Мей Макголдрик
Пламък (38)

Глава 37

Джоана видя, как някой избута Гавин на светлината. Бледото му лице бе сковано от гняв, а едрата му фигура се олюляваше несигурно заради кожения ремък, вързан около глезените му.

Тя изпищя пронизително и се спусна към него, ала ръцете на няколко жени я задържаха на мястото й.

Алан излезе от тунела зад Гавин и рязко спря. Лицето на иконома бе скрито от стръмния покрив на пещерата, но блестящото острие, опряно в гърба на Гавин, ясно говореше за намеренията му.

— Настъпи пълнолуние, сестро. Нощ, която винаги трябва да помним.

Това не беше същият мъж, когото Джоана познаваше. Нещо не бе наред. Нещо в гласа му, в очите му. Младата жена усети студените пипала на страха да пропълзяват по гърба й и се опита да се освободи от ръцете на тези, които я държаха.

Майката пристъпи напред, без да откъсва очи от лицето на брат си.

— Защо си довел господаря тук?

Алан пусна факлата си на земята, допря острието на кинжала до врата на Гавин, а с другата си ръка го бутна грубо към каменната плоча край езерото. Джоана ахна и прехапа устни, когато видя, че по лицето на Гавин тече тънка струйка кръв.

Гласът на Майката се извиси по-остър и от върха на кинжала в ръката на Алан.

— Попитах те защо си довел този мъж тук!

— Той е леърдът. Него трябва да поднесем като жертва.

Джоана измъкна ръката си и поклати глава. Този човек бе луд! Лицето на Алан бе изкривено от ярост и тя разбра, че иска смъртта на Гавин.

— Ние никога не сме имали намерение да причиняваме още насилие в този свят.

— Ха! — Алан бутна Гавин по-близо към плочата. — Какви са били техните намерения или твоите, няма никакво значение! — Насилието поражда насилие, а справедливото отмъщение на Бога ще падне върху грешника, до десето коляно…

— Не, братко! — прекъсна го Майката. — Това е грешно! Тук ни е събрало възпоминанието за тяхната жертва. Ние призоваваме силата на светиците и молим за тяхната закрила. В прошката няма отмъщение, Алан. Трябва да пуснеш господаря. Ние никога няма да пристъпим волята на нашите отдавна мъртви сестри.

— Без значение колко е силна омразата ти? — извика той. — Аз знам какво се крие в сърцето ти!

— Не знаеш нищо.

— Знам, че дяволът е почернил душите на всички мъже и въпреки това ти си мислиш, че ще го пусна?

— Да, Алан! Ще го пуснеш! — с жар отвърна Майката. — Без значение какво ни е поднесъл животът — страдание или болка — това няма значение. Ние няма да опозорим паметта на нашите сестри.

— Да опозорите? Може би си забравила значението на тази дума — грубо изръмжа той и отново бутна Гавин към каменната плоча. Впи поглед в очите на Майката, но тя не се извърна и лицето й не трепна. — Но аз не съм забравил, как те използваха и после те захвърлиха като ненужна вещ в нощта. Не съм забравил, как кръвта на нероденото ти дете изтичаше в праха под железния кръст.

Алан се пресегна и грубо сграбчи Маргарет за рамото, притегляйки я към себе си. Нямата жена се свлече върху каменния под.

— Погледни я — той посочи жената в краката си. — Това е нашата сестра. Курва! Но въпреки това е наша сестра. И какво стана с нея? От онази нощ не е проговорила, но не е забравила… нито пък аз ще забравя!

Майката отново заговори:

— Това бе много отдавна. Аз бях наранена и…

— Той е причината за твоето страдание! — бледото лице на Алан се извърна към Гавин. — Той ти причини цялата болка.

— Не, Алан. Беше Дънкан, а той отдавна е мъртъв.

— Знам, че Дънкан е мъртъв, сестро — той продължи да се взира в Гавин. — Аз го убих. Трябваше да чакам доста години, но накрая го убих. Убих и синовете му. Да, всички те умряха заради греховете, които са извършили спрямо нашите сестри. Но нито един от тях не умря така, както исках. Само свещеникът намери смъртта, която заслужаваше! Твърде много потайност, твърде много загриженост за това, за което светът отдавна би трябвало да узнае.

— Алан, не знаеш какво говориш!

