Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (20)

Глава 19
Неприятно позната гледка

Лейди Кристин, кралица на Дамара, седеше на бял стол с метална облегалка пред огромното, украсено с платина огледало. Пред нея имаше разнообразни средства за разкрасяване, бурканчета и парфюми, които бе получавала като подаръци от всички краища на кралството, както и от Импилтур.

Външният й вид беше важен, постоянно й напомняха придворните й дами, защото с фигурата си и великолепния си съпруг тя въплъщаваше мечтите и надеждите на жените из земите на Кървав камък.

Тя беше илюзия, изградена, за да поддържа необходимата за успешно управление фасада.

Макар да бе отгледана като благородна дама, Кристин не се чувстваше удобно с такива неща. В сърцето си беше авантюристка, боец, жена с решителен глас.

Колко тънък бе прозвучал гласът й в онзи ден, когато Артемис Ентрери бе пуснат на свобода. Чу, че Гарет се движи из спалнята зад нея и видя за миг образа му в ъгъла на огледалото. Знаеше, че е изправен на нокти, защото мълчанието й след освобождаването на убиеца му бе показало ясно, че тя не го одобрява.

Каква дребна игрица на срамежливост е всъщност взаимоотношението, наречено брак. И двамата знаеха какъв е проблемът, но щяха да се въртят около него с часове, дори дни, вместо да се изправят лице в лице с него.

Поне това беше обичайният начин при повечето двойки, но скромността никога не бе била част от емоционалния репертоар на лейди Кристин.

— Ако предпочиташ по-малко упорита кралица, съм сигурна, че лесно може да се уреди — изрече тя.

Съжали за сарказма веднага щом думите излязоха от устата й, но поне бе започнала диалог.

Видя образа на Гарет зад себе си и почувства силните му успокояващи ръце на раменете си. Харесваше докосването на пръстите му върху голата си плът, прекъсвано само от тънките презрамки на нощницата й.

— Какъв глупак бих бил, ако исках да се отърва от най-близкия си приятел и съветник — изрече той и се наведе да я целуне по главата.

— Не ти предложих да се отървеш от магистър Кейн — отвърна тя и позволи на Гарет да види как се усмихва в огледалото.

Той се присъедини към смеха й и нежно стисна раменете й.

Кристин се обърна на стола си и го погледна.

— С лекота отхвърли съвета ми по време на това изпитание с Артемис Ентрери и онзи дяволски мрачен елф.

Кимването и въздишката на Гарет бяха едновременно съгласие и капитулация.

— Защо? — попита Кристин. — Какво знаеш за тях, което ние останалите — с изключение на Кейн, както изглежда — не знаем?

— Знам малко и за двамата — призна Гарет. — И подозирам, че светът ще е по-добро място, ако и двамата ги няма. Със сигурност намирам малко компенсиращи качества в подобните на Артемис Ентрери и онзи смущаващ мрачен елф. Но нямам право да издавам подобни отсъждания. По думите на всички не са извършили никакви гнусни деяния.

— Извършиха предателство към короната.

— Като предявиха претенции над земя, върху която никой човек няма законово право? — попита Гарет.

— И въпреки това с голяма бързина се отправи да ги детронираш.

Гарет кимна отново.

— Не можех да оставя предизвикателството без отговор. Вааса ще стане баронство на Дамара. В това съм непоколебим. И съм сигурен, че ще се случи с благословията и подкрепата на всеки град в рамките на северния ни съсед. Палишчук със сигурност желае подобен съюз.

— Тогава кое е? Предателство? Или ти си завоевател?

— По малко и от двете, предполагам.

— И вярваш на мрачния елф и шантавата му история, че всичко е било предварително нагласено? — Кристин въобще не се опита да прикрие скептицизма си. — Че е планирал ти да се появиш и да изглеждаш като герой за населението на Палишчук? Той е опортюнист в най-лошия смисъл на думата и само бързите ти действия предотвратиха създаването на кралството му!

