Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (25)

Глава 24
Към душата на нещата

Джарлаксъл стоеше с гръб към Ентрери и се преструваше, че гледа през вратата на колибата към улицата в ранното утро. Атрогейт хъркаше доволно в ъгъла на стаята, дишането му се прекъсваше на неравни интервали и Джарлаксъл се забавляваше, представяйки си, че в отворената уста на джуджето влизат паяци.

Ентрери седеше на масата с изопнато и гневно лице — изражението, което бе имал през по-голямата част от годините, които бе прекарал с Джарлаксъл и което Джарлаксъл се бе надявал да премахне завинаги с флейтата на Идалия.

Бяха напреднали толкова много, мълчаливо тъжеше мрачният елф, ала после онази глупава жена бе предала Ентрери и бе отворила дупка в откритото му сърце.

И най-лошото бе онова, което мрачният елф знаеше, а Ентрери — не — че Калихай дори не бе искала да го напада. Разкъсвана от емоции, объркана от противоречието в чувството си за вярност и уплашена от напускането на земите на Кървав камък, жената бе действала напълно импулсивно. Ударът й не бе дошъл от злоба към Артемис Ентрери, както би било в първите дни на връзката им, а по-скоро от ужаса, мъката и страданието, които не можеше да преодолее.

Джарлаксъл се надяваше, че някой ден Артемис Ентрери ще разбере това, но силно се съмняваше. И все пак, при положение че Калихай беше под контрола на Бреган Д’аерте, мрачният елф знаеше, че не трябва да казва „никога“.

По-наложителният проблем, разбира се, беше тук, около тях, в адския град Мемнон. Ентрери се беше върнал у дома, макар че Джарлаксъл не можеше да бъде сигурен какво означаваше това. Той погледна към мрачния мъж, който сякаш изобщо не го забелязваше, не забелязваше нищо. Ентрери седеше изправен и с отворени очи, но не беше по-буден от джуджето, което пръскаше слюнки в ъгъла, помисли си Джарлаксъл.

С бавно и уверено движение той измъкна една от малките стъкленици за отвари от пояса си. Остана загледан в нея дълго време, мразейки се за това, че отново му се налага да манипулира приятеля си.

Тази мисъл изненада мрачния елф. Кога през целия си живот бе усещал такъв неприятен вкус в устата си?

Може би когато бе предал Закнафейн преди векове?

Отново погледна към Ентрери и се почувства така, сякаш гледа стария си другар мрачен елф.

„Трябва да го направя, припомни си той, най-вече заради Ентрери.“

Джарлаксъл изгълта наведнъж отварата.

Затвори очи, докато магията се разпростираше в тялото и ума му, и започна да „чува“ мислите на другите в стаята. Помисли си за живота на Кимуриел, който винаги беше в такова състояние на повишена чувствителност и за миг изпита истинска жал към псиониста.

Поклати глава и въздъхна дълбоко, припомняйки си, че няма време за подобно разсейване. Действието на отварата нямаше да трае дълго.

— Ще ми кажеш ли къде отиде вчера? — каза той, обръщайки се с лице към човека.

Ентрери вдигна поглед към него.

— Не.

Но той вече бе казал на Джарлаксъл много повече, тъй като въпросът бе извикал спомени за събитията от предишния ден: образи на улицата, която бяха посетили, на старец, който лежеше на пода и придържаше изсипалите се от корема му черва, както и на друг мъж.

Баща му! Не, човекът, когото бе смятал за свой баща, когото беше познавал като баща през целия си живот.

— Дошъл си тук да намериш майка си, поне това знам — осмели се да каже Джарлаксъл, въпреки че изражението на Ентрери стана по-заплашително, щом спомена изгубената жена.

В ума на Джарлаксъл проблесна картина — не на жена, а на лице.

— Знаеш също, че ти казах, че това не е твоя работа — каза Ентрери.

— Защо отблъскваш съюзник? — попита Джарлаксъл.

— Не можеш да ми помогнеш в това.

— Разбира се, че мога.

— Не!

Джарлаксъл се изпъна, когато внезапно се озова пред червена стена. Почувства гнева на Ентрери поясно от всеки друг път, като острие на бръснач, което граничеше с убийствената ярост. Пред очите му се заредиха образи, твърде бързо, за да ги подреди и схване.

Видя много свещеници, великия Дом на Пазителката, опашките за индулгенции на площада.

После само омраза.

Джарлаксъл вдигна ръка, за да се защити, без дори да го осъзнава, макар че Ентрери не беше помръднал от масата.

Мрачният елф разтърси глава и видя, че човекът го гледа любопитно.

— Какво правиш? — попита подозрителният Ентрери.

— Достатъчно висок, за да наместя лицето си между цицките на жена! — изрева джуджето откъм ъгъла и Джарлаксъл изпита истинско облекчение при прекъсването точно в този момент.

Ентрери хвърли поглед към Атрогейт, после бързо се изправи, бутайки назад стола си. Заобиколи внимателно масата и без да сваля поглед от Джарлаксъл, излезе от къщата.

— От какво му се връзват на възли космите на подмишницата? — попита Атрогейт.

Джарлаксъл само се усмихна, доволен, че действието на отварата вече отслабва. Последното, което искаше, бе да бъде засипан с образите, които прелитаха из ума на Атрогейт!

По брулените от вятъра кафяви скали в подножието на планините на юг от Мемнон не изглеждаше да има живот. Имаше обаче няколко гущера, които се приличаха или подскачаха от ръб на ръб, и затова Джарлаксъл знаеше, че под повърхността, дълбоко в пукнатините или в пещерите, образувани от несъответствието между скалите, животът е намерил своето място.

Винаги го правеше — под пустинното слънце или в бездънната тъма на Подземния мрак, където не светеха звезди.

Грубо каменно стълбище се издигаше на около сто стъпки около една голяма издадена скала, но Джарлаксъл не го използва. Отиде настрани, където скалата щеше да го прикрива, и докосна голямата си шапка, за да задейства свойството й за левитация. Издигна се по стръмното лице на скалата, наполовина ходейки и наполовина носейки се във въздуха. Когато наближи върха, спря, погледна назад към пристанището в далечината и кимна, разпознавайки същата гледка, която бе видял в ума на Ентрери, когато бе употребил отварата за четене на мисли.

Сигурен, че Ентрери е от другата страна на скалата, Джарлаксъл се сниши и се промъкна към върха.

