Барбара Делински
Един друг живот (16)

Шестнадесета глава

На връщане от съда Сам тъкмо бе влязъл през вратата на федералната служба, когато секретарката му помаха. Телефонната слушалка беше в ръката й, бутонът на линията светеше. Той ускори крачка.

— За мен ли е?

— Бил Хофмайстер на линията в кабинета ви.

Сви към кабинета си, смъкна бързо палтото и вдигна телефона:

— Бил?

— Как си, Сам?

— Не е зле — палтото се стовари на един от страничните столове. — Какво става? — имаше странното усещане, че нещо е станало. И това никак не бе необичайно. Свидетелите бяха поверявани на грижите му заради действащи заплахи. В повечето случаи приемаше развитието на събитията с присъщата си рутина. Но връзката между него и Бил Хофмайстер беше Карли, а тя не бе някой обикновен, решил да сътрудничи на закона разкаял се престъпник. Беше изминала повече от седмица след завръщането им от Чикаго. С неприятно усещане се питаше дали ще му се обадят.

— Не съм сигурен. Може и нищо да не е, но мисля, че трябва да го знаеш. Барбър се е разприказвал.

Сам се намести по-напред:

— Барбър? Мислех, че заплахата идва от Кълбърт.

— Така е. Барбър е господин Никой в йерархията. Не разполага с пари, нито с връзки. Всъщност той провали работата. Но е дяволски сигурен, че ще има нов процес. И е дяволски сигурен, че ще се измъкне.

— Може би се дължи на раздутото му самочувствие.

— Възможно е. Възможно е да му се иска да го вярва, за да не откачи. Но е възможно също да е чул нещо от Кълбърт.

— Мислех, че са отделно.

— Отделно са. Но знаеш каква е вътрешната система за връзка в затвора. Информацията се предава.

— Ти откъде я получи?

— От друг съкилийник. Местиха го за процес в Алабама и един от моите хора пътува заедно с него. Посъвзел се и се разприказвал за момчетата, с които се разделил. Поради очевидни причини моят човек не го спрял.

— Имало ли е нещо определено?

— Не. Типове като Барбър следват инструкции. Ако им кажат да направят нещо, правят го. Е, той вярва, че съвсем скоро ще се разхожда по улиците. Някой трябва да му го е казал — поколеба се за момент. — Помислих, че трябва да го чуеш.

— Трябва — Сам разтърка напрегнатите мускули на врата си. — Въпросът е какво да правя. Не ми е приятно да пускам човек с нея. Наистина ще объркаме живота й.

— Ако някой се добере до нея, животът й ще пострада доста повече. Но може би и двамата прибързваме със заключенията си. Засега няма нищо подозрително около Кълбърт. Не е продал нищо — нито къщата, нито колата, — за да се сдобие с пари, и от сметките му не са теглени никакви други суми, освен обичайните разходи на семейството. Естествено може да има тайна сметка някъде. И ако Манкузи разполага с пълномощно…

— Манкузи няма да посмее. Той е юрист.

— Кълбърт също беше, и при това доста изпечен. Което означава, че може да има някоя скрита карта в ръкава си, за която да не знаем.

Сам се облегна на стола.

— Окей. Слушай, мисля да обсъдя тази работа с Карли. Знам, че ще я разтревожи, но може би в такъв случай ще се съгласи да сложа някой да я наблюдава. Най-малкото самата тя ще бъде нащрек за нещо подозрително.

— Звучи справедливо. Ако чуя още нещо, ще те известя.

— Благодаря, Бил.

Натисна бутона, за да прекъсне връзката, после позвъни на секретарката си.

— Анджи, Грег тук някъде ли е?

— Излезе преди мъничко да вземе някакви протоколи от общината. Каза, че няма да се бави.

— Благодаря — натисна друг бутон за външна линия и набра номера на училището, за да остави съобщение на Карли да му се обади. После се облегна на стола и се замисли над възможностите си. Когато Грег се върна след четиридесет минути, мина директно на темата.

— Как върви с Шейла?

Грег остави папките на бюрото си:

— Не е зле. Доста е сдържана за себе си, но работя по въпроса — подпря се в предната част на бюрото с лице към Сам. — Всъщност никак не е зле, когато я поразговориш. Притеснява се от нас не по-малко, отколкото ние от нея. Дяволски уплашена е от теб. Може би става дума просто за нагаждане след трансплантация.

— Нагаждане след трансплантация — иронично се усмихна Сам. — Трябва да е някакъв нов термин. Но може би е подходящ. Щастлива ли е в Бостън?

— Казва, че доста й харесва. Излиза с мъж. Според телефонистката напоследък често й се обажда. Настроението й винаги се подобрява, след като получи известия от него.

— Име?

Грег се поколеба само за миг.

— Томас Корнел.

— Корнел? Някаква връзка с Райън?

— Брат.

Сам изпъшка:

— Поне е в добри ръце.

— Надявам се — предпазливо отвърна Грег. — Преди известно време е бил замесен в някакви неприятности с присвояване на средства. Брат му успял да уреди нещата тихо. Оттогава няма нищо.

— Доколко сериозно е обвързана Шейла с него?

— Не знам. Едва ли е чак толкова сериозно. Покани ме на вечеря утре у дома си.

