Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (6)

Глава 5
Освободен

За външния свят и дори за самия Артемис Ентрери това беше проста пекарница, където главният готвач Пайтър твореше своите чудеса. След залез-слънце Пайтър и работниците му се прибираха по домовете си, а вратите се заключваха и оставаха така до зазоряване всеки ден.

Ентрери вероятно разбира, че мястото е нещо повече от това, предполагаше Джарлаксъл. Визията на обикновена пекарница служеше като фасада, знак за легитимност за Джарлаксъл. Как ли би реагирал Ентрери, зачуди се мрачният елф, ако откриеше, че пекарницата на Пайтър е и проход към Подземния мрак?

Беше след мръкнало и вратата бе заключена. Джарлаксъл, естествено, имаше ключ. Премина нехайно покрай витрината на магазина, а погледът му оглеждаше района и заобикалящата го среда, за да е сигурен, че никой не гледа.

Няколко мига по-късно премина отново и след повторно оглеждане на околността тихо се вмъкна и заключи вратата след себе си, както с ключа, така и с незначителна магия. В задната стаичка мрачният елф се премести до най-лявата от трите огромни пещи. Погледна за последен път през рамо, после се покатери почти напълно в пещта. Бръкна в комина, хванал в ръка малък сребърен звънец, и лекичко почука с него по тухлите.

Слезе обратно и изтупа саждите от дрехите си — никоя сажда обаче не можеше да се задържи по магическата премяна на Джарлаксъл.

Зачака търпеливо, докато минутите се нижеха, убеден, че призивът му е бил чут. Най-накрая от основата на пещта се появи форма, подобна на мехур, която се плъзна с лекота през тухлите. Нарасна и се уголеми, приличайки повече на сянка, но постепенно прие хуманоидна форма.

Сянката стана плътна и Кимуриел Облодра, псионистът, който бе служил като първи лейтенант на Джарлаксъл в наемническия отряд Бреган Д’аерте, отвори очи.

— Накара ме да чакам — отбеляза Джарлаксъл.

— Обаждаш се в неудобни часове — отвърна Кимуриел. — Имам да управлявам цяла организация.

Джарлаксъл се ухили и се поклони в отговор.

— И как се справят Бреган Д’аерте, стари ми приятелю?

— Процъфтяваме, след като най-сетне зарязахме плановете за експанзия. Ние сме създания на Подземния мрак, на Мензоберанзан, и там…

— Процъфтявате — довърши сухо Джарлаксъл. — Да, схванах идеята.

— Но изглежда твърдоглаво отказваш да я приемеш — позволи си да спори Кимуриел. — Не си изоставил плановете си за кралство в Горния свят.

— Връзка към по-големи съкровища — поправи го Джарлаксъл и Кимуриел сви рамене. — Няма да повтарям грешките, направени под влиянието на Креншинибон, но няма и да се отказвам от предоставените възможности.

— Възможности в земите на краля паладин?

— Където се появят.

Кимуриел бавно поклати глава.

— Ние сме герои на короната, не знаеш ли? — отбеляза Джарлаксъл. — Моят другар е рицар в армията на Кървав камък. Възможно ли е да се приближаваме към баронска титла?

— Подценявай Гарет и приятелите му на свой риск предупреди го псионистът. — Сложил съм шпиони, които да ги наблюдават отдалече, точно както нареди.

Не са слепи глупаци, които приемат приказките ти на сляпо. Вече са изпратили емисари до Палишчук и до замъка. И дори в момента разпитват информаторите си в Хелиогабалус и други градове, чиито основни задачи са да следят действията на Цитаделата на убийците.

— Щях да съм разочарован, ако бяха глупави — отвърна небрежно Джарлаксъл, сякаш нямаше значение.

— Предупреждавам те, Джарлаксъл. Ще откриеш, че крал Гарет и авантюристите с него са най-страховитите противници, срещу които си се изправял.

— Изправял съм се срещу матроните на Мензоберанзан — припомни му мрачният елф.

