Мей Макголдрик
Пламък (15)

Глава 14

Той не й повярва.

Макар да бе забравила голяма част от нравите в двора, винаги щеше да помни, колко силно оръжие е насмешливият поглед. За Джоана беше напълно ясно, че Гавин Кар не й повярва.

Сигурно бе полудяла, след като се бе влюбила в този мъж. Повече нямаше смисъл да го отрича, особено след това, което се случи миналата нощ. Не и след начина, по който я целуна и погали в спалнята си. Не и след това, което изпита в прегръдките му. Джоана знаеше, че сега е обсебена от Гавин Кар, така както той бе пленен от портрета й. Освен това, трябваше да признае, че чувствата й към него се бяха появили дълго преди да се запознаят. Да, в крайна сметка наистина бе луда. И поради същото твърдоглавие, което го караше отново и отново да връща портрета в спалнята си и Джоана не можеше да сдържи налудничавото си желание да не го гледа нощ след нощ. Колкото и да й бе трудно да си го признае, вече знаеше истината за нощните си набези в спалнята му. При тези посещения я обземаше приятна възбуда. Но след срещата с него осъзнаваше, че вълнението и възбудата много лесно могат да се превърнат в навик, а това щеше да я погуби.

И все пак, кой бе той, че да я смята за луда? Можеше да си го представи съвсем ясно — изправен до вратата, сивият дим продължава да се стели около великолепното му тяло. Джоана пое дълбоко дъх.

Е, да върви по дяволите, тръсна глава тя, опитвайки се да освободи мислите си от него.

Младата жена се наведе и се опита да се съсредоточи в работата си — да забива кинжала си в твърдата земя. От много дълго не бе имала нужда от ничия помощ, не и що се отнася до битка, която бе само нейна!

— По дяволите! — изруга тя, когато кинжалът се изплъзна от пръстите й. Заслуша се за миг, сепната от собствения си глас.

Джоана премести примигващата газена лампа малко назад, протегна скованите си крайници и отново коленичи на пода на гробницата. Намести се по-удобно и започна с върха на кинжала да удължава канала, който дълбаеше вече от седмици. Трябваше да престане да мисли за Гавин. Да забрави целувките му, топлите му ръце, които я караха да се чувства като истинска жена. Трябваше да се съсредоточи само върху едно нещо — справедливото възмездие. Затова бе тук. Това бе причината да понесе тези самотни месеци, изпълнени с болка и мрак. Беше длъжна да продължи, да осъществи плана си.

След като месец след месец, бе наблюдавала как жените извършват сатанинския си ритуал, тя бе разбрала кога може да прониква в гробницата, без да се страхува, че ще я разкрият. И бе успяла. Бе открила малък канал в средата на подземието. Над канала те щяха да издигнат кладата от клони и тръстика. Около него при пълнолуние се събираха жените.

Отново заби кинжала в пода. Планът й бе съвсем прост и лесен. Щеше да продължи канала. По него до вратата щеше да потече река от масло и щеше да прегради единствения изход за бягство. В полумрака на гробницата те едва ли щяха да разберат, че има нещо нередно. Не и докато огънят не обхванеше маслото.

Можеше да усети горещината на пламъците, обхванали тялото й. Много пъти си бе представяла сцената. Всички онези жени, безпомощни и обезумели от страх. И тя, застанала до вратата и преграждаща пътя им. Сноповете тръстика, които бе натрупала до вратата, щяха пламнат и единственият изход щеше да бъде димящият ад. А тя щеше да подклажда огъня и да ги наблюдава как пищят и издъхват. По същия начин, по който бяха умрели и родителите й. Тя също щеше да срещне своя край в тази гробница. Ала такава бе съдбата й.

Тя бе единствената истинска наследница на Айрънкрос и трябваше да насочи ръката на справедливото възмездие и да унищожи онзи дявол в женски образ.

 

 

Беше глупак да си въобразява, че този път ще го посрещнат по-различно от предишния. Ала човек винаги се надява, горчиво си помисли Гавин.

Остави неколцината мъже, които го придружаваха, край реката и подкара кобилата, натоварена с убития дивеч към разрушените порти на манастира. Отново бе посрещнат от тишина и пустота.

Гавин привърза коня си за един малък храст пред колибата, където бе срещнал Майката. Ала този път видя, само отдавна изгаснали въглени и изстинала пепел. Каменният блок зад пустото огнище бе празен. Той не се смути от явно враждебното посрещане и бързо разтовари нарязаното на парчета еленско месо. Разстла на земята кожата на едно от убитите животни и подреди късовете месо отгоре. Докато работеше, съвсем ясно усещаше невидимите очи, които го следяха зорко от околните колиби.

