Нора Робъртс
Град на демони (12)

Единадесета глава

Фокс прекара дълго време в четене, водене на свои записки и преглеждане на отделни пасажи, които Куин бе отбелязала в дневника.

След кратко прекъсване за жонглиране и размисъл отново седна да чете.

„Никой пазител досега не е успял да унищожи Мрака. Мнозина са загубили живота си, когато са опитвали. Джайлс се готвеше да отдаде своя, както никой друг преди него.“

Да, не бе имало прецедент за магията, която Дент бе използвал в онази нощ, замисли се Фокс. Това означаваше, че не е бил сигурен дали ще се получи. И все пак е бил готов да рискува живота си, съществуването си. Огромен риск, дори след като бе изпратил Ан и живота в утробата й надалеч, в безопасност.

„Той стори повече от всичко сторено досега, всичко, което бе неизбежно. Пролята е невинна кръв и моят любим вярва, че ще бъде мрак срещу мрак. И той ще е този, който ще плати цената за греха. Ще има кръв и огън, саможертва и загуба. Смърт и още смърт, преди да има живот, преди да има надежда.“

Магически ритуал, реши Фокс и използва досадното пране и чистене както жонглирането. Кървава магия. Погледна белега на китката си. Тогава и триста години по-късно. Кръв и огън край Свещения камък по времето на Дент, кръв върху него при техния момчешки ритуал. Лагерен огън, думите, които Кал и Гейдж бяха написали, за да изрекат заедно, докато Кал прави разрезите.

Малки момчета — невинна кръв.

Хрумнаха му няколко идеи и стратегии в тази връзка. Пъхна се в леглото късно, между безупречно чисти чаршафи, за да поспи и на сутринта да помисли отново с бистър ум.

Прозрението дойде, докато се бръснеше. Мразеше бръсненето, и както много сутрини, се замисли дали да не пусне брада. Но винаги, когато опитваше, започваше да го измъчва сърбеж и изглеждаше глупаво. „Магическите ритуали са ключът“, каза си той, докато прокарваше острието по кожата си. Всяка скапана сутрин, освен ако един мъж не искаше да изглежда като дивак, трябваше да драска лицето си с остър инструмент, докато… Мамка му!

Поряза се, както почти винаги, и притисна пръст към раната, която щеше да се затвори още преди да закърви. Паренето изчезна мигновено, докато намръщено се взираше в капката кръв на върха на пръста си.

И остана втренчен.

„Животът и смъртта“, помисли си той. Кръвта бе и живот, и смърт.

Тъп ужас се прокрадна в ума му и сърцето му. „Сигурно греша“, опита да си внуши той. Все пак му се струваше адски логично. Готовността някой да пролее невинна кръв бе дяволска стратегия.

Какво ли означаваше това? Що за човек бе Дент, ако бе направил тази жертва?

Що за хора бяха и всички те?

Тази мисъл не престана да се върти в ума му, докато довършваше бръсненето, докато се обличаше и се подготвяше за работния ден. Трябваше да присъства на сутрешно заседание на градската управа и като техен юрисконсулт, не можеше да се измъкне. Може би така бе по-добре, реши той, когато грабна сакото си и куфарчето си. Може би бе най-добре да изчака, преди да сподели идеята с другите. Дори с Кал и Гейдж.

Заповяда си да се съсредоточи върху заседанието, и въпреки че боядисването на кметството и засаждането на нови цветя около площада не заемаха челно място в сезонния списък на приоритетите му, накрая си тръгна с мисълта, че е свършил добра работа.

Но Кал го притисна още щом излязоха от „При мамчето“.

— Какво става?

— Мисля, че кметството се нуждае от нов пласт боя, каквито и да са разходите.

— Стига. Остави половината си закуска в чинията. Щом не ядеш, значи нещо те терзае.

— Работя върху една версия, но трябва да я доизгладя, да поумувам още малко, преди да говоря. Освен това Сейдж е в града. Ще се видя с нея и семейството за обяд при Спероу и апетитът ми се изпари още сега.

— Повърви с мен до центъра, да поговорим.

— Не сега. Имам работа. Трябва да асимилирам фактите и навярно ще се справя по-лесно, отколкото с лещата, която ще ми сервират на обяд. Довечера ще ви разкрия какво ми хрумна.

— Добре. Знаеш къде съм, ако решиш да проговориш по-рано.

