Нора Робъртс
Град на демони (21)

Двадесета глава

Някои биха казали, че е малко странно човек да стане сутрин и да отиде на работа както обикновено, щом възнамерява да участва в кървав ритуал вечерта. Но за Фокс и приятелите му не бе кой знае колко необичайно.

Лейла, която би могла да засенчи дори многоуважаемата Алис Хоубейкър с организаторските си способности, успя да свие и преподреди графика му така, че в големия ден кантората да затвори точно в три. Фокс вече бе опаковал екипировката си. Едва ли някой би могъл да знае какво да вземе на поход през гората привечер, покрай обитавано от дух езеро към мистична открита местност, сред която се издига древен олтар, но за Фокс не бе трудно да реши. Дори се сети да провери прогнозата за времето.

Ясно небе — поне едно предимство — с температури, падащи от пролетните двадесет до хладните, но приятни тринадесет градуса.

Предимствата бяха ключът към спокойствието.

В джоба му бе неговата третина от камъка. Надяваше се и той да се окаже ценен ключ.

Докато Лейла се преобличаше, Фокс добави някои важни неща в малката си хладилна чанта. Огледа се, когато тя влезе, и на лицето му засия усмивка.

— Изглеждаш като момиче от корицата на „Стилна туристка“, ако има такова списание.

— Чудех се дали да не сложа обици. — Лейла огледа чантата и отворената раница. Кока-кола, няколко вида сладкиши и шоколадови десерти. — Както казваш, всички правим каквото намерим за добре.

— Тази част от провизиите е стара традиция.

— Поне притокът на захар е гарантиран. Господи, Фокс, луди ли сме?

— Такива са времената, в които живеем. Ние просто сме част от тях.

— Това нож ли е? — Лейла зяпна, зървайки калъфа на колана му. — Вземаш нож? Не знаех, че имаш.

— Всъщност е нещо като градинарски трион. Японски сърповиден нож. Добър е.

— И какво? — Лейла потърка слепоочието си, сякаш натискът щеше да й помогне да проумее това. — Възнамеряваш да подкастряш храсти по време на похода?

— Човек никога не знае, нали?

Тя докосна ръката му, докато той затваряше раницата си.

— Фокс…

— Доста вероятно е Туис да прояви интерес към това, което ще извършим тази нощ. Може да бъде наранен. Кал успя с удобния си скаутски нож последния път, когато бяхме там. Можеш да си сигурна, че Гейдж ще донесе проклетия си пистолет. Аз няма да тръгна въоръжен само с любимия си сладкиш в джоба.

Лейла опита да възрази, очите й го издадоха, но изведнъж в тях се появи нещо друго.

— Имаш ли резервен?

Фокс безмълвно отиде до бюфета и порови вътре.

— Нарича се фро. — Показа й издълженото гладко острие. — Добър е за дялкане на дървени клечки при поход. Може да нареже демон на парчета. Дръж го в ножницата — добави той и го прибра в кожения калъф. — Остър е.

— Добре.

— Не ме разбирай погрешно. — Той сложи ръце на раменете й. — Знаеш, че съм горещ поддръжник на равенството и правата на жените. Ще те защитавам, Лейла.

— И ти не ме разбирай погрешно. Аз също ще те защитавам.

Фокс потърка устните й със своите.

— Е, мисля, че е време да тръгваме.

 

 

Събраха се у Кал, за да започнат похода от пътеката, близо до дома му. Гората се бе променила от предишния път, осъзна Лейла. Тогава имаше сняг, задържал се в сенките, и пътеката бе разкаляна и хлъзгава, а дърветата стърчаха голи и зловещи. Сега клоните им бяха покрити с нежна зеленина и белите цветове на дивите дрянове проблясваха под залязващото слънце.

Сега тя имаше нож в кожен калъф, който се търкаше в хълбока й.