— Наистина? — изви едната си вежда Сам. — Направил си пробив — после отново стана сериозен: — И какво мислиш — може ли да й се има доверие?

Грег се разсмя дрезгаво:

— Ще ти кажа в събота.

Когато телефонът иззвъня, Сам му направи знак да продължи с работата си.

— Да, Анджи?

— Карли Куин е на телефона.

— Ще се обадя — натисна мигащия бутон. — Карли?

— Сам? Току-що получих съобщението ти. Как си?

— Добре. Слушай, мислех си дали мога да те взема след училище да отидем някъде да си поговорим? — преди време щяха да отидат у тях. Но при постоянните идвания и излизания на Райън по-безопасно беше да се видят на неутрална територия.

— Някакъв проблем ли има? — попита тя, незабавно напрегната.

— Не съвсем. Просто искам да обсъдим нещо.

— Какво е то?

— Ще говорим по-късно.

— Сам…

— Четири и половина?

Тя въздъхна.

— Четири и половина.

 

 

Сам чакаше в колата си, когато Карли излезе от административната сграда. Прекоси пътеката, бързо се настани на предната седалка и той потегли.

— Какво има? — попита, вперила очи в лицето му.

— Да вървим да си поръчаме нещо за пиене.

— Сам! Кажи ми!

Успя да я удържи, докато се настанят в едно тихо сепаре на малък бар в покрайнините на Скуеър. След това, докато пиеха бира, й предаде разговора си с Хофмайстер от сутринта.

— О, по дяволите! — прошушна тя. — Знаех си, че ще опита нещо!

— Не знам дали ще опита. Но като си предупреден, не си толкова уязвим.

— Което ще рече?

— Може да реша да ти пусна опашка.

Карли удари с длан по дебелата дървена маса.

— Не! — огледа се бързо и понижи глас: — Не мога, Сам. Не и сега. Нещата потръгнаха толкова добре с Райън. Това ще провали всичко.

Сам въздъхна уморено:

— Помислих си, че ще го приемеш по този начин и именно затова още не съм поставил никого.

— Смяташ ли, че съществува реална опасност?

— Не, но не ми се иска да пропусна нещо.

— Ще внимавам. Винаги внимавам. А и освен това Райън практически е постоянно с мен, когато не съм в училище.

— Това е един плюс — облегна се на пейката и я изгледа замислено. — Преди три месеца щеше да реагираш по съвсем различен начин на това, което току-що ти казах — думите му бяха изречени внимателно, лишени от критичност. Целта им бе да подтикнат Карли да разкрие собствената си преценка.

— Прав си. Винаги си бил прав за необходимостта да се свържа с някого. Преди да срещна Райън, се страхувах от собствената си сянка.

Сам поклати глава.

— Не се подценявай.

— И все пак — възрази тя — той ми даде нещо. Повече желание за отпор може би? Но пък, от друга страна — свъси вежди, — с него като че ли нещата само се усложняват. Понякога искам да му кажа всичко, понякога не ми се иска нищичко да му казвам. Докато е в неведение, няма начин да се движа с бодигард. Няма как да обясня присъствието му. Но ако му кажа и през цялото време някой се навърта наоколо, ще се чувства безпомощен и така ще ми бъде само още по-тежко.

— Радвам се, Карли. Тези твои думи означават само, че други чувства са надмогнали страха в живота ти. А това е важно. Не е честно да ставаш пленник на страховете си.

— Не казвам, че ги няма. Страхувам се до смърт.

— Знам — усмихна й се мило. — Но има и друго.

Тя кимна.

— Обичам Райън — гласът й започна да трепери. — Проблемът е, че има моменти, когато просто се разкъсвам. Да свържа това, което изпитвам към него, с… с всичко останало…

— Засега се справяш много добре. Слушай, какво ще кажеш да направим така — да изчакаме за известно време с охраната. Хофмайстер ще ни съобщи, ако научи още нещо. Ще пусна хората ми да се оглеждат за непознати. Мога също да сложа някой да минава от време на време по улиците край вас и край училище. Полицията на драго сърце ще прати някой патрул.

— Не искам.

— Не съм длъжен да им давам подробности. Достатъчно е да им кажа, че федералната служба работи по нещо. Ще държат под око района, без дори да знаят името и адреса ти.

Карли пое дълбоко дъх.

— Май звучи добре — след това се усмихна извинително. — Благодарна съм ти за всичко, Сам.

— За какво са приятелите? — намигна й той. Отпи една последна глътка бира и облиза пяната от устните си. — Ей, защо не излезем някой път — и четиримата? Ти и Райън, аз и Елън. Ще се радва да се запознае с теб. Струва й се, че вече те познава толкова добре.

— На мен също ще ми бъде приятно — отвърна Карли. Намръщи се леко, когато някаква мисъл се появи в главата й, но тя само след миг изчезна. — Не, ще му се отрази добре.

— Добре на кого?

— На Райън. Храни подозрения към теб.

— Храни подозрения към мен! Господин Невинност? Местният бойскаут в дълги панталони? Зоро без маска?

— Убеден е, че между нас има нещо — през усмивка изрече тя.

— Не знае ли за Елън? — изви едната си вежда Сам.

