Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (21)

Глава 20
Сънища и спомени

— Отиде да я търси — каза Джарлаксъл на Кимуриел, когато двойката се срещна на следващия ден в сенчеста долчинка близо до мястото, определено за среща със сестрите драконки.

Недалеч от тях Ентрери и Атрогейт бяха седнали край прекатурени канари в средата на обсипана с камъни полянка.

Кимуриел се бе присъединил към тях с намерението да попречи разговорът да се отклони към Калихай.

Сякаш прочел мислите му, Джарлаксъл бе започнал с коментар за проклетата жена.

— Типично е за хората, нали? — отвърна псионистът. — Да метнеш любовник през стъклен прозорец, после разкаяно да го търсиш? Мисля, че нашият подход е много по-директен и честен. Никоя матрона няма да изхвърли мъжки и да го остави жив.

— С едно бележито изключение.

— Бележито — съгласи се Кимуриел. — Разбира се, в случая, който имаш предвид, матрона Баенре нямаше голям избор. Вярно ли е, че на втория син на Дома Баенре било наредено да отърве Дома от прокълнатия Джарлаксъл, който лежал на олтара без следа от нараняване въпреки многократното намушкване от самата матрона?

— Знаеш историята — отвърна Джарлаксъл.

— Да, но бих искал да я чувам толкова често, колкото благоволиш да я разказваш. Гледката на лицето на майка ти, изкривено в силно отчаяние и ужас, когато острието й не успява да се забие в тялото на новороденото! И след това изражението на най-чист ужас, както и това на Триел, когато вторият син, Докуайо те грабва от олтара! Трябва да е приличал доста на онова окървавено създание в стаята на Артемис, когато бебето Джарлаксъл несъзнателно е освободило енергия.

Кимуриел изпита надежда при хихикането на Джарлаксъл, може би знак, че е успял да отклони разговора от Калихай.

— И, разбира се, Джарлаксъл вече не беше третият син и следователно не бе подходящ за жертвоприношение — продължи.

— Не съм те виждал да се шегуваш толкова, откакто си завъртя ръцете в опит да облекчиш крампа в едната — отвърна Джарлаксъл и устните на псиониста се свиха — Беше изчезнала от уличката — продължи Джарлаксъл. — Не е допълзяла надалеч, защото кървавата диря свършваше — при това доста рязко, и съвсем близо до мястото, където кръвта бе образувала локва. Стояла е там, подпряна на стената, преди да бъде отведена.

— Лейди Калихай си е спечелила могъщи приятели и могъщи врагове — отвърна Кимуриел. — Може би е добре, че Артемис Ентрери напуска това кралство, при това скоропостижно.

— Създала си е и приятели по сметка — отбеляза Джарлаксъл, гледайки съучастника си право в очите. — Които без съмнение ще се обърнат срещу нея при най-беглия намек за предателство.

Кимуриел не го отрече.

— Това място си струваше неприятностите за Бреган Д’аерте — продължи Джарлаксъл. — Тук може да се открият много неща, като кървавия камък, минерал, който не можем да доставим лесно в Подземния мрак. С Кнеликт, служещ на нашата… твоята кауза, ще намерите лесен достъп до него и до други ценности.

— Вече ни го обясни, многократно.

Джарлаксъл потупа Кимуриел по рамото и скованият псионист го изгледа с неловко любопитство. Кимуриел смяташе да използва Калихай и Кнеликт, за да създаде мрежа в земите на Кървав камък, но в интерес на истината беше повече заради запазване на репутацията на Джарлаксъл, отколкото за някакви финансови печалби или увеличаване на властта, които псионистът очакваше да придобие. Кимуриел смяташе, че репутацията на Джарлаксъл нямаше да понесе още един удар като катастрофата в Калимпорт, особено толкова скоро след нея, а последното, което желаеше, бе Бреган Д’аерте да обърнат гръб на Джарлаксъл. Защото един ден той щеше да се завърне в Мензоберанзан и да поеме отново мантията на водачеството. Бреган Д’аерте се нуждаеха от това, за да държат матрона Триел Баенре настрана и в подходящото настроение и което бе по-важно — Кимуриел се нуждаеше от това. Стремежите му в интелектуалната сфера страдаха от отговорностите да се грижи за бандата на Джарлаксъл. Жадуваше за деня, когато Джарлаксъл ще се завърне и той отново ще може да съсредоточи вниманието си върху илитидите и техните огромни умствени сили.

