Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (13)

Глава 12
Котка и мишка

— Какво да правя? — обърна се към великия маг нервната жена.

Кнеликт я изгледа сурово и тя се отдръпна от него. Не трябваше да задава такива въпроси. В крайна сметка, задачите й във Ваасанската порта бяха достатъчно прости и не се бяха променяли от пет години.

Жената задъвка долната си устна, докато събираше куража да настоява, защото знаеше, че ако не го направи, опасността за нея ще е много по-голяма, отколкото от предизвикването на гнева на мага.

— Извинете, сър — каза тя, опитвайки се да извърти опасните думи. — Но хората са притеснени, естествено.

Тайна песен е навсякъде… включително и тук. Откриват наш’те и ги обръщат едни срещу други, а тези, дет’ не ги обръщат, ги бесят на юг, тъй се говори.

Погледът на Кнеликт беше напълно студен и лишен от емоция. Въпреки страховете си, жената не можа да остане спокойна пред този поглед и наведе очи, заставайки в смутена и разкаяна поза, като успя да прошепне:

— Моля за прошка, сър.

— Считай го за късмет, че не познаваш никого, срещу когото би могла да се обърнеш — каза й Кнеликт.

Протегна ръка и хвана брадичката й в шепа, след което повдигна главата й нагоре.

Краката на жената се разтрепериха, когато погледна към лицето на злия архимаг.

— Защото, разбира се, нищо, което Тайна песен биха ти направили, не може да се сравнява със силната агония, която ще изпиташ в отмъстителните ми ръце. Никога не забравяй това. Ако случайно се окажеш с примка около нежното вратле, насили се да заспиш, да се отпуснеш напълно, когато се отвори капакът на пода.

Казвали са ми, че чистото счупване е по-добро.

— Н-но, сър… — започна да заеква бедната жена.

Трепереше толкова силно, че ако не беше ръката на Кнеликт върху брадичката й, щеше да залитне.

Кнеликт я спря, като постави показалеца на свободната си ръка върху устните й.

— Днес отново ми служи добре — изрече той и никога други думи не бяха прозвучавали толкова укорително за несигурната и ужасена сервитьорка. — Както правиш, откакто избра да постъпиш на служба при мен преди толкова години — добави той и наблегна на съучастничеството й.

— Малко отгоре този път — продължи магьосникът вече усмихнато и това изглеждаше дори по-жестоко.

Пусна жената и посегна към колана си, откъдето извади малка кесийка, в която звънтяха монети. — Всичко в злато.

За един кратък миг очите на жената блеснаха жадно. После обаче преглътна тежко, замисляйки се как би могла да обясни това съкровище, ако от Тайна песен дойдат да задават въпроси.

Въпреки това взе кесийката.

* * *

Облакът дим и звукът от кашлица подсказаха на крал Гарет и приятелите му, че Емелин Сивия най-сетне е пристигнал в Хелиогабалус. Изненадващо, старият магьосник беше избрал да се телепортира в залата за аудиенции на краля в престолния дворец, вместо в по-безопасната — за целите на телепортацията — гилдия на магьосниците в другия край на града. И даже още по-изненадващо, Емелин не беше сам.

Всички очи — на Гарет, Келедон, Кейн, отец Дугалд и на барон Димиян Рий — се обърнаха към двойката, състояща се от стария магьосник и красива млада жена с кръгло, плоско лице и огненочервена коса.

— Добра среща, заядливецо — отбеляза Келедон сухо. — Както винаги, пристигането ти е точно до последната секунда.

— Не съм те питал за съвет и само това стига в твоето егоцентрично мислене да не съм идеален — контрира го Емелин. — Ако целият свят се подчиняваше на магистър Кирни, то целият свят щеше да е… перфектен.

— Взе да се научава, нали? — попита останалите Келедон, докато се обръщаше към Гарет.

Емелин измърмори и размаха ръце към крадеца, после се изкашля отново.

— В интерес на истината моментът на пристигането ти е съвсем подходящ — каза Гарет.

Кралят отмести погледа си от Емелин към своя гост, барона на Хелиогабалус, който отдавна му бе безмълвен противник. Защото за Димиян Рий, който ръководеше най-важното и най-населено баронство в Дамара, се носеха слухове, че до някаква степен е обвързан с Цитаделата на убийците. По тази причина за Гарет и приятелите му не беше изненада да открият развълнувания мъж, който тропаше на вратата им и се оплакваше гръмогласно от множеството обесвания, които хората на Гарет извършваха из проспериращия му град.

