Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (1)

Пролог

„Наистина е красива“, помисли си Артемис Ентрери, докато наблюдаваше как голата Калихай изминава разстоянието от леглото до закачалката за дрехи, за да вземе бричовете и ризата си. Движеше се с грацията на умел войн, стъпваше меко по пода, а меките възглавнички на стъпалата й омекотяваха всяка стъпка. Беше средна на ръст, жилава, но силна, а малкото белези по тялото й не отвличаха вниманието от стегнатите й мускули. „Изпълнена е с противоречия“, осъзна Ентрери, докато я наблюдаваше — създание от пламък и вода. Можеше да е свирепа или нежна и изглежда осъзнаваше как да преминава от едното състояние в другото по най-ефективния начин, докато правят любов.

И без съмнение правеше същото на бойното поле.

Калихай не беше просто боец, беше войн. Знаеше собствените си силни и слаби страни, но добре преценяваше враговете си. Ентрери не се съмняваше, че тя често използва женския си чар върху неподозиращи противници, за да ги смути, преди да ги изкорми.

Уважаваше това. Образът извика усмивка на често намръщеното му лице.

Беше краткотрайна усмивка, щом обмисли собствената си ситуация. На гвоздей близо до закачалката, където се обличаше Калихай, висеше черна шапка с малка периферия, подарък от Джарлаксъл. Ентрери бе осъзнал, че както у мрачния елф, така и в шапката има нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Много полезни качества, магически и механични, включително умението да изстудява тялото му, за да може да се крие по-лесно от очи, които реагират на топлина вместо на светлина. В ширита имаше вмъкната лесно огъваща се тел, която позволяваше шапката да се закрепи толкова плътно, че да не се събори дори при падане от кон.

„Повече, отколкото изглежда, помисли си Ентрери. Нима с всичко не бе така?“

Беше спал дълбоко след срещата си с Калихай предишната вечер. Може би твърде дълбоко? „Калихай е можела да ме убие“, осъзна той, и през ума му пробягна мисълта, че може би жената използва чара си върху него. Беше го поставила в по-уязвима позиция, отколкото някога бе изпадал.

„Не, увери сам себе си. Чувствата й към мен са искрени. Това не е игра.“

„Само че, отбеляза той, нима това не би била стратегията на Калихай? Да приспи бдителността му до такава степен, че да рискува атака?“.

Ентрери отпусна глава в шепи и разтърка замъглените си очи. Поклати глава и със задоволство установи, че ръцете му прикриват безпомощното му хихикане.

Щеше да се докара до лудост с подобни мисли.

— Ще дойдеш с мен, нали? — попита Калихай и го изтръгна от мислите му.

Той вдигна очи и отново я погледна, както бе застанала до закачалката. Все още бе гола, но очите му не шареха по тялото й, а вместо това се спряха върху лицето й. По всички правила, някога Калихай бе спирала дъха с красотата си, с изумителните си сини очи, в които от време на време се промъкваха отсенки на сиво. В други случаи, в зависимост от фона — светлината, дрехите й — тези очи сияеха с деликатна отсенка на светлосиньо, като и в двата случая изглеждаха впечатляващи заради контраста с гарвановочерната й коса. Лицето й бе симетрично, а костната структура — безукорна.

Но този белег! Спускаше се през дясната й буза до носа, после надолу през устните до средата на брадичката. Беше лют белег, често възпален и червен. Ентрери знаеше, че Калихай се крие зад него, сякаш за да отрече женската си красота.

Когато го дари с бърза усмивка, така палава и опасна, той почти не забеляза белезите по устните й. За Артемис Ентрери тя си оставаше красива и като изключеше размислите за решението й да запази белега и явно по-дълбокото значение, което имаше той за нея, почти не го забелязваше. Не бе пречка за него, толкова изгубен бе в тайните, които кипяха в очите й. Тя поклати глава и гъстата й коса се спусна по раменете, а на Ентрери му се прииска да скочи към нея и да зарови лице в тази топла, мека грива.

— Разбрахме се да хапнем — припомни му Калихай, после въздъхна и започна да навлича ризата си. — Мислех си, че си се изтощил и си обзет от всепоглъщащ, силен глад.

