Мей Макголдрик
Пламък (6)

Глава 5

Трепереше от студ. Трепереше от страх и мъка. Защото той беше дяволски опасен мъж. Първият мъж, който бе успял да я накара да напусне скривалището си.

Проклинайки го, Джоана се измъкна от опасните води на подземното езеро. Потръпвайки от студ, тя се покатери по скалата, за да се добере с последни сили до хоризонталната каменна плоча, където бе скрила дрехите си. Набързо се избърса и навлече дрехите, които снощи бе задигнала от шкафа на готвачката Гиби.

Отново се загледа в черните петна по скалата. Те бяха съвсем близо до мястото, където беше скрила дрехите. После вдигна глава и насочи погледа си към тънещата в полумрак пещера пред себе си. Не можеше да си обясни, кой може да е оставил тези петна по камъка. Отново потръпна от студа и закрачи към огъня в другия край на пещерата, където си бе приготвила постеля от сухо сено и от парцалите, отмъкнати от кухнята.

Остави върху сеното старите си дрехи, измъкна от тях връвта, за да стегне новата си роба, която се оказа доста широка. После се наведе и ядосано отмести старите си дрехи, за да се настани върху сеното. Успокои се малко, едва когато усети как топлината отново започна да съживява вцепенените й ръце и крака. Чак тогава се зае да изсуши дългата си коса, която някога удивляваше гостите на баща й с приказния си златист оттенък. Накрая въздъхна уморено, стана и се приближи към огъня.

Разсеяно се взираше в танцуващите пламъци и техните отблясъци, играещи по тавана и стените на пещерата. Внезапно погледът й бе привлечен от някакви знаци по стената, на няколко крачки от нея. Веднага грабна един горящ клон и започна да разглежда загадъчните стенни рисунки. Да, това там горе беше кръст, а под него — някаква женска фигура. Отстрани се виждаше още една, много по-зловеща фигура, защото в едната си ръка държеше за косите отрязана човешка глава, а в другата стърчеше огромен нож. Джоана се разтревожи.

Върна се при огъня. Чудеше се кой може да е надраскал тези фигури върху стените. Имаше нещо детински наивно в рисунките, но наоколо нямаше никакви деца.

По-късно през деня, тя се промъкна колкото се осмели по-близо в тунелите под южното крило на замъка, където бе дочула мъжки гласове. Изглежда, новият господар на Айрънкрос Касъл бе събрал всички свободни работници и им бе наредил да разчистят отломките. Ала по този начин, проклетият шотландец от низините й отнемаше и малкото сигурност и спокойствие, които бе имала. Шумът от брадвите, с които разсичаха обгорелите греди, и трополенето на падаща мазилка достигаха до нея. Но с настъпването на нощта, ужасните шумове най-сетне престанаха и Джоана се промъкна през тайните проходи до стаята си в кулата, за да види какво може да спаси. Всичките й нищожни притежания, дори парцалите, които обличаше вместо дрехи, бяха изчезнали.

Откакто той бе пристигнал, всичко се бе променило. Джоана се опита да не обръща внимание на куркането на червата си. Дори и последното й промъкване в кухнята се оказа провал. Е, не съвсем. Докато се придвижваше през тъмната като катран стая, тя се спъна в една стара рокля, метната върху пейката в ъгъла. Поне нямаше да броди из замъка облечена само с долната си туника.

Доста плашещ образ, помисли си тя и притисна колене към гърдите си. До пълнолунието оставаха по-малко от две седмици. За няколко дни трябваше да събере цялата си смелост и най-после да пристъпи към отмъщение. Но дотогава няма да стои със скръстени ръце и да позволи на този пришълец от низините да попречи на плановете й. По никакъв начин, реши тя и лицето й светна.

Още от малка тя бе слушала за проклятието, тегнещо над Айрънкрос. Бе чувала как жените говорят за духове, бродещи из замъка. Да, сега вече знаеше каква бе истината.

Но този натрапник от низините, сигурно също бе чувал тези легенди.

В очите й проблеснаха дяволити пламъчета. Нека да събудим спящите сенки — каза си Джоана. — Нека духовете на Айрънкрос покажат на този нов господар, какво означава да безпокоиш един призрак.