— Барон Рий — каза Емелин доста хладно и не се поклони.

— Сиви — отвърна Рий.

— Нашият приятел, баронът, е дошъл да протестира срещу справедливостта, която донесохме в града му — обясни отец Дугалд.

— Току-що пристигнах — напомни Емелин.

— Тайна песен се сблъска с множество агенти на Цитаделата на убийците — обясни крал Гарет. — Те безсрамно нападнаха чирак-рицар на Ордена.

— Онова създание Ентрери?

— Точно него — отвърна Гарет. — Но този път нашите врагове се надцениха. Не знаеха, че магистър Кейн и Келедон са наблизо заедно с много съюзници.

— И сега ги бесите? Ами, чудесно! Против каква част от това възразява барон Рий, ако мога да попитам?

Да не би някои от бившите му любовници да са увиснали на въжето?

— Ще направиш добре, ако си мериш приказките, преди да ги изговаряш, Сиви — изрече Димиян Рий и си спечели подигравателна усмивка от архимага.

— А ти ще направиш добре, ако си припомниш, че единствената причина, поради която не те унищожих изцяло при падането на Зенги, беше милостта на този мъж, седнал на трона пред теб — отвърна Емелин и жената до него се размърда и се огледа нервно наоколо.

— Достатъчно, Емелин — заповяда крал Гарет. — И вие също — продължи и огледа сурово останалите, като накрая погледът му падна върху ядосания барон. — Барон Рий, Хелиогабалус наистина е вашият град. Но вашият град се намира в моето кралство. Не искам разрешение, за да вляза.

— И винаги ще сте добре дошъл като мой гост, кралю мой.

— Когато идвам в Хелиогабалус, не съм твой гост — отвърна Гарет. — Това е основното нещо, което не разбираш. Когато кралят ти дойде в Хелиогабалус, ти си негов гост.

Това предизвика мигновена реакция в цялата стая и всички се ококориха, а Димиян Рий запристъпва нервно от крак на крак като лисица, стигнала до каменна стена и чуваща приближаването на кучетата.

— Когато предлагам ресурсите си, както в случая с Тайна песен, за да поддържат града ти безопасен, ще направиш добре, ако изразиш признателността си.

Димиян Рий преглътна тежко, но не мигна.

Гарет обаче също не мигна.

— Моля те, направи го и се махай — каза той.

Рий се огледа наоколо, като отправи поглед най-вече към Кейн и после към Емелин, двамата членове на групата на Гарет, които бяха най-враждебни към него или поне го демонстрираха най-открито.

— Кралят чака, глупако — долетя боботещ глас от дъното на залата и всички се обърнаха да видят мечешката фигура на Олвен Горския другар и жилавия Риордан Парнел, двамата липсващи другари от групата на Гарет, застанали до вратата. — Давай — нареди Олвен и тръгна напред с огромни крачки. Изглеждаше още по-зловещ, защото държеше в ръце могъщата си брадва Дървосекач в една от огромните си ръце. — Кажи на своя крал колко си благодарен и как целият град ще танцува по улиците тази вечер, защото те са по-безопасни заради пристигането му, Димиян Рий се обърна към Гарет.

— Разбира се, кралю мой. Просто ми се иска да бях поканен на обесванията или стражите ми да бяха уведомени за множеството битки, преди да се разиграят по улиците ни.

— И щяха да подхвърлят златни монети, за да видят на чия страна да се включат — измърмори Емелин към жената до себе си, но достатъчно силно, че останалите да го чуят, което доведе до сподавено хихикане от всички, с изключение на Гарет и Димиян Рий, разбира се, който го изгледа гневно.

— Щеше да е още по-интересно да видим колко от обречените затворници щяха да потърсят милосърдие от барона си — изрече Емелин, улавяйки предизвикателството на този поглед.

— Достатъчно — настоя Гарет. — Уважаеми барон Рий, моля ви, тръгвайте си, и благодаря за вашия… съвет. Оплакванията ви са надлежно отбелязани.

— И отхвърлени — изрече Емелин и Гарет го погледна ядосано.

— И колко дълго Хелиогабалус ще се наслаждава на вашето присъствие, кралю мой? — попита сладко Димиян Рий.

Гарет погледна към Кейн, който кимна.

