Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (10)

Глава 9
Извън ръкавицата

— Ба, слушаш ме как бръщолевя и си мислиш, че съм глупак, нали, елфе?

— Аз? — невинно попита Джарлаксъл с подигравателна нотка в гласа.

Сграбчи ръката на Атрогейт, когато джуджето бръкна в джоба си и извади няколко монети за чакащата сервитьорка.

Атрогейт погледна надолу към ръката на мрачния елф, стиснала здраво китката му, после вдигна глава, за да го срещне очи в очи.

— Искаш от мен да тръгна, нали?

— Това е предложение за приключение.

Атрогейт изсумтя.

— Дружката ти върза космаците по задника на Кнеликт на възел, а сега ти размахваш пръсти под носа на Кейн. Приключение, викаш? Мисля, че си си построил две железни стени, Джарлаксъл, и сега и двете са на път да се стоварят отгоре ти. Въпросът е коя ще те сплеска първа?

— Ах, но ако паднат едновременно, няма ли да си попречат една на друга? — елфът вдигна ръце пред себе си със събрани пръсти, насочени нагоре, после ги пусна да паднат една срещу друга, докато пръстите не се събраха, оформяйки обърнато V. — Между тях има място, нали?

— Вие сте луди.

Единственото, което можеше да направи Джарлаксъл, беше да се изсмее на това наблюдение, а като се замисли, нямаше много смисъл да го оспорва.

— От тях не можеш да избягаш достатъчно далече — добави Атрогейт по-сериозно, изпреварвайки повторно предложение от страна на мрачния елф. — Значи ще бягате от Хелиогабалус и туй ще е мъдър избор — във всеки случай най-добрият, който имате, макар с това да не искам нищо да кажа!

— Ела с нас.

— Ама си твърдоглав. — Джуджето постави ръце на кръста, пое си въздух и поклати косматата си глава. Не мога.

Джарлаксъл знаеше, че е победен и не можеше да обвинява прагматичното джудже.

— Добре тогава — рече и потупа Атрогейт по рамото. — Бъди спокоен, уверявам те, че сметките ти тук са платени за цялата зима — той се обърна към кръчмаря зад тезгяха, който явно бе дочул, защото кимна утвърдително. — Пий до пълна забрава, докато снеговете се стопят и можеш да се върнеш във Ваасанската порта.

Подарък от Джарлаксъл. И посещавай пекаря Пайтър, когато пожелаеш. Парите ти няма да са добре дошли там, но апетитът ти със сигурност ще е.

Атрогейт сви устни и кимна признателно. Независимо дали искаше да се замесва с Джарлаксъл, или не, джуджето нямаше да откаже тези предложения!

— Яж и пий подобаващо, скъпи Атрогейт, приятелю мой — довърши Джарлаксъл и се поклони.

Атрогейт го сграбчи здраво за рамото преди да е успял да се изправи и дръпна ухото му по-близо.

— Не ме наричай така, проклет елф. Поне не на място, където се слухти наоколо.

Доволен, че са се разбрали, Джарлаксъл се изправи, кимна с уважение по повод искането на джуджето и напусна кръчмата. Не погледна назад, защото не искаше Атрогейт да види разочарованието, изписано на лицето му.

Излезе на улицата и се огледа. Опита се да остане уверен в решението си дори и при съмненията на Атрогейт. Джуджето, естествено, познаваше региона добре, но Джарлаксъл ги отхвърли с идеята, че то го подценява.

Или поне се опита да си го внуши.

— Чу ли? — попита сенките, използвайки езика на своя дом в Подземния мрак.

— Разбира се — долетя отговор на същия странен език.

— Точно както ти казах е.

— Точно толкова опасно, колкото аз ти казах — отвърна гласът на Кимуриел Облодра.

— Точно толкова обещаващо, колкото ти казах.

Никакъв отговор не долетя до ушите на Джарлаксъл.

— С един враг можем да се справим — прошепна Джарлаксъл. — Не е нужно другият да ни е враг.

— Ще видим — бе всичко, което изрече Кимуриел.

— Готови ли сте за мига, когато се открие възможността?

— Винаги съм готов, Джарлаксъл. Нали затова ме назначи?

Джарлаксъл се усмихна и се успокои от тези уверени думи. Кимуриел, естествено, мислеше в перспектива.