 

 

Все още с мокрите си дрехи, Гавин се втренчи през един от малките отворени прозорци в непрогледния мрак. През деня от стаята се разкриваше гледка към езерото, както и към редицата от хълмове, спускащи се на юг към манастира. Но в безлунна нощ като тази, оттук не можеше да се види, дори клисурата със заоблените речни камъни. Единственият звук бе трополенето на дъжда и далечният тътен на гръмотевиците.

Преди да се оттегли в господарската стая в Старата кула, Гавин бе казал, че не желае да го безпокоят. Андрю трябваше да замине на север в Елгин, за да събере дърводелци за възстановяването на южното крило на замъка и каменоделци, за да построят гробница за семейството на предишния господар на Айрънкрос.

Да, за теб — помисли си младият мъж, и се извърна към портрета на Джоана Макинес, подпрян на един сандък до камината. Гавин откъсна поглед от живото й лице с искрящи очи и се втренчи в недокоснатата вечеря върху таблата на малката масичка край огъня. От всичко, което се беше случило през този ден, най-много го безпокоеше посещението му в двора на църквата. Толкова много пресни гробове. И толкова много млади хора бяха намерили смъртта си. Не можеше да се освободи от тъгата, завладяла душата му, докато бе стоял под плющящия дъжд и студения вятър.

Младият леърд смъкна мокрото вълнено наметало, ризата и карираната шотландска пола. Остави дрехите да съхнат пред огнището. Загледа се за миг в пламъците на огъня, после се отпусна на креслото. Докато изуваше ботушите си, погледът му отново бе привлечен от лицето на Джоана Макинес. Какво толкова имаше в тази жена, че не може да престане да мисли за нея?

Гавин дръпна одеялото от леглото и се пъхна между завивките. Излегна се, пъхна ръце под главата си и отново впери поглед в портрета. Сега бе доволен, че бе наредил на хората си да донесат портрета тук, вместо да го опаковат и да го приготвят за изпращането му на лейди Макинес. Наистина бе доста егоистично от негова страна да задържа портрета на внучката й. Но докато се взираше в картината, той осъзна какво ослепително създание е била Джоана Макинес.

И колко лесно би могъл да попадне в плен на обаянието й. Имаше нещо много по-силно от красотата й, което го привличаше. Не, той бе познавал много красавици. Имаше някаква загадъчност в теменуженосините дълбини на очите й, някакъв неизказан въпрос на пълните й устни или тайна, заключена в сърцето й.

А колко привлекателна бе кожата й с цвят на слонова кост. Той милваше с поглед нежната извивка на твърдите млади гърди, надигащи се над роклята от тежък брокат. Внезапно усети как слабините му пламват, когато си представи вкуса на устните й…

— Да не би да полудявам? — промърмори, откъсна поглед от портрета и се обърна с гръб към светлината. — Сигурно наистина съм се побъркал напълно — каза си той и стисна зъби. — Да се възбудя от една мъртва жена!

 

 

Джоана предпазливо пристъпи към разтворената тайна врата и напрегна слух. Чуваше дори дишането на спящия леърд. Сигурна бе, че новият господар на нейния замък спи непробудно. След няколко мъчителни минути, през които напрегнато се взираше в мрака, успя да съзре неясните очертания на фигурата му. Гавин лежеше по корем в просторното легло. Балдахинът не беше спуснат. Лицето му бе обърнато към нея. Макар че Джоана отлично знаеше какво иска да направи, не смееше да пристъпи към леглото му.

Красивото му лице с аристократично изсечени черти дори и сега, по време на съня, бе помрачено от някакви негови тревоги и вълнения. Джоана леко въздъхна, докато оглеждаше тялото му. Завивките едва прикриваха мъжествената му фигура. Тя усети как топлина обля лицето й при вида на широкия мускулест гръб и силните мъжки ръце. Ниско в корема й се надигна топла вълна, подобно на разтопена лава, която я изплаши с внезапността и силата си. Побърза да отвърне поглед.

Младата жена бе изумена от реакцията си, ядоса се на себе си и се укори. Точно от това нямаше нужда сега, не биваше да губи здравия си разум. Тръсна глава и огледа спалнята.

