Барбара Делински
Един друг живот (20)

Двадесета глава

Сега, след като Райън вече знаеше всичко, облекчението на Карли бе неизмеримо. Прекарваше часове наред да говори за живота си след смъртта на Матю — онези четири години, които преди това избягваше, а Райън искаше да чуе всичко. Във връзка с процеса двамата обсъждаха какво е било и какво още може да бъде. Беше в състояние да сподели страховете си и това я правеше много по-спокойна. И неведнъж му го казваше. Във всички тези случаи Райън само й се усмихваше с онази своя „Нали ти казах!“ усмивка и я прегръщаше силно. С всеки изминал ден ставаха все по-близки.

 

 

Шейла продължаваше да охранява Карли, като се грижеше никога да не остава сама, но с течение на седмиците и като се има предвид, че Райън бе съвсем наясно с положението, това все по-рядко се налагаше. Райън нагласяше програмата си така, че да може да закара Карли до училище на път за работа и макар Шейла винаги да я вземаше на връщане, за да я достави невредима у дома, като често се качваше да пийне по нещо, Райън беше с нея през останалото време.

Беше в края на февруари — студен, но за щастие напълно сух ден, когато Карли заговори за нея пред Райън. Тичаха по пътеката край реката, като поддържаха бързо темпо, за да се преборят със студа.

— Тревожа се за Шейла.

— За какво?

— Изглежда напрегната.

— Повече от обикновено? — пошегува се с многозначителна усмивка. Странно, но Райън бе започнал да споделя мнението на Сам за Шейла. Чувстваше напрежението в нея и не успяваше напълно да се отърси от усещането, че макар да е овладяно на повърхността, вътре то продължава да кипи.

— М-м-м. Мисля, че нещата вървят добре между нея и Том.

— Така е. Поне доколкото знам. Виждат се доста често — Шейла сама й го бе казала. Но имаше много неща, които Шейла не й бе казала.

— Мислиш ли, че двамата спят заедно?

Райън я стрелна с развеселен поглед:

— Това не ти влиза в работата.

— Прав си — отвърна невъзмутимо тя. — Но какво мислиш? Когато бяхме в Чикаго, тя обикновено пускаше леки намеци. Струваше ми се, че спи с всеки мъж, с когото излиза. Но с Том е някак по-различно. По-потайна е.

— Може би наистина го харесва.

— Той, изглежда, я харесва — няколко пъти бяха излизали четиримата. Привличането между Шейла и Том бе съвсем ясно забележимо.

— Така е. Познавам Том. Странно наистина, но и той не ми говори особено много за нея. Сякаш я пази само за себе си.

Потичаха още малко, преди Карли да проговори отново:

— В такъв случай едва ли това я тревожи. Може би се отегчава от работата си.

— Приятно й е да е прикрепена към теб.

— Напоследък не се нуждая много от нея. Мисля, че се чувства засегната.

— Не. Шейла е над тези неща. Освен това Сам й дава и други задачи. Не е като да стои и само да чака да й се обадиш.

— И все пак ми е чудно. Когато се видим, е пълна с въпроси. Иска да знае всичко. Сякаш е жадна за разговор. Странно е.

— Може би си е просто такава. Не си ли го казвала винаги?

— М-м-м — съгласи се тя, — и все пак…

През следващите няколко дни Карли си постави за цел да подмами Шейла да говори повече за себе си, но напразно. Тя беше толкова ловка в избягването на въпросите, колкото и в осигуряването на безопасността в съдебната зала. За всеки въпрос имаше отговор, макар и несериозен, шеговит или уклончив, така че на Карли й трябваше известно време, докато осъзнае, че изобщо нищо не е разбрала.

Накрая реши, че Шейла просто поставя граница между агент и свидетел и при това заключение Карли изпита облекчение. Най-големият й източник на сила и подкрепа сега беше Райън — ролята на Шейла в живота й бързо намаляваше.

Или поне така си мислеше. В самото начало на март Сам научи, че решението за нов процес е неизбежно. Само след часове му се обади Бил Хофмайстер, за да му съобщи, че Гари Кълбърт е продал големи дялове от участието си в недвижими имоти в Калифорния и на Хаваите. Сам незабавно нареди на Шейла да не се отделя от Карли.

Карли прие новината със завидно спокойствие, но пък в нейно присъствие Сам премълча най-страшните си опасения. Напрежението й се проявяваше в по-спокойни моменти, когато се улавяше, че хапе устни или мачка салфетката в скута си, или се взира през прозореца. Когато Райън я хващаше, тя си признаваше. Колкото и да съжаляваше, страховете й бяха станали и негови. Макар тя да не го знаеше, той поддържаше непрекъсната връзка със Сам.

Като бодигард Шейла бе толкова усърдна, колкото всички биха желали. Беше там винаги когато Карли оставаше сама, независимо дали в училище или вкъщи, но оставаше в сянка, изчаквайки настрана, постоянно нащрек. Карли започваше да се пита дали просто не е станала по-улегнала, когато един следобед някогашната Шейла отново напомни за себе си.

Часовете току-що бяха свършили. Според уговорката Шейла беше там, за да придружи Карли до кабинета й. Вдигна лице към бледото слънце и пое дълбоко въздух.

— Ей, Карли, още е рано. Не ти ли се иска да се повозим?

Мартенският вятър развяваше косите на Карли, докато прекосяваха района на училището. Във въздуха се носеше обещание за омекване, което щеше да доведе до пролетни температури.

— Да се повозим?

— В града. Толкова е приятно навън. Можем да покараме из Норт Енд и покрай пристанището.

— О, Шейла, не знам — промърмори Карли и отвори вратата на административната сграда. — Следобед трябва да прочета цял куп писмени работи. Ако свърша с тях сега, няма да се налага да ги мисля довечера, когато Райън ще си бъде у дома.

