Мей Макголдрик
Пламък (3)

Глава 2

Капакът на един от прозорците на полуразрушената кула, се блъсна силно в стената, когато следобедният вятър се изви от запад, а златните лъчи на слънцето нахлуха в обгорялата стая.

Свитата върху купчина слама жена се сепна и се уви по-плътно в скъсаната пелерина. Макар, че вече бе късна пролет, още не можеше да се освободи от студа, проникващ в костите й. Може би защото толкова рядко виждаше слънцето. Сега тя бе същество на нощта, по-скоро сянка, отколкото човек.

Жената потръпна, усетила мъчителния спазъм на глада. Поклати глава, опитвайки се да прогони болката. Трябваше да изчака до вечерта, когато икономът и слугите заспят, за да се прокрадне в кухнята за малко храна. Едва тогава можеше да потърси някакви остатъци, с които да засити глада си.

Малкото останали обитатели на замъка я смятаха за дух. Какво ли щяха да си помислят, ако знаеха колко човешки бяха нуждите й…

Дървеният капак продължаваше да се удря в почернелия перваз. Това бе времето й за почивка и тя се ядоса. Подобно на прилепите и бухалите, помисли си Джоана. Само под прикритието на нощта можеше да се движи свободно из този полуизгорял затвор, който някога бе неин дом.

Дрипавото същество се изправи на крака и тихо прекоси стаята. Приближи се до капака, който продължаваше да се блъска в стената, и се заслуша — в далечината се чу тропот на конски копита. В двора под кулата се разнесоха гласове и забързани човешки стъпки.

Джоана хвана капака и внимателно го затвори, без да поглежда надолу.

Обреченият мъж, помисли си тя. Прокълнатият леърд бе пристигнал.

 

 

Сивият прах, вдигнат от копитата на уморените коне, се издигна над главите на ездачите. Гавин Кар отмести поглед от приближилите се коняри и се втренчи в огромния железен кръст, забит в грубата каменна стена над тежката сводеста порта от дъб. Червеникаворъждивите петна под кръста свидетелстваха, че стърчи там от векове. Той плъзна поглед към постройките в двора.

Замъкът се оказа по-голям, отколкото бе очаквал. Разпрострени около вътрешния двор, грубите ъгловати постройки от неодялан камък приличаха на ръка, готова да се стисне в юмрук. Над тях се издигаха северното крило и основната сграда с тесни прозорци в каменните стени. Прозорците на южното крило бяха по-големи. Очевидно е било построено по-късно, помисли си младият мъж. Гавин бавно огледа всичко наоколо. Нямаше следи от пожара, отнел живота на предишния господар, на семейството му и на техните слуги. Вероятно снеговете и дъждовете бяха заличили всички следи от дима и саждите.

За миг зърна някакво движение — бавно затваряне на дървен капак в кулата, издигаща се над южното крило.

Приближиха се някакви хора и отвлякоха вниманието на Гавин. Високият мъж, който се караше на суетящите се коняри, сигурно бе Алан, икономът на последните четирима господари от рода Макинес. Посивялата му коса и брада издаваха напредналата му възраст, докато яката му фигура — макар и леко приведена — говореше за силата, благодарение на която, се бе задържал толкова дълго на този пост.

Гавин скочи от седлото, кимна на коняря, подаде му поводите и поздрави иконома, който почтително му се поклони.

— Пристигнахте точно според очакванията ни, милорд — възрастният мъж гостоприемно разпери ръце към портите на замъка. — Позволих си да заповядам на Гиби, готвачката, да започне да се подготвя за празненството във ваша чест.

Млъкна, когато десетина слуги, начело с един дребен свещеник с болнав вид, се приближиха да поздравят новия си господар.

— Вашият съсед, граф Атол — продължи Алан, — с нетърпение очаква пристигането ви, милорд. Ако желаете, мога да изпратя един от слугите да го покани…

— Не, Алан. Това може да почака ден-два — Гавин погледна към двете кули, издигащи се в противоположните краища на вътрешния двор. — Докато хората ми се настанят, бих желал да ми покажеш замъка.

Възрастният иконом кимна в знак на съгласие и последва новия господар, който се запъти към южната кула.

— Ако желаете, можем да започнем от основната част на замъка, милорд. Ние я наричаме Старата кула. А след това бихте могли да разгледате кухните и конюшните в северното крило. В южното крило няма почти нищо за гледане.

