Мей Макголдрик
Пламък (23)

Глава 22

Докато протягаше ръка, за да издърпа ранения граф Атол, Гавин не откъсваше поглед от смаяното лице на Джоана.

Тя също не посмя да прошепне дори една дума, очаквайки със страх, дали Гавин ще успее да изтегли графа от зеещата бездна.

Едва когато граф Атол се добра до площадката и се отпусна задъхан и треперещ, Гавин забеляза уплахата в очите й. Тя веднага се извърна настрани. Излишно е да я питам какво ще прави сега — помисли си младият леърд. Явно беше готова отново да побегне към тайнственото си мрачно свърталище.

— Не си отивай! — заповяда й Гавин.

Тя го погледна.

— Ти ли си, Джоана Макинес? — попита я, като се постара да изглежда изненадан, защото не беше забравил думите на Атол.

— Да, тя е — потвърди графът.

Гавин го погледна и забеляза окървавената му вежда. Коленете на Атол се подкосиха и той политна назад към бездната. Но Гавин веднага го хвана за рамото, за да го издърпа навътре, към спасителната стена.

— Не те изтеглих от тази черна дупка, само за да рухнеш отново в нея. Седни там и не мърдай!

— Но Джоана… — опита се да възрази графът.

— Сядай там и внимавай да не би онзи злодей, който преряза въжетата, да стори същото с гърлото ти! — извика Гавин с властен, нетърпящ възражения тон. — Ако тя реши да се махне веднага оттук, длъжен съм да я съпровождам, да я пазя…

Атол недоволно поклати глава.

— Не, аз… аз по-добре от нея знам как да се измъкнем. Най-добре е да тръгнем заедно.

Двамата мъже останаха изумени, когато гласът на Джоана изкънтя неочаквано силно:

— Джон, ще останеш тук и повече няма да се обаждаш!

Заповедта й имаше неподозиран ефект. Атол се измести наляво и впери недоумяващ поглед в бездната.

— Тук ще стоиш и ще чакаш, Джон — отново му заповяда тя. — Аз ще съм някъде наблизо. А пък ти… ако не можеш повече да стоиш тук, ще тръгнеш по този тунел и ние с теб ще се срещнем навътре в прохода.

Атол кисело се усмихна:

— Колко си властна…

— Да, такава е — измърмори Гавин и приклекна до графа, за да му помогне да се облегне на стената.

Атол се настани по-удобно и оправи колана си, след което замислено изгледа Гавин.

— Не съм толкова безпомощен, че да се налага някакъв пришълец от низините да се грижи за мене! — посочи с върха на кинжала си към дъното на тунела. — Хайде, тръгвай. Не искам да ти бъда в тежест, докато бродиш из този ужасен лабиринт.

Младият леърд смутено се усмихна, сетне се обърна и проследи с поглед Джоана, която за миг изчезна зад завоя на тунела, от който се бе появила.

 

 

Маргарет притисна с ръце корема си и продължи да следи с поглед свещеника, който с припрени движения събираше оскъдните си вещи. Но не можеше да сдържи сълзите си, които се стичаха по бледото й лице.

Кожената му торба лежеше на леглото с развързани върви. Тя протегна ръка и взе вълнената му качулка. Притисна я към лицето си, за да вдъхне миризмата, след което избърса с нея сълзите си. Отец Уилям я погледна и изръмжа нещо, преди да грабне качулката от ръцете й и да я напъха отново в чантата.

Спря се и вдигна поглед към изящно инкрустирания сребърен кръст, висящ на отсрещната стена. После припряно започна да рови в торбата, сякаш търсеше нещо изключително важно. Измъкна навън всичко, но очевидно остана разочарован, защото яростно изруга и започна да натъпква вещите обратно. След секунди обаче търпението му се изчерпи и той я запокити върху пода.

Зарови пръсти в оредялата си коса, преди да се спре объркан и смутен до леглото в ъгъла.

— Аз… аз ще се върна за теб, Айрис — избъбри той, докато очите му неспокойно оглеждаха стаята. Внезапно закрачи неспокойно и се спря до стената пред висящия сребърен кръст. — Кълна ти се пред Светото разпятие, че ще бдя над теб. Няма да те изоставя, нито теб, нито рожбата ти!