Щом главата й се подаде през яката и очите й се спряха на лицето на любовника й, усмивката на Калихай помръкна.

Това моментно намръщване подсказа на Ентрери какво е собственото му изражение. Гледаше навъсено.

Не знаеше защо. Точно в този момент в съзнанието му нямаше нито една мисъл, която би могла да предизвика намръщване. В края на краищата Калихай не би предизвикала подобно настроение, защото той я считаше за искрица светлина в мизерното си съществуване. Но наистина се мръщеше.

В последно време — или може би винаги? — често имаше това мрачно изражение — и обикновено без конкретна причина. Като се изключи, разбира се, че често беше ядосан — едновременно на всичко и на нищо.

— Не е нужно да ядем — каза жената.

— Не, не, разбира се, че трябва да излезем и да си набавим малко храна. Денят вече напредна.

— Какво те тревожи?

— Нищо.

— Нима не ти доставих удоволствие миналата нощ?

Ентрери почти изсумтя при това абсурдно твърдение и не можа да потисне усмивката си, докато оглеждаше Калихай и докато не осъзна, че тя го предизвиква да й направи комплимент.

— В продължение на много нощи ми доставяше удоволствие. Огромно. И снощи бе една от тях — отвърна й той и бе доволен да види облекчение на лицето й.

— Тогава какво те тревожи?

— Казах ти, че нищо не ме тревожи.

Ентрери се протегна, вдигна панталоните си и започна да ги обува. Спря, когато почувства ръката на Калихай на рамото си. Вдигна очи и видя, че тя го наблюдава с видимо притеснение.

— Думите не отговарят на изражението ти — отвърна тя. — Кажи ми. Нима не можеш да ми се довериш? Какво тревожи духа на Артемис Ентрери? Какво става? Какво ти се е случило, че да запали този вътрешен огън?

— Задаваш ми глупави гатанки, създадени от собственото ти въображение. — Отново се наведе надолу и хвана панталоните си, но Калихай го сграбчи по-силно и го принуди да я погледне отново.

— Какво? — настоя тя. — Как се създава толкова съвършен войн като Артемис Ентрери? Какво ти е причинило това?

Ентрери извърна поглед от нея и го сведе към краката си. Но всъщност не ги виждаше. В съзнанието си Артемис Ентрери отново беше момче, едва излязло от детството, по улиците на прашен пустинен пристанищен град, изпълнен с миризма на морска вода или с парещ пясък в зависимост от посоката на вятъра.

* * *

Фургоните скърцаха, въпреки че не се движеха, докато песъчливият бриз потропваше по дървените им страни. Двойка коне изцвилиха притеснено, а единият дори отстъпи назад доколкото му позволяваше тежката, стегната сбруя. Коларят, слаб и жилест мъж със сурови ъгловати черти, който напомняше на момчето за баща му, не губеше време и яростно размаха камшика си по посока на уплашеното животно.

Да, точно като баща му.

Дебелият търговец на подправки, седнал на пейката на единия от фургоните, го изгледа продължително.

Тези очи с натежали клепачи сякаш го подканяха да заспи, хипнотизиращи като полюшваща се змия. Момчето знаеше, че тук има нещо. Нещо магическо се криеше зад този поглед, някакво средство за контрол, което позволяваше на жалкия, мърляв звяр да изпъкне сред трупата, събрана за сезонния керван от Мемнон. Макар да бе още момче и да знаеше малко за света и йерархията на търговците, виждаше, че всички се отнасят с уважение към него.

Този със сигурност бе господарят и момчето се изчерви, поласкано, че водачът на толкова много хора ще прекара малко време с него и майка му. Това гордо изчервяване прерасна в изумление, докато момчето наблюдаваше с разширени очи и отворена уста как дебелият мъж дава монети — златни монети! Златни монети! Момчето бе чувало за тях, бе чувало за златни монети, но никога не ги бе виждало. Беше виждало сребърни веднъж, дадени от някакъв странник на баща му Белригър, малко преди странникът да изчезне зад завесите с майка му.

Но никога не бе виждал злато. Майка му държеше злато!