— Които винаги са държани на разстояние от заповедите на самата лейди Лот. Тези матрони знаеха, че ще разочароват Кралицата на паяците, ако наранят някой така благословен от нея като Джар…

— Няма нужда да ми припомняш историята на живота ми.

— Нима?

Винаги увереният Джарлаксъл не можа да се сдържи да не потрепне при това твърдение, защото, естествено, то бе вярно. Джарлаксъл бе получил благословията на Кралицата на паяците, бе предопределен за един от нейните агенти на хаоса и безредиците. Лейди Лот, кралицата демон на хаоса, бе отхвърлила традиционното за мрачните елфи жертвоприношение на третия син на матрона Баенре. Заради действията на някой лоялен на Лот, оформената като паяк кама на рода Баенре не бе пронизала нежната плът на Джарлаксъл и когато Лот магически бе дала на Джарлаксъл спомените от най-ранното му детство и тази съдбовна нощ в дома Баенре, той ясно бе почувствал отчаянието на майка си. Как бе допряла оформената като паяк кама на гърдите му, ужасена, че отхвърлянето на нейното жертвоприношение предвещава гибелта на могъщия дом.

— Още преди много векове матрона Баенре научи, че собствената й съдба е тясно свързана с тази на Джарлаксъл — продължи Кимуриел, един от тримата живи мрачни елфи, които знаеха истината. — Ръцете й завинаги бяха вързани и не можеше да ти навреди, дори и при множеството случаи, когато отчаяно й се искаше да изтръгне сърцето ти.

— Лейди Лот ме отритна отдавна, приятелю — Джарлаксъл се опитваше отчаяно да не издаде никакви други емоции освен обичайната си словоохотливост, но беше трудно.

По заповед на майка му, провалът на жертвоприношението бе погребан под купчина лъжи. Беше наредила да го обявят за мъртъв, после го бе увила в копринен покров и хвърлила в езерото Донигартен, какъвто бе обичаят за пожертваните трети синове.

— Но Баенре така и не разбраха за твоето предателство спрямо Кралицата на паяците и това, че те е отхвърлила като любимия й мрачен елф — каза Кимуриел. — За матрона Баенре до последния й дъх ти беше недосегаем, онзи, чиято плът камата й не можа да прониже. Благословеното дете, което като обикновено пеленаче бе унищожило изцяло и напълно по-големия си брат.

— Да не смяташ, че е трябвало да го кажа на вещицата?

— Не. Просто ти припомням в контекста на настоящата ти ситуация — отвърна Кимуриел и се поклони дълбоко и с уважение на бившия си господар.

— Баенре установиха, че аз и Бреган Д’аерте сме могъщи и нужни съюзници.

— И затова Бреган Д’аерте остава съюзник на дома Баенре и на матрона Триел, под ръководството на Кимуриел — допълни псионистът.

Джарлаксъл кимна.

— Кимуриел не е глупак и по тази причина ти поверих Бреган Д’аерте докато трае… пътешествието ми.

— Отношенията ти с матроните не са подобни на тези, които, изглежда, си решен да изковеш в земите на Кървав камък — заяви Кимуриел. — Крал Гарет няма да търпи подобно предателство.

— Мислиш ли, че ще му дам избор.

— А ти предполагаш, че държиш печелившата ръка. Твоят предшественик в това пътешествие, крал вещер с невероятна мощ, късно осъзна грешките си.

— А може би аз съм се поучил от провала на Зенги.

— А от собствения си провал поучил ли си се? — посмя да попита Кимуриел и само за момент червените очи на Джарлаксъл припламнаха гневно. — Почти съсипа Бреган Д’аерте — настоя Кимуриел въпреки това.

— Бях под влиянието на могъщ артефакт. Съзнанието ми бе замъглено.

— Замъглено само защото Кристалния отломък ти предложи онова, което най-съкровено желаеше. Нима амулетът, който държиш сега, ти предлага нещо по-малко?