Гавин рязко се спря, хвърли поглед към южната кула, а после се извърна към иконома.

— По-голямата част от това крило бе разрушено от пожара, милорд — побърза да обясни Алан. — Отвън изглежда цяло, но отвътре, особено там, където се свързва със Старата кула, всичко е съсипано. Покривът е пропаднал на няколко места и аз наредих да се заковат вратите, за да не пострада…

— Заковани? — прекъсна го Гавин и отново се взря в кулата.

— Да. Най-засегната е задната част, която гледа към езерото. Там бяха по-голямата част от спалните и всички са били в леглата си, Бог да успокои душите им, когато пожарът е избухнал.

Гавин се приближи към каменната стена и надникна през тесния процеп на един от долните прозорци. Видя светлина, която се процеждаше през пролуките между гредите на горния етаж.

— Защо позволявате на слугите да влизат в това крило? — гневно попита той. Лицето на иконома пламна от несправедливото обвинение. — Тези греди на горните етажи изглеждат много опасни дори оттук.

— От пожара жива душа не е стъпвала там, милорд. Аз лично наредих на дърводелеца да закове вратите и да прегради вътрешните коридори. Там може да проникне само някой язовец или лисица…

Гавин се отдръпна от стената и вдигна поглед към прозорците на кулата.

— Видях, че онзи капак помръдна.

Икономът се втренчи в прозорците, после се извърна към новия си господар…

— Да, милорд. И ние от време на време виждаме нещо подобно, но това е от вятъра — Гавин закрачи към основната постройка и Алан го последва. — Димът се стелеше навсякъде и стълбите, които водеха нагоре, изгоряха напълно. За това съм напълно сигурен. Но покривът се оказа по-здрав и издържа. Може би две-три птици са свили гнездо под стрехите. Трябват ви крила, за да влезете в тази кула.

Гавин отново се втренчи в надвисналата кула. Няколко дървени капака се удряха в каменната стена. Всички изглеждаха напълно естествено… с изключение на един, който беше затворен въпреки силния северен вятър.

Изглежда, птиците в планинска Шотландия умееха да залостват прозорци, помисли си младият мъж. Без да каже нито дума повече, той се извърна и се запъти към входа на Старата кула, следван от почтително приведения иконом.

 

 

Никой не смееше да пристъпи в царството й. Полусрутеният обгорял покрив, зеещите дупки в стените с изглед към стръмните брегове на Лох Мъри, както и почернелите и нестабилни подове правеха невъзможен достъпа до южното крило на Айрънкрос Касъл. Но докато Джоана тихо се придвижваше през ветровитата стая към вратата в дървената ламперия, водеща към тайния тунел, подземния проход и пещерите под основите на замъка, внезапно усети, че някой е бил тук, и то съвсем наскоро.

Тя спря и се втренчи в мрака. Почти нищо не се виждаше. Отпусна се на колене и огледа внимателно покрития с пепел под на коридора зад вратата. Винаги бе избягвала тези коридори, защото се страхуваше да не бъде изненадана от някой, дръзнал да проникне в това крило.

Джоана присви очи и ги видя — почти незабележими следи, оставени от някого, който се бе добрал дотук от Старата кула. Който и да бе той, явно бе отишъл към кабинета на баща й — или по-скоро към това, което бе останало от него. Тя тихо се надигна и пипнешком продължи по коридора към кабинета.

Застана пред вратата и надникна в обгорялото помещение. Беше празно. Отново се втренчи в оскъдната светлина, проникваща в коридора. Понеже тя току-що бе дошла откъм горния етаж, неизвестният посетител можеше да проникне тук, единствено през почти разрушената стълба, водеща към долния етаж.

Успокоена, Джоана се загърна с наметалото и отново огледа кабинета. Мъката сви сърцето й, когато пристъпи в опожарената стая. Нищо не се бе променило от онази ужасна нощ. Всичко бе разрушено. На една от стените висяха полуизгорели парцали, които някога представляваха красив гоблен. Навсякъде се виждаха обгорели отломки от масите и столовете. Всичко бе в руини.

Всичко, с изключение на глупавия портрет, закачен над камината. Тя се втренчи с омраза в лицето, което й се усмихваше от портрета. Гърлото й се стегна при вида на някога съвършеното лице. Каква суета, гневно си помисли младата жена.

