Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (22)

Глава 21
Никога по лесния начин

Ентрери се взираше към групичка палми, които се издигаха от хълмистите пясъчни дюни на запад. Кимна, когато се досети къде се намират, защото познаваше доста добре планините на юг от мястото, където се намираха в момента.

Вълнистият бял пясък не покриваше много от този район на север от раздела, въпреки че на юг от планините, по-близо до Калимпорт, пустинята се простираше в продължение на мили. Тук земята беше почти толкова безплодна, имаше повече скалисти плата и отдавна пресушени речни долини, но една отсечка беше изключение. Намираха се на търговския маршрут и тъй като непроходимите планини се простираха на югоизток, Ентрери разбра, че са на не повече от няколко дни от Мемнон. Погледна назад към сестрите драконки, които се канеха да си тръгват, и когато Тазмикела срещна погледа му, й показа най-близкото до благодарност изражение, което някога бе приемал.

До него Атрогейт седеше и плюеше проклятия, докато сваляше ботушите си.

— Гадно нещо — каза той, изсипвайки голямо количество пясък от единия. Когато идваха, Илнезара беше прелетяла ниско и браздата, която седналият на нокътя й Атрогейт бе оставил в едрия пясък, се простираше метри назад.

Ентрери изпита задоволство от неудобството на джуджето и премести поглед към другия си спътник.

Джарлаксъл стоеше близо до драконките с гръб към Ентрери, отметнал назад шапката си, която напълно го скриваше от погледа на убиеца. Нещо в израженията на двете гигантски същества му подсказа, че Джарлаксъл някак ги е хванал неподготвени. Ентрери хвърли бегъл поглед към оплакващия се Атрогейт и се приближи към отдавнашния си спътник.

И видя красив елф със златиста кожа и коса с цвета на утринното слънце.

Ентрери отстъпи крачка назад.

— Макар че косата ти отива, предпочитам образа на мрачен елф — каза Илнезара. — Екзотичен, мистериозен, съблазнителен…

— Опасен — изрече сестра й. — Това винаги те е привличало, скъпа сестро, и по тази причина сме много по-навътре във владенията на Дожоментикъс, отколкото исках. Хайде, време е да си вървим.

— Дожо не би нападнал и двете ни, сестро — каза Илнезара. Тя отново се обърна към Ентрери и Джарлаксъл: — Толкова дребнав звяр, като повечето мъже.

Представяте ли си, че няколко дрънкулки могат да предизвикат такъв гняв?

— Няколко дрънкулки и това, че отказа да си легнеш с него.

— Той ме отегчаваше.

— Може би е трябвало да се преобрази на мрачен елф — каза Тазмикела и Ентрери осъзна, че това трябваше да бъде неговата реплика — само че той едва чуваше разговора, защото все така зяпаше Джарлаксъл.

— Затвори си устата — каза Илнезара и на Ентрери му отне малко време да осъзнае, че забележката й е насочена към него. — Ще ти влезе пясък. Много е неприятно.

Ентрери я изгледа набързо и се обърна обратно към спътника си.

— Кимуриел често се инати при сделка — обясни Джарлаксъл. — Съгласи се на много, но настоя да нося тази мантия извън земите на Кървав камък до края на дните си на Повърхността.

— Маската на Агата — отгатна Ентрери, защото някога, преди много години, бе носил магическия предмет.

С него бе приел образа на Риджис, досаден полуръст, и бе използвал прикритието, за да проникне в Митрал Хол преди нападението на мрачните елфи. Отърси ума си от спомена, защото след онова провалило се нападение бе започнала службата му в града на мрачните елфи — място, за което не обичаше да се сеща.

— Същата — потвърди Джарлаксъл.

— Смятах, че е изгубена или унищожена.

— Малко са изгубените неща, които не могат да бъдат намерени, а за онези, които знаят как да я възстановят, магията никога не е наистина унищожена — каза мрачният елф с усмивка, посегна зад себе си и извади познатата ръкавица, допълнението към могъщия меч на Ентрери.

— Кимуриел успя да я сглоби. Любовта му към използващите магия не е по-силна от твоята, приятелю той хвърли ръкавицата на Ентрери, който я разгледа за момент, забелязвайки червените линии, с които бе осеян черният материал. Сложи я на ръката си и стисна дръжката на Нокътя на Шарон. Ръкавицата свеждаше до минимум магическата връзка. Кимуриел се бе справил добре, както винаги.

