Нора Робъртс
Град на демони (20)

Деветнадесета глава

Навън, под слабата светлина на нарастващата луна, Лейла целуна Фокс за лека нощ. Лекият допир на устните им бе последван от втори, нежен и омайващ като нощния въздух.

— Мисля, че трябва да остана тук тази нощ. — Но тя се притисна към него за още една целувка. — Сибил е нервна, Куин е разсеяна. И днес са се карали. Нужен им е рефер.

— Аз мога да остана. — Той ласкаво прокара зъби по долната й устна. — За подкрепление.

— Ще ме разсейваш. Вече съм разсеяна. — След тих стон, Лейла се отдръпна. — Освен това усещам, че ще отидеш у Кал. Тримата имате нужда да поговорите.

— Поводът е сериозен. — Фокс плъзна ръце към китките й. — Ти си готова.

— Това не беше въпрос.

— Не. Видях го. Виждам го и сега.

Малко неща биха я зарадвали повече от този единствен, почти нехаен вот на доверие.

— Време е за следващата стъпка. Впрочем, искам ден отпуск утре.

— Добре.

— Просто „добре“? — Лейла поклати глава. — И няма да попиташ „за какво“, или „кой ще работи в офиса, по дяволите“?

— Три-четири дни в годината, не повече, можехме просто да не ходим на училище. Казвахме: „не ми се ходи утре“, и нямаше проблем. Не се налагаше да се правим на болни или да съчиняваме лъжи. Мисля, че същото важи и за работата.

Лейла се отпусна в прегръдката му, с обвити около кръста му ръце и преплетени пръсти.

— Имам страхотен шеф. Дори изпраща родителите си да ме наглеждат, когато съм сама в офиса.

Фокс направи гримаса.

— Може да съм споменал, че…

— Нямам нищо против. Всъщност дори съм доволна. Успях да си побъбря с майка ти, после с баща ти… който малко ме замайва, защото толкова си приличате, когато се усмихвате.

— Неустоимият чар на рода О’Дел. Действа безотказно.

Лейла се засмя и се наведе назад.

— Има нещо, което държа да ти кажа, преди да тръгнеш. Върти се в главата ми от известно време, и днес, докато разговарях с баща ти, стигнах до прозрение. Какво има да умувам? Просто трябваше да го призная. Защото е факт.

— Какво е?

— Влюбена съм в теб. — Тя се засмя. — Обичам те, Фокс. Ти си най-добрият човек, когото познавам.

Той не намери думи, макар че в него бушуваше толкова много. „Обичам те“, бе казала с усмивка, от която думите засияха като искри в мрака. Долепи чело до нейното, затвори очи и се предаде на мига. „Тя е тук“, помисли си Фокс. Всичко друго бяха подробности.

Наклони главата й назад, целуна я по челото, по бузите, после долепи устни до нейните.

— Казваш ми това и ме изпращаш да си отида у дома?

Лейла отново се засмя.

— За съжаление.

— Можеш да наминеш за час. Или два. — Целуна я още веднъж, по-дълбоко. — Да кажем, три.

— Иска ми се, но…

Когато тя започна да се предава… какво бяха час-два за влюбени, Гейдж излезе през входната врата.

— Извинявайте.

После погледна Фокс и наклони глава. Той кимна.

— Как се разбирате без думи? — полюбопитства Лейла, докато Гейдж вървеше към колата си.

— Може би има нещо общо с това, че се познаваме, откакто сме се родили. Ще пътувам с него. — Фокс обхвана лицето й. — До утре вечер.

— Да. До утре вечер.

— Обичам те. — Целуна я отново. — По дяволите, трябва да тръгвам. — И отново я целуна. — До утре.

Когато закрачи към колата, бе твърде погълнат от мисли за нея, за да забележи тъмния облак, който закри луната.