— Много добре знам! — изкрещя той. — Да не мислиш, че съм луд?

— Алан…

— Да не смяташ, че ми беше много лесно през целия си живот да пазя тайната в сърцето си?

— Тайна?

— Да, аз съм този, който носи проклятието на Айрънкрос. Нашият прапрапрадядо, който е бил иконом на господаря през онази лятна нощ. — Очите му диво заблестяха — той е убил първия леърд. А неговият син и внук, а после и неговият внук на свой ред са поддържали проклятието живо. Да, сестро. Ние сме проклятието!

Алан се завъртя, ритна краката на Гавин и дръпна главата му назад.

— Аз съм проклятието на Айрънкрос, сестро. Аз съм Божията ръка. А сега ми дай чашата и кинжала, и ние още веднъж ще пречистим греховете на Айрънкрос Касъл. Дай ми чашата, Маргарет!

В мига, в който тя се хвърли към брат си, Гавин измъкна главата си. Кинжалът блесна и с мълниеносно движение се заби в гърдите на Алан.

— У… Уи… У… Ти… Уи… уб… уб…

Икономът изумено се втренчи в дръжката на ножа, стърчащ от гърдите му, после в сестра си, която през сълзи крещеше несвързани думи. Сетне нямата жена се отдръпна от него.

Реакцията на Гавин бе светкавична. Претърколи се настрани и ритна с всичка сила краката на Алан. Той се свлече като покосен върху каменната плоча. Гавин се хвърли върху него, преди той да успее да помръдне и натисна кинжала с рамото си, докато проникна дълбоко в сърцето му.

Докато господарят на Айрънкрос притискаше с цялата си тежест тялото на иконома, единственият звук в пещерата бяха пресекливите хрипове на издъхващия мъж и тихият шепот на нежния вятър.

Джоана се изтръгна от ръцете, който я държаха, и се спусна към любимия си. Измъкна кинжала от колана си и ловко разряза кожените ремъци, стягащи китките и глезените му. Гавин се отдръпна от мъртвия иконом, ала не можа да се изправи в целия си ръст, защото Джоана се хвърли в ръцете му.

— Вече мислех, че съм те изгубила — проплака тя, неспособна да се сдържа повече. — Бях сигурна, че това е краят.

Той я притегли буйно към гърдите си.

— Обичам те, Джоана — прошепна и я залюля в прегръдките си. — Вече всичко свърши.

Тя бързо го огледа за някакви рани. Лицето му бе бледо, ала преди да успее да отвори уста и да го попита, той я накара да замълчи с целувката си.

След малко Джоана помогна на Гавин да се изправи на крака. С изключение на драскотината на бузата му не беше ранен, ала все още изглеждаше много слаб. Той не й позволи да се засуети около него и двамата заедно пристъпиха към Майката. Жените се разделиха, позволявайки им да се озоват сред тях. Младата жена видя как Майката вдигна глава, за да срещне погледа на леърда.

— Ти знаеш, че ние нямаме нищо общо с това.

— Знам — отвърна той. — Изглежда, твоят брат е изпълнявал свой собствен ритуал.

— Още като деца ни разказаха за проклятието на Айрънкрос — започна Майката. — Научихме тази история от жените — за смъртта на онези свети жени, както и за смъртта на всички господари на този замък. Но никога не е имало слухове, че нашият баща или дядо са били отговорни за тези убийства — старата жена енергично поклати глава. — Истина е, че са били икономи. Но аз не мога да повярвам, че са били убийци.

— Вярвам ти — кимна Гавин. — След зверското отношение на Дънкан към теб, за Алан не е било трудно да си измисли тази ужасяваща история.

Главата на Маргарет лежеше върху рамото на Майката и тя нежно галеше хлипащата жена по косите.

— Трябваше да се досетя. Тези така наречени злополуки. И не само на господарите. Сега вече всичко си идва на мястото. Който и да го обидеше или предизвикаше, рано или късно изчезваше. Трябваше да се досетя.

— Алан изплашил свещеника и го накарал да избяга от замъка — кимна Гавин. — И е убил отец Уилям при завръщането в Айрънкрос Касъл.

Маргарет бавно повдигна глава и погледна към Майката.

— Ал… уб… Уи… — кимна тя.