Карли кимна.

— И за Сара. Но трябва да разбереш, че през юридическата му фирма минават голям брой бракоразводни дела. И той като теб е виждал доста измамници, а аз дори не съм и сънувала за това.

— Мисля, че ревнува — заяви, присвил очи той.

— Така е, признава си го — в тона й имаше определена гордост, която не остави Сам безразличен.

— Сигурно много те обича.

Усмивката й беше срамежлива и невероятно нежна, едва чуто изреченото „Така е“ — напълно излишно.

 

 

Райън се намираше във фоайето и тъкмо измъкваше пощата от кутията си, когато Сам я придружи до вратата. Сам пръв го видя и спря, но Карли го побутна напред. Ужасно й се искаше да изглади нещата между тези двама мъже, които — всеки по свой начин — означаваха толкова много за нея.

Натисна вратата и я отвори.

— Райън! Привет!

Главата му се вдигна от купчината писма, които преглеждаше, и на лицето му се появи широка усмивка, но само след секунди стана по-сдържана при вида на Сам.

— Привет, мила! — изрече по-тихо, отколкото би го направил в друг случай. Предпазливият му поглед се плъзна към Сам.

— Двамата със Сам ходихме да пийнем по нещо — откровеността изглеждаше най-добрият подход. — Предложи някой път да излезем всички на вечеря. Какво ще кажеш?

— Звучи добре — безстрастно отвърна Райън.

— Ще говоря с Елън да видим кога ще можем да осигурим бавачка и ще ви се обадя — намеси се зад гърба й Сам.

Карли за момент се извърна с гръб към Райън:

— Чудесно. Ще чакам да се обадиш.

Когато Карли отново се извърна към Райън, от лицето й бе изчезнала всяка следа от напрежение.

— Добре ли мина денят? — попита тя, вземайки собствената си поща.

— Натоварен — лаконично, без да е съвсем сигурен как да приеме факта, че Сам я е водил да пийнат, а още по-малко — поканата му за вечеря. — А твоят?

— Натоварен.

Мълчаливо тръгнаха по стъпалата. Когато Райън най-после проговори, тонът му не можеше да се определи:

— Слушай, ще отида у дома да се преоблека. Искаш ли да излезем да хапнем нещо?

Карли спря и го погледна:

— Сърдиш се.

— Не — той също спря. Разколебан, пое дълбоко дъх и след това бавно го изпусна. — Винаги ми става неприятно, когато го видя. Знам, че не съм прав, но нищо не мога да направя.

— Точно затова трябва да излезем с него и Елън — пъхна ръка под неговата и продължиха заедно нагоре. — Знам как се чувстваш, но това може би е най-доброто. Ако го опознаеш, ще разбереш, че Сам е наистина много свестен.

— Сигурен съм, че е свестен. Но не съм сигурен за мотивите му.

— Райън — смъмри го кротко, — ще бъдем с жена му. Много я обича. Ще видиш.

На площадката на втория етаж отново спряха. В навъсената физиономия на Райън се забелязваха отсенки на самообвинение. Гласът му звучеше мрачно:

— Разбира се, че ще отидем на вечеря с тях — погледът му стана по-открит. — Така или иначе, предпочитам да го виждаш в мое присъствие, отколкото когато ме няма.

— Беше само да пийнем по нещо — много внимателно припомни тя.

— Знам, знам — премести куфарчето в лявата си ръка и прехвърли дясната през рамото й. — Целуни ме. В това е проблемът. Още не си ме целунала.

— Не целувам мечоци — решително поклати глава Карли.

— Но ако целунеш мечока, той ще се превърне в принц.

— Това е за жабата.

— Нали не искаш да започна да квакам, а?

Тя затвори очи за момент.

— Невъзможен си. Казвала ли съм ти го вече?

— Много пъти — отвърна без сянка на угризение. Отправи му укоряващ поглед, после се надигна на пръсти и лекичко го целуна.

— Върви се преоблечи и после ела горе. Ще пека риба на скара.

— Миришеш на бира — извика след нея, но гневът бе изчезнал от гласа му и тя се успокои.

Час по-късно се чувстваше все така спокойна, облегната на стола, докато пиеше свареното от Райън кафе. Масата беше осеяна с мръсни чинии, които никой от двамата нямаше желание да разчисти.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? — започна Райън, като се извъртя странишком и подпря обутите си в чорапи крака на долната преграда на стола й. — Ако дойда на вечеря със Сам и жена му, ти ще дойдеш ли на вечеря с мен?

— Каква вечеря?

— Следващата седмица тук ще има конференция на Националната асоциация на адвокатите по съдебна защита.

— Мили боже, какво дълго име!

— Почакай да чуеш и останалото. В петък вечерта ще има банкет.

Тя направи отвратена физиономия:

— Банкет? С официално облекло?

— Не. Съдебните адвокати не знаят как да се обличат. Ти си го знаеш — вече беше ставало дума за неприязненото й отношение към адвокатите, макар тя да го обръщаше на шега и никога така и да не поясни причината за това.

— Мислех, че да, докато не те срещнах.

— Това комплимент ли е?

— Да.

— Тогава благодаря ти. Но така заобикаляме отговора. Ще дойдеш ли?

