Мей Макголдрик
Пламък (22)

Глава 21

Въженият мост пропадна. Двамата мъже вкопчени във въжетата, увиснаха над пропастта. Гавин изпусна факлата. Атол връхлетя върху него и едва не го събори, преди той да хване с последно, отчаяно усилие колана на графа. С другата си ръка Гавин стисна с все сили въжето и го преметна около краката си, за да не полети надолу.

Двамата мъже се понесоха към отсрещния ръб на пропастта. Гавин усети как остра като от удар с кинжал болка го прободе в рамото, докато се опитваше да се залови за канарите. Единствената надежда на младия леърд оставаше въжето, което стискаше в ръцете си.

Той яростно бе изругал още в мига, когато бе усетил как се разклащат дървените летви под краката му. Явно тежестта на двамата едри мъже се бе оказала прекалено голяма за въжения мост.

Проклетото рамо го болеше ужасно — за нещастие се оказа същото, което бе ударил при падането преди време. Опита се да не мисли за болката. Насочи очи нагоре, към спасителния ръб на скалата, но нищо не видя, защото царуваше абсолютен мрак.

Граф Атол изохка и се измести, при което избута крака на Гавин. Двете тела, вкопчени едно в друго, отново бяха готови да политнат още по-надолу. Гавин имаше чувството, че след миг, ръката му ще изскочи от раменната става. Болката стана нетърпима. Той стисна зъби, сгърчи лице и с последни сили се опита да стъпи на най-близката издатина. Още едно заклащане и двамата сигурно щяха да се озоват на дъното на пропастта.

Графът изсумтя. Гавин усети как ръцете на Атол започнаха да дращят по каменните зъбери с отчаяна надежда да се заловят за някаква по-солидна опора, за да предотврати смъртоносното падане. Постепенно опъването на колана на Гавин започна да отслабва, защото Атол бе успял да се добере до въжетата, висящи от отсрещния край на моста.

— Имаш ли сили да се удържиш още малко?

— Да… — чу се дрезгавият глас на графа. — По дяволите? Какво стана с проклетия въжен мост?

— Не зная. Но подозирам, че някой е прерязал въжетата на отсрещния край на моста, за да ни прати направо в Ада!

— Видя ли го?

— Стори ми се, че зърнах нещо да пълзи в сенките зад скалата, при това точно преди да се срути този прокълнат мост. Ще успееш ли да се изкатериш нагоре?

— Да. Ще се справя.

— Лошо ли се удари?

— Нищо особено. Главата ми се удари в скалата.

— Няма страшно. Тя е толкова дебела, че нищо не може да я строши.

— Много ти благодаря за загрижеността! — озъби се Атол.

— Няма за какво. След като се добереш до площадката, спусни едно въже, за да ме изтеглиш при теб.

Явно беше, че някой се опита да ги убие. Ако този злодей все още дебнеше отнякъде, навярно сега не бе на себе си от яд, че не е успял да ги запрати към дъното.

— Ще се опитам да освободя колана си.

— Точно с това ли трябва да се занимаваш сега! — възмути се графът. — Защо не се опиташ да се покатериш преди мен? Така ще ми освободиш пътя нагоре.

Гавин се усмихна мрачно и започна да се катери нагоре по острите скални ръбове, внимавайки при всяка стъпка, защото можеше да се окаже последната в живота му.

— Нали ми спомена, че имало и други пътища към подземието под южното крило? Защо трябваше да се озовем в тази Дяволска порта?

— Побързай, мътните да те вземат! — изкрещя Атол. — Въжето започна да се трие в скалата и ще паднем надолу!

— Дръж се! Дръж се здраво, приятелю — опита се да го окуражи Гавин, — преди тези дяволски въжета отново да се прокъсат от другия край!

Щом чу виковете, Джоана изскочи от скривалището си зад каменния саркофаг.

Гласът на Гавин! Нима с него се бе случило нещо ужасно?

