Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (11)

Глава 10
Замъкът Д’аерте

Денят бе мек за сезона, макар да бе мрачен и с постоянно просмукващ се дъждец. Облаците се бяха разредили точно преди залез-слънце, отнесени от северния вятър, който се бе спуснал от Великия глетчер подобно на студените мъртвешки пръсти на самия крал вещер. Проясняването бе позволило на жителите на Палишчук да се насладят на лъчист червен залез, но когато заблещукаха звездите, въздухът бе станал толкова студен, че с изключение на малцина повечето се бяха прибрали по домовете си, където ги чакаха заредените с торф огнища.

Не такъв бе случаят с Уингхам и Арраян. Те стояха рамо до рамо на северната стена на Палишчук, взираха се и се чудеха. Пред тях върху мрачната земя проблясваха в сребристо ручейчета и локви, подобно на вени по тялото на огромен спящ звяр, замръзнал като почвата отдолу.

— Смяташ ли, че ще се разтопят отново преди първите снегове? — обърна се Арраян към много по-възрастния си чичо.

— Случвало се е сковаването да започне и по-рано през предишни години — отвърна Уингхам. — Една година дори нямаше никакво топене.

— 1337-ма — изрецитира Арраян, защото беше чувала историята за двугодишния мраз от Уингхам много пъти. — Годината на Странстващата девица.

Старият орк се усмихна на раздразнения й тон.

— Говореше се, че за това е бил виновен велик бял дракон — подкачи я Уингхам с началото на една от многото народни приказки, които се бяха появили заради онова необикновено студено лято.

Арраян отново завъртя очи и Уингхам се разсмя от сърце и я прегърна през рамо.

— Може тази зима да се окаже от онези, за които ще разказвам приказки през следващите десетилетия — каза жената най-накрая с достатъчно тревога в гласа, че да изтрие усмивката от набръчканото и обветрено лице на Уингхам.

Той я притисна по-близо до себе си и Арраян повдигна ръце и придърпа обшитата с кожи качулка по-плътно около премръзналите си бузи.

— Годината и досега бе изпълнена със събития — отвърна Уингхам. — При това с щастлив край…

Той млъкна, когато тя му отправи изпълнен с безпокойство поглед и се поправи:

— С щастлива среда.

И наистина, приключението, което считаха за успешно приключило с победата над драколича, се бе завърнало при тях отново с пристигането на Артемис Ентрери и Джарлаксъл няколко дни по-рано. Двойката бе дошла в Палишчук, яхнала адските жребци, черни като въглени и с копита, пръскащи огън по замръзналата тундра.

Естествено бяха посрещнати горещо, като герои.

Бяха заслужили признанието си заради делата си като спътници на Арраян и Олгерхан и им бяха предоставени безплатен подслон и храна в Палишчук по всяко време до края на живота им. При пристигането им дори се бе разразил спор между жителите кой да ги подслони.

Колко бързо се бяха променили нещата след тази първа среща.

Защото двойката нямаше намерение да остава.

Просто минаваха през града по пътя си към завладяния замък — замъка Д’аерте, го бе нарекъл Джарлаксъл.

Техният замък, седалището на властта им, центърът на кралството, над което смятаха да властват.

Кралството, над което смятаха да властват.

Кралство, което щеше да обкръжава или включва Палишчук.

Нямаше отговор на множеството въпроси, с които управниците на Палишчук бяха засипали изненадващата двойка. Джарлаксъл просто бе кимнал и добавил:

— Изпитваме единствено възхищение и уважение към Палишчук и ви считаме за истински приятели в това чудно приключение, в което се впускаме.

Бяха напуснали града през северната порта на гърбовете на страховитите си жребци и макар неколцина от управниците на Палишчук да бяха призовали двойката да бъде задържана и разпитана, никой нямаше куража да се изправи пред тях.