Веднъж бе изминала този път към неизвестното с още петима души и обожаваното куче на Кал. Сега знаеше какво може да ги очаква и вървеше към него като част от екипа. Вървеше до мъжа, когото обичаше. Затова имаше много повече за губене.

Куин забави, посочвайки към калъфа на колана й.

— Това нож ли е?

— Нарича се фро.

— За какво ти е, по дяволите?

— Инструмент. — Сибил посегна зад нея да провери тежестта му. — Служи за разцепване на дърва по посоката на влакната. По-безопасно е, отколкото с брадва. Този, съдейки по големината и формата му, навярно е за бамбук, японците са ги използвали за дялкане на бамбукови клечки по време на поход.

— Щом тя казва — съгласи се Лейла.

— Е, и аз искам нож, брадва или каквото и да е. Не — реши Куин, — искам мачете. С хубава дълга дръжка и зловещо извито острие. Трябва да си купя мачете.

— Можеш да вземеш моето следващия път — каза й Кал.

— Имаш мачете? Господи, моят човек е пълен с изненади. За какво ти е мачете?

— За косене на плевели и треви. По-скоро прилича на коса.

— Каква е разликата? Не. — Куин протегна ръка, преди Сибил да заговори. — Няма значение.

— Тогава ще кажа само, че може би трябва да поискаш коса, защото по традиция обикновено е с дълга дръжка. Но… — Сибил замълча. — От дърветата тече кръв.

— Случва се — каза Гейдж. — Това прогонва туристите.

Гъстата червена течност се спускаше на тънки струи по кората и се разпростираше по килима от листа. Във въздуха се носеше мирис на обгоряла мед, докато следваха пътеката към Хестърс Пул.

Там спряха до кафявата вода, която заклокочи и доби червен оттенък.

— Дали демонът знае, че сме тук? — тихо заговори Лейла. — Или е неговата система за сигурност. Нима мисли, че нещо подобно може да ни изплаши на този етап, или е туристическа атракция, както казва Гейдж?

— Може би по малко от двете. — Фокс й подаде кока-кола, но тя поклати глава. — Системите за сигурност изпращат сигнал. Ако Голямото зло не знае, че сме тръгнали насам, ще разбере, когато стигнем до определено място.

— И това е пресечната точка… на енергии — обясни Куин. — Място с мощна сила. Щом… О, господи!

Нещо изплува от езерото и тя смръщи ноздри.

— Мъртъв заек.

Кал сложи ръка на рамото й и го притисна по-силно, когато на бълбукащата повърхност се появиха още трупове.

Птици, катерички, лисици… Куин издаде звук на съжаление, но извади фотоапарата си и започна да документира. Смъртта изпълни въздуха със зловоние.

— Доста се е постарал тук — промърмори Гейдж.

Точно тогава над водата се показа разплуто тяло на сърна.

— Достатъчно, Куин — каза Кал.

— Не е — отвърна Куин, но прибра апарата. Гласът й бе суров, в очите й се четеше ярост. — Не е достатъчно. Били са безобидни и това е техният свят. Зная, че е глупаво да се разстройвам заради… фауната, когато на карта са заложени човешки животи, но…

— Хайде, Кю. — Сибил сложи ръка на кръста й и я накара да се обърне. — Нищо не може да се направи.

— Трябва да ги извадим. — Фокс се взираше в потресаващата гледка, напрягайки волята си да издържи, да остане хладнокръвен. — Не сега, но ще се върнем и ще ги извадим. Ще изгорим труповете. Не е само техният свят, а и нашият. Не можем да го оставим така. — После рязко се обърна, обзет от напиращ гняв, и почти нехайно каза: — Тук е. Гледа ни.

„И чака“, помисли той, докато заемаше мястото си в колоната на пътеката към Свещения камък.

Студът обхвана гората. Въпреки че бе измама, сковаваше до кости. Фокс затвори ципа на якето с качулка, без да забави крачките си, и хвана ръката на Лейла, за да я стопли в своята.

