Барбара Делински
Един друг живот (4)

Четвърта глава

Съботното утро бе ясно и топло за сезона, един от онези хубави есенни дни, в които всеки, живял достатъчно, за да си спомня, копнее за мириса на запалени листа. Райън Корнел си спомняше. Беше израснал в зеления Баркшър и добре познаваше радостта от натрупаните по поляната купчини листа, удоволствието да тичаш, да скачаш и да пропадаш сред тях, а после да стоиш отстрани и да вдишваш онова с нищо несравнимо ухание, след като са били струпани и подпалени.

Усещаше липсата на този прост живот: толкова чист, разбираем и изпълнен с любов. Въздъхна и разтвори прозореца по-широко, после се наведе напред, вдишвайки свежия въздух. Не след дълго ще дойде зимата със снега, кишата и бъркотията. Как мразеше това време — да се връща уморен и замръзнал в края на работния ден в тъмна и празна къща. Добре стана, че Том се върна. Още преди повече от година трябваше да си намери свое жилище. Може би ще му хареса градският живот. Повече действие, повече развлечения и по-малко време за мрачни мисли.

Някакво движение под него привлече погледа му, мятането на буйна кестенява конска опашка. Дребната фигурка, облечена в спортна фланела, шорти и шпайкове, мина по пътеката пред блока, стигна до улицата, огледа се в двете посоки и затича в лек бегом през платното към пътеката, успоредно на реката.

Райън отдръпна главата си така бързо, че се блъсна в рамката. Разсеяно потърка удареното място и се върна в банята, където започна да рови напосоки в отворения куфар. Няколко трикотажни блузи се озоваха отхвърлени, последваха ги чифт дънки. Най-после изрови гащетата си за бягане, напъха ги скоростно, грабна маратонките и за рекордно късо време успя да завърже връзките. Блузата, която беше съблякъл предната вечер, висеше на дръжката на вратата. Смъкна я тичешком и почти бе изминал половината път надолу по стъпалата, преди да се намъкне в нея.

Когато излезе на чист въздух, вече беше загрял здравата. Мина бегом, стрелна се по пътеката, сви напряко през Мемориъл Драйв и се понесе по крайречната пътека с ентусиазъм, какъвто не бе изпитвал от месеци. Отправи поглед напред, като напразно се взираше по трасето. Сведе очи към часовника си, но само за да си спомни, че го е оставил на масичката до леглото. По негова преценка преднината й едва ли бе повече от две или три минути.

Ускори темпото, доволен, че е запазил добрата си форма. Очите му огледаха пътеката напред, която правеше плавен завой край реката. От другата страна вече поемаше съботният поток от коли. Къде е? Възможно ли е да се е върнала и да е тръгнала към Харвард Скуеър? Никой разумен човек не би го направил, ако крайречната пътека е права и чиста, свободна само за бягащи, далеч по-безопасна от страничните улички?

И тогава я видя — малка фигурка отвъд моста, който пресичаше от другата страна на реката. Затича по-бързо, като се питаше дали няма да припадне, когато я настигне. Нейното темпо беше стабилно. Изглежда, наслаждаваше се на хубавия ден, както би направил и той, ако не се бе захванал с тази абсурдна гонитба. Не знаеше какво го прихвана. Беше престанал да гони жените още преди години. А тази негова съседка! Това може да е и добра, и лоша новина. К. Дж. Куин, казваше пощенската й кутия. Карли, съобщи един друг от съседите им, който се появи на пътеката пред блока предишната вечер, докато Райън стоеше и зяпаше след нея.

— Хм… извинете? — извика тогава след по-възрастния господин, който мина край него с куфарче в ръка и вечерния вестник под мишница. — Бихте ли могли да ми кажете… ъ-ъ, чудех се… жената, която току-що изтича вътре… тук ли живее? — въпросът изскочи спонтанно, лишен от гордост и преструвки.

Джентълменът спря на единственото каменно стъпало пред входната врата. Погледна към фигурата, която бързо се скри навътре, после отново към Райън.

— Има ли някаква особена причина да питате? — поинтересува се тактично.

Отговорът прозвуча напълно разумно за Райън — в действителност той остана възхитен от предпазливостта на мъжа. Хвърли пояснителен поглед към кашона до вратата и се приближи до него.

— Аз самият тъкмо се нанасям. Тя… хм… изглеждаше уплашена от нещо. Просто се чудех дали всичко ще е наред.

