Барбара Делински
Един друг живот (5)

Пета глава

— Карли, почакай! — улови вратата точно преди да се затвори, прекоси фоайето на два разкрача, а със следващия взе наведнъж първите три стъпала. Протегна се и я хвана за ръката. След това заговори по-тихо: — Моля те, Карли! Не бягай просто така!

Главата й остана сведена.

— Трябва да вървя — отрони шепнешком, но не издърпа ръката си от неговата.

— Още не — каза той и изкачи следващото стъпало. Очите им се озоваха на едно ниво. — Не сме си уговорили среща.

Тя бавно вдигна глава.

— Среща?

— За вечерята. В „Лок-Обър“?

Погледът й се сведе към парапета, където свободната й ръка се бе вкопчила здраво.

— Може би идеята не е чак толкова добра.

— Защо не? Ще бъде забавно. Не изпитваш ли понякога нужда от нещо такова?

— Да. И го правя понякога. Но просто… — как би могла да обясни внезапния си страх, щом сама не го разбираше? Райън не представляваше заплаха за нея в обичайния смисъл на думата. Съгласна е с това, както й беше казал и Сам, както й бе подсказал и собственият инстинкт. Но сега имаше нещо ново — свързано с ускорения ритъм на пулса й, с топлото усещане за ръката му върху нейната, с факта, че когато погледна в очите му, не й се искаше да се отделя. — Наистина не съм свободна.

Почувства неувереността й, така както и той я изпитваше. Този път опита с кротко предизвикателство:

— Можеш ли да ме погледнеш в очите и да ми го кажеш?

Тя се поколеба, после погледът й бавно срещна неговия.

Изразът й представляваше амалгама от чувства, сред които не на последно място бе разкаянието.

— Не съм — прошепна отчаяно.

Райън погледна надолу към ръката й и потърка с палец халката.

— Не живееш със съпруга си.

— Не. И не съм обвързана с никой друг — допълни бързо, за да изпревари въпроса, който беше сигурна, че ще последва. — Но има други неща, други задължения. Наистина не мога да си позволя да се обвързвам.

— Това е само вечеря, Карли. С какво може да навреди?

Знаеше много добре. Самият той го усещаше, очарован от нещо много по-дълбоко в големите й сиви очи — много повече от обещание за приятна компания, лек разговор, усмивка. Никога преди не бе реагирал по този начин на жена, не бе изпитвал такова усещане, сякаш среща истинско съкровище, което заслужава да бъде съхранено. Внезапно се почувства уплашен по свой начин, макар че не можеше като нея да обърне гръб и да си тръгне. Съвсем бавно изкачи още едно стъпало и сведе поглед.

Карли повдигна глава едновременно с движението му, безпомощна нито да извърне очи, нито да избяга. Устата й пресъхна и тя преглътна мъчително. Топлината на погледа му опари най-напред очите й, после страните, преди да се плъзне към устните й в трепетна милувка. Затаи болезнено дъх и мислено се помоли той да спре. Не би могла да се справи с такова привличане, просто не би могла да се справи!

Но той не я пусна. Ръката му се обви покровителствено около нейната. Палецът му лекичко се плъзна по дланта й.

— Няма да ти причиня нищо лошо — продума той. — Не бих могъл да ти причиня нищо лошо. Не искам да се страхуваш.

— Но аз се страхувам! — възрази с трескав шепот, усещайки стройното му, стегнато тяло само на сантиметри от своето. — Моля те, Райън! Нека да си вървя!

Пусна ръката й, но само за да докосне внимателно лицето й.

— Не мога да го направя. Никога няма да си го простя.

— Едва ли съм тази, която ти трябва! Дори не знаеш коя съм! Изобщо не ме познаваш! Остави ме на мира, Райън. Моля те.

Продължи да се взира в нея, сякаш да погълне цяла вечност, после бавно поклати глава. Помилва страната й с опакото на пръстите си, след това прокара треперещ палец по устните й. Поколеба се, омагьосан от неподправената им мекота. И тогава, подчинявайки се на желание, по-силно от всичко, което някога бе изпитал, той сведе глава.

Пръстите на Карли се озоваха пред устните му, възпирайки го в последния миг.

