Барбара Делински
Един друг живот (17)

Седемнадесета глава

Карли можеше да се закълне, че някой я следи — щръкналите косъмчета на врата й го подсказваха. Рязко хвърли поглед зад себе си и ускори крачка, като си припомни последния път, когато се бе почувствала по същия начин, преди почти три месеца, а именно когато налетя на Райън. Тази вечер него няма да го има — имаше късно събрание и щеше да се забави най-малко до десет.

След всички тези седмици на усещане за сигурност се питаше защо точно сега отново трябва да я обземат страхове.

Но, разбира се, всичко бе свързано с разговора й със Сам от миналата седмица и с факта, че през почивните дни през цялото време трябваше да го потиска в себе си. Тогава всяка нейна мисъл бе за Райън. Беше напрегнат за нещо и когато го попита, той само сви рамене и измънка нещо в смисъл, че бил прекалено ангажиран с някакво дело.

Не му повярва. Имаше определени моменти — докато седеше на дивана и бродираше или стоеше пред огледалото и се решеше, или чакаше в кухнята да стане кафето, — когато изведнъж вдигаше поглед и го улавяше да се взира в нея озадачен. Чудеше се дали подозира нещо за миналото й, или започва да изпитва нервност за бъдещето.

Настоящето не подлежеше на съмнение. Когато бяха заедно и се занимаваха с различни неща, двамата бяха напълно съвместими. Но той никога не бе споменал за женитба, а дори вече дни наред не й бе казвал, че я обича.

Изтича по стъпалата към пътеката в двора и отново хвърли поглед назад. Не видя никого. Може би пак е само въображението й. С всяка изминала седмица решението на съдията относно новия процес все повече се приближаваше. Ако някой желаеше трайно да я възпрепятства да свидетелства, моментът беше подходящ.

Засуети се с ключалката, успя най-сетне да влезе, грабна бързо пощата си и затича нагоре по стъпалата. Веднъж озовала се в апартамента, с надеждно спуснати резета и включена алармена система, се заслуша в тишината, нарушавана единствено от туптенето на собственото й сърце. Пустотата на жилището незабавно се стовари отгоре й и тя осъзна колко много зависи от присъствието на Райън.

Отиде в кухнята и взе телефона. Ако се обади на Сам и му каже за страховете си, той ще настоява да й постави охрана. Но изпитваше страшна нужда да говори с някого и имаше само един човек, който знаеше достатъчно, за да може да си позволи пълна свобода по темата. Телефонът иззвъня осем пъти. Тъкмо се канеше да затваря, когато отсреща се чу задъхан глас.

— Ало?

— Шейла? Съжалявам. Измъкнах ли те от нещо?

— О, Карли! Не! Току-що влизам!

— Слушай, действително имам нужда да поговоря с някого. Можеш ли да дойдеш?

— А-а…

— Имаш ли планове?

Шейла мислеше бързо. Том я беше помолил да се видят за лека вечеря, но колкото и да й се искаше да отиде, инстинктът й казваше, че това тук е по-важно.

— Нищо, което да не мога да променя.

— Сигурна ли си? Ей, наистина съжалявам…

— Не ставай глупава! Дай ми половин час, окей?

Карли въздъхна облекчено:

— Благодаря.

Вярна на думите си, Шейла пристигна трийсет минути по-късно. Карли освободи вратата на входа, после я изчака на своята врата, докато изкачваше тичешком стъпалата.

— Благодаря ти, че дойде — заговори веднага щом влязоха вътре.

— Има ли някакъв проблем? — попита Шейла.

Карли прокара ръка през косата си, като надигна бретона от челото.

— Всъщност не. Просто съм изнервена. Трябва да говоря с някого. Ела! Дай да седнем. Какво ще кажеш за ром и кола?

Шейла се усмихна.

— Никога не отказвам такова предложение — тръгна заедно с Карли към кухнята. — От какво е цялата тази нервност?

— Най-вероятно от собственото ми въображение. Понякога си мисля, че откачам. Докато се прибирах от училище, бях сигурна, че някой ме следи. Искам да кажа, нямаше никой. Едва беше започнало да се здрачава. Но аз непрекъснато се озъртах през рамо и препусках през лапавицата като някое зомби.

— Ти никога не можеш да приличаш на зомби — подхвърли с усмивка Шейла. — И съм сигурна, че само така ти се е сторило. Случило ли се е нещо друго?

— Сам държи връзка с Бил и двамата се опитват да следят за всяко евентуално намерение на Кълбърт. Ако ме няма на новия процес, изходът може да е много по-различен за него. И за Барбър. Всъщност именно за него спомена Сам миналата седмица.