И да го отклони от проблемите на наемническия отряд и защитата на превръщащия се в ренегат Джарлаксъл.

— Знам, че се съмняваш — каза Джарлаксъл, отново сякаш четеше мислите му, което псионистът знаеше, че е невъзможно. Умът на Кимуриел беше твърде защитен от подобни намеси. — И се радвам, че го правиш, защото кой иначе щеше да поставя под съмнение всяко мое действие?

— Собственият ти здрав разум?

Джарлаксъл се разсмя високо.

— Виждането ми е правилно — настоя той.

— Мензоберанзан се нуждае постоянно от нашето внимание.

Джарлаксъл кимна.

— Но ще дойде ден, когато връзките, които ние — които ти си подсигурил на Повърхността, ще се окажат безценни за матроните.

— Какво знаеш?

— Знам, че светът непрекъснато се променя — отвърна Джарлаксъл. — Двамата с Ентрери бяхме нападнати от Недерийска сянка и тя показа съвсем ясно, че не е сама. Ако сенките се спускат над Повърхността, матроните няма да искат да стоят в неведение. Още повече, приятелю мой, тук на Повърхността набират сили последователи на Еилистрае. Дризт До’Урден не е единствен по рода си сред мрачните елфи на Повърхността и все повече обитатели на Горния свят го приемат.

— От бившия ти дом…

— Никога не съм бил от техния дом — поправи го Джарлаксъл.

— Домът Баенре — каза Кимуриел — няма да тръгне отново срещу Дризт, нито ще намери последователи, ако реши да го прави. Дори има жрици, които тайно прокламират, че Дризт се ползва с благословията на Лот.

— Твърдяха същото и за мен след проваленото жертвоприношение.

— Доказателствата бяха силни.

— А аз никога не съм подвивал коляно пред проклетата кралица на паяците. Нито пък Дризт До’Урден.

Убеден съм, че ако научи, че се ползва с благословията на Лейди Лот, това ще го измъчва много повече, отколкото би го мъчила гнояща рана.

— Още по-добра причина, значи, богинята да е благоразположена към него.

Джарлаксъл просто сви рамене при неизбежната логика. Това беше иронията да следваш божество, посветено на хаоса.

— Но във всеки случай не говоря за Дризт — каза Джарлаксъл. — Струва ми се доста невероятно Кралицата на паяците да търпи следовниците на Еилистрае още дълго и когато денят на разплатата се стовари върху танцуващите глупаци, тяхното наказание може да бъде изпълнено от домовете на Мензоберанзан. Естествено Бреган Д’аерте ще се окажат безценни в този момент.

— Дори и да е след векове.

— Търпението ме е съхранило — отвърна Джарлаксъл. — А междувременно усилията ни ще докарат печалби. На човешки език това е известно като сигурна печалба.

— Хората често си мислят, че печелят, до момента, в който ги метнат през стъклен прозорец.

Джарлаксъл се предаде с още едно избухване в смях и с ясното разбиране, както бе сигурен Кимуриел, че Бреган Д’аерте наистина ще използва контактите, създадени в суровите земи на Дамара и Вааса.

Кимуриел погледна встрани от Джарлаксъл към откритото поле и кимна, при което другият мрачен елф се обърна натам.

— Драконите ви приближават — изрече Кимуриел.

Джарлаксъл се обърна отново към него и протегна ръка.

— Тогава сбогом.

Кимуриел не стисна ръката му и затова Джарлаксъл я премести към един от джобовете на колана си, за да покаже на лейтенанта си, че носи предмета, както се бяха разбрали. Кимуриел кимна и едната му ръка се показа изпод робата, стиснала малко ковчеже, в което имаше три стъкленици.

Очите на Джарлаксъл блеснаха, щом ги видя.

— Отворих сърцето му и сега ще отворя съзнанието му — изрече той.

— По причини, които никой здравомислещ мрачен елф не би могъл да разбере.

— Да си здравомислещ е скучно.

Кимуриел изсумтя подигравателно, докато Джарлаксъл вземаше отварите.

— Майка му, детството му… това са въпросите, които ще отворят съзнанието на Ентрери за теб — изрече псионистът, докато прибираше празното ковчеже и протегна изпод гънките на робите си другата си ръка, в която бе флейтата на Идалия.

— Остатъчните спомени във флейтата са ти показали това? — попита Джарлаксъл.

— Накара ме да я проуча и аз направих точно това.

Поиска ми отварите и те са твои.

Джарлаксъл се усмихна широко и взе флейтата.