Зад скалата имаше равно парче песъчлива земя, по-широко, отколкото мрачният елф бе очаквал. Мястото беше осеяно с множество малки и изронени камъни стари надгробни плочи, осъзна Джарлаксъл. От отсрещната страна на песъчливото поле, на юг от мястото, на което стоеше, мрачният елф забеляза могила, покрита с брезент.

Тела, които чакаха да бъдат погребани.

Ентрери наистина беше там горе и вървеше сред камъните, загледан надолу към пясъка и явно потънал в размисли. Виждаше се само още един човек, свещеник на Селуней, който стоеше в най-западния край и гледаше надолу към пристанището през пролука в кафявите камъни.

„Това е бедняшко гробище и тук най-вероятно е била погребана майката на Ентрери“, предположи Джарлаксъл. Той се отдръпна назад към далечния край на скалата и се облегна на нея, обмисляйки всичко. Очевидно приятелят му беше смутен. Разбивайки емоционалната стена на Ентрери, Джарлаксъл го бе направил уязвим за тези болезнени спомени.

Той отново изпълзя нагоре и погледна за последен път към Ентрери, питайки се какво може да произлезе от това.

Спусна се долу, носейки малко повече вина на крехките си рамене.

— Няма да намериш имена върху тези камъни — каза свещеникът на Ентрери, когато убиецът случайно се приближи до него.

Ентрери вдигна очи и за пръв път обърна внимание на свещеника — същият, който събираше пари за индулгенции на площада онзи ден — до такава степен го бяха погълнали мислите за пръстта и многото души, погребани под нея. Забеляза защитната поза на мъжа и разбра, че свещеникът се чувства заплашен.

Сви безпомощно рамене и се дръпна малко назад.

— Не се случва често човек с явно добро положение като твоето да дойде тук — настоя свещеникът.

Ентрери се обърна и отново го погледна.

— Искам да кажа, че тези окаяници нямат много посетители — продължи свещеникът. — Повечето са незнайни, необичани и нежелани… — думите му завършиха със снизходително хихикане, което рязко спря при смръщването на Ентрери.

— Но все пак вие записвате имената им в свитъците си, когато ви дават монетите си на площада — отбеляза убиецът. — Дошъл си тук горе, за да се помолиш за тях ли? За да изпълниш индулгенциите, които са купили на масата ти?

Свещеникът се прокашля и заяви:

— Аз съм Благочестив Госитек.

— Объркал си се — не ми пука.

— Аз съм свещеник на Селуней — възрази мъжът.

— Ти си шарлатанин, който продава лъжлива надежда.

Госитек се изпъна и поправи робата си.

— Внимавай какво говориш… — каза той, показвайки с изражението и интонацията си, че очаква да чуе името на Ентрери.

Ентрери не мигна и отначало нищо не каза. Това беше единственият начин да се възпре да не скочи през десетте крачки, които го деляха от Госитек, и да не го хвърли от скалата.

Припомни си, че не трябва да прави нищо прибързано. Младежът едва ли имаше и половината от годините му и нямаше как да е бил свързан с майка му.

— Както казах, аз съм Благочестив Госитек — повтори мъжът, очевидно черпейки сили от пренебрежението на Ентрери. — Привилегирован писар на самия Върховен клирик Йозумиан Дудуи Ииночек, Благословения Праведен Глас. Не смей да ме нагрубяваш. Ние управляваме Дома на Пазителката. Ние въплъщаваме надеждата и молитвите на Мемнон.

Продължи да дърдори още известно време, но Ентрери едва го чуваше, защото името Ииночек разбуди спомените му.

— На колко години е? — попита Ентрери, прекъсвайки глупака.

— Какво? Кой?

— Този човек, Благословеният Праведен Глас?

— Ииночек?

— На колко години е?

— Ами, не знам точната…

— На колко години е?

— Може би шестдесет? — думите на Госитек бяха едновременно отговор и питане.

Ентрери кимна, припомняйки си младия и пламенен свещеник, феноменалния оратор, благословения праведен глас, който често изнасяше силни проповеди от балкона на Дома на Пазителката. Припомни си, че бе гледал няколко от тях, застанал до младата си майка, отправила устремено нагоре очи и с обнадеждено сърце.

— И от колко години този човек е в Дома на Пазителката? — попита Ентрери. — И е известен като Благословения Праведен Глас от…

— От началото — потвърди Госитек. — И да, бил е млад, когато се е присъединил към свещениците на Селуней. Защо? Познаваш ли го?

Ентрери се обърна и си тръгна.

— Преди си живял тук — извика след него Госитек, но Ентрери не спря.

— Как се казваше тя? — попита проницателният свещеник.

Ентрери спря и се обърна, за да го погледне.

— Жената, която търсиш — обясни Госитек. — Жена е, нали? Как се казваше?

— Тя нямаше име — отвърна Ентрери. — Не и такова, което би запомнил. Огледай се и ще намериш своите отговори. Виж имената им, защото те са врязани във всеки камък.

Госитек се изпъна.

Ентрери си тръгна от гробището.

* * *

Ентрери почти не погледна Джарлаксъл, когато вземаше торбата със злато.

— Заповядай, за мен е удоволствие — каза мрачният елф с повече развеселеност в гласа, отколкото сарказъм.

Единственото, което получи в отговор, беше:

— Знам.

Настроението на Ентрери не изненада Джарлаксъл.

— Виждам, че днес носиш шапката си — каза той, опитвайки се да разведри обстановката, имайки предвид черната шапка с тънка периферия, която му бе дал и която имаше много магически свойства — макар и не толкова, колкото голямата шапка на Джарлаксъл, разбира се! — Не съм я виждал на главата ти от много време насам.

Ентрери го изгледа. Шапката имаше твърда форма благодарение на тънката тел по периферията. Ентрери посегна към магическо-механичната щипка, разположена точно над лявото му слепоочие. С леко движение на пръстите я освободи и с извиване на китката си свали шапката и я хвърли на Джарлаксъл, все едно припомнянето откъде бе получил шапката бе убило желанието му да я носи.

Това не беше всичко, разбира се, и Джарлаксъл беше наясно. Ентрери бе получил точно каквото бе искал от шапката, защото сега тя беше много по-мека, когато й липсваше телта. Идеята да постави на място Джарлаксъл просто беше допълнителна награда.

Ентрери продължи да го гледа още миг, а после вдигна малката торба със злато и излезе от къщата.

— Някоя буболечка трябва да го е полазила по задника нощес — каза Атрогейт, който се надигна от пода и се протегна, за да прогони болежките от възлестите си стари мускули.

