Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наемниците (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Road of the Patriarch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Корекция и форматиране
void (2010)

Издание:

Робърт А. Салваторе. Пътят на Патриарха

Американска, първо издание

Серия Наемниците, №3

Превод: Илиян Илиев

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат 52/84/16

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД — София, 2009

ISBN: 978-954-761-428-4

История

  1. — Добавяне

Част 3
Пътят към дома

Целта на себепознанието е преди всичко избистряне и откриване на честността. Себепознанието е начин да се отхвърлят лъжите и да се посрещне истината — независимо колко болезнено може да се окаже признанието, че си сгрешил. Търсим постоянство у себе си и когато се изправим пред непостоянство, се мъчим да отречем.

Отрицанието няма място в себепознанието и затова на човек му е тежко да признае грешките си, да ги прегърне и да продължи в по-позитивна посока.

Можем да се самозалъгваме поради всякакви причини. Най-вече заради нашето его, разбира се, но сега разбирам, че понякога го правим, защото ни е страх.

Понякога се страхуваме да се надяваме, защото надеждата води до очаквания, а очакванията могат да доведат до разочарование.

И така, отново питам себе си, без защитната стена — или поне знаейки, че я има и решен да се прехвърля през нея — защо откривам родство с този мъж, Артемис Ентрери, който е предал почти всичко, което аз започнах да считам за скъпо? Защо въобще мисля за него? Защо не го убих, когато имах възможност?

Какъв инстинкт удържа удара на ятагана?

Често се чудя, дори напоследък, дори докато обмислям тази нова посока — дали Артемис Ентрери е онзи, който аз можех да бъда, ако не бях избягал от Мензоберанзан. Дали засилващият се гняв щеше да ме поведе по пътя, който той е избрал — пътят на безстрастен убиец? Изглежда ми логично, че можех да се загубя в изискванията на перфекционизма и да намеря убежище в баналността на живот без страст.

Липсата на страст е може би липса на себепознание и именно такава самооценка щеше да унищожи душата ми, ако бях останал в родния си град.

Едва сега, когато най-сетне отхвърлих теглото на вината, която толкова дълго тежеше на раменете ми, мога да кажа без колебание, че не, дори и да бях останал в Мензоберанзан, нямаше да се превърна в копие на Артемис Ентрери. По-скоро на Закнафейн, обръщайки гнева си навън, вместо навътре, носейки яростта като броня, без да се обличам в страхове какво чувства сърцето ми. Съществуванието на Закнафейн не е съществувание, което желая, нито е такова, в което бих оцелял дълго, сигурен съм, но същото важи и за пътя на Ентрери.

И така, страховете са отхвърлени и двамата с Ентрери не сме еднакви по начините, от които се страхувах. И все пак още мисля за него и то често. Вече знам, че е така, защото подозирам, че наистина си приличаме в някои отношения и това не са моите страхове, а моите надежди.

Реалността е любопитно нещо. Истината не е толкова непоклатима и универсална, както би ни се искало; егоизмът ръководи възприемането, а възприемането подканва оправданието. Ако не ни харесва отражението на физическия образ в огледалото, може да бъде променено с едно просто прокарване на пръсти през косата.

И затова е истина, че можем да манипулираме собствената си реалност. Можем да убеждаваме, дори да заблуждаваме. Можем да караме другите да ни възприемат по нечестни начини. Можем да прикриваме егоизма с благотворителност, да желаем признание за великодушието си и да подсилваме усмивката си, за да успокоим колеблив любовник. Светът е илюзия и често заблуда, защото победителите пишат историята и децата, които загиват, стъпкани от триумфиращата армия, никога не са съществували. Баронът обирджия в края на краищата се превръща във филантроп, като завещава само онова, от което вече не е имал нужда.

Кралят, който праща млади мъже и жени да умрат, се превръща в благодетел, целувайки нечие бебе. Всеки проблем се превръща в проблем на възприятието за тези, които разбират, че реалността всъщност е онова, което я правиш.

Така се движи светът, но това не е единственият начин. Не е пътят на наистина добрите крале, на Гарет Драконоубиец, който властва в Дамара, на лейди Алустриел от Града на Сребърната луна, на Бруенор Бойния чук от Митрал Хол. Техният път не е да замаскирват реалността, за да променят възприемането, а решителност да подобрят реалността, да следват визии, и да вярват, че пътят им е правилен и следователно ще бъдат възприемани като справедливи и добри.

Защото много по-труден за промяна от физическия е образът, който се появява в огледалото на себепознанието, чистотата или загниването на сърцето и душата.

