Метаданни
Данни
- Серия
- Наемниците (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Road of the Patriarch, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илиян Илиев, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт А. Салваторе. Пътят на Патриарха
Американска, първо издание
Серия Наемниците, №3
Превод: Илиян Илиев
Редактор: Станислава Първанова
Коректор: Ангелина Вълчева
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Таня Петрова
Формат 52/84/16
ИК „ИнфоДАР“ ЕООД — София, 2009
ISBN: 978-954-761-428-4
История
- — Добавяне
Част 2
По произход или по дела
Не съм крал. Нито по темперамент, нито по желание, нито по произход, нито заради нечие настояване. Аз съм просто незначителен участник в събитията в малък регион от големия свят. Когато дните ми отминат, ще бъда запомнен, надявам се, от онези, чийто живот съм докоснал. Когато времето ми отмине, ще ме помнят, надявам се, с добри чувства.
Може би онези, които са ме познавали или на които са повлияли битките и делата ми, ще разказват на децата си приказки за Дризт До’Урден. Може би няма.
Но най-вероятно отвъд това евентуално второ поколение името и делата ми са обречени да попаднат в прашните ъгли на забравената история. Тази мисъл не ме натъжава, защото меря успехите си чрез това, с което съм допринесъл за тези, които обичам и които ме обичат. Не съм скроен за славата на кралете, за грандиозната репутация на великан сред мъжете — подобно на Елминстър, който променя света по начини, които ще повлияят на бъдещите поколения.
Кралете, като моя приятел Бруенор, допринасят за своето общество по начин, който предначертава живота на техните потомци, и затова той ще живее като име и дела, докато съществува кланът Боен чук най-вероятно и надявам се още хилядолетия наред.
Често мисля за живота на кралете, за мислите на владетеля, за гордостта и великодушието, за егоизма и за службата.
Има качество, което отделя водача на клан като Бруенор от човека, който отговаря за цяло кралство.
За Бруенор, заобиколен от джуджета, които искат членство в клана му, род и вид са едно и също. Бруенор поддържа отношения, всъщност приятелство, с всяко джудже, всеки човек, всеки мрачен елф, всеки полуръст, всеки гном, който пребивава в Митрал Хол.
Техните рани са негови рани, техните радости са и негови. Познава всички по име и обича всички, сякаш са членове на семейството му.
Същото не може да се каже за крал, който властва над по-голяма нация. Колкото и добри да са намеренията му, колкото и чисто да е сърцето му, за крал, който властва над хиляди, над десетки хиляди, е нужна емоционална дистанцираност и колкото повече са поданиците му, толкова по-голяма е дистанцията, и толкова повече поданиците ще бъдат редуцирани до нещо по-малко от хора, до прости числа.
Кралят ще знае, че в този град живеят десет хиляди. В другия живеят пет хиляди, а в съседното село има петдесет.
Те не са семейство, нито приятели, нито лица, които ще разпознае. Не може да знае надеждите и мечтите им по никакъв начин, и затова, ако го вълнуват, трябва да се моли, че наистина са общи мечти и нужди и надежди. Един добър крал ще разбира тази обща човечност и ще работи, за да подобри всичко при властването си. Такъв владетел приема отговорностите на позицията си и ще се отдаде на благородната задача да служи. Може да го движи егоизмът, нуждата да бъде обичан и уважаван, но мотивацията няма значение. Крал, който иска да бъде запомнен с добро, като защитава най-добрите интереси на поданиците си, властва мъдро.
Точно обратното, владетел, който управлява чрез страх, независимо дали от него или от някой преувеличен враг, когото използва като средство за контрол, не е мъж или жена с добро сърце. Такъв бе случаят в Мензоберанзан, където матроните майки държат своите подчинени в непрекъснат страх и ужас, както от тях и богинята паяк, така и от множество врагове, някои истински, някои умишлено измислени или създадени с едничката цел да затвърдят хватката на матроната.
Чудя се кой би си спомнял матрона с добро с изключение на тези, получили власт благодарение на такова зло създание?
Във воденето на война един крал ще намери най-великото си наследство — и нима това не е трагедията, която тормози разумните раси от зората на времето?
