Мей Макголдрик
Пламък (13)

Глава 12

Пламъците, които танцуваха в огнището, правеха сянката на графа да прилича на някакъв зъл дух, готов всеки миг да отнеме живота на младежа, застанал до стената.

— И ти си сигурен, че никой не те подозира? Дори и сега?

— Да, милорд — тихо отвърна Дейвид. — Никой не ме подозира в нищо. За всички, аз съм просто един от конярите. Това ни е в кръвта — да изглеждаме незабележими — и майка ми винаги е казвала…

Графът на Атол вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Закрачи из стаята, спря пред огнището и замислено подръпна ухото си. Извърна се към доносника:

— Да се върнем към това, което ми каза преди малко. Ти си сигурен, че той е оцелял от пожара без никакви наранявания, така ли?

— Да — кимна Дейвид. — Когато всички мъже се събраха в коридора пред вратата на спалнята му, аз се промъкнах зад тях и видях как леърдът отвори вратата. Нямаше дори драскотина. Искам да кажа, че всички в замъка приказваха, че бил заспал като труп, но по някакъв начин успял да се събуди и да спаси кожата си.

Да спиш като труп, не означава, че си мъртъв — помисли си граф Атол и поклати глава. Изглежда, желанието на Гавин Кар да умре, не бе чак толкова силно, както го не накарал да повярва.

— Излиза, че у този мъж все още е останала волята да се бори и да оцелява! — прошепна той, извърна се и се втренчи в пламъците.

 

 

Начинът, по който Гавин откликна на дързостта й, я зашемети.

Дъхът й секна. Мислите й препускаха объркано в главата й. Тя потръпна в здравата му прегръдка, възбудена от трескавата горещина, която обзе тялото й.

Нисък стон се изтръгна от гърлото на Гавин, когато задълбочи целувката си. Джоана бе завладяна от силен копнеж. Усещаше топлината му, която едновременно изгаряше и галеше кожата й. После езикът му се плъзна по устните й и тя разбра, че той иска да ги разтвори за него. Неуверено го стори и Гавин нетърпеливо нахлу вътре.

Зашеметена от интимността на целувката, младата жена се разтрепери, а коленете й се подкосиха. Целият свят край нея се завъртя в буйна вихрушка и тя се вкопчи в раменете на Гавин.

Ала той нямаше намерение да я пуска. Вместо това я притисна по-силно към гърдите си. През омаята на желанието, Джоана усети твърдата му мъжественост под вълнената пола. Каза си, че я грози опасност, но бързо забрави всякаква предпазливост.

Той се отдръпна, повдигна брадичката й и прокара пръсти по нежния овал на лицето й. Коляно му се притисна до вътрешната страна на бедрото й. Младата жена усети натиска на стегнатия мускулест крак. Ръцете му галеха шията й и гърдите й. Джоана пое дълбоко дъх и се приготви да посрещне докосването му. Пръстите му се спуснаха по деколтето на дрехата й, дръпнаха грубия плат надолу разкривайки гърдите й.

Когато палецът му погали зърното й, Джоана простена. Прониза я странно и непознато усещане.

Значи най-после ще изпита истинската страст. Тя се развълнува. Значи беше жива — наистина бе жива — и ще й бъде дадена възможност да откъсне този прекрасен плод, този дар на небесата…

Тялото й се разтърси от невероятна наслада и тя обви по-силно ръцете си около врата му, притискайки пламналото си от желание тяло към неговото.

— Джоана — пресипнало изрече той, прекъсна целувката и плъзна устни към ухото й. — Ти ме омагьоса — Ръцете му галеха и мачкаха твърдите й заоблени гърди. Гавин простена задавено, а ръката му сграбчи стегнатите й хълбоци.

Тя усети как той я повдига, за да може да почувства твърдата му мъжественост между бедрата си.

Младата жена се олюля, завладяна от изгарящо желание. Светът около нея се разми, стопявайки се с всеки удар на сърцето й.

— Мисля, че дяволът е обсебил душата ми — задъхано прошепна той в ухото й. Гавин я притисна към стената. Гласът му бе прегракнал от желание. — Кажи ми да спра, Джоана, преди да съм те отнесъл в леглото си — силните му ръце нежно обхванаха лицето й, той повдигна главата й и впи поглед в очите й. — Ти си жива, от плът и кръв. А аз толкова дълго те гледах, мечтаех за теб, сънувах, че те любя.