 

 

„Оставете на Куин да намери идеалния булчински бутик“, помисли си Лейла. Всяка минута от двучасовото пътуване си бе струвала, когато стигнаха до великолепната къща във викториански стил с прелестни градини. Търговското око на Лейла забеляза подробностите — цветовите съчетания, обзавеждането, уютните кътчета за сядане, подредени с женски вкус, нежното осветление.

И стоката. Изложените рокли, обувки, аксесоари за коса, изработени с безкрайно много въображение, накараха Лейла да се почувства така, сякаш пристъпва по сватбена торта, между съблазнителните сметанови фигурки.

— Твърде голям избор. Ще припадна.

Куин се хвана за ръката на Сибил.

— Няма. Имаме цял ден на разположение. Господи, виждали ли сте толкова много белота? Водопади от тюл, зимна гора от коприна…

— Е, има бяло и слонова кост, кремаво, шампанско, екрю — започна Лейла. — Аз бих се спряла на бяло за светлокоса жена като теб, Куин. Ще ти подхожда.

— Ти избери някоя. С това си се занимавала… преди, нали? — Куин потърка шията си. — Защо съм толкова нервна?

— Защото човек се омъжва за първи път само веднъж.

Куин смушка Сибил и се засмя.

— Млъкни. Добре. — Пое си дъх за кураж. — Натали подготвя пробната — каза тя, говорейки за управителката на магазина. — Ще облека каквото е избрала. Но всяка от трите ни трябва да посочи поне една. И да се закълнем да сме честни. Ако роклята ми стои ужасно, ще го кажем. Да се разпръснем. След двадесет минути — в пробната.

— Ще разбереш коя е идеалната, щом се видиш в нея. С всички е така.

Лейла се отдалечи и разгледа дантели, коприна, сатен, мъниста. Прецени линии, дължини и деколтета. Докато стоеше срещу една рокля и си представяше Куин в нея, Натали се приближи.

Тупираните й прошарени коси подхождаха на младежкото лице, на което се открояваха малки очила с черни рамки. Беше дребничка и елегантна с тъмния костюм, който навярно бе избрала, за да се забелязва сред роклите, а не да се слива с тях.

— Куин е готова, но не иска да започне без вас. Имаме шест рокли за начало — обърна се тя към Лейла.

— Бих искала да добавя и тази.

— Разбира се, ще се погрижа.

— Откога сте в бизнеса?

— С партньорката ми открихме този магазин преди четири години. Преди това бях управител на булчински бутик в Ню Йорк.

— Така ли? Къде?

— „Ай Ду“, в Ъпър Ийст Сайд.

— Страхотно място. Една приятелка купи сватбената си рокля оттам преди няколко години. Аз живея… живеех… — Кое ли беше вярното, запита се Лейла. — В Ню Йорк. Бях управител на бутик в центъра. „Ърбейния“.

— Зная този магазин — засия Натали. — Светът е малък.

— Така е. Мога ли да попитам какво ви накара да напуснете Ню Йорк и да започнете бизнес тук?

— О, с Джули сме го обсъждали безброй пъти през годините. Приятелки сме от колежа. Тя откри мястото, обади ми се и каза: „Нат, това е“. Права беше. Мислех, че е полудяла. Мислех, че и аз съм луда, но се оказа права. — Натали наклони глава. — Знаете ли какво е да намерите за клиентката точно това, което желае, идеалното? Изразът на лицето й, вълнението в гласа й?

— Да, зная.

— Тройно по-хубаво е, когато сте собственик. Да ви заведа ли до пробната?

— Да, благодаря.

В просторното помещение с тройно огледало и столове с плетени възглавнички димеше чай в изящни порцеланови чаши. Тънки като лист бисквити чакаха върху сребърен поднос, а розови лилии и бели рози изпълваха въздуха с аромат.

Лейла седна и отпи глътка, докато Куин пробваше избраните модели.

— Тази не е лоша. — Сибил нацупи устни, когато Куин се завъртя пред огледалото. — Но е твърде натруфена за теб. Има твърде много… — завъртя ръка — пух.

— Харесват ми мънистата. Толкова са бляскави.