— Тъкмо се нанасяте? В апартамента на семейство Амидънс?

— Точно така.

Насреща му се протегна енергична ръка.

— Аз съм Тед Арбъкъл. С жена ми живеем в 103.

Отвърна на ръкостискането.

— Райън Корнел. А?… — посочи с глава към входното фоайе.

— Карли Куин. Тя е в 304. Хубаво момиче. Тихо.

— Ще се оправи ли? Имам предвид, има ли някой горе, който да я чака?

— Карли ли? — поклати глава. — Не. Сама е. Но ще се оправи. Изглежда доста самостоятелна.

Самостоятелна — може би. Пъргава — без никакво съмнение. Възхити се от темпото й, докато бавно я застигаше. Тичаше леко, с някакво атлетично изящество. Не беше точно като кошута, защото беше по-скоро дребничка, отколкото дългокрака, но предишната вечер на лицето й бе изписан истински ужас, като че ли наистина бе видяла ловец с лък.

Карли чу ритмичните удари на стъпките му, докато се приближаваше отзад, и погледна с широко отворени очи през рамо. Райън за момент изпита угризение, че този път той е причина за уплахата й. После продължи, задмина я, погледна назад и забави крачка.

— Привет! — изпита облекчение, че може да влезе в по-спокойния й ритъм.

Тя за момент се вгледа в него, сякаш се опитваше да овладее някакъв вътрешен порив да хукне към Стороу Драйв и да размаха ръце, за да спре първата кола и да поиска помощ от шофьора. Още не беше решил дали се страхува точно от него или от мъжете по принцип, когато тя му се усмихна.

— Добре се справяте — подхвърли той и за миг сведе поглед към стройните крака, които не бяха нарушили темпото си.

Усмивката й се задържа, за да смекчи иронията.

— За жена?

— Хайде сега, не съм казал такова нещо — укори я с кротост, която тя, изглежда, му вдъхваше. — Има много мъже, които вече щяха да седят отзад на моста и да се мъчат да си поемат дъх, след като изминат половината на вашето разстояние — замълча, после реши да рискува: — От почти километър се опитвам да ви настигна.

Усмивката й бавно се стопи, за да се върне отново предпазливостта:

— Така ли? Често ли тичате?

— Всеки ден. Но никога досега тук. И никога с друг човек. Две неща за първи път — заяви с тържествуваща нотка.

Не можа да устои да не погледне отново нагоре към него. Усмивката му — широка бяла пролука между брадата — беше така непоправимо момчешка, че до голяма степен против волята подозрителността й се смекчи. Откъсна очи и отново ги насочи към пътеката.

— Вие самата сигурно често тичате — продължи той.

— Когато мога — доста неопределено, каза си наум, и все пак не чак толкова далеч от истината. Беше започнала да бяга след смъртта на Матю, когато й се искаше да се изтощи до пълна самозабрава. Отначало й действаше, но постепенно заякна и откри чистата наслада от спортуването. Сега вече тичаше колкото е възможно по-често. С настъпването на есента обаче тази възможност все повече намаляваше. Не смееше да тича по тъмно. И оставаха почивните дни.

Райън замълча, като се чудеше докъде би се осмелил да стигне. Арбъкъл беше казал, че е тиха. Райън би използвал думи като затворена или сдържана, дори недоверчива или плашлива, съдейки по здраво стиснатите юмруци, които се движеха напред-назад в ритмичното темпо. Някак си не му се искаше да вярва, че е просто равнодушна.

— Винаги ли тичате покрай реката? — попита накрая.

Карли вдигна поглед и се огледа. Небето имаше бледосин оттенък, който изглеждаше още по-избелял там, където слънцето се издигаше над хоризонта на Бостън и сякаш подскачаше от сграда на сграда с промяната на собственото й местоположение.

— Тук е свободно. И спокойно. Оставям колите да се блъскат по улиците.

Райън изрази задоволството си с усмивка.

— Разчитах на това. За момент си помислих, че сте свили в някоя от страничните улици — при объркания й поглед той побърза да поясни: — Видях ви, като излязохте от сградата, точно когато се обличах — малка лъжа, каза си наум, но съвсем безобидна. — Щом излязох навън, бяхте изчезнали. Помислих си, че ако ви настигна, може да ми покажете най-добрия маршрут за бягане.

— Значи сте го намерили и сам още преди да ме видите. Имате добър инстинкт.