Но те се бяха завърнали и градските разузнавачи непрекъснато влизаха и излизаха с доклади за сенчести фигури, обикалящи по страховитите стени на замъка и за гаргойли, излитащи и кацащи на други места по бойниците и кулите на магическата постройка.

Арраян погледна по протежението на стената, където в напрегнато очакване стояха двойно повече стражи от обикновено.

— Смяташ ли, че ще се появят? — попита тя.

— Те?

— Гаргойлите. Чух разказите за битката, водена в Палишчук, докато аз се сражавах между стените на замъка. Смяташ ли, че тази или утрешната вечер ще донесе ново изпитание за града?

Уингхам погледна обратно на север и сви рамене, но все още поклащаше глава, когато отпусна рамене.

— Скаутите твърдят, че са видели гаргойли в нощния мрак — каза той. — Мога да си представя страха им, докато са се промъквали покрай онова ужасяващо място.

Арраян погледна към него в същия миг, когато и той обърна очи към нея.

— Дори и да е вярно, че Артемис Ентрери и Джарлаксъл са върнали замъка към живот, не се страхувам от атака от тяхна страна — продължи Уингхам. — Защо щяха да си правят труда да спират в Палишчук и да обявяват приятелството си, ако смятат да ни нападат?

— За да приспят бдителността ни?

С кимване Уингхам насочи вниманието й обратно към удвоения брой стражи по стената.

— Предполагам, че практически нямаше да имаме стражи, ако просто бяха минали покрай града и съживили замъка, за да ни нападнат, докато ние си живеехме с вярването, че битката е приключила успешно.

Арраян отдели момент да обмисли тези думи и отново отправи поглед на север. Усмихна се, когато отново срещна очите на Уингхам.

— И все пак не си ли любопитен?

— Повече от теб — отвърна старият търговец с дяволита усмивка. — Викни Олгерхан, моля те. Ще ми е приятна компанията му, докато пътуваме към дома на бившите ни съюзници.

— Бивши?

— Трябва да вярваме, че са и настоящи.

— И да се надяваме.

Уингхам се усмихна.

— Замъкът Д’аерте — промърмори той, докато Арраян се спускаше по стълбата. И добави още по-тихо: — Това предвещава само неприятности.

Два чифта очи се взираха отдалече в Уингхам и Арраян и никоя от двойките не подозираше за другата. На южната стена на магическия замък на север от Палишчук Джарлаксъл и Ентрери не се бяха свили под тежки вълнени плащове — нищо толкова досадно за Джарлаксъл, който бе взел малка червена сфера и я бе поставил на стената между тях, след което бе изрекъл заповедна дума. Камъкът бе засиял в червено и скоро бе започнал да излъчва топлина със силата на малък лагерен огън. Северният вятър, който се спускаше от Великия глетчер, все пак ги щипеше, защото се намираха на тридесет стъпки височина върху стената, но топлината вършеше работа.

— Сега какво? — попита Ентрери, след като в продължение на много минути се взираха мълчаливо през милите, делящи ги от мъждивите проблясъци на нощните огньове на Палишчук.

— Ти започна битката — отвърна Джарлаксъл.

— Избягахме от Цитаделата. По-добре, отколкото да се бием с тях на всяка уличка на Хелиогабалус.

— Става дума за по-голяма битка от тази с Цитаделата — обясни спокойно Джарлаксъл, използвайки онзи самоуверен и логичен тон, който изправяше Ентрери на нокти.

Винаги, когато Джарлаксъл се чувстваше спокоен за нещо, Ентрери от опит бе установил, че назряват големи неприятности.

— Разбунихме гнездото между краля и Кнеликт — съгласи се Ентрери. — Значи сега трябва да изберем страна.

— И ти би избрал?

— Гарет.

— Съвест?

— Практичност — контрира Ентрери. — Ако ще има открита война между Цитаделата на убийците и крал Гарет, Гарет ще спечели. Виждал съм подобно нещо преди, в Калимпорт, а и на теб са ти известни подобни борби в Мензоберанзан. Когато някоя гилдия почне да боде твърде силно по задниците на официалните власти, те отвръщат на удара.