— Не се съмнявам в това — отвърна Гарет. — Нито подценявам заплахата, която представлява. Съвсем не е малко да успее да проникне в Цитаделата на убийците, нито да вземе главата на архимага Кнеликт, действие, което не бива да се отписва с лека ръка. Тайна песен ги наблюдава, при това отблизо, уверявам те. В рамките на десет дни ще се махнат от страната.

— Или ще бъдат убити?

— Експедитивно — обеща Гарет. — Сестрите драконки се съгласиха да ги отнесат извън границите ни.

— За да сеят безредици на друго място.

— Може би.

— Нима вярваш, че с това признание служиш на Илматер?

— Често не знам отговора — отвърна мъжът, обърна се и отиде до леглото.

Кристин обърна стола си така, че да го гледа в очите и настойчиво попита:

— Какво има, любов моя? С какво те държи този мъж?

Гарет я погледна и помълча за известно време, след което отговори:

— Случката с Артемис Ентрери ще ме направи по-добър крал.

Това изявление накара лейди Кристин да повдигне вежда.

— С това, че си решил да не се превръщаш в подобен нему? — попита тя и тонът й разкри съмнение и объркване.

— Не, въпросът не е в това — отвърна Гарет. — В личния ми разговор с Артемис Ентрери той беше прав, че нито родословието, нито отделно действие е истинското мерило за водачество. Действията ми сега и само сега могат да оправдаят титлата, която толкова ценя… и тя ще е празна титла, освен ако наистина не представлява мечтите, надеждите и добруването на хората в това кралство — на всички хора.

— Артемис Ентрери ли ти каза това? — попита Кристин, без да се опита да прикрие съмнението в гласа си.

— Не съм сигурен, че разбираше какво пита — каза Гарет. — Но в общи линии, да, точно това ми каза — на това ме научи. Аз управлявам Дамара и искам да присъединя Вааса към обединеното кралство на Кървав камък. Но това решение трябва да води до благоденствие за народа на Вааса, в противен случай не съм по-достоен претендент за титлата от…

— От Ентрери, Джарлаксъл или Зенги?

— Да — отвърна Джарлаксъл и кимна, докато я гледаше.

В погледа му се четеше решителност, на устните му имаше усмивка, изпълнена с оптимизъм, и надежда, която печелеше симпатиите на почти всички, които го поглеждаха. На фона на това ведро изражение лейди Кристин не можеше да поддържа негодуванието си.

— Тогава остави образа на Артемис Ентрери да съществува в мислите ти за доброто на Дамара и Вааса — каза тя. — И нека мъжът се махне оттук заедно с приятеля си мрачен елф.

— За доброто на Дамара и Вааса — каза Гарет.

Кристин отиде при съпруга си — мъжът, когото обичаше.

* * *

Тя едва почувства как върхът на камата се докосва до кожата му преди да дръпне ръката си назад и да го прободе отново и отново. Изпаднала в дива ярост, обляната в сълзи Калихай удряше безпомощния мъж. Почувства топлата кръв под бедрата си и ръката й започна да мушка още по-яростно, очите й бяха затворени, по бузите й се стичаха сълзи и през цялото време ридаеше за Парисъс.

Гневът й, чувството на безсилие, тъгата, угризенията, изблика на депресията й, всичко това се изчерпи, остави я физически изтощена и тя погледна надолу към мъжа, който бе неин любовник.

Лежеше по гръб с разперени настрани ръце и не правеше опити да се защити. Взираше се в нея със стисната челюст и изписано на лицето разочарование.

По него нямаше и една драскотина, кръвта по бедрото й беше нейна, в резултат на порязване при вдигането на острието.

* * *

— Толкова са предвидими, тези слаби човешки създания — отбеляза Кимуриел Облодра, докато двамата с Джарлаксъл наблюдаваха представлението, разиграващо се на леглото на Ентрери през междупространствения джоб, от който бяха отворили портал към стаята.