Колко вълнуващо бе било, но само за кратко. После Шанали, майка му, го сграбчи грубо за рамото и го избута в очакващата хватка на дебелака. Той се загърчи и задърпа. Опита се да се измъкне от потните ръце, поне за да получи някакви отговори от майка си.

Но когато най-накрая успя да се изправи пред нея, тя вече се бе обърнала и се отдалечаваше.

Той я повика. Примоли й се. Попита я какво означава това.

— Къде отиваш? Защо аз оставам? Защо ме държи?

Мамо!

Тя се извърна и погледна назад, само веднъж и само за миг. Достатъчно, че да види за последен път тъжните й хлътнали очи.

* * *

— Артемис?

Той се отърси от спомените с поклащане на глава и погледна към Калихай. Тя изглеждаше едновременно развеселена и притеснена. Странно защо.

— Цяла сутрин ли ще стоиш с флейта в ръка и с навити около глезените панталони?

Въпросът го разтърси и едва тогава Ентрери осъзна, че наистина държи в ръка флейтата на Идалия, магическият инструмент, даден му от сестрите драконки. И да, както Калихай бе отбелязала, бричовете му все още бяха набрани около глезените. Постави флейтата на леглото до себе си или по-скоро понечи да го направи, но откри, че все още не може да я остави. Щом го осъзна, получи внезапен прилив на сили, пусна флейтата, изправи се бързо и вдигна панталоните си.

— И така, каква е историята? — попита Калихай и той я погледна с любопитство. — Как се създава толкова съвършен войн като Артемис Ентрери?

Мислите му отново се върнаха обратно към Мемнон. В съзнанието му се появи образът на Белригър и той почувства как потръпва.

Осъзна, че отново е хванал флейтата.

Пред очите му пробягна еднозъбата похотлива усмивка на Тосо-паш и той хвърли флейтата на леглото.

— Тренировки? Дисциплина? — попита Калихай.

— Гняв — отвърна той с такъв тон, че надали щяха да последват още въпроси.

* * *

Издигаше се като поредния правоъгълник от глинени тухли насред море от еднакви къщи. Невзрачна постройка, дълга дванадесет и широка шест стъпки. Имаше чергило като всички съседни и бе разположена срещу морския бриз, който обикновено предлагаше единственото облекчение от неумолимата жега на Мемнон. Нямаше стени, които да разделят къщата. Една-единствена овехтяла завеса отделяше мястото за спане, което използваха майка му и баща му, Шанали и Белригър — или Шанали и някой, който е платил на Белригър. За момчето оставаше подът на общата стая. Веднъж, когато около него бяха напълзели твърде много буболечки, то се бе покатерило да спи върху масата, но Белригър го бе открил и пребил жестоко за своеволието.

С течение на времето повечето от побоищата се бяха слели в едно, но конкретно този Артемис помнеше ясно. Белригър, по-пиян от обикновено, беше налагал гърба и задните му части със стара прогнила дъска и ударите бяха оставили няколко трески в гърба на Артемис, които се бяха инфектирали и в продължение на дни от тях сълзеше гной.

Шанали бе дошла при него с мокро парче плат, за да почисти раните. Спомняше си това. Беше изтрила гърба му нежно, с майчина любов, и макар да го бе сгълчала леко, наричайки го глупак, задето е забравил правилата на Белригър, дори тези думи бяха изречени със съчувствие.

Кога за последен път Шанали се бе отнасяла нежно с него? Това ли бе последният нежен спомен, който пазеше от майка си?

Жената, която няколко месеца по-късно го предаде на търговския керван, почти не приличаше на себе си.

Беше се променила дори физически след този съдбовен ден при търговеца, беше станала по-бледа и залиняла и не можеше да изговаря цели изречения, без да се спира, за да си поеме дъх.

Мислите му прескочиха от спомена за този ден обратно към Белригър и Тосо-паш, беззъбия идиот с четинесто лице, който прекарваше под чергилото на Белригър повече време, отколкото самият той.

Тосо-паш се появяваше в спомените му на проблясъци — похотливо ухилен, винаги ухилен, наведен над него, винаги посягащ към него. Дори думите на мъжа проблясваха във фрази, които Артемис бе чувал твърде много пъти.