— Предполагам, че престоят ни тук е почти приключил — отвърна кралят.

— Наистина — добави Емелин и отново привлече погледа на Гарет към себе си.

Магьосникът наклони глава към жената до себе си и Гарет схвана посланието.

— Бароне — каза и се изправи, сочейки към вратата.

Димиян Рий се спря за миг, после се поклони, обърна се и излезе от залата. Още преди да се махне, всички приятели се спуснаха към Олвен, започнаха да го тупат по гърба и да изказват съболезнованията си за загубата на Мариаброн Скиталеца, рейнджърът, който му бе като син.

— Ще разбера цялата истина за последното приключение на Мариаброн — обеща Олвен.

— А аз доведох с мен някой, който може да ти разкаже част от тази история — каза Емелин и това накара останалите да погледнат към жената, която стоеше настрани. — Представям ви лейди Арраян от Палишчук.

— Тя е полуорк? — избъбри Олвен и прочисти гърлото си, а после се изкашля неколкократно, за да прикрие доста грубото си наблюдение.

— Арраян? — изрече Гарет. — Ах, уважаема лейди, моля, приближете се. Вие сте добре дошла тук. Надявах се вече да съм пристигнал в Палишчук, за да ви отдам заслужените почести, но се страхувам, че ситуацията попречи на плановете ми.

Арраян се приближи предпазливо към впечатляващата група, макар видимо да се поотпусна, когато Риордан й намигна окуражително.

— Беше ни казано, че няма да пътувате на юг от портата — изрече Гарет.

— И аз не го направих, добри ми кралю — отвърна Арраян, а гласът й бе тих като шепот.

Тя се поклони, после направи реверанс, поне частично, преди да стори още един неловък поклон.

— Моля ви, не се притеснявайте, прекрасна лейди — каза Гарет. — Вашето присъствие е чест за нас — той се обърна към Дугалд и Кейн и добави. — Изненадани сме, но независимо от това за нас е чест.

Изпълненият с нервност поглед, който Арраян отправи към Емелин, подсказа на Гарет и останалите, че не е тук просто от любезност.

— Направих каквото ми каза и потеглих към портите, за да видя дали нашите приятели Джарлаксъл и Артемис Ентрери са там — обясни Емелин. — Открих ги.

— При портата? — попита Гарет.

— Не, вече бяха преминали, само няколко часа след битката в Хелиогабалус, както изглежда.

— Тази двойка притежава повече магия, отколкото предполагаме — отбеляза отец Дугалд и никой не възрази.

— На север? — попитаха едновременно Гарет и Келедон.

— Към Палишчук? — добави Гарет.

— И отвъд — каза Емелин и погледна към Арраян.

Когато тя се поколеба, старият магьосник постави ръка около раменете й и практически я побутна напред, докато не застана точно пред трона. На Арраян й трябваше известно време, за да събере мислите си, после измъкна навит на руло пергамент изпод една гънка на робата си.

— Беше ми наредено да пътувам дотук и да ви прочета това, кралю мой — изрече тя с необичайно тих глас. — Но не искам да изговарям думите — щом го изрече, протегна пергамента.

Гарет го взе от нея, разви го и повдигайки с любопитство вежди, погледна към приятелите си. Прочете провъзгласяването на кралство Д’аерте и възкачването на крал Артемис I и лицето му потъмня.

— Е, какво пише? — настоя Олвен пред Емелин.

Старият магьосник погледна към крал Гарет, който сякаш почувства погледа му и вдигна очи от пергамента.

Погледна последователно шестимата си другари и каза:

— Съберете армията на Кървав камък, всички основни дивизии. След две седмици потегляме.

— Потегляме? — изрече обърканият Олвен и точно отрази мислите на останалите, с изключение на Емелин, който бе видял прокламацията и Кейн, който пръв от тях бе започнал да разбира сложността на мрежата.

Гарет подаде пергамента на Дугалд.

— Прочети им го. Аз отивам да се помоля.

* * *

— Няма накъде да избягаш, уверявам те — каза Кнеликт на Калихай, след като просто се появи пред нея в покоите й. — И ще те посъветвам да не посягаш към меча — добави, когато очите на жената се отклониха към оръжието, което бе подпряно на далечната стена. — Или към камата, която държиш отзад на колана си. Всъщност, лейди Калихай, ако направиш каквото и да било движение срещу мен, мога да ти обещая най-прелестната смърт. Естествено, знаеш кой съм?

