Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (15)

Глава 14
Надхитряне

Щом замъкът утихна, на полето затръбиха рогове и из редиците на армията се понесоха радостни викове.

— Крал Гарет! — скандираха ентусиазираните войници, а най-енергичните и благодарни викове идваха откъм контингента от Палишчук.

Колкото и затрогващо да беше, Гарет Драконоубиец не беше в настроение. Не бяха загубили нито един човек, а стотици чудовища лежаха мъртви из полето, повечето повалени преди дори да започне битката.

— Това не беше нападение, а масово самоубийство изкоментира Емелин Сивия и приятелите му нямаше как да не се съгласят.

— Не постигна нищо освен дето изтри петното, каквото представляваха гоблините и коболдите — изрече Риордан.

— И подсили решителността и сплотеността ни — добави отец Дугалд. — Безплатна тренировка преди истинската битка? Нима враговете ни са толкова неумели?

— Къде е второто нападение? — запита Гарет колкото себе си, толкова и останалите. — Трябваше да нападнат точно когато вниманието ни бе най-отвлечено.

— Но пък то така и не беше особено отвлечено, нали? — запита Емелин. — Предполагам, че Кейн е бил прав в оценката си и това се е оказало просто отклоняване — чистели са пушечното месо, за да опазят запасите си.

Гарет погледна към мъдрия си другар и поклати глава.

Зачакаха нетърпеливо, докато времето течеше, но замъкът само изглеждаше още по-бездеен и мъртъв. Зад високите му стени не се прокрадваше никакво движение. Нямаше веещи се знамена, нито се чуваше отваряне и затваряне на врати.

— Знаем, че Артемис Ентрери и Джарлаксъл са вътре — отбеляза Келедон Кирни след доста време. — С какви други сили разполагат? Къде са гаргойлите, които заплашиха Палишчук при първото оживяване на замъка?

Гаргойлите, които според докладите ни регенерирали бързо. Неизчерпаем ресурс.

— Може всичко да е било просто блъф — предположи отец Дугалд. — Може би замъкът не може да бъде съживен отново.

— Уингхам, Арраян и Олгерхан са видели гаргойли да прелитат над стените само преди няколко дни — отвърна Келедон. — Тазмикела и Илнезара ясно ни предупредиха, че Джарлаксъл има Уршула Черния, могъщ драколич, който е на разположение за призоваване. Дали лукавият мрачен елф се опитва да ни примами вътре, където магическите му подчинени ще се окажат много по-смъртоносни?

— Няма как да узнаем — призна крал Гарет.

— Има как — отвърна Кейн и всички погледи се насочиха към него.

Монахът застана срещу Гарет и се поклони бавно и почтително.

— Били сме в подобни ситуации много пъти, стари приятелю — изрече той. — Това може да се окаже въпрос, който армията да разреши, а може и да не е. Нека за момент забравим кои сме в момента и да си припомним кои бяхме.

— Не можеш да изложиш краля на опасност — предупреди отец Дугалд.

До него Олвен Горския другар изсумтя подигравателно, макар останалите да не можеха да преценят дали тази реакция е насочена към Кейн, или към Дугалд.

— Ако Джарлаксъл е толкова мъдър, колкото ние си мислим, тогава предпазливостта е наш съюзник — изтъкна Кейн. — Да си играем на интриги с мрачен елф е равнозначно да предизвикаме нещастие.

Обърна се с лице към замъка и суровото му изражение накара останалите да направят същото.

— Били сме в подобна ситуация и преди — повтори Кейн. — Някога знаехме как да се справим. И ще го направим отново, освен ако не сме станали плашливи и стари.

Отец Дугалд понечи да спори, но на лицето на крал Гарет се появи усмивка, усмивка от отминали времена, отпреди десетилетие и повече, когато тежестта на земите на Кървав камък все още не лежеше на силните му рамене. Усмивка, породена от приключения и опасности, която изтри типичната гримаса, предизвикана от политическите игри.

— Кейн — каза той и лукавата нотка в гласа му накара половината му приятели да се усмихнат, а другата половина да затаят дъх — смяташ ли, че можеш да се прехвърлиш през тази стена, без да те забележат?

— Знам си работата — отвърна монахът.

— Както и аз — бързо добави Келедон, но Гарет го прекъсна с вдигната ръка.

— Не още — изрече кралят.

Той кимна на Кейн и монахът затвори очи за момент на медитация. Отвори ги отново и внимателно завъртя глава, попивайки целия пейзаж около себе си, поглъщайки всички ъгли и изчислявайки видимостта на евентуални скрити стражи по стените на замъка. Отпусна лице в шепите си и бавно и дълбоко си пое дъх, а когато издиша, сякаш се смали, сякаш цялото му тяло някак бе станало по-малко и не толкова плътно.

Повдигна една ръка и показа малко бижу, което блестеше с вътрешен, магически огън — огън, който можеше да прерасне в светлина по желание на приносителя си. Това беше старият им сигнален пламък, ясно доказателство за намеренията на Кейн и инструкциите му към останалите. След това монахът се впусна в тръс.

Приятелите го наблюдаваха, но когато някой от тях отклонеше очи дори и за миг, повече не успяваше да фиксира неуловимата фигура.

