Р. А. Салваторе
Пътят на Патриарха (4)

Глава 3
Заинтригувани дракони

Излезе през предната врата на скромния си дюкян за дрънкулки около залез-слънце, както правеше всяка вечер, и предаде ключовете на доверения си помощник. Табелата на входа — над главата й гласеше: „Торбата със сребро на Тазмикела“ и верни на надписа, повечето от предметите вътре. Лешници и тежести за притискане на хартия, декоративни сфери и бижута, бяха изработени от този скъпоценен метал.

Самата Тазмикела си беше извоювала солидна репутация сред търговската класа на кръгообразния път, известен като Обиколната стена в Хелиогабалус, глуха уличка на по-главния път, Околостенния път, наречен така заради непосредствената си близост до високите градски защитни съоръжения. Жената беше доста обикновена на външен вид и бе облечена съвсем простичко. Косата й показваше част от някогашния си червеникаворус цвят, но беше оцветена предимно в меко сиво, раменете й изглеждаха малко по-широки от необходимото, за да поддържат малката й глава. Но тя винаги имаше добра дума за колегите си търговци и обезоръжаваща усмивка и дори да беше одрала кожата на някой клиент, никой никога не се бе оплаквал.

Скромна и естествена, с малко нужди и обикновени вкусове, за Тазмикела нямаше изискана карета, която да очаква тръгването й. Тя вървеше пеш, всяка вечер по един и същ път до незабележима хижа, разположена отстрани на един хълм.

Жената, излизаща от „Златните монети на Илнезара“ на отсрещната страна на улицата бе пълна нейна противоположност. Стоеше изправена, висока и слаба имаше буйна гъста коса с цвят на мед и големи сини очи. Беше облечена в най-изисканите тъкани, а в прекрасната карета, която я очакваше, бяха впрегнати врани коне.

— Мога ли да ти предложа да те откарам, бедна моя? — обърна се към своята противоположност Илнезара, както правеше всяка вечер за забавление на другите търговци, които често шушукаха и се подсмиваха на двойката и съперничеството им.

— За тази цел са ми дадени крака — отвърна моментално Тазмикела.

— Поне до градските порти? — продължи Илнезара, при което Тазмикела просто махна с ръка и продължи по пътя си, както правеше всяка вечер.

Ако някой от свидетелите на размяната бе наблюдавал малко по-внимателно, можеше и да забележи нещо различно от обичайното, защото докато Тазмикела Подминаваше каретата на Илнезара, обърна леко глава и кимна едва забележимо по посока на високата жена, която й отвърна със същото.

Не след дълго Тазмикела се оказа извън пределите на града, движейки се далече от осветените с факли градски стени към самотния хълм, където се намираше скромният й дом. Щом стигна до основата на хълма, в почти пълен мрак, тя огледа терена наоколо, за да се увери, че е сама. Придвижи се до широко сечище, скрито от гъста редица борове. В средата му затвори очи и — се измъкна от дрехите си. Тазмикела мразеше да носи дрехи и така и не успяваше да разбере нуждата на хората да крият естествените си форми. Винаги бе считала тази срамежливост и благоприличие за характерни за раса, която не можеше да се издигне над очевидните си ограничения, раса, която настояваше да се подчинява на по-могъщи създания вместо да стои като собствените си богове горда и решителна.

Тазмикела не страдаше от подобна скромност. Стоеше гола в тази неестествена форма и се сгряваше от полъха на нощния бриз. Промяната дойде бавно, защото отдавна бе овладяла изкуството на трансформацията до съвършенство. Най-напред започнаха да никнат крилата и опашката й, защото те бяха най-безболезнени — добавките винаги бяха по-лесни отколкото превръщането, което включваше трошене и променяне на формата на костната структура.

Дърветата около нея сякаш се свиха. Перспективата й се промени, докато израстваше до впечатляващи пропорции, защото Тазмикела не беше човек. Беше пропълзяла от яйцето си преди векове, заедно със сестра си, единствената й роднина, във великата пустиня на Калимшан, далече на югозапад.

Тазмикела, медният дракон, се издигна в нощния въздух. Бързо набра височина, отлитайки надалече от човешкия град. Владетелите на тези земи знаеха коя е тя и я приемаха, но обикновените хора никога нямаше да го разберат, естествено. Ако им се разкриеше, крал Гарет и приятелите му нямаше да имат друг избор, освен да я прогонят от земите на Кървав камък. А тя определено не искаше да се сражава с тази група.

Насочи се директно на север, през най-слабо населената шир на Моров и в още по-слабо населеното херцогство на Соравия. Прелетя между Голиад и Галенската змия, двете реки, течащи паралелно на юг от Галенските планини. Докато продължаваше да се издига, разреденият въздух и студът не я притесняваха. Някой на земята би могъл да я мерне с крайчеца на окото си, но дали щеше да я разпознае като летящ нависоко дракон или като ниско прелитаща птица или прилеп?

