Нора Робъртс
Град на демони (8)

Седма глава

Петъчният график на Фокс не му остави много време за усамотение и размисъл. Следваха среща след среща, разговори, телефонни консултации… В късния следобед реши да използва часа, в който нямаше ангажименти, за разходка и почивка на ума.

По-добре бе да отскочи до „Боул-а-Рама“ и да се види с Кал за няколко минути. Ако успееха да поговорят, щеше да узнае дали Куин се е съвзела и дали има нещо ново.

Когато излезе, за да каже на Лейла, я завари да разговаря с прабабата на Кал, Естел Хокинс.

— Очаквах да се срещнем на усамотено място, далеч от хорски очи, както обикновено. — Фокс целуна старицата по бузата с отпусната, изтъняла кожа. — Как иначе ще запазим връзката си в тайна?

— Вече се е разчуло из целия град. — Очите на Еси проблеснаха зад дебелите стъкла на очилата. — Можем открито да заживеем в грях.

— Отивам да събера багажа си.

Тя се засмя и го смушка.

— Преди това се надявах да ми отделиш няколко минути. Професионално.

— Винаги имам време за теб, във всяко отношение. Ела вътре. Лейла няма да ме свързва с никого. — Намигна й, когато хвана Еси под ръка. — В случай че страстта ни стане неудържима.

— Да заключа ли външната врата? — извика Лейла, когато той поведе Еси към кабинета си.

— Истинско чудо е как успяваш да се съсредоточиш върху работата си — отбеляза Еси, когато влязоха — с това хубаво момиче в кантората.

— Имам херкулесова воля. Искаш ли кока-кола?

— Да.

— Само секунда.

Донесе й чаша, лед и наля. Старицата беше от любимите му хора и Фокс се постара да я настани удобно, преди да седне до нея в ъгъла за гости.

— Къде е Джинджър? — попита той, имайки предвид братовчедката на Кал, която живееше с Еси.

— Отскочи до банката, преди да затворят. Ще мине да ме вземе. Няма да ти отнема много време.

— С какво мога да ти бъда полезен? Искаш да съдиш някого?

Еси се усмихна.

— Не се сещам за нищо, което да ненавиждам повече от това. Питам се защо хората не престават да се съдят.

— Виновни са адвокатите. Все пак е по-добра алтернатива, отколкото да се бият до смърт. В повечето случаи.

— Хората правят и това. Но не съм дошла тук за никое от двете. Става дума за завещанието ми, Фокс.

Прониза го остра болка. Еси бе на деветдесет и три и той определено разбираше и одобряваше решението човек да уреди всичко много преди да стигне до нейните години. Но все пак бе мъчително да си представи света без нея.

— Преди няколко години актуализирах завещанието ти и попечителския ти фонд. Промяна ли искаш?

— Неголяма. Имам няколко бижута, които държа да оставя на Куин. В сегашния вариант перлите ми и обиците с аквамарини са за Франи. Тя разбира решението ми да ги завещая на бъдещата й снаха. Вече говорих с нея. Зная, че ако остане както е, мога да разчитам на нея да ги даде на Куин. Но доколкото си спомням, казвал си, че за наследниците винаги е по-лесно, ако всичко е написано черно на бяло.

— Обикновено е така. Ще се погрижа. — Макар да бе сигурен, че паметта няма да му изневери, щом се касае за Еси, Фокс стана и взе бележник, за да запише желанието й. — Няма да ми трябва много време да отразя промяната. Ще ти донеса новото завещание за подпис в понеделник сутринта, ако е удобно за теб.

— Добре, но нямам нищо против аз да намина.

Фокс знаеше, че тя продължава да посещава библиотеката почти всеки ден, но би предпочел да й спести идването, ако можеше.

— Когато е готово, ще ти се обадя. Тогава ще видим как ще е най-добре. Има ли още нещо, което искаш да добавиш, промениш или зачеркнеш?

— Не, само онези две бижута. Ти записа всичко толкова подробно, Фокс. Това ми носи голямо успокоение.

— Ако някои от внуците ми станат адвокати, ще изпълнят последната ти воля.

Устните й се присвиха, но очите й останаха сериозни, когато докосна ръката му.

— Иска ми се да доживея, докато Кал се ожени през есента. Да преживея поредните Седем и да танцувам със своето момче на сватбата му.

— Госпожо Еси…

— Не бих имала нищо против да потанцувам и с теб на твоята. Ненаситна съм и ще кажа, че освен това ми се иска да прегърна първото дете на Кал. Но зная, че може би не е писано. Онова, което се задава този път, е по-страшно от всякога.