Брилянтният псионист бе преуспявал в предателската обстановка на Мензоберанзан и за него игрите на хората бяха детински забавления. Ентрери и Джарлаксъл бяха станали мишени на Цитаделата на убийците и бяха привлекли любопитството на Тайна песен. Тези две групи щяха да се борят около дуото също толкова или дори повече отколкото щяха де се борят със самото дуо.

А това щеше да отвори нови възможности. За момента Цитаделата бе по-малко страшната и следователно можеше да бъде използвана, за да държат Тайна песен настрана.

Джарлаксъл почувства, че Кимуриел е изчезнал без съмнение, за да подготви бойното поле — затова тръгна към дома си по улиците на Хелиогабалус. На много ъгли бяха запалени светлини, но те трептяха и бяха притъпени от спусналата се мъгла, така типична за този период от годината, когато температурите варираха в големи амплитуди през деня и нощта. Мрачният елф придърпа наметалото си по-плътно и заглуши магическите си ботуши. Може би в настоящия момент беше по-добре да се слива максимално със заобикалящата го среда.

Съвсем тих и почти невидим с елфическото си наметало, Джарлаксъл не само нямаше проблем да стигне до стълбите, водещи към жилището му в неугледната сграда, но успя и да пообиколи околния район и да забележи други, за които самият той остана скрит.

Бързо докосване по дясната страна на впечатляващата му шапка го повдигна във въздуха и той се понесе безшумно нагоре по разнебитеното, скърцащо стълбище. Влезе вътре в коридора и в пълен мрак отиде до вратата.

Пълен мрак за обитател на Повърхността, но не и за Джарлаксъл. Въпреки това едва различи миниатюрната статуетка на дракон, заложена като капан над вратата на жилището. Но определено не можеше да различи цвета на очите на дракона.

Беше казал на Ентрери да ги държи бели, но можеше ли да вярва на това?

Тъй като нямаше желание да пали светлина и да предупреди множеството съмнителни субекти, които бе забелязал навън, мрачният елф бръкна в шапката си и измъкна изпод подплатата диск от черен филц. Няколко въртеливи движения го удължиха достатъчно и Джарлаксъл го метна към стената до вратата.

Дискът се залепи, а магията му създаде дупка в стената, разкривайки мъждукаща светлина на свещ, идваща отвътре.

Джарлаксъл пристъпи в стаята и видя Ентрери, застанал в сенките на единия от ъглите по такъв начин, че да може да наднича през тясното пространство между тъмната щора и дървената рамка на прозореца.

Ентрери му показа, че го е забелязал с кимване, но не свали очи от улицата отвън.

— Събират се посетители — прошепна убиецът.

— Повече, отколкото предполагаш — отвърна Джарлаксъл.

Протегна се и издърпа диска, с което ликвидира дупката и стената възстанови предишния си вид.

— Отново ли ще ме мъмриш, задето съм ядосал Кнеликт? Пак ли ще ме питаш какво съм направил?

— Без съмнение някои от гостите ни са хора на Кнеликт.

— Някои?

— Тайна песен също проявява интерес — обясни Джарлаксъл.

— Тайна песен? Разузнавателната мрежа на крал Гарет?

— Подозирам, че са стигнали до извода, че битките с гаргойлите и драколича не са били единствените в замъка. В крайна сметка, от четиримата загинали двама са били жертва на едно и също острие.

— Значи отново аз съм виновен?

Джарлаксъл се разсмя.

— Не бих казал. Ако изобщо има някой за обвиняване по сметките на Гарет.

Ентрери се приближи до прозореца, плъзна върха на камата под ръба на щората и посмя да я дръпне още малко, за да разшири леко видимото пространство.

— Това не ми харесва — изрече убиецът. — Знаят, че сме тук и може да нападнат…

— Тогава нека не стоим тук — намеси се Джарлаксъл.

Ентрери позволи на щората отново да се плъзне на мястото си и отстъпи от прозореца, за да погледне приятеля си в очите.

— Драконите? — попита той.

Джарлаксъл поклати глава.

— Не искат да имат нищо общо с това. Мисля, че приятелите на Гарет са ги уплашили.

— Прекрасно.

— Ба, та те са само дракони.

Ентрери се намръщи при тези думи, но нямаше намерение да иска пояснение.