Но Шейла заговори с най-убедителния си тон:

— Няма да ни отнеме много. Колата ми никога не е виждала Бостън през пролетта — Карли примижа насреща й и тя отстъпи. — Добре де, още не е съвсем пролет. Но поне пътищата са сухи и чисти за разнообразие. И въздухът е свеж. А и трябва да свърша някои неща набързо. Освен това цял ден сме забутани тук. Можем да си дадем малко почивка.

Карли се засмя.

— В случай че не си забелязала, аз работя тук. Не се чувствам „забутана“. Харесва ми.

— Е, на мен не — заяви Шейла, после омекна: — Ще ми доставиш ли това удоволствие, Карли? Нямаш никакви уговорени срещи. Нека излезем — само за час?

— Не те свърта, а? — пошегува се Карли.

— Аха.

Карли погледна замислено купчината листи на бюрото си и отстъпи:

— Окей! Но само за един час.

— Не повече — обеща Шейла, като грабна чантата и палтото си, после ръката на Карли и я поведе бързо към колата.

Само след минути вече бяха на Мемориъл Драйв, на път за Бостън.

— Прекрасно е! — възкликна Карли и вдъхна идващия откъм океана въздух през отворения си прозорец. — Райън казва, че пак ще застуди.

— Райън е вечен песимист.

— Живял е тук доста повечко от нас — въздъхна тя. — Поне най-страшното вече е зад гърба ни.

Шейла кимна и й хвърли предпазлив поглед, преди да поеме по моста на Масачусетс Авеню, за да мине от другата страна на реката. После свиха по Комънуелт Авеню и продължиха напред.

— Обичам тази улица — каза Шейла. — Толкова е красива с тревата и дърветата по средата. Нямам търпение всичко да разцъфне след още месец-два. И погледни това — посочи към четири и пететажните сгради, покрай които минаваха. — Обзалагам се, че тези къщи са една от друга по-внушителни. Нали знаеш — високи тавани, изящни дървени корнизи, красиви дъбови подове, във всяка стая камина — погледът й за момент стана отнесен. — Някой ден…

Мечтите на самата Карли се въртяха около една вътрешна стълба. Тя се усмихна.

— Някой ден ще го имаш, Шейла. Само почакай и ще видиш. Ще го имаш.

— Само ако още някой ми каже да почакам… — изведнъж изстреля насреща й Шейла. Карли я погледна изненадано и тя незабавно се усмихна. — Хубавите неща се случват на онези, които чакат — изрече, но този път с подигравателен тон. — Аз чакам ли, чакам — само след малко изви и спря колата.

— Сега е твой ред. Виждаш ли онази хлебарница на ъгъла? Ще изтичам дотам да взема някакви сладкиши за довечера.

— С Том ли ще се срещаш?

— Аха. Тук имат пасти с ягодов крем, каквито не си вкусвала през живота си. Стой мирна. Ще ти хвърлям по едно око през прозореца. Няма да се забавя — преди Карли да успее да изрече и думичка, тя вече беше заминала и се върна след по-малко от пет минути с две малки кутии.

— За теб — подаде едната на Карли.

Трогната, Карли я изгледа озадачено.

— За какво е това?

— За десерт. И за това, че се съгласи с хрумването ми да се повозим следобед.

Карли се усмихна.

— Хрумването ти не беше чак толкова лошо. Права беше — почивката ми дойде добре.

— Видя ли? Какво ти разправях? — Шейла включи двигателя, хвърли бърз поглед през рамо и потегли. Лъскавата мазда се понесе по Арлингтън Стрийт, покрай градската градина, надолу по Чарлс Стрийт и после по Бийкън, преди да извие по улички, които бяха нови за Карли.

— Как се ориентираш тук? — попита тя.

— Това е моя територия. Непрекъснато минавам пеша оттук — сякаш за доказателство, сви рязко вляво, после вдясно и последователно направи още няколко завоя. Преди Карли да се усети какво става, Шейла се бе промъкнала през движението на Гъвърнмънт Сентър и излезе на Норт Енд. Тук вече подкара по-бавно, за да могат по-добре да се насладят на уханието на Италия от струпаните край тесните улички магазинчета и къщи.

— Ароматно е — отбеляза Карли, разчувствана при вида на отрупаните витрини. — Сигурно е страхотно през лятото, когато започнат тържествата — минаха покрай пекарна, чието примамливо ухание се прокрадна в колата.

— Не ги ли видя миналата година?

— Нямаше с кого да отида. Може би тази година с Райън… — думите й останаха недовършени, мисълта й не се осмеляваше да отиде толкова напред.

Шейла мина по Къмършъл Стрийт и излезе покрай пристанището.

— Като стана дума за Райън, къде се намира кантората му? Не е ли някъде наблизо? Никога не съм я виждала.

Карли огледа последователно уличните табели.

— Ъ-ъ, това Стейт Стрийт ли е? Мисля, че тук трябва да направим десен завой.

Шейла следваше напътствията, които Карли даваше не особено уверено. По някакво чудо, което и сама не можеше да обясни, като се има предвид, че дойдоха от напълно непозната за нея посока, пристигнаха пред новото високо здание, в което между многото други се помещаваше и фирмата на Райън. Шейла спря до бордюра и изви глава нагоре, за да се възхити на постройката.

— Хубаво местенце — подхвърли провлачено. — На кой етаж е?

Погледът на Карли последва нейния по кафеникавите стени.

— Трийсет и четвърти. Има страхотна гледка. Ей, искаш ли да влезем? Райън ще се радва да…

— О, не. Няма нужда да го притесняваме.

— Сигурна съм, че няма да има нищо против — усмихна се, приковала очи в последните етажи на сградата. — Освен това се чувствам като някой оглупял лакомник в сладкарница за сладолед. Лигите ми потекоха само при мисълта, че е толкова наблизо…

Тихият шепот на Шейла я прекъсна по средата:

— О, по дяволите!

Карли присви очи и насочи поглед към жената до себе си:

— Какво има?