Калихай трябваше да се насили да прекара думите през буцата, заседнала в гърлото й.

— Да, архимагьоснико — изрече почтително и едва тогава се сети да сведе поглед към пода.

— Искаше да убиеш Артемис Ентрери за онова, което стори на приятелката ти — отбеляза делово Кнеликт. — Споделям чувствата ти.

Калихай посмя да вдигне поглед.

— Но, разбира се, ти си погребала това искрено желание за мъст, глупаво момиче — въздъхна преувеличено архимагът. — Плътта е твърде слаба, твърде слаба — каза той и протегна ръка да потупа треперещата жена по бузата.

Калихай инстинктивно се отдръпна — или поне се опита, но Кнеликт размаха пръсти и зад нея се изви вятър, който я бутна към протегната му ръка. Тя не посмя да се противопостави открито.

— Взела си един от смъртните ми врагове за свой любовник — каза Кнеликт, клатейки глава и добави няколко подигравателни „тц-тц“.

Устата на Калихай се задвижи странно в опит да оформи думи.

— Може би трябва просто да те изпепеля — зачуди се Кнеликт. — Бавно горящ огън, контролиран внимателно, така че да почувстваш как кожата ти се навива под натиска на топлината му. О, чувал съм истории за силни мъже, превърнати в хленчещи глупаци при подобен натиск. Плачещи за майките си. Да, това е най-приятният рефрен. Или може би за някоя така красива като теб — е, поне каквато си била преди острието да те превърне в роднина на Медуза…

Той спря за миг и се разсмя подигравателно.

Калихай беше твърде ужасена, за да отговори или да покаже каквато и да било емоция. Знаеше достатъчно за Кнеликт, за да осъзнае, че това не са празни заплахи.

— И все пак ти си жена — продължи Кнеликт. — Така че без съмнение си суетна. Затова заради теб ще призова хиляди насекоми, които ще хапят нежната ти плът и някои, които ще я пробият. Да, очите ти ще издадат ужаса ти, независимо колко твърдоглаво се опитваш да преглътнеш писъците, когато видиш издутините от бръмбарите, които лазят под прекрасната ти кожа.

Това се оказа твърде много за жената войн. Тя се впусна в действие, скачайки с протегнати пръсти, насочени към самодоволната физиономия на Кнеликт.

Премина през него и се строполи на пода. Зашеметена, изгубила равновесие, Калихай се опита бързо да се преориентира. Завъртя се, съсредоточавайки се върху образа, който вече дори бе почнал да избледнява в нищото.

— Беше толкова лесно да те измамя — долетя гласът на магьосника от мястото, където се намираше мечът й.

Тя погледна натам, но той не се виждаше никакъв.

— Беше толкова ужасена от мисълта за присъствието ми, че една проста илюзия и още по-прост вентрилоквизъм те накараха да почувстваш докосването ми.

Калихай облиза устни. Премести краката под себе си, подготвяйки се за спринт.

— Чудиш се дали можеш да стигнеш до меча? — попита безтелесният глас на Кнеликт и все още звучеше сякаш е съвсем близо до оръжието.

Преди да успее да довърши изречението, ръката на Калихай се плъзна зад гърба й, сграбчи камата и се стрелна напред, мятайки я по посока на гласа. Оръжието сякаш се запъна за миг, преди да продължи напред със светкавица от синкава светлина. После увисна насред въздуха с наклонена надолу дръжка, сякаш бе улучило някаква тъкан или друга тънка материя.

— О, камата е магическа — каза Кнеликт. — Проби най-слабата ми защита!

След като получи потвърждение за местоположението му, Калихай преглътна страха си и се метна към меча си. Или поне се опита, защото още докато тръгваше, архимагът се материализира. Камата й висеше отпуснато, заседнала в гънките на многопластовите му роби. Той протегна ръка към нея с насочен пръст, от който проблесна зелена светкавица. Напред полетя стреличка, която улучи жената в диафрагмата.

— Стреличката ми също е магическа — обясни Кнеликт, когато Калихай се преви надве и се хвана за корема. Гримасата й прерасна в силно стенание, а след това в продължителен писък, когато стреличката започна да изпуска киселина.

— Установил съм, че раните в коремната област са най-ефективни за неутрализиране на вражески бойци — каза Кнеликт развеселено. — Не си ли съгласна?

Жената залитна крачка напред.