— Тогава накъде?

— Никъде в града няма да е безопасно. Всъщност, очаквам, че ще почувстваме здравите пипала на враговете ни и от двете страни из цяла Дамара.

Лицето на Ентрери се изопна. Очевидно знаеше какво е намислил мрачният елф.

— Има един замък, където може да сме добре дошли — потвърди Джарлаксъл.

— Добре дошли? Или да намерим убежище?

— Затворът за един човек е дом за друг.

— Дом за друг мрачен елф — поправи го Ентрери и предизвика изблик на смях у Джарлаксъл.

— Води тогава — убиецът подкани тъмнокожия си спътник миг по-късно, когато звук отвън им напомни, че може би не е време за философски дебати.

Джарлаксъл се обърна към вратата.

— Бял, както се бяхме разбрали? — попита той.

— Да.

Мрачният елф отвори вратата, после се спря и погледна назад. Придържайки я широко отворена, отстъпи настрани и направи знак на Ентрери да излезе пръв, Ентрери мина покрай него и прекрачи прага.

— Синьо — изрече и се протегна, за да прибере статуетката.

Джарлаксъл се разсмя още по-силно.

* * *

— Момчетата на Гарет са, казвам ти — обърна се към спътника си Босън Брюзбери.

Невероятно тънък и жилав малък плъх, Босън преминаваше през най-тесните улички и прегради сякаш бяха широки улици, което, естествено, само вбесяваше партньора му в лова Ремилар Дръзкия, млад магьосник, чието мнение за самия него далеч надхвърляше това на равните нему и господарите му в Цитаделата на убийците.

— Значи и Тайна песен също проявява интерес към този тип Артемис Ентрери — отвърна Ремилар.

Изведнъж млъкна и за малко не се препъна, когато богато украсената му синя роба се закачи на острия ръб на разхлабена дъска отстрани на сградата, в която живееше Ентрери.

— Или интерес към нас — отвърна Босън. — Изглежда, че групата отсреща наблюдава момчетата на Бърги в задната уличка отляво.

— Сблъскващи се интереси — отвърна Ремилар с незаинтересован тон. — Добре тогава, нека действаме бързо и да се махаме. Не прекъснах важните си изследвания, за да си тръгна без наградата.

— Според всички слухове този е опасен, а приятелят му мрачен елф е още по-лош.

Ремилар въздъхна с отвращение и мина покрай предпазливия си приятел. Отиде до края на уличката, при предния ъгъл на сградата, и погледна към улицата отсреща.

Босън се приближи и даже постави ръка на гърба на Ремилар, което накара магьосника да се изпъне и да издаде още една отвратена въздишка.

— Значи да действаме бързо — обърна се той към младия убиец.

— Мога да се промъкна зад тоя плъх Ентрери — предложи Босън. — Ти им отвлечи вниманието, а остриетата ми ще свършат мръсната работа. Ще взема ухото му за доказателство.

Дори и да бе впечатлен, Ремилар определено не го показа.

— Нямаме време за легендарните ти умения в промъкването — отвърна и ако Босън беше по-умен тип, щеше да улови саркастичната нотка в тона му. — Ти ще си примамката в този случай. Ще влезеш през централния вход. Примами го отвън — или тях, ако мрачният елф си е вкъщи — и им покажи остриетата си. Трябва да задържиш мислите и действията им заети само за няколко секунди и аз ще ги поразя със светкавици и магически снаряди, за да намаля гърченето. Бъди бърз и нека острието ти е в готовност, за да прибереш трофея си — главата му, ако щеш — и с едно изщракване на пръстите ще се махнем оттук, телепортирани обратно на хълмовете пред Цитаделата.

Босън гледаше с тъпо изражение, докато се опитваше да смели цялата информация. Понечи да оспори плана, но Ремилар го сграбчи за предната част на туниката и го избута на улицата.

— Искаш да се биеш с Тайна песен или да оставиш някой друг да грабне наградата за Ентрери, така ли? — попита магьосникът.

От близката сграда се разнесе вик и двойката разбра, че времето за планове е изтекло. Босън залитна към вратата и протегна ръка към дръжката.

Но вратата се пръсна пред изненаданото му лице, изтръгната от пантите си, а от нея изскочи Ентрери на гърба на едър мършав черен жребец, който бълваше пушек, а под копитата му се виеха оранжеви пламъци.