Искаше й се да прекоси стаята и да сграбчи обгорената рамка. Искаше й се да смъкне омразния портрет от стената, да го стъпче, да го унищожи. Отдавна трябваше да го стори… Но не смееше да пристъпи по полуразрушения под. От опит знаеше колко опасни бяха дъските и гредите. Не, твърде дълго бе оцеляла през това изпитание, за да си счупи сега врата заради някоя изгнила дъска. Но онези очи я предизвикваха. Подканваха я да продължи. Мразеше този портрет. Защо тъкмо това проклето нещо трябваше да оцелее, а никой друг не? Никой, в това число и тя самата.

Една сълза се търкулна по бузата й и тя бързо я избърса. Извърна се от красивото, застинало лице, дръпна качулката ниско над челото си и пое по коридора, който щеше да я отведе в нейното подземно убежище, където никой нямаше да види в какво се бе превърнала — призрачна сянка от миналото, създание на нощта, с белезите от огъня по тялото, грозна и нещастна. Мъртва.

Докато мракът я поглъщаше, Джоана Макинес си припомни отново бедните си родители и всички онези невинни жертви, погълнати от пламъците заедно с тях.

Да, сега съдбата й бе да се крие и да чака, докато настъпи часът на справедливостта.

 

 

Дебелата цепеница в камината в голямата зала се пропука с трясък и се разхвърчаха искри.

Новият господар огледа младежките лица на тримата мъже, седнали до него. По пейките и масите в голямата зала бяха налягали слугите и хората му, а под масите, на пода, покрит с тръстика, се бяха свили няколко кучета. Повечето от обитателите на замъка вече спяха — или тук, или в конюшните и външните постройки. Но Гавин бе помолил трима от доверените си хора да останат с него. Веднага след пристигането им той им бе възложил охраната на замъка. Всеки се бе заел с изпълнението на задачата си и сега му докладваха.

— Със собствените си уши чух — започна Едмънд, — че икономът, следвайки желанието ви да се отвори южното крило, за да го разгледате утре сутринта, вече се разпореди да осигурят достъп до тази най-пострадала част на замъка…

— Да — прекъсна го Питър и нетърпеливо добави: — Двама от конярите и един стар ковач се опитват да съборят преградните стени.

— Изглежда, че икономът много добре умее да ръководи хората си — с възхищение отбеляза Едмънд.

— Така е — съгласи се Питър. — Макар че според мен е било достатъчно само да се заковат вратите. Нужно ли е да се изгражда стена, за да се забрани достъпът до опожареното крило? — едрият войн се изплю неодобрително върху тръстиката на пода. — Та повечето от слугите са твърде стари и немощни и не биха могли да повдигнат дори едно резе.

— Разбирам загрижеността на Алан — прекъсна ги Гавин. — Той сподели с мен, че след пожара е искал да бъде сигурен, че никой няма да проникне в това крило, преди лейди Макинес или новият господар да дойдат и да огледат разрушенията — шотландският благородник, дошъл от низините, се облегна назад, надигна чашата си и замислено огледа притихналата зала. — След толкова много злополуки с господарите на този замък през годините, аз съм сигурен, че е най-добре там нищо да не се пипа. Ти какво откри, Андрю?

Той се изкашля и заговори:

— Докато яздех към манастира, се натъкнах на хората на някой си граф Атол, които се бяха насочили на север, милорд. Те разправяха колко странно било всичко тук след пожара. Нито един от войните на предишния господар не бил останал. Всички побягнали към планините, сякаш ги гонел самият дявол.

Гавин пресуши чашата си, остави я на масата и се обърна към Андрю:

— Какво ще ни кажеш за този манастир?

— Манастирът е много стар. Не е далече, около една левга, като се тръгне покрай брега на езерото. Представлява купчина камънаци и полуразрушени стени под високите хълмове. Наоколо има пасища и ниви, както и къщи на дребни земевладелци, макар че… колкото и да е странно, няма много селяни.

— Но разбрахме, че хората тук били много вярващи.

— Това не знам, милорд, но тези, които са останали да живеят в полуразрушения манастир, са си построили малки къщурки от останките на старите сгради.

— Кой управлява манастира? — попита Гавин.

— Една жена, наричат я Майката.