— Значи смяташ, че крал Гарет ще унищожи Кнеликт и Цитаделата на убийците? Че ще ги изтрие от лицето на земите на Кървав камък?

Ентрери помисли малко върху това, после поклати глава.

— Не. Ще ги изтика от улиците обратно в отдалечените им скривалища. Някои от тях вероятно ще загинат.

Някои от водачите на Цитаделата ще бъдат убити или затворени. Но Гарет никога няма да се отърве истински от тях. Това никога не е начинът — спря се и обмисли собствените си думи, после се подсмихна. — Няма да иска да се отърве изцяло от тях.

Джарлаксъл го наблюдаваше с крайчеца на очите си и Ентрери забеляза леката усмивка, която се разливаше по лицето на мрачния елф.

— Крал Гарет е паладин — припомни му елфът. Нима се съмняваш в искреността му?

— Има ли значение? За Гарет и приятелите му е добре Цитаделата на убийците да се спотаява в сенките, това напомня на хората в Дамара за алтернативата на техния крал герой. Той не е Елъри, може би, така че няма да прави сделки с тях, но пак ги използва. Такава е природата на властта.

— Имаш циничен поглед върху света.

— Напълно оправдан е, уверявам те. И е точен.

— Не съм казал, че не е.

— И въпреки това сякаш смяташ, че Гарет е безукорен, защото е паладин.

— Не, смятам го за предвидим, защото е воден повече от принципи — зле оправдани или не, — отколкото от прагматизъм. Крайната цел на Гарет винаги е ясна, нали? Цитаделата може да обслужва интереса му добре, но е твърде заслепен от догми, за да види тази истина.

— Все още не си отговорил на въпроса ми — припомни Ентрери. — Какво правим ние?

— Изглежда очевидно.

— Просветли ме.

— Винаги.

— Сега.

Джарлаксъл изпусна раздразнителна въздишка.

— Ще обявим независимостта си от крал Гарет, естествено.

* * *

Далече от двойката, близо до залата, където лежаха костите на драколича Уршула, Кимуриел Облодра се съветваше с лейтенантите си, излагайки плановете за защита на замъка, за нападения от стените и портите и най-важното — за организирано и бързо отстъпление до същата тази стая. Близо до мрачния елф с мека синя светлина сияеше магически портал. От него прииждаха още мрачни елфи от Бреган Д’аерте, подкарали групи гоблини, коболди и орки, които мъкнеха провизии, оръжия и мебели, изработени предимно от здравите гъби, виреещи в Подземния мрак.

През портала преминаваше постоянен поток, а други мрачни елфи се отправяха в обратна посока към еквивалентния магически портал в лабиринта от тунели на великия Хищен процеп в Мензоберанзан, комплексът, който Бреган Д’аерте наричаха свой дом.

— Колкото по-бързо се махнем, толкова по-добре — отбеляза единият от лейтенантите на Кимуриел и макар останалите да кимнаха в знак на съгласие, Кимуриел му хвърли яростен поглед.

— Моля те, изясни — подкани го псионистът.

— Това място е неспокойно — отвърна мрачният елф. — Изпълнено е с енергия, която не разпознавам.

— И следователно е енергия, от която се страхуваш?

— Решетката на предната порта… израства — добави друг войн. — Била е повредена при влизането с взлом, а сега се поправя сама. Това не е обикновена постройка, а магическо живо създание.

— Това място различава ли се по нещо от кулите на Кристалния отломък? — попита първият лейтенант.

— Имаш предвид дали Джарлаксъл се различава — отбеляза Кимуриел и никой от двамата не отрече този възглед.

— Не знам — отвърна честно псионистът. — Макар да вярвам, че в случая Джарлаксъл действа по собствена воля и умисъл. Ако не вярвах, нямаше да ни доведа в това проклето място.