По-скоро, отколкото някой би очаквал, дори шестимата мъже, които бяха прекарали години покрай великия магистър, Кейн им подаде сигнал с блестящата скъпоценност от основите на стената на замъка.

Движеше се като паяк, ръцете му се преместваха, за да открият пукнатини, краката му се извиваха под всякакви ъгли, за да го изтласкат нагоре, понякога се вдигаха дори над рамената му, а пръстите на краката му се вкопчваха и в най-малките издатини на стената. Само за няколко секунди монахът се прехвърли през стената и изчезна от поглед.

— Кара те да се чувстваш глупав, че ползваш инструменти за катерене, нали? — обърна се Емелин Сивия към Келедон и той само се засмя.

— Кейн би те накарал да се чувстваш глупав и доста непохватен, като избегне всичките ти магически мълнии и огнени кълбета и струи с цветове на целия спектър — Риордан бързо се включи в защита на Келедон.

— Този странен образ се присмива на всички ни — съгласи се Дугалд. — Но просто е твърде стегнат, че да изпие бутилка бренди и твърде погълнат, че да преспи с жена. Човек би се зачудил кога концентрацията става маловажна!

Това предизвика смеха на всички приятели и на тези около тях.

С изключение на Олвен. Рейнджърът се взираше по посока на мястото, където бе изчезнал Кейн, ръцете му стискаха бойната брадва, а брадата му бе мокра от постоянното дъвчене на устните.

Две проблясвания от украшението на монаха от върха на стената им показаха, че пътят е чист.

— Емелин и Келедон — нареди Гарет, защото това бе обичайният курс на групата, като магьосникът използваше уменията си, за да пренесе потайния Келедон при Кейн. — Бързо оглеждане и вдигане на решетките…

— Отивам аз — намеси се Олвен и застана пред Келедон, когато крадецът тръгна към очакващия го Емелин. — Пренеси мен — нареди на магьосника.

— Това винаги е била моята роля — отвърна Келедон.

— Този път отивам аз — изрече Олвен и твърдият му баритон беше безкомпромисен. Погледна покрай Келедон към Гарет. — Позволи ми това, за всичките години, през които те следвах. За всичките битки, които сме споделяли. Дължиш ми го.

Това заявление не зарадва никого от приятелите, отец Дугалд дори направи кисела физиономия и поклати глава.

Гарет обаче не можеше да пренебрегне погледа на стария си приятел. Олвен молеше Гарет да му повярва и го питаше какъв приятел би бил той, ако не го направеше?

— Вземи Олвен — обърна се Гарет към Емелин. Твое задължение, Олвен, е бързо да се увериш, че районът около двора е обезопасен, да вдигнеш решетката и да отвориш тези порти. Всички ще сме заедно, когато се изправим пред Артемис Ентрери и Джарлаксъл, както и пред създанията, които са скрили в замъка.

Олвен измърмори — това беше единственото потвърждение, което щеше да получи Гарет, — и отиде до Емелин. Магьосникът хвърли още един поглед към Гарет и се зае със заклинанието. Олвен го хвана за рамото и миг по-късно насред лилаво проблясване двамата изчезнаха, преминавайки през междупространствена врата до стената, където чакаше магистър Кейн.

 

В тунелите в горната част на Подземния мрак, дълбоко под творението, което Джарлаксъл бе нарекъл замък Д’аерте, войниците от Бреган Д’аерте бяха направили лагера си заедно с онези роби, извадили късмета да не бъдат изпратени на полето срещу мощта на крал Гарет. Отстрани на основната група в един къс глух тунел Кимуриел и двойка магьосници вече бяха подготвили гадателски кладенец и когато Джарлаксъл се присъедини към тях, наблюдаваха различни части от замъка.

Джарлаксъл се усмихна и кимна, когато образът на Ентрери се появи в мрачните води на кладенеца. Убиецът се бе изкачил от леговището на драколича в по-горните тунели, близо до мястото, където се бе сражавал с магьосника Кантан.

— Той се опита да те убие — каза Кимуриел. — Не можем да се върнем обратно веднага, но ако успее някак да избяга и този път, ти обещавам, че Артемис Ентрери ще умре от острието или магията на мрачен елф.

Джарлаксъл клатеше глава в отрицание по време на тази реч.

— Ако е имал намерение да ме убие, щеше да използва гадната си малка кама, а не тромавия меч. Правеше изявление — може би дори такова на пълно отхвърляне, — но те уверявам, стари приятелю, че ако Артемис Ентрери наистина се бе опитал да ме убие, сега щеше да лежи мъртъв.

Кимуриел хвърли изпълнен със съмнение и дори разочарование поглед към своя партньор, но не направи друг коментар. С едно махване извика във водите друг, по-ярък образ и четиримата мрачни елфи започнаха да наблюдават придвижването на трима мъже.

— Така или иначе ситуацията е съмнителна — изрече псионистът. — Предупредих те за тези врагове.

— Кейн — изрече Джарлаксъл. — Той е монах с голяма известност.

Един от магьосниците мрачни елфи го изгледа объркано.