След като привърши, коленичи край огнището и се зае да разпали огъня. Лумнаха пламъци и въпреки, че денят бе топъл, младият мъж добави няколко едри цепеници, които весело запращяха. За невидимите наблюдатели той изглеждаше така, сякаш възнамеряваше да прекара целия ден край огъня. Това щеше да разтревожи обитателите на колибите, които набързо бяха изоставили работата си на полето. Знаеше, че от дълго време манастирът изхранва хората си, при това без никаква помощ от господарите на Айрънкрос. Освен това, подходящото времето за посев в планините е доста кратко и загубата на цял ден щеше да бъде висока цена, която трябваше да заплатят за страха си.

Измина известно време, преди Майката да се появи на прага на една от колибите. Неодобрителният й поглед бе достатъчна награда за безгрижно излегналия се мъж край огъня. Гавин се усмихна и пъргаво се изправи. Тя го изгледа сърдито, а сетне хвърли презрителен поглед към късовете месо.

— Какво те води тук?

Той кимна, наведе се и сложи дърва в огъня — по същия начин, както бе направила тя при последната им среща.

— Имахме много успешен лов и аз дойдох, за да поделя с вас част от дивеча.

— Ние не се нуждаем от милостиня!

— Ако наистина е така, Майко, то ти си единственият религиозен водач в целия християнски свят, който смята така.

Старицата втренчи пронизващия си поглед в него и Гавин разбра, че с мъка сдържа острите думи.

— Всъщност това не е милостиня — продължи леърдът.

— Поне едно от тези животни е било убито във вашите земи. Съвсем честно е да поделя улова с хората ти.

Тя продължаваше да стои неподвижно, без да откъсва очи от лицето му.

— По-добре ти и хората ти да стоите настрани от манастира. С радост ще пожертваме всичките си права, за да не участваме в играта ти. Освен това няма да се докоснем до това месо.

— Това, разбира се, си е ваше право, но ще трябва да понесете зловонието, когато месото започне да се разлага.

— Заплахата ти не ни стряска! — сърдито измърмори старицата. — Обаче е грях да се прахосва толкова храна… Не, господарю, ще трябва да вземеш месото със себе си.

— Няма да го взема! — решително възрази младият мъж. — И ако ти продължаваш с тази глупост, ще наредя на хората си, всеки ден да ви карат продоволствия. Всъщност, мога дори да им заповядам да отидат в Айрънкрос и да донесат целия днешен улов.

Тя го изгледа така, сякаш бе някакъв отвратителен и безмилостен звяр. Гавин се изправи и мило й се усмихна.

— Обаче съм длъжен да те предупредя, че хората ми имаха тежък ден. Ако дойдат тук, едва ли ще си тръгнат скоро. Страхувам се, че ще си имате малко по-шумна компания, с каквато едва ли сте свикнали. Но не бива да се тревожиш — те ще се задоволят да спят край огъня, който естествено ще трябва да гори през цялата нощ.

Сбръчканото й лице се изчерви, а очите й заприличаха на горящи въглени.

— Заплашваш ли ме? — с едва сдържана ярост запита тя.

— Не, само се опитвам да се сприятелим.

Гавин видя как думите му я сепнаха. Гневът отстъпи и лицето й придоби смутено изражение.

— Не те разбирам, господарю — рече накрая Майката.

— Това е твоя грешка, не моя.

Тя отново се намръщи и се опита да го измери сърдито с поглед.

— Какво искаш от нас?

— Всеки път ли, когато се появя, ще ме питаш все едно и също?

— Ако има нещо, което ще те накара да спреш да ни преследваш, всеки ден ще се моля на ангелите да закрилят Айрънкрос Касъл!

— Е, може да направиш нещо по-полезно от молитвите, Майко. Просто приеми факта, че сега Айрънкрос има господар, който се интересува от хората си и иска да се грижи за тях. Ще трябва да свикнете да ме виждате наоколо. И колкото по-скоро стане това, толкова по-удобно ще се чувстват хората ти и няма да им се налага да прекъсват работата си — посочи Гавин към пустеещите полета. — Така животът ви ще стане по-лесен и много по-спокоен.

— И ти мислиш, че всичко е толкова просто?

— Ти го правиш прекалено сложно!

Майката издаде хриптящ звук, извърна се и бързо се запъти към портата.

— Почакай, Майко — извика Гавин, настигна я и сложи ръка върху крехкото й рамо. Тя спря и го стрелна сърдито с поглед. — Можеш да кажеш на своята гвардия от ангели, че тази храна не бива да бъде повече излагана на слънчевите лъчи.

Старицата погледна към месото, после кимна едва забележимо към колибата, от която бе излязла преди малко. Без да каже нито дума повече и без да погледне господаря на Айрънкрос, тя продължи към портата, следвана от Гавин. Двамата минаха покрай разрушената стена и стигнаха до мястото, където долината се издигаше и прерастваше в полетата, ширнали се над селото.