— На банкета? Не знам, Райън. Всички тези адвокати в една стая — дразнеше го, но само наполовина. Като се изключи Райън, все още я побиваха тръпки от адвокатите.

— Ще бъде отегчително. Това не мога да оспоря. Но помисли само колко ужасно ще бъде за мен, ако трябва да остана сам.

— Трябва ли да ходиш?

Жилите на врата му изскочиха, когато направи гримаса.

— Ще говоря.

С широко отворени очи Карли се намести по-напред на стола.

— Ще говориш? Как можеш да ми причиняваш това, Райън? — знаеше, че никога няма да може да му откаже при тези обстоятелства. Той също го знаеше.

— Съгласих се да изляза със Сам и Елън — напомни й той. Аргументът беше неоспорим. Предаде се.

— Добре, но при едно условие.

— Какво е то?

— Че с изключение на времето, докато си на трибуната, през останалото ще бъдеш с мен. Няма да ме оставяш да се оправям сама сред онази тълпа.

Райън хвана ръката й и лекичко я залюля между двата стола.

— Какво изобщо си правила, преди да се появя? — подкачи я шеговито.

— Със сигурност не съм ходила да празнувам с цели орди хитри адвокати! — не му остана длъжна тя, но грубостта й беше повече заради шоуто. — За какво ще говориш между другото?

Очите му заиграха.

— За онова, което всеки адвокат копнее да научи — как да си създаваме приятели и да влияем върху хората.

— Не е вярно — намръщи се Карли и стисна ръката му.

— Всъщност възнамерявам да говоря за етиката и имиджа на съдебния адвокат.

— С това съм съгласна. Много необходима за обсъждане тема.

Райън отметна тъмната си глава и я изгледа през полузатворени клепачи:

— Още нещо хубаво да кажеш за професията ми?

— Че ти си в нея.

В гърлото му отекна тих смях, докато се навеждаше, за да я възнагради с целувка по устата.

— Винаги верният отговор. Умна жена…

 

 

След като приключи часът й по литературно творчество и понеже имаше прекъсване, Карли се върна в кабинета си, за да смени учебниците и намери съобщение на бюрото си. Видът на розовата хартийка предизвика неволна ледена тръпка, пробуждайки мисли за вчерашния ден и за обаждането на Сам. Но сега обаждането не беше от Сам — беше от Райън. Вдигна телефона и бързо набра номера. Когато този път се представи на секретарката му, незабавно бе разпозната.

— О, мис Куин, съжалявам за случилото се миналата седмица. Трябваше да ви свържа. Нямах представа, че…

— Няма нищо — усмихна се Карли с любезен глас. — Нямаше как да знаете. Просто реших, че Райън ще разбере, че съм у дома.

— Все пак искам да се извиня. Сега ще ви свържа с него. Изчакайте за момент.

Само след секунди Райън се обади отсреща.

— Карли! Бързо стана. Не бях сигурен след колко време ще можеш да ми се обадиш.

— Трябва да ти заявя, че пропускам кафето и поничките заради това обаждане — пошегува се тя.

— Няма проблем. През целия уикенд ще те тъпча с тях. Слушай, понеже е петък, помислих си, че може би ще успееш да се освободиш малко по-рано и да хванеш метрото, за да се видим. Можеш да разгледаш кантората, да се позабавляваме някъде наблизо, може би дори да вечеряме и да се приберем заедно.

Мисълта да ползва метрото я заля с вълна на страх. Винаги ставаше така, макар да знаеше, че при толкова много хора край себе си там вероятно е по-безопасно от всякъде. Но идеята да посети Райън в кантората му бе достатъчна да прогони страховете й.

— О, Райън, това ми звучи страхотно! Изчакай за момент — закрепи телефона на рамото си и погледна към графика. — Имам уговорена среща с ученик за три. Мога да дойда веднага след това. Да речем, около четири?

— Чудесно. Знаеш ли как да стигнеш дотук?

— Не.

Обясни й, докато тя си водеше бележки.

— Звучи ми доста лесно.

— Така е. Намираме се на трийсет и четвъртия етаж. Секретарката ще те очаква.

Обля я топла вълна.

— Сигурна съм, че няма да имам проблеми. Значи дотогава?

— Точно така — изпрати две бързи целувки в слушалката. После затвори и се облегна на стола си, безкрайно удовлетворен.

Беше си мислил за Карли през цялата сутрин, след като се събуди в настроение, напомнящо за мечока, какъвто го бе нарекла вчера. Бяха тичали, както обикновено, макар че пътеката беше непочистена и темпото им — съответно по-бавно и не толкова ритмично. Пристигна в кантората в мрачно настроение, чувстваше се раздвоен и неудовлетворен, давайки си сметка, че онова, което му се иска най-много на света, е Карли да бъде негова — изцяло и завинаги. Все още съществуваше част от нея, която го озадачаваше, но беше безпомощен да направи каквото и да е по този въпрос, както и за факта, че се нуждае от нея все повече с всеки изминал ден. Мисълта, че следобед тя ще дойде да го види, безмерно подобри настроението му.