Портретът сигурно бе някъде тук. Усещаше го. Пристъпи тихо по тръстиковата рогозка, като спираше след всяка стъпка. Опитваше се да не мисли за последствията, ако бъде разкрита. Докато приближаваше към огнището, потрепери от страх. Ала поради някаква причина бе убедена, че си струва да рискува и да изиграе ролята на призрак.

Когато стигна до камината, видя пълната табла с храна и стомахът й болезнено се сви. Хвърли неспокоен поглед през рамо и замря неподвижно. Той не се помръдна.

Е, първо щеше да се погрижи за себе си, каза си тя и уви в ленената кърпа парче хляб и къс говеждо месо. От мириса на храната устата й се напълни със слюнки, но тя успя да овладее желанието си веднага да засити глада си. Сега трябваше да свърши много по-важна работа. Дрехата на готвачката бе широка, с дълбоки джобове и Джоана пъхна в джобовете една празна чаша и вечерята, с която току-що се бе сдобила.

Сега ръцете й бяха свободни и тя грабна портрета. Погледна предпазливо към леглото и бавно започна да отстъпва към вратата, но едва не се спъна в купчината мокри дрехи.

Опря портрета на крака си, наведе се и вдигна дрехите една по една. После ги простря да съхнат върху масата и креслото. Странно — мрачно си помисли тя, — как за половин година живот без удобства и домашен уют, човек се научава да живее ден за ден. Освен това — каза си тя, като взе отново портрета и погледна към тайната врата в стената — на сутринта той със сигурност няма да бъде очарован от среднощното посещение на тайнствения призрак. Наистина, тя му бе взела портрета и вечерята, но пък бе извършила и едно добро дело.

Джоана протегна ръка към тайната врата, но замръзна неподвижно, понеже тъмнокосият гигант се обърна по гръб. Оставаше й само една крачка до тайния изход, но тя не смееше да помръдне. Мирисът на топлите влажни вълнени дрехи изпълни стаята и младата жена ужасено наблюдаваше как ръката на мъжа бавно се придвижи по завивките. От ритмичното повдигане и спускане на гърдите му Джоана разбра, че той още спи дълбоко, и тя се молеше червата й да не изкуркат точно в този момент.

Ала преди да изчезне зад тайната врата, спящият мъж ритна неспокойно одеялото и сърцето й за миг спря да бие.

Погледна към мъжа и лицето й пламна. Рязко се обърна и се скри в прохода.

 

 

При сърдития рев на господаря на замъка, дървените пейки в голямата зала мигом се опразниха.

Тримата войни, застанали неподвижно върху издигната платформа, гледаха как Гавин Кар се втурва в голямата зала. Искрящите му от гняв черни очи се приковаха в тях.

— Страхливци — прошепна Питър, когато мъжете, които бяха седнали да закусят с тях, вкупом запристъпяха към вратата и се отдалечиха на безопасно разстояние от разярения им господар.

— Какво си направил сега, Питър? — тихо попита Едмънд и се намръщи към едрия мъж до себе си. — Кажи ни какво става, за да знам какво да му обяснявам.

— Нищо! — отвърна мъжът и умолително погледна към Едмънд и Андрю. — Не съм сторил нищо, което да го вбеси. Аз само…

— Значи вие тримата сте решили да се правите на глупаци! — изрева Гавин, грабна една от тежките дървени пейки, сякаш бе по-лека от перце и се запъти застрашително към слисаните мъже.

Стиснал пейката пред гърди, леърдът избута войните, насядали край отрупаната с храна маса със силата на побеснял бик. Храната и напитките се разлетяха във всички посоки, а тримата мъже се намериха на пода.

— Значи си мислите, че съм в настроение за шегички? — никой от тримата не смееше дори да диша, само се взираха ужасено в мъжа, надвесен над тях, притиснал гърдите им с тежката пейка. — Значи вие, негодници, си нямате друга работа, освен да се подигравате с мен!

— Да се подиграваме ли, милорд? — трепна Едмънд, когато той внезапно се извърна към него.

— Да, подигравате се! Но аз ще извия дебелите ви вратове, ей с тези две ръце, освен ако веднага не ми го върнете!

Тримата шотландци от низините с недоумение се взираха в лицето на своя господар, докато изпепеляващият поглед на Гавин се премести на следващия.

— Да ви го върнем ли, милорд? — накрая попита Питър.