— Не! — извика почти панически, после понижи гласа си до шепот, усещайки отзивчивостта му: — Не мога да го приема сега. Съжалявам, но не мога — отчетливо усещаше допира на пръстите си върху устните му и се задържа още един почти недоловим миг, за да вкуси тази мъжественост, нежното гъделичкане на мустаците и брадата, преди бързо да отпусне ръка.

— Можеш ли да ми кажеш защо? — и побърза да продължи: — Как бих могъл да се преборя с нещо, което дори не знам какво е?

— Съжалявам — прошепна тя и най-сетне успя да отклони поглед. Страхувайки се, че ако се задържи още, може да не получи нова възможност, тя се обърна и затича по стъпалата.

Гласът на Райън прозвуча съвсем ясно след нея:

— Все пак ще се преборя! — видя я да завива покрай парапета на втория етаж и да поема към третия. — Не се отказвам лесно! — после се наведе през перилата, вдигнал глава нагоре в нежеланието си да я изгуби от поглед. Думите му отекнаха в тишината: — Мога да действам и по-грубичко!

Ако се беше надявал да предизвика чувството й за хумор, опитът му пропадна. Тихото отваряне и затваряне на вратата беше единственият отговор, който последва. Продължи да стои, загледан нагоре, дълго след като разбра, че отново се е заровила в неприкосновения си свят.

Накрая, примирявайки се с временното поражение, отпусна глава и пое нагоре по стъпалата. Когато се затича след нея, усещаше в себе си цялата енергия на света, сега обаче бе изтощен, обезсърчен, безсилен. Точно така. Безсилие. То бе смразяващо усещане, изпитал го бе само веднъж досега. Случи се в нощта, когато Алайса направи спонтанен аборт. Спомни си всеки мъчителен миг от момента, в който се прибра у дома и я завари, превита от болка, до последния, когато докторът тъжно поклати глава. Беше се почувствал също толкова безпомощен, колкото и сега. А едва познаваше Карли Куин!

С потъмнял и смутен поглед той влезе в апартамента си, затвори вратата и разсеяно мина в спалнята. Доста е приятна, каза си замислено. Цялото жилище е доста приятно. Чисто. Удобно. Но не е негов дом.

Неговият дом е… Къде е? Не е жилището на Том, което използва само една година. Не е старата къща в Баркшър, където беше израснал. И определено не е къщата, която бяха обитавали с Алайса. Поне вече не. Цяла година не бе стъпвал там. Нито пък му липсваше. С четирите масивни колони отпред и дванайсетте си мълчаливи стаи, с градината от цели три акра, която трябваше да се тори, подрязва и оформя, тя от самото начало бе прекалено претенциозна за него. Но Алайса искаше нещо, достойно за каймака на обществото. Сега го имаше, за добро или за зло. С перверзна наслада си помисли дали термитите вече са видели сметката на градинската барака. После усети съвсем слаби угризения и се отправи към банята.

Час по-късно седеше в офиса си в централната градска част, както го правеше от години всяка събота. Можеше да си позволи работата да го почака. Името му вече бе утвърдено. Практиката му процъфтяваше. Разполагаше с надеждни адвокати, лично подбрани и подготвени. О, да, работата му можеше да почака. Но нямаше какво друго да прави. Обичаше правото. Може би в обвиненията на Алайса, че е превърнал работата си в своя любовница, имаше истина.

Когато се върна в Кеймбридж, беше станало късно — по-късно, отколкото очакваше. Беше прекарал следобеда в правната библиотека, подготвяйки доводите си за предстоящо дело за измама. И сега, докато за втори път обикаляше пресечката в опит да открие място за паркиране, прокле импулсивното си решение да приеме поканата на семейство Кроули. Официална вечеря, фракове и папийонки. Това е последното, от което се нуждае! Не, поправи се бързо, последното, от което се нуждае, е партньорка, към която неизбежно щеше да бъде прикрепен.

Стисна устни и се канеше още веднъж да обиколи улицата, но бързо удари спирачки, когато задните светлини на някаква кола светнаха. Ловко смени на заден ход, отдръпна се и зачака, наблюдавайки с нарастващо раздразнение как водачката на колата се сресва и си слага червило. Райън подхвърли някакви хапливи забележки под носа си и бързо зае мястото, след което се измъкна от сребристото БМВ.

