Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (23)

Глава 22
Отдаване на боговете

— Сега знаем защо е умрял последният глупак — каза Атрогейт, когато заедно с двамата си спътници влезе в къщата, която им бяха предложили в югозападната част на Мемнон.

Бяха влезли в града по-рано същата сутрин и по настояване на Ентрери — поне що се отнасяше до него избегнаха по-добрите райони от пристанищния град, където бяха разположени всички кръчми, и бяха отишли право в западналия район, където къщите представляваха паянтови стени с подове от камъни и пръст — и това важеше за късметлиите, които изобщо имаха някакъв подслон. Много от съседите им, най-бедните жители на града, спяха по песъчливите улици, често дори без навеси, които да ги предпазват от падащите от време на време дъждове. Малко злато от Джарлаксъл бе спестило на тримата поне тази съдба и мъжът, един от чиновниците от Дома на Пазителката, храмът на Селуней, ги бе уведомил за добрия им късмет, защото собственикът на къщата наскоро бе напуснал земния свят и я бе оставил свободна.

Джарлаксъл изпъшка, когато влезе след джуджето, и осъзна, че подкупът за чиновника е бил извънредно щедър. Четири стени обграждаха мястото за подслон, през чийто покрив, наред с тръстиката, се виждаше и небето, пръстен под и една-единствена маса от струпани камъни, до такава степен покрита с пълзящи буболечки — опасни на вид червеникавокафяви създания с дълги щипки и завита нагоре опашка, — че беше очевидно, че мястото е техен дом от много дълго време.

Атрогейт се приближи до масата и изсумтя, сякаш развеселен.

— У дома си имахме име за това — каза той, протегна дебелия си палец и смачка една от пълзящите гадинки с хрущене. — Бюфет.

— Не смей да го ядеш — каза Джарлаксъл и Атрогейт му отвърна с едно от характерните си „буахаха“.

Ентрери влезе последен. Огледа се и почти не забеляза обстановката.

— Струва ми се, че туй ти е доста познато — подразни го Атрогейт.

Ентрери му хвърли кос поглед, но само поклати глава и се обърна.

— На площада, който гледа към доковете, има обедни служби — каза той на Джарлаксъл. — Ще бъда там, от южната страна на Дома на Пазителката.

Обърна се и тръгна да излиза през разнебитената врата.

— Оставяш ли ни? — попита мрачният елф.

— Като начало, не съм ви канил да идвате — припомни му Ентрери, докато се отдалечаваше.

— Буахаха! — изрева Атрогейт.

— Достатъчно, уважаемо джудже — каза Джарлаксъл, макар че не свали очи от вратата. — Това е трудно за нашия приятел.

— Мястото май не го притесни особено — каза Атрогейт.

Джарлаксъл се обърна към него.

— Това? — попита той. — Подозирам, че Артемис Ентрери е добре запознат с подобни жилища. Но предполагам, че завръщането в този град, мястото, където е роден и отраснал, носи със себе си болезнени спомени и поради тази причина трябваше да дойде тук.

За изненада на Джарлаксъл при тези думи Атрогейт се смръщи и кимна, но не каза нищо, много нехарактерна реакция, която разкри доста на проницателния, опитен мрачен елф.

— Тогаз, друже мой, не е ли време за запой? — изтърси джуджето. — Ще чакам молитви да чуя сега, или ще си сготвя манджа от тез същества! Буахаха!

— Само това ли е Атрогейт? — попита Джарлаксъл напълно сериозно и прекъсна изблика на джуджето. Атрогейт го изгледа сурово, внезапно изтрезнял.

— Изглежда, че не се влияеш от други емоции, освен от собствения си хумор — продължи Джарлаксъл, а лицето на Атрогейт се изопваше с всяка дума. — Ако може да се нарече така. Няма ли нещо друго, освен собственото ти удоволствие?

— Аз бих могъл да ти кажа същото.

— Би могъл, но отговорът ми ще включва дълго обяснение на историята.

— Или можеш да ми кажеш да си гледам работата.

— Наистина. И какво ще направиш, мой космати приятелю?

— Отиваш някъде, където не ти е мястото.