 

 

Карли също затвори телефона усмихната. Макар и със закъснение, отправи ответна целувка към слушалката. Беше усетила настроението на Райън сутринта и не бе задавала въпроси единствено защото не желаеше да си създава неприятности. Съществуваха някои отговори, които не можеше да му даде. Искаше да го види следобед, трябва да го види следобед — ако не за друго, то поне да му покаже колко много държи на него. Неспособна да сподели любовта си, това бе най-доброто, което можеше да направи.

Ученикът й си тръгна в три и половина. Карли натъпка книги и бумаги в чантата си, облече палтото, обу ботушите си и излезе през вратата в три и трийсет и пет. С намерение да хване такси на Скуеър, извади късмет да налети на един от другите учители, който й предложи да я закара.

Метрото не беше толкова пълно, както щеше да е след около час. Настани се на една седалка, прегърна здраво чантата и огледа спътниците си. Повечето лица изглеждаха доброжелателни — няколко я притесняваха. Именно към тези няколко се връщаше погледът й от време на време, докато въображението й се развихряше. Вече започваше да се упреква, че все пак не взе такси, когато се овладя и си припомни казаното от Сам предишната вечер. Не е честно да се превръща в пленник на страховете си.

 

 

— Няма да обуя клин! — гласът на Райън прозвуча високо и ясно сред групичката посетители във фотографското ателие. Няколко глави се извърнаха развеселени към него.

Като се опитваше да потисне собствената си усмивка, Карли тихичко се зае да го увещава.

— Ще изглеждаш страхотно в клин — след това снижи глас до едва доловим шепот: — Виждала съм те и с по-малко.

— Да — прошушна сърдито и хвърли бърз поглед към останалите клиенти, преди да я издърпа в един ъгъл, където само тя можеше да види залялата страните му червенина, — но това е обществено място. Снимката е нещо трайно, с негатив и всичко останало. Помисли си за възможността от изнудване.

— Стига, Райън. Ромео и Жулиета ще бъде страхотно!

— Лесно ти е на теб да го кажеш, защото ти цялата ще бъдеш скрита под някаква… — замахна неопределено — … някаква широка нощница. Не! Ромео и Жулиета.

Карли с въздишка насочи поглед към многобройните мострени снимки, закачени по стените. Можеше да си позволи да прояви отстъпчивост — настроението й беше невероятно приповдигнато.

От мига, в който кракът й стъпи в свещените покои на „Милър и Корнел“, с нея се отнесоха като с кралска особа.

От кантората двамата отидоха в близката художествена галерия, където Райън бе видял картина за апартамента си. Карли я хареса. Той я купи заедно с малка бронзова статуетка на двама влюбени, която според нея беше почти неприлична.

Фотографското ателие, специализирано в художествени портрети, се намираше на партера на Куинси Маркет. Карли бе тази, която надникна през вратата му, а след това отново бе привлечена обратно, след като разгледаха няколко други магазинчета. Нямаше снимка от Райън. Изведнъж разбра, че не й се иска нищо повече от портрет на двамата, облечени в исторически костюми — като влюбени от минали времена.

— Какво ще кажеш за Хенри VIII и Ан Болейн? — предложи Райън. — Ще изглеждам добре с брадата.

— Но ще трябва доста да се понатъпчеш и пак ще трябва да обуеш клин. Освен това — намръщи се леко — той е накарал да обезглавят Ан — сърдитата гримаса отстъпи пред романтична усмивка. — Рет и Скарлет?

Райън поклати глава.

— Той пет пари не е давал за нея, а аз — да. Тарзан и Джейн. Виж, това се казва костюм!

— Но той няма нищо по себе си!

— Знам — изсмя се насреща й.

— Райън, не ставай долен. Няма да бъда Джейн. Тарзан вечно се люшкал по лианите и я оставял да се оправя сама сред джунглата — премести поглед. — Тази е сладка — посочи с усмивка на лицето. — Ще бъдеш страхотен Парцалив Анди.

— С Парцаливата си Ани? Стига, мила — тези двамата са направени целите от парцали. Няма да могат да…

— Шшт. Окей, забрави Парцаливите Ани и Анди — беше го хванала под ръка, а дланите им бяха преплетени в джоба му. Побутна го по-нататък покрай редичката с фотографии. — Джордж и Марта Уошингтън?

— Т-ъ-п-о. Какво ще кажеш за Антоний и Клеопатра?

— Мразя змии.

— Линг-Линг и Ксинг-Ксинг? — погледът, който си размениха, съдържаше взаимно отрицание. — Уоу, кой е това? — възкликна Райън. — Мама Баркър и момчетата й?

— Това е за семейства. Освен това тук имаме само едно момче и аз отказвам да играя майка му. Никога!

Разгледаха по-нататък, като предлагаха и отхвърляха още няколко варианта. След това двамата едновременно видяха онова, което искаха. Карли погледна нататък, вирна глава и се притисна по-близо. Райън се вгледа очарован.

— Това е — прошепна в ухото й; без нито за миг да откъсва очи от снимката. — Ние срещу света. Харесва ми.

На Карли — също. Възмутително. Скандално. Драматично и предизвикателно. Какво значение има, че са загинали толкова мъчително? Любовници под обстрел, двамата бяха умрели заедно.

Кимна и се усмихна, обзета от същото нетърпение като Райън.

— Бони и Клайд. Те да бъдат!