— Не — бе единственото, което каза Лейла, и Куин въздъхна.

— Следващата.

— Тази е по-добре — реши Сибил. — Не го казвам, защото аз я избрах. Но ако имаме предвид, че търсим най-важната рокля в живота ти, все още не сме я намерили. Мисля, че е твърде строга… няма нищо забавно.

— Но изглеждам толкова елегантна. — Куин се завъртя и очите й заблестяха, докато се оглеждаше в тройното огледало. — Почти… като кралица. Лейла?

— Подхожда на ръста и телосложението ти, и силуетът е класически. Не.

— Но…

Куин издаде въздишка, от която устните й затрептяха.

След още две проби и отхвърляния тя седна да си почине и да пийне чай по сутиен и бикини.

— Може би е по-добре да се оженим тайно. Да заминем за Лас Вегас и да ни венчае имитатор на Елвис. Ще бъде забавно.

— Майка ти ще те убие — напомни й Сибил, като разчупи една от тънките бисквити надве и й подаде половината. — Както и Франи — добави тя, имайки предвид майката на Кал.

— Може би просто не съм създадена, за да нося подобен тоалет. Повече ще ми подхожда стилна рокля за коктейли. Не е нужно да е официална и натруфена — добави тя, остави чая и посегна към една от останалите рокли. — С тази пола задникът ми ще изглежда огромен. — После гузно погледна Лейла. — Извинявай, ти я избра.

— Важен е твоят избор. Има обем… нарича се повдигната пола — обясни Лейла.

— Или е по-добре да бъде съвсем неофициално, венчавка и тържество в задния двор. Всичко останало са досадни подробности — говореше Куин на Сибил, докато Лейла й помагаше да облече роклята. — Обичам Кал. Искам да се омъжа за него. Искам да празнуваме това и всичко, което означаваме един за друг, постигнатото от шестима ни. Искам денят да бъде символ на вричането ни във вярност, на нашето щастие, и да стане страхотен купон. Ако питате мен, предвид всичко, с което сме се сблъскали и ще се сблъскаме, една скапана рокля не означава нищо.

Когато Лейла се отдръпна, тя се завъртя.

— О, господи!

Куин затаи дъх, щом зърна отражението си. Сърцевидният корсаж без презрамки разкриваше силни, атлетични рамене и ръце и по него блестяха безброй кристални мъниста. Полата се спускаше от прилепнала талия на ефирни дипли от тафта, акцентирани с перли.

Куин леко докосна полата с върховете на пръстите си.

— Сиб?

— Боже мой! — Сибил изтри сълза с кокалчетата на ръката си. — Не очаквах да реагирам така. За бога, Кю, съвършена е. Ти си съвършена.

— Моля те, кажи, че задникът ми не изглежда огромен. Излъжи, ако трябва.

— Изглежда страхотно. По дяволите, трябва ми кърпичка.

— Помните ли всичко, което изрекох за роклята и досадните подробности? Забравете всяка дума. Лейла… — Куин затвори очи и кръстоса пръсти. — Ти какво мислиш?

— Не е нужно да ти казвам. Знаеш, че това е твоята рокля.

 

 

Пролетта донесе пъстрота в Холоу с разлистените върби, които се отразяваха в езерото в парка, с розовите пъпки и разцъфналите дрянове в гората и край пътя. Дните ставаха все по-дълги и по-топли, като вълнуваща прелюдия към наближаващото лято.

Терасите грееха, прясно боядисани, а градините бяха изпълнени с ярки багри. Бръмчаха косачки и във въздуха се носеше сладостен мирис на прясно окосена трева. Децата играеха бейзбол, а мъжете почистваха скарите си за барбекю.

И с идването на пролетта сънищата ставаха по-страшни.