След като Шейла не отговори, а само продължи да се взира към множеството врати на входа, Карли също отмести очи. Отне й минута, докато види онова, което виждаше Шейла. Незабавно цялата се скова и от устните й се отрони същият напрегнат шепот като този на Шейла.

— Боже мой…

— Позна ли го?

— Да!

— Значи не си въобразявам?

— О, не — тихо проплака Карли и вдигна ръка към устата си. — Там е. Навремето се подпираше така в дъното на съдебната зала. Когато давах показания, винаги поглеждах нататък. У него имаше нещо зловещо — после, внезапно проумяла значението от присъствието точно на този мъж пред сградата на Райън, тя спря да диша. — Шейла? — изстена най-после.

Шейла вече беше подкарала колата.

— Точно така. Махаме се оттук.

— Но Райън! Някой трябва да предупреди Райън!

— Щом се отдалечим малко, ще се обадя на Сам.

— Ами ако му е направил нещо? Стоеше си там толкова спокойно. Може би вече му е направил нещо! Може Райън да е ранен! — сграбчи я за рамото. — Трябва да се върнем!

— Не — невъзмутимо отвърна тя. — Няма да се връщаме. Продължаваме напред. Имай ми доверие.

В тона й имаше заповеднически нотки, които Карли не пропусна да забележи. За първи път, откакто бяха заедно след Чикаго, Шейла поемаше командването.

Отпусна се на седалката и се загледа невиждащо в пода.

— Как е успял да разбере? — прошепна Карли. — Всички ме уверяваха, че прикритието ми е солидно. Но той го е пробил. Как?

— Дай засега още да не се тревожим. Най-важното е да те отведем оттук и да оставим Сам да го пипне.

— Кой е той? — остро попита Карли, въпросът й бе насочен повече към самата себе си, отколкото към Шейла. — Съдебната зала винаги беше претъпкана, но имаше определени хора, които се открояваха. Семейството на Кълбърт непрекъснато ме зяпаше. Освен това — хората от пресата, макар че познавах повечето репортери. Имаше една дребничка стара жена на последната редица, едно момче, което приличаше на колежанин, в далечния край отдясно, двама посивели мъже в средата… и той. Кой е той?

— Нямам представа — троснато отвърна Шейла. Отби до една телефонна будка на Кеймбридж Стрийт и грабна чантата си, в която Карли знаеше, че има и пистолет. — Чакай тук. Ще се обадя на Сам.

Вкопчила се отчаяно в дръжката на вратата, Карли седеше като истукана и се взираше в хората, които минаваха отвън. Представяше си, че човекът при сградата на Райън се е свързал по радиостанцията с някой, който вече е по петите им. Погледна в страничното огледало и с ужас забеляза двама младежи, които оглеждаха колата. Затаи дъх, докато отминат, все така възхищавайки се на плавната извивка на капака.

След това Шейла отвори вратата и се вмъкна на мястото си.

— Окей. Сам тръгва към кантората на Райън.

— Какво каза да правим ние?

Шейла включи мотора и потегли.

— Махаме се. Ще трябва да те покрием за известно време, поне докато разберат кой е онзи мъж, който стоеше пред сградата.

— А Райън?

— След като Сам се увери, че е добре, ще дойде при нас.

— Къде? — представи си малката къщичка на брега на Мичиганското езеро, където я бяха приютили в продължение на четири месеца. Беше старомодна и уютна, доколкото това можеше да се каже за така наречените предохранителни квартири.

— Сам предложи някакво място във Върмонт.

— Във Върмонт! Странноприемницата?

— Където сте били по Нова година. Казала си, че мястото ти харесало. Сам смята, че там ще се чувстваш добре.

Карли направи гримаса.

— При леко различни обстоятелства. Не ми се иска да го помрачавам по този начин.

— Всичко ще бъде наред — още веднъж я успокои Шейла. — След като и Райън дойде при теб, все едно че отново ще е Нова година.

Карли се съмняваше.

— Но не можем да се появим там просто така.

— Сам ще се обади да направи резервация. Сигурно ще имат нещо, а и да нямат, ще уредят.

Карли затвори очи.

— Не мога да повярвам, че всичко това се случва. След толкова фалшиви тревоги наистина бях започнала да вярвам, че съм свободна — вдигна ръка към челото си, но само за да отвори рязко очи при осенилата я нова мисъл: — Трябва да се отбием у дома. Ще ми трябват някои неща.

Шейла отклони поглед от пътя, колкото да погледне часовника си.

— Хм, не знам…

— Ако ще трябва да се завра някъде за известно време, поне искам да се чувствам като човешко същество. Апартаментът ни е на път. Ще отнеме само минутка.

— Ами ако има някой?

— Някой?

— Скрит в засада?

Карли остро пое дъх и поклати глава, за да отхвърли тази мисъл.

— О, господи! — продума разтреперана. После притисна юмрук към устата си и го захапа. Думите й прозвучаха приглушено: — Не мога да повярвам, че всичко това се случва.

Вече бяха на Мемориъл Драйв и Шейла спря на един светофар. Един поглед към Карли ясно й разкри пълната й уплаха. Докато я наблюдаваше, Карли улови дръжката на вратата и се огледа, сякаш обмисляше бягство. В този момент Шейла отстъпи. Готова беше на всичко, за да предпази Карли от истеричен пристъп.

— Предполагам, че можем да минем през апартамента ти. Ако се движим плътно заедно, няма да има никакъв проблем. Сам може вече да е изпратил някого там. Но не можем да се бавим много. Само колкото да нахвърляш някои неща в една чанта.

Карли кимна, напълно вцепенена.

— Ами ти?

— Аз?

— Твоите неща. Идваш с мен във Върмонт, нали?