— Няма да допуснем да ти се случи нищо.

Тя въздъхна умилено.

— Защитавате този град от десетгодишни. Ти, Кал и Гейдж. Жалко, че няма да доживея до деня, в който това няма да е нужно. — Отново го потупа по ръката. — Джинджър ще дойде да ме вземе всеки момент.

Фокс стана, за да й помогне да се изправи.

— Ще те изпратя и ще я почакаме отвън.

— Продължавай с работата си. Дано си планирал някакво забавление за уикенда.

— Би ли излязла с мен?

Тя се засмя и се облегна на ръката му, докато вървяха към вратата.

— В доброто старо време — да.

Фокс застана до прозореца и видя как Джинджър помогна на Еси да се качи в колата.

— Забележителна жена — отбеляза Лейла.

— Да, такава е. Намери ми завещанието й. Иска няколко промени.

— Добре.

— Хрумва ли ти някога, че може да загубим? Да загубим града, себе си, всичко накуп.

Тя се поколеба.

— А на теб?

— Не. — Фокс я погледна през рамо. — Мисля, че ще спечелим. Но не всички ще оцелеят. Не всички хора, които днес са някъде из града и се занимават с работата си, ще останат живи.

Вместо да излезе на разходка, той се върна в кабинета си и извади копие от своето завещание, за да го прегледа.

 

 

Малко след пет часа изпрати последния клиент до вратата, а после се обърна към Лейла.

— Излизаме. Грабвай нещата си. Отиваме на боулинг.

— Не мога, но благодаря за поканата. Искам да видя как е Куин.

— Тя ще ни чака там. Цялата банда се събира в „Боул-а-Рама“. Петък вечер е. Пица, бира и кегли.

Лейла си спомни за плановете си за топла супа на спокойствие, чаша вино и книга.

— Често ходиш на боулинг.

— Мразя го, което е проблем, като имаш предвид, че един от най-близките ми приятели е собственик на боулинг центъра. — Взе палтото й, докато говореше. — Но пиците си ги бива и има машини за пинбол. Обожавам пинбола. Освен това, заслужаваме почивка. От всичко.

— Прав си.

Фокс й подаде палтото.

— Петък вечер в Холоу? „Боул-а-Рама“ е хитът.

Тя се усмихна.

— Тогава да тръгваме. Да повървим ли пеша?

— Четеш мислите ми. В преносен смисъл. Цял ден съм напрегнат. — Фокс се спря, когато излязоха навън. — Кофа теменужки пред цветарския магазин. И Ерик Муър, гладко обръснат. Винаги обръсва зимната си брада през март. Пролетта идва. — Хвана ръката на Лейла, докато въвряха по тротоара. — Знаеш ли какво друго обичам колкото пица и пинбол?

— Какво?

— Разходка с хубаво момиче.

Лейла го погледна втренчено.

— Вече си в по-добро настроение.

— Мисълта за пица винаги ми се отразява добре.

— Не, наистина.

Той махна с ръка на някого от другата страна на улицата.

— Бях потънал в самосъжаление. Нуждая се от това от време на време, но бързо ми минава.

— Как?

— Като си напомня, че всички правим каквото трябва. И че в повечето случаи накрая доброто побеждава. Понякога краят не е такъв, какъвто ни се иска, но все пак е добър.

— Успя да повдигнеш духа ми.

— Това беше целта.

— Не бях потънала в самосъжаление. По-скоро бях разтревожена. Теменужките са добър знак, но ми е мъчно, че се открояват сред подобни гледки. — Лейла пое към магазинчето за сувенири. — Иска ми се и аз да вярвам, че доброто побеждава, но е трудно, като зная, че е на такава цена. Че някои хора губят.

— Може би не е загуба за тях. Може би ще се устроят в Айова и ще ударят джакпота от лотарията или бизнесът им ще потръгне двойно по-добре. Или просто ще се почувстват по-щастливи там, поради каквато и да е причина. Колелото трябва да се завърти, за да стигнеш някъде.

— И го казва човек, който упражнява адвокатска професия в малкото си родно градче.

— Аз завъртях колелото. — Прекосиха площада. — То ме доведе обратно тук. Доведе и теб.

Фокс отвори вратата и я поведе към шумотевицата „Боул-а-Рама“.

— При пицата и пинбола.

— И пролетта, ако продължим алитерацията. Бих добавил боулинг и безгрижие.