— Барбър? Барбър е нищо.

— Точно това казват всички — наля за себе си чаша вино. — Но, изглежда, именно той се е разприказвал за новия процес и за възможността да се измъкне.

— Шегуваш се!

— Как ми се искаше!

— Какво е разправял?

Карли тръгна към всекидневната.

— Нищо определено. Само че не след дълго възнамерявал да се разхожда по улиците — отпусна се на дивана. Шейла я последва, почти плътно.

— И не казва ли как ще стане?

— Де да беше! Тогава може би щяхме да сме по-наясно.

— А какво казва Сам? — попита по-предпазливо.

Карли въздъхна.

— Сам казва, че ако искам, може да постави някого да ме наблюдава. Но това е последното, което ми се иска. Райън ще разбере всичко. И без това не харесва Сам. Само мога да си представям какво ще стане, ако той или някой друг от службата тръгне да ме придружава из целия град. Ще бъде катастрофа — отпусна глава. — Не вярвам, че мога да мина още веднъж през всичко това, Шейла. Ново име. Ново местожителство. Нова работа. Нови приятели. Без Райън.

Шейла се протегна и внимателно я потупа по коляното.

— Не мисли сега за това. Все още няма причина за тревога. Прикритието ти е наистина много солидно. Само защото някакъв пияница се е изхвърлял в затвора не означава, че думите му имат каквото и да е реално основание.

Но Карли не се предаваше лесно. Гласът й потрепери.

— Наистина обичам Райън. Няма начин да го напусна. В Чикаго беше друго. Естествено имах дом, професия и приятели. Но изобщо не е имало някой толкова важен за мен като него. Той е точно онова, което липсваше в живота ми. Не мога да си представя бъдещето без него. Така че, бога ми, дори да съществува някаква огромна опасност, предпочитам да живея с нея, отколкото да се откажа от всичко! — гласът й се снижи, натежал от примирение. — Човек не може вечно да бяга.

Шейла остана да седи за момент смълчана, загледана в нея. Замислено отпи от питието си.

— Голяма щастливка си, че намери човек като Райън.

В гласа й се долавяше нотка на копнеж — не, дори нещо повече, — която Карли, дори и в тревогата си, не пропусна да забележи.

— Извинявай. Непрекъснато се самосъжалявам. Права си. Наистина съм щастливка — замълча, после продължи предпазливо: — Ами ти? Оправят ли се нещата?

— О, да — бързо отвърна Шейла. Спомни си за петъчната нощ и усети тръпки на задоволство. Нещата се бяха наредили точно според старателните й планове. Грег беше на нейна страна — разполагаше със съюзник в службата. Беше успяла да му се хареса, а и той не се представи никак зле. Облада я няколко пъти през нощта. Беше ненаситен и изобретателен в леглото. Щом се налагаше да се продава на някого, би могла да случи и нещо много по-зле.

— Ами с Том? — продължи с въпросите Карли и задоволството на Шейла бе помрачено от вълна на съжаление. — Виждате ли се често?

— Аха. Интересен мъж — казваше го сериозно. Може и засега тялото й да принадлежи на Грег, но Том бе този, който владееше мислите й. — Много различен от Райън, но не по-малко очарователен. Има фантастична къща. Чувала ли си?

— Райън ми е разказвал нещичко — той не я намираше чак толкова „фантастична“, но времето, което беше прекарал там, не беше най-щастливото в живота му. — Разбрах, че сега Том се занимава с някакъв свой бизнес.

Шейла кимна.

— Компютри. На доста неща ме научи за тях. Не са чак толкова зле. О, не могат да събират мръсното пране, да пишат работни отчети или… — погледна надолу — … да правят ром с кола, но доста ги бива, когато става дума за интелектуална дейност — последното изрече, като наблегна на всяка сричка.

— Мислиш ли, че в това има някакво бъдеще?

— В компютрите? Разбира се…

— В Том. Ти и Том.

Насмешливото изражение на Шейла се стопи. Тя стана сериозна, почти развълнувана.

— Не знам. Надявам се. Но има толкова…

Когато думите й секнаха, Карли заговори отново:

— Свободен е, умен е, хубав и притежава мускулите и портфейла, за които говореше.

Шегуваше се, но Шейла дори не се усмихна.

— Но дали ще ме обикне? Искам да кажа, наистина да ме обича? Дали ще може да ме приеме такава, каквато съм, и с това, с което се занимавам?

— Да не би да има нещо против работата ти?

Отривистият смях на Шейла прозвуча иронично.

— Само когато трябва да се прибирам рано, за да стана за дежурство в шест часа на следващата сутрин.