За мнозина, за съжаление, това не е проблем, защото илюзията за техния живот става самоизмама, маскарад, който се наслаждава на аплодисментите и вижда в дребната благотворителност средство за почистване на петна от душата. Чудя се колко ли завоеватели, които са смазвали животите на десетки хиляди, не могат да чуят тези плачове на отчаяние, отвъд аплодисментите на онези, които вярват, че войните могат да направят света по-добро място? Чудя се колко ли крадци не чуват риданията на жертвите си и по собствено желание ослепяват за страданията, причинени от техните дела, под покрова от несправедливостите, на които са станали жертва?

Кога кражбата се превръща в право?

Има и такива, които не могат да видят петната по душите си. Може би на някои им липсва способността да погледнат в огледалото на себепознанието, а други променят реалността отвън и отвътре.

Именно външното страдание на Артемис Ентрери е онова, което толкова дълго ми предлага надежда. На него не му липсва страст, той се крие от нея. Превръща се в инструмент, в оръжие, защото в противен случай трябва да бъде човек. Сега разбирам, че познава огледалото твърде добре и не може да се промъкне покрай очевидните петна. Оправданията за действията му звучат кухо — най-вече на него.

Само там, в това място, е пътят към спасението за всички нас. Само като се изправим честно пред образа в огледалото можем да променим реалността на това кои сме. Само като видим белезите, петната и загниването можем да започнем да се лекуваме.

Мисля си за Артемис Ентрери, защото това е надеждата ми за този мъж. Наистина е мимолетна и далечна и може би накрая нищо няма да излезе от нея, освен собствената ми егоистична нужда да вярвам, че има изкупление и че може да има промяна. За Ентрери?

Ако е така, то е възможно за всеки.

За Мензоберанзан?

Дризт До’Урден

Глава 18
Прагматична неморалност

Краят на насилието беше не по-малко брутален от началото. Мъжът, отдавна преминал средната възраст, се завъртя яростно, изръмжа и изпъшка с първична свирепост и дори удари веднъж младата жена през лицето в кулминационния си делириум.

После свърши, като изщракване с пръсти, и мъжът се надигна от младото момиче и спусна надолу многопластовата си червена, златна и бяла роби и спокойно се отдалечи, без да хвърли втори поглед на обезчестеното създание. Защото Върховният клирик Йозумиан Дудуи Ииночек, Благословеният Праведен Глас на Дома на Пазителката, най-могъщият мъж в поне един район на пристанищния град Мемнон, нямаше време да се занимава с измет.

Стремежите му бяха интелектуални, препятствията — физически, а „стадото“ му често беше по-скоро неудобство, отколкото източник на сила.

Вървеше с вдървени крака и се полюшваше леко, докато пресичаше разхвърляната стая, а енергията му бе изхабена. Огледа количките и щайгите, платнените торби и купчините инструменти. Рядко той или някой друг от клириците на Селуней, които контролираха така важните приливи, посещаваше тази стая с цел, различна от настоящата. Мястото беше мръсно и миришеше на солена вода. Беше стая за слуги, а не за благословените свещенослужители. Мястото имаше само едно компенсиращо качество — относително тайна врата, водеща към улицата, през която с готовност можеха да се вкарват „посетители“.

Тази мисъл накара Върховния клирик да се обърне отново към младата жена, едва прехвърлила детските години. Тя плачеше, но очевидно бе достатъчно мъдра, че да не циври твърде силно и да обиди изпълнението му. Естествено чувстваше болка, но това щеше да премине. Ииночек знаеше, че объркването й и вътрешното смущение щяха да са много по-увреждащи от разкъсания химен.

— Тази вечер ти извърши ценно деяние в името на Селуней — каза й той. — Свободен от земните си желания, мога по-добре да размишлявам върху райските мистерии и когато те ми се разкрият, пътят към изкуплението ще бъде по-ясен за теб и болния ти баща. Ето.

Той повдигна калъп стар хляб, който бе оставил на количката край вратата на влизане, и го разтърси, за да махне няколко пълзящи гадинки, после й го подхвърли. Тя го хвана и го притисна силно, отчаяно до гърдите си. Това предизвика снизходително подсмихване от Ииночек.

— Цениш го, разбира се — каза той. — Защото не разбираш, че много по-голямата ти награда ще е резултатът от моите размишления. Толкова си вглъбена в нуждите на телесното, че не можеш дори да започнеш да разбираш духовното.

С подигравателно изсумтяване към празното, обляно в сълзи изражение, с което го гледаше момичето, Ииночек се обърна към вратата и я отвори, стряскайки красив млад клирик.

— Благочестиви Госитек — поздрави той.