Фокс се събуди, плувнал в студена пот. Все още долавяше мириса на кръвта, на дима и овъглените тела на обречените и прокълнатите. Гърлото му пареше от виковете, изтръгнали се от него в съня. Бе тичал, спомни си той. Все още дишаше тежко и сърцето му препускаше. Бе тичал по опустелите улици на Холоу, между опожарени сгради, опитвайки се да стигне до Лейла, преди…

Протегна ръка. Нямаше я до него.

Скочи от леглото и нахлузи чифт боксерки в движение. Викаше я, но още преди да види отворената врата, знаеше къде е била подмамена в съня си.

Хукна навън в хладната пролетна нощ, също както в съня. Босите му крака шляпаха в луд бяг по плочки, асфалт и трева. Задушлив дим замъгляваше пустите улици, насълзяваше очите му, изгаряше гърлото му. Навсякъде около него сградите бяха обхванати от пламъци. „Не са истински“, каза си той. Огънят бе измама, но опасността — реална. Дори когато пареше кожата му, проникваше през плочките и изгаряше стъпалата му, Фокс продължаваше да тича.

Сърцето му щеше да изскочи, щом я зърна да върви между фалшивите пламъци. Плъзгаше се през дима като видение и светлината на огъня пробягваше по тялото й в яростен танц. Фокс извика, но тя не се обърна, не спря. Когато я хвана и завъртя с лице към него, очите й бяха слепи.

— Лейла! — Разтърси я. — Събуди се. Какво правиш?

— Прокълната съм — почти запя тя, с усмивка, която приличаше на гримаса от болка. — Всички сме прокълнати.

— Хайде. Да се прибираме у дома.

— Не. Аз съм майката на смъртта.

— Лейла… Ти си Лейла. — Опита се да проникне през мъглата в съзнанието й, но откри само лудостта на Хестър. — Върни се. — Потискайки собствената си паника, Фокс я сграбчи по-здраво. — Върни се, Лейла. — Докато тя се опитваше да се отскубне, плътно обви ръце около нея. — Обичам те. Лейла, обичам те.

Притисна я още по-силно, удави всичко — страх, гняв и болка — с любовта си.

Най-сетне тя се отпусна в прегръдката му и започна да тръпне.

— Фокс…

— Всичко е наред. Не е истина. Тук съм. Аз съм истински. Разбираш ли?

— Да. Не мога да мисля. Сънуваме ли?

— Вече не. Ще се върнем у дома. Ще влезем на топло.

Задържа ръката си, обвита около талията й, и се обърна.

Момчето се плъзгаше над пламъците като дете на скейтборд, с израз на злорадство и наслада, и развети от вятъра тъмни коси. Подтикнат от напиращия гняв, Фокс импулсивно се подготви за скок.

— Недей — промълви Лейла със слаб от изтощение глас и се облегна на него. — То те предизвиква, иска да ни отдели един от друг. Мисля, че заедно сме по-силни.

Смърт за единия, живот за другия. Ще изпия кръвта ти и ще посея семето си в младата ти женска.

— Не! — Този път Лейла трябваше да обвие ръце около врата му, за да му попречи да се втурне напред. Насочи мислите си към него. „Не можем да победим тук. Остани с мен. Трябва да останем заедно.“ — Не се отделяй от мен — каза тя на глас.

Беше жестока борба — да се измъкнат под нечистотията, с която създанието ги обсипваше. Да изминат пътя, докато момчето кръжеше около тях, смееше се ехидно и ръмжеше върху невидимия си скейтборд над пламъците. Но огънят постепенно стихна. Когато стигнаха до стъпалата към апартамента на Фокс, нощта отново бе ясна и хладна и се долавяше само лек мирис на сяра.

— Студена си. Да се връщаме в леглото.

— Трябва само да поседна. — Лейла се отпусна на един стол и безсилна да стори друго, се предаде на треперенето. — Как ме намери?

— Сънувах го. Бягането през града, огъня… всичко. — За да я стопли, той грабна от дивана покривката, изтъкана от майка му, и я метна върху голите й крака. — Към парка, към езерото, но в съня стигнах твърде късно. Беше мъртва, когато те извадих от водата.