— Беше толкова убедителна — изрече Джарлаксъл. — Никога не бих повярвал…

— Значи си бил край тези глупаци твърде дълго — изрече Кимуриел. — Нима преценката ти е толкова обременена, че да не трябва да те приветствам обратно в Бреган Д’аерте, когато най-накрая се откажеш от тази глупост и се завърнеш в Мензоберанзан?

Джарлаксъл погледна към псиониста с леден поглед, поглед на убиец, който недвусмислено напомни на Кимуриел с кого разговаря.

Но Джарлаксъл не задържа заплашителния поглед, защото бе привлечен обратно към спектакъла на леглото. Изражението на Калихай вече бе преминало към ужас и тя замахна отново, този път към окото на Ентрери, сякаш искаше отчаяно да спре обвиняващия поглед, с който я гледаше.

Ентрери потрепна, но толкова слабо, че Джарлаксъл се удиви на самодисциплината на мъжа. Разбира се, беше заповядал на Кимуриел да направи кинетична преграда, защото псионистът бе научил за отчаяния план на Калихай. Но Ентрери нямаше откъде да знае, че е бил защитен и въпреки това не се бе опитал да отбие атаките.

Нима Калихай го бе приласкала до степен на такава уязвимост? Нима действията й и успокояващите думи бяха до такава степен приспали бдителността на Артемис Ентрери?

Или просто не му пукаше?

— Впечатляващо — прошепна Джарлаксъл.

— Без съмнение ти напомня на собственото ти раждане — каза Кимуриел и го хвана неподготвен.

Той погледна към спътника си.

— Без съмнение — отвърна Джарлаксъл и тъй като спътникът му го бе споменал, наистина можеше да си представи ужасената и разочарована матрона Баенре да забива ножа с формата на паяк в гърдите на новороденото си дете. Предполагаше, че изражението й в този момент е било донякъде сходно с това на Калихай, такава възхитителна смесица от противоречиви емоции.

— Никога не получи възможност да благодариш на матроната на моя дом — отбеляза Кимуриел.

— О, направих го — увери го Джарлаксъл.

— Когато вторият син на Баенре те свали от олтара и цялата кинетична енергия в бебешкото ти телце експлодира към него и разкъса гърдите му — съгласи се Кимуриел, припомняйки си историите от онова далечно време, истории, които бяха разказвани и преразказвани в Дома Облодра през вековете. — Моята праматрона имаше стил в премахването на заклетите си врагове.

— Малцина можеха да нервират матрона Баенре по начина, по който го правеха матроните на Дома Облодра — отвърна Джарлаксъл. — Сигурен съм, че Баенре ревностно е обмислила тези обиди, когато силата на Лот е потекла през нея и й е предложила могъществото да катурне Дома Облодра в Хищния процеп.

Кимуриел, винаги така овладян, потрепна при тези думи и Джарлаксъл се усмихна. Само преди няколко кратки години майката на Джарлаксъл беше унищожила Дома на Кимуриел в един разрушителен изблик на сила.

Двамата си размениха погледи на взаимна капитулация, после отново съсредоточиха вниманието си върху стаята, където твърдоглавата Калихай вдигна камата с две ръце, стисна я здраво и отново я насочи към сърцето на Ентрери. Той се протегна и я спря и докато тя се бореше със здравата му хватка, другата му ръка се вдигна и я зашлеви силно. Докато го правеше, изви бедра и я прекатури на далечния край на леглото.

— Знае какво се е случило — отбеляза Кимуриел и насочи погледа на Джарлаксъл зад тях, където грубият войн орк спокойно очакваше заповедите си.

— Прекрати дуеомера — нареди Джарлаксъл, сграбчи веригата на орка и дръпна създанието в стаята.

Когато Ентрери скочи, за да ги посрещне, Джарлаксъл придърпа орка по-близо и му прошепна:

— Убий го — след което го тласна към Ентрери.