— Но той не работи на постоянно време. Бихте могли да се нагодите.

— Знам — работното време беше последното, което я тревожеше. — Е… — въздъхна пресилено, — … и така се справяме добре. Но да се върнем на теб. По-добре ли се чувстваш?

— Да. Помага ми, като говоря за това.

— Искаш ли професионалното ми мнение?

— Разбира се.

— Мисля, че трябва да се отпуснеш и да забравиш всичко това. Никой не те преследва. Никой не знае коя си. Никой няма да те нападне. По дяволите, ако, който и да е от двамата — Кълбърт или Барбър — се опита да направи нещо, след това само ще си има още повече неприятности.

— Нямат какво толкова да губят — остро й напомни Карли. — Барбър е с досие. Не е чужд на затворите. Но не мога да си представя, че на Кълбърт му е особено приятно.

— Виж, той не е глупав. Знае какво ще стане, ако се опита да ти направи нещо. Ще трябва много добре да прикрие следите си. Как би могъл да го направи? Нали е в затвора?

— Може да наеме някого — същия, който ме нападна предишния път. Нямаше да съм тук, ако не се беше случило.

— Но си тук. И си в безопасност. Можеш да ми вярваш — поколеба се, но само за миг. — Нали ми вярваш, Карли?

— Да.

— Тогава — моля те! Отпусни се. Радвай се на Райън. Радвай се на живота. Човек никога не знае — допълни цинично. — Някой може да се добере до Барбър и Кълбърт, преди те да се доберат до теб.

Тази мисъл накара и двете да се усмихнат. Само Карли изпита угризения заради реакцията си.

 

 

Рано на следващата сутрин Шейла влезе решително в кабинета на Сам и Грег. Грег вдигна поглед от работата си и се усмихна.

— Исках да говоря с него — прошушна тя и посочи с глава към Сам, който говореше по телефона. — Мислиш ли, че ще се забави много?

Сам погледна нагоре, поклати глава и й даде знак да влезе. Тя се приближи нехайно към бюрото на Грег.

— Здрасти!

— Здрасти и на теб — тихо отвърна Грег.

— Липсваше ми вчера — беше идвала да го търси, но само за да установи, че цял ден ще отсъства от службата.

— Опитваме се да организираме безопасността на един процес, който предстои следващия месец. Прекарах почти целия ден в окръг Бристъл.

— А! — кимна и срамежливо сведе поглед към пръстите си, които стискаха ръба на бюрото му. — Надявах се, че ще наминеш снощи.

Макар че гласът й беше едва доловим шепот, Грег хвърли предпазлив поглед към шефа си, преди отново да я погледне:

— Прибрах се късно.

Тя и този път кимна:

— Приятно ми беше.

Разбра какво има предвид и не беше сигурен как да отвърне. Откакто беше напуснал апартамента й рано в събота сутринта, изпитваше колебания. Не беше свикнал да служи за заместител на друг мъж и част от него кипеше от ярост само при мисълта. Другата част, тази част от него, която го бе подтиквала отново и отново да удовлетворява жаждата си през онази нощ, сега гледаше към нея и я виждаше такава, каквато беше тогава — гола, топла и готова да направи всичко, което той поиска.

— На мен също — промърмори най-после.

— Шейла? — намеси се в разговора им гласът на Сам. Когато тя извърна глава, Грег почувства странно облекчение. Шейла незабавно прекоси стаята.

Сам сдържано кимна към свободния стол пред бюрото си. Никога преди не го бе търсила по своя инициатива — само приемаше задачите си и ги изпълняваше без много шум.

— Какво има?

— Карли. Снощи ми се обади по телефона. Беше уплашена. Прекарах няколко часа с нея.

— Защо беше уплашена?

— Въобразила си, че някой я следи на връщане от училище.

— Защо не се е обадила на мен? — почувства се леко засегнат, но успя да го прикрие внимателно заедно с уморено чувство на вина.

— Смята, че ще настояваш да получи охрана, а тя не го желае. Имаше нужда да поговори с някого и понеже сме близки и аз съм една от малкото… — хвърли неловко поглед към Грег, който явно слушаше всяка дума. Смяташе, че е наясно с положението, макар самата тя никога да не му бе говорила за това.

— Всичко е наред — успокои я Сам, оценявайки предпазливостта й. — Грег познава ситуацията — беше му доверил нещата около Карли още преди да замине с нея за Чикаго.

Шейла отправи извинителна усмивка към Грег.

— Не бях сигурна колко мога да кажа…

— Всичко е наред — отново повтори Сам. — Сериозно ли беше разстроена?