Джарлаксъл отстъпи крачка назад, изненадан от прямотата на Кимуриел. Остави гнева си да се поуталожи до неохотно признаване — та нали точно по тази причина бе дал Бреган Д’аерте на Кимуриел. Джарлаксъл бе избрал път на приключения и лично израстване, такъв, който би се оказал съкрушителен за Бреган Д’аерте, ако ги бе помъкнал със себе си. Но с възможностите, които му се бяха разкрили във Вааса и Дамара, нима отново ги въвличаше по същата опасна пътека?

Не, осъзна Джарлаксъл, докато преценяваше мрачния елф насреща си, интелигентния и независим псионист, който смееше да му говори така открито.

На лицето му изникна усмивка, когато се обърна към приятеля си.

— Тук има възможности, които не мога да пренебрегна — изрече той.

— Интригуващи, съгласен съм.

— Но не достатъчно, че да привлека Бреган Д’аерте до себе си, ако имам нужда от тях — заключи Джарлаксъл.

— Не достатъчни, че да рискуваш Бреган Д’аерте. Такова бе споразумението ни, нали? Нима не ме сложи за водач точно за да изградиш стена между онова, което си създал, и онова, което би проиграл?

Джарлаксъл се разсмя при изричането на тази истина.

— По-мъдър съм, отколкото предполагам — каза той и Кимуриел би се разсмял с него, ако въобще някога се смееше.

— Но ти, естествено, ще продължиш да наблюдаваш — каза Джарлаксъл и Кимуриел кимна в знак на съгласие. — Имам друга задача за теб.

— Мрежата ми е разтеглена до максимум.

Джарлаксъл поклати глава.

— Не за шпионите ти, а за теб. Има една жена, Калихай. Тя не дойде на юг с мен и Ентрери, макар да му е любовница.

— Той не притежава слабостите, които биха позволили подобни безразсъдни емоции — поправи го Кимуриел. — Тя му е партньорка за физическо освобождение, може би, но от Артемис Ентрери не би могла да получи повече. Това е единственото, заради което се възхищавам на този глупак.

— Може би това е причината да се чувствам добре край него. Държанието му ми напомня за дома.

Кимуриел не реагира изобщо и Джарлаксъл осъзна, че псионистът, така хитър по отношение на големите неща от живота, но очевидно невеж за дребните истини на съществуването, дори не е осъзнал сравнението между него и Ентрери.

— Не виждам несъответствие между действията й и заявените й намерения — обясни Джарлаксъл с код, който често използваше при разговорите с нападателния си лейтенант.

Кимуриел се поклони, с което показа, че е разбрал.

— Ще продължите да наблюдавате? — попита Джарлаксъл.

— И да информираме — увери го Кимуриел. — Не те изоставям, Джарлаксъл. Никога.

— Никога?

— Поне към момента — отвърна Кимуриел и, противно на природата си, се засмя леко.

— Може да стане доста опасно — най-сетне призна Джарлаксъл.

— Играеш опасна игра с опасни врагове.

— Ако се стигне до война, съм добре подготвен — отвърна Джарлаксъл. — Армиите на отвъдното чакат повика ми, а Зенги е оставил творения, които могат да се защитават и сами.

— Ще завладееш замъка.

— Вече съм го направил. Притежавам онзи, който го притежава. Драколичът очаква заповедите ми. Както казах — добре съм подготвен. Ще е още по-добре, ако и Бреган Д’аерте ми окаже подкрепа. Дискретно, естествено.

— Ако нещата ескалират, ще наблюдавам и ще преценя кое е най-добро за Бреган Д’аерте — отвърна Кимуриел.

Джарлаксъл се усмихна и се поклони.

— Естествено, ще ми осигуриш път за бягство.

— Ще наблюдавам и ще преценя — повтори псионистът.

Джарлаксъл трябваше да приеме това. Сделката му с Кимуриел зависеше от независимостта на последния.