— Значи си бил ти! — изкрещя леърдът и го сграбчи за гърлото. — Хитрец, и винаги готов за бели. Трябваше да се досетя. Предполагам, че вече ти е доскучало. Искаме да си доставим малко развлечение, нали? Ей, сега ще ти доставя такова развлечение, че дълго ще ме помниш! Ще те разкъсам на парчета и ще закова езика ти над портите на замъка.

Гавин се отдръпна от него и го стисна още по-силно за гърлото. Другите двама се изтърколиха настрани под пейката.

— Ще ви дам една последна възможност, крадливи псета! Къде, по дяволите, сте го скрили?

Андрю, който бе висок почти колкото Гавин, се опита да отскубне ръцете му от гърлото на Питър.

— Милорд — измърмори и се сви назад, когато господарят се извърна рязко към него и го изгледа свирепо.

— Струва ми се — продължи Андрю, — че никой от нас няма представа какво ви липсва.

Тримата мъже кимнаха едновременно.

— Нямаме представа, милорд — побърза да потвърди Питър. — Нищо лошо не съм извършил.

— Нищо лошо ли? — провлачено повтори Гавин и подозрително го изгледа.

— Е, на шега може и да съм казал… — лицето на Питър почервеня. — Е, милорд, аз… може би снощи езикът ми да се е поразвързал… защото казах, че вие ще прекарате нощта в компанията на господарката Джоана…

— Само невинна шега за портрета. Заради повечкото бира — намеси се Едмънд. — И всички… искам да кажа никой не се засмя, милорд.

— Да, почти никой — потвърди Андрю с напълно сериозен вид. — Той не искаше да прояви неуважение към вас, милорд.

Гавин стисна Питър за брадичката.

— И сигурно бирата те е довела в спалнята ми?

Тримата отрицателно поклатиха глава.

— Не, милорд — избъбри Питър.

— Тогава бирата е откраднала портрета! — господарят изгледа свирепо недоумяващия мъж. — Не се опитвай да отричаш, Питър. Ти си бил и никой друг! А ти, Едмънд — продължи, изоставяйки едрия войн и пристъпвайки към високия червенокос мъж. Едмънд се отдръпна назад, а Питър бързо се изправи на крака. — Дано вечерята ми да ти е приседнала на гърлото. Макар че като се замисля, сигурно си я дал на кучетата.

Тримата мъже запротестираха, ала Гавин само махна с ръка и се обърна към Андрю, който стоеше настрани и изглеждаше напълно слисан.

— И ти също, Андрю. Без съмнение си насърчил тези двамата да извършат това престъпление срещу мен!

— Не, милорд — възрази едрият мъж. — Аз…

— Дори не си могъл да измислиш някаква друга злобничка шега — прекъсна го той — и затова си прострял мокрите ми дрехи да съхнат пред огнището. Познавам те, Андрю. Така ли беше? Е, заради твоето престараване сега цялата спалня вони на стригани овце.

Докато Гавин възмутено си поемаше дъх, Едмънд побърза да се намеси:

— Милорд, готов съм да се закълна в гроба на майка си, че ние нямаме нищо общо…

— Не, нищичко, милорд — обади се и Питър. — Вярно е, че снощи прекалихме с бирата, но цялата нощ и тримата не сме мърдали оттук.

— Знаете, че спя много леко, милорд — добави Андрю. — Ако Питър бе замислил нещо лошо и се бе опитал да се измъкне от залата, аз щях да се събудя и да го сграбча за гърлото…

— О, значи според теб аз съм размирникът, така ли? — гневно се извърна Питър към Андрю.

— Да, ти си! — сопна му се той. — И много добре го знаеш.

Докато двамата мъже се караха, Гавин внезапно осъзна, че всички присъстващи в залата, в това число и икономът Алан, се бяха приближили и бяха образували кръг около тях.

Преди някой да се обади, един вик откъм вратата привлече вниманието им. Гавин пристъпи напред, когато един от младите коняри започна да си пробива път сред тълпата. Изплашеният младеж оглеждаше лицата на мъжете. Когато забеляза Гавин и Алан, той за миг се смути, защото не знаеше към кого да се обърне.

— Какво има, Дейвид? — пръв заговори Алан. — Изглеждаш сякаш си видял призрак.