Шейла отхвърли проблема с едно замахване на ръката:

— Ще се оправя. Ако се наложи да останем за известно време, Сам ще уреди някой да донесе нещата ми. Като се сетих за това, може да направи същото и за теб. Наистина не бива да спираме…

— Трябва — Карли имаше нужда от лично свои неща. След всичко, от което се бе отказала — и отново изградила — през последната година, нямаше намерение да отива някъде без някои лични белези на идентичността си.

Шейла се съсредоточи върху шофирането. Когато стигнаха пред блока, Карли изскочи и хукна напред. Не мислеше за възможния риск — част от нея отчаяно желаеше да стане примамка, стига да отклони опасността от Райън.

Апартаментът беше невредим, така подреден, както го бе оставила сутринта. Докато Шейла се оглеждаше за нещо подозрително, Карли застана насред всекидневната и се опита да се успокои.

— Защо да не можем просто да стоим тук? — попита, след като Шейла се върна при нея.

— Защото Сам не разрешава.

— Тогава ще му се обадя — предложи и се насочи към телефона.

Но Шейла я изпревари и решително върна слушалката на мястото й.

— Бъди разумна, Карли. Сам си има достатъчно грижи, като се опитва да хване онзи мъж.

— Нека се обадя на Райън…

— И да насочиш някого по следата, че си тук? Ако прикритието ти е разкрито, този телефон може да се подслушва.

— Не искам да ходя във Върмонт.

— Трябва. И колкото повече се бавим тук, толкова по-голяма може би става опасността — Шейла трябваше да използва всичките си запаси, за да демонстрира подобие на увереност. И тя беше не по-малко изнервена от Карли. — Хайде сега, върви да сложиш някои неща в една чанта. Но бързай. Трябва да се махаме — изгледа как Карли се задвижва бавно. — Бързай! — погледна часовника си, после отново отдалечаващата се фигура. Имаше нужда от нещо укрепващо и затова бързо си наля едно питие, изпи го за рекордно късо време и вече беше на вратата, когато Карли излезе от спалнята. — Всичко готово ли е?

— Не искам да го правя — пусна чантата на един стол и се приближи до секцията на стената, за да откачи глинената пластика от мястото й. — Райън ми я купи във Върмонт. Винаги е имала особено значение — притиснала пластиката, тя се извърна с очи, изпълнени с мъка. — Не мога да повярвам, че всичко това е в опасност.

— Не и ако побързаме. Да вървим! — Шейла прекоси стаята и грабна чантата й.

Дори Карли да бе доловила нетърпението в гласа й, тя бе прекалено заета със собствените си чувства, за да му обърне внимание. Отново се извърна назад.

— Намерихме това дърво на брега в Рокпорт. Снимката е направена в…

— Карли! Губим време! — насили се гласът й да прозвучи по-кротко и заговори малко по-бавно: — Трябва да тръгваме — прихвана я под лакът.

Карли не се съпротиви. Пусна пластиката на възглавницата на фотьойла, докато минаваше край него, и хвърли един последен поглед на мястото, което наистина чувстваше като свой дом, преди да се обърне и да го напусне заедно с Шейла.

 

 

Пристигайки вкъщи малко след шест, Райън изкачи забързано стъпалата. Беше неспокоен. Докато вървеше към блока, погледна нагоре и не видя никаква светлина. Вярно, навън едва се здрачаваше и все пак…

Ключът му с лекота се превъртя в ключалката. Побутна и отвори вратата.

— Карли? — включи осветлението. — Карли?

Отговор не последва.

Огледа апартамента. Нямаше я. Опита се да помисли къде би могла да бъде. Не му беше казвала, че ще има някакви срещи до късно или събрание, а винаги се стараеше да му съобщава такива неща, особено сега, когато знаеше, че той ще се разтревожи при всяко недоразумение.

За момент се замисли дали безпокойството му не се дължи на странното посещение от днес следобед. Потенциален клиент. Подпалвач. Разбира се, като се има предвид преживяното от Карли и чувствата, които сега бяха и негови, никога не би поел случая. Но някак си имаше усещането, че посетителят му поначало точно това бе очаквал. И не толкова самият подпалвач се въртеше в ума му, колкото мъжът, който го доведе. Нещо в начина, по който говореше…

Вдигна телефона и набра номера на Сам. След като продължи да звъни необичайно дълго, Райън се уплаши, че Сам си е тръгнал. После в слушалката прозвуча задъхан мъжки глас.

— Там ли е Сам Лумис?

— Мисля, че току-що си тръгна. Аз съм Грег Райли, помощникът му.

— Трябва да разговарям с него. Райън Корнел се обажда.

Грег незабавно застана нащрек.

— Задръжте, изчакайте да видя дали няма да успея да го хвана.

Райън изчака, както му се стори, цяла вечност. Най-накрая Сам се обади отсреща:

— Райън? Някакъв проблем?

— Не знам. Току-що се прибрах й Карли я няма. Обикновено винаги се старае да ми се обади, ако ще закъснява. Знаеш ли дали е с Шейла?

Сам притисна слушалката към гърдите си, докато се обръщаше към Грег:

— Знаеш ли къде е Шейла?

Грег сви рамене.

— С Карли, предполагам. Или може да е свършила за днес.

— Звънни у тях! — нареди Сам, после отново се върна към Райън: — Грег се опитва да се свърже с Шейла. Задръж така.

Никой не отговаряше у Шейла. Грег поклати глава и остави слушалката.

— Шейла също не отговаря — каза Сам на Райън. — Може би двете са отишли някъде?

— Не е в стила на Карли. Почти винаги си е тук да ме посрещне. Освен това имах странно посещение днес следобед.

— Какво посещение… Почакай! Ще дойда при теб. Междувременно се обади в училище или на някой друг, който може да знае къде е.

Ръката на Райън здраво стисна слушалката.

— Вземи твоя ключ. Ако централата в „Ранд“ е изключена, може да отида с колата дотам. Ако ме няма, влизай сам. Ще се върна.