Нямаше намерение да й казва за по-плътския инстинкт, който го бе накарал да тича двойно по-бързо. Бедрата и прасците му ще бъдат достатъчно красноречиви по-късно. Засега искаше просто да я накара да говори.

— Състезавали ли сте се?

— Бягане? — тя сбърчи нос и той усети ответен трепет в себе си. — Не, не съм чак толкова добра. Правя го само за удоволствие. Нали знаете — гимнастика, чист въздух, „изтупване на праха“, разни такива неща.

— Докъде отивате?

Тя завъртя глава към издигащите се отпред сгради.

— До Бостънския университет. Почти стигнах.

— Какво прави това… Шест километра отиване и връщане?

Конската й опашка се удряше в тила при всяка крачка в синхрон с лекото подскачане на гърдите й.

— Мисля, че да.

Райън се съсредоточи върху опашката.

— Може и повече, да знаете.

— О! — в ъгълчетата на устните й трепна усмивка.

— Разбира се. Изобщо не сте задъхана. Защо не опитате малко повече?

— Предстои ми и връщането обратно.

— Можете да го направите. Хайде!

Погледна нагоре към него. Добродушната му усмивка я насърчи.

— Ами ако краката ми не издържат насред пътя на връщане?

— Ще ви нося.

— Толкова ли сте силен?

— Вие сте толкова лека.

Тъкмо се канеше да го попита откъде знае и се изчерви. Късите й шорти не скриваха кой знае какво — особено слабите й боси крака. Беше много по-ниска от него. О, да, лесно би могъл да я носи. Без ни най-малко усилие би могъл да я метне през рамо и да я занесе до микробуса, който чака някъде напред. Руменината й се отдръпна и напълно изчезна.

Райън мигновено почувства промяната.

— Добре ли сте? — попита със същата ненатрапчива загриженост, която бе доловила в абсолютно идентичните му думи предишната вечер.

Карли се бореше с безмълвните демони, които, изглежда, отново бяха изпълзели от дупките си, и си припомни обаждането на Сам. Райън беше почтен. Безопасен. „Чист като новородено“ бяха точните му думи. Време е да се противопостави на коварната си подозрителност.

— Добре съм — промърмори с пресилена усмивка.

— Внезапна умора? — подразни я леко. — Толкова скоро се отказвате от състезанието? Знаете ли какво ще ви кажа? Ако успеете да издържите с мен по целия обратен път, ще ви поканя на закуска.

— Не закусвам — отвърна с по-голяма лекота на закачката му, успокоена от ритъма на бягането си.

— Тогава обяд.

— Не мога. Имам много работа — ако възнамерява да посети музея, ще трябва да се справи по-бързо с останалите си задължения.

— Все някога трябва да ядете.

— Ще взема нещо пътьом.

— Това не е здравословно.

Сви рамене и му отправи смутена усмивка, която накара вътрешностите му да изтръпнат.

— Ще оцелея — после отметна глава назад. — Аз съм дотук — направи широк кръг около уличната лампа, която си бе набелязала като крайна точка, но бе прихваната леко през кръста и спряна.

— Вечеря в „Лок-Обър“? — очите му искряха. — Как ви звучи?

— Много екстравагантно.

— Имате я срещу още един километър нататък и после връщане.

Стояха с лице един срещу друг, задъхани от бързото бягане.

— Защо? — тихо попита тя и отметна глава, за да го погледне скептично. — Защо искате да бягате с мен? Сигурна съм, че обикновено тичате много по-бързо.

Отвърна й с лукава усмивка:

— Само когато се опитвам да настигна някого — после усмивката му се стопи и той стана удивително сериозен. — Приятна ми е компанията — каза просто.

Колите прелитаха край тях по Стороу Драйв, също както до голяма степен и животът прелита покрай двама души, които се носят по течението. И Карли го почувства — някаква общност с Райън. В очите му имаше една топлина, искреност, самотност, които никога не би доловила, ако и самата тя не ги познаваше твърде добре.

— „Лок-Обър“? — попита с колеблива усмивка.

— Ходили ли сте някога?

Поклати глава.

— Омари „Савана“… скариди…

Усмивката й стана по-дяволита.

— Слушам.

— Хайвер. „Шатобриан“.

— Аха?

— Бяло „Шатоньоф дю Пап“, 1979.

— Бяло? — подсвирна тя. — Не си поплювате.

— Не-е.

Поколеба се още минутка, после изрече предпазливо:

— Няма да мога тази вечер.