Все още загледан в отдалечаващия се мъж и премятайки отхвърлената шапка в ръцете си, Джарлаксъл отговори:

— Не, космати ми приятелю, нещо много по-сериозно е. Артемис беше принуден да си спомни миналото и сега трябва да се изправи срещу истината за себе си.

Ставаш свидетел на собственото си настроение, когато говореше за цитаделата Фелбар.

— Казах ти, че не искам да говоря за това.

— Именно. Само че Артемис не говори. Преживява го в сърцето си. Страхувам се, че ние му го причинихме, когато му дадохме флейтата — най-после мрачният елф се обърна и погледна джуджето. — И сега трябва да му помогнем да преживее това.

— Ние? Доста те бива да подхвърляш тази дума насам-натам, елфе. Естествено, ако знаех за какво говориш, можеше да съм склонен да се съглася. От друга страна, мисля си, че ако се съглася с теб, само ще си навлека неприятности.

— Вероятно.

— Буахаха!

Джарлаксъл разбра, че може да разчита на джуджето.

Ситуацията на площада тази сутрин бе същата, както когато Ентрери и Джарлаксъл я бяха видели за пръв път и както беше почти всяка сутрин. Калдъръмът едва се виждаше под тълпите насядали селяни и дългите опашки, които водеха до двете маси от двете страни на големите порти на Дома на Пазителката.

Когато пристигнаха, Джарлаксъл и Атрогейт лесно забелязаха Артемис Ентрери сред дрипавото множество. Беше се наредил на опашката пред най-далечната маса, което се стори странно на Джарлаксъл, докато не забеляза седналия там свещеник, същият, когото бе видял на бедняшкото гробище предишния ден. Зачуди се дали Ентрери не се е сближил с този човек.

С Атрогейт по петите, мрачният елф пресече напряко първата опашка от селяни и мина на зигзаг през площада, за да стигне до спътника си. Наредените веднага след Ентрери се възпротивиха на пререждането — или поне започнаха, докато Атрогейт не ги накара да млъкнат. С доминиращите си боздугани и с лице, белязано от стотиците години битки, Атрогейт без проблем подтисна протестите на бедняците.

— Върви си — каза Ентрери на Джарлаксъл.

— Би било нехайство от моя страна…

— Върви си — повтори убиецът и се извърна, за да погледне елфа в очите. Джарлаксъл отвърна на погледа му за няколко мига, достатъчно дълго, за да може опашката пред тях да се разреди и когато Ентрери отклони очи, на практика вече беше пред масата. Ентрери му изсумтя пренебрежително, но Джарлаксъл не се дръпна на повече от няколко крачки.

— Първо на гробището, а сега тук — каза свещеникът, Госитек, когато дойде редът на Ентрери. — Наистина криеш изненади.

— По-големи, отколкото си представяш — отвърна Ентрери и сложи торбата със злато на масата, която се разтресе под тежестта й. При приземяването си торбата се разтвори леко, разкривайки лъскавия жълт метал, и селяните зад Ентрери ахнаха едновременно със свещеника пред него, чиито очи се опулиха толкова силно, че сякаш щяха да се изтърколят върху купчината монети.

Стражите зад Госитек се приближиха, за да отблъснат напиращата тълпа, а Госитек най-накрая изпелтечи:

— Да не се опитваш да предизвикаш размирици?

Изглеждаше, че едва намира дъх, за да проговори.

— Искам да купя индулгенция — отговори Ентрери.

— Гробището…

— За име, отдавна забравено от свещениците на Селуней, проклети да са обещанията им.

— К-к-какво искаш да кажеш? — заекна Госитек и посегна да затегне връвта и да скрие златото, преди да предизвика масова истерия. Ала когато посегна да придърпа торбата към себе си, ръката на Ентрери бързо и здраво стисна китката му с желязна хватка, която го спря.

— Д-да, името… — запъна се Госитек, обръщайки се към писаря си, който седеше със зяпнала уста и гледаше глупаво. — Запиши името — и това ще бъде велика индулгенция…

— Не от теб — уведоми го Ентрери.

Госитек го изгледа неразбиращо.

— Ще купя тази индулгенция единствено от Благословения Праведен Глас — обясни Ентрери. — Той лично ще получи златото, лично ще запише името и лично ще каже молитвите.

— Но това не е…

— Това или нищо — каза Ентрери. — Ще отидеш ли при твоя Благословен Праведен Глас, след като съм си отишъл със златото, за да му обясниш защо не си ми позволил да го видя?

Госитек се размърда нервно, прокара ръка по лицето си и облиза тънките си устни.

— Нямам такива пълномощия — успя да каже.

— Тогава отиди и ги намери.

Свещеникът погледна към писаря си и после към стражите, които клатеха безпомощно глави. Най-накрая Госитек успя да нареди на един от стражите да отиде и мъжът се отдалечи на бегом.

Опашката зад Ентрери стана неспокойна, но той не помръдна през краткото време, което отне на стража да се върне. Той дръпна Госитек настрана и му прошепна нещо, след което благочестивият се върна на масата и седна.

— Имаш късмет — каза той, — защото Благословеният Праведен Глас е в залата за аудиенции точно в този момент и разписанието му не е запълнено. За такава изключителна индулгенция…

— За торба с жълтици — поправи го Ентрери, а Госитек прочисти гърлото си и не понечи да спори.

— Той ще те приеме.

Ентрери вдигна торбата и пристъпи покрай масата, насочвайки се към вратата, но стражите препречиха пътя му.

— Не можеш да внасяш оръжия в Дома на Пазителката — обясни Госитек, който отново стана и се приближи до Ентрери. — Нито някакви магически предмети.

Съжалявам, но безопасността на…

Ентрери откачи колана с оръжията си и го подаде на Джарлаксъл, който се приближи, все така следван от Атрогейт — джуджето все още гледаше към тълпата и я държеше настрана с ръмжащата си физиономия.

— Да се съблека ли гол? — попита Ентрери, издърпвайки своята пиуафуи от раменете си.

Госитек се смути.

— Просто влез — каза той и направи знак на стражата да отвори вратата. Ентрери влезе редом до свещеника, а Джарлаксъл и Атрогейт ги последваха.

— Коланът ти — нареди Госитек. — И ботушите.