— О, моля те, продължавай, доблестна амазонке подкачи я Кнеликт.

Той отстъпи настрани и остави пътя към меча й открит.

С предизвикателно изръмжаване Калихай сграбчи стреличката и я измъкна от корема си с малко вътрешности, жълто-зелена киселина и жлъчен сок, капещи от дупката, последвани от червена кръв. Хвърли стреличката на пода и посегна към меча.

В мига, щом ръката й докосна острието, от него се изви мълния, която премина през тялото й и я запрати през стаята, събаряйки я на пода. Тя се опита да се свие, но спазмите не й позволяваха да контролира тялото си.

Косата й бе настръхнала по странен начин, разрошена от шока. Зъбите й тракаха толкова яростно, че устата й се напълни с кръв, ставите й се тресяха непрестанно и болезнено. Подмокри се, но беше изпаднала в такава агония, че дори не го забеляза.

— Как въобще си оцеляла сред изпитанията на Вааса? — подкачи я архимагът и гласът му й подсказа, че е застанал над нея. — Чирак първа година може да те унищожи.

Думите започнаха да заглъхват, докато Калихай губеше съзнание. Почувства, че Кнеликт се навежда и я сграбчва за косата. Помисли си, че ще я убие по стандартния начин — може би като й пререже гърлото с нож.

Надяваше се, че поне ще е бързо и с облекчение установи как се спуска мрак.

* * *

Тежката кавалерия премина първа през отворените порти и навлезе в замръзналите блатисти местности на Вааса. Яздеха по четирима, отклонявайки се по двойки наляво и надясно, а броните на рицарите и конете блестяха приглушено под надвисналото сиво небе. Тропотът на копита продължи дълго време, докато от всяка страна на портата не се формира пълно каре от седем редици по седем. Четиридесет и пет от ездачите във всяко каре бяха ветерани, умели с пиката, лъка, копието и меча и доказани в битките. Но през една редица, в средата на първа, трета, пета и седма имаше по един мъж в бяла роба, която подобно на нагръдниците на рицарите носеше кралския символ на Бялото дърво. Това бяха бойците на Емелин, магьосниците от армията на Кървав камък. Обучени в защитни магии и тренирани да неутрализират магическите номера на врага, докато умелите войни на Кървав камък спечелят битката. Уважавани от бронираните бойци, които ги обграждаха, магьосниците бяха известни като Размагьосващите.

След кавалерията премина бронираната пехота — десетима рамо до рамо, маршируващи в синхрон. Умишлено създаваха зловещ ритъм, като удряха боздугани в щитовете си на всяка втора стъпка. Не промениха посоката си, за да застанат от двете страни на портата, а продължиха направо, докато не преминаха петдесет редици. И тук редиците бяха изпъстрени с Размагьосващи и малцина магьосници от региона можеха да се надяват да прекарат заклинание, дори силно отслабено заклинание, през мрежата от дефанзивни магии, защитаващи войските на крал Гарет.

След пехотата преминаха още ездачи, охраната на крал Гарет Драконоубиец, която заобикаляше краля и антуража му от шестима доверени съветници, включително най-великия магьосник из земите на Кървав камък, Емелин Сивия.

Останалата част от тежката пехота, още петдесет редици, сърцето на армията на Кървав камък, следваше в стегната дисциплинирана формация, като също удряше боздугани в щитовете си. Когато излязоха на полето, кавалерията отново потегли, разгръщайки се така, че да защитава фланговете на основната група, хиляда и сто мъже и жени, много от които деца на войните, които участваха в битката срещу краля вещер.

Ако пехотата бе гръбнакът на армията, кавалерията ръцете й, а Гарет и шестимата му другари главата й, то след тях идваха краката: втора кавалерия, по-слабо бронирана, с по-бързи коне. Това бяха хората на Олвен, рейнджъри и скаути, тренирани да действат по-независимо. Зад тях прииждаше още пехота, предимно леко бронирани копиеносци, които служеха за защита на батареите стрелци с лъкове.

Армията продължаваше да се точи. Още лека пехота, батальони свещеници с каруци, пълни с превързочни материали; кервани с продоволствия; редици силни мъже, носещи стълби; коне, теглещи тарани и греди за обсада на кули…

Мъже и жени бяха изпълнили крепостните стени и наблюдаваха процесията, която се точеше от Ваасанската порта в продължение на часове. Когато най-сетне огромните порти се затвориха, слънцето вече бе започнало да залязва на запад и повече от осем хиляди войници, сърцето и душата на армията на Кървав камък, маршируваха на север.