— Няма значение — усмихна се, изведнъж почувствал се като победител. — Можем да го направим идната седмица, следващата или когато ви е удобно — странно, почти му се искаше да го отложат. Самото очакване щеше да е истинско удоволствие. Твърде много време бе изминало, откакто не е имал какво да очаква. А и в края на краищата няма никаква причина да прибързва. Искаше тя да се чувства спокойна, сигурна. Може би е по-добре да почака.

Решението на Карли нямаше нищо общо с хайвер, омари или вино. То се основаваше единствено на онова странно усещане за общност, което изпита към Райън.

— Печелите — изрече тихо. После, като посочи с глава към Бостън, вдигна въпросително вежди. След като той се усмихна самодоволно, Карли затича напред. Движеше се точно до нея. Тази мисъл й действаше изненадващо успокоително.

През повечето време двамата тичаха мълчаливо. Мислите на Карли се въртяха около удоволствието от хубавия ден и колко уверена се чувстваше точно в този момент. Тези на Райън пък се въртяха около Карли и цялата вселена въпроси, които искаше да зададе. Но тя дори сега изглеждаше резервирана, за да му даде достатъчно отговори. Не можеше да не се пита какво я прави такава.

Допълнителният километър, който беше предложил, ги отведе до място с изглед към първите съботни платноходки.

— Красиво е, нали?

Тя кимна и се усмихна така, че на страните й се появиха приятни трапчинки.

— Искате да намекнете, че съм пропуснала всичко това досега?

— Познахте. Всъщност вече е малко извън сезона. Няма да има много излезли лодки. Сега повечето са на сух док — продължиха да тичат още малко, преди да се реши да заговори отново. — Трябва да ги видите в разгара на сезона. В някой хубав ден, особено при изгрев-слънце — красива гледка.

— Виждали сте ги при изгрев?

— Кантората ми гледа към реката.

Тя устреми подскачащия си поглед към силуетите в центъра на града.

— Коя е вашата?

— От този ъгъл не можете да я видите. Много сме ниско. Намира се от другата страна на сградата на Конгреса — пое си дъх между два разкрача. — Но ако искате да потичаме още малко…

Строгият й кос поглед го накара да млъкне. Гледката на някаква административна сграда очевидно не беше толкова съблазнителна, както вечеря в „Лок-Обър“. Макар и относително нов и много елегантно преустроен, това все пак си беше… офис. Не е ли една адвокатска кантора подобна на всички останали? В крайна сметка само онова, което става между стените й, я отличава от другите. А госпожица Карли Куин със сигурност не се интересува от това.

Госпожица? Или госпожа? Райън хвърли бърз поглед към лявата й ръка, изчаквайки я да излезе напред при ритмичното редуване на двете. Не. Няма халка. Но ето там… на дясната ръка… онази широка златна халка, която беше видял снощи. Явно е била женена. Свободно съжителство? Разделени? Разведени? Трудно му беше да си представи, че се е провалила в брака. Изглеждаше кротка и приятна, толкова по-различна от многото напористи жени, с които работеше всеки ден. Възможно ли е бракът й да е породил тази предпазливост у нея? Кой нормален мъж би наранил такова нежно създание? Освен ако съпругът й е бил извън тази категория. Господ му е свидетел, че бе виждал предостатъчно такива!

Инстинктивно вдигна ръка и потърка покритата си с брада челюст. Беше се сблъсквал с откачени съпрузи. Един дори едва не сложи край на кариерата му, да не говорим за живота му.

— Ало? Ало? Тук ли сте?

Задъханият глас до него го върна обратно към действителността. Погледна надолу и се усмихна с облекчение.

— Разбира се, тук съм.

— За малко да ме заблудите — сбърчи нос и той отново усети как се разтапя. — Можем ли да се връщаме вече?

Райън се огледа изненадано и установи, че са почти до мястото, което имаше наум.

— Аха. Дотук е достатъчно.

— Уморихте ли се? — пошегува се тя в опит да изтрие от лицето му онова, което й заприлича на гняв. То я обърка. Повече й харесваше, когато се усмихва — чарът му бе унищожителен.

— Уморен? Аз? — прихвана я за лакът и я завъртя обратно, после свали ръката си и затичаха заедно към дома. — Ще ви съобщя, че в момента бягате — ни повече, ни по-малко — със звездата на университетската леко атлетика.