Кимуриел, а не Джарлаксъл командваше Бреган Д’аерте и щеше да продължи да го прави, докато Джарлаксъл не се завърнеше в Мензоберанзан и не поискаше поста си. Така се бяха споразумели след унищожаването на Кристалния отломък. Никой обаче не хранеше илюзии за това споразумение. Джарлаксъл знаеше, че ако остане твърде дълго извън родните си земи и позволи на Кимуриел да прокара пътеки във връзките, които си бе изградил в Града на паяците, то Кимуриел нямаше да се откаже от господството над Бреган Д’аерте без бой.

Джарлаксъл знаеше и че да призовава Кимуриел в тежки времена е рисковано начинание, защото ако Кимуриел позволеше падението му, щеше да се окаже без конкуренция за властта над печелившия наемнически отряд. Но освен това Джарлаксъл разбираше добре мрачния елф, който му служеше като лейтенант. Кимуриел никога не бе ламтял за власт над други мрачни елфи, както Рай-ги или Берг’иньон Баенре или който и да било от останалите благородници в отряда. Плановете на Кимуриел бяха в сферата на интелекта. Той беше псионист, създание на разума и себепознанието. Кимуриел предпочиташе интелектуалните двубои с илитиди пред пазаренето за позиции с проклетите матрони на Мензоберанзан. Би прекарвал времето си в унищожаването на мозъчни къртици или в посещение на астралните обиталища на гитянките вместо в докладване на откритията си пред матрона Триел или в придвижване на бойците на Бреган Д’аерте, за да получат предимство при някое от драматичните събития, които изобилстваха в почти непрекъснатите бойни действия между Домовете.

— Опитваш се да строиш тук — отбеляза Кимуриел, докато се отправяше към комина и магическия път към Подземния мрак. — Опитваш се да създадеш нещо в Горния свят, и въпреки това, независимо от успеха ти, не ще може да се сравнява с онова, което те очаква в Мензоберанзан. Опитвам се да те разбера, Джарлаксъл, но дори и моят брилянтен интелект не може да се мери с твоята непредсказуемост. Какво търсиш тук, което вече не те чака в родината ни?

„Свобода“, помисли си Джарлаксъл, но не го изрече.

Естествено, Кимуриел бе псионист, при това могъщ, така че никога не бе нужно Джарлаксъл да „изрича“ каквото и да било, за да изрази позицията си.

Кимуриел го изгледа за момент, после кимна бавно.

— Няма свобода — изрече най-сетне. — Има само оцеляване.

Когато Джарлаксъл не отговори веднага, водачът на Бреган Д’аерте се плъзна в комина и се стопи в камъка.

Джарлаксъл остана дълго време взрян в пещта, страхувайки се, че Кимуриел е прав.

* * *

Пътят оформяше голяма окръжност в острия десен ъгъл на стената на Хелиогабалус, един вид глуха търговска улица. Магазините на Илнезара и Тазмикела бяха наблизо. Дузини свещари, обущари, ковачи, тъкачи, шивачи, майстори колари, вносители, пекари и други занаятчии и търговци от всяко възможно поприще бяха направили Околостението свой работен дом.

Огромен фонтан на три нива се намираше в средата на площада. От него течеше вода без особена енергия, по-скоро като непрестанен ромолящ поток. Отивайки натам, Ентрери беше намислил да използва фонтана за база, за точка, от която да наблюдава проиграването на замислената атака. Но докато се приближаваше от друга алея, за да проучи третия ъгъл на фонтана, той осъзна, че разбойникът, нает от Кнеликт, го е изпреварил. Мъжът хитро се бе притаил във втория резервоар и единствено неравният теч на водата бе подсказал на убиеца, че нещо не е наред.

Огледа тъмната форма на разбойника и почувства търпение и дисциплина — не ставаше дума за някой новак.

С кимване Ентрери изчезна обратно в сенките на алеята, сграбчи един улук и се покатери по стената на един магазин, оттласквайки се на покрива. Приведен до ръба отново огледа фонтана, макар от този ъгъл да не можеше да види кандидат-нападателя. Тих като сянка, той започна да прескача от покрив на покрив, обикаляйки окръжността, за да получи пълна представа за разположението.

И да забележи още две фигури, притаени в мрака под чергилото на тъмен дюкян.