Лейла посегна към ръцете му и ги усети студени като своите.

— Трябва да ти разкажа. Беше като в Ню Йорк, когато сънувах, че ме изнасилва. Когато в съня си бях Хестър и то ме изнасили. Исках всичко да свърши. Щях да се самоубия, да се удавя. Тя го е сторила. Нямаше начин да я спра. Беше завладяло съзнанието ми.

— Сега не е.

— По-силно е. Ти го почувства. Знаеш това. Фокс, то едва не ме накара да се самоубия. Достатъчно силно е да го стори, ако не сме защитени — Куин, Сибил и аз. Би могло да ни използва срещу вас. Да ме накара да те убия.

— Не.

— По дяволите! Ако ме бе накарало да вляза в кухнята, да взема нож и да го забия в сърцето ти? Щом може да ни обсебва, докато спим…

— Ако можеше да ти повлияе по такъв начин, че да ме убиеш, досега щеше да го стори. Да отстрани мен, Кал или Гейдж — това е цел номер едно в списъка му. Ти си потомка на него и Хестър, и е използвало Хестър срещу теб. Иначе щях да съм мъртъв, с нож в сърцето, а ти — три пъти удавена в езерото. Имаш логичен ум, Лейла. Това е логично.

Тя кимна и въпреки усилието, което положи, от очите й потекоха сълзи.

— То ме изнасили. Зная, че не бях аз, зная, че не беше истина, но го изживях. Драскането с нокти, грубото проникване в мен.

Когато Лейла замълча, Фокс я притегли в прегръдката си. „Малко му е да гори в ада“, помисли си той и я залюля в скута си, докато тя ридаеше.

— Искаш ли да се обадя на Куин или Сибил? Ако предпочиташ…

— Не. Не.

— То използва шока, травмата, за да сломи волята ти. — Погали косите й. — Няма да допуснем да се случи отново. Няма да му позволя да те докосне. — Повдигна лицето й, изтривайки сълзите й с палци. — Кълна ти се, Лейла, каквото и да трябва да се направи, вече няма да те докосне.

— Ти ме намери, преди сама да намеря себе си. — Тя отпусна глава на рамото му и затвори очи. — Няма да позволим да се повтори.

— След няколко дни ще направим следващата крачка. Не стигнахме дотук, за да загубим. Когато унищожим демона, ти ще участваш. Ще бъдеш част от силата, която ще го погуби.

— Искам да страда. — Щом осъзна това, гласът й стана по-силен. — Искам да крещи, както аз крещях в съзнанието си. — Когато отвори очи, погледът й бе ясен. — Да имаше начин да му попречим да прониква в мислите ни. Като гонене на вампири с чесън. Звучи глупаво.

— На мен ми звучи добре. Може би нашата гениална хакерка ще открие нещо.

— Може би. Чувствам нужда да си взема душ. Зная, че и това е глупаво, но…

— Не, нищо подобно.

— Ще стоиш ли наблизо, докато съм в банята? Само да си говорим.

— Добре.

Лейла остави вратата отворена и Фокс се облегна на касата.

— Вече е почти сутрин — отбеляза той. — Имам пресни яйца от фермата, любезно предоставени от майка ми. — Връщане към нормалния живот, от това се нуждаеха и двамата. — Мога да приготвя бъркани. Все още не съм ти готвил.

— Мисля, че отвори няколко консерви супа по време на виелицата, когато бяхме отседнали у Кал.

— О, значи съм ти готвил. Както и да е, ще забъркам яйца. Като бонус.

— Първия път, когато отидохме заедно до Свещения камък, то не беше толкова силно, колкото сега.

— Не беше.

— Ще става все по-силно.

— Както и ние. Щом те обичам толкова, че предлагам да ти приготвя бъркани яйца, явно съм по-силен, отколкото преди ти да се появиш.

Тя затвори очи под горещата струя. Не сапунът и водата я накараха да се почувства чиста, а Фокс.