— Сражава се по метода на куо-тоа — обясни Джарлаксъл. — Неговото оръжие е тялото му и е наистина страховито.

— Вторият е най-опасният — изрече Кимуриел, имайки предвид Емелин Сивия. — Дори и по стандартите на Мензоберанзан магията му би се считала за могъща.

— Толкова могъща, колкото при архимага Громф? — попита един от магьосниците.

— Не ставай глупав — изрече Кимуриел. — Той е просто човек.

Джарлаксъл почти не чу думите му, защото вниманието му бе съсредоточено върху третия в групата мъж, който не му бе познат. Докато Кейн и Емелин явно се оглеждаха внимателно, този изглеждаше много поразвълнуван. Държеше грамадната си брадва с две ръце пред себе си и за Джарлаксъл бе очевидно, че отчаяно иска да я забие в нещо от плът и кръв. И докато Кейн и Емелин продължаваха да гледат и да се движат към основните порти, то вниманието на третия мъж беше изцяло насочено към централното укрепление отвъд двора.

Кимуриел размаха черната си ръка над водата и образът отново се смени с този на Ентрери. Намираше се в зала, която Джарлаксъл не разпозна, с гръб към стената, точно до издигащ се нагоре тунел. Все още не бе извадил оръжията си, но изглеждаше неспокоен, тъмните му очи се стрелкаха към осветените от факли тунели, а ръцете му почиваха в близост до дръжките на оръжията.

Внезапно се разсмя и поклати глава.

— Знае, че го наблюдаваме — предположи единият от магьосниците.

— Може би смята, че ще му се притечем на помощ — отбеляза другият.

— Не и той — каза Джарлаксъл. — Видя възможностите за избор съвсем ясно и прие последиците от решението си — обърна поглед към Кимуриел. — Казах ти, че Ентрери е почтен човек.

— Бъркаш почтеността с идиотизма — отвърна псионистът. — Почтеността е преди всичко съблюдаване на собственото оцеляване. Това е крайната цел на всички мъдри хора.

Джарлаксъл кимна, но не в знак на съгласие, а заради предвидимостта на отговора. Защото това, естествено, бе маниерът на мрачните елфи, където личният интерес превъзхождаше общия, където егоизмът бе добродетел, а щедростта — слабост, която трябва да бъде използвана.

— Някои може да смятат простото оцеляване за предпоследната, а не крайната цел.

— Тези, които смятат така, до един са мъртви или скоро ще бъдат — отвърна Кимуриел и Джарлаксъл просто повтори кимването.

— Не можем да се върнем да му помогнем, без да заплатим висока цена — добави Кимуриел и от тона му Джарлаксъл разбра, че за него това не е възможност.

Псионистът очевидно нямаше желание да върне Бреган Д’аерте обратно в битката и от модулацията на гласа му — а може би бе направил и телепатична добавка към изявлението си. Джарлаксъл никога не можеше да е напълно сигурен с него! — му стана ясно, че ако се опита да използва възможността да си върне отново водачеството над Бреган Д’аерте, ще се изправи пред битка.

Но Джарлаксъл нямаше подобни намерения. Приемаше обрата на съдбата, дори и да не беше доволен от него.

Дворът продължаваше да се вижда в гадателския кладенец, но трите фигури бяха изчезнали. Движение встрани разкри единия, неспокойния мъж с брадвата, когато се показа за малко. Движеше се бързо от едно прикритие към друго и предвид ъгъла, под който отново изчезна от кладенеца, стана ясно, че се движи бързо по посока на вратата на основната сграда.

— Сбогом, приятелю — изрече Джарлаксъл, протегна ръка и докосна неподвижната вода на кладенеца. Вълнички размазаха образа, преди да изчезне изцяло.

— Ще се върнеш с нас в Мензоберанзан, така ли? — попита Кимуриел.

Джарлаксъл погледна към бившия си лейтенант и въздъхна примирено.

* * *

Никой в земите на Кървав камък не бе по-добър в разчитането на следи и движения от Олвен Горския другар. Твърдеше се, че рейнджърът може да проследи птица, прелетяла над камък, и никой, който бе виждал дедуктивните умения на Олвен в действие, не бе поставял това под съмнение.

— Имат портал — обърна се Олвен към Кейн и Емелин, когато двамата слязоха от стената в основния двор на замъка.

Следите от армията коболди и гоблини бяха достатъчно ясни и за тримата, земята беше разкъсана под тяхната внезапна — и както Олвен увери другарите си принудителна атака.

Рейнджърът кимна по посока на основната крепост — тумбеста, масивна сграда в средата на стената, която разделяше горната и долната външна стена.

— Или са открили тунели под кулата, където чудовищата са живеели — изрече той.

— Няма ли следи, които да влизат навътре? — попита Емелин.

— Гоблините и коболдите са излезли от тази врата — увери ги Олвен и посочи към сградата. — Но никога не са влизали вътре. А и триста от тях щяха да натъпчат замъка до пръсване.

— Отдолу има множество тунели — отвърна Емелин, който бе разглеждал замъка и преди.

— С изходи? — попита го Олвен.

— Да.

— Сигурен ли си?