Убиецът замръзна на място, после се плъзна по-ниско на покрива, а погледът му не се отделяше от двата силуета. Ентрери знаеше, че това са хората на Кнеликт — магьосникът се бе подсигурил, че нищо няма да се обърка. Не успяваше да различи много подробности, защото бяха добре прикрити, но липсата на движения с течение на времето му говореше за дисциплина и опит.

Лесният начин — да убие търговеца Бенегаст и да си тръгне с благоразположението на Кнеликт — го зовеше.

Но Артемис Ентрери не обичаше лесния начин.

Моментът на истината, времето, когато Ентрери трябваше да се подготви по един или друг начин, настъпи и убиецът премина в състояние, ръководено почти изцяло от инстинктите. Трябваше да се движи бързо, обратно около кръга, така че да остави фонтана между себе си и двамата мъже под навеса. Прескачаше от покрив на покрив, придържайки се към далечните страни на всяка сграда, извивайки тялото си с всяко движение, така че да изглежда като част от пейзажа и нищо повече, а движенията му бяха толкова тихи, че хората в сградите под тичащите му крака биха решили, че някоя катерица притичва по покривите им.

Спусна се на земята с не по-малка грациозност прилепи се плътно на един корниз, захвана се с една ръка, претърколи се странично и се изпъна по цялата си дължина, преди внимателно да се приземи в уличката.

Поколеба се на предния ъгъл на сградата, защото някой излезе от вратата само на две стъпки вляво. Нищо неподозиращата фигура премина покрай него, без да го забележи и продължи навън от кръга, оформен от глухата улица.

Когато отдясно на отсрещната страна се появи втора фигура, Ентрери се сви още малко. Беше Бенегаст.

Ентрери осъзна, че разбойникът във фонтана също е забелязал търговеца, затова използва това разсейване, продължило части от секундата. Затича се тихо, приведен ниско, после се хвърли в кълбо напред, което го доведе до най-ниския резервоар на фонтана.

Мъжът наблюдаваше приближаването на Бенегаст, търговецът щеше да премине точно покрай фонтана от страната, противоположна на Ентрери. Точно тогава разбойникът се опита да открие Ентрери, оставайки приведен, бавно завъртайки глава в опит да огледа максимална част от Околостението. За кратко спря поглед на алеята в опит да забележи сенчестата фигура на убиеца, когото трябваше да очаква.

Ентрери броеше наум. Вече бе преценил разстоянието, на което се намираше Бенегаст от фонтана, и с лекота можеше да предположи скоростта на превития дребен мъж, който вървеше с торба, преметната през рамо.

Мъжът във фонтана над него бе умел, напомни си Ентрери, което означаваше, че ще продължи да се оглежда за него до последния възможен момент. Но с приближаването на Бенегаст на разбойника щеше да се наложи да съсредоточи вниманието си върху търговеца.

Мигът, в който разбойникът спреше да се оглежда и върнеше вниманието си върху мишената, но точно преди да успее да фиксира Бенегаст отново и да се задейства, беше времето на Ентрери.

Превъртя се до изправена позиция — тънък силует зад чучура на фонтана. Не позволи на приближаването на Бенегаст да разсее мислите му дори за миг, а просто скочи на ръба на долния басейн, вертикален подскок на височина три стъпки. Докато краката му се приземяваха тихо и сигурно на хлъзгавия заоблен ръб, лявата му ръка се протегна към втория басейн, за да подсигури равновесието му, а дясната му ръка с извадена кама нанесе силен и премерен удар.

Почувства как острието се плъзва между ребрата на разбойника и веднага щом усети натиска на първоначалния контакт се плъзна напред с него, пусна ръба на втория басейн и вместо това прехвърли ръката си върху главата на разбойника, потапяйки я под водата, така че викът му премина в бълбукане на мехурчета.

Ентрери почувства топлината от кръвта на мъжа, която покри ръката му, но ъгълът на пробождането не беше правилен за бързо промушване на сърцето. Това нямаше особено значение за Ентрери, който призова вампиричните сили на оръжието и изсмука живота на мъжа в магическото острие, оставяйки отпуснатото му безжизнено тяло в басейна.