— Иска само да ни сплаши.

— Зная.

Фокс настрои ума си към шумоленето и ръмженето. „Следва ни неотлъчно, помисли си той. Знае накъде отиваме, но не и какво ще сторим, когато стигнем там.“

Гръм раздра ясното небе и от него бликна дъжд, който пронизваше плътта като иглички. Фокс повдигна качулката си, Лейла — също. Вятърът задуха на ледени, яростни пориви, които превиваха дърветата и изтръгваха листата от клоните. Той обви ръка около нея за опора, приведе се и продължи напред през пороя.

„Роса по розови листенца, друг път“, помисли си Фокс, но запази спокойствие.

— Всичко наред ли е там отзад? — Вече бе проверил с мисълта си, но утвърдителните викове му вдъхнаха повече увереност. — Ще направим верига — каза той на Лейла. — Застани зад мен и се хвани за колана ми. Кал знае какво да прави. Ще се държи за теб, и така нататък.

— Да запеем нещо — извика тя.

— Какво?

— Да запеем песен, която всички знаем. Нека има весела глъчка.

Фокс се усмихна през яростта на бурята.

— Влюбен съм в гениална жена.

Песен, която всички знаят, помисли си той, докато Лейла хващаше колана му. Това бе лесно.

Започна с „Нирвана“, предполагайки, че и всеки от другите често си е тананикал тяхна песен през последните си ученически години. Припевът отекваше дръзко, докато капките се сипеха остри като диаманти. Продължи с малко от „Смешинг Пъмпкинс“, малко от Спрингстийн, премина на „Пърл Джем“ и леко сладникавата Шерил Кроу.

Следващите двадесет минути крачеха през безмилостната буря в стройна колона като войници, пеейки версията на Фокс за „Демоничен рок“.

Постепенно бурята отслабна, докато остана само хладен бриз и леко ръмене. Най-сетне седнаха на прогизналата земя, за да си поемат дъх и отпуснат скованите си от болка мускули.

— Това ли са възможностите му? — Ръцете на Куин трепереха, докато подаваше термос с кафе. — Ако е така…

— Не — прекъсна я Фокс. — Просто си играе с нас. Но проклети да сме, ако не отвърнем на номерата му. Гората ще бъде мокра, може би трудно ще запалим огън.

Той срещна погледа на Кал, който откачаше каишката на Лъмп от колана си.

— Предвидил съм това. Да продължаваме. Аз ще застана начело за малко.

Огромно черно куче със святкащи зъби скочи на пътеката и заплашително заръмжа. Докато Фокс посягаше към калъфа с ножа си, Сибил се изправи. Извади изпод якето си револвер и хладнокръвно изстреля шест куршума.

Кучето изскимтя от болка и ярост, кръвта му задимя и засъска на земята. После изчезна сред вихрушка във въздуха с енергичен скок.

— Ето ти — за това, че развали прическата ми.

Сибил метна разрошените си къдрици назад, докато отваряше ципа на вътрешния си джоб за кутия с амуниции.

— Добре.

Също на крака, Гейдж протегна ръка. Огледа револвера, лъскав 22-ри калибър с перлена дръжка. Обикновено би се засмял при вида на такова оръжие, но тя си служеше с него като професионалист.

— Нещо, с което се сдобих по законен път.

Сибил взе обратно револвера си и сръчно го зареди.

— О! — Фокс мразеше огнестрелните оръжия и инстинктивно потръпна. Но не можеше да не се възхити на… дързостта й. — Това ще накара Голямото зло да се замисли.

Тя го прибра в кобура под якето си.

— Е, не може да цепи дърва, но има своите предимства.

Въздухът отново се затопли, младите листа проблеснаха на вечерното слънце, докато шестимата изминаваха останалата част от пътя до Свещения камък.