— Безгрижие. Печелиш три точки.

— Зная как да изиграя картите си. — Фокс се завъртя и предавайки се на веселото настроение, неочаквано долепи устни до нейните. — Следващата двойка думи е секс и страст.

— Няма да избързвам с тези карти.

— Тогава ще се задоволя с разходка и развлечение. — Той тръгна към шестата писта, където Кал, Куин и Сибил слагаха обувки за боулинг. — Къде е Търнър?

— Изостави ни заради видеоигрите — отвърна Сибил.

— И вечният му съперник на пинбол ще се присъедини. После ще дойдем.

— Няма проблем. Оставам сам с три красиви жени. — Кал подаде чифт обувки. — Тридесет и седми?

— Изглежда, са за мен.

Лейла седна в сепарето, когато Фокс придърпа Кал на няколко крачки.

— Как успя да придумаш Гейдж да дойде?

— Тази вечер баща му почива. Бил не е в клуба и…

— Ясно. Ще му натрия носа на „Томкет“. Той ще плати бирите.

— „Томкет“? — Сибил драматично повдигна вежди. — Това не е ли игра с много насилие?

— Може би. — Фокс я изгледа с присвити очи. — Какво, да не си ми майка? Всъщност ще те помоля да не споменаваш пред майка ми, че съм смачкал Гейдж на военна игра, ако случайно я срещнеш.

За час светлините, звънът и тракането на противосамолетни оръдия заличиха и последните следи от мрачното настроение на Фокс. Не можеше да се оплаче от нищо, докато стоеше, гледаше трите привлекателни жени и победоносно отпиваше от спечелената бира. Гейдж никога не можеше да го бие на „Томкет“.

— Най-приятната гледка — отбеляза Гейдж, взирайки се в задните части на Куин, която пристъпваше към пистата.

— Несравнима. Започва петъчната вечерна лига. — Фокс хвърли поглед към мъжете и жените с униформени фланелки, които минаха покрай рецепцията. — Кал ще има добър оборот.

— Ето го и Напър. — Гейдж отпи бира, оглеждайки мъжа с фланелка на отбора си в червеникавокафяво и кремаво. — Все още ли е…

— Да. Разменихме си няколко думи преди два дни. Същият негодник, пораснал и със значка.

— Петдесет и осем. — Лейла седна да смени обувките си. — Не мисля, че съм открила най-новата си страст.

— На мен ми харесва — каза Сибил, настанявайки се до нея. — Бих предпочела по-свестни обувки, но ми допада играта, рухването и възстановяването.

— Което означава?

— Търкаляш топката, събаряш кеглите, изтребваш ги. Но ако нанесеш точния удар, сякаш сами се избиват помежду си. После, след минута, отново са изправени, строени като войници. След толкова военни игри — закачливо се усмихна тя на Фокс — умирам от глад. — Наклони глава назад и погледна Гейдж. — Как мина битката?

— Повече ме бива с картите и жените.

— Натрих носа му, както се заканих. Бирите са за негова сметка.

Докато седяха на масата на пица и бира, не обсъждаха случилото се сутринта. Не чертаеха планове за следващия ден. За момента бяха просто приятели, прекарващи вечерта в забавленията, които предлагаше малкото провинциално градче.

— Следващия път ще играем моята игра — заяви Гейдж и се усмихна злорадо на Фокс. — Приятелски турнир по покер. Ще видим кой ще черпи тогава.

— Когато и където кажеш. — Фокс отвърна на усмивката му, грабвайки резен пица. — Тренирал съм.

— Покерът със събличане не се брои.

— Брои се, ако печелиш — възрази Фокс с пълна уста.

— Виж кой се е завърнал! — Шели Кьолер тръгна към тях, залитайки, в дънки, предназначени да увреждат вътрешни органи, и тениска с размер за недоразвито дванадесетгодишно момиче. Обхвана лицето на Гейдж с две ръце и впи устни в неговите в дълга, ненаситна и леко пиянска целувка.

— Здравей, Шел — каза той, когато измъкна езика си.

— Чух, че си тук, но не бях те зърнала. Както винаги, да те схруска човек. Какво ще кажеш да…

— Какво ново? — прекъсна я той и взе бирата си, за да спаси устата си от още едно нападение.

— Развеждам се.

— Съжалявам.

— Аз — не. Блок е безполезно двулично копеле, а онази му работа е колкото кисела краставичка, от малките.

— Не знаех.