— Изненадан съм, че Гарет потегли толкова бързо и решително — обърна се Риордан Парнел към Олвен и Кейн.

Тримата оформяха задната част на подредената като ромб група на Гарет, която се движеше между основните редици на тежката пехота.

— В това винаги е била силата му, както разбра и Зенги — отвърна Кейн.

— За негово учудване — съгласи се Риордан с широка усмивка. — На Зенги, имам предвид — добави, щом видя, че другарите му не се усмихват.

Докато другите двама яздеха, Кейн ходеше пеша с обичайното си стоическо изражение, а очите му бяха изпълнени с мрачна решителност. От другата страна на Кейн, на леко бронирания си, но грамаден кон Олвен очевидно кипеше, а буйната му черна брада беше мокра около устата от постоянното дъвчене на устната.

— И все пак — отбеляза Риордан — имаме само едно обикновено парче хартия. Може да означава съвсем малко или нищо.

Кейн посочи напред с брадичката си, насочвайки погледа на Риордан към Гарет и Дугалд и двамата магьосници, Емелин и Арраян.

— Жената полуорк съвсем ясно заяви, че замъкът се е върнал към живот — припомни монахът. — Нашият рицар-чирак и помощникът му мрачен елф си играят с артефакти на Зенги. Това не е нищо.

— Вярно е — призна Риордан. — Но достатъчно ли е, че да вдигнем армията на Кървав камък и да зарежем Дамара по време на открита война с Цитаделата на убийците?

— На Цитаделата бе нанесен тежък удар… — започна да отговаря Кейн, но Олвен го прекъсна.

— Всичко си струва, за да се получат отговори за смъртта на Мариаброн — изрече той и след всяка дума имаше гърлено изръмжаване, така че на приятелите му им се струваше, че всеки момент може да изрече някоя рейнджърска магия и да се превърне в мечка.

На Риордан му хрумна, че на коня на рейнджъра може да не му хареса преживяването, но бардът запази тези мисли за себе си — макар да започна да композира песен по въпроса.

— Тези двамата са намесени, сигурен съм — продължи Олвен.

— По наша информация не са — каза Кейн. — Мариаброн е тръгнал да разузнава напред по собствена воля и против заповедите на Елъри. Разказът е убедителен, особено предвид репутацията на Мариаброн като човек, който обича да поема рискове.

Олвен изсумтя и погледна на друга страна, а кокалчетата на месестите му ръце побеляха от стискане на юздите.

— Е, те са двама души, при това глупави — бързо се намеси Риордан в опит да отклони разговора от тема, която очевидно бе твърде болезнена за рейнджъра. Дори и да си играят с магия на Зенги, както може би подсказва докладът от Палишчук и думите на сестрите дракони, наистина ли са такава заплаха, че трябва да оголваме фланга и кралството си за отмъщението на Кнеликт и Тимошенко?

— Нищо не е оголено — увери го Кейн. — Мрежата на Тайна песен е напълно подготвена да отблъсне всяко действие на Цитаделата, а ако е нужно Емелин може да ни върне обратно с едно махване на жезъла.

— Тогава защо Емелин просто не пренесе нас шестимата дотам и да остави Гарет и войската на място?

— Защото това е възможността, която нашият крал търпеливо очакваше — да покаже напълно влиянието си във Вааса — отвърна друг глас, този на Келедон Кирни.

Подслушвачът забави коня си така, че да се изравни с тях тримата.

— Целта на Гарет не е замъкът — или поне не само замъкът.

Риордан се замисли над това за момент, после изрече:

— Палишчук — той погледна към Кейн, който кимна многозначително. — Показва на Палишчук и жителите му, че са важни за плановете му и че когато са заплашени, той ще го приеме толкова сериозно, колкото ако Хелиогабалус е попаднал под сянката на Зенги — изрече на един дъх Риордан.

Погледите на Келедон и Кейн му подсказаха, че е подредил пъзела правилно.

— Затова е крал — неодобрително добави Риордан под мустак.

— Очаквам, че когато се върнем през Ваасанската порта, кралството на Кървав камък ще е цяло, с обединените под знамето на Гарет Драконоубиец Вааса и Дамара — изрече Келедон.

Внезапно денят се стори малко по-светъл на Риордан.