Ентрери откопча колана си и го подаде на мрачния елф, след което свали ботушите си. Госитек започна заклинание. Когато приключи, свещеникът огледа Ентрери от главата до петите и го накара да разтвори ризата си. Кимването му беше сигнал към един едър страж да се приближи до Ентрери и да го претърси.

Няколко мига по-късно, облечен само в панталоните и ризата си и хванал торбата със златото, Ентрери бе ескортиран от още една двойка бронирани войници през следващата врата и изчезна в Дома на Пазителката. В преддверието Джарлаксъл прибра вещите му в торба.

Госитек направи знак на елфа и джуджето да се върнат отвън.

— Там, откъдето дойде тази торба със злато, има още много — каза Джарлаксъл на бедния заекващ свещеник. Забелязвайки явния интерес на Госитек, Джарлаксъл внимателно се пресегна и затвори вратата. — Нека обясня — каза сладко той.

След малко, когато Благочестив Госитек излезе от сградата, тълпата се раздвижи неспокойно.

— Погрижете се за нуждите им — нареди той на писаря и двамата стражи.

Селяните запротестираха, но мъжът вдигна ръка и ги изгледа строго, за да ги накара да замълчат. После изчезна обратно в сградата.

Докато двамата стражи с шумно тракащи брони го водеха през двореца, известен като Домът на Пазителката, мислите на Артемис Ентрери непрекъснато се връщаха към дните му в Калимпорт, когато бе служил на всеизвестния паша Басадони. Защото само там бе виждал толкова златни и сребърни облицовки, предмети от платина и гоблени, изтъкани от най-великите майстори на епохата. Само там Ентрери бе ставал свидетел на такова великолепие и струпване на богатство.

Показността на интериора не го изненадваше. Всяка от невероятните картини и скулптури сама по себе си струваше повече, отколкото половината хора, събрани на площада можеха да изкарат през живота си, дори да обединят богатството си.

Ентрери познаваше тази сцена твърде добре. Богатството винаги се стичаше нагоре в ръцете на малцина.

Така беше устроен светът и независимо дали причината беше в заплахите на пашите на Калимпорт, или по-прикритото и лукаво изнудване на свещениците, той отдавна бе престанал да се изненадва от това. Нито всъщност го беше грижа, само че…

Само че част от богатството, което тази секта бе отнела от майка му, включваше възможно най-личната собственост. И оттогава тя лежеше забравена в незначително парче песъчлива земя, скрито от погледите на града.

Той погледна към стражите от двете си страни. Знаеше, че това ще бъде последната му разходка, последният му ден.

Така да бъде.

Влезе във величествена зала, чийто таван се простираше на 40 стъпки височина, с два реда гигантски релефни колони, декорирани със златни листа, по цялата й дължина. Между тях се простираше дълга и тясна яркочервена пътека, покрай която на всеки няколко стъпки стоеше войник на църквата в блестяща метална броня и сигурно почиваща до страната му алебарда, два пъти по-дълга от него и окичена с флаговете на върховния клирик и неговата богиня, Селуней.

На края на пътеката, отдалечен може би на тридесет крачки, седеше Върховният клирик Ииночек, Благословеният Праведен Глас на Селуней, разположен на трон от полирано твърдо дърво с бели възглавници на розови и червени ивици. Носеше пищни одежди, извезани със злато, а на главата му бе положена корона с великолепни скъпоценни камъни. Действително беше на шестдесет или повече години, макар че очите му още бяха ясни, а тялото му — стегнато и мускулесто. Ентрери дори си въобрази, че разпознава част от собствените си черти в лицето на мъжа, но бързо прогони тази мисъл.

Пред трона бяха застанали трима свещеници, двама отдясно и един отляво, и всички се извърнаха, за да видят как приближава мъжът с торбата злато.

Ентрери усети тежестта на погледите им и ясно изписаното на лицата им подозрение и за миг реши, че е прозрачен и намеренията му са очевидни. Телта от шапката го стегна и той едва не загуби контрол и посегна, за да я намести под черната си коса.

Но се спря и се засмя на себе си, когато разтърси глава и се огледа, припомняйки си кой е. Вече не беше бедняшкото копеле от мръсните улици — както някога.

— Дошъл съм да купя индулгенция — каза той.

— Благочестив Госитек вече ни каза това — отговори един от свещениците пред трона, но Ентрери го пренебрегна с махване на ръка.

— Дошъл съм да купя индулгенция — повтори той, вперил очи и посочвайки с пръст към Върховния клирик, Благословеният Праведен Глас, който седеше на трона.

Четиримата свещеници си размениха погледи — в повече от един от тях се четеше раздразнение.

— Информираха ни — отговори Върховният клирик Ииночек. — Затова те приветствахме в дома си, място, което малцина извън клира виждат. И говориш директно с мен, Върховният клирик Ииночек, както пожела. Той посочи торбата със златото. — Благочестив Тайър ще запише името на човека, за когото искаш да бъде казана молитва.

— Ще се помолиш ли за нея лично? — попита Ентрери.

— Казаха ми, че твоята индулгенция е достойна за това — отвърна Ииночек. — Остави торбата и ни кажи името. После си върви с утехата, че Благословеният Праведен Глас на Селуней се моли за тази жена.

Ентрери поклати глава и притисна торбата със златото до гърдите си.

— Има и още нещо.

— Още?

— Името й е — беше — Шанали — каза Ентрери, замълча и погледна втренчено мъжа, търсейки някакъв признак, че е разпознал името.

Ииночек не му достави това удовлетворение. Ако Върховният клирик изобщо помнеше това име, той го прикри напълно, и когато Ентрери помисли разумно за изминалите тридесет години и реалното положение, можеше само мълчаливо да се упрекне. Дали мъжът изобщо питаше за имената на жените, с които си лягаше? Дори ако го правеше, Ииночек едва ли ги помнеше всичките, цялото това множество, ако онова, което старицата му бе казала, беше истина — а Ентрери знаеше в сърцето си, че беше така.

— Тя ми беше майка — каза той.

Погледите, които му отвърнаха, бяха изпълнени с отегчение, а не с интерес.

— И е починала? — попита Ииночек. — Както и собствената ми майка, уверявам те. Такъв е естественият…

— Мъртва е от тридесет години — прекъсна го Ентрери и Ииночек се намръщи към другите трима свещеници, а няколко от стражите се наежиха от това, че човекът се осмеляваше да прекъсне Благословения Праведен Глас на Селуней.

Но Ентрери не се отказваше.

— Беше младо момиче — на по-малко от половината от сегашните ми години.