Централата действително беше изключена. Обади се на Брина Мур, която не бе виждала Карли от сутринта. Обади се на Денис Шарп, който не я бе виждал от обяд. Закрачи из стаята, като се питаше дали не прави от мухата слон. С пресъхнало гърло влезе в кухнята за чаша вода и тъкмо посягаше за ключовете от колата си, когато телефонът иззвъня.

— Райън? Шейла се обажда.

— Шейла! Тъкмо се притеснявах. Карли с теб ли е?

— Не. Затова ти се обаждам. Отидох да я взема след училище, но нея я нямаше. Оставила е бележка, в която пише, че се налага да излезе за малко. Обикалям наоколо, като се опитвам да открия колата й, но не знам къде да я търся.

— О, господи! — поне има бележка. Но къде се е наложило да ходи? — Божичко, Шейла! Къде я търси?

— Минах по целия район на училището и няколко пъти ходих до Бостън и обратно. Говореше нещо за Рокпорт, но от един час обикалям тук, а не виждам никаква следа от нея.

— Сега в Рокпорт ли си?

— Обаждам се от телефонен автомат на магистралата. Чудя се, толкова много говореше за онова място във Върмонт… Мислиш ли, че може да е отишла там?

— Може би. Ще се обадя. Не мога да повярвам, че просто е…

Чу се прищракване.

— Трите ми минути изтекоха. Слушай, ще продължавам да търся. Сигурна съм, че няма нищо страшно. Просто може да са я хванали нервите. Може да й стане криво, ако я проследиш.

— Не ме интересува, по дяволите! — телефонът отново изщрака. — Окей, Шейла! Обади се отново, ако разбереш нещо — поне Сам щеше да е тук.

Но Шейла не го знаеше. Старателно заличи самодоволната физиономия от лицето си, преди да се върне в колата, където чакаше Карли.

— Райън тръгва — обяви тя. — А Сам е пуснал заповед за издирване на онзи тип, когото видяхме.

— Значи Райън е добре? — попита Карли, тъй като силно се нуждаеше от поне мъничко успокоение срещу страховете си.

— Чудесно. Ще дойде при нас в странноприемницата. Пет минути по-късно прекосиха границата и навлязоха в щата Върмонт.

 

 

Сам пристигна в апартамента на Карли, за да го завари пуст. Двамата с Грег изчакаха пет минути, после десет, петнайсет. След като Райън не се появи, Сам се обади на Том.

— Да не би да си виждал случайно Шейла Монтгомъри? — попита с по-безгрижен тон, отколкото в действителност се чувстваше.

— Шейла? — повтори предпазливо Том. — Не. Каза, че тази вечер трябва да работи.

Сам хвърли поглед към Грег, който бе проверил графика точно преди да излязат от службата. Шейла нямаше дежурство.

— Ами Райън?

— Има ли нещо?

— Не знам. Райън ми се обади малко по-рано и каза, че Карли не се е прибрала вкъщи. Сега се намирам в апартамента й. А Райън също го няма.

Райън, Карли и Шейла — трима души, които означаваха много за Том.

— Идвам — заяви той, бързо затвори телефона и тръгна на път.

Нито Сам, нито Грег бяха научили нещо повече по времето, когато пристигна при тях. Райън все още не се беше появил.

— Добре — каза Сам и бавно закрачи из всекидневната, докато се опитваше да организира мислите си. — Райън каза, че Карли не се е прибрала. Смяташе, че може да е с Шейла. Но тя не е. А не можем да открием и Шейла — обърна се към Том: — Нямахте ли някакви планове двамата?

— За утре. Не за тази вечер.

Сам се извърна към Грег:

— Кога за последен път я видя?

Притеснен от присъствието на Том, Грег се почувства неловко:

— Ъ-ъ… тази сутрин. Мина през службата, преди да се срещне с Карли в „Ранд“. С пресни сладки кифлички и кафе, представете си. Шейла беше самото очарование.

— И трябваше да остане там, докато Карли приключи работа — продума Сам, като потърка брадичка, потънал в размисъл. — По дяволите, имам чувството…

— Какво чувство? — намеси се Том, изведнъж осъзнал, че в тревогата на Сам за Шейла има нещо повече от онова, което се виждаше на пръв поглед.

Но Сам само поклати глава.

— А и Карли. Къде, по дяволите, би могла да е? — замълча и се опита да си спомни всяка дума, казана от Райън. — Спомена нещо за посещение днес следобед. Думата, която употреби, беше „странно“. Знаеш ли нещо за това, Том?

— Не, по дяволите! Не се интересувам от клиентите на Райън.

Сам се обърна към Грег:

— Виж дали можеш да хванеш някого в кантората му. Разбери с кого е била тази среща.

Докато Грег се насочваше към кухнята, Том вдигна малката глинена пластика и се отпусна във фотьойла, като се вгледа в нея.

— Това е лудост. Карли няма да се вдигне и да изчезне. С Райън бяха по-близки от всякога след завръщането му от Чикаго.

— Значи знаеш всичко?

— Двамата ми казаха. Мисля, че нещата между тях бяха напълно изяснени. Дори Карли да се е изплашила от нещо, най-напред щеше да отиде при Райън — потърка едно камъче на паното, после стана и сякаш го е правил безброй пъти, го върна на мястото му на стената. — Купиха го, когато бяха във Върмонт. Падат си колекционери — замахна към лавицата. — Спомени от съвместния им живот — вгледа се в Сам. — Цялата тази работа е странна. Смяташ ли, че някой се е добрал до Карли?

Преди да успее да отговори, Грег се върна с цяла страница записки в малкия си бележник.

— Целият следобед на Райън е бил запълнен със срещи. Смит и Ридинг в дванайсет и половина, Фрейзиър в един и петнайсет, Дън в два, Уолш и Тис в два и половина…

— Уолш и Тис?

Грег погледна в бележника си.