Жребецът, адски кошмар, очевидно не правеше разлика между преградите, защото се отнесе към замръзналия Босън по същия начин, както и с вратата.

Главорезът падна под внезапния яростен напад на копитата. Удари се в земята и се сгърчи, а късметът го вкара между задните копита, когато конят прелетя над него. Този късмет обаче не се задържа, когато вторият кошмар изскочи от сградата с мрачния елф на гърба си.

Бедният Босън надигна глава точно навреме, за да бъде прасната, а скалпът му откъснат от огнените копита на втория жребец.

Отстрани, все още скрит в сенките на уличката, Ремилар По-Мъдрият-Отколкото-Дързък импровизира и изрече третото от планираните заклинания най-напред.

* * *

Ръцете й трепереха, когато отвори малкия сандък, защото това бе първият път, в който се осмеляваше да вдигне капака след завръщането си от Палишчук. Беше си намирала работа за краткия си престой преди пътуването до Кървав камък за церемонията, най-вече за да избегне точно това. Задачата, нужна и болезнена, беше нещо, което Калихай едва можеше да понесе.

Вътре в малкия сандък имаше джунджурийки, огърлица и навит на руло пергамент със скица, направена от един от търговците от керван, с който двете бяха прекарали известно време в Скиталческата равнина. Художникът бе направил скица на Калихай и Парисъс ръка за ръка. Тя я погледна и почувства как сините й очи се наливат със сълзи. Приликата беше достатъчно голяма, че да извика спомените за скъпата й Парисъс.

Калихай прокара нежно пръсти върху изображението. Позата беше толкова естествена за двойката, толкова типична. По-високата Парисъс бе изправена, а главата на Калихай почиваше на рамото й. Със свободната си ръка Калихай вдигна едно шалче и го поднесе към лицето си. Затвори очи, с образа от скицата, добре запечатан в съзнанието й, и вдиша дълбоко, поемайки миризмата на покойната си спътница.

Раменете й се разтърсиха от ридания, а сълзите напоиха шала.

Миг по-късно Калихай се овладя, поемайки си дълбоко въздух. Устните й се свиха в тънка линия, докато оставяше шала и скицата настрани. Извади още джунджурии: някои бижута, чифт медали, дадени на двойката от един от подофицерите във Ваасанската порта, огърлица от разнообразни скъпоценни камъни. Жената се спря за момент, после измъкна фалшива брада и шапка от кафява кожа — маскировка, която Парисъс често бе използвала, когато двете с Калихай ходеха да гуляят из кръчмите. „Парисъс се правеше на мъж доста добре“, помисли си Калихай и чу в главата си дрезгавия глас, който приятелката й можеше да имитира при добро желание. Как си бяха играли с чувствата на народа из земите на Кървав камък и отвъд!

Жената най-сетне стигна до предмета, който бе дошла да прибере — малък кристален мускал, пълен с кръв; кръвта на Калихай и Парисъс, смесена и разбъркана, напомняне за споделената им клетва.

— В живота и отвъд — изрече тихо. Погледна към камата си, която бе поставила на малката масичка отстрани, и продължи, сякаш се обръщаше към нея: — Не още.

Калихай измъкна от кесията си малка сребърна верижка — предмет, който бе купила на тръгване от село Кървав камък. Вдигна мускалчето пред очите си и го завъртя бавно, така че да види малката златна дупчица от задната му страна. С пръстите на майстор крадец Калихай промуши верижката през дупката, след което надяна необичайната огърлица на деликатния си елфически врат.

Вдигна една ръка, за да закрие мускала, после допря шала до лицето си за втори път и вдиша миризмата на Парисъс.

Не заплака отново; когато махна шала, лицето й бе напълно лишено от емоции.

* * *

Ремилар за малко не си забрави мисълта и заклинанието, когато забеляза пълзящия Босън, по чието чело се стичаше кръв. Тежко раненият мъж протегна ръка към Ремилар, а погледът му беше умолителен, объркан, замаян.

По средата на заклинанието и без желание да го прекъсва, магьосникът му кимна яростно да побърза.

Босън намери отнякъде прилив на енергия и залитна към него, но Ремилар знаеше, че няма да успее да стигне навреме.