— Трябваше да избягам с теб навремето — каза тя и замаяно се усмихна на компанията. — Здравейте. Здрасти, Фокс! Искам да поговорим за развода ми.

Шели искаше да говори за развода си през двадесет от двадесет и четирите часа на денонощието. Другите четири запазваше за злословене по адрес на сестра си, която бе станала твърде близка със съпруга й.

— Отбий се в кантората другата седмица.

— Тук мога да говоря спокойно. Нямам никакви тайни. Нямам тайни от никого в този проклет град. Всеки нещастник в него знае, че хванах мъжа си с ръка върху цицата на сестра ми. Искам да добавя още нещо към причините. Отчуждение, липса на физическа близост…

— Ще го обсъдим. Искаш ли да пийнеш едно кафе на бара, докато…

— Не искам кафе. Пийнах порядъчно, за да отпразнувам наближаващия си развод. Искам още една бира и да се повъргалям с Гейдж, както в доброто старо време.

— Добре, може и по бира.

— Бих се повъргаляла и с теб — каза тя на Фокс, когато стана и я поведе към бара. — Искам това да се запише.

— Толкова е нещастна. Съжалявам — промълви Лейла. — Неволно долавям тези неща. Дълбоко страда.

— Фокс ще й помогне. Такава му е работата. — Кал кимна към бара, където Шели бе седнала и слушаше Фокс, опряла глава на рамото му. — Той е от адвокатите, които твърде много се вживяват в ролята си на съветници.

— Ако сестра ми си играе на „стисни дините“ със съпруга ми, и аз бих му смъкнала кожата при развод. — Сибил отчупи малко парче мексиканска питка. — Искам да кажа, ако някога се омъжа. И то след като направя и двамата на пихтия. Наистина ли мъжът й се казва Блок?

— За жалост — потвърди Кал.

На бара, Шели не поглеждаше кафето, но слушаше.

— Престани да злословиш срещу Блок на обществено място. Пред мен можеш да говориш каквото искаш за него. Но не е в твой интерес да го обиждаш, особено за размера на мъжкото му достойнство, пред целия град.

— Всъщност не е колкото малка кисела краставичка. Но изобщо не заслужава да има мъжко достойнство.

— Зная. Сама ли си тук?

— Не — въздъхна тя. — Дойдох с приятелки. До игрите сме. Решихме да се насвяткаме, майната им на мъжете.

— Добре. Нали няма да шофираш, Шели?

— Не. Дойдохме пеша от къщата на Арлийн. После ще се върнем там. Разкарала е гаджето си.

— Ако сте готови за тръгване, докато съм тук, и искате някой да ви откара, обади ми се.

— Ти си най-сладкото създание в целия скапан свят.

— На игрите ли отиваш сега?

— Да. Но след малко ще се приберем да пием ябълково мартини и да гледаме „Телма и Луиз“.

— Звучи чудесно.

Фокс я хвана под ръка, преведе я покрай масите, далеч от Гейдж и другите, и я придружи до залата за видеоигри.

Решил, че заслужава още една бира, спря до бара и си я поръча за сметка на Гейдж.

— О, явно отношенията ви с Шели не са само професионални.

Фокс не се обърна, когато чу гласа на Напър.

— Спокойна нощ за силите на реда, а, заместник-шериф „Мързи ме да гледам“?

— Хората с истински професии имат право на почивка. Какво е твоето оправдание?

— Харесва ми гледката на хора без топки, които търкалят такива.

— Чудя се какво ли ще стане с твоите, когато Блок разбере, че сваляш жена му.

— Заповядай, Фокс. — Зад бара, Холи сложи бирата му на плота и го погледна с разбиране. Работеше тук от достатъчно години, за да знае кога и от кого да очаква неприятности. — Да ти донеса ли нещо, заместник-шерифе?

— Наливна „Бъд“. Обзалагам се, че Блок ще насини жалкия ти задник другата седмица.

— Не те съветвам да се бъркаш в това. — Фокс застана с лице към Напър. — Блок и Шели си имат достатъчно проблеми и без да наливаш масло в огъня.

— Ти ме съветваш какво да правя?

Напър го смушка в ребрата и предизвикателно оголи зъби в свирепа усмивка.

— Просто ти казвам, че Блок и Шели преживяват труден период и не е нужно да влошаваш нещата още повече, само защото изгаряш от желание да ме дразниш. — Той повдигна бирата си. — Време е да се размърдаш.

— Мога да правя каквото поискам. Тази вечер съм свободен, по дяволите.