В това също, може би именно в това, може ясно да се прецени колко достоен е един крал. Никой крал не може да почувства болката от раната на войника, но един добър крал ще се страхува от тази рана, защото ще го боли толкова дълбоко, колкото мъжа, който я е получил.
Когато взема предвид „бройката“ свои поданици, добрият крал никога няма да забрави най-важната цифра; едно. Ако генералът провъзгласи победа и възкликне, че само десет души са загинали, добрият крал ще смекчи празнуването с тъга за всеки един, всеки добавящ тежест върху сърцето му.
Едва тогава ще може да претегли бъдещите си планове правилно. Едва тогава ще разбере пълната тежест на тези решения, не просто за кралството, но за този един, или десет или петстотин, които ще загинат или ще бъдат осакатени в негово име и за неговите придобивки и общия интерес. Крал, който чувства болката от раните на всеки човек, или глада във всяко детско коремче, или тъгата на всеки мизерстващ родител е крал, който ще постави страната си над короната и народа над себе си. Ако липсва съчувствие, всеки крал, дори и човек с безупречен нрав, няма да се окаже нищо повече от тиранин.
Иска ми се хората да можеха да избират кралете си! Иска ми се да можеха да преценяват сърцата на тези, които желаят да ги водят!
Защото, ако този избор беше честен, ако представянето на кандидата за крал беше ясно и истинско описание на неговите надежди и мечти за стадото, а не нагаждачески апел към най-низшите инстинкти на тези, които биха избирали, тогава всички щяха да израстват с кралството или да споделят болката и загубите. Като семейство или група истински приятели, или джуджешки кланове, ще празнуват своите общи надежди и мечти с всяко свое действие.
Но хората не избират, поне не и в частите на Фаерун, които сами известни. По произход или по дела, линиите са начертани и ние се надяваме, всеки със своя народ, че мъж или жена, притежаващи съчувствие, ще се възкачат или че който и да ни управлява, ще го направи, разбирайки болката от раните на всеки един войник.
Край Митрал Хол разцъфтява ново кралство с необичаен състав. Защото тази земя, кралството Много стрели е управлявано от един-единствен орк. Оболд е името му; той успяваше да се измъкне от всеки един сандък с очаквания, в който го слагахме двамата с Бруенор или всеки друг, опитал се да го прецени. Не, не изпълзя, а разби стените им на подпалки и тръгна напред като нещо отвъд ограниченията на расата му.
Дали това е мое предположение, или наблюдение?
Трябва да призная, че е моя надежда, защото още няма как да знам.
Така че моята интерпретация за действията на Оболд до този момент е ограничена от позицията ми и изкривена от риска да съм оптимистично настроен.
Но Оболд не продължи с атаката си, както очаквахме, че ще направи, когато това действие щеше да обрече хиляди от поданиците му на зловеща гибел.
Може би беше чист прагматизъм; кралят орк мъдро усети, че придобивките му не могат да се увеличат и затова сведе поглед и зае защитна позиция, за да ги гарантира. Може би когато ги е подсигурил и без заплахата от атака от съседните кралства ще се прегрупира и отново ще продължи с нападението си. Надявам се, че случаят не е такъв. Моля се кралят орк да притежава повече съчувствие — или дори повече егоизъм в нуждата да бъде обожаван освен да всява страх — отколкото е типична за войнолюбивата му раса. Мога само да се надявам, че амбициите на Оболд са били смекчени от осъзнаването на цената, която плащат обикновените хора за грешките или фалшивата гордост на владетеля си.
Няма как да знам. И когато осъзнавам, че подобно съчувствие ще постави този орк над много от владетелите на добрите раси, осъзнавам, че съм дързък дори в самото изговаряне на тези фантазии. Страхувам се, че Оболд спря най-вече защото знаеше, че не може да продължи, без да изгуби онова, което вече е придобил.
Както изглежда прагматизмът, а не съчувствието спря военната машина на Оболд.
Ако случаят е такъв, така да бъде. Дори и само заради тази простичка практичност този орк се издига много по-високо от останалите представители на расата си. Ако само прагматизмът е достатъчен да спре инвазията и формирането на кралство, тогава може би същият този прагматизъм е първата стъпка към придвижването на орките в посока цивилизация.