— Жена ли? — учуди се Питър.

— Да — замислено отвърна Андрю. — Там живеят само жени. Във всеки случай само това успях да видя, преди да изчезнат от погледа ми — замълча за миг. — Освен това този манастир изглежда съвсем незащитен, милорд, изобщо няма врати, нито ограда!

— Хм, що за хора са тези планинци — раздразнено измърмори Питър, — да оставят сами жени да живеят…

Гавин настръхна. Вниманието му бе привлечено от някакво движение в отдалечения край на голямата зала. Нещо помръдна в тъмния коридор, водещ към кухните и към северното крило. Някаква сянка… или нещо друго… беше сигурен, че не му се е привидяло. Взря се в мрака и огледа спящите по пейките, без да престава да слуша доклада на хората си. Бе отпратил слугите преди няколко часа. Освен тримата мъже до огъня, едва ли бе много вероятно някой друг да се скита наоколо.

— Позволих си да кажа на Майката от ваше име, милорд, че ще я посетите след ден или два.

— Чудесно — отвърна Гавин и поклати глава, за да прогони въображаемото видение. Напълни отново чашата си с бира. Реши, че всичко се дължи на умората и отклони поглед от тъмния ъгъл.

Това бе първата му нощ в Айрънкрос Касъл, а вече започваха да му се привиждат призраци. Внезапно едно от кучетата бавно се отърка в крака му. После животното се запъти към кухнята. Леърдът остави чашата си и също се изправи на крака.

— Освен това, хората на граф Атол споменаха, че той ще ви посети до края на тази седмица — Андрю проследи с поглед своя господар, докато Гавин заобикаляше масите. — Така ми казаха те, но ако това не ви устройва…

— Всичко е наред — разсеяно махна с ръка Гавин. — Вие тримата вече може да се оттеглите за почивка. Утре ви чака много работа.

Тримата мъже мълчаливо проследиха как техният господар тихо влезе в тъмната кухня.

 

 

Новодошлите щяха да бъдат нещо повече от неудобство, помисли си тя. Бяха опасни. А и бяха толкова много.

Когато излезе от тунелите и шумът от празненството заглъхна зад гърба й, Джоана бе изненадана от броя на хората, останали в голямата зала. От опит знаеше, че има по-голяма вероятност да намери храна там, отколкото в кухнята, ала този път изглежда не бе така. Младата жена се надяваше, стиснатата Гиби да не е заключила всички шкафове.

Джоана влезе в кухнята и надзърна в ъглите, за да види дали някой случайно не е заспал в топлото помещение, ала не откри никого. Въглените в голямото огнище проблясваха и на слабата им светлина видя редиците от омесени хлябове да втасват върху дългата дървена маса.

Приближи се към бюфета и намери голяма купа, пълна с надробени парчета от твърд хляб. Грабна една шепа и внимателно ги пъхна в джоба на пелерината си. Наклони глава и се заслуша. Вече трябваше да бъде много по-внимателна. Ако я откриеха, това щеше да сложи край на плановете й. Това щеше да означава, че единственото й желание, това, което й даваше сили да оцелее и да продължава да води това жалко съществуване, никога няма да се сбъдне. Ако я откриеха, тези, които убиха родителите й, никога нямаше да получат справедливо наказание. Беше сигурна в това.

Обиколи безшумно кухнята и спря с въздишка пред заключения шкаф, където държаха храната. Изведнъж усети някаква влажна муцуна нежно да се отърква в бедрото й и младата жена стреснато подскочи. Поклати глава, усмихна се и се наведе, за да погали животното. Всички кучета в замъка я познаваха, но рунтавият Макс бе единственият, който идваше при нея. Кучето й лепна влажна целувка върху брадичката, а тя с обич го потупа по главата. Изправи се и продължи да търси храна.

Въздухът бе наситен с тежката миризма на печено овнешко и погача и устата й се напълни със слюнка, но за съжаление не бе останала никаква храна. Високо на гредите бяха окачени късове пушено месо, но Джоана не смееше да открадне нещо толкова ценно, заради което със сигурност щеше да се вдигне голяма врява. Чу, че Макс души в ъгъла, и видя две бучки сирене да висят на дълга връв, но кучето не можеше да ги достигне. Зарадвана от късмета си, Джоана се протегна към тях.