— А сега си тръгваме, Джарлаксъл — изрече Кимуриел. — Няма да отговарям на призивите ти до следващата ни уговорена среща — След доста време.

— Така и трябва. Изморих се от този ослепяващ свят на Повърхността и не отделих достатъчно енергия на нуждите на Бреган Д’аерте в Мензоберанзан. Той е град на хаоса и постоянната промяна и бившият ми господар ме научи добре, че Бреган Д’аерте трябва да се променят с него или дори преди него.

— Чувал съм, че бившият ти господар е бил брилянтен.

— Често го твърди.

Джарлаксъл рядко се бе смял толкова в компанията на суховатия псионист.

— Сигурен съм, че ще заваря отряда в добро състояние, когато се завърна в Мензоберанзан — каза той.

— Разбира се. А кога ще се случи това?

Джарлаксъл погледна обратно към Ентрери, който стоеше с Атрогейт пред Илнезара и Тазмикела.

— Може би след един човешки живот.

— Или остатъка на този.

— Или това. Но спомни си, че той се сля със сянката.

Може да е по-дълъг, отколкото смяташ — погледна към Кимуриел и му намигна. — Но наистина ще се върна.

— Не вземай джуджето със себе си.

Джарлаксъл избухна отново в смях и изражението на Кимуриел стана още по-сухо. Джарлаксъл му се струваше почти замаян, а тази гледка не му харесваше.

— Ех, Кимуриел, липсва ти въображение! — заяви театрално Джарлаксъл. — Нима не виждаш, че Атрогейт ще е чудесен подарък за сестра ми — която и от тях да властва над Дома Баенре, когато се завърна.

Кимуриел въобще не се усмихна, което само подсили смеха на Джарлаксъл.

* * *

— Е, не си падам много по магическото телепортиране — мърмореше Атрогейт, когато Джарлаксъл се присъедини към четиримата при падналите камъни на малкото поле.

Джуджето издуха непокорен кичур черна коса от устата си и скръсти ръце пред гърдите си. За допълнителен ефект тропна с крак, което накара топките на боздуганите му да заподскачат на веригите си, както бяха провесени кръстосани на гърба му.

— Познавах нявгаш полуръст, сдружил се с магьосник могъщ. Кльощава дърта скица, с нужда от патерица. Очите му стари, уви, не бяха веч тъй добри, прицели се ниско и щрак, телепортира ги право в здрав камънак! Буахаха!

Атрогейт спря буйния си смях почти веднага, отново скръсти ръце пред гърдите си и погледна намръщено Джарлаксъл.

— Имам предвид вътре в камънака.

Мрачният елф погледна към Ентрери, който просто стоеше там, клатеше глава и не демонстрираше никакъв интерес да разкрие пред джуджето естеството на бъдещото им пътуване. Обърна се към сестрите драконки, които изглеждаха доста развеселени от ставащото.

— Мислиш, че са дошли да ни телепортират? — попита Джарлаксъл. — Забравяш полета си през общото помещение на кръчмата.

— Не забравям нищо — отвърна джуджето. — Магьоснически номера… ба! Няма да ни мятат през проклетото море, я. Макар че това ще си е бая приземяване!

— Магьосник? — попита разсеяният Ентрери, защото той не бе станал свидетел на летящото джудже. — Смяташ, че те мислят да ни телепортират?

— Е, няма да ме вдигнат сега, с тез кльощави ръце и колена! Буахаха!

— Може вместо това да те вържат за оназ’ върба — отвърна в рима Ентрери и привлече учудените погледи на останалите. — Да я превият до земя и пуснат веднага. Ще литнеш високо в тези небеса, и щом се върнеш кат’ стрела, надяваме се да срещнеш ти смъртта.

Устните на Атрогейт се движеха, докато смилаше думите, а Ентрери бе сбърчил вежди, защото въобще не се шегуваше и мъдро премести ръката си близо до дръжката на меча, сякаш очакваше джуджето да го нападне.

Но Атрогейт избухна в смях вместо да предприеме действие.

— Буахаха! Хей, това ще си го присвоя!

— Подходяща награда — каза Илнезара. — Можем ли да приключваме с това? Имам магазин, с който трябва да се занимавам на сутринта.

— Разбира се, милейди — отвърна Джарлаксъл с един от характерните си поклони с размахана шапка. — Но трябва да подготвим невежия си приятел…

— Не, не мисля, че трябва — отвърна Илнезара и тембърът и силата на гласа й се промениха рязко, прекъсвайки Джарлаксъл и принуждавайки Атрогейт да зяпне.