— Използвах Всевиждащ камък, глупави ловецо на елени — изпуфтя магьосникът. — Смяташ ли, че ще позволя на нещо незначително като тайна врата да ми се изплъзне?

— Значи имат портал — заключи Олвен.

— Явно двупосочен — добави Кейн.

Рейнджърът се огледа в празнотата на мястото, спря за момент, за да обмисли тишината и кимна в знак на съгласие.

— Е, нека да отворим това място и да го претърсим от горе до долу — каза Емелин. — Крал Артемис и тъмнокожият му подъл приятел няма да ни се измъкнат толкова лесно.

Емелин и Кейн се обърнаха към портите и решетката и към стаята в основата на дясната стражева кула, където се виждаше голям лост. Погледът на Олвен обаче остана съсредоточен върху централната сграда и докато приятелите му се движеха към предната част на замъка, той навлезе по-навътре.

Умееше да се движи безшумно като опитен градски крадец, а способностите му да намира прикритие в сенките бяха подсилени неимоверно от плаща и ботушите му, изработени от елфически ръце и с елфическа магия.

До такава степен се сливаше с пейзажа, че за всеки наблюдател би изглеждало сякаш е изчезнал напълно, а стъпките му бяха съвсем безшумни. Всъщност едва когато видяха, че вратата на основната сграда е широко отворена, Кейн и Емелин, които се намираха близо до лоста и се чудеха как да закачат наново счупената верига, осъзнаха, че Олвен се е отдалечил толкова от тях.

— Тъгата му го прави безразсъден — отбеляза Кейн и тръгна в тази посока.

Емелин хвана монаха за рамото.

— Олвен се движи по свой път и винаги го е правил припомни той. — Предпочита компанията единствено на Олвен. Без съмнение обучението на Мариаброн е насадило същите чувства в него.

— И според всички доклади е причинило смъртта му — изрече Кейн.

Емелин кимна в знак на съгласие.

— И Олвен най-вероятно го осъзнава.

— Вината и тъгата не са здравословна комбинация — отвърна монахът и погледна зад гърба им. — Оправи веригата и доведи приятелите ни — нареди и тръгна след Олвен.

Мебелите и сгънатите наполовина гоблени в залата за аудиенции не забавиха Олвен. Той се отправи директно към множеството входове на коридори в далечната част на стаята, които се извиваха настрани и надолу. Наведе се ниско и премина покрай тях, докато най-сетне не определи онзи, по който бе имало най-голям и вероятно най-скорошен трафик.

С брадва в ръка Олвен се спусна по него. Премина през поредица от стаи, бавно и решително, и повторението не направи нищо, за да приспи бдителността му или да го направи по-нехаен. Множеството странични пасажи не го умориха, защото макар да имаше малко следи, подозираше, че всички те са свързани. Ако направеше погрешен ход, с лекота можеше да поднови преследването в следващата стая или в стаята отвъд.

Тихо и внимателно рейнджърът се спусна по следващ коридор, който свършваше с отворена врата, водеща до осветена от свещи стая. Щом се приближи до вратата покрай стената от дясната му страна, рейнджърът забеляза, че следите рязко прекъсват вдясно, точно след прага на вратата.

Олвен се промъкна напред. Само на стъпка разстояние от отвора той затаи дъх и се наведе леко, колкото да види върха на лакът.

Погледна обратно към пода — чифт следи.

Грациозно и със скорост, неприсъщи за едрото му тяло, Олвен скочи напред и се завъртя, замахвайки с брадвата си напряко за удар, който изненаданият подлец дори не би могъл да блокира. Задоволство обзе рейнджъра, когато отлично балансираното, омагьосано острие профуча през въздуха, без да срещне съпротива.

Заби се дълбоко в гърдите на чакащия в засада. Нямаше как глупакът да се защити.

Встрани от портала, където Олвен бе влязъл така внезапно и агресивно, в сенките на друг коридор Артемис Ентрери наблюдаваше леко развеселено как рейнджърът разбива на парчета гръдния кош на мумията, която убиецът беше изправил до входа.

Оръжието премина през тялото, точно както Ентрери бе планирал, и сряза осигурителното въже, поставено зад запазения труп, преди да иззвънти при срещата си с камъка.

Срещу мумията, от другата страна на неканения гост, се спусна меч, освободен от отрязаното въже.

Ентрери реши, че е успял да извърши убийство и вече няма път назад.

Но едрият нападател го изненада, защото още щом оръжието му иззвънтя на камъка, още щом сряза въжето, вече се движеше, при това бързо, претъркаляйки се странично. Преметна се по-навътре в стаята, на косъм от люлеещото се острие и стъпи обратно на крака с такова умение и грациозност, че бе заел приклекнала позиция преди Ентрери да успее да излезе напълно от коридора.

И макар Ентрери да бе ненадминат в способността си да се движи тихо, Олвен очевидно го чу или почувства, защото скочи, завъртайки се в кръг и замахна косо с брадвата. Единственото, което оставаше на Ентрери, бе да преметне Нокътя на Шарон нагоре и през рамо, за да не бъде избит от ръцете му.

Олвен овладя движението и промени ъгъла на брадвата с невероятна сила и координация, после замахна и острият й връх полетя към гърлото на убиеца.