Гледката на голия човек, чиято дясна половина бе окървавена от гърдите до бедрото, беше цялото окуражаване, от което се нуждаеше бруталният звяр. Веднага се нахвърли на Ентрери.

Без особено усилие, инстинктивно ръката на Ентрери се протегна и сграбчи орка за гърлото и цялата енергия, която бе заключена кинетично в тялото му, всеки от яростните удари и промушвания на Калихай, премина по тази връзка.

Гърдите на орка се пръснаха с ослепителни рани.

Лявото му око влезе чак в мозъка, а от дупката потече кръв.

Затърчи се конвулсивно и се опита да изпищи, зашеметен от ужас.

Но единственото, което успя да направи, бе да изгъргори в собствената си кръв и Ентрери безцеремонно пусна мъртвото създание на земята.

Стоеше там на косъм от гибелта, покрит с кръв, дишаше тежко, сякаш се бореше да се овладее.

Джарлаксъл знаеше, че в този момент разгневеният мъж не желае нищо друго освен да се втурне напред и да го удари. Но освен това смяташе, че Артемис Ентрери е твърде дисциплиниран, че да направи подобна глупост.

Зад Ентрери Калихай се изправи и ахна при вида на мъртвия орк и двамата мрачни елфи. Ръцете й се отпуснаха безсилно до тялото и камата падна на пода.

— Съжалявам — каза Джарлаксъл на Ентрери.

Убиецът не мигна.

— Не исках нещата да се развият така — изрече Джарлаксъл.

Погледът на Ентрери му подсказа, че мъжът смята, че това не е негова работа.

— Не можех да й позволя да те убие, макар ти да изглеждаше примирен с тази съдба — обясни Джарлаксъл.

Пръстите на Кимуриел проблеснаха неодобрително във въздуха.

— Прекарваш твърде дълго време да се обясняваш на по-нисши — сгълча го псионистът.

— А ти прекарваш твърде много време в дишане — обърна се Ентрери към Кимуриел и припомни на мрачния елф, че се е научил да разбира тихия език на мрачните елфи по време на престоя си в Мензоберанзан, макар доста по-грубите му човешки пръсти да не го „говореха“ добре.

Джарлаксъл постави ръка на рамото на Кимуриел в безмълвно напомняне, че няма позволение да убие Ентрери.

Без да мига или да отмества ужасяващия си поглед от Артемис Ентрери, Кимуриел послушно отстъпи назад, подготвен, както Джарлаксъл отлично знаеше, да осакати или дори убие човека с вълна псионична енергия.

Докато Кимуриел отстъпваше, Калихай залитна напред до Ентрери. Риданията й бяха искрени, сграбчи го за ръката и наведе глава на рамото му в знак на смирена молитва, като не спираше да повтаря, че съжалява.

— Бедното създание се е докарало до емоционален срив — отбеляза Кимуриел.

— Млъкни — изрече Ентрери.

Обърна се към Калихай и грубо я отблъсна.

— Беше Парисъс — избърбори тя. — И ти си тръгваше. Не можеш да си тръгнеш… Не мога да те пусна…

Съжалявам.

Реакцията на Ентрери в отговор на думите й беше вероятно най-дълбокото изражение на разочарование и смайване, което Джарлаксъл Баенре бе виждал през живота си. Ентрери въздъхна дълбоко и сякаш се успокои.

Очевидно окуражена от това, уверена, че моментът на кризата е преминал, Калихай посмя да вдигне поглед и да каже:

— Никога няма да ме нараниш.

Дори успя да предизвика слаба, изпълнена с надежда усмивка на лицето си.

Опитваше се да бъде сладка, свенлива, игрива, осъзна Джарлаксъл, но освен това видя и че на Ентрери му изглежда подигравателна.

Прокара нежно ръка по бузата й, после за миг изражението му стана по-твърдо и ръката му сграбчи брадичката й. Очите й се разшириха и тя се вкопчи в непоклатимата му китка с две ръце.