Той насочи погледите им към портала и друга група преминаващи гоблини, които мъкнеха няколко навити на руло гоблени и килими.

— Той разпознава извъртанията…

— Лесна възможност — вметна един от другите.

Край тях двойка гоблини се спъна и залитна, изсипвайки из стаята съдържанието на изработен от гъба сандък. Веднага се намесиха водачи мрачни елфи и размахаха камшици по плътта на клетите създания, които паднаха на четири крака в опит да съберат счупените парчета.

Войниците край Кимуриел кимнаха, разпознавайки истината в думите, че не носеха нищо наистина ценно в замъка, само обикновено обзавеждане и простички украси.

И пушечно месо, разбира се. Гоблини, орки и коболди, всичките лесно заменими за мрачните елфи, подобно на евтина, изработена от гъби мебелировка.

* * *

— Нашата независимост? — попита Ентрери, след като прекара доста време в изумено мълчание. — Не може ли просто да напуснем земите на Кървав камък?

— И да вземем замъка с нас?

Ентрери млъкна, най-накрая схванал машинациите на мрачния елф.

— Ти беше сериозен, когато предупреди Палишчук да остане неутрален, така ли?

— Трябва да изберем име за кралството си — отвърна Джарлаксъл, пренебрегвайки въпроса, с което му даде отговор. — Имаш ли предложения?

Ентрери го изгледа скептично.

— Ръкавицата е хвърлена — отвърна Джарлаксъл. — Ти я метна в краката на Кнеликт, като не уби търговеца.

Ентрери отново погледна встрани с присвити устни.

— Нима мъжът не бе достоен за острието ти? Или пък не го заслужаваше?

Ентрери обърна изпълнен с омраза поглед към мрачния елф.

— Така си и помислих — отвърна Джарлаксъл. — Можеше да намериш по-подходящ момент да откриеш съвестта си. Но това няма значение, защото така или иначе щеше да се стигне до същия момент. Предполагам, че е по-добре, че се случи сега, а не когато Кнеликт придобиеше по-добра представа какво има насреща си.

— И какви сме ние? Двойка необуздани глупаци, малка армия от гаргойли и немъртъв дракон, когото едва контролираме?

— Погледни по-внимателно — каза лукаво Джарлаксъл и насочи вниманието на Ентрери към кулата с часовите вдясно от портата. Там се помръдна слаба фигура, така тиха и сякаш не по-материална от сянка.

Мрачен елф.

Ентрери обърна очи към Джарлаксъл.

— Кимуриел?

— Бреган Д’аерте — отвърна Джарлаксъл. — Достатъчно количество роби преминават постоянно през магическите порти. Ако искаш да започнеш война, приятелю, ти трябва армия.

— Да започна война?

— Надявах се, че ще можем да го направим по-лесно с подставени лица — призна Джарлаксъл. — Надявах се, че ще успеем да накараме двата звяра — краля и Праотеца на убийците — да се разкъсат един друг. Ти проигра хода ни твърде бързо.

— И сега искаш да започнеш война?

— Не — поправи го Джарлаксъл. — Но не е и невярно.

Ако Кнеликт дойде, ще го отблъснем.

— С мрачните елфи, Уршула и останалите?

— С всичко, с което разполагаме. С Кнеликт не можеш да се спазариш.

— Нека просто се махнем.

Тези думи, изглежда, хванаха Джарлаксъл неподготвен. Той се подпря на стената и погледна на юг в мрака, който бе нарушаван само от светлината на няколко огньове, горящи в Палишчук и мъждукането на звездите.

— Не — отвърна най-накрая.

— Светът е голям и с лекота можем да се скрием.

Изглежда, че сме злоупотребили с гостоприемството.

— На Кнеликт.

— Това е достатъчно.

Джарлаксъл поклати глава в знак на отрицание.