— Било е отдавна — заяви Ииночек.

— Отсъствах дълго време — каза Ентрери. — Шанали — познато ли ти е това име?

Мъжът вдигна безпомощно ръце и хвърли поглед към еднакво обърканите си събратя свещеници.

— Трябва ли да ми е познато?

— Била е известна на свещениците от Дома на Пазителката, както ми казаха.

— Благородна дама? — попита Ииночек. — Но аз бях информиран, че си бил в гробището на хълма…

— По-благородна от всеки в тази стая — отново го прекъсна Ентрери. — Правеше каквото беше необходимо, за да оцелее и да храни мен, единственото й дете.

Смятам това за благородно.

— Разбира се — отговори Ииночек и се справи добре — или поне по-добре от останалите трима свещеници — с прикриването на развеселеността си от това заявление.

— Дори когато това означаваше да се продава на свещениците от Дома на Пазителката — каза Ентрери и в миг веселието им изчезна. — Но ти не я помниш, естествено, въпреки че със сигурност си бил тук тогава.

Ииночек не отговори, само впери суров поглед в Ентрери за много дълго време.

— Тя е мъртва от много, много години — каза най-накрая. — Най-вероятно вече е преминала през Скиталческата равнина. Запази индулгенцията за себе си, безочливо дете, умолявам те.

Ентрери изсумтя.

— Молитви към богиня, която допуска свещениците, дори и Благословеният Праведен Глас, да крадат достойнството на жените от паството си? — попита той. — Молитви към Селуней, чиито свещеници мърсуват с гладуващите момичета? Мислите ли, че искам такива молитви? По-скоро бих се молил на господарката Лот, която поне признава истината за порочния си клир.

Ииночек затрепери от ярост. Стражите от двете страни на Ентрери пристъпиха напред с оръжия в готовност.

— Остави златото си и се махай! — настоя Благословеният Праведен Глас. — То ще купи живота ти и нищо повече. И бъди доволен, че съм благоразположен!

— Излез на балкона си — отвърна Ентрери. — Погледни ги, Проклет Неправеден Глас. Колко от тях са от твоето семе? Както може би и аз?

— Махнете го оттук! — извика един от свещениците пред трона, но Ииночек внезапно се изправи и надвика всички:

— Стига! Изпита търпението ми докрай — продължи той. — Каква е твоята…

Кожата на главата на Ентрери го сърбеше. Той се огледа, премервайки крачките си, изчислявайки времето, което щеше да му отнеме да се придвижи. Спря, както и Ииночек, защото вратата зад него се отвори с трясък, сякаш някой я беше ритнал с все сила.

— Чакайте! Моля за вашата прошка и за един момент, Благословени Праведни Гласе — каза Благочестив Госитек, който се вмъкна в стаята. Държеше шапка с широка периферия и перо — шапката на Джарлаксъл.

— Този наш приятел не е случаен. Има връзки с елфи, които също не са случайни — продължи мъжът. Когато свърши, извади нещо — диск от черна материя — от голямата шапка. — Никак не са случайни — повтори той.

Челюстта на Ентрери падна при това подсказване.

Това беше отвличането на вниманието, от което имаше нужда.

Ииночек отново седна.

— Как смееш да се натрапваш, Благочестив Госитек? — попита той.

Госитек вдигна диска от плат, предизвиквайки много любопитни погледи.

Ентрери скочи настрани и фрасна стража през забралото на шлема с торбата със златото, поваляйки го на пода. Докато мъжът падаше, Ентрери измъкна алебардата му, извъртя се и я запрати в корема на стража отсреща, който се преви надве. Краката му вече бяха тръгнали напред и убиецът се втурна към трона. Когато единият от тримата свещеници успя да реагира достатъчно бързо и му препречи пътя, той хвърли торбата със златото в лицето на мъжа. Монетите се разлетяха заедно с капки кръв и свещеникът се строполи — още по-тежко, след като Ентрери стъпи с босия си крак на гърдите му и скочи напред.

Покри разстоянието до трона с една крачка, в същото време се пресегна нагоре и дръпна свободния възел на жицата, нагласена под косата му. Завъртя я в движение, хвана свободния й край с другата си ръка и връхлетя върху плячката си с протегнати напред юмруци. Ииночек вдигна и двете си ръце, за да се защити, но Ентрери скочи с главата напред над опита за блокиране, смъкна ръцете си, когато бяха зад защитата на свещеника, и се претърколи над рамото на Ииночек. Извъртайки се във въздуха, Ентрери вдигна ръка и я прекара над главата си, така че при приземяването си се озова с гръб, опрян в гърба на свещеника, а телта — гаротата — беше стегната през гърлото на Ииночек.

Ентрери използва инерцията си, за да издърпа мъжа от трона, надявайки се да прекърши врата му чисто и да приключи с това.

Но Ииночек беше по-упорит и бърз и успя да се извърти при движението. Когато се спряха, беше все още жив, макар че Ентрери беше зад него и дърпаше силно смъртоносната жица, която се впиваше в гърлото му.

Ентрери се страхуваше, че смъртта на Ииночек се бави, очаквайки стражите и свещениците да му се нахвърлят.

Ала когато погледна назад, той продължи да дърпа жицата с решителност и надежда, че ще приключи тук и сега.

В мига, когато Ентрери се задейства, още щом се впусна надясно към стража, човекът на килима зад него, който по всичко приличаше на Благочестив Госитек, запрати овалното парче плат във въздуха. То се удължи, докато се въртеше, разшири се до диаметър от няколко стъпки и се залепи на една от огромните колони по протежение на залата.

И вече изобщо не беше парче плат, а магическа, преносима дупка, междупространствен джоб. От вътрешността му, почти веднага след като удари стената, се дочу суматоха и викове.

— Снорт!

Стражите най-близо до дупката отстъпиха, когато от тъмата изригнаха пламъци и навън изскочи червено бойно прасе, което издиша огън, възседнато от космато и не по-малко огнено джудже. То мина между най-близките стражи, развъртя боздугани наляво и надясно и удари здраво и двамата, отхвърляйки ги настрани.

В другия край на стаята стражите и свещениците най-сетне се раздвижиха в отговор, ала още една изненада ги смрази за миг, защото Благочестив Госитек посегна под брадичката си и свали магическата маска, разкривайки се в цялата си абаносова прелест.