Той се издигаше от обгорялата земя сред открита местност, представляваща почти съвършен кръг. Монументът, който според всички изследвания се бе оказал от обикновен варовик, се открояваше като загадъчен олтар в пролетния здрач.

— Първо огъня — реши Кал и свали раницата си. — Преди да стане тъмно.

Отвори я и извади две подпалки.

След не особено приятния поход, смехът на Фокс бе като мехлем.

— Бива си те, Хокинс.

— Човек трябва да е подготвен. Ще започнем с тези, ще струпаме дърва около тях и пламъците ще ги изсушат. Трябва да свършат работа.

— Сладък е, нали? — каза Куин, обви ръце около врата на Кал и весело се сгуши в прегръдката му. — Сериозно.

Събраха камъни и клони, свалиха мокрите си якета и ги окачиха на коловете, които Фокс издялка, с надеждата огънят да ги изсуши. Препекоха донесените от Куин сандвичи с пуешко на заострени клечки, разделиха си топеното сирене на Сибил и ябълковите резени на Лейла и се нахвърлиха на храната като гладници.

Когато се спусна мрак, Фокс разчупи няколко кексчета, докато Кал проверяваше фенерчетата.

— Хайде — подкани той Куин, която жално поглеждаше към сладкишите. — Можеш да се поглезиш.

— Веднага ще се лепнат на задника ми. Ако останем живи, ще трябва да се побера в онази великолепна булчинска рокля. — Тя си взе едно кексче и благоразумно отчупи половината. — Мисля, че ще оцелеем, и половин сладкишче не се брои.

— Ще изглеждаш страхотно — усмихна й се Лейла. — А обувките, които намерихме? Идеални са. И ние със Сибил няма да се изложим. Обожавам роклите, които избрахме. Идеята за тъмнолилаво и орхидея просто…

— Изпитвам непреодолима нужда да си поговоря с някого за бейзбол — каза Фокс и заслужи смушкване с лакът.

Разговорите постепенно затихнаха и не остана друг звук, освен пращене на съчки и самотен глас на сова. Шестимата седяха мълчаливо, а огромната луна светеше като бял прожектор на осеяното със звезди небе. Фокс стана да събере отпадъците. Пъргави ръце прибраха останалата храна и добавиха дърва в огъня.

По сигнал на Сибил жените разопаковаха „ритуалната чанта“, както Лейла бе започнала да я нарича. Малка медна купа, пакет морска сол, пресни билки, свещи, изворна вода.

Следвайки указанията, Фокс посипа солта, описвайки широк кръг около Свещения камък.

— Е… — Сибил се отдръпна и огледа подредените върху камъка принадлежности. — Не зная каква част от това е само за визуален ефект, но източниците ми препоръчват всички тези елементи. Солта е за защита от зло, нещо като бариера. Трябва да застанем в кръга, който Фокс направи. Има шест бели свещи. Всеки от нас ще запали една, по реда си. Но първо трябва да налеем изворната вода в купата, после — да сложим билките, и накрая — трите парчета от камъка… едно по едно. Кю?

— Разпечатах шест копия от думите, които ще изречем. — Куин извади папката от раницата си. — Ще ги кажем един по един, в кръг, докато всеки на свой ред пуска от кръвта си с ножа на Кал.

— Над купата — напомни й Сибил.

— Да, над купата. Когато и последният го стори, ще се хванем за ръце и ще повторим думите заедно шест пъти.

— Би трябвало да бъдат седем — каза Лейла. — Зная, че сме шестима, но седем е ключовото число. Може би седмият път е за пазителя или символизира невинността, жертвата. Не зная, просто трябва да бъдат седем.

— И седем свещи — осъзна Фокс. — Седмата ще запалим всички. Мамка му, как не сме се сетили за това?

— Вече е малко късно. — Гейдж сви рамене. — Имаме шест, ще трябва да се задоволим с тях.