— Не ме вълнува какво ще каже, още по-малко дали ще побегне! — изрева Илнезара и канарите потрепериха от силата на гласа й.

Челюстта й се удължи, сякаш самата сила на думите я изтегли напред. От златната й коса изникнаха два рога с цвят на мед и се удължиха напред. Когато се обърна наполовина, на земята тупна тежка опашка и започна да расте, докато торсът й се издължи и изви и костите се наместиха по местата си.

— Смяташе, че ще пътуваме с фургон — подкачи милостиво безмълвното джудже Ентрери. — А вместо това ще яздим… — той направи пауза и размаха ръка, за да подкани поетичното джудже. — Да, да, както и очаквах — отбеляза Ентрери, когато не последва отговор.

— Ъх-ъх — изрече Атрогейт, размаха ръце пред себе си и започна да отстъпва.

Незабелязан от никого, Джарлаксъл измъкна тънък жезъл и го насочи към Ентрери, след това към Атрогейт и накрая към себе си, като всеки път произнасяше заклинателната дума, за да активира магията му.

— Ах, да се носиш към облаците! — каза Джарлаксъл и заобиколи Илнезара. — Мога ли да ви яхна, уважаема лейди? — попита игриво и Илнезара, чиято трансформация продължаваше и тялото й се удължаваше, изрева в отговор.

Джарлаксъл се покатери по люспестия й гръб и я възседна точно преди две огромни криле да изникнат иззад раменете й и да се разпънат в цялата си дължина.

— Дракон — измърмори Атрогейт.

— Изпусна репликата, съжалявам — каза му Ентрери с тъжен глас, макар да се наслаждаваше на гледката на объркания Атрогейт.

— Дракон — изломоти Атрогейт. — Това е дракон. Тя е червей… дракон… дракон.

— Може ли да изям джуджето? — обърна се към Джарлаксъл Илнезара веднага щом трансформацията й приключи. Стоеше на четири крака, могъщ меден дракон. — Ще ми трябва подхранване за пътуването.

Джарлаксъл се наведе напред и прошепна в ухото й. Змиевидният й врат се изви и стрелна главата й към Атрогейт, който пребледня и почти припадна. Илнезара го удари със струя от дъха си, магическа вихрушка от „тежък“ въздух. Внезапно изглеждаше сякаш Атрогейт се движи много по-бавно и той се обърна сякаш тичаше през дълбока кал.

Но Илнезара нямаше подобни ограничения, вдигна се на задни крака и скочи напред. С едно плясване на крилете се издигна заедно с ездача си мрачен елф над земята. Стрелнаха се покрай Ентрери, когото събориха, и Тазмикела, която изглежда се наслаждаваше на внезапния повей на вятъра.

Атрогейт се хвърли настрани — или тъкмо понечваше да го направи, — когато Илнезара прелетя над него и ноктите й го сграбчиха здраво и го повлякоха. За едно примигване на окото ужасеното джудже се озова на петдесет стъпки над земята и се издигаше все по-бързо.

— Ще ми липсваш, Артемис Ентрери — изрече Тазмикела, когато двамата останаха сами на полето. — Привързах се към теб, макар така и да не започнах да ти вярвам — усмихна се леко, докато лицето й започна да се извива и размива. — Може пък да има нещо в този елемент на опасност, който сестра ми толкова харесва.

Ентрери искаше да й припомни, че тя е дракон, но му хрумна, че да обижда подобно създание може и да не е най-умното нещо. Когато Тазмикела се преобрази изцяло, той я заобиколи и се покатери на гърба й с идеята да изимитира Джарлаксъл, а не Атрогейт.

След няколко мига бяха във въздуха, вятърът плющеше около тях, а земята изчезна в шеметна мъглявина. Ентрери и Атрогейт не знаеха, но жезълът на Джарлаксъл ги бе спасил от убийствения мраз на зимния вятър. Докато драконите се издигаха все по-високо в студеното небе, триото по-нисши създания биха замръзнали до смърт, ако не беше защитното заклинание.

Артемис Ентрери не забеляза нищо от това. Наметалото му се вееше зад него, а светът отдолу се движеше с главозамайваща скорост. След не много дълъг полет вече можеше да види северния бряг на Лунното море.

Драконите продължаваха да се издигат на височина, така че наблюдателите от земята да ги сметнат за птици. Не след дълго, за изненада на Ентрери, излязоха над морето и сестрите завиха надясно и се насочиха на запад-югозапад. Летяха през нощта и кацнаха на малък остров точно преди пукването на зората.