— Върнал се е… точно там, където си беше преди! — в залата настъпи тишина. — От малък не вярвам в тях. Всички тези женски приказки за духове, никога не съм им вярвал — бавно поклати глава. — До днес. Гиби ми каза, че тенджерите и тиганите тракали през нощта, че изчезвали разни неща. Моли се закле, че е чула плач и хлипане зад стената!

— Достатъчно, момче. Подобни бръщолевения са само за глупаците и…

— Не, Алан — вдигна ръка Гавин и икономът замълча, сепнат от острия му тон. Господарят погледна към пребледнялото лице на конярчето и тонът му се смекчи: — Какво се е върнало, Дейвид?

— Ами… портретът, милорд — с треперещ глас отвърна младежът. — Портретът на лейди Джоана.

Гавин изгледа заплашително тримата мъже, застанали до него. Но никой от тях не изглеждаше толкова объркан, колкото младия коняр.

— Свалихме и останалата част от пода в кабинета, милорд — намеси се Алан. — Никой не може да влезе там.

Младият коняр отново заклати глава.

— Да, обаче беше страшно да видя портрета на стената — Дейвид изплашено се прекръсти. — Този, който го е върнал на мястото му, не е имал нужда от крака, милорд. Портретът е закачен толкова високо, че онзи сигурно е имал криле…

— Не е зле да отидем и да видим каква работа е свършил този дух, Дейвид — нареди Гавин и кимна на момчето да го заведе.

Останалите ги последваха.

Щом влязоха в стаята под кабинета, Дейвид посочи към портрета, който висеше точно над камината. Подът липсваше и на пръв поглед изглеждаше така, сякаш някой е прелетял до стената. Но имаше една тясна греда, едва забележима от долния етаж, по която се стигаше до тайната врата в ъгъла на кабинета. Едва ли бе по-широка от три пръста, помисли си Гавин и отхвърли тази възможност. Нямаше начин някой да се добере от тайния проход зад стената до камината. Младият леърд поклати глава.

— Закова ли тайната врата? — обърна се господарят на Айрънкрос към Алан.

— Да, милорд, така както ми заповядахте.

— Кой е спал тук тази нощ?

Трима от хората му потвърдиха, че са спали там.

— И нищо не сте видели?

— Нищо — отвърна единият, а останалите само поклатиха глави.

Е, значи никой не бе проникнал тук с помощта на стълба, реши Гавин и огледа замислено насъбралите се. Тези хора зависеха от него. Смутените им лица, тихото мърморене и явният страх, изписан по лицата им, го убеди, че никой не се е опитал да се шегува с него. Включително и тримата му войни.

— Е, момчета, щом най-лошото, което този призрак може да направи, е да откача и закача портрети по стените, значи е напълно безопасен и няма защо да се боим от него.

Думите му предизвикаха плахи усмивки и окуражителни кимвания.

— Като се има предвид колко работа трябва още да се свърши тук, този призрак би трябвало да е по-чевръст.

— Нищо чудно да се окаже благородник — промърмори Питър, но достатъчно високо, така че всички да го чуят.

Гавин се засмя и всички последваха примера му. Напрежението, което ги бе обзело, постепенно ги напусна. Тълпата се разпръсна и повечето се заеха с ежедневните си задължения.

— Донеси стълби и каквото още е нужно, за да се свали това проклето нещо.

— След като свалим картината, милорд, къде искате да я занесем? — попита Едмънд. — Да я опаковаме ли, за да е готова за изпращане?

Преди да отговори, Гавин се замисли за миг и впери поглед в усмихнатото лице на младото момиче. Най-справедливо би било, да върне портрета на собственика му. Но малката лудория от предишната нощ само бе усилила желанието му да задържи картината. Поне за известно време.

— Занесете я в спалнята ми — заповяда той и излезе в коридора. — Оставете я там, където беше.

— Искате ли да сложим стража пред картината, милорд? — извика след него Едмънд. — За да не бъде отново открадната?

— Защо? — попита Гавин и се извърна към тримата си приближени. — Сега вече знаем докъде може да се разходи този портрет, така че няма за какво да се тревожа. Освен това, когато Андрю потегли към Елгин, няма да ви изпускам от поглед.