 

 

— Ама че кеф! — възкликна Шейла. — Обикновено се налага да се прибирам пеша. Не че имам нещо против — упражнението ми действа прекрасно. Обаче може и да е гадно при лошо време. А като се замисля… — намръщи се, за момент забравила, че трябва да е весела и очарователна. — … Времето става все по-отвратително, откакто съм пристигнала.

Грег с лекота взе левия завой от Парк към Бийкън.

— Избрала си неподходящ сезон за пристигане.

— Бих казала. Струва ми се, че вали или е студено от първия ми ден, да не говорим за последния. Не го разбирам. В Чикаго имаме много повече сняг, но като че ли нещата никога не са толкова объркани.

— Бостънци не се справят добре със снега. Било е и по-зле. Ставало е политически въпрос.

— О?

— Някои квартали се вдигнаха на оръжие, претендирайки, че други се ползват с преференциално отношение, що се отнася до разчистването.

— Вярно ли беше?

— Аха.

— Но вече не?

— О, да. Просто негодуванието стихна — усмихна се хитро и допълни: — Нова си още. Едно от първите неща, които трябва да научиш за политиката на Масачусетс, е, че тя е напълно политизирана. С малко връзки се стига далеч.

— Като например да получиш работа?

— Правилно. Имай предвид, че… — вдигна ръка — … си бях взел изпитите и имах предостатъчна квалификация за мястото. Но няколко телефонни обаждания, където трябва никога не вредят. Ако не се бяха задвижили връзките за мен, щяха да се задвижат за някой друг — прокашля се и продължи: — Във всеки случай попаднала си на подходящ квартал. В Бийкън Хил е пълно с политици. Улиците тук може и да са тесни, но обикновено са много добре разчистени — следвайки указанието на пръста й, сви надясно. — Имаше ли някакви проблеми да извадиш колата си?

— О, не. С хубава лопата, стъргалка и четка стават чудеса — разсмя се — висок носов смях, който звучеше доста добронамерено. — Да не говорим за смазка на лактите. О-о-п, задръж за минутка. Тук е магазинът. Имаш ли нещо против да спреш за секунда, за да мога да притичам да взема лук?

Грег удари спирачка на ъгъла и вдигна вежди:

— Лук? Звучи сложничко.

— Сложно? Аз? — отправи му най-пленителната си усмивка и се измъкна от колата. Само след няколко минути се върна, притиснала голяма кафява торба под мишница.

— Всичко това е лук?

Тя отново се разсмя и Грег реши, че дяволитите и съблазнителни нотки в гласа й не звучат чак толкова зле.

— Мисля, че ми трябваха още няколко неща — обясни смутено. — И докато сме на темата, по-добре да те предупредя, че апартаментът ми не е луксозен. Искам да кажа, че планирах за тази вечер да наема апартамент в „Меридън“ само заради луксозната обстановка, но исках да сготвя, а те не биха ме оставили да се приближа до кухнята им. Не мисля, че ще им хареса да се регистрирам с комплект тенджери.

Грег не можа да се сдържи да не се изсмее. Защото въпреки недостатъците си, жената беше забавна.

— Не, не мисля, че биха го направили — запали отново колата и потегли. След две пресечки Шейла посочи място за паркиране.

— Защо не използваш това? Жилището ми е само шест врати по-нататък. Няма да намерим друго по-наблизо.

Грег паркира безупречно на мястото, след което заобиколи, за да вземе чантата от Шейла и да й помогне да слезе. Хареса му, че го изчака; много от жените, които познаваше, бяха по-агресивни в еманципацията си и смятаха за важно да слизат сами от кола. Не че у Шейла имаше нещо старомодно. Но усещането беше хубаво. То го накара да се почувства мъж.

Докато я придържаше внимателно за ръката, за да я преведе през задържалите се по тротоара отделни заледени участъци, Грег сведе поглед към нея.

— Къде паркираш твоята кола? Някъде наблизо?

Шейла посочи с брадичка напред:

— Ей там.

— Коя?

— Онази с цвят бургунди. Пред белия ребитс.

— Маздата? — отвори широко очи и ускори крачка, за да погледне по-добре. — Не е зле, Монтгомъри. Никак не е зле — пусна ръката й и се наведе ниско, за да надникне в затъмненото стъкло. След това се изправи и прокара ръка по лъскавата предна извивка на колата. — Изглежда нова.

— Нова е.

Той я стрелна с поглед:

— С нея ли се върна?

— Ъ-ъ. Тук я купих.

Погледът му се върна към колата за последен завистлив оглед.

— Мноого шикоозна.

Шейла сведе глава с доволна усмивка на устните.

— Благодаря, сър — после го хвана под ръка. — Но ако продължите още малко да стоите тук и да зяпате колата ми, лукчетата ще замръзнат. Какво ще стане тогава с нашите… скариди а ла тюрк? — думите бяха изречени с подчертано чуждестранен акцент. Леко го подръпна за ръката и двамата отново поеха напред.

След миг Шейла отвори вратата на апартамента си, светна лампата и се обърна да поеме торбата от ръцете на Грег.