От другата страна на улицата агентите на Цитаделата на убийците наизскачаха от сенките, за да се включат в преследването и към оттеглящото се дуо полетяха огнени стрели и заклинания. Но за ужас на Ремилар от сенките излязоха и други, и на магьосника му трябваше само един миг, за да разкрие самоличността им.

Тайна песен!

Нима Ентрери и Джарлаксъл са били използвани, за да подмамят Цитаделата на убийците? Нима предателството на Ентрери е било просто заблуда, за да примами мрежата под смъртоносния взор на Тайна песен?

Ремилар отхвърли тези мисли и осъзна, че е изгубил и заклинанието. Размаха ръце по-енергично към пълзящия Босън и отново се зае със заклинанието.

Босън пристигна навреме и се строполи в краката на Ремилар, обвивайки ръце около глезените на магьосника. Ремилар дори се пресегна надолу и сграбчи рамото на мъжа, когато освободи заклинанието, пренасяйки ги през пространството до скалистите хълмове в Южна Вааса, на десетки мили на изток от Ваасанската порта.

— Хайде, идвай — каза Ремилар на проснатия си другар. — До Цитаделата остават двеста ярда нагоре по хълма и нямам намерение да те нося.

Пресегна се надолу и повдигна мъжа, след което поклати глава, когато погледна в очите на Босън, защото той като че ли не осъзнаваше къде се намира.

И наистина Босън бе някъде далеч отвъд празния поглед. Беше изгубен във водовъртеж от сиви мъгли и блестящи, ярки светлини, объркването от псионистката атака над съзнанието, докато Кимуриел Облодра поемаше контрол над физическото му тяло.

* * *

Кошмарите трополяха надолу по паважа, а изпод неземните им копита хвърчаха дим и огнени искри.

Джарлаксъл поведе Ентрери покрай един остър ъгъл твърде остър! — и черният като въглен адски жребец закачи количка с прясна риба. Клиентите се разлетяха на всички посоки, а продавачът се хвърли с протегнати ръце, за да защити откритата количка. Изразът върху обезкървеното лице с увиснала челюст и разширени очи на мъжа на средна възраст беше такъв, че Ентрери щеше да го помни още десетки дни.

Пазарът се раздели пред галопиращата двойка. Хората залитаха, препъваха се, призоваваха този или онзи бог, дори крещяха от ужас. Майки грабваха децата си и ги притискаха до гърдите си, люлееха ги и ги успокояваха, сякаш самата Смърт се бе появила по улиците в този ден.

Ентрери забеляза, че Джарлаксъл изглежда се забавлява. В един момент мрачният елф дори свали шапката си и я размаха наоколо, като в същото време умело направляваше жребеца си из тълпата.

Ентрери пришпори жребеца си покрай мрачния елф и пое водачеството, после поведе Джарлаксъл надолу покрай един остър завой към по-тиха улица.

— Селяните са прикритие за бягството ни! — запротестира Джарлаксъл.

Ентрери не отговори. Наведе глава и пришпори кошмара още по-бързо. Минаха през няколко пресечки, завивайки често и бързо, плашейки всеки кон и всеки човек, който видеше огнените копита на кошмарите им.

Чуваха преследвачите зад гърбовете си, но те се движеха твърде бързо и хаотично и бяха оставили твърде голяма суматоха зад себе си, че някой да успее да се организира и да пресече пътя им.

— Трябва да успеем да преминем през портите — каза Ентрери, когато Джарлаксъл се изравни с него на една широка и почти безлюдна улица.

— А после през моите — отвърна Джарлаксъл.

Ентрери го изгледа с любопитство, без да разбира.

Не му остана време за размишления, защото щом свърнаха зад следващия ъгъл, наведени ниско и завивайки рязко, пред очите им се показа северната порта на Хелиогабалус. Беше отворена както обикновено, но доста стражи вече се обръщаха към тях.

Реакциите на тези стражи, внезапното забързано тичане и виковете накараха двамата ездачи да предположат, че масивната решетка скоро ще бъде спусната, а тежките железни порти ще започнат да се затварят.