— За Алан, неговите сестри са били свещени и неприкосновени като светиците — Майката сведе поглед към крехката жена. — Това е причината, той никога да не позволи на Маргарет да се омъжи. Убил е свещеника, защото е знаел, че му се е отдала. Предполагам, че според него това е било престъпление, което се наказва само със смърт.

— Т… уб… гр…

— Той е убил и Дейвид — бавно изрече Гавин и погледна към Маргарет. — Атол е изпратил младия коняр, за да наблюдава езерото. Навярно е видял вещите на Джоана, разпръснати наоколо, но след това е изчезнал — кимна към нямата жена. — Изглежда, Маргарет е била свидетелка на убийството.

Тя поклати глава в съгласие и отново я отпусна върху рамото на сестра си.

— През онази нощ, когато родителите ти загинаха в пожара — поде Майката и прикова поглед в лицето на Джоана, — тогава за пръв път почувствах, че нещо не е наред с моя брат. Той беше неспокоен, не можеше да скрие тържествуването си, макар че никой не виждаше причина за подобно ликуване. Именно поведението му преди нашата сбирка, ме накара след церемонията да се върна и да си поговоря с него. Но когато стигнах до тунелите в подземията на замъка, южното крило вече беше в пламъци.

— Предполагам, че съм минала по същия път, както и ти — прошепна младата жена, без да отделя поглед от сивите очи на Майката. — Но сигурно съм припаднала в някой от тунелите на южното крило.

— Димът бе толкова гъст, че човек можеше да се задуши.

Джоана и Гавин се втренчиха смаяно в нея.

— Това си била ти, Майко — задавено промълви Джоана. — Ти си ме спасила от огъня. Затова знаеше за изгорените ми ръце.

Майката тъжно се усмихна:

— Да, Джоана. Аз те довлякох тук, долу, с надеждата, че ще си в безопасност. Върнах се отново в Старата кула, но не можах да открия Алан. Всички, изглежда, се бяха заели с гасенето на пожара, затова реших да се върна при теб. Но докато дойдем с останалите при езерото, ти вече бе изчезнала. После, когато не се върна при мен и стана ясно, че си решила да пазиш съществуването си в тайна, аз се изплаших, че ни подозираш. Обаче бях убедена, че трябва да те оставя сама да стигнеш до истината.

— Аз можех да загина в онези тунели. Но ти си спасила живота ми дори и след това, което Дънкан ти е причинил. А всичко това е следствие от жестокостта на близките ми — настоя Джоана. — Ако той не бе извършил онзи ужасен грях спрямо теб, на който Алан е бил свидетел…

— Не — прекъсна я Майката. — Брат ми щеше да си намери някоя друга причина. Това вече е съвсем ясно. Дори като дете, преди да стане свидетел на жестокостта на Дънкан, той бе погълнат от миналото. Предполагам, че е семейна черта — старата жена погледна към неподвижното тяло върху каменната плоча. — Поведението и действията му трябваше да ни подсетят за това. Докато, ние се задоволявахме да принесем в жертва някой фазан, той искаше да убие поне десетина овце. Сега вече разбирам, че е искал да бъде върховен жрец — както в древните религии — този, който изсмуква кръвта на жертвата.

Джоана извърна поглед към иконома, чиято кръв този път бе обагрила камъка.

— Били сме твърде слепи — каза Майката.

— Как искаш да постъпим с него? — попита Гавин и прегърна своята любима.

— Той е… той беше мой брат! Мой дълг и мое право е, да го оплаквам и да тъгувам за него. Ще се моля за душата му. Но никога няма да мога да забравя, че с действията си е опетнил чистия спомен за нашите сестри. Той едва не унищожи това, в което всички вярваме и което никога няма да забравим — обещанието на пречистващата Сила, лек за всички нас.

Когато Гавин стисна ръката на Джоана, тя вдигна глава и погледна в тъмните му очи. Разбра мълчаливото му послание и бе напълно съгласна с него.

Младата жена се отдръпна и се приближи към Майката.

— Майко — прошепна. — Никой не бива да узнае за постъпките на Алан. Ти си направила толкова много, стигнала си толкова далеч, за да позволиш лудостта на един мъж да разруши всичко — Джоана стисна нежно ръката на Майката. — Защо не го оставиш тук? Ние ще го погребем в двора на църквата и ще се погрижим да се прочетат молитви за душата му.