Тя не се притесняваше. Беше гола в нощното небе, извисена над тези притеснения. Беше свободна.

Тазмикела прекоси планините с лекота, извивайки се около върховете, наслаждавайки се на разнопосочните въздушни течения и абсолютния контраст между — умните камъни и окъпания от лунна светлина сняг.

Навлезе във Вааса на запад от Палишчук и сви на изток, когато излезе от планините. Миг по-късно забеляза светлините на града на полуорките.

Драконката остана на голяма височина, докато прелиташе над града, защото знаеше, че полуорките, които живееха от много години насред пущинаците на Вааса, знаят как да се защитават от всяка опасност. Ако забележеха силуета на дракон, прелитащ над града им през нощта, нямаше да се замислят за цвета на чудовището, нито пък щеше да има как да го установят на светлината, която едва забележимо се носеше от непълната луна и звездите.

— Тазмикела използва впечатляващото си зрение, за да огледа града, докато прелиташе над него. Беше късно, но много от факлите все още горяха и най-голямата кръчма беше осветена и шумна. Осъзна, че все още празнуват победата над замъка на Зенги.

Изви надясно, на север и започна да се спуска, уверена, че никой от гражданите на Палишчук няма да се намира извън града в този момент. Почти веднага видя мрачната и мъртвешка структура, огромната крепост, копие на замъка Опасни, само на няколко мили на север от града.

Спусна се по права линия, твърде заинтригувана, за да оглежда района. Докато кацаше, се промени обратно в човешката си форма, смятайки, че всеки, който евентуално би я шпионирал, не би се почувствал заплашен от гледката на гола жена на средна възраст. Естествено, ако някой я наблюдаваше по-отблизо, този образ щеше да създаде повече объркване, отколкото успокоение, защото тя се отправи, без да спира към огромната решетъчна порта от предната страна на постройката. Огледа кърпежната решетка, която беше сложена върху дупката в портата, откъдето очевидно бяха влезли Джарлаксъл и приятелите му. Можеше да махне кръпката с лекота, но това щеше да означава да се навежда, за да пропълзи отдолу.

Вместо това жената плъзна ръцете си между две от дебелите, заострени решетки, после натисна навън и изви метала с лекота, така че да може просто да влезе вътре.

Тазмикела безгрижно пристъпи през портата и прекоси двора с изровена и набраздена земя, покрита с натрошените форми на множество скелети.

Откри огромните порти на централната сграда поправени и заключени с тежка верига, която сграбчи с една ръка и счупи с лекота.

Откри онова, което търсеше, в основната сграда точно отвъд портите. Пиедесталът стоеше непокътнат, макар и опушен от огъня почти до върха си. Останките от голяма книга, с разкъсани и изгорени страници, стояха захвърлени наблизо. С все по-кисело изражение Тазмикела отиде до унищожената книга и повдигна черната корица. По-голямата част беше унищожена, но видя достатъчно от корицата, за да разпознае образите на дракони, отпечатани върху нея.

Знаеше природата на книгата, том на съзиданието и поробването.

— Проклет да си, Зенги — прошепна драконката.

Следите от напредването на Джарлаксъл и Ентрери из мястото бяха достатъчно лесни за проследяване и Тазмикела скоро се озова в огромната зала дълбоко под постройката, където се намираха костите от отдавна отминала битка и останките от по-скорошни сражения.

Един поглед към драколича потвърди всичко, от което се бяха страхували Тазмикела и сестра й Илнезара.

Драконката се завърна на склона край Хелиогабалус малко преди зазоряване. Облече се и потърка уморените си очи, но не се прибра у дома си. Вместо това тръгна на юг към една самотна кула, която беше домът на сестра й. Не си направи труда да почука, защото я причакваха.

— Толкова лесно за разпознаване ли беше, че дори не ти трябваше цял ден на мястото? — попита Илнезара — по-високата, с червена като мед коса, веднага щом Тазмикела влезе.

— Точно това, от което се опасявахме.

— Книга на Зенги, съживена от пленената душа на мъртъв дракон?

— Мисля, че е била Уршула.

— Черният?

— Същият.

— А книгата?

— Унищожена. Разкъсана и изгорена. Работа на Джарлаксъл, предполагам. Прекалено хитър е, че да остави подобно съкровище да се изплъзне от алчните му ръчички. Разбрал е истината за книгите на Зенги, когато е унищожил кулата на Херминикъл.

— А ние му предоставихме твърде много следи — добави Илнезара.

И двете млъкнаха и се замислиха за случващото се.

Преди много години Зенги се бе обърнал към Илнезара и Тазмикела с изкушаващо предложение. Ако му служеха и подпомагаха завоевателните му войски, щеше да ги награди с омагьосани амулети, които да спасят духовете им, когато умрат. Зенги бе предложил на сестрите безсмъртие като личове.