Разделиха се и Фокс извади мобилния си телефон, за да позвъни на Шели. Там поне имаше ясен подход. Докато я уговаряше да дойде в кантората и слушаше последните й идеи за отмъщение спрямо Блок, Дерик Напър мина покрай него с джипа си. Забави, ухили се и повдигна среден пръст от волана.

„Скапаняк“, помисли си Фокс. Затвори телефона, когато стигна до вратата на офиса си.

— Добро утро, госпожо Хоубейкър.

— Добро утро. Как мина заседанието?

— Предложих гола статуя на Джесика Симпсън за нов символ на града. В момента обсъждат идеята.

— Това ще привлече туристи в Холоу. Тази сутрин ще остана само час. Обадих се на Лейла, няма нищо против да дойде по-рано.

— О!

— Имам среща с агента на недвижими имоти. Продадохме къщата.

— Какво… кога?

— В събота. Има толкова неща за вършене — припряно каза тя. — Нали ще оформиш споразумението?

— Разбира се.

Твърде бързо, помисли си Фокс. Всичко се случваше твърде бързо.

— Фокс, днес идвам за последен път. Лейла вече може да се справя с всичко.

— Но…

„Но какво“, помисли си той. Знаеше, че този момент все някога ще настъпи.

— Решили сме да заминем за Минеаполис и да заживеем спокойно. Опаковали сме почти всичко и сме готови за потегляне. Дъщеря ни е намерила апартамент, който според нея ще ни хареса, само на няколко минути път от дома й. Оформих ти адвокатско пълномощно, за да подпишеш споразумението. Няма да останем още дълго тук.

— Ще го прегледам. Трябва да отскоча до горе. Връщам се след минута.

— Първата ти среща е след петнадесет минути — извика тя след него.

— Ще бъда тук след една.

Удържа на думата си и се върна до бюрото й, слагайки пред нея опакована кутия.

— Е…

Тя леко заподсмърча, докато отстраняваше опаковката, и го накара да се усмихне на старанието, с което я запази цяла и я сгъна, преди да повдигне капака.

Беше перлена огърлица, достолепна и традиционна като самата нея. Закопчалката представляваше украсен с камъчета букет рози.

— Зная колко обичате цветя — започна Фокс, когато госпожа Хоубейкър остана безмълвна. — Това привлече вниманието ми.

— Великолепна е. Просто… — Гласът й секна. — И твърде скъпа.

— Все още аз съм шефът тук. — Фокс извади огърлицата и сам я сложи на шията й. — И вие имате голяма заслуга да мога да си я позволя.

Кредитната му карта бе почти източена, но изразът на лицето й го убеди, че си е струвало.

— Отива ви, госпожо Хоубейкър.

Пръстите й пригладиха кичур коса.

— Толкова се гордея с теб. — Жената стана, обвивайки ръце около него. — Добро момче си. Ще мисля за теб. — Въздъхна и се отдръпна назад. — И ще ми липсваш. Благодаря, Фокс.

— Вървете. Вие знаете какво да правите.

Тя се засмя през сълзи и се втурна към резбованото стенно огледало.

— О, господи! Чувствам се като кралица. — Очите й срещнаха отражението на неговите. — Благодаря ти, Фокс, за всичко.

Вратата се отвори и госпожа Хоубейкър забърза обратно към бюрото си, за да отбележи първата му среща в дневника. Когато Фокс изпрати клиента, вече си бе тръгнала.

— Алис каза, че сте се сбогували. — В очите на Лейла грееше разбиране. — И се похвали с перлите си. Направил си добър избор. Съвършени са.

— Задръж се тук няколко години, и може и ти да намажеш. — Той раздвижи рамене. — Трябва да го преглътна, зная. Слушай, след малко ще дойде Шели. Ще я вместя в графика си.

— Ще й разкажеш ли за случилото се с Блок?

— Защо да й разказвам?

— Защо наистина — промълви Лейла. — Ще потърся файла й.

— Не, надявам се да не ми потрябва. Нека те попитам нещо. Ако си обикнала някой мъж толкова силно, че се омъжиш за него, и той е сгафил сериозно, би ли сложила край на всичко? Да кажем, че все още го обичаш. Една от причините да хлътнеш по него е била детинската му наивност и това, че е отвръщал на чувствата ти. Би ли му дала още един шанс?

— Искаш Шели да даде шанс на съпруга си?

— Неин адвокат съм, така че искам това, което тя иска, в разумни граници. Може би се нуждае от брачна консултация.