Младата жена се вгледа в изваяното му като от гранит лице, в черните изгарящи очи. Желанието ги изпълваше подобно на разтопена лава, ала тя усещаше огромното му усилие да се сдържа, въпреки че всеки миг чувствата им можеха да експлодират и да ги понесат във вихъра на споделената наслада.

— Тогава прави с мен каквото искаш — чу се да прошепва. Тялото й изгаряше за докосването му. Имаше съвсем смътна представа какво да прави и какво да очаква, но знаеше, че ще умре, ако той не я отведе до края.

— Направи ме своя… сега… — промълви младата жена, извърна се и целуна топлата му длан. — Не ми остава много време. Изпълни единственото ми желание.

Само за миг думите й проникнаха в съзнанието му и ръцете, които допреди малко я галеха нежно, сега се впиха грубо в раменете й. Тя го изгледа смаяно. Очите му бяха студени и гневни.

— По дяволите, какво говориш? Какво искаш да кажеш с това, че не ти остава много време?

Магията бе развалена.

— Джоана — разтърси я силно Гавин, заставяйки я да отвори очи. — Обясни ми какво искаше да кажеш с тези думи!

Внезапното му избухване я остави безмълвна. Каквото и да я бе накарало да каже това, което бе изрекла, вече си бе отишло и Джоана бе сигурна, че няма да е разумно да му разкрие плана си. Тя дръпна нагоре широката дреха, за ма прикрие гърдите си, и се опита да събере мислите си.

Втренчи се в устните, които сега бяха сурово стиснати.

— За света аз съм мъртва от месеци. Сама в тези пещери, мислих много за смъртта. Мислено съм преживявала собствената си смърт безброй пъти. Не ме е страх от края. Всички ние ще умрем някой ден — кой по-рано, кой по-късно.

— Не ми говори със загадки — сърдито заповяда Гавин, без да я пуска. — Ние не говорим за човешката съдба, нито за ада или рая, които очакват всеки от нас, когато ни дойде времето и животът ни свърши. Сега говорим за нас двамата. Какво е това, което не ми казваш?

— Ти излишно правиш от това голям въпрос! Е, милорд, грешиш — опита се да се измъкне от ръцете му, но той не я пусна. — А сега ме пусни.

— Настоявам, Джоана Макинес! Ти си длъжна да ми кажеш…

— Не! — избухна тя и заудря с юмруци гърдите му. Със същия успех можеше да удря по каменните стени на Айрънкрос Касъл. — Нямаш никакво право да искаш каквото и да било от мен!

— Сега аз съм господарят на тези земи.

— Вземи Айрънкрос и бъди проклет! Това няма значение за мен.

— Ще отговориш на всичките ми въпроси!

— Няма! — упорито отвърна тя и го изгледа не по-малко свирепо. — Не и докато не се успокоиш и не ми кажеш какво предизвика гнева ти.

Гавин се втренчи за миг в нея и само от погледа му Джоана се изпълни с увереност, че той я смята за глупачка.

— Е? — настоя тя.

— Ти започна всичко това. Ти искаш да останеш скрита от света. А после се опита да ме омагьосаш… беше толкова отзивчива в прегръдките ми.

Лицето й пламна. Тя наистина сама се бе хвърлила в обятията му.

— Може би се смяташ за много умна — продължи младият мъж. — И може би наистина си, щом си оцеляла през всичките тези месеци. Но тази нощ всичко свърши. Аз те разкрих. Ти си жива и… е, този път ти ще излезеш от сенките и ще ми разкажеш какво те е накарало да извършиш подобна глупост…

— Глупост? — избухна Джоана. Той й се подиграваше, отнасяше с нея сякаш бе пълна глупачка, която не може да разсъждава. — Какво знаеш ти за всичко това? Кълна се в Светата дева, че единствената глупост, която съм извършила през цялото това време, бе, че дойдох тук и се опитах да спася мизерния ти живот от онези пламъци.

— Може и ти да си причинила пожара.

Очите й заискриха от гняв, сякаш я бе ударил.

— Да, ти доста често напоследък си влизала и излизала от тази стая. Сама ми каза, че си единствената жива душа, която живее в пещерите под този замък. Кой друг има достъп до…

— Много хора, освен мен, лековерни и груби човече! — рязко го прекъсна Джоана. — До тези проходи може да се стигне от повечето от стаите в този замък.

— Но никой — дори икономът — изглежда, не подозира за съществуването им.

— Само тъпаците вярват на всичко, което им се казва — отново го блъсна в гърдите. — Пусни ме!

— Когато свърша с теб — безочливо заяви той. — Да не би да искаш да ми кажеш, че всички тези хора — тези слуги — познават добре тайните тунели, но не желаят да си го признаят?