— Да. Разбира, че се дължи на собственото й въображение, но е напрегната след разговора ви от миналата седмица. Непреклонна е по въпроса с охраната, защото смята, че това ще обърка живота й. Хрумна ми, че след като сме приятелки, бих могла да помогна по някакъв начин. Искам да кажа, знам, че си предвидил други неща за мен, но ако решиш да поставиш някого с нея, може би аз ще съм най-добрата за тази работа.

Сам внимателно се вгледа в жената, застанала пред него. Много пъти беше обмислял тази възможност и засега се бе въздържал. Не знаеше защо, макар че тя беше права. Наистина е идеална за тази работа, имайки предвид приятелството й с Карли и факта, че лесно би могла да се вгради в ежедневния й живот. В действителност вече беше поставил задачата на друг агент, който от понеделник сутринта тайно наблюдаваше Карли по пътя й от училището и обратно. От казаното от Шейла излизаше, че човекът не е бил достатъчно незабележим.

Взе един молив и разсеяно почука с гумичката му по бюрото.

— Имаш право. Няма да й се налага да дава чак толкова обяснения, ако има край себе си някоя приятелка. Разбира се, остава Райън.

Шейла тъкмо се канеше да изтъкне собствената си връзка с Том и че това също би могло да допринесе за безпроблемното й вграждане, когато си спомни, че Грег чува всяка нейна дума.

— Райън вече ме познава и знае, че двете с Карли сме приятелки. При положение че се оттеглям от сцената, когато двамата са заедно, няма да е голям проблем.

Сам сви рамене. Беше помислила за всичко.

— Ами… — въздъхна и разсеяно раздвижи молива — … нека да си помисля. Може би ще взема да й се обадя и да видя какво мисли за цялата работа.

— Ще ти откаже — възрази Шейла в последен отчаян опит да защити тезата си. — Стигна дотам да ми каже, че дори да разкрият прикритието й, изобщо няма да помръдне. Мисля, че е изчерпана и връзката й с Райън никак не й помага. Възможно е да я притиска за някакво трайно обвързване — звучеше добре.

Сам вярваше, че е така.

— Знам. Тежко й е.

Шейла тъкмо бе готова да избърза и да каже, че може да облекчи положението й, но се усети. Вече беше заявила мнението си. Ред беше да се оттегли. Решението трябва да е на Сам.

— Окей — каза той. — Ще ти кажа какво съм решил — тонът му ясно намекваше, че разговорът е приключен.

Шейла кимна, обърна се, усмихна се мило към Грег и излезе.

Непосредствено след нейното заминаване в стаята се възцари тишина. Сам пръв я наруши, макар и Грег да беше точно на същата вълна.

— Как мина в петък вечерта?

— Добре, приятна е.

— Това одобрение ли означава? — трябваше да признае, че му се бе сторила по-сдържана, по-сериозна от обикновено. Може би постепенно свиква. Ако все още нещо в нея го притеснява — някаква неизречена напрегнатост, странна, макар и неуловима тревожност, — може би проблемът е в него самия.

— Така… мисля.

— Но не си сигурен.

Грег започна да изпитва подозрения, когато Шейла заговори как щял да я приеме Райън. Със сигурност би се получило много удобно — Райън и Карли, Шейла и Том. Но това беше под влияние на собственото му аз, а то нямаше нищо общо с факта за способността на Шейла да се справи с работата.

— Струва ми се, че съм сигурен — проговори накрая. — Напълно е сериозна, когато става дума за работата. Именно тя подаде следата, по която разкриха Филински, докато ти беше в Чикаго. Много я бива с информаторите, добре работи с тях. Филински от две години размотава федералните — леко се навъси. — Не, всичките ми резерви могат да са само на лична основа.

— Сигурно готви отвратително — предположи Сам, но Грег много бързо го опроверга.

— Готви превъзходно. Твърди, че била научила всичко от стария си чичо Еймъс — припомни си забавната лекция, която му беше изчела едновременно с леката среднощна закуска. — Шейла е голям образ. Живее в сутерен, който ненавижда, но кара чисто нова мазда, която обожава. На мен сервира „Чивас Регал“, а самата тя пи ром и кола. Говори със същата свобода за бедния си произход и за имението в провинцията, което възнамерява да притежава някой ден — пое си дъх, после го изпусна, озадачен. — Наистина е голям образ.

— Смяташ ли, че ще е добре да охранява Карли?

Грег сви рамене.

— Не виждам защо не. Щом са прекарали толкова време заедно в Чикаго и продължават да са приятелки, Карли сигурно е наясно с чудатостите й. Шейла е добра компания, веднъж свикнеш ли с нея.