— Повикал си я, за да я посъветваш да се обърне към брачен консултант? — Лейла изпитателно се вгледа в него и бавно кимна. — След като той те преби така жестоко?

— Има смекчаващи вината обстоятелства. Тя не иска развод, Лейла. Иска само да го накара да се чувства гадно, колкото нея или още повече. Просто ще й предложа друга възможност. Останалото зависи от нея. Е, ти би ли му дала още един шанс?

— Вярвам във втория шанс, но зависи… колко съм го обичала и колко скъпо съм го накарала да плати, преди да му го дам. И двете трябва да са по много.

— Така и предположих. Изпрати я при мен, когато дойде.

На бюрото си Лейла се замисли за влажните очи и прекрасните перли на Алис. За окървавеното лице на Фокс и болката, от която на него не бе останала и капка руменина. Спомни си как бе изглеждал с китара в ръце в шумния бар и как се бе втурнал към горящата къща, за да спаси три кучета.

Когато Шели влезе с насълзени от гняв и болка очи, тя я изпрати във вътрешния кабинет. И не престана да размишлява, докато отговаряше на телефонни обаждания и довършваше сутрешната работа, започната от Алис.

Шели излезе, леко подсмърчайки, но в очите й имаше нещо, което не бе проблясвало в тях при пристигането й. Имаше надежда.

— Искам да те попитам нещо.

„Отново същият въпрос“, помисли си Лейла.

— Какво има?

— Ще ме сметнеш ли за пълна глупачка, ако позвъня на този номер? — Шели показа една визитка. — Ако си уговоря час при брачен консултант, който според Фокс е много добър? Ако дам на онзи идиот Блок последен шанс за опит да изгладим нещата помежду си?

— Ще си пълна глупачка, ако не направиш всичко възможно да получиш това, което желаеш най-силно.

— Не зная защо искам да бъда с този мъж. — Шели сведе поглед към визитката в ръката си. — Може би това ще ми помогне да разбера. Благодаря, Лейла.

— Късмет, Шели.

„Какъв смисъл има аз да се държа като пълна глупачка“, запита се Лейла. Преди да затъне в съмнения и колебания, решително стана от бюрото си и тръгна към кабинета на Фокс.

Той чаткаше на клавиатурата със смръщени вежди. Тихо промърмори нещо, когато Лейла застана до бюрото.

— Е, добре — каза тя. — Ще спя с теб.

Пръстите му се спряха. Той вдигна глава и се взря в очите й.

— Чудесна новина. — После се завъртя на стола си и се обърна с лице към нея. — Точно сега ли?

— За теб е лесно, нали?

— Всъщност…

— Кажи просто: Да, хайде.

— Мисля, че при тези обстоятелства е излишно да изтъквам, че съм мъж.

— Нямам предвид това. — Тя разпери ръце и се завъртя с танцова стъпка. — Сигурно си възпитаван да гледаш на секса като на нещо естествено, проява на човешката природа и дори физически израз на близостта между зрели хора.

Фокс замълча за миг.

— А не е ли така?

Лейла застана срещу него и направи жест на отчаяние.

— Аз съм възпитавана да мисля за това като за огромна и важна крачка, свързана с отговорност и последици. За мен секс и интимност са синоними и човек не бива просто да се хвърля в леглото само защото е загорял за секс.

— Но все пак ще спиш с мен.

— Това казах, нали?

— Защо?

— Защото Шели ще се обади на брачния консултант. — Лейла въздъхна. — Защото свириш адски добре на китара и зная, без да броя, че ще пуснеш още един долар в онази касичка следващия път, когато изругаеш. Защото Кал е казал на Куин, че няма да повдигнеш обвинение срещу Блок.

— Всичко това са основателни причини да бъдем приятели — замислено отбеляза Фокс, — но не и да правим секс.

— Имам предостатъчно причини да искам да спя с теб — каза тя с толкова делови тон, че му бе трудно да сдържи усмивката си, — между които и фактът, че имаш страхотен задник и поглед, с който сякаш ме разсъбличаш. Просто те желая. Затова ще правя секс с теб.

— Както казах, чудесна новина. Здрасти, Сейдж, как я караш?

— Доста добре. Извинявайте, че ви прекъсвам.

Потръпвайки от главата до петите от срам, Лейла се обърна. Жената, която стоеше на прага, имаше широката усмивка на рода О’Дел. Косите й бяха подстригани на къса черта и грееха в огненочервено около красиво лице със златистокафяви очи.

— Лейла, това е сестра ми Сейдж. Сейдж, това е Лейла.