— Казвам ти, че зад тези тунели има входове дори извън замъка… и че има много хора, които идват и си отиват, без ти да подозираш за това — замълча за миг. — И има някой, който желае смъртта ти.

— Искаш да кажеш и друг, освен теб?

— Друг, освен мен? Ти си неблагодарен негодник! — тя се изви в ръцете му. — Причиняваш ми болка!

Погледът на Гавин остана прикован в лицето й, но той я пусна и попита:

— Кой? Или по-точно кои са тези хора, за които говориш?

— Същите, които миналата есен убиха родителите ми, заедно с невинните и нищо неподозиращи слуги.

Внезапното потреперване на гласа й го накара да се вгледа още по-дълбоко в теменужените й очи. Те изглеждаха почти черни в полумрака на стаята, ала в дълбините им бяха стаени и гняв, и болка.

— Ти знаеш кой е убил родителите ти? — попита накрая младият мъж.

— Да, знам.

— Тогава защо се криеш? Защо си чакала толкова дълго, за да му отмъстиш?

В очите й проблесна съжаление, но тя побърза да го скрие. Ала не можа напълно да потисне чувствата си и в тях блеснаха сълзи. Гавин разбра, че се опитва да се пребори с мъката и болката. Бе достатъчно само да спомене за загубата й и от разярена лъвица тя се превърна в беззащитно агънце.

— Защо не се появи по-рано, малката ми?

— Опитах, но не можах да превъзмогна себе си. — Джоана вдигна ръка към лицето си, за да изтрие сълзата, която се бе търкулнала и блестеше подобно на диамантена капка на бузата й. И тогава, преди тя да успее да я скрие отново, Гавин улови превързаната й ръка.

Този път тя не се опита да се бори с него. Младият мъж се втренчи с ужас в разхлабената превръзка. Ленените ивици не скриваха напълно зачервената и набръчкана кожа. Той нежно измъкна и другата й ръка, скрита зад гърба й, и внимателно я огледа. Въпреки, че раните бяха зараснали, той знаеше, че болката след пожара е била почти непоносима. Вдигна глава и видя, че Джоана е приковала поглед в портрета, висящ над камината.

— Сега вече знаеш. Аз не съм тя — прошепна момичето. — Джоана Макинес, която виждаш на този портрет, загина заедно с останалите в ужасния пожар.

 

 

Как можа да не помисли за болките и страданията, които беше преживяло това момиче, за да оцелее? Откакто я беше открил тази вечер, той нито веднъж не й бе изказал съчувствието си, за загубата на родителите й, нито пък я бе попитал дали самата тя не е била наранена. Погледна отново към пръстите й, напрегнато свити в дланта му. Гавин повдигна ръката й към устните си и нежно целуна зачервената кожа.

Тя побърза да отдръпне ръка.

— Не ме съжалявай, Гавин Кар.

— Това, което изпитвам, не е съжаление, малката ми.

— Тогава, защо направи това… — смути се, млъкна и се извърна настрани.

— Поради същата причина, заради която целувах устните ти, лицето ти. Поради същата причина, заради която бих те целувал цялата, ако ми позволиш — повдигна брадичката й. С огромни усилия се сдържа да не се наведе и да не впие устни в нейните. Очите й блестяха, кожата й сияеше, а устните й бяха подпухнали от целувките му. Но те бяха извити в лека усмивка. Тя бе разбрала какво искаше да й каже.

— Като гледам превързаната ти ръка — нежно продължи той, — разбирам колко невнимателен съм бил.

Тя го погледна недоумяващо.

— Разкажи ми за живота си тук, Джоана. Как си успяла да оживееш след… след пожара?

— Едва ли ще мога да разкажа всичко за една нощ, милорд — уморено започна тя. — Особено пък тази нощ. Както сам виждаш, небето навън просветлява и скоро ще съмне. Трябва да ме пуснеш, защото аз… аз съм много уморена, както предполагам и ти.

Гавин се взря в очите й. Не му се искаше да я пусне. Доверието помежду им приличаше на тънка нишка, която всеки миг можеше да се скъса.

— Нима очакваш от мен да ти позволя да изчезнеш просто така, подобно на нощно привидение?

Тя кимна.

— Страхувам се, че ако те пусна да си отидеш, ще се питам дали изобщо си съществувала, или си била само плод на моето въображение.

— Толкова ли е ужасно това, милорд?

— Да, малката ми.