Дали тогава всичко това е процес, движение към все по-добър и по-добър поминък, който ще доведе до най-висшата форма на кралство? Надеждите ми са такива. Няма да е издигане по права линия, това е сигурно. За всяка крачка напред, както с прекрасния Град на сребърната луна на лейди Алустриел, например, ще има крачки назад.
Може би светът ще свърши преди добрите раси да имат възможност да се насладят на мира и просперитета на идеалното кралство.
Нека бъде така, защото това е най-важното пътуване.
Поне такива са надеждите ми, но удар по тези надежди е страхът ми, че всичко е игра и никой не я играе по-умело от онези, които ценят собственото си „аз“ повече от общността. Въздигането до кралската титла е път, изпълнен с битки, и по него не ходят нежни мъже и жени. Хората, които ценят общността, често биват измамени и унищожени от мошеника, чието сърце е подхранвано от егоистични амбиции.
За онези, които извървяват пътя докрай, на чиито плещи лежи тежестта на водачеството, единствената надежда се намира в царството на съвестта.
Крале, чувствайте болката на своите войници.
Чувствайте мъката на своите поданици.
Не, аз не съм крал. Нито по характер, нито по желание. Смъртта на един-единствен войник би разбила сърцето на крал Дризт До’Урден. Не завиждам на добрите управници, но се страхувам от онези, които не разбират, че поданиците им имат имена или че най-великата придобивка за личността са одобрението и любовта в резултат на всеобщото добруване.
Глава 10
Замъкът Д’аерте
Денят бе мек за сезона, макар да бе мрачен и с постоянно просмукващ се дъждец. Облаците се бяха разредили точно преди залез-слънце, отнесени от северния вятър, който се бе спуснал от Великия глетчер подобно на студените мъртвешки пръсти на самия крал вещер. Проясняването бе позволило на жителите на Палишчук да се насладят на лъчист червен залез, но когато заблещукаха звездите, въздухът бе станал толкова студен, че с изключение на малцина повечето се бяха прибрали по домовете си, където ги чакаха заредените с торф огнища.
Не такъв бе случаят с Уингхам и Арраян. Те стояха рамо до рамо на северната стена на Палишчук, взираха се и се чудеха. Пред тях върху мрачната земя проблясваха в сребристо ручейчета и локви, подобно на вени по тялото на огромен спящ звяр, замръзнал като почвата отдолу.
— Смяташ ли, че ще се разтопят отново преди първите снегове? — обърна се Арраян към много по-възрастния си чичо.
— Случвало се е сковаването да започне и по-рано през предишни години — отвърна Уингхам. — Една година дори нямаше никакво топене.
— 1337-ма — изрецитира Арраян, защото беше чувала историята за двугодишния мраз от Уингхам много пъти. — Годината на Странстващата девица.
Старият орк се усмихна на раздразнения й тон.
— Говореше се, че за това е бил виновен велик бял дракон — подкачи я Уингхам с началото на една от многото народни приказки, които се бяха появили заради онова необикновено студено лято.
Арраян отново завъртя очи и Уингхам се разсмя от сърце и я прегърна през рамо.
— Може тази зима да се окаже от онези, за които ще разказвам приказки през следващите десетилетия — каза жената най-накрая с достатъчно тревога в гласа, че да изтрие усмивката от набръчканото и обветрено лице на Уингхам.
Той я притисна по-близо до себе си и Арраян повдигна ръце и придърпа обшитата с кожи качулка по-плътно около премръзналите си бузи.
— Годината и досега бе изпълнена със събития — отвърна Уингхам. — При това с щастлив край…
Той млъкна, когато тя му отправи изпълнен с безпокойство поглед и се поправи:
— С щастлива среда.
И наистина, приключението, което считаха за успешно приключило с победата над драколича, се бе завърнало при тях отново с пристигането на Артемис Ентрери и Джарлаксъл няколко дни по-рано. Двойката бе дошла в Палишчук, яхнала адските жребци, черни като въглени и с копита, пръскащи огън по замръзналата тундра.
Естествено бяха посрещнати горещо, като герои.
