Мей Макголдрик
Пламък (36)

Глава 35

Стаята се завъртя пред очите му, но Гавин се насили да остане прав. Олюля се и се блъсна в стената до прозореца.

Те са ме отровили!

Мисълта си проби път през мъглата на треската и той осъзна, че отново е паднал на пода. Студена пот обливаше тялото му, а сумрачната стая отново се завъртя във вихрен танц.

Няма да умра, преди да стигна до Джоана!

Остра болка прониза стомаха му, а в главата му сякаш избухнаха хиляди светлини.

Трябва да я предупредя. Няма да им позволя да ме убият, не още!

Преди половин час, докато стоеше в малкия двор на църквата, усети първите болки да раздират вътрешностите му като остри нокти. Отдръпна се от мъжете, които работеха върху гробовете на членовете на семейство Макинес, и се запъти към спалнята си. Припомни си, че не се храни заедно с останалите. Закъсня за обяд и някой постави поднос с храна пред него. Зает в разговор с Атол, той дори не погледна кой му я поднесе.

Гавин отвори очи. Не бе сигурен дали е настъпила нощ, или губеше зрението си. Не знаеше колко дълго е останал да лежи на пода. Понечи да избърше потта от челото си, но отпусна безсилно ръка.

Болката в стомаха му намаля и той с мъка успя да се изправи на крака, които се подгъваха като на новородено жребче. Погледна към вратата. Стори му се на стотици левги от него.

В този миг тайната врата в стената се отвори и той извърна лице към нея.

— Джоана — прошепна отпаднало, опитвайки се да държи главата си изправена.

Думите замряха на устните му, а ръката му по навик се протегна към кинжала, затъкнат в ножницата на колана му. Ала треперещите му пръсти не можаха да стиснат дръжката.

Втренчи се в сивите очи, които приближаваха. Видя омразата в тях. От жестоките им дълбини надничаше смъртта.

— Преди малко беше в двора на църквата, милейди. Мога да му кажа, че го търсите.

Джоана благодари на Андрю и проследи с поглед грамадния шотландец от низините, който напусна двора. През отворените врати видя как запалиха факлите и се замисли дали да тръгне след Андрю. Бъди търпелива — напомни си тя. Гавин сигурно скоро ще дойде.

Стисна ръце, обърна се и влезе в голямата зала. Спря на прага и се огледа неспокойно. Едва не подскочи от страх, когато Макс завря влажната си муцуна в ръката й.

Във въздуха бе надвиснало усещането за обреченост. Не ставай глупава — укори се младата жена. — Той сигурно е някъде навън и проверява работата на хората си. Те са го видели. Не би могло да го заплашва нищо лошо — повтори си тя, погали разсеяно кучето по главата и закрачи напред-назад из залата.

Ала скоро усети, че привлича любопитните погледи на слугите, заети с поднасянето на вечерята, затова се запъти към кухнята. Реши да види как е Маргарет.

Взе една лампа и се запъти към малката стая. Пред вратата стоеше на пост същият войник. Кимна му и посегна към дръжката.

Влезе в стаята и несъзнателно погледна към тайната врата в стената. Не искаше отново да бъде изненадана от появата на Майката. Но в стаята нямаше никого и тайната врата бе затворена. Затвори вратата зад гърба си и се обърна към Маргарет.

Но сламеникът в ъгъла на стаята бе празен.

Тя огледа стаята. Купата със супата и чашата стояха недокоснати на същото място, където ги бе оставила миналата нощ. Малкото вещи на нямата, донесени от Джоана, бяха скупчени в ъгъла.

Младата жена се извърна и отвори вратата. Погледна към стражата и забърза по коридора. Мина през кухнята и влезе в голямата зала. Съществуваха две възможности — или Маргарет си бе тръгнала сама, или Майката я бе отвела.

Независимо дали бе станало едното или другото, Гавин трябваше да знае.

Прекоси бързо залата, без да обръща внимание на насъбралите се, спусна се по стълбите и се запъти към двора на църквата.

Навън бе студено, ала Джоана не усети нищо, докато бързаше към сводестия проход, водещ към църковния двор. Щом пристъпи по каменните плочки, видя неколцина мъже, които още работеха на светлината на факлите, ала Гавин не беше сред тях.

Докато приближаваше към мъжете, започна да я обзема паника.

— Виждали ли сте господаря? — подвикна тя към малката група.

Внезапно се спря. На тревата пред мъжете лежеше голямата каменна плоча, която закриваше гроба на родителите й и на бедната душа, която бяха помислили за нея. Работниците застинаха, а Джоана погледна към отворения гроб и покритите с погребален покров тела на любимите й близки.

Потресена от неочакваната гледка, тя отстъпи назад, а един възрастен работник застана между нея и гроба.

— Господарят ли търсите, милейди? — любезно попита той.