Джарлаксъл хвърли шапката си на пода, откъсвайки и подхвърляйки магическото перо. Ръцете му се завъртяха, извикаха ками от омагьосаните му предпазни гривни и ги запратиха в непрекъсната редица по най-близкия страж. Едновременно с това мрачният елф запази достатъчно самообладание, за да хвърли поглед отсреща, където Ентрери бе коленичил зад Благословения Праведен Глас, който седеше на пода и яростно драскаше с пръсти по убиеца и телта, която се впиваше силно в гърлото му.

С мисъл Джарлаксъл призова вътрешните си магически способности на мрачен елф и обви двамата с кълбо от мрак.

Бронята, която войниците от Дома на Пазителката носеха, беше красиво изработена и с малко уязвими места, затова масираната атака на Джарлаксъл не успяваше да нанесе много истинска вреда на мъжа. Когато най-накрая го осъзна, стражът изрева и сниши алебардата си.

Джарлаксъл последователно разтърси китки, удължи камите до мечове и още щом единият се появи, парира с него, отклонявайки алебардата, и скочи напред и настрани покрай залитащия войник.

Мрачният елф изпълни съвършено завъртане и нанесе удар със задната страна на ръката си, с който тънкото му острие мина под ръба на големия шлем на стража и се заби в черепа му.

Джарлаксъл веднага го измъкна и скочи назад, спечелвайки малко време, попадайки насред разрушителната диря на Атрогейт, а стражът падна на пода, започна яростно да ръкомаха и посегна към жестоката рана.

Естествено Артемис Ентрери разбираше тактическата цел, с която Джарлаксъл бе призовал кълбото от мрак, но това не го устройваше.

Не в този момент.

Искаше да вижда лицето на Ииночек.

Извъртя крака под себе си и се дръпна назад, извличайки мъжа от кълбото. Щом премина през задната граница на мрака, видя, че един от свещениците, Благочестив Тайър, следи всяко негово движение и подготвя някаква магия с ръцете си. Познавайки свещеническата магия, Ентрери знаеше какво го очаква и изобщо не беше неподготвен, когато го заляха вълни от непреодолима магическа енергия, заклинание, което бързо обездвижваше човек също толкова сигурно, колкото парализата.

И наистина Ентрери усети как ръцете му се вдървяват и тялото му започва да му изневерява.

Но той извика в ума си образа на Шанали, последният спомен, който имаше от нея, и си представи мъжа пред себе си върху нея, разпасан като животно, без да я смята за нещо повече.

Ръцете му се кръстосаха по-силно и Ииночек издаде жалко хъхрене.

Но другите трима свещеници и двама стражи се задаваха насам, а зад тях трополеше… гигантска птица?

Снорт стовари тежко крак и пламъците изригнаха в идеален кръг, отклонявайки вниманието на стражите, които след това бяха повалени от подивелия Атрогейт. С притискане и извиване на мощните си крака той обърна глигана към следващата група, за да повтори маневрата.

Ала стражите бяха добре тренирани и посрещнаха избликналите пламъци, а снишените им алебарди останаха стабилни. Атрогейт успя да изблъска единия, но другият удари към него и го намушка точно над страничното съединение на металния му нагръдник. Тънкият връх премина през кожената подложка и се заби в мишницата на джуджето, което бе принудено да се дръпне назад, позволявайки на Снорт да се измъкне изпод него.

Атрогейт падна тежко на пода, счупи дръжката на алебардата, ала изви малкия си гръб и напрегна мускулите си във внезапен спазъм, който го изправи обратно на крака, за да посрещне атаката. Почерпи известна надежда от факта, че алебардата на мъжа се бе пречупила, но тя не трая дълго, защото с едно плавно движение стражът измъкна меч и свали щит от гърба си. Мъжът се насочи право към джуджето, сякаш искаше да го прегази.

От другата страна настъпи вторият страж, който също смени дългото си оръжие с меч и щит.

А Атрогейт откри, че едва може да повдигне дясната си ръка и че по страната му шурти кръв.

Звънът от удара на метал в метал звучеше като една дълга нота на другия край на залата, по-близо до вратата, където двама от стражите бяха нападнали мрачния елф, а други двама бързаха да се присъединят. Джарлаксъл се защитаваше, претъркулваше се внезапно и използваше по-леката си броня и по-голямата си подвижност, за да се изплъзва от втурващите се към него мъже, но нямаше много надежда да успее да нанесе сериозни поражения срещу четирима умели противници. Мечовете му свистяха във всички посоки, привидно хаотично, но почти винаги отклоняваха удар или отблъскваха нападател.

Откъм коридора зад него се носеха викове и стражите станаха по-уверени.

Мрачният елф също. И отново се претърколи, уверявайки се, че приближаващите подкрепления виждат добре битката от външния коридор и него, мрачният елф. Искаше да задържи вниманието им. Не искаше да забележат какво има над касата на вратата.

Изригналият огън, дъхът на червения дракон, разтърси сградата с чистата си сила, когато първият страж премина под арката. Той избегна повечето от пламъците, но въпреки това гореше, когато влезе в залата, махайки неистово с ръце. Зад него, защото Джарлаксъл се бе постарал да сложи сребърната статуетка обърната назад, дузината мъже, които тичаха, нямаха такъв късмет и нямаше как да прескочат ужасяващата мощ на пламъците.

Огънят продължи да се разпръсва, изпепели крещящите стражи, сложи край на всички надежди за подкрепления и обхвана гоблените, пейките, килимите и дървените греди на сградата.

Четиримата стражи около Джарлаксъл гледаха невярващо — и макар че този миг на разсейване беше не по-дълъг от две секунди, това беше една секунда повече, отколкото на Джарлаксъл му бе необходима.

Мрачният елф се изправи от претъркулването си, стъпи на сигурно и се изстреля в обратната посока, сред войниците. Едното му острие удари наляво, посичайки ръката с оръжието на единия мъж, която изпусна меча.

Вторият меч се промуши надясно през пролуката на бронята и потъна в хълбока на човека.

Мрачният елф скочи наляво, стъпи на гърдите на единия страж и се отблъсна, запращайки мъжа на пода, а самият той се изстреля обратно надясно, където премина над острието на четвъртия, завъртайки се в движение така, че почти седна на раменете му. Джарлаксъл кръстоса кървавите си мечове пред гърлото на мъжа и ги дръпна настрани, докато се претъркулваше назад през рамото му, приземявайки се грациозно на крака с извъртане.

Стражът се хвана за гърлото и се свлече на колене.

— За Селуней! — извика стражът, мислейки, че победата е близо.