Джарлаксъл наведе глава и пришпори кошмара още по-яростно. Черният като въглен жребец ускори и изпод копитата му захвърчаха искри. Вместо да се мъчи да се движи до приятеля си, Ентрери застана зад него и също пришпори жребеца. Джарлаксъл размаха ръце и над закрития парапет над отворените порти се появи кълбо мрак. Ръката на мрачния елф се насочи навън и Ентрери видя, че Джарлаксъл държи тънък жезъл.

— Прекрасно — промърмори убиецът, очаквайки, че безразсъдният му приятел ще запрати огнено кълбо или друга разрушителна магия, която ще предизвика като ответна реакция облак стрели върху им.

Джарлаксъл наведе жезъла и произнесе заклинание.

От върха на предмета се изстреля топка зелена слуз, която изскочи пред ездачите и се насочи към мъжа, който се бореше с макарата отстрани на портата. Джарлаксъл нагласи мерника си и изстреля втора топка към самите порти, после пришпори кошмара още по-силно.

Мъжът, който се занимаваше с макарата, падна назад и извика, пускайки застопоряващия лост. Макарата започна да се върти, а решетката да се спуска.

Но магическата топка залепна здраво за механизма, запълвайки жлебовете с лепкавата субстанция. Въртенето се превърна в пълзене и макарата спря, оставяйки решетката съвсем леко затворена, с достатъчно място, за да преминат двамата наведени ездачи.

Втората топка също улучи целта си и се пльосна на пантата на дясната порта, като запълни процепа и попречи на стражите, които се опитваха да затворят портите. Един от тях се обърна към слузта, но точно тогава всички извикаха и изпопадаха настрани, защото ездачите и адските им жребци ги връхлетяха.

Джарлаксъл обаче далеч не бе приключил и Ентрери си припомни съвсем ясно защо все още следва необичайния мрачен елф. Жезълът изчезна и елфът прехвърли юздите в дясната си ръка. Свали лявата с изщракване и изпод маншета на елегантната му риза се появи кръгла златна гривна. Гривната се изхлузи през дланта му и той я сграбчи и вдигна пред лицето си.

Една стрела описа дъга и се насочи към двойката, последвана от втора.

Джарлаксъл духна през гривната и магията й усили дъха му хиляди пъти, създавайки пред него бариера от вятър, която отвя стрелите на безопасно разстояние.

— Придържай се плътно до мен! — извика елфът на Ентрери и за негов ужас призова втора сфера мрак в празното пространство пред тесния процеп на портите.

Джарлаксъл наведе глава и след три могъщи отскока се озова под скърцащата решетка, която изпробваше здравината на слузта. Гмурна се в мрака и Ентрери със стиснати от ужас зъби го последва.

Последва светлина или поне относителна, както изглеждаше нормалната нощ спрямо призованите от Джарлаксъл сфери, и двойката изгалопира по пътя на север от Хелиогабалус. Две стрели долетяха зад тях едната дори успя да одраска коня на Ентрери, — но кошмарите не забавиха нито за миг, отнасяйки ездачите си далече, далече.

След известно време, когато градът изчезна в мъгливата нощ зад гърбовете им, Джарлаксъл дръпна юздите и отклони жребеца си от пътя.

— Нямаме време за игричките ти — сгълча го Ентрери.

— Би яздил направо към Ваасанската порта, така ли?

— На всяко място, различно от настоящото.

— И Кнеликт или някой от магьосниците на Гарет, а може би и двамата ще направят магия и ще се приземят пред нас, както се случи на пътя за Палишчук при завръщането ни от замъка.

Мрачният елф слезе от седлото и щом се озова на земята освободи кошмара, след което се наведе и прибра обсидиановата статуетка на сигурно място в кесията си.

Ентрери стоеше на коня си и по нищо не личеше, че ще направи същото.

Привидно невъзмутим, Джарлаксъл измъкна друг жезъл от клуп вътре в наметалото си. Вдигна го пред себе си и се обърна към приятеля си:

— Ще се присъединиш ли към мен?

Ентрери се огледа в дъждовната тъмна нощ, после въздъхна и слезе от седлото. Произнесе заклинание, което превърна кошмара в малка статуетка, прибра я от земята и тръгна към мрачния елф.

Джарлаксъл протегна свободната си ръка и Ентрери я хвана. Миг по-късно около двойката се изви цветен вихър. Струи жълто и ослепителни снопове синьо проблеснаха наоколо, последвани от внезапно и дезориентиращо размазване на зрителните възприятия, сякаш всичката светлина, звездите и луната, започнаха да се извиват и свиват.