— Твоето безгрижие не е безпричинно — каза мрачният елф. — Нещо за пиене, някой за удряне, и шега, която да го накара да стене — само това ли е Атрогейт?

— Нищо не знаеш.

„Наистина“, помисли си Джарлаксъл, подсмихна се и реши да запази иронията от двойното отрицание за себе си.

— Тогава ми разкажи.

Атрогейт изскърца със зъби и бавно поклати глава.

— Да те напоя ли със силен алкохол, преди да задавам такива въпроси? — попита Джарлаксъл.

— Направи го и ще откриеш, че от главата ти стърчи боздуган.

Джарлаксъл прие заплахата със смях и остави темата. Поне гласно, защото в мислите си продължаваше да преповтаря казаното. Нещо бе направило Атрогейт такъв, какъвто беше; нещо бе пречупило джуджето до такава степен, че да няма друга емоционална защита, освен стената от присмех и самоирония, заздравена от периодичните удари на могъщите боздугани и доста почестите запои.

Джарлаксъл кимна, мислейки си, че току-що е открил нещо интересно, нещо, което имаше намерение да проучи, въпреки сериозната заплаха на джуджето.

* * *

Сцената беше твърде позната на Артемис Ентрери и върна мислите му назад през годините. Пред него, на широкия площад пред гигантския Дом на Пазителката, най-голямата сграда в тази част от града, стояха, седяха и лежаха хора, изметта на Югозападен Мемнон. Те бяха лишените от собственост, най-големите бедняци в града. Почти всички страдаха от болестите, толкова разпространени сред онези, които не успяваха да намерят достатъчно храна и вода, които не успяваха да поддържат лична хигиена, които нямаха подслон от дъжда.

Но те не бяха лишени от надежда. Не, мъжете от източната страна на площада, богато облечени и отрупани с бижута, не им позволяваха да изпаднат в отчаяние. Те възхваляваха с мелодични гласове славата на Селуней и чудесата, които очакваха нейните слуги. Пажовете им обикаляха из тълпата и предлагаха добрата вест и насърчителни думи, говореха за спасение и обещаваха вечност без болка.

Но Ентрери знаеше твърде добре, че не става въпрос само за насърчение. Изказваха се обещания за незабавно облекчение на страданията и дори предположения — обикновено запазени за опечалени родители, — че престоят в отвъдното на скъпите им покойници може да бъде направен още по-добър от онова, което обещаваше тяхната богиня.

— Нима ще допуснеш детето ти да страда в Скиталческата равнина и миг повече, отколкото е необходимо? — говореше един млад послушник на обляна в сълзи жена, застанала недалече от Ентрери. — Разбира се, че не. Ела, добра жено. Всяка минута забавяне е още един миг страдание за скъпия ти Тойджо.

Ентрери можеше да познае, че послушникът не за пръв път се обръща към тази жена. Той проследи с поглед през тълпата жената и мъжа, който я дърпаше след себе си.

— Морадин ми е свидетел, а вие наричате моя род безсърдечен — промърмори Атрогейт, когато се приближи заедно с Джарлаксъл и застана до Ентрери. — Ама че братство си имате тук. Приисква ми се да намеря магьосник, който да ме превърне в човек — завърши той с престорена усмивка и избърса очите си.

Ентрери му хвърли кисел поглед, но тъй като не изпитваше повече обич към събратята си от Атрогейт, не намери какво да отговори. Вместо това погледна към Джарлаксъл и се стъписа, защото още не беше свикнал да вижда мрачния елф със златиста коса и светлокафява кожа.

— Позната ли ти е тази сцена? — попита Джарлаксъл.

— Продават индулгенции — обясни Ентрери.

— Продават ли? — изсумтя Атрогейт. — Нима онез’ мръсни глупаци имат нещо за харчене?

— Харчат малкото, което имат.

Атрогейт изпуфтя, когато покрай тях мина един изключително кльощав човек.

— По-добре си купи бисквита, ако питаш мен.

— Свещениците лекуват раните им срещу заплащане ли? — попита Джарлаксъл.