И под прикритието на вика му Атрогейт прошепна на десния си боздуган и събуди магията му, извиквайки експлозивно масло от бодлите му. Джуджето се завъртя и запрати главата на оръжието към щита на стража.

Ръката му беше отпусната и в удара нямаше сила, но когато се допря до щита, маслото избухна и раздроби както него, така и ръката, която го държеше, запращайки мъжа на пода.

Атрогейт се дръпна наляво, замахвайки настрани с второто си оръжие, покрито с магически възпроизведената слуз на създание, което всяваше страх в сърцата и на най-великите войни — ръждиво чудовище. Първият допир на боздугана до щита не отблъсна нападателя, който притисна джуджето с щита си и стовари силно меча си върху рамото на Атрогейт.

Джуджето изрева от болка и заудря бясно с лявата си ръка, завъртайки главата на боздугана в хоризонтални махове, при всеки от които тя се блъскаше в щита. Атаката му беше толкова яростна, че стражът трябваше да отстъпи.

Но човекът не изглеждаше притеснен и дори се присмя на окървавеното и очукано джудже, което се обърна да се разправи с него.

Той се втурна към него и Атрогейт се завъртя наляво, замахна с дясната си ръка и удари слабо по щита.

Но нямаше нужда от сила, защото щитът се бе превърнал в ръжда и се разпадна от удара, а по двамата противници се посипа червен прах.

Стражът се спря изненадано и Атрогейт изрева и довърши по-яростно завъртането си, нанасяйки силен обратен удар с левия си боздуган. Без щит стражът нямаше избор, освен да се извърти, за да избегне удара.

Тогава Атрогейт, който бе подскочил при последното завъртане, стъпи здраво с водещия си ляв крак и се приземи в съвършено равновесие с десния, спирайки инерцията с брутална ефикасност. Пристъпи напред с левия си крак, замахвайки с оръжието си, удари стража в гърба насред завъртането му и той се олюля напред.

Атрогейт тръгна след него и започна да го удря с боздугана в лявата си ръка, отдолу нагоре и отляво надясно и обратно, а топката непрекъснато се забиваше в гърба на мъжа и го караше да подтичва със залитане напред. Преследващото го джудже го удряше отново и отново, сякаш го подкарваше с боздугана.

Право към каменната колона, в която стражът се заби с главата напред.

Ръцете му по рефлекс прегърнаха стълба, докато той се свличаше надолу, въпреки че едва ли беше в съзнание в този момент.

Атрогейт го фрасна още веднъж, просто така.

Ентрери разпери ръце настрани, когато се изправи на крака, повличайки бедния Ииночек. Опита се да му счупи врата, но нямаше опорна точка, за да го направи, нито имаше време да го удуши. Неохотно и ядосано той пусна свещеника и го бутна напред към най-близкия мъж, друг свещеник, а после се втурна след него и изблъска трети настрани. Завъртя се надясно и затича с всички сили, надявайки се да изпревари намушкването на друг от мъжете.

Нямаше да успее, ала изведнъж вместо да го намушка, мъжът полетя напред, бутнат от силния клюн на диатримата на Джарлаксъл. Ентрери мина тичешком покрай гигантската птица, която заора напред и стъпка падналия защитник.

Ентрери продължи да бяга, шляпайки с боси крака по каменния под. Промени посоката си, когато и от двете му страни се приближиха стражи, но с внезапен тласък той им се измъкна, претъркулвайки се с главата напред над падналия трон. Изправи се на крака, а по петите му имаше трима мъже.

Забеляза внезапната бурна атака на Джарлаксъл, видя как стражите около него падат на всички страни и забеляза пламъците, които бушуваха отвъд залата и черния дим, който започваше да навлиза през вратата.

Знаеше, че нищо от това няма да му помогне.

Трябваше да предвиди действията на Джарлаксъл, да мисли като своя спътник мрачен елф.

Насочи се право към междупространствената дупка, която висеше от едната страна на колоната.

Обграден от прицелващи се алебарди, Ентрери се хвърли напред и изчезна в дупката.

Усети някакво тяло вътре, някой, който мърдаше и стенеше, и удари мъжа през лицето, при което го повали. Заопипва около себе си и ръката му хвана дръжката на оръжие.

„Убий ги!“ — прозвуча нетърпеливият призив в ума му.

Ентрери нямаше намерение да разочарова меча.

Тримата стражи стояха пред дупката и с право се колебаеха и бяха нерешителни. Ентрери изхвърча навън с голям скок, хванал в едната ръка меча с червеното острие, а в другата — камата. Стовари Нокътя на Шарон върху най-близката алебарда, която беше вдясно пред него, и натисна оръжието надолу, но после изви меча си изпод него, щом се приземи, и бързо пристъпи напред. Замахна с ръка назад над рамото си, издърпвайки дългото, подобно на копие оръжие заедно с нея, и го завъртя, за да пресрещне атаката с меч на следващия мъж от редицата.

В същото време парира назад с камата, насочвайки меча от лявата си страна зад себе си. Обърна се с лице към мъжа, който държеше меча, и вдигна високо лявата си ръка, отнемайки му оръжието, после просто мушна с Нокътя на Шарон, пробождайки мъжа в гърдите. Той падна, освобождавайки ръката му с камата и Ентрери се хвърли назад, избягвайки замаха на тромавата алебарда.

Падна в седнало положение, но продължи превъртането си, забивайки инкрустираната кама в коляното на копиеносеца, а после се претърколи и освободи камата си, докато мъжът не изрева от болка. Нанесе съсичащ удар с Нокътя на Шарон по краката на мъжа и той се строполи на пода. Ентрери използва падащия страж като щит и скочи обратно на крака, но осъзна, че не е имало нужда, защото третият се бе обърнал и бягаше.

Ентрери скочи след него, но спря, защото вниманието му бе привлечено към другата страна на залата, където тримата свещеници извеждаха Благословения Праведен Глас през една задна врата.

— Не! — извика Ентрери и се впусна натам, макар да знаеше, че никога няма да успее да стигне навреме, за да спре бягството. Не можеше да стане така! Не и след всичките му усилия, не и след като го бяха нападнали спомените за Шанали.

Благочестив Тайър, който вървеше отпред, дръпна вратата и я отвори. Ентрери стори единственото, което можеше, и запрати меча си подобно на голямо копие.

— А, добро прасе си ти — каза Атрогейт на Снорт.