Върху двойката се спусна внезапен мрак, удар от небитие толкова дълбок, колкото моментът на самата смърт.

Постепенно Ентрери се ориентира към новата обстановка, ъгълът, където огромна, изградена от човешка ръка стена се сливаше с естествената стена от надвисналите скали на планината. Бяха пристигнали до най-западната част на Ваасанската порта, осъзна той, докато се освестяваше и забеляза палатковия град, разположен върху равнината, известна като Скиталческата.

— Защо не го направи от самото начало? — попита обърканият убиец.

— Нямаше да е толкова драматично.

Ентрери понечи да отговори, но преглътна думите, разпознавайки прагматизма зад решението на Джарлаксъл. Ако мрачният елф бе използвал магическия жезъл, за да ги измъкне от града, остатъците от магията щяха да бъдат разпознати от враговете им, които бързо щяха да открият накъде е била насочена. Напускането на града на коне, при това толкова открито, може би им бе осигурило поне малко време.

— Трябва да потеглим на север с най-голяма скорост — уведоми го Джарлаксъл.

— За да се скрием в замъка?

— Забравяш силите на творението на Зенги. Уверявам те, че няма да се крием.

— Звучиш така, сякаш вече си задвижил нещата — отбеляза Ентрери и естествено знаеше, че случаят е точно такъв. — Трябва ми малко време тук.

— Ще доведеш ли полуелфката? — попита Джарлаксъл и изненада Ентрери. — В крайна сметка може и да й липсва здравият разум на Атрогейт и от криворазбрана лоялност към теб да ни последва.

— И смяташ, че това ще е глупаво? Това означава ли, че не си толкова уверен, колкото претендираш?

Джарлаксъл се изсмя насреща му.

— Тя не е въвлечена в нищо от това. Нито от Кнеликт, нито от Гарет, каквото и да е известно на тези страни за връзката ти с нея. Ще направим добре, ако за известно време я държим на разстояние. Щом се установим на север, Калихай може да се присъедини открито. Дотогава може да се окаже по-ценна за нас и със сигурност в по-голяма безопасност, ако между двама ви има разстояние. Естествено, предлагам това с идеята, че можеш да устоиш на болката в слабините си…

Ентрери присви очи и стегна челюстта си, но Джарлаксъл само се изкиска.

— Както искаш — изрече театрално мрачният елф и тръгна покрай стената.

Ентрери остана в сенките за известно време, обмисляйки възможностите си. Знаеше къде ще открие Калихай и съвсем скоро реши точно какво ще й каже.

 

Пръстите й трепереха, докато проследяваше деликатните очертания на Парисъс върху безценния портрет. Калихай затвори очи и отново успя да почувства гладките бузи на Парисъс, мекотата на кожата й над твърдата стегнатост на мускулите.

Калихай знаеше, че никога няма да може да замени това чувство и сините й очи отново се навлажниха.

Прогони сълзите, пусна портрета и се завъртя, когато вратата се отвори. Артемис Ентрери влезе в стаята.

— Почуках — обясни мъжът. — Нямах намерение да те изненадвам.

Калихай, така умела й съобразителна, се изправи бързо и се приближи до любовника си.

— Не те очаквах — каза тя с надежда, че не е преувеличила твърде явно вълнението си.

Обви ръце около врата на мъжа и го целуна страстно.

Ентрери беше повече от доволен да отвърне на целувката.

— Плановете ми се промениха — каза той, след като си поигра с устните на жената за известно време. — Отново се оказах в центъра на буря, наречена Джарлаксъл.

— Прогониха ви от Хелиогабалус?

Ентрери се изкиска.

— Кнеликт или Гарет?

— Да — отвърна, усмихна се още по-широко и целуна Калихай отново.

Но жената нямаше да се даде толкова лесно. Дръпна се настрани.

— Какво ще правиш? Къде ще отидем?

— Не „ние“ — поправи я Ентрери. — Аз потеглям директно на север. Към замъка на север от Палишчук.

Калихай поклати глава, а лицето й се разкриви от почуда.

— Всичко ще се нареди — обещай — И то бързо.

— Тогава ще дойда с теб.

Още преди да завърши мисълта си, Ентрери вече поклащаше глава.