— Никой не ме е обичал толкова, че да ми приготви бъркани яйца. Харесва ми.

— Изиграй картите си добре, и може да получиш и от прословутия ми сандвич с бекон, маруля и домат.

Лейла спря водата и излезе за кърпа.

— Не съм сигурна дали заслужавам.

— О! — Той се усмихна, загледан след нея. — Повярвай ми. Мога да ти стопля и кравайче, ако получа насърчение.

Тя се спря на прага.

— Намира ли ти се някое?

— В момента — не, но закусвалнята ще отвори след час.

Лейла се засмя… господи, какво облекчение носеше смехът, и мина покрай него, за да вземе халата, който бе закачила в гардероба му.

— В Ню Йорк има безброй страхотни закусвални — отбеляза той. — Мислех си… като любител на хубавите закусвални и хубавите кравайчета, след това лято може да кандидатствам за право на адвокатска практика там.

Лейла се завъртя, докато връзваше колана на халата.

— В Ню Йорк?

— Повечето кантори в града изискват документ за това, когато приемат сътрудници. Договорът за пренаемане на апартамента ти изтича през август. Може би ще искаш да поостанеш до сватбата на Кал и Куин през септември. Или да си намериш друго жилище там. Имаш време да решиш.

Тя остана на мястото си, вгледана в лицето му.

— Говориш за преместване в Ню Йорк?

— Говоря за живот с теб. Няма значение къде.

— Твоят дом е тук. Кантората ти е тук.

— Обичам те. Вече изяснихме това, нали? — Той се приближи към нея. — Ти каза, че споделяш чувствата ми.

— Да.

— Хората, които се обичат, обикновено искат да са заедно. Ти искаш ли да бъдеш с мен, Лейла?

— Да. Да, искам да бъда с теб.

— Добре тогава. — Фокс нежно я целуна. — Ще отида да чукна няколко яйца.

 

 

По-късно сутринта Фокс седеше в офиса на Кал, потърквайки с крак задницата на Лъмп. Гейдж крачеше наоколо. Беше му безкрайно неприятно да бъде там, Фокс знаеше това, но нямаше начин да се измъкне. Можеха да поговорят насаме и бе удобно. Главно защото Фокс бе решил до пълнолунието да бъде достатъчно близо до Лейла, за да се отзове веднага щом тя го повика.

— Трябва да има причина да е набелязал точно нея. Шибан изнасилвач!

— И ако знаем причината, ще успеем да го спрем — кимна Кал. — Може би е защото нейната връзка е най-крехка. Имам предвид, че ние тримата се познаваме, откакто се помним, а Куин и Сибил — от колежа, но никой от нас не познаваше Лейла преди февруари.

— Или злото копеле просто е хвърлило жребий. — Гейдж се спря до прозореца, не видя нищо интересно навън и продължи: — Никой друг не е показал признаци на обсебеност.

— Различно е. Не е като онова, което става с хората през Седемте. Изнасилването се е случило в съня й. А втория път Лейла приличаше на сомнамбул. То следва същия модел като с Хестър Дийл. Има много начини за самоубийство, видели сме предостатъчно. Но щеше да бъде удавяне, в открит воден басейн. Както с Хестър. Може би така е трябвало да бъде.

— Един от нас ще остава в квартирата всяка нощ, докато това приключи — реши Кал. — Дори ако Лейла е при теб, Фокс, от сега нататък никоя от трите няма да стои сама в къщата нощем.

— Съгласен съм. След като изпълним танца си на лунна светлина, трябва да помислим по-сериозно върху това. Трябва да намерим начин да го спрем, да защитим… и трите.

— Вдругиден — промърмори Гейдж. — Слава богу. Успя ли някой да изкопчи подробности от мадам Волтер?

Устните на Кал трепнаха.

— Нищо съществено. Ако Куин знае нещо, държи устата си заключена. Казва само, че Сибил доизглажда нещата. После ме разсейва с тялото си, което не е никак трудно.