— Харвард? — попита тя и погледът й се плъзна по гърдите му. Леки следи от пот образуваха по-тъмна пътечка по средата.

Той погледна надолу и прокара длан по избелелия надпис.

— Това нещо е видяло и по-хубави дни — засмя се леко. — Както и аз, ако става въпрос. Беше време, когато бягах в маратона. Вече не.

— Съжалявате ли?

За момент се замисли над въпроса, като си каза колко по-приятно е да тичаш така за удоволствие, вместо непрекъснато да следиш часовника.

— Да съжалявам? Всъщност не. Всяко подобно нещо предполага отдаденост. Може да те погълне изцяло, ако го правиш както трябва. Но аз имах други интереси. Не можех да се справя с всичко.

Предполагаше, че говори за правото — само по себе си едно отдаване. Почти против волята си усети как се напряга. Струваше й се невероятно, че този мъж, колкото и приятен да беше, трябва да се сложи в една категория с останалите, с които бе имала неудоволствието да се срещне по време на процеса. Разбира се, че може да е различен. Джон Мийд беше различен. В качеството си на държавен обвинител по делото Кълбърт-Барбър той беше мил и справедлив с нея. Помощникът му, Брозняк, беше друго нещо. Той не се интересуваше от нищо, освен да я вкара в леглото си. Ама че идея!

— Ало, ало?

При шеговития му опит да привлече вниманието й тя хвърли бърз поглед към Райън, чиято усмивка веднага я изтръгна от вцепенението.

— О, изоставих ви за момент.

— Стига тази сърдита физиономия да не е за мен.

— На вас може да се разсърдя по-късно. Не съм свикнала да тичам толкова далеч. Има вероятност да осакатея.

— Тогава можем да си поделим тубичката ми с „Бен Гей“ — отвърна той невъзмутимо. — Само чукнете три пъти на пода и ще ви я донеса.

— Обещавате ли?

— На всяка цена.

Засмя се леко и отново насочи поглед напред. Вече навлизаха в позната територия. Не след дълго ще стигнат до блока и всеки ще поеме в своята посока. Може би сега е последният му шанс да научи нещо повече за нея. Сведе поглед до себе си, видя изписаната на лицето й ведрина и сърце не му даде да я наруши. Към това го приканваше и онзи ефирен и подвижен ореол на доволство, който се рееше над тях, между тях, достатъчно голям, за да обгърне и двамата. Неспособен да устои, той се предаде. Засега това е достатъчно.

Не проговори повече, нито пък тя. Продължиха да тичат в такт, леко и приятно, черпейки сила от мълчаливото партньорство. Райън само веднъж докосна лакътя й, за да я насочи през улицата. Щом влязоха в двора, минаха в задъхан вървеж.

— Добро изпълнение! — усмихна се той и дишайки тежко, се наведе, за да подпре ръце на коленете си. Влажните му коси паднаха над челото, придавайки му невероятно мъжествен вид.

Карли отпускаше постепенно краката си, като обикаляше в малки бавни кръгове.

— И вие не бяхте зле — изрече на пресекулки и притисна ръце към мускулите на кръста, за да се успокои. — Защо е… по-лесно е да… говориш… докато тичаш… отколкото, като спреш?

Той се изправи и попи потта от челото си с дълга, мускулеста ръка.

— Не съм сигурен… но сте права. Мисля, че е някаква… илюзия. Знаете ли, ние смятаме… че думите ще се накъсат, когато тичаме, така че умът и тялото правят… някаква своя връзка. И сме в състояние да говорим, макар дишането ни да е неравно. Но след като спрем, дишането ни… изглежда много по-трудно в сравнение с преди.

Карли кимна. Поемаше дълги, дълбоки вдишвания в усилието си да облекчи затруднените си дробове. След минута, когато й се стори, че се задъхва още повече, изведнъж осъзна, че става дума за нещо по-дълбоко. Опасения… очакване… нямаше намерение да стои още, за да го разгадае.

— Е — изпусна въздуха с престорено безгрижие. Гласът й прозвуча необичайно високо; почувства се доволна, че може да го припише на бягането. — Аз ще вървя.

Райън протегна ръка и се спря точно преди да я докосне.

— Вижте, Карли…

Острият й поглед го прекъсна рязко.

— Знаете името ми — прошепна ужасена. Не му го бе казвала. Сигурна беше!

Неспособен да разбере рязката промяна от предишното й спокойно състояние, Райън я изгледа объркано. Гласът му остана предпазлив.