Докато го слушаше, Маргарет се запита дали не е загубил разсъдъка си. Ами ако е обладан от нечестивите сили?

Няма значение — каза си тя. — Вече нищо няма значение.

Обичаше го. Какво от това, че я наричаше с името на друга жена, че бе принуден да се крие заради прегрешенията си — всичко това нямаше никакво значение за нея. Тя знаеше, че е длъжна да го следва до сетния си дъх, стига само той да пожелае да я вземе със себе си. Тази мисъл я разтревожи. Ами ако не я иска? Не, решително тръсна глава Маргарет, това никога няма да се случи.

Събрала кураж, Маргарет набързо смъкна покривката от леглото, завърза краищата й и изтърси във вързопа всичко, което допреди малко беше в неговата кожена торба.

Той се нуждае от мен — неуморно си повтаряше тя. — Той се нуждае от мен, при това повече, отколкото е склонен да признае.

Бавно пристъпи към него, хвана ръката му и топло я стисна в своята. Сега очите му отново заблестяха. Не, той никога няма да посмее да ме нарани — помисли си Маргарет.

Тя стоеше пред него, едва сдържайки сълзите си. Искаше й се да може да изрече:

Ще дойда с теб. Вече няма от какво да се страхуваш. Ще остана при теб, ще се грижа за теб, ще те обичам, и то така, както никоя друга не те е обичала. И няма никакво значение, какво ще си помислят или ще кажат другите! Кажи ми само… че съм ти нужна. Моля те, Уилям, кажи ми, че ме желаеш!

— Здравей, Айрис. Така се радвам, че отново сме заедно — отец Уилям шепнеше, сякаш току-що се бе събудил от тежък сън. — Този път наистина ще дойдеш с мен.

Маргарет само кимна, обзета от признателност и възторг. Защо, по дяволите, не можеше да скрие радостните си сълзи? Пое дланта му, поднесе я към лицето си и отново я притисна към треперещите си устни.

Той ме разбра — изхлипа тя. — Той наистина ме желае!

 

 

Джоана запрати факлата на земята и се хвърли в прегръдките му. Слава Богу, той бе оцелял! Малко оставаше да потъне в бездната. Можеха да го убият! Тя изтръпна, ужасена от тази мисъл, и още по-плътно се притисна към него.

Гавин зарови лице в косите й.

— Джоана, моля те, внимавай да не ме издадеш. За нищо на света Атол не бива да разбере, че вече се познаваме — говореше напрегнато, не отделяше ръце от кръста й. — Нали не искаш да плъзнат слухове за теб, нали не желаеш да бъде опетнено името ти…

— Точно сега никак не ме вълнува, какво ще си помислят другите за мен! Сега, след като преживях толкова опасности… — тя впи огнен поглед в зениците му, искрящи на светлината на факлата. Гавин сведе лице към нейното. Горещите й устни се притиснаха към неговите. Но само след миг той се отдръпна.

— Джоана — дрезгаво промърмори, като притисна устни към ухото й. — Ще те измъкна от това проклето подземие, но иначе нищо не бива да се променя между нас. Ние сме…

— Какво рече? — попита тя, отдръпна се от него и го изгледа смаяно.

— Ние сме създадени един за друг, Джоана. Искам да се омъжиш за мен.

Да се омъжиш за мен… Така й се искаше да го чува отново и отново. Никога нямаше да се умори да слуша тези думи. Ала нямаше право да го насърчава, да й ги повтаря, защото не знаеше какви изпитания още им готви съдбата.

— Сега трябва да се върнем по обходните тунели — разгорещено продължи той, — за да вземем Атол с нас, преди да се измъкнем от този проклет лабиринт, а след това…

— Не! Не мога да дойда с теб! — опита се да протестира тя. — Ако тръгна с теб, всичко ще се разкрие…

— Джоана, Атол вече те видя! — извика Гавин. — Нима си въобразяваш, че ще мога да го убедя, че така му се е сторило? Че си била само призрачно видение, изплувало сред мрака на подземието… — поклати глава. — Не, скъпа. Той никога няма да ми повярва. Нали го знаеш колко е упорит? Твърдоглав е като всички планинци… А пък аз, разбира се, въобще не съм съгласен, Атол да ме помисли за пълен идиот!