По средата на пътя спря и погледна нагоре. На втория етаж е неговият апартамент, а на третия — нейният. Именно там се задържаха очите му.

Карли Куин. Мисълта за нея наподобяваше лек бриз, който моментално премахна напрежението му. Тя бе по-различна, интересна, въпреки тайната, която излъчваше. Би се отказал днес от работата си заради нея, стига да се бе съгласила да я заведе на обяд.

Лампата във всекидневната й светеше, пропускайки меко сияние през пердетата. Докато се взираше нагоре, зад тях премина някаква сянка. Очите му се напрегнаха, но не видя нищо повече. Накрая сведе поглед и отново тръгна напред. Вътре в дворчето ускори крачка. Когато стигна до стълбището, вече бе изпълнен с решимост.

Отмина площадката на втория етаж и за нула време се озова на третия. Почука лекичко на вратата й. После зачака, вперил поглед във върховете на обувките си, заслушан във всеки звук, който можеше да се долови отвътре.

От уютното си убежище в дълбоко извития ъгъл на дивана Карли се взираше във вратата. Не очакваше никого. Не бе облечена за гости. Очите й се сведоха към дългия хавлиен халат, който покриваше свитите под тялото й крака. После чукането се повтори и тя бавно остави ръкоделието, което бе взела само преди минути.

Боса до вратата и с ръка на рамката, допря боязливо око до шпионката. Сърцето й заби мъчително. Беше Райън. Опря чело върху дървото и въздъхна отчаяно. Ако има малко разум в главата си, ще се върне на дивана и ще го остави да чука, докато го заболят кокалчетата.

Бавно освободи резетата. Открехна леко вратата, използвайки тялото си като предпазен щит пред апартамента. Това щеше да е неособено деликатен намек, че не е желан вътре. За свое най-голямо неудоволствие, докато бродеше от зала в зала в музея, мислите й се въртяха почти само около него. Никой от американските, френските и холандските художници не успя да отклони вниманието й за дълго.

Заключението й? Райън Корнел е опасен мъж.

Той беше облечен с риза, вратовръзка и панталон. От едната страна блейзерът му бе отметнат назад, за да даде възможност на ръката да потъне дълбоко в джоба на панталона. Изглеждаше спокоен и уверен, както и неподправено красив.

— Райън? — поздрави го предпазливо.

— Привет, Карли! — усмихна се насреща й, сякаш помежду им никога не е припламвало и най-малкото напрежение. — Слушай, неприятно ми е пак да те притеснявам… но се чудех дали… трябва спешно да се обадя. Ще бъде ли прекалено нахално от моя страна още веднъж да ползвам телефона ти? Обещавам, че няма да се бавя. Знам, че си имаш планове.

Първоначалната й измама отново застрашаваше да я провали. Беше достатъчно неопределена, макар и подвеждаща. Плановете й всъщност бяха за спокойна вечер у дома. Райън сигурно е сметнал, че е с халата, подготвяйки се да се облече за излизане. Дори и сега нямаше кураж да го извади от заблудата. Но въпреки това се чувстваше гузна.

— Няма нищо — изрече тихо и отстъпи, за да го пропусне. Това беше най-малкото, което можеше да стори, за да изкупи лъжата си. — Заповядай.

Той подхвърли едно небрежно „Благодаря!“ през рамо и се запъти към кухнята. Карли си позволи за момент удоволствието да го проследи с поглед, за да се възхити как съвършено приляга блейзерът на широките му рамене, как панталонът му помръдва с всяка крачка и покрива точно колкото е нужно токовете на обувките. Зачуди се дали е работил до сега. Никакъв консервативен костюм с жилетка? После откъсна поглед и се оттегли към дивана, за да имитира равнодушие, достойно за неговото спокойствие.