— Приятно ми е. — С прилепнали дънки и стилни ботуши, Сейдж се приближи и й подаде ръка.

— На мен също. Е, ще изляза да поблъскам главата си в стената няколко минути. Извинете ме.

Сейдж се загледа след нея, а после се обърна към брат си.

— Готино парче.

— Престани. Караш ме да се чувствам неловко, като зяпаш жената, по която си падам. Освен това си обвързана.

— Обвързването не ни прави слепи. Здравей.

Тя разтвори обятия.

Фокс стана, прегърна я и бързо я завъртя във въздуха.

— Мислех, че ще се видим при Спероу.

— Да, но първо исках да намина.

— Къде е Пола?

— На срещата, която ни даде повод да долетим на изток. Във Вашингтон. Ще пристигне по-късно. Нека те огледам, Фокси Локси.

— И аз теб, Магданозке.

— Все още ли си доволен от адвокатската работа в малкия град?

— Все още ли си лесбийка?

Тя се засмя.

— Добре, стига толкова. Трябваше да дойда по-късно, когато не правиш секс с офис мениджърката си.

— Мисля, че това се отлага поради доста конфузни обстоятелства.

— Дано не съм провалила всичко.

— Ще оправя положението. Мама каза, че не знаете точно колко време ще останете.

— Не знаем. Зависи. — Сейдж въздъхна. — Зависи от теб.

— Двете с Пола сте решили да защитавате правата на лесбийките в малкия град и да станете мои партньорки?

Той извади две кутии кока-кола.

— Не. Но има нещо общо с партньорство, зависи какъв смисъл влагаш.

Фокс й подаде напитката.

— Какво сте намислили, Сейдж?

— Ако си зает, може да поговорим довечера. Да пийнем по нещо.

„Нервна е“, забеляза той, а Сейдж рядко се нервираше.

— Имам време.

— Ето за какво става дума, Фокс. — Тя заудря с пръсти по кутията, докато крачеше из кабинета. — С Пола решихме да имаме дете.

— Добре. Страхотно. Как ще стане това? Ще се обадите на агенция „Пенис под наем“? Или някъде са открили магазин за сперма?

— Не ставай гаден.

— Извинявай, но човек не може да не се пошегува с това.

— Ха-ха! Дълго мислихме и разговаряхме. Всъщност искаме две деца. И решихме за първото Пола да забременее. После, за второто, аз ще съм на ред.

— Ще станете страхотни родители. — Той протегна ръка и закачливо дръпна косата й. — Децата ви ще бъдат късметлии.

— Надяваме се. Ще се постараем. За да предприемем първата стъпка, ни е нужен донор. — Сейдж се обърна с лице към него. — Искаме да бъдеш ти.

— Моля? Какво?

Кока-колата, за щастие все още неотворена, се изплъзна от ръцете му.

— Зная, че искаме твърде много и е странно. — Сейдж пъргаво се наведе, вдигна кутията и му я подаде, докато той я зяпаше с ококорени очи. — Няма да се разсърдим, ако откажеш.

— Защо? Искам да кажа, тъпите шеги настрана, но нали съществуват банки за тази работа. Ще имате избор.

— Има доста добри места, където донорите са внимателно подбирани и можем да търсим определени качества. И това е възможност, но далеч не първата. С теб имаме една и съща кръв, Фокс, едни и същи гени. Така ще чувстваме бебето по свое.

— Ами Ридж? Вече се е доказал на този фронт.

— Това е една от причините да ми се струва нередно да помоля него. Колкото и безумно да го обичам, с Пола се спряхме на теб. Нашият Ридж е мечтател, художник, поетична душа. Ти си човек на действието, Фокс. Винаги се стараеш да постъпваш както е най-добре за всички и успяваш. Освен това с теб сме по-близки по характер и външност. Един и същ цвят на очите и косата. — Тя докосна своята. — Реших да бъда червенокоса, но под боята естественият ми цвят е като твоя.

Фокс осъзна, че все още го смущава терминът „донор“.

— Малко съм озадачен, Сейдж.

— Сигурно. Ще те помоля да си помислиш. Не бързай да отговаряш, защото е нужен сериозен размисъл. Когато решиш, ако отговорът е „не“, ще те разберем. Все още не съм казала на никого от семейството, така че няма да те подложат на натиск.

— Оценявам това. Слушай, чувствам се странно поласкан, че вие с Пола… искате да ви стана донор. Ще помисля.