— Моля, разполагайте се — слезе тичешком по няколкото стъпала и го остави сам на площадката, от която се влизаше в единствената многофункционална стая. — Ще оставя тези неща и ще сложа нещо за пиене. Какво да бъде? — извика през рамо. — Скоч? Бърбън?

— Скоч е добре — преметна палтото си на закачалката точно зад вратата и се опря с лакти на перилата от ковано желязо, за да огледа апартамента. Макар и малък, не е лош, каза си замислено. С форма, бегло наподобяваща подкова, основната му част представляваше открита кухня, в която в момента Шейла се суетеше. В дясното рамо на подковата имаше проста дървена маса и столове. В основата се виждаше плетено двойно канапенце в комплект с още две такива кресла. В лявото рамо, доста изненадващо, като се има предвид обичайното предпочитание към сгъваем диван при такива гарсониери, се мъдреше двойно легло, залепено до стената, но заемащо значителна част от стаята.

Както бе казала Шейла, в апартамента й нямаше нищо луксозно. Стилът на обзавеждането беше еклектичен, мебелите — втора употреба. Обаче онова, което обединяваше всичко, бе преобладаващото яркочервено. То изпъкваше в покривката, преметната върху масата, и в сходната материя, надиплена на корниза над високия единичен прозорец. Имаше го и на пода под формата на малка черга, застлана под плетения кът за сядане, чиито възглавници се съчетаваха по цвят. Виждаше се и на двата поставени в рамки постера над неработещата камина, над която имаше леко поомачкана червена коледна звезда. А най-очебийно изпъкваше върху леглото — в чаршафите, кувертюрата, дантелените възглавнички и къдравите покривчици.

— Харесваш червеното, а? — подвикна и се изправи, за да слезе по стъпалата, пъхнал ръка в джоба на панталона си.

— Обичам го! — стоеше с гръб към него. Едва когато се приближи, видя, че подрежда малко букетче червени и бели карамфили в обикновена стъклена гарафа. — Ярко и предизвикателно е. Налага се на вниманието — обърна се и го заобиколи, за да постави гарафата в средата на масата. — Понякога се получава сблъсък на нюансите, но това място е толкова тъмно и мизерно, че се нуждаеше от нещо да му придаде малко живец.

Грег се огледа и сви рамене.

— Странно, изобщо не ми хрумна мисълта за тъмно и мизерно.

— Шегуваш ли се? Може би тъмнината прикрива мизерията. Наслагала съм лампи на почти всички възможни изводи и пак непрекъснато имам чувството, че е среднощ.

— То е, защото си под уличното ниво.

— Предполагам. Обаче пък и сиви тухли по всички стени? Ако бях по-амбициозна, щях да го боядисам цялото в бяло. Един господ знае защо някой е решил да избере сиво.

— Твоето червено върши доста работа. Харесва ми.

Опряла длани на хълбоци, Шейла пое дълбоко дъх, докато оглеждаше стаята.

— Е, това е само началото. Оттук нататък ще си взема едностаен на партера, след това тристаен на по-висок етаж, след това апартамент над покрива, после имение в провинцията, после… кой знае! — след всяко изреждане усмивката й ставаше още по-широка.

Грег се зачуди как смята да го постигне със заплатата на федерален служител.

— Това мечти ли са или сериозни планове?

Усмивката й се стопи, главата й рязко се завъртя и за първи път от известно време насам той отново видя суровия израз в очите й, за който бе споменал пред Сам. Наистина беше впечатляваща жена — с вълнистите си черни коси, с изваяното тяло и — да — с тези искрящи очи, които говореха за тайни и огън. По свои собствени правила и заварвайки го леко неподготвен, тялото му се напрегна.

В същото време нейното се отпусна и тя се усмихна мило насреща му.

— Мечти или планове? По малко и от двете, предполагам — отвори едно шкафче и извади бутилка скоч, друга с ром и две чаши.

Грег се облегна на плота до нея:

— Какво искаш от живота, Шейла?

Тя се обърна към хладилника за кола, после към фризера за лед.

— В какъв смисъл?

— За работата например. Какви са дългосрочните ти планове?

— Току-що пристигнах. Как бих могла да мисля толкова напред?

— Кажи ми тогава за мечтите си. Какво искаш да правиш?

Шейла направи гримаса и се опита да измъкне кубчетата лед от камерата. Тъй като студените бучки се съпротивляваха под пръстите й, тя се извърна за помощ към Грег.

— Би ли опитал? Този фризер не става. Температурата е толкова непостоянна, че всичкият лед залепва.

Грег бръкна вътре и известно време опитва безуспешно.

— Имаш ли шиш за лед или нож или нещо друго?

Извади нож от чекмеджето и му го подаде. След няколко забивания той се сдоби с достатъчно кубчета, за да напълнят чашите си. Шейла остана отзад и остави Грег да нагласи питиетата и да й подаде нейното. После го поведе към плетеното канапенце, изрита високите си обувки и като подви единия крак под себе си, седна.

— Разкажи ми за теб, Грег — подкани го мило. — Ти какво искаш от живота?

Не беше планирал точно да говори за себе си, но след като проявяваше любопитство, отвърна:

— Бих искал да се изкача по стълбицата във федералната служба. Когато и ако реша да напусна, натрупаният тук опит ще ми бъде полезен да се захвана с други неща. На определен етап бих искал да отида във Вашингтон.

