Мей Макголдрик
Пламък (19)

Глава 18

Още с влизането си в голямата зала, Гавин се спря на прага, за да огледа хората, скупчени около дългите маси. Повечето от тях бяха пристигнали заедно с него в Айрънкрос Касъл, но имаше и десетина мъже от свитата на Джон Стюарт, граф Атол. Те вече се бяха смесили с подчинените му войните. Неколцина от бойците довършваха закуската, но повечето чакаха заповедите на господарите си и играеха на зарове.

Гавин потърси с поглед Алан. Икономът седеше навъсен между Едмънд и Питър. Явно беше засегнат от шеговитите подмятания на двамата младежи. Миналата нощ, когато бурята беше стихнала, Гавин бе попитал Джоана какво мисли за иконома. Не можеше да си обясни защо е предпочела да се скрие в подземието, вместо да потърси помощта на иконома. Нали Алан бе служил предано на баща й, толкова много години?

Но Джоана не се терзаеше от подобни съмнения. Нямата Маргарет бе сестра на Алан и той би повярвал на нея, отколкото на обезумялата от скръб дъщеря на господаря му.

Гавин не можеше да я упреква за недоверието й към хората. След всичко, което бе преживяла, младата жена имаше пълното право да подозира всеки от обитателите на замъка, дори и мъжете от съседните имения. Това го подсети, че тази сутрин му предстои среща с граф Атол.

Призори, въпреки настойчивите му молби, Джоана отново се бе скрила в мрачните подземия под старата кула на замъка. Младият леърд упорито я убеждаваше да остане в спалнята му и да залости вратата, както и да престане да се крие от обитателите на имението.

Гавин подозираше, че граф Атол е свързан със случилото се в Айрънкрос Касъл. Отново го обзе безпокойство. Не биваше да й позволява да се връща в скривалището. Нали самата тя го бе предупредила, че Атол знае за тайния проход. Какво ще се случи, ако се натъкне на онзи подъл престъпник?

Обезпокоеният леърд рязко се обърна, готов да се върне веднага в стаята си, да отвори тайната врата — да се спусне в подземието и да намери убежището на Джоана. Тя трябваше да го изслуша и да се върне в спалнята му, където щеше да бъде в безопасност…

— Изглежда не съм единственият, който се е успал тази сутрин…

Гавин се спря и се отдръпна, за да не се сблъска със снажния граф. Изгледа го хладно и подозрително. Едва успя да прикрие облекчението си, че поне днес граф Атол няма да проникне в подземието, защото до края на деня няма да може да се изплъзне от погледа му.

— Но като се вгледах по-внимателно в лицето ти — добави иронично Атол, — си зададох още един въпрос. Какво става с теб, съседе? От известно време насам изглеждаш много объркан. Какво толкова се е случило, та господарят на Айрънкрос Касъл е тъй мрачен въпреки чудесната утрин? Да не би някое призрачно създание отново да е задигнало портрета на Джоана от Южната зала?

— Престани с тези шеги! — ядосано промърмори Гавин. — Струва ми се, че си запознат със събитията в Айрънкрос Касъл много повече, отколкото се полага на някой гостите, пристигнали тук едва завчера.

Граф Атол сви рамене, усмихна се кисело и махна с ръка, посочвайки към пейките около дългите маси в голямата зала, изпълнени с войни от двете съседни графства.

— Не се случва много често човек да чуе толкова забавна история… като тази, за която ми разказаха в твоя замък. Не мислиш ли, че благородник с твоята репутация може да стане за смях, ако губи самообладание всеки пъти, когато някой от прислужниците му премести портрета на лейди Джоана? За тази твоя налудничава мания говорят не само конярите, но дори и миячките в кухните. Макар, че според мен през цялото време се чудят дали да се смеят, или да се озъртат, за да не си навлекат гнева на господаря на замъка.

— Това само доказва, че не са изгубили здравия си разум — неохотно промърмори Гавин и продължи да се вглежда в лицето на своя съсед. — Знаеш ли, Атол, за малко да повярвам, че си научил всичките тези слухове от някоя от миячките в кухнята или от момчетата в конюшнята. Но като имам предвид, че през последните два дни твоето отвратително настроение отблъскваше всички обитатели на замъка, не вярвам да са те приели радушно в кухнята или в конюшнята на моя замък.