В кухнята Райън вдигна телефона и набра номера на собствения си офис. Демонстративно задържа телефона към ухото си, докато погледът му прикрито изучаваше обстановката. Всичко беше ново и чисто — от кръглата кухненска маса с белите сгъваеми столове около нея и плексигласовите пръстени за салфетки в комплект със солницата и мелничката за кафе до лъскавите тенджери и тигани с бакърени дъна, закачени на дървената поставка. Беше просторна и светла кухня, току-що излязла от „Метрополитън Хоум“, много красива и удобна. Но все пак нещо липсваше. Не можеше да определи какво точно. Нямаше вид на… обитавана. Липсваха онези малки индивидуални акценти, които очакваше от една толкова интересна жена като Карли. Липсваше… минало.

Озадачен, Райън насочи поглед към всекидневната. Тя седеше на дивана, с гръб към него, заета със същото — бродерия ли беше? — с което очевидно се е занимавала, преди да почука на вратата й. Очите му обходиха стаята. И пак — всичко беше съвършено. Сгъваем диван, мраморни масички, картини по стените, плюшен килим. Прекалено съвършено. Къде е тя във всичко това? Ако се беше надявал да научи нещо за нея чрез дома й, изглежда, надеждите му отново пропадаха. Освен че може да си позволи да живее в изискана обстановка, нищо ново не научи. И любопитството му още повече се разпали.

Върна слушалката на място и влезе във всекидневната точно в мига, в който Карли вдигна очи от заниманието си.

— Нямаш късмет?

Той поклати глава. Но пък и не беше очаквал да има. Офисът беше тъмен и заключен още преди часове.

— Предполагам, че съм ги изпуснал. С какво се занимаваш?

— Бродирам.

Приближи се още крачка и застана зад дивана, за да може да се наведе през рамото й.

— Много е красиво.

Тъй като не се доверяваше на треперещите си ръце, тя опъна платното на скута си, за да види докъде е напреднала.

— Работя с коприна. Истинско изпитание. Конците се раздвояват, а ушитото може да се отпусне, ако не ги изпъваш равномерно — прокара тънкия си пръст по златните поля. — Но си заслужава.

Райън беше еднакво заинтригуван както от творението, така и от пръста, който го милваше.

— Какво ще правиш с него, когато го завършиш?

— Ще го поставя в рамка. Подарък е за баща ми.

— Близо ли живее?

— Не — в желанието да успокои ръцете си тя отново взе иглата. Макар че вероятно щеше да се наложи да преработи всеки бод, след като той си замине, изведнъж й се стори по-безопасно ръцете и очите й да са заети с нещо.

— Значи не го виждаш често?

Тя поклати глава, но не погледна нагоре. Чу въздишката на Райън и разбра, че се е изправил и се оглежда из стаята. Тук няма нищо, което да я издаде. Никъде в апартамента няма нищо, което да я издаде.

— Е — изрече тихо, — по-добре да си вървя.

— Излизаш ли?

— Всъщност влизам. Цял ден работих.

Този път тя вдигна очи и забеляза лека умора в дъното на погледа му.

— Винаги ли работиш в събота? — чу се да пита, макар да знаеше, че трябва да го остави да си върви.

— Времето е подходящо да свършиш някои неща. Съдът не работи. В офиса е спокойно. Клиентите са заети с други неща, за да ме занимават с часове по телефона. Разчитам на почивните дни, за да разчистя батаците от седмицата.

— Чувството ми е познато. В неделите също ли работиш?

— У дома. Имам цял куп документи, с които да приключа утре. Но първо трябва да разчистя малко след разопаковането на кашоните с дрехи и разни други неща, които докарах вчера — потърка напрегнатите мускули на тила си. — В това отношение у теб изглежда дяволски по-добре, отколкото при мен.

Карли се усмихна.

— Имам си страхотна прахосмукачка, програмирана да работи сама. Включваш я, сядаш си на дивана с вдигнати крака — има навик да хапе по пръстите — вметна шеговито и продължи с нормален тон: — … и само наблюдаваш как върши цялата работа.

— Събира ли дрехите от пода?

— Не и тези, които ще искаш пак да облечеш.

Той махна с ръка, загубил интерес.

— Тогава можеш да си я задържиш. На мен ми трябва нещо, което наистина да почисти.

— Струва ми се, че имаш нужда от лична прислужница. Свикнал си на удобства, нали?

Забеляза закачката в очите, долови топлината в гласа й и изпита безкрайно удоволствие, че е съумял да я накара да се отпусне.