Бяха заслужили признанието си заради делата си като спътници на Арраян и Олгерхан и им бяха предоставени безплатен подслон и храна в Палишчук по всяко време до края на живота им. При пристигането им дори се бе разразил спор между жителите кой да ги подслони.
Колко бързо се бяха променили нещата след тази първа среща.
Защото двойката нямаше намерение да остава.
Просто минаваха през града по пътя си към завладяния замък — замъка Д’аерте, го бе нарекъл Джарлаксъл.
Техният замък, седалището на властта им, центърът на кралството, над което смятаха да властват.
Кралството, над което смятаха да властват.
Кралство, което щеше да обкръжава или включва Палишчук.
Нямаше отговор на множеството въпроси, с които управниците на Палишчук бяха засипали изненадващата двойка. Джарлаксъл просто бе кимнал и добавил:
— Изпитваме единствено възхищение и уважение към Палишчук и ви считаме за истински приятели в това чудно приключение, в което се впускаме.
Бяха напуснали града през северната порта на гърбовете на страховитите си жребци и макар неколцина от управниците на Палишчук да бяха призовали двойката да бъде задържана и разпитана, никой нямаше куража да се изправи пред тях.
Но те се бяха завърнали и градските разузнавачи непрекъснато влизаха и излизаха с доклади за сенчести фигури, обикалящи по страховитите стени на замъка и за гаргойли, излитащи и кацащи на други места по бойниците и кулите на магическата постройка.
Арраян погледна по протежението на стената, където в напрегнато очакване стояха двойно повече стражи от обикновено.
— Смяташ ли, че ще се появят? — попита тя.
— Те?
— Гаргойлите. Чух разказите за битката, водена в Палишчук, докато аз се сражавах между стените на замъка. Смяташ ли, че тази или утрешната вечер ще донесе ново изпитание за града?
Уингхам погледна обратно на север и сви рамене, но все още поклащаше глава, когато отпусна рамене.
— Скаутите твърдят, че са видели гаргойли в нощния мрак — каза той. — Мога да си представя страха им, докато са се промъквали покрай онова ужасяващо място.
Арраян погледна към него в същия миг, когато и той обърна очи към нея.
— Дори и да е вярно, че Артемис Ентрери и Джарлаксъл са върнали замъка към живот, не се страхувам от атака от тяхна страна — продължи Уингхам. — Защо щяха да си правят труда да спират в Палишчук и да обявяват приятелството си, ако смятат да ни нападат?
— За да приспят бдителността ни?
С кимване Уингхам насочи вниманието й обратно към удвоения брой стражи по стената.
— Предполагам, че практически нямаше да имаме стражи, ако просто бяха минали покрай града и съживили замъка, за да ни нападнат, докато ние си живеехме с вярването, че битката е приключила успешно.
Арраян отдели момент да обмисли тези думи и отново отправи поглед на север. Усмихна се, когато отново срещна очите на Уингхам.
— И все пак не си ли любопитен?
— Повече от теб — отвърна старият търговец с дяволита усмивка. — Викни Олгерхан, моля те. Ще ми е приятна компанията му, докато пътуваме към дома на бившите ни съюзници.
— Бивши?
— Трябва да вярваме, че са и настоящи.
— И да се надяваме.
Уингхам се усмихна.
— Замъкът Д’аерте — промърмори той, докато Арраян се спускаше по стълбата. И добави още по-тихо: — Това предвещава само неприятности.
Два чифта очи се взираха отдалече в Уингхам и Арраян и никоя от двойките не подозираше за другата. На южната стена на магическия замък на север от Палишчук Джарлаксъл и Ентрери не се бяха свили под тежки вълнени плащове — нищо толкова досадно за Джарлаксъл, който бе взел малка червена сфера и я бе поставил на стената между тях, след което бе изрекъл заповедна дума. Камъкът бе засиял в червено и скоро бе започнал да излъчва топлина със силата на малък лагерен огън. Северният вятър, който се спускаше от Великия глетчер, все пак ги щипеше, защото се намираха на тридесет стъпки височина върху стената, но топлината вършеше работа.