Но цената бе твърде висока, бяха се съгласили единодушно и двете, а перспективата да оцелеят като драколичове може и да бе по-добра от смъртта, но определено не бе привлекателна.

— Джарлаксъл е осъзнавал съвсем ясно какво лежи между страниците на книгата на Зенги, така че спокойно можем да предположим, че в момента Уршула е у него, скрит на сигурно място в някой от джобовете му — каза Тазмикела след дълго мълчание.

— Този мрачен елф играе опасна игра — отвърна Илнезара. — Ако знае за силата на амулетите, дали разбира магията, стояща зад тях? Дали и Джарлаксъл ще започне да подмамва дракони на своя страна както Зенги?

— Ако се появи в Хелиогабалус и ни предложи тъмна сделка и превръщане в личове, ще го прехапя наполовина — обеща Тазмикела.

Илнезара се нацупи.

— Не може ли просто да го оковеш и да ми го предадеш, за да го използвам, както пожелая, за няколко века?

— Сестро… — предупредително изрече Тазмикела.

— Илнезара просто се разсмя в отговор, но в смеха й се прокрадваше нервно напрежение. И двете започваха да осъзнават, че Джарлаксъл, създание, което смятаха за свой подчинен, не бива да бъде подценяван.

— Джарлаксъл и Ентрери победиха драколич — отбеляза Тазмикела и не последва нов смях. — А Уршула Черния не беше незначителен дракон нито приживе, нито мъртъв.

— И сега фигуративно и буквално се намира в джоба на Джарлаксъл.

— Трябва да си поговорим с тези двамата.

Илнезара кимна в знак на съгласие.

* * *

Случваше се независимият до крайност Артемис Ентрери да се окаже във време и място не по свой избор, откъдето не можеше да се измъкне моментално.

Подобно нещо бе продължило с месеци в Мензоберанзан, когато Джарлаксъл го бе спасил от катастрофален двубой с Дризт До’Урден пред Митрал Хол и го бе отчаел с мрачните елфи, отстъпващи от владенията на джуджетата.

Случвало му се бе често в младостта му, когато бе служил на опасната Басадонска гилдия в Калимпорт. В тези ранни периоди от кариерата си Артемис Ентрери бе вършил каквото му се каже и когато му се каже. В случаите, когато задачата не бе била по вкуса му, младият Ентрери бе свивал рамене и я бе приемал — какво друго можеше да направи?

С остаряването и натрупването на опит и репутация, която правеше нервни дори пашите, Ентрери приемаше задачи единствено по свой избор. И въпреки това от време на време се оказваше на място, на което не искаше да се намира, както тази сутрин в Кървав камък. Наблюдаваше церемонията сякаш се намираше в тълпата, която се бе насъбрана пред трибуната, издигната край двореца на крал Гарет. С известна развеселеност гледаше как Дейвис Енг пристъпва напред, за да приеме наградата си. Този тип дори не бе успял да стигне до Палишчук на собствените си крака. Беше ранен по пътя и пренесен дотам — по-скоро тежест, отколкото помощ, в задната част на един от фургоните.

„Някои хора биха чествали всичко, замисли се Ентрери. Дори посредствеността.“

По улиците на Калимпорт човек, който се бе представил толкова некадърно като Енг, щеше да получи един-единствен шанс да се поправи, а и това не бе сигурно.

Следващата повикана бе Калихай и Ентрери загледа награждаването по-внимателно и без да е толкова суров в оценката си. Полуелфката бе отказала да отиде в замъка, макар да се бе съгласила да остане с ранения Дейвис Енг. Беше развалила договорката си с командир Елъри, клетвата си за вярност към мисията и въпреки това биваше наградена.

Ентрери просто се подсмихна на тази ситуация и пропъди негативните мисли, позволявайки на личните чувства към полуелфката да надделеят над всепоглъщащия му цинизъм, поне за момента.

Въпреки това беше изненадан колко е либерален — кралят в посвещаванията в рицарство — защото Ентрери разбираше, че всичко е показност. Церемонията не беше за Дейвис Енг или за Калихай. Не беше и за по-жадния Атрогейт, който пристъпи напред, за да получи наградата си. Не беше дори заради Джарлаксъл и Ентрери. Беше заради хората, които ги наблюдаваха… обикновения народец на Кървав камък. Създаваше герои, за да повдигне духа на селяните, да ги кара да се ранят и възхваляват водачите си, така че да не забелязват собствените си проблеми. Половината от тях си бяха гладни през повечето вечери, докато тези, които обичаха толкова много, кралят паладин и дворът му, никога нямаше да изпитат подобни трудности.

— Накрая цинизмът победи и когато Ентрери бе привикан напред — за втори път, защото бе твърде погълнат от мислите си, че да чуе първия призив — пристъпи бързо и дори не се опита да прикрие намръщването си.

Чу смеха на Джарлаксъл зад себе си, когато застана пред крал Гарет, и осъзна, че приятелят му се наслаждава на представлението. Успя да се обърне назад към — мрачния елф за миг, колкото да го изгледа гневно. Това, естествено, накара Джарлаксъл да се разсмее още по-силно.