— Удобен живот? — възкликна и иронично трепна с устни. — Удобният живот води до безделие, двойна брадичка и много отегчителни разговори на маса. Що се отнася до мен, можеш напълно да отхвърлиш тезата за удобен живот. След тази дълбокомислена проповед май трябва да тръгвам — замълча за момент. — Ще тичаш ли утре сутринта?

— Да — изплъзна й се, преди да се усети какво прави.

Веждите му се повдигнаха въпросително.

— Би ли искала да?… — посочи с глава към вратата с недвусмислена покана.

— Хм, не съм сигурна. Не знам кога точно ще тръгна.

Райън не желаеше да пресилва късмета си и затова само кимна. После отвори вратата.

— Смятам да потегля в осем, а на връщане да си взема вестник. Знам, че е малко раничко за неделя сутрин, но ако имаш желание да ми правиш компания… — не довърши думите си. Поканата се разбираше от само себе си. Махна с ръка, помоли се наум и затвори вратата.

Карли мисли много. Райън й харесваше. Интригуваше я. Забавляваше я. Също така я плашеше. След смъртта на Матю никога не се бе чувствала така естествено привлечена от някого. Връзката й с Питър беше по-различна — дълбока и пълнокръвна, макар и лишена от страст. Но страстта е признак за последващ пожар. При тази мисъл тя потрепери.

При битката, която водеше, за да се приспособи към новия си живот, едно обвързване с Райън е последното, от което се нуждае. Беше имала Матю и любовта им завинаги. Беше имала Питър и топлината от близостта, основана на сходството в интересите. През последните десет години беше имала повече, отколкото много жени получават за цял живот. Повече любов. Повече мъка. Изглежда, нещата винаги завършваха зле. Не може да забърква Райън в това.

Само че онова, което решава умът, сърцето може да преобърне за нула време. В действителност бяха минали няколко минути след осем, когато на следващата сутрин Карли се озова до Райън, който бе дълбоко погълнат за трети път да завързва връзките на маратонките си.

Вдигна очи, изправи се и й отправи смутена усмивка:

— Не бях сигурен, че ще дойдеш.

— Нито пък аз — след като бе прекарала половината нощ в спорове относно разумността да отиде с него, изобщо да насърчава каквито и да са отношения е него, сега изглеждаше леко уморена.

— Стояла си до късно? — попита предпазливо той. Лампата й светеше, когато се прибра в един. Не можа да се сдържи да не се запита дали е била сама.

— Аха — не беше изцяло лъжа.

Райън отправи поглед към реката, за да се освободи от завладялата го ревност, после се извърна с по-ведър израз.

— Да вървим ли?

Тя кимна и двамата затичаха полека, влизайки в ритъм едва след като навлязоха по пътеката край реката. Изминаха няколко минути мълчаливо, преди Карли да започне да усеща как се отпуска. Струваше й се, че няма смисъл да преповтаря отново всички „за“ и „против“ решението си. Разбираше, че е твърде податлива на очарованието на Райън. Разбираше, че опасността само се отлага. Но, по дяволите, иска да тича с него! Чувстваше се защитена и щастлива. Заслужава да се поглези от време на време. В края на краищата става дума само за бягане.

Няколко пъти последователно пое дъх и насочи вниманието си от високия, атлетичен мъж до себе си към свежия, ясен ден край тях.

— Отново хубав ден, а?

— Да. Няма да са още много.

— Чудя се дали ще почистват тази пътека през зимата.

— Никога ли не си тичала през зимата?

— Никога не съм тичала тук през зимата.

— Искаш да кажеш — покрай реката?

— Искам да кажа — в Бостън.

— Значи си новодошла?

— Аха.

— От?

Само за миг усети как я пробожда чувство за вина. Но на нея й бе осигурено минало, при това достоверно, и бе задължена да го използва.

— Сан Диего.

— Там ли си израснала?

— Не. Там работех.

— Какво?

— Преподавам — получи се по-лесно, отколкото очакваше — накъсаната размяна на реплики се облекчаваше от ритъма на бягането. Ако седяха на чаша кафе, лице в лице, може би щеше да се затрудни повече.

— С това ли се занимаваш и сега?

— Аха.

— Къде?

— „Ранд Академи“.