Слънцето се скри, преди да се отдалечат на една стрела разстояние от манастира. Гавин погледна на запад и видя черните буреносни облаци, надвиснали над езерото в далечината. Извърна се към съсухрената стара жена:

— Колко пъти трябва да дойда тук, преди хората ти да започнат да свикват с присъствието ми?

— Колко са ударите на сърцето ти, които ти остават, милорд? — грубо запита тя. — Не можеш да ги накараш насила.

— Нямам намерение да ги насилвам — спокойно отвърна той. — Но те са и мои хора, Майко, и аз искам да разбереш, че не можеш да ме накараш просто да изчезна.

Тя му хвърли преценяващ поглед.

— Ако бях на твое място, не бих била толкова уверена в себе си. Ти си само един смъртен — същество от плът и кръв.

— Мислиш ли, че само мъжете са смъртни?

Тя не му отговори.

— Какво имаш против нас, Майко — продължи Гавин след кратко мълчание. — Защо приемаш посещението на жени, а презираш и отхвърляш всеки мъж, приближил до манастира?

Тя не отговори на въпроса му, но рязко спря. Гавин видя как погледът й се плъзна над земята. Когато зърна някакви нежни бели цветя в подножието на голяма скала, тя се обърна и се запъти натам.

Младият мъж разбра, че отново го отпращат, но нямаше намерение да си тръгне. Тръгна след нея, без да я изпуска от очи.

— Майко, какво знаеш за гробницата и подземията на Айрънкрос?

Раменете й се сковаха и това не убягна от вниманието на Гавин.

— Защо онези хора от манастира са били погребани под замъка, а не тук… където принадлежат?

Тя бавно спря.

— Защо ги смятат за светци?

Старицата извърна лице. Настъпи мъртвешка тишина.

— Има ли връзка между тези, които са погребани в гробницата и проклятието, тегнещо над Айрънкрос Касъл? — настоятелно продължи младият мъж. — Защо никой не желае да говори за тях? Каква е причината за подобна тайнственост, Майко?

Отмести се и застана пред нея. Тя бе принудена да вдигне глава и да срещне погледа му.

— Няма да се откажа, докато не отговориш поне на някои от въпросите ми — той се опита да смекчи тона си: — Кой е погребан там и защо?

Докато чакаше отговора й, Гавин за пръв път усети острия вятър. Растенията извиваха стъбла под силния порив. Той отметна косата си, разпиляла се по лицето му.

— Разкажи ми, Майко. Разкажи ми за миналото.

— Жени! Тези, които са погребани там, са жени! — най-после отвърна тя, а гласът й се извиси над воя на вятъра. Те са наши предшественички, светици, наши сестри. А ти, господарю… ще бъде по-добре за теб, ако престанеш да задаваш глупавите си въпроси и оставиш душите им да почиват в мир. Най-доброто, което можеш да сториш, е да се завърнеш в низината и никога повече да не идваш тук.

— А ако не го направя? — предизвикателно попита той. — Дали тогава ще падна от коня си и ще си счупя врата подобно на Дънкан Макинес? Или ще потъна в езерото като сина му Александър? Или просто ще бъда отровен като Томас? Но предполагам, че такава смърт е за предпочитане, пред това да бъдеш изгорен жив заедно с цялото си семейство и невинните слуги.

Видя как брадичката й потрепери.

— Това ли е, Майко? Ако не се подчиня на желанието ти, ти ще заповядаш да ме убият? Ще призовеш ли силите на онези жени, за да ти помогнат да ме вкараш в гроба?

— Какво знаеш ти, за това да се подчиниш на нечие желание? Ти… и всички като теб… не знаят какво означава да се подчиняваш и да… страдаш!

В небето проблесна светкавица, последвана от силен тътен. Бурята всеки момент щеше да се разрази. Гавин не отместваше поглед от сивите й очи.

— Ще направя всичко, което е нужно, за да защитя хората си — заплашително изрече старицата. — И ще използвам силата, с която мога да победя дявола във всеки мъж.

И като каза това, тя се обърна, бързо мина покрай него и заслиза по хълма към манастира. Бе изминала половината път до руините, когато Гавин се обърна, за да я погледне. Над нея небето бе придобило особен нюанс в сиво и зелено, пронизвано от светкавици, следвани от застрашителен грохот, сякаш заплашваше да се стовари над земята. Гавин я проследи с поглед, докато мина през портите и изчезна сред каменните колиби. Сега бе напълно сигурен, че обвинението, което Джоана изрече миналата нощ, не бе истина.

Думите на Майката, все още звучаха в съзнанието му и той се замисли над всичко, което тя бе казала. Да, Майката наистина защитаваше хората си с всички средства. Обаче Гавин бе убеден, че това не включваше убийството.

Не — помисли си младият мъж, докато вятърът бушуваше край него, — Майката не е убийца.