Сам си припомни пристигането й в Бостън.

— Точно това ми повтаря и Карли от самото начало. Може би е права. Може би аз съм прекалено консервативен.

Грег си задаваше същия въпрос и за себе си. Никакви ангажименти, беше го уверила Шейла — и той точно това искаше. Може и да беше добра в леглото, но това не променяше факта, че не събуждаше нищо друго у него. Защо тогава го измъчваше мисълта, че бе използвала тялото му, бленувайки за Том Корнел? Измъчваше го заради странното усещане, че макар той да заемаше водеща позиция, тя беше тази, която владееше положението.

 

 

Карли седеше в часовете и с всяка изминала минута се чувстваше все по-зле. Тази сутрин го усети отново — онова неприятно чувство, че е следена. Изглежда, нито насърчителните думи на Шейла, нито нощта, прекарана в прегръдките на Райън, бяха притъпили параноята й. Стомахът й беше на топка. Чувстваше се безкрайно изтощена.

По обед откри една от причините за проблема си — беше настъпил месечният й цикъл.

В ранния следобед разполагаше с отговор и на другата. Сам я беше търсил. Обади му се веднага щом се върна в кабинета си.

— Как можа да го направиш, Сам? — извика, след като той й каза за мъжа, когото беше поставил да я следи.

— През целия уикенд си мислех за това и реших, че ще се чувствам добре, като знам, че си охранявана, поне във времето, когато си най-уязвима.

— Но аз умрях от ужас! От самото начало усетих човека ти зад гърба си!

— Знам, Карли, и съжалявам. Опитал се е да бъде дискретен, но мисля, че в прекрасната си главица имаш много чувствителни антенки. Както и да е, почти съм решил да поставя Шейла да те охранява. Няма да е с теб през цялото време. Не разполагаме с достатъчно доказателства за заплаха, за да го оправдаем. Но може да върви с теб до училище и обратно или да те кара с колата, ако искаш, да идва с теб, когато имаш да свършиш нещо след…

— Какво ще каже Райън? Знае, че с Шейла сме приятелки, но е възможно да заподозре нещо необичайно.

— Сутрин с него ли тръгваш?

— Понякога. Понякога той ме кара.

— Тогава мога да сложа Шейла на пост, да наблюдава от колата си. Ако си сама, ще дойде да те придружи, ако си с Райън, няма да имаш нужда от нея. А следобед няма да има проблем — Райън е на работа.

— Предполагам.

— Виждаш ли, съвсем лесно решение за проблем, който вероятно изобщо и не е проблем. Ще задържа патрулните коли в квартала. Тях не си ги усетила, нали?

— Не.

— Добре. Сигурен съм, че и Райън не е. Шейла ще започне от утре сутринта. За тази вечер ще оставя същия човек…

— Не, Сам. Не е нужно да ме проследява. Не знам кой е, но ужасно ме изнервя. Ще се оправя. Става дума само за една вечер.

— Сигурна ли си? Искам да кажа, единствената цел на всичко това е собственото ти спокойствие.

— И твоето — язвително му напомни тя.

— Добре. Е, това си е моя черта, с която просто ще трябва да се примириш. Но сега съм готов да изтегля Бил, ако предпочиташ.

— Предпочитам.

— Считай го за уредено. Обади ми се, ако Шейла започне да ти лази по нервите.

— Сам, Сам! Още ли я гледаш с лошо око?

— Може и да е дяволски добър служител, но не ме интересува какво казваш — за мен винаги е била вятърничава.

Карли въздъхна и затвори очи, чувствайки се с облекчен ум, но с ужасно уморено тяло.

— Е, ако трябва да имам бодигард, предпочитам Шейла, пред когото и да е друг.

— Имаш я — гласът му стана по-дяволит: — Приятно прекарване!

— Благодаря — усмихна се печално.

Би трябвало да се почувства по-добре, но не стана. Следобедът едва се влачеше. Успя някак да изкара два часа, после няколко консултации с ученици и след това събрание на катедрата. В пет, когато трябваше да поеме към дома, се чувстваше ужасно.

Вдигна телефона и се обади на Райън. Беше на съвещание, но бързо я прехвърлиха на другата линия.

— Карли? — гласът му прозвуча тихо на фона на други приглушени гласове. — Всичко наред ли е? — рядко му се обаждаше в службата и затова не можеше да сдържи тревогата си.

— Всичко е наред — също тихо отвърна тя. — Тъкмо си мислех да поостана малко и да отхвърля част от работата. Смяташ ли, че можеш да минеш да ме вземеш на връщане?

— Звучиш уморено.