— Аз съм брат на баща ти.

— Може да ми викаш чичо Тосо.

— Мога да те накарам да се чувстваш добре, момче.

Умът на Ентрери се отдръпна отвратено от тези образи и от тези думи — дори повече от последния спомен за майка му.

Белригър поне никога не бе правил това. Никога не го бе гонил из уличките, докато краката го заболят от изтощение, никога не бе лягал до него, когато се опитваше да спи, никога не се бе опитвал да го целуне или докосне. Белригър рядко забелязваше съществуването му, освен ако не ставаше дума за поредния побой или колкото да го засипе с порой от обиди и ругатни.

Единственото, което му хрумваше, бе, че е огромно разочарование за баща си. Какво друго би предизвикало такъв гняв? Белригър се срамуваше от хилавия Артемис — срамуваше се и се ядосваше, че трябва да храни момчето, макар че единственото, което даваше на Артемис, бяха стари корички хляб или останки от собственото му ядене.

Дори и майка му му бе обърнала гръб и бе приела златото…

Месестите ръце на дебелия търговец не предлагаха нито топлина, нито утеха.

* * *

Ентрери се пробуди в мрака. Чувстваше студената пот навсякъде по голото си тяло, мокрите одеяла бяха прилепнали към него.

Паниката му поутихна, когато чу равномерното дишане на Калихай до себе си. Понечи да се изправи до седнало положение и с изненада откри магическата флейта на Идалия.

Ентрери я вдигна пред очите си, макар да виждаше едва-едва на приглушената светлина на звездите, нахлуваща през единствения прозорец на стаята. От усещането, както физическо в ръцете му, така и чрез емоционалната връзка, която бе изградил с нея в ума си, беше сигурен, че е същата магическа флейта.

Спря се за момент, за да си припомни къде беше оставил флейтата, когато си лягаше — на ръба на дървената рамка на леглото до него, на леснодостъпно място.

Явно я бе сграбчил в съня си и тя отново му бе докарала тези спомени.

А дали бяха спомени? Ентрери се зачуди. Дали образите, които проблясваха толкова ясно в съзнанието му, бяха точно пресъздаване на детството му в Мемнон? Или бяха някаква дяволска манипулация от вечно изненадващата флейта?

Спомняше си ясно онзи ден с кервана и знаеше, че подсилените от флейтата образи наистина са верни.

Този спомен за Мемнон, за последното и пълно предателство на майка му, бе преследвал Артемис Ентрери тридесет години.

— Добре ли си? — попита тихо Калихай и приседна на ръба на леглото.

Чу как се завъртя зад него, а после почувства как се обляга на гърба му, а ръката й минава отпред, за да погали гърдите му и да го притисне към себе си.

— Добре ли си? — попита го отново тя.

Прокарвайки пръсти по гладките извивки на флейтата на Идалия, Ентрери не бе сигурен.

— Напрегнат си — отбеляза Калихай и го целуна по врата.

Автоматичната му реакция й подсказа, че не е в настроение за подобни неща.

— Гневът ли говори? — подкани го жената. — Още ли си мислиш за това? За гнева, който е създал Артемис Ентрери?

— Нищо не знаеш — увери я Ентрери и й хвърли поглед, в който тя долови дори и в мрака предупреждение, че се опитва да навлезе в пространство, където не е добре дошла.

— Гняв към кого? — попита го въпреки всичко. — Към какво?

— Не, не гняв — поправи я Ентрери, говорейки повече на себе си, отколкото на нея. — Отвращение.

— Към някого?

— Да — отвърна Ентрери, измъкна се от прегръдката й и се изправи.

Обърна се към Калихай. Тя поклати глава и бавно се плъзна от леглото, за да застане до него. Нежно обви ръка около врата му и се наклони по-близо.

— Отвращавам ли те? — прошепна в ухото му.

„Не още, помисли си Ентрери, но не го изрече. Но ако някога започнеш да го правиш, ще пронижа сърцето ти с меча си.“

Изхвърли тези мисли от съзнанието си и сложи своята ръка върху ръката на Калихай, после й хвърли кос поглед и се усмихна успокояващо.