Ентрери се спусна от гърба на Тазмикела.

— Починете си — инструктира ги драконката. — Ще полетим отново, щом падне нощта, за да завършим прекосяването на морето. Ще ви стоварим северно от Кормир и оттам пътят си е ваш.

Ентрери забеляза приближаването на Джарлаксъл и Атрогейт — най-вече заради ломотенето и мърморенето на очевидно напълно разтърсеното джудже.

— Трябва да ги прасна и двете — мърмореше той. Да се отнасят така с джудже. Просто не е учтиво.

Ентрери можеше само да се надява, че заплахата му е нещо повече от празни думи. Гигантската челюст на Тазмикела, сключваща се около Атрогейт, беше гледка, на която убиецът със сигурност щеше да се наслаждава, но той остави приятния образ да избледнее и съсредоточи вниманието си върху драконката.

— Имам пари — каза той. — Поне някакви — хвърли един поглед на Джарлаксъл. — Бих помолил да ме отнесете още по-надалече по този маршрут, на югозапад.

Джарлаксъл застана до него и го изгледа с любопитство.

— Кормир е добра отбивка — отбеляза той.

— В такъв случай ти пожелавам приятно прекарване там — каза Ентрери и Джарлаксъл отстъпи крачка назад и примигна, сякаш го бяха зашлевили. — Нямам нито времето, нито желанието.

— Колко далече искаш да отидеш? — попита Тазмикела, снижавайки драконовия си глас доколкото е възможно, така че да не се носи над откритите води.

— Колкото далече решите да ме отнесете. Пътят ми е към Мемнон, в южната част на Сабления бряг.

— Това е дълъг път — отбеляза Тазмикела.

Ентрери погледна към Джарлаксъл.

— Какъвто и да е делът ми, дай им го.

— Дял от какво? — отвърна мрачният елф. — Ние загубихме.

Ентрери присви очи.

— Мога да уредя някакво плащане — каза Джарлаксъл на драконките. — Колко ще искате? Или може би има други неща, за които бихте се спазарили. Можем да ги обсъдим по-късно.

Драконките си размениха предпазливи погледи, което се стори много странно на Ентрери, тъй като все пак бяха драконки.

Като изключим, че в този момент Илнезара са върна в човешката си форма и подкани сестра си да направи същото.

— В случай, че на острова има посетители — обясни русокосата жена, макар погледът, който Тазмикела й хвърли, когато промени естествената си форма, да показваше, че разбира скритите мотиви на Илнезара твърде добре, особено когато последната намигна доста похотливо на Джарлаксъл.

— Това също — каза Джарлаксъл. — Макар да чувствам, че би трябвало да ви платя повече.

— Би трябвало — каза Илнезара.

Въздишката на Ентрери показа, че е чул достатъчно от тези глупости.

— Ще ме отнесеш ли?

— Не по целия път до Мемнон, не — отвърна Тазмикела. — Имам врагове в южните пустини, с които не искам да се срещам. Но ще видим колко далече ще ни отнесат ветровете.

— Ами ти? — обърна се към Джарлаксъл Илнезара.

— Ами аз? — попита с надежда Атрогейт.

Джарлаксъл и драконката погледнаха към джуджето.

— Отмъкнахте ме от мястото, което смятах за дом от много години — запротестира Атрогейт. — Не можете да очаквате просто да плувам до Кормир, нали?

— Тримата ще останем заедно — отговори Джарлаксъл едновременно на джуджето и драконката. — Ще съм благодарен, ако ме отнесеш след сестра ти и Артемис.

Ако се опитваше да предизвика реакция, като провъзгласи намеренията си, мрачният елф бе горчиво разочарован, защото Ентрери, на когото не му пукаше, вече бе започнал да се отдалечава.

Илнезара сграбчи Джарлаксъл за ръката и го придърпа.

— Ела и ми покажи благодарността си — подкани го тя.

Джарлаксъл я последва, без да протестира, но продължи да се взира след Ентрери, който бе седнал с гръб към една скала и се взираше в тъмните пусти води на запад.

— Продължавам да съм изненадана, че би предоставил такава информация — каза Илнезара на Джарлаксъл на следващия ден към обяд, когато се събуди до него. — Защо би ми доверил подобна информация, след като се съюзих с крал Гарет срещу теб? Или искаш нещо лошо да се случи на това създание Кимуриел и бившите ти сътрудници?