— Частично лекуване, в най-добрия случай временно — каза Ентрери. — Онези, които търсят физическо изцеление, си губят времето. Свещениците продават опрощението на богинята Селуней. За няколко сребърни монети скърбящата майка може да спести на мъртвото си дете една десетдневка в Скиталческата равнина или да улесни собственото си преминаване, когато си отиде, ако избере това.

— Плащат за такова обещание от свещеник?

Ентрери го погледна и сви рамене.

Джарлаксъл се обърна отново към тълпата — това наистина беше тълпа от бедняци — и после се съсредоточи върху онова, което се случваше близо до портите на храма. Мръсни селяни чакаха на опашки пред наредените маси. Един по един пристъпваха напред и даваха своята лепта, а един от двамата мъже на масата записваше името.

— Какъв чудесен бизнес — каза мрачният елф. — За няколко утешителни думи и един надраскан ред… — Той се изсмя с лека завист, но стоящият до него Атрогейт се изплю.

И Ентрери, и Джарлаксъл погледнаха джуджето.

— Казват на жените, че като им дават монетите си, помагат на мъртвите деца?

— В известна степен — каза Ентрери.

— Орки — промърмори джуджето. — По-лоши от орки. — Той отново се изплю и си тръгна ядосано.

Ентрери и Джарлаксъл се спогледаха объркано и елфът тръгна след джуджето. Ентрери го проследи с поглед, но не го последва.

Остана доста време на площада и погледът му час по час се насочваше към входа на отсрещната уличка алея, която завиваше надолу към доковете.

Място, което му беше добре познато.

— Скиталческата равнина е място на мъчения — увери Благочестив Госитек нервния дребничък мъж, който стоеше пред масата му. Ръцете на мъжа трескаво опипваха мъничка кесия и неспирно премятаха мръсната торбичка.

— Нямам много — изфъфли човекът през двата си останали зъба, които бяха криви и жълти.

— Даренията от бедните се оценяват по-високо, разбира се — издекламира Госитек, при което и двамата благочестиви братя на стража зад него се подсмихнаха.

Единият дори намигна на другия, защото Госитек им се бе оплаквал цяла сутрин, още щом бе видял закачените във фоайето списъци, които го определяха като един от агентите за индулгенции през цялата следваща десетдневка. Сутрин щеше да събира пари, а следобед да отправя молитви за просяците в миризливото гробище.

Това задължение не беше от желаните в Дома на Пазителката.

— Не размерът на сумата е важен за Селуней — излъга Госитек, — а величината на жертвата. Така че бедните са благословени, не виждаш ли? Твоите възможности да освободиш близките си от Скиталческата равнина и да съкратиш собственото си време там са много по-големи от онези на богаташа.

Мръсният стар селяк отново прехвърли в ръцете си мъничката кесия. Облизвайки неспирно устни, порови в нея и извади една монета. После, с почти беззъба усмивка на стиснат измамник, подаде монетата на помощника на Благочестив Госитек, който седеше до него и наглеждаше тежката метална кутия с процеп в капака, където се пускаха даренията.

Естествено селянинът изглеждаше много доволен от себе си, ала тежкият поглед на Госитек беше безкомпромисен.

— Имаш кесия — каза Благочестив. — Издута е от монети, а ти даваш само една?

— Единственият ми сребърник — простена старецът. — Останалите са медници и са само двайсет.

Госитек просто го гледаше.

— Но коремът ми къркори силно — изхленчи мъжът.

— За храна или за пиене?

Селянинът се запъна и запелтечи, но сякаш не можеше да намери думите, с които да отрече обвинението — и наистина, вонята, която се носеше от него, щеше да обезсмисли всяко възражение.

Госитек се облегна назад на дървения си стол и скръсти ръце пред гърдите си.

— Разочарован съм.

— Но коремът ми…

— Не съм разочарован от недостатъчната ти щедрост, добри ми братко — прекъсна го Госитек, — а от упорития ти отказ да проявиш здрав разум.

Селянинът го изгледа объркано.