Теменужените й очи заискриха, когато Джоана впи поглед в лицето му. Накрая отново кимна.

— Давам ти думата си, че ще се върна. Ти трябва да се погрижиш и за госта си, но аз ти обещавам, че ще се върна при теб — Огледа се. — Може би тогава ще поговорим.

Беше глупаво да я пуска да си отиде и той го знаеше.

— Сега ти знаеш, че съм жива — думите й прекъснаха мислите му. — И колкото големи и заплетени да изглеждат подземията и тунелите под замъка, аз съм сигурна, че ако не спазя обещанието си, ти рано или късно ще ме откриеш. Но аз държа на думата си.

Той продължи да се взира в нея. Тя би могла да съблазни дори и светец с този дрезгав, гърлен глас.

— А как мога да бъда сигурен, че ще си в безопасност?

Погледът й издаваше нетърпение.

— Като се имат предвид всички злополуки, които се случиха, откакто си пристигнал тук, смятам, че в момента ти си застрашеният.

— Имала ли си достатъчно за ядене, докато си се криела? Някой помагал ли ти е? Носил ли ти е храна, дрехи?

— Ти май не ме чу — тихо рече тя. — Казвам ти, че твоят живот е в опасност!

— Да, чух те, момичето ми. Но ти трябва да отговориш на въпросите ми, ако искаш да те пусна да си идеш.

Тя замълча за миг.

— Откакто ти и хората ти пристигнаха в замъка, аз се храня много по-добре. И никой не знае, че съм оцеляла от пожара. Аз съм само още един призрак, който броди из коридорите и стаите на Айрънкрос Касъл. Така че, сам виждаш, извън стените на тази стая не ме заплашва никаква опасност.

Гласовете на слугите в коридора пред стаята привлякоха вниманието на Гавин и той погледна през отворения прозорец. Зазоряваше се.

— Ще се върна — отново прошепна младата жена. — Обещавам ти, ще го направя.

Гавин отново се вгледа в красивото й лице. Не можеше да я държи тук. Знаеше, че Моли и другите прислужници трябва да почистят и да отстранят всички следи от пожара. Разбира се, можеше да я накара да се разкрие.

В този миг в съзнанието му изплува образът на Джон Стюарт, загледан с копнеж в портрета й.

— Ти ще се върнеш утре вечер… искам да кажа довечера — изрече той с тон, който звучеше по-скоро като заплаха, отколкото като покана. — Ще се върнеш веднага след като всички се оттеглят.

Тя не отвърна нищо, не откъсваше поглед от очите му. После кимна, очевидно твърде уморена, за да спори.

— Както желаеш.

— Да, това е желанието ми — промърмори младият мъж и отстъпи, за да я пусне да мине, но се спря.

— А какво ще стане, ако се наложи да те видя преди това?

— Но защо ще се налага?

— В случай… откъде да знам? Просто искам да ми кажеш!

Гавин все още не можеше да повярва, че тя е жива и стои пред него. Искаше само да я гледа и да се наслаждава на удоволствието да бъде с тази чаровница, която го караше да се чувства като безгрижно момче.

Но за съжаление тя твърде скоро отговори:

— Ако се наложи да се видиш с мен, иди при отец Уилям. Накарай го да те заведе в подземната гробница.

— Аз вече я видях.

— Така ли? — недоверчиво го изгледа тя.

— Да, той ме заведе в параклиса още когато пристигнах.

Лицето й се проясни и тя поклати глава.

— Не. Има още една гробница, в която има гробове много по-стари от тези, които си видял. Тя е дълбоко под земята — много под стените на замъка. Свещеникът сигурно знае как да се влезе отвън. Накарай го да те заведе там — откъм коридора се чуха стъпки и Джоана погледна уплашено към вратата. Зашепна: — Когато отидеш там, отпрати свещеника и тогава аз ще дойда при теб.

— Но откъде ще знаеш, че съм там?

Тя го изгледа нетърпеливо.

— Аз много често ходя в онази стая. Повярвай ми. Ако се нуждаеш от мен, ще бъда там.

Макар че го искаше, Гавин не се опита да я спре, когато тя се запъти към тайната врата в стената.

— Само още едно нещо, преди да си отидеш — рече той и я накара да се обърне. — Кой е предизвикал пожара, в който са загинали родителите ти, Джоана? Ти ми каза, че знаеш кой е убиецът.

Очите й го пронизаха като нажежени шишове, докато се взираше в него, застанала до отворената тайна вратичка.

— Майката — отвърна тя с пълна убеденост в гласа. — Майката ги уби.