Ентрери политна назад, докато Олвен настъпваше.

Най-сетне успя да вдигне Нокътя на Шарон пред себе си и принуди рейнджъра да спре, но вече до такава степен бе изгубил равновесие, че не можеше да се надява да задържи позицията си. Просто се изви и се остави да падне, подпирайки се на ръката, с която въртеше камата.

Ревът на Олвен подсказа поредната атака, но Ентрери вече се движеше, използвайки пръстите, на които се бе подпрял за опора, и се хвърли наляво пред ръката си, извивайки и обръщайки рамото си така, че да превърне страничното превъртане в предно салто. Беше отново на крака и се обръщаше, преди Олвен да успее да се приближи, подобно на рейнджъра, когато бе избегнал капана с меча. Нокътя на Шарон свистеше във въздуха пред него, докато се завърташе.

— Ти си хитър убиец, а? — попита го Олвен.

— Не е ли това разликата между убиеца и убития?

— А Мариаброн не беше толкова хитър, нали?

— Мариаброн? — повтори Ентрери, видимо изненадан.

— Не пълни ушите ми с лъжи — извика Олвен. — Видял си заплахата, която представлява той — честният човек.

Завърши думите си с внезапен скок напред и брадвата му нанесе разсичащ удар диагонално отдясно наляво. Олвен отпусна дясната си ръка, докато брадвата летеше надолу и без въобще да забавя инерцията си завъртя лявото си рамо така, че отново да я вдигне нагоре и да използва дясната си ръка за кръстосан захват, после нанесе разсичащ удар в обратната посока.

Ентрери нямаше как да парира толкова могъщ удар, затова просто отстъпи извън обсег. Подпря се здраво на крака, който ползваше за опора, с идеята да се стрелне зад брадвата. Когато Олвен пусна оръжието с лявата си ръка и брадвата се залюля надясно, хваната в средата на дръжката само с дясната му ръка, Ентрери видя пролука. Със скъсения захват Олвен не можеше да се надява да го спре.

В този момент Артемис Ентрери за пръв път усети вкуса на истинските сили в земите на Кървав камък, силите на приятелите на крал Гарет.

Олвен остави дясната си ръка да се изпъне до краен предел и отпусна захвата си на брадвата, така че да се плъзне напред до пълната си дължина. Свободната му ръка сграбчи ръчна брадвичка, която висеше на колана му, точно зад дясното му бедро и когато Ентрери се впусна напред, с движение на китката Олвен запрати по-малкото оръжие към него.

Ентрери се гмурна надолу и отчаяно вдигна Нокътя на Шарон, едва закачайки брадвата, пресичайки смъртоносното й въртене, макар и да не успя изпяло да промени ъгъла й. Въпреки това острието го закачи странично по главата, но поне оръжието не се заби право в лицето му!

По-лош за Ентрери бе могъщият замах на Олвен с една ръка. Брадвата летеше напряко с ужасяваща сила и скорост.

Единствената защита на Ентрери бе да се гмурне под този удар със завъртане, така че да погълне силата му.

За всеки друг боец това щеше да е не повече от отчаян защитен ход, но Ентрери импровизира, прехвърляйки оръжията си в движение. Лявата му ръка хвана Нокътя на Шарон, а дясната сръчно пренасочи инкрустираната кама. Още докато забавяше удара на брадвата, Ентрери се хвърли в контраатака, промушвайки закръгления корем на Олвен.

Докато се изплъзваше от атаката, Олвен нанесе удар със свободната си ръка по водещата ръка на Ентрери и отби камата встрани. Тъй като и двете оръжия на Ентрери се оказаха от дясната страна на Олвен, а рейнджърът умело се завърташе зад рамото му, на Ентрери не му остана никакъв избор, освен да го притисне още по-усилено. Направи кълбо напред и отново се изправи на крака с дефанзивно завъртане.

Успя да отбие още една свистяща брадва, като едва забеляза сребристите отблясъци на острието й. Трудно му бе да повярва, че Олвен е успял да се изправи, да измъкне друго оръжие и да го хвърли с такава смъртоносна прецизност и лекота.

— Виждам, че си роднина на хлъзгавото прасе — подразни го Олвен.

— Което рядко бива хващано и често прави преследвачите си на глупаци.

Олвен се усмихна уверено, докато отиде настрани, размахвайки бойната си брадва с лекота и прибра първата брадвичка, която бе хвърлил.

— О, отнема известно време да го хванеш — каза той. — Но истината е, че прасето никога не печели.

— Който разчита на сигурното, определено ще остане разочарован.

Олвен се разсмя гръмко и подканващо махна с ръка към Ентрери.

— Ела тогава, мръсен убиецо, крал Артемис Глупака. Разочаровай ме.

Ентрери наблюдава мъжа известно време, докато той застана в защитна поза и нагласи брадвите си, бойна и ръчна, демонстрирайки, че е запознат с боя с две ръце.

Рейнджърът очевидно смяташе, че Ентрери е убил Мариаброн — престъпление, за което беше невинен.

В този момент се замисли да протестира. Помисли си, мимолетно, да успокои умелия войн като — необичайно за него — му каже истината.