— Е, бих казал, че така е по-добре, но ще излъжа, момче — каза Атрогейт, който се присъедини към групата и хвърли дълъг поглед на преобразения Джарлаксъл. — Всеки елф е само момиче, готово да се разреве. Буахаха! — Джуджето зашава с голите пръсти на краката си в пясъка, докато се смееше.

— А продължиш ли да римуваш, ще умреш — каза Ентрери и Атрогейт се засмя още по-гръмко.

— Не — каза Ентрери със смъртно спокоен глас. Атрогейт спря и се вторачи в него, за да разгадае неоспоримо мрачния му тон. — В думите ми няма шега — увери го Ентрери. — А римата беше случайна.

Атрогейт се смръщи, но заради парещите си стъпала, не заради заплахата, и заподскача.

— Е, тогава кажи на онзи да спре да ме вдъхновява — изфуча той, махайки с ръце към Джарлаксъл. Не можеш да очакваш да се държа прилично, когато ми сервира такива изненади! — Той обиколи Джарлаксъл, оглеждайки го по-отблизо, и дори посегна с дебелите си пръсти и щипна бузата на мрачния елф, а после се заигра със златистата му коса. — Ба, добро е — реши той. — Добро за влизане на места, където не ти е мястото. Имаш ли още от тази магия? Ако попаднем на орки, можеш ли да ме направиш да изглеждам кат’ тях, за да се промъкна между тях, преди да ги подхвана?

— За това няма да е нужна магия — каза Ентрери. — Само си подкъси брадата.

Атрогейт му хвърли заплашителен поглед.

— Сега минаваш границата, момче.

— Трябваше да го изям — каза Илнезара.

— Не, и всичко ще бъде наред — каза Джарлаксъл. — Добра среща и довиждане, скъпи дами. Аз… ние сме ви много благодарни за помощта и съвсем искрено ви казвам, че ще ми липсва вашата компания. При всичките ми скитания по широкия свят никога преди не съм срещал такава красота и грация, такава сила и интелигентност. — Той се поклони ниско и помете пустинните пясъци с екстравагантната си шапка.

— Значи вярваш на приказките, в които се твърди, че драконите са податливи на ласкателство? — попита Илнезара, но усмивката й показваше, че наистина е много доволна от изявлението на мрачния елф.

— Говоря искрено — настоя Джарлаксъл. — Винаги.

Смятам, че при завръщането си ще откриете, че земите на Кървав камък са интересно и доходно място.

— И ще се срещнем отново — каза Тазмикела. — И те предупреждавам, маскировката ти не може да излъже драконовите очи.

— Но аз не мога да се върна — отговори мрачният елф.

— Драконите и мрачните елфи живеят по-дълго от хората, по-дълго дори от спомена за тях — каза Илнезара. — До нови срещи, Джарлаксъл.

Щом замълча, тя скочи и се обърна, разпервайки големите си криле и улавяйки надигащата се топлина на пустинните пясъци. Сестра й скочи след нея и макар че само един замах на огромните им криле ги отнесе бързо надалече, въздушната струя от движението вдигна пясъчна буря около тримата спътници.

— Проклети червеи! — оплака се Атрогейт.

Когато тримата успяха да махнат пясъка от очите си и да погледнат назад, сестрите вече бяха малки точки в небето далече на изток.

— Е, тези двете няма да ми липсват, но не искам да вървя по тази земя — промърмори Атрогейт. Тупна обратно на задника си и започна да си нахлузва ботушите. — Твърде е мека и несигурна за вкуса ми.

— Аз не вървя — увери го Джарлаксъл. Мрачният елф, превърнат в обикновен, бръкна в кесията на пояса си и извади интересна червена статуетка. Намигна на Ентрери и я хвърли на Атрогейт.

Джуджето я хвана и се взря в предмета — малък червен глиган.

— Да не би скулпторът да е забравил да сложи кожата на проклетото нещо?

— Това е адски глиган — обясни Джарлаксъл. — Създание от долните равнини, свирепо и неуморимо — подходящо ездитно животно за Атрогейт.

— Подходящо? — попита джуджето, очевидно озадачено. — Ами ако седна върху него, то ще се изгуби в задника ми! Буахаха!