— Артемис Ентрери — каза Гарет и го накара да се обърне към него. — Ти си нов по тези земи, но вече си доказал, че си достоен. С делата си при Ваасанската порта и на север срещу творението на Зенги ти се изяви. За победата ти над драколича, Артемис Ентрери, те провъзгласявам за рицар-чирак от Ордена.

Мъж, облечен в мръсна роба, пристъпи до дебелия плешив отец. Свещеникът, отец Дугалд, произнесе бърза благословия над меча и го подаде на Гарет.

През това време дрипавият мъж гледаше не към краля, а към Ентрери. И макар ласкателните думи на Гарет да звучаха напълно искрено, Ентрери усещаше съвсем ясно, че този мъж — очевидно скъп приятел на краля — не го вижда в същата хвалебствена светлина.

Артемис Ентрери бе оцелял по безмилостните улици на Калимпорт благодарение на бойните си умения, но което бе дори по-важно, оцелял бе благодарение на способността си с един поглед да преценява приятелите и враговете си.

Този мъж, малко по-възрастен от него самия и определено не от простолюдието, въпреки дрипите си, не беше приятел.

Гарет взе меча и го вдигна с две ръце.

— Моля, коленичи — каза кралица Кристин на Ентрери, който все още преценяваше мъжа в дрипите.

Ентрери бавно извърна глава, за да погледне кралицата, кимна леко и падна на колене. Гарет постави меча на лявото му рамо и го провъзгласи за рицар-чирак от Ордена. Свещеникът започна да рецитира всички привилегии и почести, които носеше тази титла, но Ентрери не го слушаше. Мислеше си за мъжа, облечен в дрипите и за погледа, който си бяха разменили.

Мислеше си как заради Джарлаксъл се озовават на места, където нямат работа.

* * *

Далеч на север от село Кървав камък празненствата Палишчук, предвождани от Риордан Парнел, продължаваха до късно през нощта. Щом обстановката започнеше да се успокоява, бардът подхващаше възторжена песен за Палишчук и многото му герои.

И чашите се вдигаха в тост.

Тази вечер повечето от жителите на града се бяха брали в общата зала на „Уморения пътник“, за да почетат за пореден път Арраян и Олгерхан, храбрите им вграждани, които бяха поели към замъка. Неколцина жителите бяха загинали, а още повече бяха ранени в битката с гаргойлите от замъка, долетели в нощта, за да нападнат града. Всички полуорки осъзнаваха, че ако Арраян, Олгерхан и другарите им не бяха победили драколича и злите му създания, техният любим град най-вероятно щеше да бъде изоставен, а бежанците да се отправят към Ваасанската порта.

Така че полуорките бяха повече от изпълнени с желание да празнуват и когато Риордан Парнел, легендарният бард и привилегирован член на двора на крал Гарет, бе пристигнал в Палишчук, гуляят бе достигнал нови висини.

Виждайки, че репутацията му го предхожда, Риордан бе решил да не ги разочарова. Пееше и свиреше на прекрасната си лютня, подкрепян от няколко доста добри музиканти от групата пътуващи търговци на Уингхам, които — за добър късмет, защото Уингхам и Риордан бяха добри приятели — се бяха оказали в града.

— Риордан пееше, а всички останали пиеха. Той продължаваше да пее и те продължаваха да пият. Риордан щедро черпеше много от сановниците, включително и двамата почетни гости — вадейки монета след монета от сякаш бездънната си кесия, защото в щедростта си хитрият бард можеше лесно да прецени кой колко е изпил. Първоначално беше решил да държи Арраян и Олгерхан полутрезви, защото в тазвечерното празненство имаше много повече от бард, който показва музикалния си талант. В крайна сметка пияните хора говореха по-свободно, а Риордан бе дошъл да събира информация.

След като бе видял двамата герои обаче, бардът леко бе променил плановете си. Един поглед към красивото лице на Арраян го бе убедил да се погрижи Олгерхан да получава достатъчно количество напитки през вечерта.

Наистина, Арраян бе хванала Риордан неподготвен — а това не бе често явление за нахакания и чаровен женкар.

Не идеше реч за това, че е невероятно красива, защото Риордан бе преспал с повечето от най-красивите жени в земите на Кървав камък. Не, това, което бе изненадало барда, бе че въобще се бе почувствал привлечен от Арраян. Лицето й бе плоско и закръглено, но по приятен начин, косата й бе лъскава, а зъбите — прави и чисти, за разлика от закривените и изпъкнали бивни, характерни за оркската й природа. Наистина, ако бе видял Арраян по улиците на Хелиогабалус или Кървав камък, Риордан никога не би предположил, че във вените й тече и капчица оркска кръв.

Тъй като знаеше истината обаче, бардът можеше да види тук и там части от това наследство. Ушите й бяха малко по-малки, челото й леко полегато, а веждите — една идея по-гъсти.