— Момчето, което ми даде информацията, каза, че последното е вписано допълнително. Имената може да са променени. Нещо в последния момент, предполагам.

— Тис — повтори Сам, като се опитваше да улови нещо, което му убягваше. — Името ми звучи познато… Аха…

Том моментално се изправи на крака:

— Какво има?

Но Сам вдигна ръка и на свой ред се зае с телефона. Когато се върна, изразът на лицето му бе мрачен.

— Говорих с Мийд в Чикаго. Тис е псевдоним, използван от един тип на име Тикос. Хорас Тикос. Лежал е няколко пъти в затвора. Известен експерт по палежите.

— Мили боже! — простена Том и прокара ръка през русите си коси, като ги разроши още повече. — Какво означава това?

— Това означава, че или брат ти е замесен…

— Няма начин! За нищо на света не би причинил зло на Карли!

— И не би нарекъл посещението „странно“ — допълни Сам, после вдигна очи и заговори със смразяваща сериозност: — Мисля, че са го подвели. Може да е в не по-малка опасност от Карли — по пътя обратно към кухнята той стрелна с поглед Грег. — Ще се обадя в полицията.

Проведе един разговор, после втори и трети. Том и Грег се взираха един в друг. Накрая проговори Том:

— Къде е мястото на Шейла във всичко това?

Грег сви рамене и отбягна погледа му:

— Нямам представа. Може би просто е отишла някъде на пазар. Напоследък обича да си купува нови неща… — думите му останаха недовършени, защото мислите му взеха нов обрат. Когато отново вдигна очи към Том, в тях имаше повече тревога. — Обича да си купува разни неща. Откъде взима парите?

— Не я спонсорирам аз — не че не би го направил при възможност.

— Тогава откъде ги има?

— Спестява — отбранително отвърна Том.

— От заплатата на федерален агент? Знам какво аз изкарвам и ми остава адски малко, след като си платя данъците, наема, храната и бензина. Тази нейна нова кола…

Лицето на Том беше напрегнато.

— За какво намекваш?

— Внезапно се е сдобила с много пари.

— Чакай за момент. Намекваш, че…

— Че тя е била купената.

— Това е ужасно долно обвинение.

Двамата мъже стояха очи в очи. Напълно разбирайки мащаба на обвинението си — и неговите последици, ако се окаже вярно — Грег дори не трепна.

— Но то обяснява доста неща. Нова кола, нови дрехи, нова чанта, големи мечти, а скромен апартамент.

— Апартаментът й? Виждал си апартамента й?

— Много пъти — присви очи и макар да знаеше, че причинява болка, изпитваше нужда да говори. — Обяснявам си също и защо ми се умилкваше по този начин. Близък приятел в службата…

— Умилквала ти се е? — Том стисна юмруци покрай тялото си. — За какво говориш?

За първи път тонът на Грег се смекчи:

— Тя направо ме съблазни, Том. А в същото време желаеше теб. И ако мислиш, че на теб ти е тежко, помисли си как се чувствах аз, когато викаше името ти, докато се любехме.

— Ти си луд! — избухна Том. — Тя не ляга толкова лесно. По дяволите, мен ме харесва и пак не…

— Не е спала с теб? — Грег изчака, не намирайки никакво удовлетворение в изуменото мълчание на другия. — Не е, нали? — неизреченият отговор беше достатъчен отговор. — В такъв случай поне е имала някакво чувство за морал. Ако е знаела какво планира и че продава тялото си срещу моята подкрепа, това е едно. Но да те обича — в което съм сигурен — и да се чувства виновна…

— Какво става тук? — сопна им се Сам, не по-малко напрегнат от тях.

Грег бавно откъсна очи от Том и въздъхна:

— Мисля, че имаме проблем.

— Какъв проблем? — но телефонът иззвъня, преди Грег да успее да отговори. Сам се върна тичешком обратно и го вдигна. — Да — изрече отривисто.

Беше Райън, който звучеше почти отчаяно:

— Слава богу, че освободи телефона. За трети път…

— Знам. Трябваше да уредя всичко. Къде, по дяволите, се намираш?

— На магистралата съм. Осемдесет и девет. Карли е във Върмонт.

Погледът на Сам се стрелна към стената на всекидневната и паното, което Том беше върнал на мястото му.

— Върмонт? Какво прави там? Ти какво правиш там?

— Господи, Сам, мисля, че работата е зле! Веднага след като разговарях с теб, ми се обади Шейла.

— Шейла! Къде е тя?

— Каза, че се обажда от автомат близо до Рокпорт. Каза, че Карли я нямало, когато пристигнала да я вземе от училището. Тогава не се сетих, че Шейла би трябвало през целия ден да е там. Каза, че Карли й оставила бележка, в която пишело, че трябва да замине. Каза, че не я е виждала и че търсила навсякъде, като обходила места, за които Карли е споменавала, че сме ходили двамата. Върмонт — нали знаеш, онази вила, която наехме по Нова година — очевидно е едно от вероятните места. Самата Шейла го предположи — пое си дъх и продължи забързано: — Но докато пътувах, започнах да си спомням някои дребни неща. Онова посещение днес следобед — много спешна работа. Двама души, единият от които обвинен в предумишлен палеж. Само че никой от тях не изглеждаше да държи особено аз да се заема със случая. А и единият — не този, който е загазил, а другият с него — говореше някак особено. Вместо „много“ казваше „ного“. Не можах да разбера защо това ме смути — докато не се сетих как Карли ми разказа за човека, който я нападнал навремето в Чикаго. Казах си, че може да е съвпадение. Но има и още нещо.

— Какво?

Грег и Том също бяха дошли в кухнята, но вниманието на Сам бе изцяло съсредоточено в думите на Райън.

— Точно преди да изляза, пих вода. Оставих чашата в мивката. Едва преди няколко минути ми хрумна, че там имаше още една чаша. С някаква тъмна течност, останала по дъното й. Карли е много педантична. Никога не би излязла сутринта и да остави нещо в мивката. А Шейла твърдеше, че не я е виждала — замълча, почти страхувайки се да попита: — Погледни я, Сам. Какво има в чашата?