Известно време поговориха за това, при което Шейла задаваше въпрос след въпрос — изглежда, заинтригувана от идеята за кариера в столицата. Когато стана, за да приготви вечерята, Грег я последва в кухнята и продължиха да разговарят, докато тя работеше. Чувстваше се изненадващо отпуснат, много повече, отколкото бе очаквал, като се има предвид предполагаемият „смущаващ“ ефект, който би трябвало да разследва. Странно, с всяка измината минута все по-малко се чувстваше следовател и все повече и повече мъж. Тя си имаше начин да го постига — неуловим, при това привидно безобиден начин.

Беше в очите й, тези очи, които можеха да са толкова проницателни и въпреки това сега изглеждаха толкова открити и със стаена чувственост, очи, които се задържаха върху неговите или се спускаха по-надолу, за да спрат на пулсиращата на врата му вена, или изучаваха пръстите му, както бяха сключени около чашата. Беше в гласа й — понякога оживен, понякога сериозен, но странно сексапилен с носовото си произношение.

Докато разговаряха по време на вечерята от скариди с димящ ориз и артишок в маслен сос, Грег започна да се чуди какво беше онова, което го бе притеснявало първоначално у Шейла. Нервна енергия? Ако в момента имаше нервна енергия, той не я забелязваше. По-скоро виждаше насреща си жена, която беше уверена и овладяна, зряла и видимо несъзнаваща действителната си привлекателност. Чувството й за хумор изригваше често, но бе внимателно нагодено към неговото. Слушаше, питаше и говореше за себе си колкото бе възможно по-малко. Докато приключат с вечерята и с бутилката вино, той почувства невероятно приятна възбуда.

Разговорът замря. Шейла отпиваше от кафето, без да откъсва очи от него над ръба на чашата си. После погледът й се спусна надолу към шията му и тя остана запленена от къдравите кичурчета косми, които се показваха, след като бе разхлабил връзката и разкопчал яката на ризата си.

Грег Райли е много привлекателен мъж, реши тя. Висок и добре сложен, той твърдеше, че си е падал малко нещо атлет в Бостън Колидж. Вярваше му. Макар да твърдеше също, че сега спортните му занимания се ограничават до участие в баскетболна лига за уикендите, без проблем беше съхранил стегнатата си физика и гъвкавост на движенията. С тъмна, чуплива коса, тъмносини очи и лека руменина, беше гордост за ирландските заселници на Бостън.

— Шейла? — в гласа му прозвуча неочаквано предупреждение, което незабавно накара очите й да се оттеглят от внимателния си оглед. — Знаеш ли какво правиш?

Тя нито се престори на невинна, нито се усмихна, а отговори с мек, уверен глас:

— Да.

— Не е много разумно.

— Защо не? — попита кротко. — И двамата сме зрели хора.

— Зрели хора, които работят заедно.

— Аха.

— Може да усложни нещата.

— Не виждам как — изрече с все същия тих глас. Съвършената откровеност на този глас се оказа мощен стимул за нарастващото му усещане за топлото й тяло, така близко и с така явна готовност. — Много привлекателен мъж си. Ако и ти ме намираш привлекателна… — думите й останаха недовършени.

Грег остави чашата на пода. Подпря едното си коляно до бедрото на Шейла, а другия крак изпъна на пода и така се озова полуколеничил над нея. Когато тя отметна глава назад, той разпери пръсти под гъстия водопад от коси и я задържа, докато погледът му милваше чертите й.

— Намирам те за привлекателна — призна съвсем сериозно. — Прекалено привлекателна. Вярваш или не, но не това имах наум, когато приех да дойда тази вечер.

— Има ли значение? Някои от най-хубавите неща просто… се случват. Няма нищо сложно в това да си доставим взаимно удоволствие. Знаеш какво получаваш, аз — също. Една нощ. Никакви ангажименти — дишането й бе станало по-учестено, докато говореше. Изчака за момент Грег да каже нещо. Когато вместо това, той продължи само да я изпива с поглед, разбра, че битката е деветдесет и девет процента спечелена. — Грег — прошепна едва чуто и вдигна умоляващи очи към него, — не ме карай да те моля.

Не му беше нужно да чуе повече. Изкушението бе твърде силно, а той бе твърде зажаднял. Не беше светец, никога не беше претендирал, че е. Нито пък Сам Лумис бе определил светостта като задължително условие при изпълнение на задачата.

Улови главата й в ръце и пое устните й в дълбока, страстна целувка. Когато най-после откъсна уста от нейната и я задържа назад, видя, че очите й са затворени, а устните й все така разтворени. Пое ги отново и отново, като намираше вкуса й не по-малко опияняващ от изкусните обещания на тялото.

Обвила ръце около гърба му, тя тихо простена, когато пусна устните й, и отвори очи насреща му.

— Заведи ме в леглото, Грег — изрече в задъхан шепот. — Моля те… сега…

Не се наложи да моли отново. Беше възбуден, омагьосан и повече от готов да се наслади на топлото й, нетърпеливо тяло.

Едва по-късно, много по-късно той си даде сметка, че името, което Шейла извика в мига на върховна наслада, не бе неговото.