— Статуетката е проводник — обясни Джарлаксъл, измъкна собствената си обсидианова фигурка и я пусна на земята до себе си. Повика адския кошмар и след секунди огненият жребец риеше меката земя до него.

Атрогейт му се усмихна криво, после също пусна червения глиган на земята.

— Как да го повикам? — попита той нетърпеливо.

— Снорт — отговори Джарлаксъл.

Атрогейт изпръхтя.

— Не, това му е името. Повикай „Снорт“ и Снорт ще се отзове, ако ме разбираш.

Наблюдавайки с известна развеселеност и без изненада, Ентрери повика собствения си жребец, Черен огън. В същото време Атрогейт изпълни указанията и както се очакваше, до джуджето се появи едър червен глиган. От гърба му се вдигаше пара, а когато изпръхтяваше, което ставаше често, от ноздрите му изскачаха червени пламъци.

— Снорт — каза одобрително Атрогейт. Премести се до съществото, което подобно на кошмарите се появяваше напълно оседлано, но се поколеба, преди да прехвърли крака си над него. — Изглежда малко горещ — обясни на спътниците си.

Ентрери просто поклати глава, обърна своя кошмар и се насочи в галоп към далечния оазис.

Джарлаксъл и Атрогейт го последваха, по-малкото животно следваше без проблеми двата кошмара, движейки бясно малките си крака.

Ентрери остана пред другите през целия път до последната висока дюна над оазиса. Там спря коня си и ги изчака, не защото искаше компания, а защото гледката под него го накара да бъде предпазлив. Той познаваше пустинните обичаи, познаваше различните народи, които се скитаха сред движещите се пясъци. Точно тази спирка по търговския маршрут бе определена като „еверни“, което се превеждаше буквално като „без закон“. Такъв оазис нямаше официален контрол, нито контролиращи войски, разположени в него, и по силата на едикт от пашите и на Мемнон, и на Калимпорт, беше „недостъпен за завладяване“. Всеки, който се опиташе да си построи резиденция или крепост в такъв оазис, щеше да влезе във война и с двата силни града-държави.

Очевидната изгода от подобно споразумение беше, че то не позволяваше да бъдат налагани такси на често минаващите оттам търговски кервани, пътуващи между градовете. Разбира се, недостатъкът беше, че керваните често трябваше да се защитават от конкуренти и бандити.

Останките от три фургона до малкото езеро в сянката на палмите показваха, че един керван съвсем скоро не се е справил успешно с тази опасност.

— Може би трябваше да помолим драконките да останат с нас още малко — отбеляза Джарлаксъл, когато заедно с Атрогейт се изкачи на стръмнината и погледна надолу към многото фигури в бели роби, които обикаляха наоколо.

— Пустинни номади — обясни Ентрери. — Не са задължени във вярност на елфите и джуджетата, нито дори на хората, които не са от тяхното племе.

— Те ли са ограбили фургоните? — попита Атрогейт.

— Или са ги намерили унищожени — каза Джарлаксъл.

— Те са го направили — настоя Ентрери. — Този керван е бил унищожен в тази десетдневка, в противен случай вече щяха да са разграбили дървото. Тук нощите са студени, както скоро ще научите, и дървото е много ценно. — Той кимна към южната страна на малкото езеро на оазиса, където подскачаха мишелови. — Лешоядите дори не са приключили с пира си. Този керван е бил нападнат през последните два дни, а това са вашите грабители, които се наслаждават на почивката си.

— Колко време ще останат тук? — попита Джарлаксъл.

— Колкото поискат. Движението на номадите не следва никакъв план. Скитат се, бият се, крадат и ядат.

— Звучи ми добре — отбеляза Атрогейт. — Макар че бих искал и малко пиене за капак!

Ентрери го изгледа навъсено.

— Поне вече не говори в рими — прошепна Джарлаксъл. — Макар че думите му не са по-малко дразнещи.

— Значи, ако слезем долу, ще си спечелим боя? — попита Атрогейт.

— Може би, а може би не — каза Ентрери. — Пустинните номади се бият единствено и само за печалба. Ако ни приемат като заплаха или жертви, които си струват, ще се бият. В противен случай ще искат да чуят историите ни и дори може да поделят плячката си с нас. Непредсказуеми са.

— Това ги прави опасни — каза Атрогейт.

