският ми костюм? — изчерви се. — Какъв е този въпрос?

— Достави ми това удоволствие, мила. Тук е студено и ветровито. За утре предвиждат сняг.

— За Коледа? Това е чудесно!

— Истинска напаст. Представяш ли си каква бъркотия ще бъде? Първо на първо, всички улици наоколо са толкова тесни. Ако завали сняг, ще станат непроходими.

— Изживяваме се като Скруч Макдак, а?

— Просто ми липсваш. Коледа е, а аз съм сам.

— Мислех, че трябваше да ходиш на някакъв коктейл?

— Да, ходих.

Карли изчака пращенето на линията.

— Е?

— Беше пълна досада. Не изкарах и час — поколеба се за момент, после отново заговори, този път с по-дрезгав глас: — Кажи ми за банския си. Ако ще трябва да умре от отчаяние, поне да го направи изискано.

Тя сведе поглед.

— Тъмносин е…

— Продължавай.

— С диагонални бледолилави и бели райета.

— М-м-м. Звучи прекрасно. От две части ли е? — представи си голяма ивица златиста кожа по средата и смени положението си, за да облекчи зараждащата се напрегнатост.

— Цял.

— А, спестяваш ми го.

— Какво ти спестявам?

— Корема си.

— Райън! — прошепна строго. — Ами ако някой подслушва линията?

Очите му светнаха.

— Тогава на този някой ще му стане. За мен знам, че да — ставаше му. Наистина смешно.

— Райън…

Изведнъж стана сериозен:

— Трябва да поговорим, когато се върнеш, мила. Знаеш го, нали?

Ръката й със слушалката увисна във въздуха. Тръпки на възбуда се сляха с тези на страх. О, да, трябва да поговорят. Знаеше, че ще се стигне до това, но не бе сигурна точно кога. След онази вечер, когато едва не загуби съзнание в ръцете му, Райън бе самата почтеност. Но не е монах… слава богу! И двамата не могат да отбягват този въпрос до безкрайност.

— Да — прошепна тихо.

— Когато се върнеш?

— Да.

— Добре тогава… — захапа долната си устна, после я остави да се изплъзне бавно между зъбите му. — Приятно прекарване. Ще се обадиш ли пак?

— Аха.

— И, Карли?

— Да?

— Честита Коледа!

По клепачите й бавно се събраха сълзи.

— На теб също, Райън — гласът й се прекърши. — Ще се чуем по-късно.

Тази нощ в сънищата на Карли съвсем не танцуваха захаросани бонбони.

 

 

Това беше в четвъртък. Като знаеше, че ще се върне в Бостън чак следващия вторник, Карли се обади отново в неделя. Райън беше пълен с новини.

— Апартаментът е мой! Не е ли страхотно? Амидънс ми се обадиха тази сутрин. Купили са си жилище на юг и искат да им изпратя нещата колкото е възможно по-скоро.

— Сериозно? Но какво ще правиш, като отнесат всичко? Нямаш никакви мебели.

— Още не. Ще потърсим, когато се върнеш.

— Ние?

— Ще ми помогнеш да се наглася както трябва, нали? Искам да кажа, твоят апартамент е възхитителен. Какво ли разбирам аз от обзавеждане?

— Струва ми се, че имаш някои доста категорични идеи по въпроса.

— Да-а. Е, това бяха само приказки — в действителност единственото нещо, което наистина желаеше за новия си дом, щеше да отнеме доста труд. Беше видял завършения гоблен, който Карли се готвеше да изпрати на баща си. Беше красиво — от плавното преливане на червено и оранжево до малката червеношийка, която бе избродирала в ъгъла. — Нуждая се от помощта ти, Карли. И от компанията ти. Няма ли да ти е приятно да пазаруваш с мен?

Повече, отколкото някога си е мислила.

— Ще бъде интересно. Естествено, че ще ти помогна.

— Добре. Връщаш се във вторник. Може би ще си взема свободен ден в сряда и ще го прекараме целия заедно.