Джон Стюарт погледна към широката врата на голямата зала, преди да се обърне към Гавин Кар:

— Ако не греша, милорд, все още не сте се добрали до виновника за мистериозните истории с портрета на лейди Джоана, нали?

Гавин млъкна и се замисли какво да му отговори. Точно сега пред него стоеше човекът, който, макар и да изглеждаше весел и добронамерен, би могъл да се окаже виновникът за мистериозните събития в Айрънкрос Касъл, включително и за смъртта на родителите на Джоана. Въпреки нейните твърдения, Гавин не вярваше, че граф Атол трябва да бъде изключен от заподозрените. Същото се отнасяше и до жените от манастира. Освен това, дори и да бе невинен, Джон Стюарт — груб и недодялан като почти всички жители на северношотландските планини — дразнеше леърд Кар.

Гавин се обърна и изгледа изпитателно едрия граф, без да откъсва поглед от насмешливите му светлосиви очи.

— Много ме безпокои мисълта, че тайнственият крадец може би знае не един, а няколко скрити входа, откъдето може да проникне в подземията под Старата кула — младият леърд недоволно смръщи вежди. — Винаги когато се опитвам да намеря опитен водач, който да ме преведе през тайните входове и коридори, срещам само сведени погледи и стиснати устни. Човек може да си помисли, че новите ми васали до един са жалки и страхливи псета.

— Защо говориш така? Сигурен съм, че всеки от по-старите прислужници в Айрънкрос Касъл ще те разведе до най-страшните кътчета на подземието — граф Атол на свой ред смръщи вежди. — Например Алан живее тук още от дете. Нищо чудно каменните стени в подземието да са били зидани от неговите прадеди. Да, няма съмнение, че трудно може да се намери по-опитен водач от иконома Алан, за да се обикалят подземията на замъка.

— Но той ми заяви, че никога не е слизал долу! Или поне не го е вършил през последните десетина години. Научих също, че и ти си скитал доста из околността и я познаваш като петте пръста на ръката си. Казаха ми още, че като дете често си оставал по цели седмици в замъка.

— Кой ти го съобщи? Ако не вярваш на думата на един шотландски благородник, на един чистокръвен и почтен северняк, значи по нищо не се различаваш от онези глупаци, които мият чиниите в кухнята!

— А ти пък, можеш да си вярваш, в каквото си искаш! — сърдито изръмжа Гавин. — Но аз не съм толкова глупав, че да не се интересувам що за хора са новите ми съседи.

Атол за миг го изгледа втренчено, след което добави замислено:

— Аха, сега разбирам… Явно ти не си от хората, които ще пропуснат дори и най-незначителната възможност да поставят съседите си на мястото им.

Кар енергично кимна, за да не остане никакво съмнение в Атол, че този път е улучил верния отговор.

— Хм, може пък наистина да си откровен и честен човек — замислено промълви графът. — Само че тези добродетели не са много разпространени сред нехранимайковците от низините! — вниманието му внезапно бе привлечено от подноса, отрупан с блюда, който един от прислужниците носеше към подиума в дъното на голямата зала. — Не зная дали вече си сдъвкал дневната си дажба от телесата на новите си съседи, но аз съм много гладен и предпочитам да седна до масата, вместо да си губя времето в празни спорове.

— Но първо ми кажи познаваш ли добре проходите в подземието под замъка?

И този път нито един мускул не трепна на лицето на граф Атол, но Гавин, който не откъсваше поглед от събеседника си, вече беше напълно убеден, че има нещо подозрително в поведението на графа. С всяка изминала минута у младия леърд се затвърдяваше мнението, че Атол се опитва да прикрие нещо.

— Да, ти явно няма да се откажеш от този досаден разпит. Всъщност, ако толкова държиш да бъда напълно откровен с теб, малко хора познават подземието по-добре от мен!

От напрегнатия поглед на Гавин не убягна лекото потрепване на веждите на графа, преди той да се обърне и да тръгне към дъното на залата. Някакво предчувствие прободе сърцето му, затова побърза да го настигне. Двамата мъже едновременно стигнаха до подиума.

Щом се настаниха на отредените за тях столове около масата върху подиума, Гавин махна с ръка на графа да доближи стола си до неговия, след което веднага заговори нетърпеливо:

— Искам да ти направя едно предложение. Един вид размяна. Няма да те питам как си научил всички така наречени „тайни“ проходи, изходи и отклонения в подземните коридори, но в замяна ти ще ме научиш как да се оправям в този подземен лабиринт.