— Това ги прави интересни — поправи го Джарлаксъл. Той се смъкна от адския си жребец, отзова го и прибра статуетката.

— Е, ако ще се бием, още по-добре — каза Атрогейт и понечи да слезе на земята.

Ала Джарлаксъл го спря.

— Остани тук и не слизай от глигана — нареди му мрачният елф.

— Долу ли отиваш?

— Отиваме? — попита Ентрери.

Джарлаксъл погледна оазиса и преброи набързо.

— Не може да са повече от двадесет. А аз усещам, че съм жаден.

Ентрери добре знаеше, че в такъв случай Джарлаксъл можеше да призове с магия нещо за пиене или да създаде цяла междупространствена стая, пълна с храна и хубаво вино, ако това беше желанието му.

— Не дойдох тук, за да участвам в случайни битки в пустинята — каза той с кисело изражение.

— Но дойде за информация или поне ще ти е нужна такава, за да откриеш онова, което търсиш. Кой по-добре би могъл да ни упъти към Мемнон или ще ни обясни настоящото разпределение на силите в града? Нека научим каквото можем.

Ентрери се загледа продължително в досадния си спътник, но в крайна сметка прехвърли крака си над коня и скочи на пясъка. Отзова кошмара и сложи статуетката в кесията на пояса си, където да му е подръка.

— Ако имаме нужда от теб, нападай бързо и здраво — каза Джарлаксъл на Атрогейт.

— Не знам друг начин — отвърна джуджето.

— Затова ценя компанията ти — каза мрачният елф. — Освен това мисля, че ще откриеш, че глиганът ти е обзет от същия боен дух и си има няколко собствени хитрини.

Ентрери хвърли поглед към джуджето, което бе възседнало странния, свиреп боен глиган. Погледна обратно към белите качулки на номадите. Добре виждаше накъде вървят нещата, но въпреки това тръгна редом до Джарлаксъл по западната страна на високата дюна.

— Номадите понякога натъпкват неканените гости със стрели и търсят отговори в предметите по телата им — каза Ентрери, щом наближиха оазиса — няколко чифта очи вече се бяха обърнали към тях.

Джарлаксъл прошепна нещо, което убиецът не можа да разбере, и Ентрери почувства топлина да облива цялото му същество — ръцете, краката и главата.

— Ако дадат воля на лъковете си, само ще открият още въпроси — отговори Джарлаксъл.

— В стрелите, които ще лежат в краката ни? — правилно предположи Ентрери.

— Ще е нужна могъща стрела на арбалет, за да пробие това заклинание, уверявам те.

Точно преди двамата да стъпят на внезапната граница между пясъка и тревата, двама мъже се впуснаха и им препречиха пътя. И двамата държаха оръжия с широко острие — копеши, така се наричаха — с лекота, която показваше, че са доста умели с тях.

— Смятате пруусто да минете прейз лагейра ни ли? — попита единият на общия език на тези земи, който нито Ентрери, нито Джарлаксъл бяха чували от много месеци насам, при това с такъв силен акцент, че им отне известно време да дешифрират думите.

— Покажете ни границата и ще заобиколим — каза Ентрери.

— Границайта? Границайта е оазисът, глупако.

— А, но ако е така, как ще напълним меховете си от езерото? — попита Джарлаксъл.

— Туува е проблейм — съгласи се номадът. — Но за тебе, не за мене. — Онзи до него хвана и с другата си ръка дръжката на големия копеш.

— Не сме дошли да се бием — каза Ентрери. — Нито ни интересува работата ви с кервана.

— Керванът? — повтори мъжът. — Тейзи фургони? Но ние ги намерийхме тук. Горките хора. Трябва повейче да внимават. Бандити, нали знаете.

— Да — каза Ентрери. — И техният лош късмет не е наша грижа. Дойдохме за вода, за да можем да продължим по пътя си. Нищо повече — той изгледа втория номад, който изглеждаше доста нетърпелив да употреби голямата си сабя — и нищо по-малко. По силата на едикт от пашите на Мемнон и на Калимпорт тези оазиси са отворени и свободни.

Опасна усмивка пропълзя по лицето на първия мъж.

— Но въпреки това ще си платим — каза Ентрери, също ухилвайки се. — Ще вземем водата, която ни трябва, а в замяна ще ви позабавляваме с разкази за нашите подвизи редом с паша Басадони в Калимпорт.