Не успя да се въздържи да не го подразни:

— И това е мъжът, който има толкова много работа, че не може да си отиде за Коледа у дома?

Райън го прие с чувство за хумор.

— Хей-й-й, има си приоритети и приоритети. Трябва ми легло. Имам предвид, че за нищо няма да ме бива в службата, ако се наложи да прекарам нощите на пода — понижи глас: — Освен, разбира се, ако съседката над мен не ми предложи да споделя нейното…

— Райън — полазиха я тръпки. Едва чутото й „Моля те“ бе изречено приглушено в слушалката.

Райън се взираше в навития черен кабел, който здраво стискаше в ръка. Беше казал, че ще трябва да си поговорят, и то точно по този въпрос. Изправен пред нежеланието на Карли, той се изпълни с по-голяма решимост от всякога. Но не искаше да я притеснява. Не и сега. Не и когато е толкова далеч. Щом ще трябва да се справи с нещо, искаше да го направи очи в очи.

— Окей! — пое си дъх. Имаше още нещо, което искаше да й каже. — Във всеки случай мисля, че имам интересно ново дело.

Тя посрещна с пълна готовност смяната на темата. Освен това, противно на всичко, което бе предполагала преди съвсем кратко време, намираше съдебната практика на Райън за много интересна.

— Мислиш?

— Трябва да направя някои предварителни проучвания, за да разбера дали ще се получи.

— Добро ли е?

— Би могло. Обади ми се президентът на строителна фирма от Ревиър. Иска да съди „Глоуб“ и един от журналистите.

— „Глоуб“? Сериозно? — звучеше удивена, сякаш изобщо не можеше да проумее как някой би искал да направи подобно нещо. Райън намираше удивлението и прозиращата под него наивност за забавни.

— Аха. Журналистът подготвил голям материал срещу фирмата на клиента ми. Статията довела до разследване от Министерството на правосъдието, съдебно преследване срещу президента, няколко от водещите му специалисти и процес. Тази седмица получили оправдателна присъда. Ако реша да поема случая, ще ги съдим за нанесени щети.

— Ти ли представляваше фирмата преди?

— Не. Адвокатът им бил братовчед на един от вицепрезидентите. Справил се е много добре — постигнал е оправдание. Но президентът смята, че не е достатъчно агресивен, за да се пребори успешно за ищеца — неизречен остана фактът, че именно репутацията на Райън като агресивен в съдебната зала ги бе насочила към него. — В най-общ смисъл, като се абстрахираме от страните, това би било вълнуващ случай на сблъсък между свободата на пресата и отговорността на издателя.

— Бих казала — промърмори Карли и придърпа одеялото по-плътно около изведнъж вледенените си крака. — Разполагаш ли с достатъчно основания за делото?

— Точно това — въздъхна той — ще трябва да установя. Според президента фирмата му е понесла значителни загуби в резултат както на първоначалните публикации, така и на тези около процеса. С оправданието законът твърди, че той не е виновен.

— А бил ли е невинен за онова, в което са го обвинявали?

— Небрежност и измама. Съдебните заседатели казват, че да.

— Съдебните заседатели просто не са били убедени в достатъчна степен във вината му — поправи го тя, като се стараеше гласът й да остане естествен. — Не знам, Райън. Ако журналистът е открил съществени доказателства, вестникът може би е имал основание да публикува материала.

— Във всеки случай — изтъкна той, поемайки ролята на адвокат на дявола — пълният състав от съдебни заседатели е имал основание да отхвърли обвиненията.

— Не е ли възможно фирмата, на свой ред, да се изкарва света вода ненапита? Нали знаеш: крадецът вика дръжте крадеца.

По друго време и с друг събеседник Райън вероятно би спорил, най-малкото заради самия спор. Сега обаче бе изпълнен с великодушие.