— Двоен шанс! — присмя му се Госитек. — Имаш двойна възможност да впечатлиш свещената Селуней със своята отдаденост! Можеш да направиш голяма жертва с това дарение и в същото време да подобриш земното си положение, като овладееш нечестивите си помисли. Дай монетите си на Селуней и се откажи от своето питие. Не можеш ли да разбереш?

Човекът запелтечи и поклати глава.

— Всяка монета ти купува двойно опрощение и отгоре — каза Госитек и протегна ръка.

Селякът плесна кесията на дланта му.

Госитек му се усмихна, но това беше студена усмивка, самодоволното ухилване на котката, която е хванала мишката и очаква да се нахрани. Бавно и преднамерено Госитек отвори кесията и изсипа оскъдното й съдържание на дланта си. Очите му проблеснаха, когато забеляза сребърна монета сред двете дузини медници, и той вдигна очи от нея към лъжливия селянин, който се сгърчи и повехна пред погледа му.

— Запиши името — нареди Госитек на помощника си.

— Булиум — каза селянинът, наклони глава в жалък опит за поклон и тръгна да си ходи. Но се спря и отново облиза устни, загледан в купчината монети на дланта на Госитек.

Благочестив Госитек отдели няколко медника от купчинката, без да откъсва поглед от мъжа. Подаде останалото на помощника си, за да го пусне в кутията, и започна да връща другите монети в кесията. Ала след това отново се спря, все още вторачен в селянина, и даде половината и от тази купчина на помощника си. В кесията пусна три монети и я върна на мъжа.

Но когато човекът я грабна, Госитек не я пусна веднага.

— Давам ти ги назаем, Булиум — каза той със сериозен и равен тон. — Индулгенцията ти е платена — цяла година по-малко от времето ти в Скиталческата равнина. Но цената е цялото съдържание на кесията ти заради твоята неохота и това, че излъга за втората сребърна монета. Получаваш три. Очаквам да върнеш пет на Селуней, за да изкупиш индулгенцията.

Все още глупаво кимайки с глава, селянинът грабна кесията и се затътри по-надалече.

До дървения стол помощникът на Госитек се изкиска.

— Вярваш ли, че Кнеликт и групичката му не са правили и по-лоши неща? — попита Джарлаксъл, когато най-сетне настигна джуджето. Вече почти се бяха върнали в гъмжащата от насекоми колиба.

— Кнеликт е глупак, при това грозен — измърмори Атрогейт. — Няма какво да му харесвам.

— Но му служеше — на него и на Цитаделата на убийците.

— По-добре, отколкото да се бия с кучетата.

— Значи се ръководиш от прагматизма.

— Ако знаех какво означава тази дума, щях да се съглася или пък не — каза джуджето. — Какво е това, някаква религия?

— На практика да — обясни Джарлаксъл. — Постъпваш според нуждите си, както ти изнася.

— Не правят ли всички така?

Джарлаксъл се засмя.

— В някаква степен, предполагам. Но малко са онези, които го приемат за ръководен принцип в живота си.

— Може би само това ми е останало.

— Отново говориш със загадки — каза мрачният елф и когато Атрогейт го изгледа навъсено, той вдигна отбранително ръце. — Знам, знам. Не искаш да говориш за това.

Атрогейт изсумтя.

— Чувал ли си за Фелбар, елфе?

— Той джудже ли е?

— Това е място. Цитаделата Фелбар.

Джарлаксъл се замисли за момент и после кимна.

— Джуджешка крепост… източно от Митрал Хол.

— На юг от Адбар — потвърди Атрогейт също с кимване. — Беше моят дом и моето място и никога не съм си и помислял, че ще живея другаде.

— Но…?

— Клан орки — поясни Атрогейт. — Нападнаха бързо и безмилостно — даже не помня колко години минаха оттогава. Твърде малко и твърде много, ако ме разбираш.

— Значи орките са опустошили дома ти и сега не можеш да спреш да скиташ? — попита Джарлаксъл. — Кланът ти не може да не е оцелял. Може би са се разпръснали, но…

— Не, родът ми е във Фелбар. Прогониха орките и то не много отдавна.

Джарлаксъл забеляза, че лицето на Атрогейт се изопна при тези думи и реши да спре дотук и да остави джуджето да преглътне всичко. Знаеше, че го е насочил по болезнен път, но не искаше да го притиска прекалено.