— Могат да станат седем. — Кал протегна ръка към Лейла. — Ще ми дадеш ли ножа си за малко?

— Почакай. Досещам се. Този ще свърши по-добра работа. Дай да погледна. — Фокс извади своя нож и взе едната от дебелите восъчни свещи. — Прекарал съм доста време в работа с восък и фитили като малък. — Сложи я легнала напряко и погледна Сибил. — Има ли някакво значение каква е височината им?

— Не, но според източниците ми трябва да са шест. — Тя погледна Лейла и кимна. — Да пишат каквото си щат. Направи ни още една свещ.

Фокс се залови за работа. Восъкът щеше да съсипе острието му, но ако всичко бе наред, щеше да го наточи, когато се прибере вкъщи. Трябваше му доста време и се запита защо Сибил не е взела цял пакет свещи. Но отряза парче и взе инструмента на Лейла, за да издълбае отвор за фитила.

— Не е най-сполучливото ми творение — отбеляза той, — но ще гори.

— Ще я запалим последна. — Лейла огледа лицата на другите. — Ще я запалим заедно. — Замълча, за да си поеме дъх и да продължи със спокоен тон: — Почти е време.

— Трябват ни трите парчета от камъка — каза Сибил — и ритуалният скаутски нож — добави тя с едва забележима усмивка.

Момчето излезе от гората с няколко пъргави скока. Острите нокти на ръцете и краката му издълбаха бразди в земята, които се изпълниха с кръв.

— Трябва да знаеш, че и преди сме използвали сол. — Гейдж извади своя „Лугър“ от колана си. — Никаква полза. — Веждите му рязко се повдигнаха, когато създанието докосна солта с ръка, изскимтя от болка и отскочи назад. — Сигурно е от друга марка.

Още щом се прицели, то просъска и изчезна.

— Да започваме. — С уверена ръка, Сибил наля водата в купата и поръси билките. — Сега — камъните. Кал, Фокс, Гейдж.

Отекна гръм, проблесна светкавица и от небето бликна кървав дъжд. Обгорялата земя го пое и задимя.

— Издържа. — Лейла вдигна поглед нагоре. — Не прониква в кръга.

Фокс стисна камъка в шепата си. Носеше го с надежда от близо двадесет и една години. С тази надежда го пусна във водата след третината на Кал. Извън кръга земята се тресеше яростно и бариерата от сол изтъняваше под напора на кървавия порой.

„Разяжда кръга“, помисли си Фокс, запали своята свещ и подаде запалката на Лейла.

На светлината на шестте свещи всички се хванаха за ръце и едновременно запалиха седмата.

— Побързайте — настоя Фокс. — Връща се побесняло.

Кал задържа ръката си над купата, прокара ножа по дланта си и прочете думите. След него Куин, после Фокс.

— Моята кръв, тяхната кръв. Нашата кръв, неговата кръв. Едно на три части и три в едно цяло. Мракът и светлината. Принасяме тази жертва, изричаме тази клетва.

Крясъци и звуци, които не бяха нито човешки, нито животински, разкъсаха мрака. Притаен в сянката на камъка, Лъмп вдигна голямата си глава и нададе вой.

Лейла взе ножа и стисна зъби от острата болка, докато изричаше думите. Насочи мислите си към Фокс, след като подаде ножа на Гейдж. Студът! Почти навлиза!

Земята затрепери под краката им и той стисна кървящата й ръка в своята.

Вятърът засвири оглушително. Гласовете на другите не достигаха до Фокс, не долавяше мислите им, но отправи молитва да са с него. Върху Свещения камък седемте свещи горяха с нетрепващи пламъци, почервенялата вода в купата кипеше. Земята се надигна и невидима сила хвърли Фокс към камъка така мощно, че дъхът му спря. Нещо подобно на нокти се впи в гърба му. Почувства как се завърта неудържимо. Отчаяно потърси Лейла със съзнанието си. В този миг вълна от ослепително сияние и топлина го тласна към мрака.