— Благодаря ти. — Сейдж потърка буза в неговата. — Ще се видим на обяд.

Когато сестра му излезе, Фокс остана с поглед, втренчен в кутията кока-кола в ръцете си, а после я прибра обратно в малкия хладилник. Нямаше нужда от допълнителен стимул. Едно по едно, реши той и отиде при Лейла.

— Сестра ти се държа много приятелски, сякаш не ме е чула да заявявам, че ще спя с брат й.

— Може би защото е възпитавана, че сексът е нещо естествено, проява на човешката природа. А и си има свои грижи.

— Зряла жена съм, необвързана и здрава. — С предизвикателно движение, Лейла тръсна коси назад. — Казвам си, че няма причина да се срамувам, защото… Какво има?

— Не. Не зная. Беше странна сутрин. Оказа се… — Как да й го каже? — Казах ти, че сестра ми е лесбийка, нали?

— Спомена го.

— Двете с Пола са заедно от няколко години. Разбират се много добре, щастливи са заедно. И… — Фокс отиде до прозореца и се върна обратно. — Решили са да имат дете.

— Чудесно.

— Искат аз да осигуря Y-хромозомата.

— О… — Лейла присви устни. — Наистина е странна сутрин за теб. Какво отговори?

— Не помня точно, бях загубил ума и дума. Трябва да си помисля. Което, разбира се, е неизбежно.

— Явно и двете много държат на теб. Щом не си отказал категорично веднага, явно и ти много държиш на тях.

— Точно сега не мога да мисля. Какво ще кажеш да затворим кантората и да правим секс?

— Не.

— От това се страхувах.

— Последната ти среща е в четири и половина. Ще правим секс по-късно.

Фокс я изгледа втренчено. Денят става все по-странен.

— Според графика ти за този странен ден следва телефонна консултация по случая Бенедикт. Ето файла.

— Обади му се. Искаш ли да дойдеш с мен на семейния обяд при Спероу?

— Не, дори за един милион долара.

Не можеше да я упрекне, предвид всичко. Все пак Фокс прекара приятен час с брат си, съпругата и детето му, със сестрите си и родителите си в малкия ресторант на Спероу.

Когато той се върна, Лейла излезе за обяд и го остави да поразмишлява. Опита се да не поглежда към часовника твърде често, докато работи, но никога в живота си не бе чакал с такова нетърпение времето да отлети.

Последният му клиент за деня бе бъбрив и, изглежда, не го бе грижа, нито че хонорарите се определят на час, нито че е почти пет и пет. „Цената на адвокатската практика в малък град“, помисли си Фокс, докато се бореше с изкушението да погледне ръчния си часовник за пореден път. Хората загубваха представа за времето, когато се впускаха в празни приказки при делови срещи. Всеки друг път с удоволствие би разговарял за подготовката за бейзболния сезон, шансовете на местния отбор тази година и новия играч, който показваше добър потенциал.

Но жената бе тук и го чакаше, а той щеше да се пръсне.

Не довлече клиента си до вратата и не го изрита на тротоара. Но намери извинение да го отпрати.

— Мислех, че никога няма да млъкне — каза Фокс, когато заключи след него. — Затворихме. Изключи компютъра, не вдигай телефона. И ела с мен.

— Всъщност може би трябва да помислим.

— Не, никакво мислене. Не ме карай да те моля на колене. — Фокс реши въпроса, като сграбчи ръката й и я задърпа към стълбите. — Брачни консултации, горящи сгради, страхотен задник… не непременно в този ред, само се опитвам да освежа паметта ти.

— Не съм забравила, но… Кога почисти така? — попита тя, когато влязоха в апартамента.

— Вчера. Неприятна работа, но очевидно има нужда някой да я върши.

— Мога да ти дам номера на жена, която се занимава с почистване на домове, Марша Бигънс.

— Бях в един клас със сестра й.

— И тя така ми каза. Ще се пробва при теб. Обади й се.

— Утре рано сутринта. А сега… — Фокс се наведе и всмука устните й, докато ръцете му се плъзгаха от раменете й надолу към китките. — Ще пием вино.

Тя примигна и широко отвори очи.

— Вино?

— Ще пусна музика и ще пием вино. Ще поседнем в относително чистия ми хол и ще се отпуснем.

Лейла се засмя, останала без дъх от удивление.

— Току-що добави още една причина да съм тук. С удоволствие ще пийна вино, благодаря.

Той отвори бутилка „Шираз“, подарък от клиент за Коледа, пусна музика на Ерик Клептън — реши, че подхожда за случая — и наля две чаши вино.