— Така е.

— Мога да си тръгна след около час. Ще бъде ли много късно?

— Не, добре е.

— Стой в кабинета си. Ще дойда да те взема.

— Мога да изчакам на…

— Не искам никъде да чакаш. Ако движението ме забави, поне ще знам, че ще свършиш някаква работа. Окей?

— Окей.

— В такъв случай — дотогава.

Необичайно плахият й глас събуди спомена за уязвимостта, която Райън толкова често бе виждал у нея в началото на познанството им. Напоследък не го бе забелязвал често — изглеждаше по-уверена, по-доволна. Но и сега, както винаги, беше дълбоко развълнуван от нея. Постави слушалката обратно и разбра, че независимо от цялото разочарование, което изпитваше заради онова, което тя може би криеше от него, никога няма да бъде безразличен към болката й.

 

 

Докато измине единият час, Карли вече изпитваше смесени чувства към добрите намерения на Райън. Вярно, намираше се в кабинета си, седнала, готова да скочи. И вярно, отхвърлила беше някаква работа, макар и не толкова, колкото би й се искало. Но бе установила също така, че останалата част от училището постепенно бе утихнала. И макар да се съмняваше, че ще има сили да стигне до дома, повече от всичко на света й се искаше вече да е там, сгушена в леглото с електрическата възглавничка, невредима.

Към шест и двайсет започна да се страхува, че се е забавил повече от очакваното. Училищната централа вече бе изключена — не би могъл да се свърже с нея, дори и да опита. Тъкмо се канеше да му се обади, когато чу стъпки в коридора. Бяха решителни, сигурни. Искаше й се да вярва, че са на Райън, макар че при застланите стаи у дома не бе сигурна, че разпознава звука им. Бързо се приближаваха без никакво колебание или опит да се прикрият. Седнала съвсем неподвижно, вперила очи във вратата, Карли чакаше. Когато Райън провря глава вътре, тя изпусна задържания въздух.

Целуна я леко и й помогна да си събере нещата.

— Изглеждаш изтощена — продума загрижено, докато затваряше вратата на кабинета й и я повеждаше по коридора.

След като най-после се озова в колата му, тя облегна глава назад и затвори очи, като се опита да мисли, за каквото и да е друго, но не и за спазмите, които следваха с мъчителна последователност.

— Искаш ли да отидем да хапнем нещо?

— Мисля, че просто ще си полегна малко.

Обърна се да погледне лицето й, което изглеждаше още по-пребледняло на слабото улично осветление.

— Лошо ли ти е?

— Само ме свива коремът. Тази сутрин ми дойде.

Посегна да помилва страната й с опакото на ръката и се почувства безкрайно безпомощен.

— Съжалявам, мила. Зле ли е?

В отговор успя да измърмори нещо нечленоразделно и нищо повече. Райън разбра и подкара колата. Само след пет минути си бяха у дома. Карли се насочи право към спалнята, смъкна обувките и се сви на стегнато кълбо върху покривката, както си беше с палтото и всичко останало. Смътно усети раздвижването на матрака, когато Райън седна до нея.

Посегна към палтото й, освободи копчетата и накрая го издърпа внимателно, за да го остави встрани.

— Искаш ли да се съблечеш?

— Още не — поклати глава тя.

Той метна допълнително одеяло върху краката й.

— Да ти донеса ли нещо? Аспирин? Топло мляко? Грейка с топла вода?

— Нямам грейка с топла вода — промърмори в покривката на леглото тя. — Но имам електрическа възглавничка. Под леглото.

Без да става, Райън се протегна да я извади, включи я и остана да я наблюдава как се раздвижва, колкото да постави възглавничката под бедрото си.

— Защо там? Не те ли боли коремът?

— Когато имам спазми, ме боли бедрото.

— Винаги ли е така?

— Беше — в продължение на години, после се пооправи — простена тихо и промени положението си. — Този път е най-зле от месеци насам.

— Не трябва ли да повикаш лекар?

— Не. Той ме предупреди. Ще се оправя.

— Предупреди те? — в гласа на Райън се прокрадна лека тревога. Осезателно почувства мъжката си принадлежност и едновременно с това сякаш напълно бе лишен от мъжество. — Какво имаш предвид с това, че те е предупредил? За какво те е предупредил?

— За спиралата. Когато си я сложих преди две седмици. Каза, че съществува вероятност месечният ми цикъл да се влоши.

Райън изруга под носа си.

— Махни проклетото нещо. Не ме интересува контролът на раждаемостта.