— „Ранд“? — хвърли й бърз поглед и лека усмивка. — Сериозно? Много от децата на партньорите ми учат там. Трябва да е наистина от висока класа.

— Справяме се добре с подготвянето за колеж.

— Откога си там?

— От септември.

— А в Кеймбридж?

— От юли.

Продължиха да тичат, стигнаха до моста, прекосиха и свиха по пътеката покрай Стороу Драйв. Движението беше още по-слабо от предния ден. Сякаш разполагаха с целия свят само за себе си.

— Ами ти? — попита между две вдишвания Карли.

— Да-а-а? — провлече въпросително Райън.

— Къде живееше до вчера?

— В Уинчестър. На около половин час нагоре — посочи с глава в северна посока.

— В апартамент?

— Къща.

— Сам? Имам предвид — добави бързо, — нали не си женен или нещо такова? — просто беше приела, че е сам. Сега, след като зададе въпроса, не бе съвсем сигурна дали ще бъде разочарована или огорчена.

Укорителният поглед, който й отправи, изключваше и двете.

— Ако бях женен — заяви той решително, — никога нямаше да ти досаждам, както направих вчера. Що се отнася до „нещо такова“, отговорът е „не“.

— Странно — отрони тя, разсъждавайки на глас, докато бягаха рамо до рамо по пътеката.

— Какво?

— Че не си обвързан. Бих казала, че…

— … че енергичен, духовит и красив тип като мен със сигурност би трябвало да е впримчен досега?

Видя извитите му със самоирония вежди и не можа да сдържи усмивката си.

— Не точно по начина, по който се изрази, но крайният резултат е същият.

— Крайният резултат. Ах! Трябва да си призная, че имам опит с този краен резултат.

— Бил си женен?

— Точно така. Също като теб.

Отначало Карли не реагира на уловката му. След това, изведнъж почувствала се много смела, реши да я поеме:

— Не съм разведена.

Райън леко се намръщи.

— Но живееш сама. Разделени? — тя поклати глава и той усети как нещо в него се смразява. Свободна връзка. Халка на дясната ръка. — Тогава съпругът ти не е тук?

Карли отправи поглед към водата. В нея се отразяваха няколкото неподвижни облачета и тя изглеждаше напълно неподвижна, докато самотна състезателна лодка не издълба равномерна бразда по повърхността й.

— Той умря.

Райън за момент наруши ритъма си. Вдовица? На нейната възраст? От всички възможни варианти точно това изобщо не му бе хрумнало.

— Съжалявам — изрече тихо и отново изравни крачка с нейната. — Скоро ли?

Очите й гледаха отнесено:

— Преди четири години.

— Четири години? — думите просто сами изскочиха на езика му. — Била си толкова млада.

— Бях на двайсет и пет.

— Какво се случи?… Ох… — поклати глава, ужасен от себе си, — … забрави го! Не трябваше да питам.

— Няма нищо — поради някаква причина, която не желаеше сега да анализира, искаше той да знае. Това беше част от измислицата, която изобщо не бе измислена. — Стана в един хотел — думите й бяха накъсани от тръскането на тялото, но и от още нещо, което я сграбчваше всеки път, когато си позволяваше да се върне към тези мисли. — Имаше пожар. Бил е на четиридесетия етаж. Не успял да се спаси.

Почти не усети ръката на рамото си, докато тя не я стисна лекичко, за да забави крачката й. Стресната сред виденията от ада, тя рязко спря на място и се вгледа смаяно в Райън.

— Съжалявам, Карли. Сигурно е било много мъчително за теб — това определено обясняваше мъката, която бе видял в очите й.

— Мъчително за мен? — простена шепнешком. — Мъчително е било за него! Димът… пламъците. Казаха, че се опитал да стигне до стълбището. Почти успял…

Райън не бе сигурен дали е на ръба да се разплаче, или накъсаното й дишане се дължи само на умората. Но разбра, че през изминалите четири години сигурно много пъти се е измъчвала. Това беше терзанието на оцелелите, които си представяха ужаса на последните мигове. Беше ставал свидетел на подобни терзания веднъж досега — в мъката на майка, чиято дъщеричка се бе удавила в недобре поддържания общински плувен басейн. Тогава водеше дело за престъпна небрежност. Сега, извън правната материя и съдебната зала, нямаше рецепта за съчувствие.