— Сега какво? — попита Ентрери, след като в продължение на много минути се взираха мълчаливо през милите, делящи ги от мъждивите проблясъци на нощните огньове на Палишчук.
— Ти започна битката — отвърна Джарлаксъл.
— Избягахме от Цитаделата. По-добре, отколкото да се бием с тях на всяка уличка на Хелиогабалус.
— Става дума за по-голяма битка от тази с Цитаделата — обясни спокойно Джарлаксъл, използвайки онзи самоуверен и логичен тон, който изправяше Ентрери на нокти.
Винаги, когато Джарлаксъл се чувстваше спокоен за нещо, Ентрери от опит бе установил, че назряват големи неприятности.
— Разбунихме гнездото между краля и Кнеликт — съгласи се Ентрери. — Значи сега трябва да изберем страна.
— И ти би избрал?
— Гарет.
— Съвест?
— Практичност — контрира Ентрери. — Ако ще има открита война между Цитаделата на убийците и крал Гарет, Гарет ще спечели. Виждал съм подобно нещо преди, в Калимпорт, а и на теб са ти известни подобни борби в Мензоберанзан. Когато някоя гилдия почне да боде твърде силно по задниците на официалните власти, те отвръщат на удара.
— Значи смяташ, че крал Гарет ще унищожи Кнеликт и Цитаделата на убийците? Че ще ги изтрие от лицето на земите на Кървав камък?
Ентрери помисли малко върху това, после поклати глава.
— Не. Ще ги изтика от улиците обратно в отдалечените им скривалища. Някои от тях вероятно ще загинат.
Някои от водачите на Цитаделата ще бъдат убити или затворени. Но Гарет никога няма да се отърве истински от тях. Това никога не е начинът — спря се и обмисли собствените си думи, после се подсмихна. — Няма да иска да се отърве изцяло от тях.
Джарлаксъл го наблюдаваше с крайчеца на очите си и Ентрери забеляза леката усмивка, която се разливаше по лицето на мрачния елф.
— Крал Гарет е паладин — припомни му елфът. Нима се съмняваш в искреността му?
— Има ли значение? За Гарет и приятелите му е добре Цитаделата на убийците да се спотаява в сенките, това напомня на хората в Дамара за алтернативата на техния крал герой. Той не е Елъри, може би, така че няма да прави сделки с тях, но пак ги използва. Такава е природата на властта.
— Имаш циничен поглед върху света.
— Напълно оправдан е, уверявам те. И е точен.
— Не съм казал, че не е.
— И въпреки това сякаш смяташ, че Гарет е безукорен, защото е паладин.
— Не, смятам го за предвидим, защото е воден повече от принципи — зле оправдани или не, — отколкото от прагматизъм. Крайната цел на Гарет винаги е ясна, нали? Цитаделата може да обслужва интереса му добре, но е твърде заслепен от догми, за да види тази истина.
— Все още не си отговорил на въпроса ми — припомни Ентрери. — Какво правим ние?
— Изглежда очевидно.
— Просветли ме.
— Винаги.
— Сега.
Джарлаксъл изпусна раздразнителна въздишка.
— Ще обявим независимостта си от крал Гарет, естествено.
* * *
Далече от двойката, близо до залата, където лежаха костите на драколича Уршула, Кимуриел Облодра се съветваше с лейтенантите си, излагайки плановете за защита на замъка, за нападения от стените и портите и най-важното — за организирано и бързо отстъпление до същата тази стая. Близо до мрачния елф с мека синя светлина сияеше магически портал. От него прииждаха още мрачни елфи от Бреган Д’аерте, подкарали групи гоблини, коболди и орки, които мъкнеха провизии, оръжия и мебели, изработени предимно от здравите гъби, виреещи в Подземния мрак.
През портала преминаваше постоянен поток, а други мрачни елфи се отправяха в обратна посока към еквивалентния магически портал в лабиринта от тунели на великия Хищен процеп в Мензоберанзан, комплексът, който Бреган Д’аерте наричаха свой дом.
— Колкото по-бързо се махнем, толкова по-добре — отбеляза единият от лейтенантите на Кимуриел и макар останалите да кимнаха в знак на съгласие, Кимуриел му хвърли яростен поглед.