— Моите извинения, Върховни — изрече Папан Госитек, кръстосвайки ръце на колана си и покланяйки се вдървено в знак на молба. — Чух…

— Да, приключих — обясни Ииночек, погледна назад и насочи погледа на Госитек към жената, която бавно се люлееше и стискаше хляба. Върховният клирик се обърна към по-младия свещеник.

— Трактатът ти върху Обещанието на Ибрандул ме чака в покоите ми — каза той и младият свещеник засия. — Казаха ми, че разсъжденията ти са направо брилянтни и от онова, което прочетох, като го прелистих, намирам, че слуховете са верни. Значи неразбран е онзи бог, чието царство е смъртта.

Зъбите на Госитек се оголиха, въпреки напрегнатия му опит да демонстрира смирение.

— Работата ти напредва ли? — попита Ииночек и знаеше, че е уловил младия мъж в капана на горделивостта.

— Д-да, да, Върховни — заекна Госитек и сведе поглед в знак на почит.

Ииночек прикри задоволството си. Гордостта, естествено, се считаше за слабост, дори за грях, но Ииночек разбираше истината за нещата: без гордост, никой млад мъж не би могъл да се отдаде на тръпките на подобни размисли. Дръпна се съвсем леко встрани, когато Госитек надигна глава, за да позволи на мъжа да види треперещото момиче.

Очите на Госитек, и дори лекото облизване на устните му, издадоха похотта му.

— Вземи я — предложи му Ииночек. — Тя изпитва болка, разбира се, но твоята работа е по-важна от нейното удобство. Освободи земните си страсти, за да откриеш състоянието на съзерцание. С голямо любопитство очаквам да видя тезите ти по отношение на игричките на божествена пропаганда из Скиталческата равнина.

Мисълта за самите богове, съперничещи си за душите на непосветените мъртви, ме очарова и ни предоставя възможности да привлечем последователи на Селуней.

Ииночек се обърна към момичето.

— Мъртвата ти майка все още не е заслужила рая — изрече той и дори не се опита да прикрие презрителното си кикотене. — Благочестивият Госитек — той отстъпи настрани, за да може тя да види мъжа по-добре — се моли за нея. Твоето внимание към неговите нужди ще му позволи по-добре да подсигури въздигането й.

Обърна се към Госитек и сви рамене.

— По-добре е по този начин — каза и излезе от стаята.

Когато стигна в покоите си на третия и най-висок етаж на храма, Ииночек напълно бе забравил момичето.

Мина покрай дървеното си бюро — лъснато и с наситен цвят, не като сивия и зърнест плавей, който се използваше най-често в пустинното пристанище. Дървото беше вносно, какъвто бе случаят с повечето от сечивата, мебелите и украсите на митичния храм, за момента най-голямата и грандиозна постройка в югозападната част на разрастващия се град.

Божествените размишления изискваха вдъхновяваща обстановка.

Ииночек се премести до западната врата, която водеше към личния му балкон във великия храм, известен като Дома на Пазителката. В него се помещаваха свещениците на Селуней, Лунната богиня и сестринските им вери на Валкур и Шаундакул. Единичната обграждаща сграда беше център за молитви и съзерцание, с разрастваща се библиотека, която бързо се превръщаше в обект на завист из Сабления бряг. Библиотеката бе нараснала значително — и иронично — само няколко години по-рано, скоро след Смутното време, когато в катакомбите на същата тази сграда бе открит култ към мъртвия бог Ибрандул. Измъкнати от скривалището си, не всички от тези свещеници ренегати бяха убити. Под храброто и дръзко командване на Ииночек много бяха асимилирани.

— Разширете познанието — бе казал той на изпълнените със съмнение по-нисши.

Естествено, бяха го направили тайно.

Терасата беше защитена от вечно любопитните очи на малоумните селяци, които често се събираха на площада отдолу и молеха за опрощение или за лековити магии, когато нямаха пари да си платят. Другата му тераса нямаше високите извити под ъгъл перила, които да пречат на тези духовни просяци да го виждат. Ииночек можеше да види пристанището изцяло; отвъд водния хоризонт започваше да се скрива кръглата луна, очертавайки високите мачти на огромните търговски кораби, акостирали край брега, докато те се поклащаха от ритмичните нежни вълни. Тази естествена хармония припомни на върховния клирик за любовния акт тази вечер и създаде у него свързаност с Вселената, въздигайки го към мисли за вечност и единство със Селуней. Той въздъхна и се наслади на мига. Физически заситил основни покваряващи нужди, той се понесе сред звездите и боговете и измина повече от час, а луната се скри от поглед, преди да насочи мислите си към брилянтните тези на Госитек.

Беше открил вътрешен мир, значи можеше да открие Селуней.

Дори не можеше да си припомни как бе изглеждала треперещата жена тази вечер, нито пък имаше намерение да опитва.