„Но с каква цел?“, не можа да не се зачуди Ентрери.

Джарлаксъл го беше провъзгласил за крал Артемис I, узурпатор в земи, които Гарет беше обявил за свои. За това престъпление наказанието без съмнение бе същото, каквото този мъж се опитваше да му наложи.

Какъв бе смисълът?

Ентрери погледна към собствените си оръжия, червеното острие на Нокътя на Шарон, блестящите камъни на камата, която го бе превела през хиляди битки по улиците на Калимпорт и отвъд.

— О, хайде — подразни го противникът му. — Очаквам повече от един крал.

С примирено свиване на рамене, отново признание, че всичко е една глупава и откачена случайна игра, признание и приемане, че макар веднъж да бе обвинен погрешно, е имало множество случаи, когато заключението на Олвен би било съвсем вярно, Артемис Ентрери настъпи.

Звуците от битката отекваха нагоре по коридорите чак до фоайето, където магистър Кейн стоеше пред объркващото множество от входове на тунели. Заради плана на мястото, с всички тунели, завиващи по един и същ начин, нямаше как монахът точно да прецени кой тунел ще го заведе до битката. Дори звуците от битката звучаха еднакво от всички отвори, сякаш бяха свързани от кръстосани канали.

— Трябваше да го отбележиш, Олвен — измърмори и поклати глава.

Кейн се опита да прецени ъгъла на извивката и разстоянието до битката. Застана до втория отвор отдясно.

Спря се за момент, докато не осъзна, че колебанието няма да му даде повече яснота или по-добро предположение. Бръкна в една кесийка, извади свещ и я пусна на пода, маркирайки входа.

После безшумно и бързо се затича надолу.

Ентрери замахна с меча си и ръчната брадва на Олвен бързо се спусна, за да го отклони. Убиецът дръпна острието назад, направи лъжливо движение с камата и отново мушна с по-дългото оръжие. Олвен трябваше да се извие настрани и да използва по-голямата брадва, която държеше в дясната си ръка.

Ентрери отново го дръпна бързо назад и смени позиция, сякаш щеше да пристъпи напред с левия си крак и да нападне с камата, която отново бе в лявата му ръка.

Рейнджърът спря насред извъртането си и се опита да се преустрои надясно, но Ентрери нападна с ново мушкане с Нокътя на Шарон.

Реши, че битката е приключила — срещу по-неопитен противник със сигурност щеше да е, — но след това убиецът осъзна, че Олвен е предположил точно този ход и извиването му надясно не е било нищо повече от лъжливо движение, измислено, за да го завърти в удобна за хвърляне позиция.

Ръчната брадва полетя към Ентрери и само невероятната подвижност на убиеца му позволи да замахне с инкрустираната кама, докато залягаше, и да я отклони нагоре. Ентрери не спря да се движи и смени позицията си толкова бързо, че още докато се спускаше надолу под въртящата се във въздуха брадвичка, успя да се стрелне в атака напред с Нокътя на Шарон.

Олвен го блокира, но Ентрери пристъпи точно зад париращия удар — или поне така си мислеше — и замахна с камата.

Убиецът смяташе, че Олвен трябва да е парирал с голямата брадва, и затова бе объркан, когато атаката с ножа не достигна мишената си, а рейнджърът, по-стабилен, отколкото бе мислил, че е възможно, успя да се плъзне крачка назад.

Когато ситуацията се изясни, Ентрери видя, че мъжът е успял да измъкне втора ръчна брадва и че тя, а не по-голямото оръжие, е блокирала меча му.

А той се намираше твърде напред и твърде снижен, с остриета, нанасящи удари само във въздуха, докато Олвен отскачаше, вдигайки високо грамадната брадва.

Тя се спусна във внезапна и унищожителна атака.

Ентрери се хвърли на пода и потръпна, когато въздухът над него изсвистя. Подпря се на ръце и се изстреля нагоре с цялата си сила. С майсторско движение изви крака под тялото си и се изправи, а оръжията му описаха ниска окръжност и се издигнаха нагоре бързо и прецизно. Повдигащият се Нокът на Шарон прихвана следващия замах на брадвата. Червеното острие на меча се закачи зад извитата й глава и Ентрери избута ръката на рейнджъра нагоре и настрани. Ентрери спусна лявата си ръка по-ниско, на нивото на колана и направи мушкащо движение с камата, принуждавайки рейнджъра да отстъпи и да свали по-голямата брадва, за да блокира.

Това промушване обаче беше само подготовка и Ентрери подскочи нагоре и надясно, получавайки преимущество. От по-добрия ъгъл той превъртя Нокътя на Шарон над малката брадва на Олвен и го заби надолу, извивайки ръката на рейнджъра.

Олвен го изненада, като пусна брадвата и замахна нагоре с юмрук, уцелвайки брадичката на Ентрери.

Убиецът залитна крачка назад, но бързо се съвзе — и добре, че го направи, защото насреща му се носеше Олвен и диво размахваше бойната си брадва. Стрелваше се надолу и настрани, внезапно направи обратен удар, последван от още една светкавична атака. Метал се сблъска с метал, издрънча и изскърца, когато главата на брадвата се плъзна по дължината на остриетата на Ентрери в бърза последователност. Насред цялата тази канонада Олвен измъкна още една ръчна брадва и я включи в яростните си атаки.