Беше се облегнал на глигана, почти припаднал от загубата на кръв, и насочваше създанието към междупространствения джоб. Когато приближи дупката, джуджето забеляза, че някакъв човек изпълзява от нея.

Благочестив Госитек се обърна жално към него.

Атрогейт го удари здравата и го нокаутира така, че той провисна през ръба на дупката, а пръстите на провесените му ръце едва докосваха пода.

Джуджето изкомандва и Снорт скочи обратно в дупката. Атрогейт погледна към Джарлаксъл и отдаде чест, макар че мрачният елф сякаш не забеляза. После с един скок джуджето седна на ръба на джоба, сграбчи Госитек за задната част на врата и се търкулна вътре, отнасяйки пострадалия свещеник със себе си.

С крайчеца на окото си Благочестив Тайър забеляза идващото оръжие. Дръпна се с вик и се сблъска с другарите си, а Благословения Праведен Глас Ииночек, който все още се опитваше да си поеме дъх, се удари в стената. Мечът с червеното острие се стрелна покрай Тайър, удари дървената врата, затваряйки я рязко с тежестта си, и остана да стърчи потрепващ от нея.

— Изведете го! — заповяда Тайър на другите двама и се обърна към връхлитащия Ентрери. — Аз ще го довърша.

С предизвикателно изръмжаване свещеникът хвана Нокътя на Шарон и го измъкна от вратата.

Всичко сякаш започна да се движи със забавен ритъм. Той залитна встрани от вратата, докато един от спътниците му, Благочестив Преми, я дръпна отново, за да я отвори. Видя човека Ентрери, който се възпротиви с крясък, все още на тридесет или повече стъпки от тях. Видя как той премести единственото останало му оръжие в другата си ръка, как скочи високо и на голямо разстояние и се приземи на левия си крак.

Бедрата на Ентрери се завъртяха към вратата. Лявата му ръка се залюля нашироко, а дясното му рамо се изви напред и ръката с камата се стрелна над него в мощно хвърляне.

Тайър едва отчете движението, сребристото проблясване на хвърлената кама, но някак знаеше точно накъде е насочена. Опита се да изкрещи предупредително, но гласът му прозвуча като висок писък.

Почти не го чу, вместо това чу привидно тънкия вик на Ентрери:

— Шанали!

И сякаш с щракване на невидимите пръсти на магьосник, времето се забърза и сребърната кама проблесна покрай него. Благочестив Тайър се обърна и видя Благословения Праведен Глас, Върховният клирик на Дома на Пазителката, който бе протегнал ръце пред себе си, треперейки, с лице, което представляваше маска на изключителна болка, а от гърдите му стърчеше инкрустираната дръжка на кама.

И Тайър видя… бяло. Просто горещо бяло, когато сетивата му най-после регистрираха ужасяващата болка, която изгаряше тялото и душата му. Той отново изкрещя — или поне се опита, но устните му оголиха зъбите и се отдръпнаха още повече, сякаш се топяха.

Някъде дълбоко в себе си Тайър знаеше, че трябва да пусне злия меч.

Но чувствителността му отдавна вече беше изчезнала и мислите му вече не бяха свързани с тялото. Завладя го болка и нищо друго освен нея, и той усети милиони боцкащи игли, милиони парещи ухапвания, огън, толкова мощен и унищожителен, колкото онзи, който бе избухнал в коридора отсреща.

Той падна на пода, но така и не го разбра. Остана да лежи там и да трепери, а кожата му потъмня и се напука на овъглени парченца, докато Нокътя на Шарон го разяждаше.

Хвърлянето — и двете — бяха дошли някъде дълбоко от него и Артемис Ентрери почти не бе осъзнавал действията си. Не виждаше нищо освен Шанали, слаба и умираща в прахта. Не чувстваше нищо освен гнева си, абсолютната си ярост от това, че гнусният свещеник ще му се изплъзне.

В мига, в който камата му се заби в сърцето на Върховния клирик Ииночек, магията се развали и Ентрери, който тичаше към четиримата свещеници, изпита прилив на гневно задоволство.

Забави темпо, забелязвайки някакво движение отстрани, после видя как двамата свещеници изоставиха Ииночек и се втурнаха през вратата, преследвани отблизо от диатримата на Джарлаксъл, В коридора отвъд към залата идваха войници, но промениха намеренията и посоката си, когато гигантската птица мина с трясък през вратата.

Ентрери избърза и затвори вратата. Погледна към умиращия Тайър, но не му отдели повече внимание, а вместо това се приближи и застана до Върховния клирик.

— Знаеш ли колко живота си съсипал? — попита той мъжа.

Разтреперан и пръскащ слюнки, с подивели от ужас очи, Ииночек раздвижи устни, но не се чуха думи.

— Да — отбеляза Ентрери. — Знаеш. Разбираш всичко. Знаеш колко отвратителни са постъпките ти, докато крадеш парите на селяните и невинността на момичетата. Знаеш и затова те е страх — той се пресегна и хвана дръжката на камата и Ииночек се вцепени.

Ентрери мислеше да унищожи душата му с магическото си оръжие, но поклати глава и отхвърли тази идея.

— Селуней е добра богиня, както съм чувал — каза той — и следователно няма да има нищо общо с теб. Казвам, че си измамник и вече няма къде да се скриеш.

Мъжът се облещи и падна на пода.

— По-добър начин да си отидеш от този — каза Джарлаксъл и едва тогава Ентрери осъзна, че мрачният елф се е приближил до него. Погледът на Джарлаксъл насочи Ентрери към онова, което бе останало от Благочестив Тайър, който лежеше по гръб и се тресеше силно, от робата му се надигаше пушек, а по лицето му се виждаха повече кости, отколкото плът.

Ентрери изръмжа и стъпи със сила върху предмишницата на мъжа, строшавайки изгорялата кожа и кост, а Нокътя на Шарон отхвръкна във въздуха, където Ентрери го хвана с лекота.

Погледна отново Джарлаксъл, докато мрачният елф прибираше парчето плат в голямата си шапка.

Сградата се разтресе силно и от другата страна на стаята нахлуха пламъци.

— Ела — подкани го Джарлаксъл, слагайки си магическата маска. — Трябва да си вървим.

Ентрери погледна назад към Благословения Праведен Глас, който седеше облегнат на стената, със залети от кръв гърди и облещени очи.

Помисли си за Шанали за последен път. Отдели кратък миг, за да обмисли дългия и мръсен път на мизерния си живот, който в крайна сметка го бе довел до това ужасно място.