Усмивката на номада изчезна на мига.

— Басадони?

— А, Артемис, те познават това име! — каза Джарлаксъл.

И двамата бандити пребледняха, щом чуха името на Ентрери и вторият дори отстъпи една крачка, а ръката му отпусна дръжката на копеша.

— Ами… да — запъна се първият. — Нямаше да сме приятелей на пустинята, ако не приемахме бартер, естествено.

Ентрери изсумтя и мина покрай него, като го закачи с рамото си и го бутна настрани. Джарлаксъл го следваше отблизо на десетината метра от брега на езерото.

— Славата ти се носи и върви пред теб — тихо каза мрачният елф.

Ентрери отново изсумтя, сякаш не го беше грижа и се наведе, за да потопи мяха си в хладните води. Когато се изправи, към тях се приближаваха няколко други пустинни номади, а сред тях имаше един огромен мъж, облечен в по-богати червено-бели одежди. Вместо простите качулки от плат, които носеха другите, той имаше тюрбан в бяло и червено, извезан със златна нишка, и носеше инкрустирай скиптър, направен от чисто злато.

Златистите му обувки бяха също толкова богато украсени, а върховете им бяха удължени и се извиваха нагоре, образувайки почти пълен кръг.

Той застана на няколко стъпки от двойката, а телохранителите му ги наобиколиха в полукръг.

— В пустинята има поговорка, че смелостта е само на крачка от глупостта — каза той с много по-образован диалект, който напомняше повече за Калимпорт, отколкото за откритите пясъци.

— Часовоите ти сякаш бяха оттеглили протестите си — отговори Джарлаксъл. — Смятахме, че имаме сделка. Вода срещу истории.

— Не ми трябват историите ви.

— Ах, но те са великолепни, а водата няма да ви липсва.

— Знам една история за човек на име Артемис Ентрери — каза главатарят. — Човек, който е служил на паша Басадони.

— Той е мъртъв — каза Ентрери.

Главатарят го изгледа любопитно.

— Не те ли нарече той…

— Артемис — потвърди Ентрери. — Просто Артемис.

— От гилдията на паша Басадони?

— Не — каза Ентрери в същия миг, когато Джарлаксъл отговори: „Да“. Двамата се обърнаха и се спогледаха.

— Не принадлежа към никоя гилдия — каза Ентрери на главатаря.

— И въпреки това се осмеляваш да влезеш в моя оазис…

— Не е твой.

— Дипломатическите ти умения са удивителни промърмори Джарлаксъл на Ентрери.

Дебелият мъж протегна скиптъра пред себе си в хоризонтално положение.

— Смело — каза той и леко вдигна единия край. — Глупаво — продължи и наклони скиптъра много по-надолу в другата посока, сякаш мереше думите на кантар.

— Приятелят ми е уморен от многото дни път и палещото слънце — каза Джарлаксъл. — Ние сме пътуващи авантюристи.

— Наемници?

Джарлаксъл се усмихна.

— Тогава бихте ли си предложили услугите в замяна на моята вода?

— Това ще бъде доста добра сделка за…?

— Аз съм султан Алхабара.

— Доста добра сделка за султан Алхабара в такъв случай — каза Джарлаксъл. — Уверявам те, че нашите услуги са доста страховити.

— Наистина — каза дебелият мъж и се изкиска леко, което предизвика смях у шестимата мъже, които ги бяха обиколили. — И каква такса ще бъде подходяща за услугите на Артемис и…?

— Аз съм Дризт До’Урден — каза мрачният елф, преобразен в обикновен.

— Топките на кастриран орк! — промърмори Ентрери и дълбоко въздъхна.

— Моля? — обърна се към него Джарлаксъл с престорена невинност.

— Не можехме просто да подминем това място, а? — отговори Ентрери. — Добре тогава.

— Спокойно, Артемис — призова го Джарлаксъл.

— Цената ни е по-висока, отколкото Алхабара може да си позволи — каза Ентрери на мъжа. — Повече, отколкото глупавият Алхабара може да си представи. Във всеки случай, водата е безплатна, по силата на едикт от Мемнон и Калимпорт. Може ли бандитът Алхабара да разбере това?

Алхабара се намръщи свирепо, а мъжете около него се задавиха от възмущение, но Ентрери не отстъпи.