Ентрери се сражаваше яростно, за да не изостане, отразяваше и парираше ударите. Дълго време не можа да открие никакви възможности да направи каквато и да било ответна атака, никакви пролуки, за да нанесе удар. Всичко бе инстинкт, неясна поредица от движения — меч, кама и брадви, свистящи нагоре-надолу.

Дори да започваше да се изтощава, Олвен определено не го показваше.

Когато излезе от тунела, Кейн обърна свещта странично, така че да е успоредна с входа на тунела — знак за Емелин или някой от останалите, който показваше, че е изследвал тунела и вече не е вътре. Постави нова свещ на земята до входа на следващия тунел с фитил, сочещ към спускащия се надолу мрак, за да маркира ясно следата за своите приятели, които знаеха как да разчетат сигналите му.

Потегли по-бързо не само защото познаваше основната структура на тунела, предвид предишния, но и защото бе сигурен, че този ще го отведе до Олвен и битката.

Съдейки по френетичното темпо на дрънчащия метал, скоростта на битката се бе увеличила многократно.

В мига, в който мечът с червено острие разсече въздуха, Ентрери знаеше, че е пропуснал да парира, но без въобще да се замисля втори път, без колебание от страх или ужас, отлично се изплъзна, извивайки бедра наляво в посока, обратна на приближаващата брадва и оттласквайки торса си назад.

Получи нараняване — нямаше как да се избегне — по дясното, водещо бедро, където бойната брадва на Олвен разкъса кожената броня, плътта и болезнено удари костта.

Едно мигновено намръщване бе всичко, което Ентрери си позволи, когато Олвен се хвърли напред, предусещайки убийството.

Ентрери замахна диво, засилвайки се отдясно и напреки с могъщия си меч. Олвен предвидимо свали брадвата на същото ниво, за да парира с лекота. Но отчаянието на лицето на Ентрери, подкрепено от уж нестабилния му замах, само засили измамата и убиецът спря насред движението и използва инерцията си не като основа за удар срещу Олвен, а за да се завърти настрани.

Накуцвайки, изтича настрани, но отказа да се поддаде на вълните изгаряща болка, струящи от разкъсаното му бедро.

— Няма къде да бягаш! — сгълча го Олвен и бързо се впусна в преследване, когато Ентрери се затича към вратата, където висеше мечът, използван в капана.

Ентрери го бутна наляво и профуча покрай него или поне така изглеждаше, но вместо това спря на място, завъртя се и замахна надолу с Нокътя на Шарон. Докато го правеше, призова магията на острието и освободи стена от непрогледна черна пепел.

Още докато замахваше, убиецът просто пусна меча и се стрелна наляво в посока, обратна на острието от капана. Издрънчаването на Нокътя на Шарон на каменния под прикри звука от стъпките му и Ентрери се претърколи покрай стената, преценявайки правилно, че мечът и стената от пепел ще объркат Олвен, макар и за кратко. И наистина, рейнджърът протегна лявата си ръка настрани, за да пресече люлеенето на меча и се спря на място с учудване, изписано по лицето, когато видя стената от пепел пред себе си.

Но не можа да се спре напълно и със сигурност не искаше да се окаже оплетен с тежкия меч, затова изрева и се втурна напред, изскачайки през стената от пепел право в тунела.

И замръзна на място, защото пред него нямаше враг.

Остра кама се допря до гърлото му. Друга ръка го сграбчи за гъстата коса и дръпна главата му назад, оголвайки гърлото му за лесен смъртоносен удар.

— На твое място щях да си държа ръцете разперени широко и да пусна оръжията си на пода — прошепна Ентрери в ухото на Олвен.

Когато рейнджърът се поколеба, Ентрери отново дръпна косата му и натисна малко по-силно с камата, оставяйки кървава линия. Когато Олвен отново се поколеба, Ентрери му показа истината за съдбата му, за пълното му унищожение, като призова вампирските сили на камата да откраднат малко от душата му.

Бойната брадва удари пода, последвана от ръчната.

— Увеличаваш престъпленията си — долетя спокоен глас някъде отзад.

Ентрери завъртя Олвен и го бутна през пепелта и покрай меча обратно в стаята, за да се изправят срещу Кейн, който стоеше при другия отворен изход. Монахът изглеждаше спокоен, с отпуснати до тялото ръце, в които не държеше нищо.

— Единственото престъпление, което съм извършил, е да изпълзя от каналите на Гарет — отвърна убиецът.

— Ако това е истина, тогава защо се сражаваме?

— Аз се защитавам — И кралството си?

Ентрери присви очи и не отговори.

— Опрял си острието си на гърлото на достоен мъж, на герой в земите на Кървав камък — отбеляза Кейн.

— Който се опита да ме убие и с удоволствие би ме разсякъл на две, ако му бях позволил.

Кейн сви рамене, сякаш това нямаше значение.