Обезумялата жена изтича до нишата в началото на тунела, грабна факлата, която стоеше там, оставена от незнайните посетители преди нея, сетне веднага измъкна кремъка и огнивото. Нима е попаднал в Дяволската порта? — трескаво се питаше тя, докато чакаше факлата да се разгори. Побягна по тунела към Дяволската порта. Сигурна бе, че виковете идваха от тази посока.

След като Майката и Маргарет напуснаха криптата, Джоана още дълго не посмя да се помръдне, изумена от това, което бе узнала. Но викът на Гавин моментално я изтръгна от вцепенението.

Докато тичаше запъхтяна из подземния лабиринт, загубила представа за времето, някаква жестока ледена ръка бе сграбчила сърцето й.

Може би го окуражи полъхът на свеж въздух от някаква невидима цепнатина в скалите или пък му го подсказа промяната в ехото на собствения му глас, но Гавин усети, че му остава още малко до спасителната площадка сред скалите над пропастта.

Скъсването на въжения мост и пропадането им над бездната окончателно премахна подозренията му относно ролята на граф Атол в тази загадъчна история. Дори графът да кроеше коварни планове да завладее замъка и имението, вече нямаше съмнение, че не е замислял убийството на новия господар на Айрънкрос Касъл. Нали досега имаше няколко удобни възможности да го тласне в бездната и да се отърве завинаги от него.

Внезапно Атол го сграбчи за крака и го принуди да замре от изненада. Гавин се обърна да го наругае, но графът мълчаливо кимна към мрачната бездна под тях.

В следващия миг отнякъде се чуха леки, забързани стъпки.

Гавин реши, че най-после ще им се притекат на помощ. Обаче скоро усети как над него някой започна да разклаща въжето, за да го събори в пропастта.

С бесен вик Гавин започна да се катери нагоре, когато до слуха му достигнаха ужасяващите звуци от стържене на острие на нож във въжето.

Оставаха й броени метри до непрогледната, бездънна дупка, която неслучайно си бе спечелила прозвището Дяволската порта, когато чу гласа му, но този път много по-ясно и отчетливо. Затича се още по-бързо. Тунелите бяха все така мрачни, със застрашително надвиснали над главата й сводове, но тя не мислеше дали на следващия завой я очаква някаква нова опасност.

Още един остър завой и тунелът внезапно се разшири пред трескавия й поглед. За щастие запъхтяната Джоана навреме съзря непрогледната дупка и се спря на няколко метра от пропастта. Пое си дъх и се огледа, инстинктивно притискайки се към стената.

Въженият мост бе скъсан. Джоана веднага вдигна високо факлата и я разклати, за да може да се ориентира. Едно от въжетата, които бяха крепели моста, висеше срязано. Опита се да проумее какво се е случило, но в следващия миг кръвта й застина — отсреща се прокрадваше някаква смътна сянка.

— Там ли си? — панически извика тя.

Гласът на Гавин долетя отдолу, от мрака. Сянката веднага се отдръпна в непрогледния тунел зад гърба й. Джоана вдигна факлата и се огледа предпазливо. Искаше й се да се втурне отново в тунелите, за да заобиколи Дяволската порта и да излезе на отсрещната страна, за да се опита да настигна този подъл негодник… Но мисълта за Гавин веднага я накара да забрави за всичко останало. Трябваше веднага да изтегли въжето…

Младата жена коленичи до ръба на бездната и наведе факлата, за да го освети. Виждаше как той се придвижва сантиметър по сантиметър нагоре в отчаяни усилия да се добере до корниза.

Но преди да успее да му извика, един мъжки глас проехтя още по-отдолу:

— Джоана!

Тя остана поразена от радостта на Атол.

Задъханата старица още не се бе измъкнала от тъмния тунел, когато се натъкна на Джоана, коленичила над непрогледната пропаст.

Така… — усмихна се тя, — сега вече е свършено с нейната влудяваща игра на криеница в мрака на подземието!

Но се отдръпна изплашено, щом чу шума от катеренето на двамата мъже по скалите над бездната. После кимна доволно и безшумно се скри в пещерата.