Огромна мъка я стисна за гърлото, мъка, която смяташе, че е успяла да потисне, и за няколко мига младата жена не бе способна да отговори. Събра цялата си воля, за да се съвземе, погледна мъжа и кимна.

— Той не е бил тук от късния следобед.

— Не е бил тук? — смаяно повтори тя.

— Да, той стоеше точно на вашето място и ни казваше какво да правим, когато изведнъж пребледня, сякаш е пийнал повечко бира. После си тръгна, господарке.

Джоана се извърна към Старата кула, накъдето сочеше мъжът и зърна изгряващата луна, която бавно се издигаше над хълмовете и тясната клисура. Бялото кълбо й изглеждаше зловещо.

Без да каже нито дума, тя се обърна и побягна обратно през свода, свързващ двора на църквата с този на замъка. Ледената ръка на страха сграбчи сърцето й, когато вдигна поглед към железния кръст над портите и към стълбите, водещи към Старата кула. Хукна като обезумяла нагоре и връхлетя право върху граф Атол. Олюля се и едва не се изтърколи по стълбите. Планинецът мигновено протегна ръка и я сграбчи за лакътя.

— Какво става, Джоана? Изглеждаш така, сякаш самият дявол е по петите ти!

Тя с усилие преглътна напиращите сълзи.

— Виждал ли си Гавин? — едва успя да прошепне.

— Мислех си, че ти е казал.

— Какво да ми каже?

Атол се озърна назад, за да се увери, че никой не ги подслушва. Сетне сивите му очи се втренчиха в лицето й.

— Каза, че ще отиде в гробницата, за да присъства на сбирката на жените.

— Искаш да кажеш, че вече е там? — стиснатият й юмрук се стовари гневно върху гърдите на великана. Той я изгледа сепнато. — Тъкмо ти най-добре би трябвало да знаеш колко опасни са проходите. Как си могъл да го пуснеш да тръгне сам? Що за приятел си ти?

— А кой е казал, че съм му приятел? Този твърдоглав шотландец от границата е…

— Замълчи, Джон — сряза го тя. — Познавам те.

Понечи да мине покрай него, ала огромната му ръка се отпусна на рамото й и здраво го стисна.

— Вярвай му, Джоана — спокойно рече той. — Гавин е подготвил всичко много добре.

— И как е могъл? Та нали самият той не знае какво да очаква!

Нямаше желание повече да си губи времето в напразни спорове, дръпна се и забързано мина покрай Атол. Трябваше да слезе в гробницата и да изведе Гавин, преди да са дошли Майката и останалите жени. Може би, все още имаше време, надяваше се Джоана, докато тичаше към кухнята, а оттам хукна по тунела зад голямото огнище.

Може би още не бе твърде късно.

Погледът му бавно се избистри и Гавин се втренчи в отблясъците, които пламъкът на свещта хвърляше върху резбованата чаша.

Какъв глупак е бил да желае смъртта през всичките тези години! Сега, когато животът му е изпълнен с обещания за любов и щастливо бъдеще, той щеше да умре.

Гавин изви ръцете си и усети как кожените ремъци се впиха дълбоко в подутите му китки. Глезените му също бяха завързани с кожени каиши, които все пак му позволяваха да се движи или по-скоро да се препъва през стаята. Огледа малкото помещение. Зловонието беше задушаващо и той изгледа с отвращение разлагащите се животински трупове.

Искаш ли да знаеш какво ще стане с теб? — с погнуса си помисли той, когато едно малко сиво създание пробяга по купчината мърша. — Храна за плъховете!

Похитителят му го бе оставил тук преди малко. Вратата беше леко открехната, но той не можеше да стигне далеч с вързаните си крака. Е, може би, ако успее да се добере до тъмната бездна и да се хвърли през Дяволската порта, щеше да е за предпочитане пред перспективата да му прережат гърлото. Гавин хвърли поглед към чашата, която бе приготвена, за да събере кръвта му. Металът блестеше на светлината на свещта. Свещта!

Младият мъж успя да изпълзи по пода към свещта. Макар че разстоянието не бе голямо, главата му се замая от усилието. Най-после я, достигна, легна върху мръсния под, вдигна краката си и внимателно нагласи кожения ремък точно над пламъка. Но в този миг се показа първият плъх.

— Дано да изгориш, проклета гнусна твар! — прокле Гавин. Забеляза още два плъха, които скочиха върху мъртвите животни и впериха в него малките си лъскави очички.

Коженият ремък едва бе започнал да пуши, когато вратата се разтвори широко и плъховете се разбягаха.

— Е, виждам, че не мога дори за миг да те оставя сам.

Гавин хвърли свиреп поглед към високата фигура на прага.

— Господарю на Айрънкрос, готов ли си да срещнеш съдбата си? — безгрижно попита Атол и пристъпи в стаята.