За негова изненада и удоволствие джуджето продължи без допълнително подканяне, а думите се заизливаха от устата му сякаш бяха река и мрачният елф бе разрушил стената, която я спираше.

— Имаш ли мъничета? — попита Атрогейт.

— Деца? — подсмихна се Джарлаксъл. — Не, доколкото знам.

— Ба, значи пропускаш — каза джуджето.

За изненада на Джарлаксъл, в очите на Атрогейт имаше влага — нещо, което никога не бе мислил, че ще види.

— Имал си деца — предположи той, преценявайки реакцията на Атрогейт към всяка дума, преди да произнесе следващата. — Били са убити, когато орките са нападнали?

— Добри дребосъчета, до едно — каза Атрогейт и погледна встрани от Джарлаксъл, сякаш очите му се взираха в далечно време и място. — А моята Гертали — кое джудже би си помислило, че ще бъде толкова благословено от Шариндлар, че да си намери такава прекрасна жена?

Той спря и затвори очи и Джарлаксъл преглътна тежко и се зачуди дали е постъпил мъдро, като е върнал Атрогейт към тези спомени.

— Да, позна — каза джуджето и опули очи. Всяка следа от сълзи бе изчезнала, в погледа му се четеше лудост, с която Джарлаксъл вече беше свикнал. — Орките ги убиха всичките. Гледах как умира най-малкият, Дрентро. Отиде си в ръцете ми. Ба, проклет да е Морадин и всички останали, че позволиха това да се случи! Прогониха ни, но орките бяха твърде глупави, за да удържат мястото и скоро започнаха да се бият помежду си. Нашият крал ни привика на битка, но аз не отидох.

Изненадах ги всички, не се съмнявай.

— Атрогейт не се плаши от битки.

— И никога не съм бил такъв. Но не и онзи път, елфе.

Не можех да се върна там. — Той стоеше с ръце на кръста и клатеше глава. — Там нямаше нищо за мен. Те си върнаха Фелбар, но Фелбар вече не е моят дом.

— Може би сега, след всички тези години…

— Не! Всички, които бяха живи при идването на орките, вече са мъртви. Аз съм стар, елфе, по-стар, отколкото би повярвал, ала паметта на джуджетата е по-стара от самите тях. Момчетата във Фелбар сега няма да ме приемат, а и аз не искам да ме приемат. Тъпаци. При първия опит да си върнем крепостта, преди повече от триста години, Атрогейт каза „не“. Нарекоха ме страхливец, елфе. Аха, можеш ли да го повярваш? Собственият ми род. Решиха, че се боя от орки. Аз не се боя от немъртви дракони! Но за тях Атрогейт беше страхливец.

— Защото не поиска да участваш във възмездието? — Джарлаксъл не искаше да прекъсва разказа на джуджето и премълча другата част от въпроса си, която се отнасяше до твърдението му за изминалите години.

Малко джуджета доживяваха до триста години и доколкото Джарлаксъл знаеше, никое не можеше да достигне тази възраст и да запази жизненост и сила като тези на Атрогейт. Или джуджето бъркаше датите, или в него се криеше нещо повече, отколкото Джарлаксъл бе предполагал.

— Защото не исках да се върна в онази прокълната дупка — отговори Атрогейт. — Бях видял твърде много мъртъвци от моя род във всеки ъгъл и всяка сянка.

— Атрогейт е умрял в деня, в който са дошли орките — каза Джарлаксъл и изпълненият с признание поглед на джуджето му подсказа, че е изрекъл истината. — Но ако това е било преди векове, може би сега…

— Не! — изтърси джуджето. — Там няма нищо за мен.

Не е останало нищо от един цял джуджешки живот и дори повече.

— Значи тръгна на изток?

— Изток, запад, юг — нямаше голямо значение за мен — поясни Атрогейт. — Навсякъде, но не и там.

— Тогава значи си чувал за Митрал Хол?

— Аха, момчетата на Боен чук. Достатъчно добри са. Изгубиха крепостта си сто години след падането на Фелбар, но чувам, че са си я върнали.