— Моля те, изясни — подкани го псионистът.
— Това място е неспокойно — отвърна мрачният елф. — Изпълнено е с енергия, която не разпознавам.
— И следователно е енергия, от която се страхуваш?
— Решетката на предната порта… израства — добави друг войн. — Била е повредена при влизането с взлом, а сега се поправя сама. Това не е обикновена постройка, а магическо живо създание.
— Това място различава ли се по нещо от кулите на Кристалния отломък? — попита първият лейтенант.
— Имаш предвид дали Джарлаксъл се различава — отбеляза Кимуриел и никой от двамата не отрече този възглед.
— Не знам — отвърна честно псионистът. — Макар да вярвам, че в случая Джарлаксъл действа по собствена воля и умисъл. Ако не вярвах, нямаше да ни доведа в това проклето място.
Той насочи погледите им към портала и друга група преминаващи гоблини, които мъкнеха няколко навити на руло гоблени и килими.
— Той разпознава извъртанията…
— Лесна възможност — вметна един от другите.
Край тях двойка гоблини се спъна и залитна, изсипвайки из стаята съдържанието на изработен от гъба сандък. Веднага се намесиха водачи мрачни елфи и размахаха камшици по плътта на клетите създания, които паднаха на четири крака в опит да съберат счупените парчета.
Войниците край Кимуриел кимнаха, разпознавайки истината в думите, че не носеха нищо наистина ценно в замъка, само обикновено обзавеждане и простички украси.
И пушечно месо, разбира се. Гоблини, орки и коболди, всичките лесно заменими за мрачните елфи, подобно на евтина, изработена от гъби мебелировка.
* * *
— Нашата независимост? — попита Ентрери, след като прекара доста време в изумено мълчание. — Не може ли просто да напуснем земите на Кървав камък?
— И да вземем замъка с нас?
Ентрери млъкна, най-накрая схванал машинациите на мрачния елф.
— Ти беше сериозен, когато предупреди Палишчук да остане неутрален, така ли?
— Трябва да изберем име за кралството си — отвърна Джарлаксъл, пренебрегвайки въпроса, с което му даде отговор. — Имаш ли предложения?
Ентрери го изгледа скептично.
— Ръкавицата е хвърлена — отвърна Джарлаксъл. — Ти я метна в краката на Кнеликт, като не уби търговеца.
Ентрери отново погледна встрани с присвити устни.
— Нима мъжът не бе достоен за острието ти? Или пък не го заслужаваше?
Ентрери обърна изпълнен с омраза поглед към мрачния елф.
— Така си и помислих — отвърна Джарлаксъл. — Можеше да намериш по-подходящ момент да откриеш съвестта си. Но това няма значение, защото така или иначе щеше да се стигне до същия момент. Предполагам, че е по-добре, че се случи сега, а не когато Кнеликт придобиеше по-добра представа какво има насреща си.
— И какви сме ние? Двойка необуздани глупаци, малка армия от гаргойли и немъртъв дракон, когото едва контролираме?
— Погледни по-внимателно — каза лукаво Джарлаксъл и насочи вниманието на Ентрери към кулата с часовите вдясно от портата. Там се помръдна слаба фигура, така тиха и сякаш не по-материална от сянка.
Мрачен елф.
Ентрери обърна очи към Джарлаксъл.
— Кимуриел?
— Бреган Д’аерте — отвърна Джарлаксъл. — Достатъчно количество роби преминават постоянно през магическите порти. Ако искаш да започнеш война, приятелю, ти трябва армия.
— Да започна война?
— Надявах се, че ще можем да го направим по-лесно с подставени лица — призна Джарлаксъл. — Надявах се, че ще успеем да накараме двата звяра — краля и Праотеца на убийците — да се разкъсат един друг. Ти проигра хода ни твърде бързо.
— И сега искаш да започнеш война?
— Не — поправи го Джарлаксъл. — Но не е и невярно.
Ако Кнеликт дойде, ще го отблъснем.
— С мрачните елфи, Уршула и останалите?
— С всичко, с което разполагаме. С Кнеликт не можеш да се спазариш.
— Нека просто се махнем.