— Съжалявам, сигурно ще обвинят теб за това — прошепна тя с усмивка на щастливото куче. — Обаче ще получиш само едната.

Търкулна му неговия дял и внимателно скри своя при хляба в джоба на пелерината си.

Кучето скочи след плячката си, но внезапно спря и от гърлото му излезе дълбоко ръмжене. Това накара Джоана да потърси къде да се скрие. Безшумно се плъзна в дълбоките сенки зад огромното огнище, а оттам се придвижи към тясната врата, която водеше към дълбоките мазета на замъка. Оттам щеше да попадне в лабиринта от тунели под замъка, но тя се спря за миг с ръка върху тайната врата, готова да побегне, ако се наложи.

— Какво криеш там, ти краставо куче? — разнесе се дълбок и едновременно странно нежен мъжки глас. — Уединило си се тук, в топлата кухня, а?

Джоана притисна лице към топлия камък на комина и се заслуша. От приятелското ръмжене на кучето и дълбокия гърлен смях на мъжа заключи, че новият господар на Айрънкрос вече бе успял да спечели симпатиите на животното.

— О, виждам, че много скоро ще си докараш големи неприятности. Май се оказваш крадец, така ли? Цяла бучка сирене. Непростимо престъпление, момчето ми, и никак не ти завиждам, ако готвачката го открие. Хмм… няма да ти го хвърля, мърляв звяр такъв.

Джоана знаеше, че трябва да се махне, но не можеше да си тръгне. Изгаряше от желание да види лицето на непознатия.

— Значи искаш да си играеш! Така ли?

Сигурно бе един от хората на новия леърд.

— Вече е доста късно за немирства, зверче такова. Много добре. Донеси го тук и аз ще ти го подхвърля. Но само веднъж, чу ли?

Ниското ръмжене на кучето прозвуча игриво, последвано от гърления смях на мъжа. Устните на Джоана се извиха в усмивка.

— А си и умно! Особено за едно планинско псе.

Значи са от низините, помисли си младата жена. Тя се намръщи, приближи се и надникна в полумрака на кухнята, за да разгледа лицето на мъжа. Той седеше до масата с гръб към нея. В момента бе зает да дърпа парчето сирене от устата на Макс.

— Не ме предизвиквай да бъда груб с теб!

Огледа внимателно широките му рамене. Войнът бе едър, много по-висок от хората на баща й. Дрехата му бе на тъмночервени карета. Той се изправи за миг и тя бързо се отдръпна назад, но мъжът отново се наведе над кучето. Наистина беше много едър. Дългата му тъмна коса бе завързана с кожена каишка. Докато си играеше с кучето, той се извърна за миг и тя зърна част от красивия му профил. Сърцето й се сви. Младата жена се отдръпна назад и усети как лицето й пламва. Какво става с мен? — помисли си тя и пое дълбоко дъх.

Какво значение имаше дали мъжът е красив. Какво значение имаше това за нея — един призрак! Вероятно в полумрака на кухнята въображението й си правеше шеги. На дневна светлина, той можеше да се окаже, най-грозният мъж в цяла Шотландия. Обаче тя едва ли щеше да го види на дневна светлина. Тъмнината. Може би, тя бе спасението и за двамата, гневно се помисли Джоана. Кой знае, в тъмната стая той може да не забележи, че е обезобразена. Вдигна треперещите си ръце пред очите си, вгледа се за миг в тях. И дръпна още по-ниско качулката на лицето си.

Не, никой не бе чак толкова сляп.

— Като твой леърд аз ти заповядвам да споделиш това сирене. О, каква свиня си! Изяде го цялото!

Леърд! Джоана бързо натисна тайната врата и с мрачно лице се плъзна в мрака на тунела. Мина покрай дървената врата, която водеше към дълбоките изби и заслиза по каменните стълби. Безшумно се промъкваше през ветровитите и тесни тунели, спускаше се по извитите стълби, докато се отдалечи от кухнята. Извървя още няколко стъпала и спря, за да си поеме дъх. Облегна се с разтуптяно сърце на грубо изсечената каменна стена.

Леърд! Искаше й се никога да не го бе виждала. Щеше да бъде много по-лесно да оплаква смъртта му, ако никога не го бе зървала. Бедната душа, помисли си тя и отново закрачи. Той нямаше никакъв шанс срещу злото, което го заобикаляше.