— Можем да напуснем, когато пожелаем, благодарение на Кимуриел. За момента не искам да си тръгвам. Тук ми харесва — спря се при тези думи и остави усмивката си да говори, докато Ентрери най-сетне не се призна за победен с насмешливо изсумтяване, естествено. — Помисли си за Калихай, приятелю. Припомни си, че за някои неща си струва да се бориш.

— Ще се противопоставяме в момент, когато не е нужно. Калихай не е парче земя или създаден с магия замък. Нищо не й пречи да дойде с нас. Аналогията ти не струва.

Джарлаксъл кимна, приемайки забележката. Усмивката му обаче подсказа на Ентрери, че това няма значение. Джарлаксъл харесваше мястото. Очевидно за мрачния елф това бе достатъчно.

Ентрери отново погледна към ъгловата кула и макар да не забеляза движение, знаеше, че приятелите на Джарлаксъл са пристигнали. Помисли си за Калимпорт и катастрофата, която бяха причинили Бреган Д’аерте там, ликвидирайки гилдии, просъществували десетилетия и променяйки съотношението на силите с лекота.

Дали същото щеше да се случи в земите на Кървав камък?

Или амбициите на Джарлаксъл бяха дори по-зловещи? Кралство, съперничещо на Дамара. Кралство, изградено от армия мрачни елфи и роби за пушечно месо, или немъртви слуги и съживени гаргойли, изградено чрез пазарене с драколич?

Ентрери потрепери и причината не беше в студения северен вятър.

* * *

— Гаргойл — отбеляза Арраян и кимна по посока на стената на мрачния замък, където едно човекоподобно крилато създание бе прелетяло от една стражева кула на друга. — Замъкът е жив.

— Проклети да са — изръмжа Олгерхан, а Уингхам само въздъхна.

— Трябваше да сме по-умни и да не се доверяваме на мрачен елф — каза Арраян.

— Колко често съм чувал същите думи за нашата собствена раса — отвърна бързо Уингхам и предизвика изненаданите погледи на спътниците си.

— Замъкът е жив — повтори Олгерхан.

— И Палишчук не е бил заплашван — отвърна Уингхам. — Точно както обеща Джарлаксъл.

— Ще повярваш на думата на мрачен елф? — попита Олгерхан.

Отговорът на Уингхам дойде под формата на свиване на рамене и простичкото:

— Имаме ли избор?

— Веднъж победихме замъка — изръмжа предизвикателно Олгерхан и вдигна стиснат юмрук пред себе си, а мускулите на ръката му се издуха и стегнаха.

— Победихте неспособно да мисли творение — поправи го Уингхам. — Този път си има мозък.

— И то такъв, който е на няколко крачки пред нас — съгласи се Арраян. — Дори вътре, когато ме спасиха от Кантан. Когато те върнаха към живота с вампиричната кама на Ентрери — обърна се тя към Олгерхан и потуши голяма част от гнева му. — Джарлаксъл разбираше всичко, когато нито аз, нито магьосникът Кантан успяхме.

Чудя се дали още тогава целта му не е била да контролира замъка, а не да го разрушава.

— Замъкът му е тук, жив и могъщ, а крал Гарет е на юг — отбеляза Уингхам. — А Палишчук е между тях.

— Отново — изрече Арраян с примирение, — както бе и със Зенги.

* * *

— Вече не съм изненадан от непохватността на външните раси — обърна се Кимуриел Облодра към Джарлаксъл.

Двамата бяха застанали съвсем близо до мястото, където Джарлаксъл бе разговарял с Артемис Ентрери малко преди това и също гледаха на юг. Но не към Палишчук, защото Кимуриел бе насочил вниманието на Джарлаксъл към горичка обезлистени дървета леко вдясно, в сянката на малък хълм. Никой от мрачните елфи не можеше да различи в сенките фигурите, които Кимуриел бе посочил на бившия си господар — трима полуорки.

— Между тях има магьосник — каза Кимуриел. — Не е нищо особено и няма реална мощ.