— Сега картините и сувенирите се виждат по-добре. Ммм, бива си го — каза тя след първата глътка, когато Фокс седна до нея на дивана. — Не бях сигурна какво да очаквам от човек, който повече си пада по бирата.

— Пълен съм с изненади.

— Да, така е. — „И невероятно сладък, с гъстите си кафяви коси и прекрасните тигрови очи.“ — Не успях да те питам дали си прочел записките ни или отбелязаните…

Лейла преглътна останалите думи, когато устните му отново срещнаха нейните. После Фокс каза:

— Няма да говорим за две неща. Адвокатска работа и мисии от боговете. Кажи ми, как се забавляваше в Ню Йорк?

Е, добре, помисли си тя, щяха да си бъбрят за обикновени неща. Нямаше нищо по-лесно от това.

— Ходех по клубове, защото обичам музика. Посещавах галерии, защото обичам изкуството. Но и работата ми беше забавна. Мисля, че човек винаги може да се забавлява, ако върши нещо, в което е добър.

— Родителите ти са имали магазин за дамски тоалети.

— Харесваше ми работата там. Е, играех си, когато бях дете. Толкова много цветове и материи. Обичах да съчетавам разни неща. Това сако — с онази пола, това палто с онази чанта. Мислехме, че един ден аз ще поема бизнеса, но просто започна да става прекалено трудно за тях.

— И ти напусна Филаделфия и замина за Ню Йорк.

— Исках да отида в града, който диктува модата, поне от тази страна на Атлантика. — Виното бе прекрасно, плъзгаше се по езика. — Да добия изтънченост, да натрупам опит в по-специализирана област и след време да открия свой магазин.

— В Ню Йорк?

— Пофантазирах за това около пет минути. Никога не бих могла да си позволя наема в центъра. Мислех си: може би в предградията, може би някой ден. Но този ден стана следващата година, и така нататък. Освен това работата като управител на бутик ми харесваше, а и нямаше риск. Бях приключила с поемането на рискове.

— Доскоро.

Тя срещна погледа му.

— Очевидно.

Фокс й се усмихна и доля чашите.

— В Холоу няма магазин за официални тоалети, моден бутик, или както се нарича това.

— В момента имам добре платена работа и вече не мисля за отваряне на бутик. Превиших квотата си за рискове.

— Каква музика… обичаш да слушаш? — добави той, когато я видя да смръщва вежди.

— О, доста разнообразна.

Фокс се наведе, свали обувките й и повдигна краката й в скута си.

— А изкуство?

— Също. Мисля… — Цялото й тяло въздъхна, когато пръстите му започнаха да разтриват ходилата й. — Всякакво изкуство, всякаква музика, която носи наслада и кара човек да се замисли… или по-скоро да се удивлява. Това ни прави хора. Потребността да творим, да се наслаждаваме на творенията си.

— Аз отраснах заобиколен от изкуство, във всякакви форми. Нищо не беше извън границите. — Палецът му, леко загрубял, възбуждащо се плъзгаше по ходилото й напред-назад. — За теб има ли граница?

Не говореше за музика или друго изкуство. В тялото й се бореха страст, плахост, очакване.

— Не зная.

— Можеш да ми кажеш, ако я премина. — Ръката му вече масажираше прасците й. — Кажи ми какво ти харесва. — Смутена, тя впери поглед в него. — Всичко е наред. Ще разбера. Харесвам силуета ти. Извивката на ходилата ти, стегнатите ти прасци. Особено привличаш вниманието ми, когато си с висок ток.

— Това е предназначението на високите токове.

Гърлото й бе пресъхнало, пулсът й прескачаше.

— Харесвам шията и раменете ти. Ще се спра на тях по-късно. Харесвам коленете ти, бедрата ти… — Ръката му се придвижваше бавно, едва докосвайки я, и стигна малко по-високо, до дантелата на чорапа й. — И това ми харесва — прошепна той, — малка изненада под черната пола.

Пъхна пръст под дантелата и внимателно я придърпа надолу.

— О, господи!

— Ще бъде бавно. — Гледаше я, докато плъзгаше чорапа по крака й. — Но ако поискаш да спра, което се надявам да не стане, просто ми кажи.

Пръстите му докосваха свивката на крака й, прасеца и глезена й, докато кожата й настръхна.

— Не искам да спираш.

— Пийни още вино — предложи той. — Това ще продължи дълго.