Сам вече се беше обърнал и вдигаше чашата. Помириса я, после я приближи до устните си, за да опита топлото й съдържание.

— Ром и кола — очите му срещнаха тези на Грег, после на Том, докато със спокойна увереност отправяше думите си към Райън: — На какво разстояние си от странноприемницата?

— Около четиридесет минути — през по-голямата част от пътя караше с над сто километра в час, като се молеше полицаите да не го спрат.

— Добре. Продължавай! Ще се обадя на още няколко места, после тръгвам. Грег и Том са с мен. Ще вземем хеликоптер. Няма да се забавим много.

— Побързайте, за бога! — помоли се Райън, после затръшна телефона и като остави вратата на кабината да се удря след него, хукна към колата си.

 

 

— Още не мога да повярвам, че това се случва — каза Карли, заслепена от появилите се насреща им светлини на странноприемницата.

Шейла не коментира нищо, само сви по тъмната странична алея, която водеше право до малката вила, запазила толкова хубави спомени за Карли.

— Не трябва ли да вземем ключ?

Напомняне от онова другото пътуване. Тогава ключът бе закачен зад люлката.

— Казах на Сам какво ми разправяше за миналия път. Смяташе да инструктира персонала пак да го оставят на същото място. Колкото по-малко хора виждаш, толкова по-добре.

Но когато насреща им се появиха приглушените светлини на вилата, Карли забрави да пита как му е хрумнало на Сам да поиска точно същата виличка.

— Това е… моята кола… — заекна смаяно. Жълтият шевролет се открояваше в нощта подобно на сигнален маяк. — Какво…

Шейла рязко спря пред вратата. Без да проговори, тя посегна за чантата си.

— Шейла, какво става?

Едва след като зададе въпроса, зашеметена от ужас, зърна малкия служебен пистолет, който се появи от чантата.

— Хайде! — изръмжа Шейла. — Да вървим да видим кой е тук.

— Някой е откраднал колата ми! — задавено си пое дъх Карли. — Мъжът, онзи от Чикаго, онзи, когото видяхме по-рано. Разбрал е за Райън. Разбрал е за мен! Той трябва да е — сграбчи другата жена за рамото. — О, не, Шейла! Не можем да влезем! Той сигурно ни чака! Но как е взел колата ми? — промърмори повече на себе си и отдръпна ръка, за да я вдигне към челото.

Шейла отговори спокойно и ясно:

— Аз му дадох ключа.

— Ти?

Бавно и премерено пистолетът се насочи към нея. Лицето на Шейла бе забулено в сянка, типичният й носов глас прозвуча почти неузнаваемо с внезапната си злоба:

— Излизай! Веднага! И не прави никакви опити или ще го използвам.

— Не разбирам…

Острото смушкване в ребрата беше първият отговор, грубият тон на Шейла — следващият:

— Ще разбереш. Сега излизай!

Докато Карли успее да задвижи омекналите си крайници, Шейла вече стоеше откъм нейната страна, като я улови здраво за рамото, за да я издърпа.

Вратата на вилата се отвори и Карли инстинктивно се отдръпна назад. Там, само като силует, но безпогрешно различим, стоеше същият мъж, който само преди няколко часа беше и пред сградата на Райън.

— Доста се забавихте — изрече провлачено.

— Искаше да минем през апартамента й да си вземела някои неща — обясни с презрително сумтене Шейла. — Като че ли ще й трябват… — притисна пистолета в ребрата на Карли и я побутна напред. Мъжът се отдръпна встрани, после плътно затвори вратата, когато жените влязоха вътре.

— Глупаво е било да спирате — изръмжа той.

Реакцията на Шейла беше необезпокоена:

— Започваше да става истерична. Трябваше да направя нещо.

— Загубили сте ценно време.

— Добре сме си.

— Какво става, Шейла? — извика Карли, нежелаеща да повярва, че Шейла, Шейла я е предала.

Мъжът беше този, който заговори:

— Само това, което трябваше да стане преди доста време. Докара ми цял куп неприятности.

— Кой сте вие? — уплашено прошепна Карли и огледа мъжа, който застана точно пред нея. Единственото, което успя да направи, беше да не се свие страхливо.

— Името ми е Хем Тикос — обяви с някакво извратено чувство за гордост. — Не ме ли помниш?

Ако Карли бе имала някакви надежди за спасение, те се изпариха заедно с това лаконично изявление.

Но очите на Карли бяха приковани в тези на Шейла.

— Защо, Шейла? Ти би трябвало да се грижиш за сигурността ми.

— Аз все за някого се грижа. Този път ще се погрижа за себе си.

— Но ние бяхме приятелки.

— Хм! Бяхме приятелки само защото навремето в Чикаго не разполагаше с никого друг. При по-различни обстоятелства изобщо нямаше да ме погледнеш. Но бяхме заврени заедно в онази къща, ден след ден, седмица след седмица и беше съвсем естествено. Обаче истински приятелки? Никога!

Изумлението повиши гласа на Карли с една октава:

— Значи си го намислила от самото начало? Поискала си да те преместят само за да…

— Не точно — прекъсна я Шейла, вирнала отбранително брадичка.

Колкото ида се опитваше да разбере, Карли не можеше.

— Значи си сключила тази сделчица… — осмели се да погледне за миг към Тикос. — … след като пристигна?

— Помниш ли, когато ходих до Чикаго? — самодоволно попита Шейла.

— Ходила си, за да търсиш начин да ме предадеш?

— Ами-и-и, това е малко пресилено. Докато бях там да се видя с Хармън и посетих някои стари приятели в службата на Хофмайстер, Хем пък душеше наоколо да хване някаква следа.

— И ти му я осигури — отрони Карли, напълно сразена.