Тези думи, изглежда, хванаха Джарлаксъл неподготвен. Той се подпря на стената и погледна на юг в мрака, който бе нарушаван само от светлината на няколко огньове, горящи в Палишчук и мъждукането на звездите.
— Не — отвърна най-накрая.
— Светът е голям и с лекота можем да се скрием.
Изглежда, че сме злоупотребили с гостоприемството.
— На Кнеликт.
— Това е достатъчно.
Джарлаксъл поклати глава в знак на отрицание.
— Можем да напуснем, когато пожелаем, благодарение на Кимуриел. За момента не искам да си тръгвам. Тук ми харесва — спря се при тези думи и остави усмивката си да говори, докато Ентрери най-сетне не се призна за победен с насмешливо изсумтяване, естествено. — Помисли си за Калихай, приятелю. Припомни си, че за някои неща си струва да се бориш.
— Ще се противопоставяме в момент, когато не е нужно. Калихай не е парче земя или създаден с магия замък. Нищо не й пречи да дойде с нас. Аналогията ти не струва.
Джарлаксъл кимна, приемайки забележката. Усмивката му обаче подсказа на Ентрери, че това няма значение. Джарлаксъл харесваше мястото. Очевидно за мрачния елф това бе достатъчно.
Ентрери отново погледна към ъгловата кула и макар да не забеляза движение, знаеше, че приятелите на Джарлаксъл са пристигнали. Помисли си за Калимпорт и катастрофата, която бяха причинили Бреган Д’аерте там, ликвидирайки гилдии, просъществували десетилетия и променяйки съотношението на силите с лекота.
Дали същото щеше да се случи в земите на Кървав камък?
Или амбициите на Джарлаксъл бяха дори по-зловещи? Кралство, съперничещо на Дамара. Кралство, изградено от армия мрачни елфи и роби за пушечно месо, или немъртви слуги и съживени гаргойли, изградено чрез пазарене с драколич?
Ентрери потрепери и причината не беше в студения северен вятър.
* * *
— Гаргойл — отбеляза Арраян и кимна по посока на стената на мрачния замък, където едно човекоподобно крилато създание бе прелетяло от една стражева кула на друга. — Замъкът е жив.
— Проклети да са — изръмжа Олгерхан, а Уингхам само въздъхна.
— Трябваше да сме по-умни и да не се доверяваме на мрачен елф — каза Арраян.
— Колко често съм чувал същите думи за нашата собствена раса — отвърна бързо Уингхам и предизвика изненаданите погледи на спътниците си.
— Замъкът е жив — повтори Олгерхан.
— И Палишчук не е бил заплашван — отвърна Уингхам. — Точно както обеща Джарлаксъл.
— Ще повярваш на думата на мрачен елф? — попита Олгерхан.
Отговорът на Уингхам дойде под формата на свиване на рамене и простичкото:
— Имаме ли избор?
— Веднъж победихме замъка — изръмжа предизвикателно Олгерхан и вдигна стиснат юмрук пред себе си, а мускулите на ръката му се издуха и стегнаха.
— Победихте неспособно да мисли творение — поправи го Уингхам. — Този път си има мозък.
— И то такъв, който е на няколко крачки пред нас — съгласи се Арраян. — Дори вътре, когато ме спасиха от Кантан. Когато те върнаха към живота с вампиричната кама на Ентрери — обърна се тя към Олгерхан и потуши голяма част от гнева му. — Джарлаксъл разбираше всичко, когато нито аз, нито магьосникът Кантан успяхме.
Чудя се дали още тогава целта му не е била да контролира замъка, а не да го разрушава.
— Замъкът му е тук, жив и могъщ, а крал Гарет е на юг — отбеляза Уингхам. — А Палишчук е между тях.
— Отново — изрече Арраян с примирение, — както бе и със Зенги.
* * *
— Вече не съм изненадан от непохватността на външните раси — обърна се Кимуриел Облодра към Джарлаксъл.
Двамата бяха застанали съвсем близо до мястото, където Джарлаксъл бе разговарял с Артемис Ентрери малко преди това и също гледаха на юг. Но не към Палишчук, защото Кимуриел бе насочил вниманието на Джарлаксъл към горичка обезлистени дървета леко вдясно, в сянката на малък хълм. Никой от мрачните елфи не можеше да различи в сенките фигурите, които Кимуриел бе посочил на бившия си господар — трима полуорки.