— Затова вземам онова, което е безплатно, без да искам разрешението на обикновен крадец — каза той и завърши, оглеждайки останалите — И първият, който вдигне меч срещу мен, ще бъде първият мъртвец днес.

Мъжът в средата на тройката от лявата страна на Ентрери наистина извади оръжие срещу него, като свали копеш от колана си и го размаха заплашително към убиеца. Бандитът дори пристъпи напред, или понечи, но погледът на Ентрери го спря.

През това време Алхабара отстъпи няколко крачки назад и вдигна отбранително скиптъра пред себе си.

— Властническа магия — прошепна Джарлаксъл на Ентрери, правилно разпознавайки магическия жезъл в ръцете на султана, защото бе виждал такъв и преди, много пъти, сред главатарите и племенните вождове.

Ако беше като някой от подобните жезли, които Джарлаксъл бе виждал, този предмет позволяваше на боравещия с него да наложи волята си на потенциалните си поданици — поне на онези със слаб ум.

Миг по-късно и мрачният елф, и убиецът усетиха как ги залива вълна от принуда, телепатичен призив от султан Алхабара да паднат на колене.

Двамата се спогледаха, после отново погледнаха мъжа.

— Няма да стане — каза Ентрери.

Мъжете и от двете им страни извадиха оръжия. В отговор Джарлаксъл откъсна перото от шапката си и го хвърли на земята пред себе си. То се превърна в гигантско, високо три и половина метра същество, известно като диатрима, голяма нелетяща птица с къси крила, присвити отстрани на тялото, дебела, силна шия и мощен триъгълен клюн.

Шестимата най-близко стоящи мъже извикаха и се дръпнаха назад. Алхабара се измъкна настрани и изкрещя:

— Убийте ги!

Намиращият се най-близо до птицата номад се опита да се втурне покрай нея, за да стигне до човека и елфа, но мощният врат на диатримата се спусна, докато той минаваше, и клюнът се заби в рамото му със сила, която счупи костта и измести рамото му толкова лошо, че ръката му се смъкна на няколко сантиметра от предишното си положение и вдървено се залюля назад. Човекът изскимтя и се строполи в тревата, виейки жално.

С Нокътя на Шарон и инкрустираната си кама в ръце Ентрери скочи към тримата отляво. С гръб към него, Джарлаксъл тръсна китката си и извика от омагьосания си предпазител магически кинжал в дланта си.

Второ тръсване удължи острието до тънък меч, който мрачният елф прехвърли в лявата си ръка и със същото движение парира най-близкия копеш.

Отново тръсна дясната си ръка и предпазителят отговори. Докато боравеше с меча си блестящо и свободно, държейки настрана неприятния копеш, той замахна назад и хвърли кинжала по последния от редицата. Почти без забавяне отново тръсна китка, замахна и хвърли и после пак.

Мъжът, по когото се целеше, беше добър с меча и доста подвижен. След пет хвърляния той имаше само едно одраскване от кинжал на бедрото. Приятелят му се опита да притисне Джарлаксъл, но пъргавият мрачен елф с лекота го държеше на разстояние и дори успя да заобиколи копеша с меча си и да го ръгне леко в ребрата.

През цялото време Джарлаксъл продължаваше да изстрелва кинжали, които се въртяха и се спускаха към мъжа от всички страни, без някаква различима и следователно подлежаща на блокиране схема. Човекът не успяваше да ги предвиди, можеше само да реагира и в това състояние още едно острие проникна през защитата му, одрасквайки бузата му, после трето — истински удар в рамото на ръката, с която държеше оръжието.

Още по-лошо за него и за приятеля му, птицата на Джарлаксъл се намеси и стъпка мъжа, докато той се опитваше да притисне мрачния елф. Човекът успя да удари с копеша си по гигантския крак на създанието, но птицата стъпи отгоре му, а после му нанесе три мощни удара с клюна си.

Джарлаксъл я изпрати след султан Алхабара и насочи вниманието си към единствения останал мъж. Следващият кинжал падна в ръката му, но той не го хвърли, а тръсна китка, за да го удължи във втори меч, еднакъв с първия.

Запъти се към ранения си противник.

Три стрели се понесоха към него отстрани, изстреляни от едно дърво от другата страна на оазиса.