„Колко удобно, че разбойникът носи маска“, помисли си Ентрери, докато я сваляше и бързо я постави на собственото си лице.

Кратка пауза, бързо поемане на въздух и Ентрери се задвижи отново, безшумно и грациозно, като едва направи вълничка в басейна, когато се плъзна на ръба и скочи навън, приземявайки се с лекота на улицата отвъд по-широкото долно ниво. Естествено Бенегаст забеляза приближаването му, но Ентрери се движеше толкова бързо, че бедният търговец едва намери време да ахне.

Ентрери се озова до него с ужасяваща скорост, застана право пред него, а върхът на камата му бе насочен точно под адамовата ябълка на Бенегаст.

Срещна погледа на мъжа, позволявайки на Бенегаст да почувства настойчивостта на тъмните му очи, обещанието за смърт. Търговецът изстена и се олюля, сякаш краката му просто щяха да се огънат под тежестта на тялото му — но, разбира се, камата остана неподвижна и го задържа изправен. На лицето на Ентрери се появи лека усмивка и той отдръпна камата съвсем леко.

— Убиват ме! — изквича търговецът и Ентрери се усмихна още по-широко, без да прави опит да го накара да млъкне. — О, срамота, че животът ми ще бъде отнет от… от…

— А, а — предупреди го Ентрери, вдигайки свободната си ръка пред лицето на Бенегаст и размахвайки пръст напред-назад.

Търговецът замлъкна. Издаваше само накъсани хрипове, докато дишаше.

— Пусни торбата зад себе си — нареди му Ентрери.

Чантата падна на земята.

Ентрери спря за момент, вземайки под внимание двамата, които го наблюдаваха изпод навеса. Бяха много напрегнати, готови да нападнат, чудейки се къде ли е Ентрери.

Убиецът заобиколи бавно Бенегаст, умело грабвайки торбата, докато заставаше зад гърба на мъжа.

Очите му не се отделиха от търговеца, но същевременно гледаше покрай него, забелязвайки движението зад прозорците и отворените врати на няколко магазина.

Подсвирване в далечината му подсказа, че градските стражи са били предупредени. Без съмнение платените лакеи на Кнеликт се приближаваха бързо, за да арестуват разбойника убиец.

И без съмнение двамата глупаци под навеса от другата страна на улицата кършеха ръце и проклинаха тихомълком, че Артемис Ентрери тепърва трябва да се появи.

— Ако искаш да живееш, ще правиш точно каквото ти казвам — дори и тогава не мога да гарантирам, че ще се измъкнеш жив — каза Ентрери на Бенегаст.

Мъжът изхлипа или поне понечи да го направи, но Ентрери го прекъсна:

— Имаш един шанс. Разбираш ли?

— Д-да — заекна търговецът, кимайки глуповато.

— Малко дискретност ще направи чудеса, за да задържи камата ми далече от сърцето ти — каза му убиецът.

— Д-да… да… — заекна Бенегаст, но после млъкна и сложи ръка върху устата си.

— Когато ти кажа, да бягаш, ще хукнеш право напред — обясни Ентрери. — Свий от тази страна на пазара — не преминавай покрай навеса. Разбираш ли?

Към тях долетяха викове, носещи се от правия път, който водеше към Околостението.

— Тичай — каза Ентрери.

Бенегаст веднага хукна, залитайки като глупак и за малко не падна по лице на земята. Обърна се към средата на пътя и изглеждаше, че в паниката си ще изтича точно покрай навеса — без съмнение към внезапната си гибел, — но тогава залитна отново в последния момент и се затича право към алеята.

Подсвиркванията и виковете се приближаваха зад гърба му, но Ентрери дори не погледна в тази посока.