— Неразбирателство. Бъди разумен. Позволи на делата си да говорят за теб, когато се изправиш пред съда на крал Гарет, както със сигурност трябва да направиш.

— Или пък ще си тръгна… — започна Ентрери, но млъкна, когато в полезрението му се появи втора фигура, спускаща се надолу по коридора, за да застане редом до Кейн.

Емелин Сивия пуфтеше и пъшкаше и мърмореше колебливо и несвързано заради непривичната гледка пред себе си.

— Или пък ще си тръгна с този мъж — повтори Ентрери. — Без да ми се пречи и ще го освободя, когато съм свободен от погрешната преценка на Гарет Драконоубиец и развълнуваните му последователи.

Магьосникът заломоти отново и тръгна напред, но бе спрян от протегнатата ръка на Кейн. Това възпря Емелин само за миг и той започна да размахва ръце.

— Ще те превърна в пепел! — заяви магьосникът.

Ентрери се ухили криво и пожела кинжалът да отпие съвсем леко.

— Спри! — изрева Олвен с разширени от ужас очи и това наистина накара Кейн и Емелин да спрат.

Олвен се бе изправял очи в очи със смъртта много пъти, беше се изправял срещу могъщ демон заедно с тях, но двамата никога не бяха виждали другаря си толкова разстроен.

— Няма да оцелееш от това — обеща Емелин на Ентрери.

До него Кейн свали ръце и затвори очи. На един от пръстените му за миг проблесна син скъпоценен камък.

— Достатъчно! — предупреди Ентрери и се отмести настрани, придърпвайки Олвен със себе си, когато във въздуха до него се появи спектрална ръка. — Първата болка, която почувствам, ще е неговият последен дъх обеща убиецът.

Кейн отвори очи и вдигна ръцете си в знак на отстъпление.

Спектралната ръка се спусна надолу и леко закачи Ентрери, но той не почувства нищо по-различно от лек полъх на вятъра, докато ръката се стопяваше в нищото.

Ентрери дишаше тежко, беше леко объркан. Не искаше да проиграва шанса си. Ако убиеше Олвен, нямаше да има средство за споразумение. Подръпна главата на мъжа и предизвика изпъшкване от болка.

— Обърни се и ме изведи — нареди му Ентрери.

Емелин започна да се обръща, но се спря по средата и погледът му — съответно и погледът на Ентрери — се насочи към монаха, защото Кейн стоеше съвършено неподвижен, със затворени очи, само устните му помръдваха леко, сякаш правеше заклинание.

Ентрери се канеше да отправи предупреждение, но монахът отвори очи и го изгледа директно.

— Свършено е — заяви Кейн.

Изражението на убиеца показа съмнението му.

Но миг по-късно същото това изражение показваше объркването на Ентрери, защото се почувства много странно. Мускулите на ръцете и краката му бяха обхванати от спазми. Очите му замигаха бързо и изсумтя, макар да нямаше желание да го прави.

— А, добра работа! — изрече Емелин, като не сваляше очи от Кейн.

— К-к-какво? — успя да изпелтечи Ентрери.

— Чувстваш в себе си намесата на Кейн — обясни му монахът. — Настроих една към друга нашите отделни енергии.

Мускулите на ръката на Ентрери се стегнаха на възли и болезнено се извиха. В този миг си помисли да пререже гърлото на затворника си тук и сега, но умът му сякаш не можеше да комуникира с ръката му!

— Представи си живителната си енергия като струна — обясни му Емелин, — опъната от главата до слабините ти. Магистър Кейн сега държи тази струна пред себе си и може да я пререже, когато поиска.

Ентрери гледаше невярващо към ръката си и се намръщи замаяно, когато започна да разпознава коварните вибрации, преминаващи през тялото му. Наблюдаваше безпомощно как Олвен отблъсква ръката му с камата и се измъква от хватката му.

Отстрани Кейн спокойно отиде до падналия на земята Нокът на Шарон. Ентрери почувства далечен отклик на някакво задоволство, когато монахът се наведе да го вдигне, смятайки, че разумното, могъщо и зло оръжие ще стопи душата на Кейн, както бе правило с мнозина, които неразумно го бяха хващали в ръка.

Кейн го вдигна и за момент очите му се разшириха от ужас. После сви рамене, огледа оръжието и го прибра в пояса на мръсната си роба. В мислите на Артемис Ентрери се въртеше объркване, примесено с ярост. Той затвори очи и изръмжа, после се опита да се противопостави на намесата. За момент, за част от секундата се освободи и залитна напред, сякаш за да нападне.

— Внимавай, крал Артемис — изрече Емелин и в гласа му наистина имаше нотка на подигравка, макар Ентрери да бе твърде объркан, за да долови тънкия намек. — Магистър Кейн може да пререже тази струна.

Това е ужасен начин да умреш.

Като условен знак и много преди Ентрери да се приближи до двойката, Кейн изрече една дума и през тялото на Артемис Ентрери преминаха ужасяващи болки, каквито никога не бе предполагал, че са възможни.

Парализира се, сякаш цялото му тяло затрепери в спазъма на една-единствена крампа на всички мускули.

Чу как камата му удря пода.

Дори не почувства сблъсъка, когато я последва.