Това обаче нямаше никакво значение, защото жената бе красива, приятна и се усмихваше, а Риордан бе заинтригуван и поради тази причина — изненадан.

Затова с намигване към сервитьорката и допълнителен бакшиш се подсигури придружителят на Арраян, грубият Олгерхан, да е добре наквасен. Съвсем скоро Олгерхан се строполи от стола си и изчезна от картинката, похърквайки под масата на фона на одобрителните възгласи на останалите присъстващи.

Риордан избра внимателно момента. Знаеше, че не може да изработи Уингхам, защото старият полуорк бе твърде умел, за да бъде изигран от човек със заслужената репутация на Риордан, а и забеляза, че Уингхам проявява голям интерес към Арраян, която, както бе узнал, му бе племенница. Когато прецени, че достатъчен брой от височайшите особи са изпопадали, бардът промени темпото на песните си. Вече бе ранна утрин, така че започна да успокоява обстановката… бавно.

Освен това започна да добавя малко повече заклинания в мелодиите си, използвайки магията на гласа си, дарът на истинските бардове, за да манипулира настроението на леко пийналата Арраян. Предразположи я.

Очарова я с изтънчени ласкателства. Магията на песните му я убеди, че той е приятел, които може да й предложи съвет и утеха.

Не веднъж Риордан забеляза, че Уингхам го наблюдава с очевидно подозрение. Въпреки това продължи с тихите си манипулации, докато се опитваше да измисли план как да се отърве от твърде прозорливия полуорк.

Дори умният Риордан осъзна, че не може да се мери с него. Нямаше начин да отвлече вниманието на Уингхам. В една от кратките паузи между песните Риордан взе две халби от кръчмаря и отиде при Уингхам, Не беше изненадан, когато полуоркът накара другите трима търговци да освободят масата.

— Пееш добре — отбеляза старият полуорк.

Риордан му подаде една от напитките, после вдигна своята в наздравица. Уингхам чукна чашата си в неговата, после отпи дълбока глътка.

— Познаваш ли Нюнги? — попита още преди да я е оставил обратно на масата.

Риордан го изгледа за момент с любопитство.

— Бардът? Естествено. Кой с моя произход и опит не чувал за най-великия бард, крачил някога из земите на Кървав камък?

— Най-великият бард полуорк — поясни Уингхам.

— Не бих налагал подобни ограничения на репутацията на Нюнги.

— Той би ти казал, че делата на Риордан Парне надхвърлят неговите — каза Уингхам и вдигна чашата си за наздравица, а Риордан ухилено чукна своята неговата.

— Мисля, че ме ласкаеш твърде много — каза бардът преди да отпие. След една глътка добави: — Изигра малка роля, още един човек сред мнозината, в победата над краля вещер.

— Проклето да е името му — каза Уингхам и Риордан кимна. — Поддържам мнението си, защото съм чувал същите тези думи от устата на Нюнги и то съвсем скоро.

— Значи още е жив? Прекрасна новина! Никой не е чувал нищо за Нюнги от много години и мнозина предполагаха, че е напуснал този живот и е получил наградата, която без съмнение заслужава.

— Жив е и е добре. Малко е сприхав и със схванати стави — потвърди Уингхам. — Всъщност само преди два дни ме предупреди да внимавам с Риордан Парнел, щом научи, че ще идваш в Палишчук.

Риордан наклони глава и заразглежда преценяващо събеседника си.

— Да, приятелю, Нюнги живее тук, в Палишчук потвърди Уингхам. — Естествено. Именно той откри, че Арраян несъзнателно е активирала цикъла на магията на творението на Зенги. Мъдростта му ми помогна да стигна до прозрението, което позволи на отряда на командир Елъри да победи творението и адските му съзидания.

През цялото време Риордан се взираше във възрастния полуорк, без да мигва или кима.

— Да, ще направиш добре, ако посетиш Нюнги преди да си тръгнеш, тъй като си дошъл да откриеш цялата истина около творението и победата над него.

— Риордан преглътна една идея по-тежко.

— Дойдох да отдам почит на делата на Арраян и Олгерхан — каза той — и да взема участие в радостта и празненствата, докато крал Гарет пристигне от Кървав камък, за да ги награди.

— И наистина ще е голяма чест, че кралят ще пътува до това кално ъгълче на Вааса, за да окаже подобно признание, вместо да настоява те двамата да идат в столицата му.

— Те заслужават подобна чест.

— Без съмнение — съгласи се Уингхам. — Но това далеч не е причината — както за тяхното, така и за твоето посещение.

Риордан не се опита да отрича.

— Крал Гарет има право да се притеснява — продължи Уингхам. — Замъкът беше страховит.

— Загубата на Мариаброн и роднината на Гарел Елъри, свидетелстват за това.

— Да не споменаваме Кантан, високопоставения магьосник от Цитаделата на убийците.