— Защо не? Цената беше добра и ме чакаха още парички. Добре бях видяла как си живееш. Хубави дрехи, изискан апартамент, супергадже. Имаше всичко. Сега е мой ред.

— За моя сметка?

— Така както аз виждам нещата — безцеремонно продължи Шейла, — всички трябва да правим по някой компромис в живота си — очите й станаха по-сурови. — Аз направих моя дял от компромиси. Сега искам малко от онзи лукс, към който през целия си живот надничах от другата страна на оградата.

— Това не е начинът — прошепна Карли, осъзнавайки, че тя няма никакви угризения. — Ами Том…

Шейла се напрегна.

— Какво за него? — не искаше името му да се намесва в това. То нямаше нищо общо.

— Той те обича.

— И аз го обичам.

— И си мислиш, че ще може да живее с теб след всичко това?

— Той изобщо няма да разбере.

— Вярваш ли го? Райън няма да приеме със скръстени ръце нищо, което би могло да ми се случи. Нито пък Сам — осени я ново просветление: — Когато се обади…

— Никъде не съм се обаждала. Поне не и на Сам — Карли отново хвърли поглед към Тикос.

— Значи си знаела, че ще бъде при кантората на Райън.

— Обадих се на Хем от хлебарницата. Чакаше обаждането ми в една телефонна кабина близо до сградата на Райън. Тъкмо се беше върнал от срещата си с него.

— С Райън?

Усмивката, която й отправи Шейла, бе достатъчна да смрази кръвта й.

— Всичко е брилянтно изпипано, ако мога сама така да се изразя. Нужно беше доста планиране, особено след като престана да говориш толкова много с мен, откакто Райън се завърна от Чикаго — хвърли съучастнически поглед към Тикос. — Райън ще попадне под подозрение дори само поради факта, че се е срещал с Хем и приятелчето му. Ти си сломена от мисълта, че е възможно да е планирал да те предаде. Напълно естествено ще бъде да стигнеш до самоубийство.

— Самоубийство? Никога няма да се самоубия!

— Може би не доброволно — измърка Шейла, — но с малко помощ и без свидетел, който да потвърди противното — извърна се към Тикос: — По-добре да действаме. Обадих се на Райън. Трябва да пристигне точно навреме, за да я намери увиснала. Той ще се обади в полицията. Обезумелият любовник!

За миг Карли остана съвършено парализирана. В съзнанието й просветна споменът за Луис — клиента на Райън, чиято смърт все още се водеше като самоубийство, въпреки съмненията на Райън. Шейла беше права. Никога няма да разберат. Трябва да действа.

С прилив на енергия, родена от отчаянието, тя се спусна към вратата, но само за да бъде уловена и върната обратно от Тикос.

— Не толкова бързо, мадамче. Първо ни трябва бележка.

Карли яростно се бореше с ръцете, които я задържаха.

— Първо бележката — изсъска той. — При всяко самоубийство си трябва бележка.

Зарита назад с крака, но похитителят й беше много по-силен от нея. Беше го изненадала в уличката в Чикаго — сега вече той беше подготвен. Размаханите й напосоки ръце удряха само въздуха.

— Няма… да пиша… никаква…

Той наведе глава, докато тънките му устни се озоваха до ухото й:

— Ако не я напишеш, ще изчакаме и ще убием любовника ти, когато пристигне. Тогава ще заприлича на двойно самоубийство.

Борческият дух моментално напусна Карли.

— Няма да го направите — простена тя и погледна към Шейла, молейки се за някакви последни останки на разум.

— Ще го направим много лесно — Шейла извади лист и химикал от малкото бюро до стената и ги стовари отгоре.

Тикос побутна Карли напред, принуждавайки я да седне на твърдия дървен стол.

— Пиши каквото ти казва.

— Няма да се получи, Шейла — започна Карли, но се спря, а после изпадна в ужас от циничната усмивка на Шейла.

— Мили мой Райън — започна да диктува тя.

Когато Карли продължи да се взира ужасена в нея, Хем притисна пистолета във врата й.

— Пиши! — заповяда той. — Ако приятелчето ти пристигне, преди да си свършила, отпиши го. Не искаш да го застреляме, нали?

Карли се опита да си поеме дъх. Когато Шейла прокара дългия си нокът по листа, тя направи опит да фокусира погледа си, но очите й бяха пълни със сълзи. Вдигна химикала, цялата разтреперана.

— Мили мой Райън — повтори Шейла, после изчака думите да бъдат изписани. — Никога не съм мислила, че ще се стигне дотук. Но знам какво си замислил…

Когато Карли изпусна химикала, Тикос отново я побутна с пистолета. Събра останките от куража си, напипа химикала и продължи да пише неуверено.

— Знам какво си замислил — продължи Шейла, като говореше бавно и изчакваше Карли да я догони — и не мога да понеса да живея повече. Никога не съм обичала друг човек така, както обичам теб.

— Шейла… — изхлипа Карли.

— Пиши! — в гласа й не се долавяше и най-малък намек за някакво чувство. — Никога не съм обичала друг човек така, както обичам теб. Съжалявам. И за двама ни. — Изчака. — Сега само го подпиши, Карли.

Написаното на места беше нечетливо и размазано там, където бяха капнали сълзите й. Когато приключи с писането, Шейла вдигна листа и го прочете.

— Не е зле. Дори и с петната. Показва колко е била разстроена. Идеално!

Тикос пъхна ръка в чекмеджето, без да обръща внимание как Карли се сви, когато рамото му докосна гърдите й, и измъкна един плик.

— Сложи го вътре! — нареди й той. След като тя най-после успя да го направи с мъчително треперещите си ръце, той й заповяда да напише отгоре името на Райън. После постави плика на видно място върху бюрото, сграбчи я за рамото и я вдигна от стола. — Хайде да приключваме — изръмжа провлачено. — Трябва да хващам самолет.