— Между тях има магьосник — каза Кимуриел. — Не е нищо особено и няма реална мощ.
— Арраян — обясни Джарлаксъл. — Има своите приложения и е приятна гледка за очите — доколкото някой с оркска кръв може да е, разбира се.
— Явно обещанието ти не е имало голям ефект в града.
— Предпазливи са и кой може да ги обвини за това?
— Ще разберат, че творението е пробудено — каза Кимуриел. — Гаргойлите летят наоколо.
Джарлаксъл кимна, показвайки, че го правят по негово нареждане.
— Забелязали ли са някой от скаутите ти? Знаят ли, че има други мрачни елфи освен мен?
Кимуриел се намръщи на нелепия въпрос. Мрачните елфи не биваха забелязвани от такива жалки създания като тези, освен ако не искаха да бъдат забелязани.
— Тогава им покажи — нареди Джарлаксъл.
Кимуриел го изгледа решително, на което Джарлаксъл кимна утвърдително.
— Ще използваш ужас, за да ги държиш на разстояние? — попита Кимуриел. — Това говори за дипломатическа слабост.
— Палишчук ще трябва да направи своя избор.
— Между Джарлаксъл и…
— Крал Артемис I — поправи го Джарлаксъл с усмивка.
— Между Джарлаксъл — настоя твърдоглаво Кимуриел — и крал Гарет ли?
— Искрено се надявам, че не — поне не и за още дълго време — отвърна Джарлаксъл. — Съмнявам се, че Гарет ще се отправи на север толкова бързо, но Цитаделата на убийците най-вероятно вече прониква в Палишчук. Надеждата ми е, че полуорките ще сметнат за неразумно да оказват помощ на Кнеликт и неприятната му банда.
— Защото ще се страхуват повече от Джарлаксъл и мрачните му елфи?
— Естествено.
— Тактиката ти на сплашване ще заработи срещу теб, когато крал Гарет се появи — предупреди Кимуриел и разбра, че е нацелил струна от дългата пауза, която направи Джарлаксъл.
— Надяваме се дотогава отдавна да съм се отървал от Кнеликт — обясни Джарлаксъл. — Тогава може да изградим някакво доверие с полуорките, комбинирано със страх, което да ги накара да държат Гарет на една ръка разстояние.
Кимуриел поклати глава и се обърна на югозапад.
— Покажи им — каза му Джарлаксъл. — И ги пусни да си вървят.
Точно в този момент Кимуриел нямаше намерение да поставя под съмнение решението на Джарлаксъл, защото думите, изречени неотдавна към недоверчивите му лейтенанти, бяха искрени. Това беше планът на Джарлаксъл и в интерес на истината, Кимуриел, въпреки нарастващата си увереност, осъзна, че пред него е изправен мрачен елф, оцелял в интригите на Мензоберанзан и други места в продължение на няколко века. Кога, с изключение на почти катастрофалната случка в Калимпорт, се бяха проваляли плановете на Джарлаксъл?
А тази почти катастрофална случка, припомни си Кимуриел, беше причинена до голяма степен от покваряващото влияние на артефакта, известен като Креншинибон.
Въпреки това псионистът не можа да удостои с успокоително изражение спътника си. Защото въпреки цялата история от успешни машинации, която Джарлаксъл можеше да предложи, Кимуриел се бе запознал доста подробно със скорошните събития в земите на Кървав камък и разбираше добре силата, която притежава крал Гарет Драконоубиец.
Осъзна, че Джарлаксъл не е сам в страховете си.
Той все още не бе възобновил контрола си над Бреган Д’аерте, макар да бе подканил Кимуриел да мобилизира всичките им ресурси. При цялата си външна увереност, Джарлаксъл подсигуряваше залога си, като позволяваше на Кимуриел пълен контрол. Защитаваше се именно от тази увереност.
Осъзнавайки комплимента, който Джарлаксъл му правеше за пореден път, Кимуриел отдаде чест, преди да си тръгне.