— Тя пише сценария. — Фокс повдигна ръце при изсумтяването на Гейдж. — Слушай, опитвали сме по безброй начини и не сме постигнали нищо. Нека и дамата се пробва.

— Дамата се тревожи, че всички ще загинем. Или петима от шестимата.

— По-добре разтревожена, отколкото твърде вироглава — реши Фокс. — Ще предвиди всички рискове. Умна жена е. Освен това обича Куин. Обича и Лейла, но с Куин са като сестри. — Фокс се изправи. — Трябва да се върна в кантората. Като заговорих за работа, може би ще се преместя в Ню Йорк, след като вие с Куин се ожените.

— Господи, още един налапал въдицата. — Гейдж поклати глава. — Или с халка на носа.

— Убий ме. Все още не съм казал на семейството си. Ще ги подготвя постепенно. — Фокс се взираше в лицето на Кал, докато говореше. — Но реших, че вие трябва да знаете. Ще изчакам да минат Седемте и после ще обявя сградата за продан. Погасил съм значителна част от кредита и пазарът е стабилен, така че…

— Вечният оптимист. Братко, доколкото знаем, в този град може да не е останал камък върху камък след четиринадесети юли.

Този път Фокс показа на Гейдж среден пръст.

— Както и да е. Ако ти или баща ти — обърна се той към Кал — проявявате интерес, ще обсъдим някои цифри.

— Това е голяма крачка, Фокс — бавно каза Кал. — Свързан си с града не само лично, а и професионално.

— Не всеки може да остане. Ти няма да останеш — обърна се Фокс към Гейдж.

— Няма.

— Но се връщаш, и ще продължиш. Аз също ще се връщам. — Фокс показа китката си и белега на нея. — Нищо не може да заличи това. А и Ню Йорк е само на няколко часа път, по дяволите. Фучах дотам и обратно през цялото време, докато следвах и…

— Докато беше с Карли.

— Да — кимна той на Кал. — Сега е различно. Все още имам някои връзки, пуснах пипала, да видя какво ще излезе. Но точно сега ме чака неотложна адвокатска работа. Мога да поема смяната тази вечер — добави той, докато вървеше към вратата. — Отново ще кажа, че онези жени трябва да си прекарат спортен канал.

 

 

Когато Фокс излезе, Гейдж седна на ръба на бюрото.

— Ще му бъде безкрайно мъчно, ако замине за Ню Йорк.

— Да, наистина.

— Все пак ще го направи и ще намери начин да потръгне. Защото О’Дел си е такъв. При него всичко потръгва.

— Щеше да опита и с Карли. Не зная дали щеше да се получи, но щеше да опита. Прав е, с Лейла е различно. Ще направи така, че нещата да потръгнат, и аз съм този, който безкрайно ще тъгува, че няма да виждам тъпата му физиономия всеки божи ден.

— Горе главата. Петима от шестима ни може да са мъртви след два дни.

— Благодаря. Това помага.

— Винаги на твоите услуги. — Гейдж стана. — И аз трябва да свърша нещо. Ще се видим довечера.

Той почти бе стигнал до вратата, когато на прага се появи баща му. И двамата застинаха, сякаш се бяха блъснали в стена. Кал безпомощно скочи на крака.

— А… Бил, би ли нагледал вентилатора в барчето? Слизам след минута. Почти приключих тук.

Докато руменината от изкачването изчезваше от лицето му, Бил впери поглед в сина си.

— Гейдж…

— Не. — Беше празна дума, изречена с безразличие на излизане. — Тръгвам.

Зад бюрото, Кал разтри тила си, за да разсее напрежението, а Бил гузно вдигна поглед към него.

— А… Какво искаше да нагледам?

— Вентилаторът. Леко трака. Не е спешно.

Когато остана сам, Кал се отпусна на стола си и потърка клепачи. И двамата му приятели, неговите кръвни братя, бяха поели по трънлив път. Не можеше да стори друго, освен да върви с тях по него, докъдето ги отведе.