Тази прямота накара Риордан да си поеме въздух.

— Не вярвам да не си чул — каза Уингхам.

— Имаше слухове.

— И са верни. Да, пеещи ми приятелю, тук има много повече неща за разкриване за нас — за теб — от простата победа над творение на Зенги. Не се страхувай, няма да ти преча. Напротив, за благото на Палишчук и цяла Вааса, надеждата ми е в Риордан и крал Гарет.

— Винаги сме считали Уингхам за ценен съюзник и приятел.

— Ласкаеш ме. Но целите ни са едни и същи, уверявам те. — Уингхам си пое въздух и погледна лукаво към Риордан. — Поне част от целите ни.

При този изненадващ коментар Риордан позволи на Уингхам да насочи погледа му към Арраян.

Риордан се разсмя.

— Красива е, признавам.

— Влюбена е, при това в някой, който го заслужава.

Риордан погледна към Олгерхан, който лежеше под масата свит като бебенце, и отново се изсмя.

— Мъж, който тази вечер се оказа твърде привързан към алкохола, както изглежда.

— С помощта на няколко добре раздадени монети и още по-добре насочени комплименти — каза Уингхам.

— Риордан се облегна назад и се усмихна на прозорливия полуорк.

— Страхуваш се за репутацията на Арраян.

— Очарователен герой от двора на крал Гарет…

— Дошъл да разговаря с нея като приятел — довърши Риордан.

— Репутацията ти предполага малко повече.

— Вярно е — съгласи се бардът и вдигна чашата си към Уингхам за поздрав. — В такъв случай имаш думата, приятелю Уингхам. Арраян е красива жена и ще е лъжа, ако ти кажа нещо друго.

— В крайна сметка, ти си бард — долетя сухият отговор и на Риордан не му остана нищо друго, освен да свие рамене и да приеме острата забележка.

— Намеренията ми спрямо нея са почтени — отвърна Риордан. — Като изключим, че изиграх така ситуацията, че тя да има по-малко… задръжки. Много са въпросите, които трябва да й задам тази вечер, и бих искал честните й отговори, без да се страхува от последствията.

Забеляза, че при тези думи Уингхам се стегна.

— Не е направила нищо лошо — заяви полуоркът.

— Не се съмнявам в това.

— Без да подозира, се оказа в плен на магията на книгата — книга, която аз й дадох — каза Уингхам и сякаш в гласа му се промъкна леко отчаяние.

— Много по-малко ме вълнуват тя и Олгерхан, отколкото другите им придружители, онези, които оцеляха и онези, които не успяха — увери го бардът.

— Ще ти разкажа цялата история около книгата в творението — отвърна Уингхам. — Бих предпочел да не караш Арраян да си припомня това болезнено изживяване нито тази, нито която и да било друга вечер.

Освен това тя бе в плен на могъща и манипулативна магия и моите наблюдения ще се окажат по-точни и просвещаващи. Риордан се замисли за момент, после кимна.

— Но ти не си бил с тях вътре в постройката.

— Така е.

Риордан остави чашата си на масата и бутна стола си назад.

— Ще бъда внимателен — обеща и се изправи.

Уингхам не беше особено доволен от ситуацията, но кимна в знак на съгласие. В крайна сметка нямаше кой знае какъв избор. Риордан Парнел, братовчед на Келедон Кирни, приятел на Гарет и на останалите, беше един от седемте, сразили Зенги и спасили земите на Кървав камък от адския кошмар на краля вещер.

* * *

Празненство имаше и в село Кървав камък. Макар малцина да имаха представа какво се бе случило във Вааса, че да изисква такава церемония или посвещаване в рицарство, народът на дълго страдалата земя изглежда е винаги готов за празненство. Крал Гарет им каза ядат, да пият и да се веселят и те го послушаха.

Огромна шатра на открито беше издигната пред замъка Драконоубиец отстрани на двореца на Бялото дърво. Няколко по-малки палатки бяха опънати наоколо, но болшинството от хората предпочитаха да танцуват и пеят под звездите. Знаеха, че няма да има много подобни вечери с приближаването на зимата и студените ветрове.

Джарлаксъл, от своя страна, обикаляше около масите, където Ентрери, героят на деня, седеше с Калихай и някои от по-нисшестоящите лордове и дами от двора крал Гарет. От време на време отец Дугалд се повяваше и вдигаше тост, преди отново да изчезне със залитане сред тълпата.

Естествено мнозина бяха заинтригувани от мрачния елф, който обикаляше наоколо, така че той се оказа в положение почти непрестанно да докосва периферията шапката си. Беше заучен жест, който служеше за идеално прикритие на това къде всъщност е съсредоточено вниманието на Джарлаксъл. Защото с едно махване на шапката и призив към малкия сребърен конус, който държеше здраво в дланта си, мрачният елф наблюдаваше с повишено внимание Ентрери и полуелфката. Хората се изправяха пред Джарлаксъл и се обръщаха директно към него, но той само кимваше и се усмихваше, без да чува и дума.