— Достатъчно добри? — попита Джарлаксъл и си отбеляза наум потвърждението на изминалото време, защото наистина Митрал Хол бе паднал пред дуергарите и сенчестия дракон преди около два века. — Или твърде добри за Атрогейт? Мисли ли се Атрогейт за недостоен? Нима стрелите на твоя род са уцелили целта?

— Ба! — изсумтя убедително джуджето. — Но кое е добро и кое е лошо? И какво значение има, елфе? Всичко е игра, при която боговете ни се смеят, знаеш го толкова добре, колкото и аз!

— Значи се смееш на всичко и удряш всичко, което има нужда от удряне.

— И удрям добре, нали?

— По-добре от почти всички, които съм виждал.

Атрогейт изсумтя отново.

— По-добре от всички.

Джарлаксъл привличаше не един и два любопитни погледа, докато вървеше по улиците на населения предимно с хора град. Но те не приличаха на подозрителните погледи, вече привични за него, когато се показваше като мрачен елф, защото в тях нямаше омраза, а само любопитство и повече от бегъл интерес към облеклото му, което изглеждаше твърде знатно за тази бедна част на Мемнон.

Всъщност, общата сума на дрехите на Джарлаксъл, само онези, които носеше на гърба си из града, би предизвикала завистта на всяка благородна дама от Града на бездънните води.

Мрачният елф прогони всички странични мисли от ума си и си припомни, че човекът, когото тайно следеше, не е новак в занаята на крадците. Знаеше, че най-вероятно Артемис Ентрери вече е усетил тайното преследване, но не го показваше.

Което, естествено, не означаваше нищо.

Ентрери прекоси площада пред храма с решителна крачка и се насочи право към една улица откъм южната страна, прашен път, който вървеше надолу и гледаше към южното пристанище. Джарлаксъл нямаше прикритие и се промъкваше покрай ръба на площада, опасявайки се да не изгуби Ентрери заради по-дългия си маршрут. Ала когато излезе на южната страна на площада, той откри, че Ентрери е забавил значително крачка. Убиецът тръгна напред и Джарлаксъл пое след него, движейки се бързо зад редицата колиби.

Малко след навлизането в уличката Джарлаксъл забеляза видимата промяна у приятеля си. Никога не бе виждал сигурния и уверен Ентрери да изглежда така.

Сякаш едва събираше сили да придвижва единия си крак пред другия. Кръвта се бе оттеглила от лицето му и то бе добило тебеширен цвят, а устните му изглеждаха още по-тънки.

Без никакво усилие грациозният мрачен елф се покатери на покрива на една от колибите и се приплъзна по корем, за да погледне към улицата.

Ентрери беше спрял по-надолу на пътя, стоеше и гледаше. Дланите му бяха отпуснати отстрани на тялото, но не в готовност близо до дръжките на оръжията му.

Джарлаксъл разбра без всякакво съмнение: Артемис Ентрери беше безпомощен. Всеки новак убиец можеше да се приближи откъм гърба му и да го ликвидира с лекота.

Тази обезпокоителна мисъл накара Джарлаксъл да се огледа, въпреки че нямаше причини да подозира, че наблизо има убийци.

Той тихо се изсмя на себе си и на ирационалния си пристъп на нервност и едва когато погледна отново към Ентрери, осъзна колко абсолютно странно беше всичко.

Той се претърколи от ръба на покрива, приземи се леко на крака, приближи се и застана до Ентрери — който не го забеляза до последния момент.

Дори тогава Ентрери не се потруди да погледне към Джарлаксъл. Очите му останаха вперени в една колиба надолу по улицата, незабележима постройка от глина и дърво, от която се надигаше отдавна изгнилият скелет на чергило. Под него на стената на колибата до отворената врата беше облегнат разнебитен стол, изплетен от ракита.

— Познаваш ли това място?

Ентрери не го погледна и не отговори. Ала дишането му стана по-тежко, което подсказа на Джарлаксъл, че е уцелил истината.

Това беше някогашният дом на Ентрери, където бе прекарал най-ранните си дни.