— Арраян — обясни Джарлаксъл. — Има своите приложения и е приятна гледка за очите — доколкото някой с оркска кръв може да е, разбира се.

— Явно обещанието ти не е имало голям ефект в града.

— Предпазливи са и кой може да ги обвини за това?

— Ще разберат, че творението е пробудено — каза Кимуриел. — Гаргойлите летят наоколо.

Джарлаксъл кимна, показвайки, че го правят по негово нареждане.

— Забелязали ли са някой от скаутите ти? Знаят ли, че има други мрачни елфи освен мен?

Кимуриел се намръщи на нелепия въпрос. Мрачните елфи не биваха забелязвани от такива жалки създания като тези, освен ако не искаха да бъдат забелязани.

— Тогава им покажи — нареди Джарлаксъл.

Кимуриел го изгледа решително, на което Джарлаксъл кимна утвърдително.

— Ще използваш ужас, за да ги държиш на разстояние? — попита Кимуриел. — Това говори за дипломатическа слабост.

— Палишчук ще трябва да направи своя избор.

— Между Джарлаксъл и…

— Крал Артемис I — поправи го Джарлаксъл с усмивка.

— Между Джарлаксъл — настоя твърдоглаво Кимуриел — и крал Гарет ли?

— Искрено се надявам, че не — поне не и за още дълго време — отвърна Джарлаксъл. — Съмнявам се, че Гарет ще се отправи на север толкова бързо, но Цитаделата на убийците най-вероятно вече прониква в Палишчук. Надеждата ми е, че полуорките ще сметнат за неразумно да оказват помощ на Кнеликт и неприятната му банда.

— Защото ще се страхуват повече от Джарлаксъл и мрачните му елфи?

— Естествено.

— Тактиката ти на сплашване ще заработи срещу теб, когато крал Гарет се появи — предупреди Кимуриел и разбра, че е нацелил струна от дългата пауза, която направи Джарлаксъл.

— Надяваме се дотогава отдавна да съм се отървал от Кнеликт — обясни Джарлаксъл. — Тогава може да изградим някакво доверие с полуорките, комбинирано със страх, което да ги накара да държат Гарет на една ръка разстояние.

Кимуриел поклати глава и се обърна на югозапад.

— Покажи им — каза му Джарлаксъл. — И ги пусни да си вървят.

Точно в този момент Кимуриел нямаше намерение да поставя под съмнение решението на Джарлаксъл, защото думите, изречени неотдавна към недоверчивите му лейтенанти, бяха искрени. Това беше планът на Джарлаксъл и в интерес на истината, Кимуриел, въпреки нарастващата си увереност, осъзна, че пред него е изправен мрачен елф, оцелял в интригите на Мензоберанзан и други места в продължение на няколко века. Кога, с изключение на почти катастрофалната случка в Калимпорт, се бяха проваляли плановете на Джарлаксъл?

А тази почти катастрофална случка, припомни си Кимуриел, беше причинена до голяма степен от покваряващото влияние на артефакта, известен като Креншинибон.

Въпреки това псионистът не можа да удостои с успокоително изражение спътника си. Защото въпреки цялата история от успешни машинации, която Джарлаксъл можеше да предложи, Кимуриел се бе запознал доста подробно със скорошните събития в земите на Кървав камък и разбираше добре силата, която притежава крал Гарет Драконоубиец.

Осъзна, че Джарлаксъл не е сам в страховете си.

Той все още не бе възобновил контрола си над Бреган Д’аерте, макар да бе подканил Кимуриел да мобилизира всичките им ресурси. При цялата си външна увереност, Джарлаксъл подсигуряваше залога си, като позволяваше на Кимуриел пълен контрол. Защитаваше се именно от тази увереност.

Осъзнавайки комплимента, който Джарлаксъл му правеше за пореден път, Кимуриел отдаде чест, преди да си тръгне.