Джарлаксъл ги видя твърде късно, за да ги избегне.

Ентрери се обърна и тръгна наляво и напред, придвижвайки се към фланга на тримата срещу него, за да не могат да му скочат наведнъж. Нападна с подмолен замах на камата си и благодарение на смелото си излизане напред улови размахания насреща му меч близо до дръжката и получи нужната опора, за да го извие само с малкото острие. Нямаше достатъчно място да развърти собствения си меч и вместо това нанесе удар с дясната си ръка, забивайки ефеса на Нокътя на Шарон в бузата на мъжа.

Продължи удара покрай потрошеното лице на мъжа, протегна лявата си ръка, повличайки и копеша, и ръката на противника си, и удари с меча си над протегнатата си ръка, а после и отдолу.

Усещайки натиска на втори нападател, който идваше отзад, Ентрери се превъртя в предно салто, приземи се на крака и отвърна мощно на атаката, като вдигна високо меча си и разсече ръката на бандита. Изви оръжието и човекът се изтърколи покрай бедрото му, махайки безпомощно.

— Мъртъв си — увери го Ентрери, защото мъжът беше напълно беззащитен. — Само че…

Той смени захвата си, смъквайки надолу ръката с меча, и мушна зад себе си, завъртайки се внезапно на обратно.

— Обещах му, че ще умре пръв — обясни Ентрери.

Той ритна поваления мъж в лицето, който беше пуснал копеша си и бе стиснал лошо разкъсаната си ръка — и скочи покрай него, докато камата и мечът описваха допълващи се кръгове, за да осуетят атаката на третия мъж.

Помисли си, че всичко върви гладко и лесно, но после забеляза, че десетки други се приближават с викове и вдигнати мечове и лъкове. Бърз поглед назад му показа стрели, спускащи се към Джарлаксъл. Отвъд мрачния елф той видя другия си спътник, когото предпочиташе да не си спомня, да се спуска с рев по страната на дюната върху бойното си прасе, хванал се здраво със силните си крака, разперил широко ръце и развъртял боздугани наляво и надясно.

— Уахууу! — извика Атрогейт с ясен и равен тон, противно на друсащото, вдървено препускане надолу по дюната. Въпреки тромавите и къси крака на глигана, Атрогейт разбра, че животното може да покрива невероятни разстояния.

Джуджето стисна още по-здраво с крака и замахна нашироко с боздуганите си наляво и надясно. Премина от пясъка на тревата и най-близките бандити се спуснаха да му препречат пътя, а двама от тях насочиха копия.

Атрогейт само изкрещя по-силно и не се отклони от пътя си, възнамерявайки да отблъсне мушкащите оръжия с боздуганите си. Ала когато се втурна сред бандитите, той откри, че прасето под него е нещо повече от товарно животно. Глиганът бе призован от огнените ями на Деветте ада, където битките не спираха.

И темпераментът, и въоръжението му бяха пригодени за онази сурова среда. Той спря да тича само колкото да изпръхти и да удари с копито и когато го направи, от тялото му изскочи вълна оранжеви пламъци, кръг от тънки огнени езици, които се изтърколиха и постепенно се разнесоха.

— Буахаха! — изликува Атрогейт и докато глиганът препусна нататък, джуджето го стисна по-здраво с бедра и промени ъгъла на развъртените си оръжия.

Бандитите се дръпнаха назад и се свиха, шокирани от избликналия огън. Робата на единия бе прихванала малко от пламъците, а от опърлената коса на другия се издигаха струйки дим. Кожата и на двамата беше яркочервена там, където огънят ги беше докоснал.

Никой от тях не бе пострадал истински, но когато Атрогейт се впусна между тях, инерцията на глигана допринесе за тежестта на и без това силните му удари.

Единият мъж отнесе удар в гърдите и направи почти пълно салто назад, само че вместо на крака, се приземи на лицето си. Другият някак успя да се задържи прав след удара.

Но боздуганът бе уцелил главата му отстрани и макар че стоеше, мъжът съвсем не беше в съзнание. Атрогейт се бе отдалечил на много крачки, когато той най-накрая рухна на земята.

— Уахууу! — изрева силно джуджето, наслаждавайки се на всеки миг от битката.

Стрелите се удариха в магическата бариера на Джарлаксъл само на два сантиметра от мрачния елф.

Те просто спряха насред въздуха и паднаха на земята.