— Така ли? Аз също. — Фокс, който никога не бягаше от предизвикателства, наклони халбата към ризата на Напър. — Опа! Кашкавалени ръце.

— Тъп шибаняк!

Напър го блъсна с такава сила, че Фокс щеше да се приземи на задните си части, ако не го бе очаквал.

С танцова стъпка той се отдръпна встрани и заместник-шерифът полетя по инерция към една от табуретките на бара. Когато се изправи и се завъртя, готов за нов удар, срещу него стоеше не само Фокс, а и Гейдж, и Кал.

— Какво разхищение — провлачено каза Гейдж. — Жалко за хубавата бира. Отива ти така, Напър.

— Напоследък не търпим създания от твоя вид в града, Търнър.

Гейдж разпери ръце и го подкани с жест.

— Изгони ме де.

— Никой от нас не иска неприятности тук, Дерик. — Кал направи крачка напред, заплашително вперил поглед в Напър. — Това е място за семейни забавления. Има много деца. Много свидетели. Ще те заведа в магазина ни за сувенири и ще ти облечем чисто нова фланелка. Няма да я плащаш.

— Не искам нищо от вас, проклетници. — Напър се озъби срещу Фокс. — Приятелите ти няма винаги да бъдат наблизо и да те защитават, О’Дел.

— Често забравяш правилата. — Гейдж се приближи и застана пред Фокс, преди приятелят му да се втурне към стръвта. — Ако тормозиш един от нас, ще си имаш работа с всички ни. Всъщност каква работа имаме ние с Кал? С удоволствие ще държим палтото на Фокс, докато те смели от бой. Няма да бъде за първи път.

— Времената се менят.

Напър си проправи път покрай тях.

— Не чак толкова — промърмори Гейдж. — Голям задник е, както винаги.

— Казах ти. — С привидно спокойствие, Фокс отново застана до бара. — Ще трябва да ми налееш нова бира, Холи.

Когато се върна на масата, Куин му се усмихна лъчезарно.

— Вечеря и шоу. Тук има всичко.

— Шоуто продължава вече двадесет и пет години.

— Той те мрази — тихо каза Лейла. — Дори не знае защо.

— На някои хора не им трябва причина. — Фокс сложи ръка върху нейната. — Забрави за него. Какво ще кажеш за една игра на пинбол? Получаваш хиляда точки аванс.

— Не го приемай като обида, но… Не! Не пий това. Господи! Погледнете.

Пенливата течност в чашата на Фокс беше кръв. Той бавно я остави.

— Две похабени бири за една вечер. Мисля, че купонът свърши.

 

 

Куин предпочете да остане в боулинг центъра с Кал, докато затвори, а Фокс изпрати Лейла и Сибил до вкъщи. Беше само на две преки и знаеше, че далеч не са беззащитни. Но не одобри идеята да излизат навън през нощта сами.

— Каква е историята на нещастника, чиято риза попи бирата ти? — полюбопитства Сибил.

— Просто побойник, който ме тормози, откакто бяхме деца. Сега е заместник-шериф.

— И те е нарочил без определена причина?

— Бях кльощав, по-дребен… и по-умен от него, и произхождах от семейство на хипита.

— Предостатъчно. Е… — Пръстите й леко притиснаха бицепса му. — Сега не си кльощав. Но все още си по-умен. — Усмихна му се с одобрение. — И по-бърз.

— Той иска да те нарани. Това е номер едно в списъка му от десет неща, които иска да постигне. — Лейла се загледа в профила на Фокс, докато пресичаха улицата. — Няма да се спре. Хора като него не се отказват.

— Списъкът на Напър не е първата ми грижа. Трябва да знае мястото си.

— Е, отново у дома. — Сибил се качи на първото стъпало, обърна се и погледна тихата улица. — Успяхме да съчетаем игра на боулинг, вечеря, малка разпра и предупреждение от злото, всичко това — преди единадесет. Забавленията нямат край в Хокинс Холоу. — Тя сложи ръце върху раменете на Фокс и леко го целуна. — Благодаря, че ни изпрати, сладур. До утре сутринта. Лейла, можеш да поработиш с Фокс върху логистиката, времето и транспорта и да ми кажеш. Ще бъда горе.

— Родителите ми трябва да излязат най-късно в осем — каза той на Лейла, когато Сибил се отдалечи. — Ще намина да ви взема, ако искате.

— Няма нужда. Предполагам, че ще дойдем с колата на Куин. А теб кой ще те изпрати, Фокс?

— Помня пътя.