— Мене пък — да — погледна, леко усмихната, нагоре към него и постави ръка върху напрегнатите мускули на рамото му. — Всичко е наред, Райън. Наистина — понечи да стане. — Ако ще се почувстваш по-добре, мога да дойда да седна с теб във всекидневната.

Побутна я обратно, а ръката му остана на гърба й, като лекичко я разтриваше.

— Ще се почувствам по-добре, като видя, че ти си по-добре. Няма ли нещо, което да помогне?

— Спокойствие — погледна го с лек укор. — И тишина.

— Това е намек.

Тя затвори очи и се зарови по-удобно в завивките.

— М-м-м — можеше да е стон или нещо друго. Когато усети, че Райън се кани да стане, посегна да го спре. — Не, не си отивай. Легни мъничко при мен.

Наведе се ниско и постави лека целувка на бузата й.

— Нека да се преоблека. После се връщам.

Кимна и като се опитваше да се изключи от болката, съсредоточи вниманието си върху тихите звуци, докато той се събличаше. Най-напред смъкна сакото от раменете си и го пусна на леглото. Последва почти пълна тишина, докато издърпваше вратовръзката и разкопчаваше копчетата на жилетката си, а след това леко шумолене, докато я изхлузваше през ризата. Чу как изтрака катарамата на колана му, приглушеното изщракване на копчето, рязкото дръпване на ципа, смъкването на панталона. Секунди по-късно се чу потропване на дървените закачалки в гардероба, едната, от които Райън издърпа и започна последователно да наглася отгоре й частите на костюма си. Представи си го как е застанал до леглото по риза, с провиснала от двете страни вратовръзка върху съблазнително разголващата гърдите му материя.

Простена отново, този път по-силно, и той мигновено се озова на колене, привеждайки се близо до нея.

— По-зле ли е? — попита разтревожен.

Звукът, който издаде, беше бледо подобие на смях.

— Не мога да повярвам — прошепна дрезгаво. — Лежа си тук, слушам те как се разсъбличаш и това звучи абсолютно еротично, но толкова ме боли, че нищо не мога да почувствам.

Райън се изпъна на леглото и я пое възможно най-внимателно в ръцете си.

— Иска ми се да можех да направя нещо.

— Така е добре — отрони тя, притисната в гърдите му. Леко тръпчивият мирис на топлата му кожа за миг отклони съзнанието й от другите, по-неприятни усещания. С напълно лишен от сексуални намерения жест прокара ръка нагоре по гърдите и я обви около врата му. Палецът й се спусна да помилва участъка под челюстната кост, където свършваше брадата и започваше голата кожа. След минутка отметна леко глава и огледа мястото.

— Тук е меко. Никога преди не съм забелязала.

— Всички си имаме своите слаби места — прокашля се, за да премахне дрезгавината в гласа си.

— Не слабо, а приятно — палецът й се прокрадна сред брадата, а очите й проследиха внимателното му движение. — Какво е това? Белег от рана? — усети лекото ръбче и като се вгледа по-внимателно, забеляза съвсем тънка ивица, където не растеше брада. Когато беше прав, изобщо не си личеше. Само така, както бе отметнал глава на възглавницата, успя да го види.

Райън бързо погледна надолу към нея, закривайки белега.

— Малък. Нищо особено.

— Откъде го имаш?

— Злополука на по-млади години — не беше сигурен защо не й каза истината, но подозираше, че е нещо, свързано с разочарованието, което изпитваше. Щом тя не е достатъчно откровена, той също не е длъжен да бъде. Може би е детинско, но нищо не може да направи. При друг случай би могъл да се страхува, че Карли ще продължи да го разпитва. Обаче сега тя вече сменяше положението си, за да се нагласи по-удобно. — Ето така… — освободи я от ръцете си. — Защо не си починеш, а аз ще отида да видя какво мога да изнамеря в кухнята.

— Само ми дай няколко минутки и ще ти направя нещо.

— Няма — вече намъкваше джинсите си. — Повече от година живях сам. Не съм съвсем безпомощен. Освен това не мисля, че ще те бива за нещо за известно време. Може би ще успея да ти наглася някаква супа или друго.

— Просто ще си полежа. Това ще помогне — съгласи се тя.

Не помогна особено. Местеше се неспокойно по леглото в опит да намери по-удобно положение. В общи линии самото движение й носеше някакво облекчение, тъй като в тези кратки мигове забравяше болката. Най-накрая стана от леглото и тъй като повече не можеше да понася нищо, което ограничава тялото й, се преоблече в нощница с дълъг ръкав.

Райън се появи на вратата на спалнята точно когато се опитваше да отметне завивката на леглото.