— Но чуваше всичко казано между Ентрери и Калихай.

— Нямам желание да прекарам зимата в тесните коридори на Ваасанската порта — обърна се към нея Ентрери и от тона му Джарлаксъл заключи, че повтаря тези думи за пореден път. — Ще намеря работа в Хелиогабалус, ако ми се работи и ще се наслаждавам на хубава храна и вино, ако не ми се работи.

— И хубави жени? — попита Калихай.

— Ако ме придружиш, тогава да — без колебание — отвърна Ентрери.

Джарлаксъл се изкикоти, като го чу, после осъзна че току-що е объркал и вероятно обидил двойка млади жени, които се бяха приближили към него. Може би с предложение? Трябваше да разбере и затова спря да подслушва разговора на Ентрери, но моментът вече бе отминал.

— Извинете ме — успя да изрече, докато двойката обръщаше гръб и се отдалечаваше забързано. Със свиване на рамене Джарлаксъл отново призова конуса и се заслуша.

— … Парисъс имаше незавършени дела — казваше Калихай, имайки предвид мъртвата си приятелка, която бе загинала по пътя към Палишчук — смърт, за която първоначално бе обвинявала Артемис Ентрери и за която се бе заклела да отмъсти.

„Изглежда бе променила мнението си, помисли си Джарлаксъл, освен ако не смяташе да го люби до смърт.“

Джарлаксъл кимна и се усмихна на тази доста противоречива мисъл. Поради някаква причина откри, че си мисли за Илнезара, своята любовница драконка.

— Свързват ни дълги години приятелство — продължаваше Калихай. — Не можеш да ми отнемеш възможността да се уверя, че последното й желание е изпълнено така, както тя би искала.

— Не ти отнемам никаква възможност. Решението какъв път ще поемеш е твое.

— Но няма да дойдеш с мен?

Джарлаксъл не можа да не се подсмихне, докато наддаваше тази далечна размяна на реплики и забеляза Калихай нежно поставя дланта си на ръката на Ентрери, докато говори.

„Ах, манипулациите на човешките жени“, помисли Джарлаксъл.

— Джарлаксъл също ми е приятел от години — отвърна Ентрери. — Имаме работа в Хелиогабалус.

— И Джарлаксъл не е способен сам да се справи с делата ви?

Ентрери се изкиска.

— Искаш от мен да му вярвам?

При тези думи мрачният елф кимна одобрително.

— Мислех си, че сте приятели — отвърна Калихай.

Ентрери просто сви рамене и съсредоточи внимание върху напитката си, която беше поставена на масата пред него.

Джарлаксъл забеляза изражението на Калихай, леко намръщване, появило се в ъгълчетата на устата й. Докато Ентрери се обръщаше отново към нея, това намръщване изчезна за един миг и бе заменено от успокояваща, искрена усмивка.

— Интересно — промърмори мрачният елф под носа си.

— Кое е интересно? — попита го някой и за малко не го накара да изскочи от ботушите си. Пред него се намираше група млади мъже, момчета по-скоро, и го оглеждаше от главата до петите.

Всички тези погледи припомниха на Джарлаксъл, че не е в свои води, че се намира насред подозрителна тълпа от по-нисши създания. Той беше необикновен и макар това да бе позиция, която бе заемал дълго време сред мрачните елфи и сред расите на Повърхността, беше едновременно благословия и проклятие, възможност и окова.

— Добра вечер и на вас — обърна се към тях и докосна периферията на екстравагантната си шапка.

— Разправят, че си убил дракон — обади се същото момче, което беше проговорило преди малко.

— Много — отвърна Джарлаксъл с намигване.

— Разкажи ни! — възкликна друг от групата.

— Ах, толкова много истории… — започна мрачният елф и се отправи към близката маса, подканяйки момчетата пред себе си.

Докато се придвижваше, хвърли поглед назад към Ентрери и Калихай, за да види приятеля си наведен над халбата, която стискаше с две ръце. До него Калихай държеше ръцете му и се взираше в него и колкото и да се опитваше, Джарлаксъл не можеше да разчете изражението й.

* * *

Арраян се забавляваше докрай. Най-сетне цялата вина се бе изпарила. Дори победата над „живия“ замък не бе позволила на младата жена да се отпусне напълно, защото няколко души бяха загинали в битката с творението — творение, резултат от собствените й необмислени действия.

Всичко това вече бе зад гърба й, поне за една вечер.

Музиката, напитките, аплодисментите… нима бе възможно всичко да си е струвало?

— Олгерхан бе изпълзял от пода и похъркваше доволно до нея. Милият Олгерхан. Бе най-верният й приятел, когато влязоха в замъка и се бе превърнал в неин любовник, след като излязоха. Скоро щяха да са женени и очакваше с нетърпение този ден. Познавала бе грубия полуорк през целия си живот, но едва след кризата с творението на Зенги, когато бе видяла Олгерхан да жертва толкова много заради нея, бе осъзнала истината за чувствата му към нея и за своите към него.