Наблюдаваше как две фигури изскачат изпод навеса, двама мъже, един едър и един дребен — или може би по-дребната фигура беше на жена. И двамата погледнаха към Ентрери, на което той отвърна с просто свиване на рамене, после по-едрият хукна по улицата след Бенегаст, докато по-дребната фигура започна да размахва ръце, сякаш правеше заклинание.

Тя — защото наистина бе жена — беше толкова съсредоточена върху отдалечаващия се Бенегаст, че дори не забеляза предпазливо приближаващия се Ентрери.

Точно когато щеше да хвърли магията, пред очите й проблесна острие, което остави пелена от магическа пепел и закри гледката й.

— Какво…? — ахна тя и отстъпи крачка назад, обръщайки се, за да погледне Ентрери, който точно сваляше маската от лицето си.

— Просто исках да видиш истината — отвърна той.

Очите на жената щяха да изскочат, а ченето й увисна.

Ентрери я наръга с камата — или поне се опита, защото около нея имаше заклинание, което отклони атаката. Чувството бе сякаш се е опитал да забие оръжието в каменна стена.

Жената извика отново и се обърна, за да побегне, но Ентрери я удари с меча, отново без резултат, после изрита задния й крак така, че да се удари в глезена на водещия. Тя се препъна и падна на земята, но незабавно се превъртя и вдигна ръце пред себе си, за да се предпази.

— Не ме убивай! — примоли се тя. — Моля те, имам пари.

Той я удари отново и отново, и отново.

— Колко удара ще спре щитът ти? — попита я, докато тя се въргаляше безпомощно пред него.

Ентрери изрита магьосницата още веднъж, после наведе великолепното острие на Нокътя на Шарон на милиметър от разширените й очи.

— Кажи на господаря си, че не съм му пионка — изрече той.

Жената заклати глава обезумяло и Ентрери й кимна и хукна. Забеляза, че двама стражи притичват покрай фонтана в опит да го догонят, но той имаше предимство и изчезна в мрака на уличката. Докато тичаше, захвърли торбата нагоре върху един покрив. Мина покрай купчина зарязани сандъци и счупен фургон и попадна на Бенегаст, подпрян на една стена и кървящ, с безпомощно вдигната пред лицето му ръка. Над него се извисяваше по-едрият убиец от навеса, с боен чук, вдигнат високо над главата.

Камата на Ентрери полетя в уличката и улучи убиеца отстрани в гърдите. Мъжът залитна, но не падна. Обърна се и застана в защитна позиция, макар да не можа да се удържи и се наклони на една страна от болка.

С Нокътя на Шарон, хванат с две ръце, Ентрери атакува внезапно с поразителна ярост. Замахна странично, отляво надясно, и убиецът, който не беше новак, блокира удара и се измъкна достатъчно бързо, че да държи чука пред себе си.

— Ти си луд — ахна той, спирайки удар през рамо.

Ентрери забеляза с каква сила бе вдигнат чука, за да блокира, и не се изненада изобщо, когато мъжът пристъпи напред под ъгъла на атака на Нокътя на Шарон.

Нито пък се опита да попречи на движението или да се извие настрани. Просто разхлаби хватката си около Нокътя и тръгна напред, изправяйки се срещу едрия мъж, който се опита да го събори на земята с теглото си.

С тази разлика, че Артемис Ентрери беше много по-силен, отколкото изглеждаше и бе успял да обвие ръка около дръжката на инкрустираната кама. Леко извиване спря инерцията на едрия нападател със същия успех, с който щеше да го направи каменна стена. Убиецът погледна надолу към Ентрери, а чукът падна свободно от ръцете му и издрънча на земята до Нокътя на Шарон.

По лицето му се изписа всепоглъщащ ужас — изражение, което винаги предизвикваше усмивка на устните на Артемис Ентрери.

Ентрери отново изви камата. Можеше да изсмуче живота на мъжа и да унищожи душата му напълно, но откри в себе си искрица милост. Вместо пълно унищожение се спря на обикновено убийство.

Ентрери положи тялото на умиращия на земята и вдигна Нокътя на Шарон.