С мъка запълзя по посока на едва доловимото й ехо. Извади ножа си, влачейки се по разлюляната земя.

Тя допълзя до него и най-мъчителният му страх изчезна, когато намери ръката й. Щом пръстите им се преплетоха, светлината отново лумна и отекна звук, пронизителен като писък. Огън погълна Свещения камък и той се загуби в него като острие в ножница. С оглушителен грохот пламъците се издигнаха към студената всевиждаща луна и образуваха огнена завеса около кръга. На свирепата им светлина Фокс видя другите, отпуснати или коленичили на земята.

Всички бяха във въртящия се кръг от огън, докато в средата му камъкът бълваше още.

„Заедно, помисли си той, плувнал в пот от убийствената жега. В живота или в смъртта, ще бъдем заедно.“ Стискайки ръката на Лейла, повлече и двамата през кръга. Ръката й се обви около него и продължиха да пълзят плътно един до друг. Кал го сграбчи за ръката, задърпа го напред. Срещна погледа на Гейдж. Сред бушуващия във въздуха пожар отново се хванаха за ръце.

Заедно, помисли си Фокс, докато ужасяващата стена от огън се приближаваше.

— За невинните — едва промълви той, задушавайки се от навлезлия в гърлото му дим. Огънят, ослепително ярък, разяждаше земята. Нямаше път за бягство и Фокс знаеше, че остават само мигове. Потърка буза в тази на Лейла. — Всичко, което сме сторили, е било за невинните и един за друг… и, мамка му, бихме го сторили отново.

Кал задъхано се засмя и доближи ръката на Куин до устните си.

— Да, мамка му.

— Мамка му — съгласи се Гейдж. — Нека финалът бъде грандиозен.

Придърпа Сибил към себе си и впи устни в нейните.

— Е, ще опитаме да се измъкнем. — Фокс примигна, за да намали паренето в очите си. — Няма смисъл да стоим тук и да чакаме да се опечем, когато можем да… Затихва.

— Зает съм. — Гейдж вдигна глава и огледа местността. — Страшно добър съм в целувките.

— Идиот. — Сибил го блъсна назад и застана на колене. Пламъците се отдръпнаха към камъка и запълзяха нагоре по него. — Оцеляхме.

— Явно всичко, което направихме, е било правилно. — С премрежен поглед, Лейла се взираше в огъня, който се събра обратно в купата, хвърляйки златисти отблясъци. — Особено това, че се намерихме, че останахме заедно.

— Не побягнахме. — Куин потърка изцапаната си буза в рамото на Кал. — Всеки разумен човек би го направил, но не и ние. Не съм сигурна дали можехме.

— Чух те — каза Лейла на Фокс. — „В живота или в смъртта, ще бъдем заедно“.

— Заклехме се. Аз, Кал и Гейдж, когато бяхме десетгодишни. И отново тази нощ, шестимата. Изрекохме клетва. Огънят угасна. — Той успя да се изправи. — Мисля, че трябва да погледнем.

Когато се обърна към камъка, внезапно онемя.

Свещите бяха изчезнали, както и купата. Олтарът стърчеше на лунната светлина неопетнен. Върху него бе техният камък, цял.

— Господи! — задъхано промълви Сибил. — Получи се. Не мога да повярвам, че се получи.

— Очите ти. — Фокс размаха ръка пред лицето на Кал. — Как е зрението?

— Стига. — Кал отблъсна ръката му. — Всичко е наред. Страхотно е, че трите части се сляха. Добра работа, Сибил.

Приближиха се и, както по време на ритуала, застанаха в кръг около камъка и този върху него.

— Е, добре. — Куин овлажни устни. — Някой трябва да го вземе… някой от мъжете, защото принадлежи на тях.

Преди Фокс да вдигне ръка и да посочи Кал, двамата с Гейдж посочиха него.