Протегна се и разроши косата му, но той беше твърде пиян, за да реагира. Никога преди не бе виждала Олгерхан пиян, защото никой от двама им не пиеше често силен алкохол. Самата Арраян бе започнала да пие по-внимателно още преди часове. Не беше кой знае какъв пияч и не бе отнело много време, за да й се завърти главата. Едва сега съзнанието й започваше горе-долу да се прояснява.

Наистина бе доволна от този факт, когато забеляза красивия, героичен бард да идва към нея с широка усмивка на уста. Зад него мерна чичо си Уингхам, но притеснението, ясно изписано по лицето му, остана незабелязано за подпийналата жена.

— Милейди Арраян — каза Риордан Парнел, щом се приближи до нея и се поклони дълбоко. — Чувствам, че топлотата на нощта почти ме победи. Ще ми се да си направя кратка разходка в прохладния въздух навън и за мен ще е чест да ме придружите.

По лицето на Арраян пробяга притеснение и тя едва ли осъзна движението, когато погледна към Олгерхан.

— Ах, милейди, уверявам ви, че намеренията ми са напълно почтени — отвърна Риордан. — Любовта ви към Олгерхан е добре известна и напълно подходяща, предвид положението, което напълно заслужено сте си извоювали. Ще бъдете най-честваната двойка в Палишчук, а може би и в цяла Вааса.

— Тогава ми помогнете да го вдигна — отвърна Арраян и се изчерви, когато осъзна, че леко е смотолевила думите.

Протегна се, за да подхване Олгерхан, но Риордан дръпна китката й.

— Само ние двамата — подкани я той и погледна през рамо, насочвайки погледа й към Уингхам.

Старият полуорк все още имаше мрачно изражение, но кимна в отговор на въпросителния поглед на Арраян.

Предвид доброто количество силен алкохол, който замъгляваше съзнанието на Арраян, за могъщия Риордан не беше трудно да я оплете в магическо заклинание докато излизаха от кръчмата. Не се бяха отдалечили и на пресечка разстояние, когато Арраян вече изпитваше пълно доверие към красивия мъж от Дамара.

В подобна ситуация на Риордан не му отне много време да разбере каквото искаше. Вече бе чул за гибелта на Мариаброн и че рейнджърът не бе загинал от драколича, а бе убит от сенчести демони, докато бе разузнавал. Въпреки това, по странно стечение на обстоятелствата, трупът на Мариаброн бе открит на мястото на битката с драколича, прехапан наполовина.

Риордан научи цялата история, включително частта, където тримата вече мъртви другари — Мариаброн, Кантан и Елъри — бяха пристъпили покрай Арраян и се бяха присъединили към битката. Всички те бяха съживени от някого или от нещо. Кантан бе правил заклинания в битката с драколича, а съживените войн и рейнджър се сражавали яростно.

Риордан осъзнаваше, че магията, съживила телата им, е била много силна.

Слушаше напрегнато, когато Арраян сниши глас и разказа истината за гибелта на Кантан: как той и джуджето се бяха обърнали срещу нея и Олгерхан и Джарлаксъл и Ентрери ги бяха спрели. Тя сниши гласа си още повече, докато си припомняше последните мигове от живота на Кантан, когато ужасяващата вампирична кама на Ентрери бе изсмукала последните капки живот от тялото му и ги бе прехвърлила на Олгерхан.

Главата на Риордан се завъртя. В цялата история имаше толкова много неща в повече от това, което останалите бяха разбрали. А какво се бе случило с Елъри, племенницата на Гарет и командир в армията на Кървав камък? Дори Арраян нямаше представа, защо жената бе изостанала от групата заедно с Джарлаксъл за да изучават книгата и не се бе върнала с мистериозния мрачен елф в стаята, където Ентрери бе довършил Кантан.

И така разпитът, проведен от Риордан, бе предизвикал още повече и по-интригуващи въпроси.

Въпроси, чиито отговори нямаше да получи от Арраян, Олгерхан или останалите в Палишчук.

С толкова много информация за докладване той придружи жената обратно до кръчмата и дори не остана до края на нощта, а събра нещата си, изведе жребеца си от конюшнята и потегли в мрака на юг в яростен галоп.

* * *

По същото време недалеч на запад Емелин Сиви летеше забързано в обратната посока под формата и нощна птица. Сприхавият магьосник нямаше намерени да ходи в Палишчук, така че заобиколи града от запад и се отправи обратно на североизток. Откри замъка с лекота и прелетя над външната стена, приемайки отново човешка форма щом кацна пред главните порти. Отдели миг, за да огледа строшените вериги на вратата.

— Хм — изрече той и звукът бе повторен многократно същата вечер и на следващата сутрин, докато крачеше из творението на Зенги.