Атол откъсна кълката на печената патица, захапа я и млясна апетитно, преди да отговори:

— Няма за какво толкова да се пазарим. Ще се радвам да ти услужа и ще ти покажа всички коридори, проходи и скривалища в подземието. Щом като си толкова любопитен, мога дори да ти разкажа как навремето успях да науча да се ориентирам в онази мрачна дупка.

Гавин го изгледа:

— Наистина ли?

— Винаги ли си толкова недоверчив, или само когато сядаш на масата с някой от новите си съседи?

Младият леърд се намръщи и стисна чашата си.

— Мисля, че съм подхождал с доверие и добронамереност към хората. Но откакто пристигнах в тези диви планини в Северна Шотландия, вече не съм сигурен, че винаги трябва да се отнасям с добро към хората около мен.

Атол изръмжа нещо и отново се залови с печената патица. Явно се интересуваше повече от нея, отколкото от загадките на Айрънкрос Касъл.

— Ти не се ли досещаш защо може да съм толкова мрачен и подозрителен?

— Мога само да предполагам, че искаш да опознаеш по-добре новото си имение — промърмори Атол между две хапки. — Кой знае какво си си наумил? Може дори да повикаш свещеника, за да прогони демоните от подземието!

— Хм, това не ми бе хрумвало… — лека усмивка се плъзна по устните на Гавин, преди да отпие от чашата си и да набучи парче сирене.

— Май наистина ще се наложи да помолиш местния свещеник да се заеме със злите духове и с призраците в подземието — иронично добави Атол и се пресегна към чашата си. — Но ако непременно държиш да те разведа под стария замък и най-вече под централната кула, тогава…

— Ще го направиш ли заради мен?

— Сериозно ли говориш?

— А защо да не съм сериозен? — младият леърд отново впери напрегнат поглед в лицето на събеседника си, докато Джон Стюарт обмисляше отговора си.

— Да, разбирам. Мисля, че нямаш причини да се шегуваш… — той на един дъх пресуши чашата си. — Е, щом си толкова нетърпелив, кога ще пожелаеш да се заемем с тази подземна разходка?

— Още днес! — решително заяви Гавин. — По-скоро още сега, след като се справиш с тази печена патица.

Само един поглед й бе достатъчен, за да разбере, че някой отново е тършувал сред оскъдните й вещи. Сърцето й заби ускорено. Джоана се озърна тревожно, но както можеше да се очаква, не видя никого. Приклекна, сви се на кълбо, напрегна слух и отново се огледа. Отдавна се бе научила да вижда дори в непрогледния мрак на подземието. Да, нямаше съмнение, че някой е бил тук преди нея — признаците за нечие неканено присъствие бяха очевидни. Тя винаги оставяше наметалото си и ризата си в нишата под големия камък, грижливо сгънати и скрити под постелята от сухо сено. Някой беше разровил сеното. От това разкритие кръвта й застина.

Но пещерата бе все така тиха и пуста. Тя се опря на лакти и колене, след което, без да забравя да вземе кандилото си, предпазливо започна да лази към изхода. Тогава откри следите. Ясно очертани в праха следи от мъжки ботуши.

Изплашената жена припряно се загърна в наметалото си и нервно стегна възела на шията си. Нищо не можеше да предприеме, преди да открие кой е бил този неканен посетител. Но още отсега знаеше, че който и да е бил той, непременно ще се върне тук, в нейната светая светих, където, както се бе надявала доскоро, никой и никога нямаше да й досажда.

Грабна кремъка, после бързо събра вещите си, натъпка ги в дълбоките джобове на наметалото и за последен път огледа скромното си убежище. После още веднъж се озърна. Едва се сдържа да не се разплаче. Съвсем доскоро, това убежище й се струваше толкова сигурно, безопасно, неизвестно за всички останали обитатели на замъка. А сега дори и то й бе отнето…

Време беше, унило си каза тя, да отиде в недостъпните дълбини на подземните проходи, водещи към най-мрачните пещери под централната кула на Айрънкрос Касъл. Но първо беше длъжна да посети гробницата. До пълнолунието оставаха само няколко денонощия, а я чакаше още много работа.

Джоана веднага се отправи към подземното езеро, но в бързината не забеляза сянката, притаена към стената, която мълчаливо я последва на безопасно разстояние.