— Мамка му.

Той отърка ръце в дънките си и посегна към камъка. Главата му се отпусна назад и цялото му тяло затрепери. Когато Лейла го сграбчи, той избухна в смях.

— Майтапя се.

— За бога, Фокс!

— Просто малка шега. — Той стисна камъка в ръката си. — Затоплен е. Може би от страховития магически огън или си е топъл. Свети ли? Наистина ли червените петна светят?

— Сега — да — промълви Лейла.

— То… то не разбира това. Не може да го проумее. Не виждам… — Фокс се олюля, светът се завъртя около него. Лейла хвана ръката му и той отново се опомни. — Държа смъртта му в ръцете си.

Подтикната от Гейдж, Сибил се приближи.

— Как така, Фокс? Как е възможно този камък да е неговата смърт?

— Не зная. Нали се досещате, заради онова, което направихме. Нашата кръв го разпали. Този камък е част от нещо, което трябва да сторим, за да го унищожим. Имаме силата да го сторим. През цялото време сме я имали.

— Но беше разделен на три — добави Лейла. — Досега. Докато се съединихме… всичките.

— Направихме това, за което дойдохме тук. — Куин протегна ръка и потърка камъка. — И оцеляхме. Сега се сдобихме с ново оръжие.

— Което не знаем как да използваме — изтъкна Гейдж.

— Нека просто го отнесем у дома и го съхраняваме на сигурно място. — Кал огледа местността. — Дано никой не е носил нещо ценно в раницата си, защото са изпепелени. Хладилните чанти — също.

— Жалко. — Фокс хвана ръката на Лейла, целувайки наранената й длан. — Искаш ли да се поразходим на лунна светлина?

— С удоволствие. — Нима можеше да има по-подходящ момент, помисли си тя. — Добре че оставих дамската си чанта у Кал. Сетих се за нещо. Кал, ключовете са там, но бих искала да ги задържа, ако с баща ти нямате нищо против.

— Никакъв проблем.

— Какви ключове? — попита Фокс и изтри петно от сажди върху лицето си.

— За магазина на Главната. Трябваха ми, за да го покажа на Куин и Сибил. Според твоята преценка на дърводелец или адвокат е подходящ, но щом ще отварям бутик за дамско облекло, държа да го видят женски очи.

— Държиш… какво?

— Ще ми трябва твоята помощ, надявам се, и на баща ти, за да обсъдим какво може да се направи. И ще се опитам да очаровам баща ти, за да получа специалната отстъпка за клиентка, влюбена в сина му. Надявам се да е значителна, защото клиентката е хлътнала до уши. — Тя енергично изтупа прахта от ризата му. — Факт е, че дори и да получа кредит, разчитам на теб да кажеш добра дума за мен в банката… ще бъда на строго ограничен бюджет.

— Каза, че не го искаш.

— Казах, че не зная какво искам. Вече зная. — В ясния й зелен поглед проблесна насмешка. — Май съм забравила да го спомена.

— Да, определено.

— Е — тя го побутна по рамото, — имах твърде много други грижи напоследък.

— Лейла…

— Искам свое място. — Опря глава на рамото му, докато вървяха. — Готова съм да преследвам мечтите си. Кога, ако не сега, за бога? Впрочем, смятай това за двуседмичното ми предизвестие.

Той се спря и обхвана лицето й с длани, докато другите тътреха крака покрай тях.

— Сигурна ли си?

— Ще съм твърде заета да наглеждам майстори, да купувам стока и да се боря с демони, за да поддържам ред в кантората ти. Ще трябва да се справиш някак.

Той докосна с устни челото й, бузите й, устните й и се усмихна широко.

— Добре.

Изтощен и доволен, продължи с нея зад другите по пътеката, озарена от лунна светлина. Тази нощ бяха извършили тайнство. Бяха направили избор и открили пътя си.