— Разбира се, че знам името ви. Написано е на пощенската кутия.

— Не и малкото ми име.

— Тед Арбъкъл ме осведоми. Вижте, това не е толкова важно. И сама щяхте да ми го кажете, не е ли така? Имам предвид, нали нямаше да искате от мен да ви наричам мис Куин по време на вечерята в „Лок-Обър“? — изрече с лека насмешка и устните му се присъединиха с леко трепване в ъгълчетата.

Прав беше, разбира се. Тя просто проявява прекалена подозрителност. Ненавиждаше се за това.

— Разбира се, че не — измърмори тихо. — Просто не очаквах, че ще разпитвате.

— Всъщност беше си чиста случайност — поясни той. — Арбъкъл се появи на входа точно след като вчера се сблъскахме. Попитах го за вас, защото исках да се уверя, че всичко е наред. Ако трябва да съм точен, той дори не искаше да ми каже, че живеете тук, преди да му се представя. Чак тогава ви нарече по име.

Цялата история звучеше съвършено логично. Карли се усмихна глуповато.

— Ако не го познавах добре, можех да заподозра, че сте го омаяли с някой от онези подвеждащи въпроси, които вие, адвокатите, толкова добре владеете.

— Ние, адвокатите? — този път ролите се размениха и Райън я изгледа въпросително. — А откъде знаете, че съм адвокат?

Твърде късно осъзна грешката. Вдигна поглед към него и преглътна мъчително.

— Моят… ъ-ъ… приятел снощи ви позна от някакво дело преди два-три месеца. Май доста са ви показвали по телевизията?

— Делото Дънкан — кимна той. — Ами приятелят ви? Кой е той? — това беше един от въпросите, който ужасно му се искаше да зададе. Сега, без да иска, тя самата му предостави такава възможност. Трябваше да си признае, че изпитва леки угризения. Интересът му към приятеля й нямаше нищо общо с делото Дънкан или с факта, че човекът го е разпознал. Беше си чиста ревност.

За щастие Карли бе прекарала достатъчно време със Сам, особено в началото след пристигането си, за да е подготвена как точно да го представи. Бяха го правили много пъти. Беше леко видоизменена версия на истината.

— Името му е Сам Лумис. Много добър мой приятел.

— Излизате ли?

— Да излизаме? Не в такъв смисъл.

— А в какъв смисъл?

— В смисъл само на приятели. Толкова.

— И той не желае да е другояче? — Райън не можеше да повярва, че е така. Дори и сега, завладян от непреодолимия си импулс да я разпитва, след като знаеше, че би трябвало да престане, единственото, което му се искаше, бе да посегне и да отметне падналата на бузата й къдрица. С хванатата си на хлабава конска опашка коса, запотено лице и без никакъв грим изглеждаше на не повече от двайсет, докато човек не погледнеше в очите й. Те бяха по-стари, по-знаещи. Това беше едно от нещата, които го интригуваха. Този мимолетен поглед на тъга, болка, страх и разбиране. Още веднъж се зачуди през какво ли е минала в живота си, за да изглежда толкова препатила.

— Какво е това? — пошегува се тя неловко. — Разпит?

Неприязнената нотка в гласа й заедно с проблесналия в очите й страх го върнаха към здравия разум. Сведе глава с преднамерен жест на разкаяние, после въздъхна, вдигна очи и се усмихна по-мило.

— Не. Ние, адвокатите, толкова често се увличаме — но устните й останаха здраво стиснати и той продължи: — Всъщност това няма нищо общо с адвокатите. Просто аз исках да разбера за теб — употреби по-личната форма на местоимение.

— За Сам — кротко го поправи тя.

— За Сам, но що се касае до теб. Това, което в действителност искам да разбера — изрече забързано и безпомощен да се спре, — е защо носиш халка и дали си обвързана със Сам или с друг. Искам да разбера дали си свободна.

— Свободна? — гласът й беше съвсем слаб, сякаш идваше от много далеч. Очите й станаха тъжни под бремето на спомените. Докато извръщаше глава, погледът й попадна върху листата под дърветата — листа, които само допреди дни са били живи и пламтящи в цветове, а сега лежаха, помръкнали и сухи, подобно на изстинала пепел в огнището. — Не — прошепна, без да поглежда нагоре, — не мисля, че съм — и пое към вратата като изпаднала в транс.

Вече беше прекосила фоайето и тръгваше по стъпалата, преди Райън да я догони.