— Не — отвърна той. — Нужна си ми тук. Може да се окаже, че ще ми послужиш тук, но това би било невъзможно, ако се знае, че си свързана с мен.

— Виждали са ни заедно — припомни му жената.

— Такива отношения не са необичайни или неочаквани и не са показателни за нищо повече.

— Такива ли са чувствата ти? — попита жената и в гласа й се промъкна твърда нотка.

Ентрери се усмихна насреща й.

— Не е въпросът как се чувствам, нали? Важно е как ни възприемат или как ще ни възприемат. Имали сме кратка и бурна връзка, но пътищата ни са се разделели в Кървав камък и всеки е заживял живота си.

Калихай обмисли думите му, обмисли цялата ситуация за момент, после поклати отрицателно глава.

— По-добре да дойда с теб — настоя тя и се завъртя към раклата, която съдържаше екипировката й за пътуване.

— Не — заяви Ентрери и тонът му не оставаше място за дебати.

Жената бе доволна, че е с гръб към него, в противен случай той щеше да забележи внезапната й гримаса.

— Не е мъдро и нямам намерение да те поставям в такава опасност — обясни Ентрери. — Нито пък по собствено желание ще се лиша от предимството, което ще ми дадеш като таен съюзник.

— Предимство? — изплю думите Калихай и се обърна с лице към него. — Това ли е целта на съществуването ти? Да търсиш предимство? Ще се откажеш от удоволствието заради тактическо предимство, от което вероятно няма да имаш нужда?

— Щом поставяш въпроса по този начин — отвърна Ентрери, — да.

Калихай се стегна, сякаш я бяха зашлевили.

— Няма да позволя нито слабините ми, нито сърцето ми да ни навлекат гибел — каза й убиецът. — Пътят пред мен е тъмен, но вярвам, че е кратък.

Гласът му се промени и стана дрезгав и сериозен, но вече не беше груб и гробовен.

— Няма да те поведа към гибелта ти от егоизъм — обясни той. — Няма да сме разделени за дълго — може би за не повече, отколкото първоначално бяхме планирали.

— Или ще умреш из северните земи без мен.

— В такъв случай ще съм двойно благодарен, че не съм ти позволил да си до мен.

Калихай се опита да разбере собствените си чувства достатъчно добре, че да отговори. Трябваше ли да му е сърдита? Трябваше ли да е обидена? Трябваше ли да му благодари, че я поставя над собствените си желания?

Почувства се сякаш се увива в разпростиращи се паяжини, където дори емоциите й трябваше да изиграват преструвка вътре в преструвката.

— Не дойдох да се караме — каза Ентрери и гласът му отново бе спокоен.

— Тогава защо си дошъл? За да ме вземеш за последен път преди да изчезнеш от живота ми ли?

— За жалост нямам време — отвърна той. — И няма да напусна живота ти. Това е временно. Длъжен съм да те държа в течение за пътуванията си.

— Длъжен си да ми кажеш, че най-вероятно ще умреш от нечия друга ръка? — попита Калихай и в момент на особена злоба се запита как ли би реагирал Ентрери, ако разпознаеше двойното значение на думите й.

Той обаче очевидно не можа, защото започна да клати глава в знак на отрицание и бавно се приближи.

Калихай забеляза колана и камата, почиваща на бедрото му.

Но точно в този момент вратата се отвори и Джарлаксъл надникна в стаята.

— А, прекрасно, останал си облечен — изрече той и малко преувеличено намигна.

— Каза, че имам време — изръмжа му раздразненият Ентрери, докато се обръщаше към него.

— Опасявам се, че подцених схватливостта на враговете ни — призна мрачният елф. — Целуни момичето за сбогом и да се махаме оттук. Щеше да е за предпочитане, ако го бяхме направили преди известно време.

Ентрери се обърна към Калихай. Не я целуна отново, а просто взе ръцете й в своите.

— Не е за дълго — обеща и последва мрачния елф.

Калихай остана на място дълго след като вратата се затвори, а емоциите й бушуваха от объркване през страх до гняв и обратното. Погледна отново към портрета на покойната си приятелка и се зачуди дали ще загуби и Ентрери във ваасанската пустош.

Нямаше избор. Единственото, което й остана, бе да стисне юмруци и зъби в безпомощно раздразнение.