Дръпна я пред себе си и с две отривисти крачки и ужасяваща сила я метна назад. Тя се удари в кепенците, разби стъкления прозорец и изпищя само веднъж, докато се премяташе през рамката, за да падне от около дузина стъпки височина на улицата отдолу.

Ентрери се обърна към Джарлаксъл.

— Трябваше да я убиеш — изрече мрачният елф с глас, изпълнен със симпатия и съжаление. — Тя е опасна.

— Млъкни.

Джарлаксъл въздъхна.

— Ако я убиеш, ти обещавам, че ще се присъединиш към нея в смъртта — добави Ентрери.

Джарлаксъл въздъхна отново. Но, разбира се, можеше да вини само себе си, задето бе използвал флейтата да манипулира убиеца, задето бе отворил сърцето на Артемис Ентрери, което толкова дълго бе защитено от агонията на любовта.

* * *

Студът започна да я обгръща. От стотици порязвания течеше кръв и когато се опита да се изправи от дъските и счупените стъкла, Калихай установи, че краката й не я държат.

Знаеше, че умира. Нещастна и сама в пронизващия студ, гола и кървяща пред целия свят. Не й бе останала надежда и не искаше да живее. Беше се провалила във всичко.

Беше се влюбила в мъжа, убил любимата й Парисъс, и тази противоречива реалност я бе пречупила. Когато бе изправена пред мисълта да напусне дома си или да каже сбогом на Ентрери, бе открила, че не може да понесе нито една от двете възможности.

Така че бе поела по собствен път, връщайки се обратно към яростното си желание за отмъщение, използвайки отчаянието си от загубата на най-любимата си Парисъс като щит срещу мъката, която щеше да й причини Ентрери, като я напусне.

И се беше провалила.

Така че сега умираше и бе доволна от това. Пропълзя през стъклото в търсене на подходяща отломка, горяща в агония на хапещия студен вятър. Откри достатъчно голямо парче стъкло, продълговато като нож, и сграбчвайки го в ръка, пропълзя встрани от кръчмата, в малката уличка, където щеше да умре, скрита от любопитните погледи.

Едва успя да се довлече и се подпря на стената в седнала позиция. Дишаше на пресекулки и изкашля малко кръв. Осъзна, че дори не е нужно да опира отломъка до гърлото си, за да приключи нещата, падането се бе погрижило за това.

Но смъртта от раните й щеше да е твърде бавна и болеше твърде много.

Калихай вдигна върха на парчето към гърлото си.

Помисли си за Ентрери, за това как се любеха, но прогони образите. Вместо това извика образа на Парисъс и си представи как я чака в смъртта с протегнати ръце, за да прегърнат отново скъпата й Калихай.

Калихай затвори очи и се прободе.

Или поне се опита, но силни ръце хванаха китките й и ги задържаха. Тя отвори очи и те се разшириха до краен предел, когато осъзна, че я държи мрачен елф и че наоколо има други от вида му и всички я гледат цинично. В този миг на ужас замаяността и болката я напуснаха.

— Още не сме приключили с теб — чу глас от дъното на групата и мрачните елфи се отдръпнаха, за да сторят място на един от двамата, които бе видяла горе в стаята.

Онзи, с когото бе разговарял Ентрери и го бе нарекъл Кимуриел.

— Може би след време ще ти позволим да отнемеш живота си — каза й Кимуриел. — Може дори да го направим вместо теб, макар да се съмнявам, че методите ни ще ти харесат.

Двойка мрачни елфи я изправиха насила на крака, а едно извиване на китката я принуди да пусне парчето стъкло.

— Но, от друга страна, може би престоят в Подземния мрак ще ти хареса още по-малко — каза Кимуриел. — Ако се провалиш в задълженията си, ще бъдем щастливи да преценим коя ще е най-лошата съдба за лейди Калихай.

— Задължения? — успя да прошепне зашеметената жена.

Мрачните елфи я повлякоха.