Мрачният елф обаче знаеше, че заклинанието няма да издържи дълго и затова погледна към дървото със стрелците и с магия призова кълбо от мрак около тях.

— Заслепен съм! — чу той вика на един от мъжете и се усмихна, защото и преди бе чувал това лъжливо твърдение.

Мъжът пред него беше упорит, както Джарлаксъл откри, защото нападна отново. Джарлаксъл посрещна с въздишка спускащия се към него по диагонал копеш, блокирайки с двата меча. Завъртя се с лице към трите захванати остриета, това му даде нужната опора и той с лекота натисна острието надолу.

Дръпна се внезапно назад и мъжът едва не залитна.

Мрачният елф започна „гърмящо париране“, при което и двата му меча забарабаниха бясно по острието. Когато противникът му най-после започна да компенсира почти постоянния натиск, Джарлаксъл стъпи настрани и с внезапен замах натисна с меча си, насочи върха му към земята и притисна копеша надолу.

Бандитът натисна обратно и откри, че острието му се вдига свободно, но само защото Джарлаксъл се бе отдръпнал. Мрачният елф разпери широко ръце, с десния меч, насочен по-близо до противника, навън и надолу, а левият навън и нагоре. Наклони тялото си, за да балансира максимално позата.

Но я задържа само за миг, защото отново нападна с остриетата си с внезапна ярост, при което десният меч влезе под копеша и удари нагоре близо до дръжката, а левият се стовари отгоре близо до дебелия край на острието.

Бандитът не успя да се справи с разликата в натиска и ударите на мрачния елф откъснаха меча от ръцете му и го завъртяха във въздуха. Джарлаксъл остави меча да се върти на дръжката си около дясното му острие.

Бандитът се взираше в него като хипнотизирай.

— Дръж — предложи снизходителният Джарлаксъл, освободи меча от завъртането му и го запрати към бандита. Мъжът погледна нагоре, вдигна ръце и точно преди да хване копеша, подметката на ботуша на мрачния елф се стовари върху лицето му.

Мъжът рухна на земята, а копешът падна отгоре му.

Джарлаксъл погледна към Ентрери.

— Повикай кош… — понечи да извика той, но още преди да довърши, кошмарът на Ентрери се появи, издишайки огън и риейки земята с копита.

Горкият останал грабител от тази страна вече беше лишен от оръжията си, а видът на адския жребец явно го лиши и от разум, защото той проплака нещо неясно и полуизбяга, полуизпълзя надалече, без да престава да плаче и да крещи.

Ентрери скочи върху могъщия кошмар и го сръга в галоп, който отблъсна назад най-близката група приближаващи бандити. Две копия и една стрела се понесоха към него, но магическият щит на Джарлаксъл ги отрази.

Тогава Джарлаксъл последва галопиращия Ентрери върху собствения си черен жребец. Първоначално двамата бяха подминати от Атрогейт, но после изтрополиха покрай джуджето и неговото бойно прасе. Иззад едната каруца се надигнаха група стрелци, но още щом се изправиха, те също започнаха да крещят, че са ослепели, щом магическият мрак на Джарлаксъл ги погълна.

Зад тримата ездачи диатримата на Джарлаксъл продължаваше да вилнее и бандитите трябваше да се задоволят с тази битка.

Отвъд далечния край на оазиса, отново препускайки свободно през пустинните пясъци, тримата изминаха почти една миля, преди Джарлаксъл да дръпне юздите и да прикани приятеля си да направи същото.

— Буахаха! — изрева Атрогейт. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря за новия ми приятел! Буахаха! Снорт! Буахаха!

Джарлаксъл му се усмихна, но нападна Ентрери.

— Това мина добре — иронично каза мрачният елф. — Изглежда всичките ми уроци по дипломация са били пропилени.

Ентрери понечи да отговори, но забеляза, че в ширита на великолепната шапка на Джарлаксъл вече расте ново перо. Той просто поклати глава и пришпори жребеца си.

— Трябва да се върнем — каза Атрогейт. — Има още за млатене!

Джарлаксъл не свали очи от отдалечаващия се Ентрери и без да отговори, подкани кошмара си да препусне след неговия спътник.

— Ба — изсумтя разочаровано Атрогейт.

Погледна с копнеж назад към оазиса и неохотно ги последва.