— Няма да видиш нито Кимуриел, нито някой друг от братята ми от Подземния мрак — отвърна й съненият Джарлаксъл. Прозя се, протегна се и огледа обстановката. Вълните се блъскаха ритмично по каменистия бряг на малкия остров, заглушавани периодично от хъркането на Атрогейт. — Те ще действат от сенките отдолу.

— Тогава защо ми казваш?

— Те не представляват опасност за крал Гарет — отвърна Джарлаксъл. — А сега знам докъде се простира лоялността ти. Наистина, Кимуриел ще принуди Кнеликт да се държи възпитано, така че вземи под внимание усилията на Бреган Д’аерте за обуздаване на Цитаделата на убийците. И възможност за двете със сестра ви. Предмети, които считаме за обикновени и евтини в Мензоберанзан, без съмнение ще ви заинтересуват сериозно за колекциите ви и ще струват прилична сума на Повърхността. По същия начин можете да спазарите стоки, които не са особено ценени тук, но ще накарат очите на матроните в градовете на мрачните елфи да засияят.

— Значи Бреган Д’аерте е с търговска ориентация?

— Първо, преди всичко и когато имаме избор.

Илнезара кимна бавно, макар изражението й все още да бе изпълнено със съмнение.

— Ще ги наблюдаваме внимателно.

— Никога няма да ги видите — отвърна Джарлаксъл, изправи се и събра дрехите си. — Кимуриел не е умел в маниерите на учтивото общуване. Това винаги е била моята роля, но, естествено, вашият крал Гарет не е достатъчно широко скроен, за да оцени компанията ми.

Сега, ако ме извините, скъпа лейди, денят вече напредва и аз трябва да разговарям със съдружника си — завърши с поклон и нахлузи ризата си.

— Изненада те с молбата си — каза Илнезара, докато Джарлаксъл се канеше да се отдалечи.

Мрачният елф се спря и погледна назад.

— Или просто не си свикнал той да води? — подкачи го Илнезара.

Джарлаксъл се ухили, сви рамене и се отдалечи.

Забеляза Ентрери, който дремеше край същата скала, прикрит от изгряващото слънце, със западните води, ширнали се пред него.

Мрачният елф се огледа наоколо и бързо глътна едната от отварите, които му бе дал Кимуриел. Изчака за момент магията да подейства, после съсредоточи вниманието си върху Ентрери, обмисляйки въпросите, които може да зададе, за да пришпори мислите на мъжа.

Джарлаксъл примигна изненадано, защото мислите на Ентрери започнаха натрапчиво да изкристализират в ума му. Отварите улесняваха четенето на мисли и когато образите на голямо пристанище започнаха да прелитат през ума му, Джарлаксъл осъзна, че Ентрери вече беше там, в Мемнон, родният му град.

Образите бяха толкова ясни, че Джарлаксъл почти можеше да помирише соления въздух и да чуе морските птици. Сънят на Ентрери — „дали беше сън, или спомен“, зачуди се мрачният елф — му показа обикновена жена, която някога може и да е била привлекателна, макар мръсотията, прахолякът и тежкият живот да бяха сложили отпечатъка си. Малкото й останали зъби бяха изкривени и жълти, а очите й, може би блестящо черни преди, показваха апатията на отчаянието. Това бяха празните и уморени очи на човек, който дълго време е страдал в бедност. Светът беше пречупил тази някога хубава жена.

Джарлаксъл почувства нежността, която се излъчваше от Ентрери, докато все още бе потънал в съня си.

После каруца, свещеник, писъците на малко момче…

Джарлаксъл отстъпи крачка назад, когато у Ентрери се надигна вълна от ярост и почти го погълна. Такъв гняв! Страстен, животински гняв!

Отново видя жената, изчезваща в прахоляка, и почувства, че е в каруцата, която се отдалечаваше от нея.

Нежността беше изчезнала, заменена от чувство на предателство, което изпълни Джарлаксъл с безпокойство.

Не след дълго мрачният елф се измъкна от него потресен. Остана втренчен в Ентрери и знаеше, че онова, което бе видял, когато се бе промъкнал в сънищата на убиеца, наистина бяха спомени.

— Майка ти — прошепна под носа си мрачният елф, като си припомни образа на чернокосата, черноока жена.

Мрачният елф изсумтя на иронията. Може би родството, което чувстваше с Ентрери, се отнасяше до сходни преживявания повече, отколкото бе осъзнавал.