— Дай да ти помогна! — след като тя се пъхна между чаршафите, издърпвайки и възглавничката със себе си, той ги подпъхна под нея. — Защо не ме повика? — хвърли поглед към дрехите, които беше захвърлила на стола. — Можех да ти помогна.

— Някои неща жената трябва да направи сама — промърмори Карли в опит за шега, която не се получи.

— Не и според мен. Една връзка предполага взаимност. В добро и зло.

— Райън… — простенатото възражение се дължеше не само на необходимостта й от лична неприкосновеност, но и от собственото й чувство за вина. Но не беше в настроение за нравоучения. Не тази вечер. Не сега. Затвори очи и се зарови още по-плътно в завивките.

Гласът му прозвуча с нежна загриженост в ухото й:

— Какво ще кажеш за аспирин?

— Не помага — поклати глава тя.

— Тогава нещо по-силно? Може би ако се обадя на лекаря ти…

— Не. Имам рецепта за случая, но не обичам да вземам лекарства. Ставам като замаяна.

Отметна кичур кестеняви коси над ухото й.

— Може би така ще е най-добре.

— Не — отвърна тя с решителност, която се изчерпа само за миг. После продължи по-слабо: — Ще се оправя. Имам предвид — не съм само аз. Жените преживяват такива работи, откакто свят светува.

Устните му лекичко докоснаха челото й.

— Но ако има нещо, което може да го облекчи… — думите му останаха недовършени с промяната на мислите му. Плъзна ръка под завивката, потърси нейната и внимателно я пое. — Предполагам, че всичко е в името на добра кауза — изрече по-тихо. — Това означава, че тялото ти работи. Един ден ще заработи малко по-различно — Карли отвори очи тъкмо навреме, за да види копнежа в погледа му. — Когато ще носиш моето дете.

Каза го с такава кротка убеденост, че за момент тя не можеше да мисли, не можеше да диша, успя единствено да примигне и да преглътне. Беше прекрасна мисъл, но потресаваща в цялото си значение.

— Райън, не мога…

— Не казвай нищо — прошепна той. Очите му докоснаха една по една всички черти на лицето й, спирайки се на челото, за да проследят движението на пръстите, които отмахваха бретона от влажната й кожа. — Нужно ми е да вярвам, че един ден ще бъдеш моя, Карли.

— Аз съм твоя.

Поклати глава с дълбоко натъжен поглед:

— Още не. Не напълно. И ти обещавам, че няма да настоявам — продължаваше да говори с кротка настойчивост: — Но има моменти, когато не мога да се сдържам. Когато трябва да изрека онова, което чувствам. Защото го вярвам, мила. Ние двамата… сме създадени да бъдем заедно. Не ме интересува какво друго се е случвало в живота ти. То няма отношение към нас.

Но то има! — проплака наум Карли, след това уплашено притвори клепачи. Сви се на по-стегнато кълбо и простена.

— Може би все пак трябва да взема нещо. Изпитвам желание да се пъхна в най-близката дупка и да умра — това, което в действителност й се искаше, беше да се пъхне в най-близката дупка заедно с Райън, да я затули зад тях и да избягат в друго измерение.

— Къде? — попита той.

— В аптечката. Малко шишенце на горната лавица. Може да е сложено зад нещо. Отдавна нищо не съм вземала — потънала в тишина, тя си припомни как отначало, след пристигането си в Бостън, беше избягвала да взема каквото и да е, което би могло да притъпи бдителността й. Но сега имаше Райън, който да бъде нейните очи и уши, а и отчаяно се нуждаеше от сън.

Райън се забави дълго в банята. Взираше се в шишенцето в ръката си, после отново към лавицата и след като видя, че има и други, отново погледна етикета.

— Перкодан? — извика високо.

— Точно това — събра сили за отговор тя. — Едно.

Изсипа едно жълто хапче в дланта си, постави обратно капачката на шишенцето и отново присви очи и се взря в етикета.

Перкодан. По едно на всеки четири часа при болки.

Д-р П. Демери

Така пишеше в указанията и не те бяха проблемът на Райън. Това, което му създаваше проблем, беше фактът, че са предписани на името на някоя си Р. Харт и че са купени от аптека в Чикаго.

Много бавно прибра шишенцето обратно в аптечката, напълни чаша вода от чешмата и се върна при Карли. Както лежеше със затворени очи, тя изобщо не го видя да стои, загледан в нея в продължение на няколко дълги мига. Когато седна на ръба на леглото, тя леко помръдна и отвори очи едва когато я повдигна и пъхна хапчето в устата й. Изглеждаше замаяна, отнесена, което беше много добре — Райън се нуждаеше от време, за да реши какво да прави.