Подтикван от обзелото го желание да я утеши, той постави ръце от двете страни на врата й и лекичко започна да разтрива напрегнатите мускули. Все още изглеждаше някъде далеч. Това го плашеше.

— Всичко е наред, Карли — заговори тихо. — Понякога се случват такива неща.

— Но точно на Матю? — името на съпруга й би трябвало да е Малкълм. Потънала в спомените, тя не забеляза грешката си. — Беше толкова мил и добър.

— Нещастието не подбира. Добър, лош, мил, груб — нямаме никаква власт над него.

Очите й се замъглиха, но в тях нямаше сълзи.

— Знам. Но въпреки това продължават всички онези „ами ако“. Ами ако беше излязъл да пийне заедно с останалите момчета? Ами ако беше на третия етаж? Ами ако, първо на първо, от службата изобщо не го бяха изпратили?

— Но са го изпратили — кротко възрази той, способен единствено да гадае, че съпругът й вероятно е бил в командировка. — Не е бил на третия етаж и не е излязъл да пие. Не разбираш ли, не можеш да се измъчваш за това какво е могло да бъде. Станалото не може да се промени. Можеш само да продължиш да живееш. Можеш само да гледаш напред.

Повече и извън думите му блесналата в очите му надежда привлече вниманието на Карли. Тя бавно се върна от обхванатата в пламъци хотелска стая към действителността, към утехата на този мъж, към дългите пръсти, които нежно се плъзгаха по врата й. Чуха се приближаващи стъпки и друг бегач ги задмина с поздрав. По Стороу Драйв бързо профучаваха случайни коли. Ято гъски отлетя на юг. Главата на Райън закриваше изгряващото слънце, чиито неспокойни лъчи трептяха около гъстите му коси.

— Знам, че си прав — изрече шепнешком, потънала в погледа му. — И се опитвам — понякога е трудно да гледаш напред, когато толкова голяма част от миналото е унищожителен огън. Благоразумието налагаше да гледа напред, следвайки не само съвета на Райън, на Сам и на баща си, но и собствения си здрав разум. И макар сърцето й да не искаше винаги да се подчини, тя наистина опитваше. Наистина.

И тогава Райън се усмихна, изпълнен с гордост за куража, който накара брадичката й да се повдигне, макар и почти незабележимо.

— Ще стане, Карли. Ще видиш. Ти си силна и умна!

Очите му не я изпускаха, разтапяйки я до самата й същност.

— Съжалявам.

— За какво?

— Че наприказвах всичко това. Обикновено се владея по-добре.

— Може би точно затова го изля навън. Може би си имала нужда да го излееш.

— Но точно на теб? — вдигна очи изумена. — Та ние не се познаваме — възрази, по-скоро с остра критичност към себе си.

— Не е точно така — кротко отвърна той. — Има моменти, когато поглеждам в очите ти и ми се струва, че съм те познавал цял живот.

— Но не си.

— Още не — отново се усмихна той. — Та като стана дума… — повдигна лицето й с палец. — … така и не си ми казала какво преподаваш.

Останаха за един последен миг, загледани един в друг, в мълчаливо усещане за нещо изключително необикновено, преминало помежду им. За Карли то бе споделянето на мъката й — нещо, което не бе правила по този начин с никое друго човешко същество. Беше разкрила пред Райън част от Робин. И в този момент, вместо да се почувства двулична, се бе почувствала странно цялостна.

За Райън то беше друго. Макар и само за няколко мига беше успял да проникне под черупката на Карли и да зърне част от нея — нещо, което бе убеден, че малцина са виждали. Беше отвърнала на целувката му… точно така… устните им изобщо не бяха се докоснали… но тя бе отвърнала на целувката му.

Палецът му се премести от нежната извивка на брадичката към устните. Омагьосан, бавно очерта чувствената им извивка и усети как се разтварят под докосването му. И тогава очите му потърсиха нейните и разбра, че в този момент тя е по-открита пред него от всякога. Ударите на сърцето му се ускориха, пулсът на шията й ги последва. Ако смята да се бори за настоящето, ще трябва да го отстоява.