— Знаеш какво имам предвид. По-добре е да останеш тук.

Той се усмихна и бавно запристъпва към нея.

— Къде тук?

— На дивана, поне засега.

Лейла сложи пръст на гърдите му и леко го побутна назад.

— Диванът ви е неудобен и имате само основните кабелни канали. Трябва да поработиш върху стратегията си. Ако беше предложила да остана, защото се безпокоиш, че със Сибил сте сами в къщата, щях да се опитам да поспя на дивана, докато върви повторението на „Закон и ред“, и да си мисля за теб горе, в леглото. Целуни ме за лека нощ, Лейла.

— Може би наистина се безпокоя.

— Не е вярно. Целуни ме за лека нощ.

Тя въздъхна. Наистина трябваше да поработи върху стратегията си. Съзнателно наклони глава назад и го целуна приятелски, както бе сторила Сибил.

— Бъди внимателен.

— Вниманието невинаги води до постигане на целта. Поне в подобни случаи.

Той обхвана лицето й и сниши устни към нейните. Макар и нежна, макар и бавна, целувката я разтърси от главата до петите като удар. Плъзването на езика му, допирът на пръстите му до слепоочията й, близостта на стегнатото му тяло я накараха да се почувства така, сякаш се разтапя.

Фокс я задържа още миг и се вгледа в очите й.

— Това беше целувка за лека нощ.

— Да. Няма спор.

После отново я целуна, със същата плавност и увереност, и Лейла трябваше да се хване здраво за ръцете му за равновесие.

— Сега никой от двама ни няма да спи. — Той се отдръпна назад. — Е, изпълних дълга си, нямам повече работа тук. Жалко. Ще се видим утре.

— Добре. — Едва когато стигна до вратата, Лейла се обърна и погледна назад към него от разстояние, което й се струваше безопасно. — Предпазлива съм по природа, особено щом става дума за важни неща. Мисля, че сексът е нещо важно, или поне би трябвало да бъде.

— При мен е в списъка на десетте приоритета.

Тя се засмя и отвори вратата.

— Лека нощ, Фокс.

После тръгна направо към горния етаж. Сибил излезе от кабинета и повдигна вежди.

— Сама ли си?

— Да.

— Мога ли да попитам защо няма да схрускаш сладкия адвокат?

— Защото може би означава твърде много за мен.

— Аха. — Сибил кимна с разбиране и се облегна на касата на вратата. — Това винаги усложнява нещата. Искаш ли да разсееш сексуалното напрежение с малко проучване и водене на записки?

— Не съм убедена, че схемите и графиките имат такава сила, но ще опитам. — Лейла свали сакото си, влизайки в кабинета. — Обикновено бягам… или право към него, или обратно. Резултатът е различен.

Сибил се приближи да разгледа картата на града, която Лейла бе разпечатала и залепила на стената.

— А аз се въртя в кръг, претеглям и умувам. Питам се дали досега не съм се опитвала да долавям истинските им намерения. — Тя докосна слепоочието си. — Без да го осъзнавам.

— Възможно е. — Сибил взе кабарче с червена глава — символизираща кръв — и го заби в боулинг центъра на картата като знак за поредния инцидент. — Но Фокс би те накарал да умуваш дълго при нормални обстоятелства. Като добавиш и ненормалното, ето ти още поводи за размисъл. Ако ти е нужно време, имаш достатъчно.

— При нормални обстоятелства щеше да бъде разумно. — На бюрото Лейла избра червена индексна карта и написа: „Кървава бира, Фокс, Боул-а-Рама“, часа и датата. — Но времето е едно от нещата, които са под въпрос, нали? С колко разполагаме всъщност?

— Говориш като Гейдж. Добре че не се събрахте двамата черногледци.

— Може би, но… — Лейла се намръщи, оглеждайки картата. — Има още едно кабарче на пътя между къщите на Фокс и на Кал.

— За голямото грозно куче. Не ти ли казах? Защото ти дойде в центъра направо от работа. Съжалявам.

— Кажи ми сега.

Когато го направи, Лейла взе синя карта, цвета, който бе избрала за появите на демона в образ на животно, и я попълни.

— Неприятно ми е да го призная, но докато умът и ръцете ми са заети, все още чувствам сексуално напрежение.

— Да, да. — Сибил я потупа по рамото. — Ще направя чай. Ще добавим и малко шоколад. Винаги помага.

Лейла се съмняваше, че едно сладко питие би прогонило неустоимия адвокат от мислите й, но щеше да се задоволи и с това.