Тя понечи да му възрази, но Гавин притисна ръката й към гърдите си.

— Този път няма да отстъпя! Ще напуснеш пещерите и ще заживееш отново като всички нас. Нима не разбираш, че не само моят живот е в опасност всеки път, когато сляза в този мрачен лабиринт? Който и да е нашият смъртен враг, следващия път, може би ти ще бъдеш целта му!

Джоана изтръпна и веднага се притисна към широката му гръд.

— Да, скъпа моя, няма да те оставя повече да се скиташ сама под тези надвиснали сводове. Можеш да оспорваш решението ми колкото искаш, но още сега ще дойдеш с мен.

Гавин бе напълно прав, като твърдеше, че убиецът вече е узнал, че тя се укрива в тунелите под замъка. Джоана веднага си припомни за срещата на Майката и Маргарет в гробницата. След като Маргарет си бе тръгнала, нима не беше възможно Майката да се е прокраднала до въжения мост над Дяволската порта и да е прерязала въжетата? Само че, как бе разбрала къде са се намирали Атол и Гавин? Може би случайно бе попаднала в тунела, водещ към Дяволската порта? Или просто бе решила да мине по-напряко…

Думите на Гавин я накараха да се замисли. Ако наистина Майката бе прерязала въжетата — нещо й подсказваше, че не е била Маргарет — то това… Боже мой, това означаваше, че тя е узнала, че Джоана Макинес не е мъртва и се укрива в подземията! Тогава тя нямаше да се успокои, докато не довършеше пъкления си замисъл, започнат с онзи опустошителен пожар в южното крило!

Ако тези предположения се окажеха истина, как щеше да осъществи плановете си да отмъсти за гибелта на родителите си? Не, явно Гавин имаше право. Трябваше да се върне на белия свят, придружавана от него, а след това, да измисли как да опази не само себе си, не само него, но и останалите обитатели на замъка.

Но възникваха други проблеми.

— А как ще обясня на хората от Айрънкрос Касъл къде съм била през цялото това време?

— Въобще не е нужно да им даваш обяснения! Никому нищо не дължиш — възбудено й отвърна той, зарадван от решението й да се вслуша в съвета му. — Най-добре ще е да ме оставиш аз да се оправя с тези досадни подробности.

— Но какво ще кажеш на слугите, на войните, на жените в замъка?

— Само това, което е нужно да знаят! — отсече той. — Откога господарите са длъжни да дават обяснения на прислугата? Ще им спомена, че си се появила тъкмо навреме, за да ни спасиш. А колкото до това къде си била досега, ще им кажем, че нищо не си спомняш след пожара.

Джоана се опита да намери някакви недостатъци в плана му, но не успя. Внезапно обаче я споходи друга тревожна мисъл и тя пак впери изплашен поглед в лицето му.

— Нали няма да ме изпратиш при баба ми под предлог, че така ще бъда по-добре защитена? Не ме интересува какво ще каже тя. Искам да остана в Айрънкрос Касъл. С теб.

Той се усмихна и кимна:

— Но само при условие, че ми обещаеш да се омъжиш за мен веднага след като уредя разтрогването на годежа ти с онзи досаден тип, с Джеймс Гордън.

За миг младата жена се поколеба, припомняйки си, че може би няма да е жива след следващото пълнолуние. Справедливото наказание над жените от манастира навярно щеше да сложи край на мечтите й да има съпруг, деца и щастлив живот.

Джоана пое дълбоко дъх, за да се овладее.

Но защо трябваше да споделя и тези свои опасения с Гавин? Ако всичко бе по-различно, ако животът й принадлежеше единствено на нея, ако можеше да бъде обикновена жена с мечти и планове за бъдещето, щеше да е щастлива да се омъжи за лорд Гавин Кар. Нима можеше да мечтае за нещо по-прекрасно?

— Да! — радостно възкликна тя, за да прикрие тревогата си. — Да, ще се омъжа за теб.