— М-м. Възможно е. Но се надявам, че не. Ще бъде доста интересен случай. Напоследък настроенията са в полза на пресата. Ние ще се явим определено откъм губещата страна, което прави предизвикателството още по-голямо. Трябва да прегледам подробно протоколите от процеса, преди да взема окончателно решение — изведнъж осъзна, че говори за сметка на Карли. — Слушай, можем да говорим повече, когато се върнеш — усмихна се смутено. — Бива те за слушател. Мислиш. За непрофесионалист — подхвърли внимателно, — изглежда, доста добре познаваш материята. Сигурна ли си, че няма да извадиш някоя скрита диплома по право от ръкава си?

Не точно диплома по право, но със сигурност друга квалификация, която би й позволила да води подобен разговор. Ще трябва да внимава.

— Сигурна съм — отвърна тихо. Едновременно й се искаше да промени темата, но и още не бе готова да се разделят, затова опита нещо друго: — Заваля ли сняг?

— О, да. Някъде към седем сантиметра. Не е достатъчно за ски, но е напълно достатъчно, за да се обърка движението.

— Горкичкият.

— Не окайвай мен. След някой и друг ден и ти ще трябва да се справяш с него — два, ако трябваше да е точен. Броеше ги много внимателно.

— Може би когато се върна, ще се затопли. След онова, което каза за времето в Нова Англия…

— Не разчитай на това, мила — отвърна по-нежно. — Зимата е тук. Ще мине малко време, преди да се освободим и разчистим.

Тези думи щяха да преследват Карли дълго след като затвори телефона.

 

 

Вторник вечерта завари Райън, седнал в едно от кафенетата на летището, с мрачен израз на лицето. Самолетът на Карли закъсняваше. Щеше да отнеме поне още трийсет минути.

Опрял лакти на масата, разсеяно поглаждаше с палец връхчетата на мустаците си. Трябва да е било някакво объркване. Това е всичко. Сигурно е сбъркал името на хотела. Единственото, което искаше да направи снощи, бе да чуе гласа й. Струваше му се, че е изминала цяла вечност, откакто разговаряха в неделя.

Облегна се назад, вдигна чашата с кафе, изпи последните изстинали капки от съдържанието и хвърли поглед към часовника си. Изпъна крака, изрови дребни монети от джоба на панталона си, хвърли ги на масата и стана. Тръгна бавно, с наведена глава към вратата за пристигащи, като се чудеше как е възможно да се чувства толкова близък до някого и едновременно толкова далечен. Беше нелогично, знаеше го, както и ужасно емоционално. Но пък Карли означаваше дяволски много за него.

Видът й, когато се зададе насреща му, обаче прогони всички мрачни мисли от съзнанието му. Кожата й бе добила златист загар и тя изглеждаше отпочинала и определено красива. Беше тук. И се оглеждаше за него.

Махна й и бързо се запромъква през насрещната тълпа. Не по-малко нетърпелива, тя стори същото. После двамата се озоваха в прегръдките си и Райън я вдигна от земята.

— Карли — простена тихо, — толкова е хубаво, че те виждам.

В този миг Карли се запита дали целият смисъл на пътуването й не се състоеше в това да се върне при Райън по този начин. Вкопчи се отчаяно, припомняйки си отново уханието му, вълшебната топлина, с която изобщо не можеше да си съперничи слънцето от последната седмица. Когато най-после я пусна обратно, очите, които се вдигнаха насреща му, бяха замъглени от щастие.

— Изглеждаш страхотно — задъхано прошепна тя.

— Но не толкова, колкото ти — отвърна й закачливо. — Само здраве. Завиждам ти.

На бузите й се появиха прелестни трапчинки.

— Няма нужда. За нула време ще избелея.

Продължиха да стоят така, усмихнати един срещу друг, щастливи — без нужда да помръднат или проговорят. По-късно, вече в апартамента си, когато Райън си припомняше този момент, се чувстваше още по-озадачен. Беше негова, изцяло негова. Със сърце и душа. Сигурен беше в това.

До онова телефонно обаждане.