— Ти… ме спаси — изрече Бенегаст и промяната в тона подсказа на Ентрери, че вече не са сами. Той се завъртя бързо и се изправи, заставайки лице в лице с двамата стражи, за които знаеше, че са хора на Кнеликт.

Израженията на лицата им разкриха пълното им объркване. Ентрери не беше следвал сценария.

— Спасих те? — Ентрери се присмя на Бенегаст. Няма толкова злато на света, което да ме накара да те последвам по тази лъжовна пътека! Задръжте този мъж — нареди на стражите Ентрери. — Той уби търговеца Бенегаст и остави тялото му във фонтана. Съучастникът му лежи мъртъв тук, убит от моята ръка, а той ми обеща богатства отвъд въображението ми, ако претендирам, че не знам нищо за кървавите му планове.

Стражите си размениха объркани погледи и Ентрери беше убеден, че щеше да ги събори, ако просто бе духнал в тяхна посока. Отстрани Бенегаст заекваше и залиташе, оливайки се в слюнка.

Ентрери го накара да млъкне с един поглед, после се протегна и го сграбчи за туниката. Докато грубо изправяше търговеца на крака, умишлено предизвика стенание от мъжа и прошепна в ухото му:

— Ако искаш да живееш, прави каквото ти казвам.

Изправи се и го блъсна в ръцете на стражите.

— Побързайте и го отведете. Може да има още убийци, скрити в сенките.

Те не знаеха какво да правят — това поне бе ясно изписано на лицата им. Накрая се обърнаха и започнаха да се отдалечават, влачейки Бенегаст. Търговецът успя да погледне назад към Ентрери, който му кимна, намигна и постави пръст пред свитите си устни.

„Дали стражите се бяха подвели от измамата?, зачуди се Ентрери. Познаваха ли Бенегаст и главорезите от Цитаделата на убийците?“. Един миг преди да направи своя избор, по лицата им не се разчиташе нито сянка на разпознаване.

А дори и да грешеше, дори и да знаеха истината за самоличността на Бенегаст и впоследствие да го убиеха, какво му пукаше на Артемис Ентрери?

Опита се да си го повтори отново и отново, но откри, че пак се е озовал върху покривите. Отиде да прибере торбата на търговеца — в крайна сметка нямаше причина, поради която да не прибере някаква награда за доброто си дело — после се плъзна по покривите на сградите, следвайки като сянка движенията на стражите и техния затворник. Както и очакваше, корумпираните войници не останаха на улицата, а свиха по друга пресечка, която имаше изход отзад, по който с лекота можеха да избягат, заедно с „пленника“ си.

— Тръгвай тогава — Ентрери чу как единият се обръща към Бенегаст.

— Кнеликт не обича да губи хората си — отбеляза другият.

— Не е наша работа — рече първият. — Търговецът е мъртъв, а този ще се измъкне. Това е всичко, което ни бе казано да направим.

На покрива над тях Ентрери се усмихна. Наблюдаваше как Бенегаст залита по уличката, тичайки сякаш животът му зависи от това — и със сигурност бе така.

Двамата стражи го последваха по-бавно, разговаряйки помежду си. Един от тях измъкна малка торбичка и я разклати, за да покаже, че е пълна с монети.

Ентрери погледна към торбата, която носеше, после обратно към двойката. За пръв път откакто бе влязъл в Околостението, убиецът се спря, за да обмисли последиците от действията си. Знаеше, че току-що е осигурил за себе си и Джарлаксъл доста неприятности от много опасен враг. С лекота можеше да последва заповедите на Кнеликт.

Но това щеше да означава да приеме съдбата си и да признае, че се е върнал към живота, който бе водил в Калимпорт, когато не беше нищо повече от инструмент за убийства на паша Басадони и много други.

— Не — прошепна той и поклати глава.

Никога нямаше да се върне към онзи живот, независимо от цената. Отново погледна към отдалечаващите се стражи.

Сви рамене.

Пусна торбата.

Скочи между тях с извадени оръжия.

Тръгна си скоро след това с преметната през едното рамо торба и кесия с монети, привързана към колана му.