Измина доста време, преди старицата да кимне.

— Ще дойдеш ли да ни видиш? — попита накрая тя и се вгледа в очите на Джоана.

— Ще дойда и ще доведа и своя съпруг.

Очите на старата жена блеснаха одобрително, когато извърна поглед към шотландеца от низините.

— Да, доведи го при нас. Всички ще го посрещнем и ще го поздравим като наш леърд, като господар на тези земи.

Майката и сестра й се обърнаха, за да си тръгнат, а Джоана приближи отново до Гавин и взе ръцете му в своите. В редица по една, жените последваха водачката си към изхода на подземната пещера. Готвачката Гиби се спря пред Гавин и Джоана.

— Трябваше да разбера, че Алан е намислил нещо лошо, когато днес по обяд дойде лично да вземе подноса с храната ви.

— А аз през цялото време си мислех, че ти си ме отровила.

Лицето на едрата жена пламна.

— Макар че може би е било нещо подобно — усмихна се Гавин. — Но каквото и да е добавил към храната ми, не е имал намерение да ме убие, след като все още се държа на краката си и вече се чувствам по-добре.

Жената кимна в знак на съгласие.

— Като се оправите напълно, господарю, ще ви приготвя такова ястие, че никога няма да забравите вкуса му.

— Да, не се съмнявам в това — рече той, а тя се присъедини към излизащите жени.

Джоана остана загледана в тях, докато двамата с Гавин останаха сами.

— Иска ми се да те убия със собствените си ръце, Гавин Кар — избухна младата жена. — За цялото ти твърдоглавие! Никога не съм срещала по-упорит мъж от теб. По дяволите, та ти дори не си планинец! Какво си си въобразявал, като си дошъл съвсем сам тук долу?

— Сам? О, по дяволите! — той сграбчи ръката и я затегли в посоката, откъдето Алан го бе довел.

— Къде ме водиш? — попита тя и взе факлата, която икономът бе пуснал на пода. — И какво смяташ да правиш с мъртвото тяло?

— Сигурен съм, че трима от моите войни с удоволствие ще слязат долу и ще го отнесат. После ще го погребат както подобава. Но в момента, любов моя, не бива да се бавим повече тук.

Джоана се затича след него. Докато бързаха през тъмните тунели, тя дръпна ръката на Гавин, за да го накара да забави крачка.

— Гавин, ти подозираше ли Алан?

— Да, откакто ме заведе в южното крило и направи всичко възможно, за да вляза в стаята с пропадащия под. Беше оставил на видно място няколко ценни неща — едни книги. Той не беше единственият, когото подозирах, но много скоро установих, че той винаги отсъства, когато някой се опитваше да ме убие. После, когато мостът при Дяволската порта бе прерязан, разбрах, че това не може, да е Атол. Освен това, този някой бе достатъчно силен, защото едва не ни събори в пропастта.

— Тогава защо не го спря?

— Все още имаше твърде много неща, които не знаех. Прекалено много въпроси без отговори. Дори не бях сигурен, дали Алан действа сам или с помощта на Майката и нейните жени.

Джоана отново го дръпна, за да го спре.

— Тогава се радвам, че си изчакал — рече. — Щеше да бъде ужасно да ги обвиняваш в ужасното престъпление, което не са извършили — усмихна се и поклати глава. — Като си помисли човек, колко много беди щяхме да причиним, ако и двамата се бяхме заблудили и действахме заедно.

Гавин кимна и тъжно се усмихна.

— Да. Сигурно в Айрънкрос Касъл нямаше да остане жива душа. Щяхме да избием всички.

Тя потрепери и се втренчи в мрака пред тях.

— И къде все пак ме водиш?

Той я хвана за ръката и отново забърза напред. След малко наближиха до стаята за клане и Джоана забави крачки.

— Какво още криеш от мен, Гавин? Моля те, само не ми казвай, че в онази стая ни чакат още мъртъвци.

Той й се ухили и двамата забързаха по последния коридор.

— Не бих се надявал, моя любов. Би било твърде нахално да се моля за това.

Джоана ахна ужасено при вида на неподвижната фигура, просната на пода на стаята.

— Мъртъв ли е?

— Едва ли ще имам този късмет — пошегува се Гавин и й даде знак да приближи факлата до планинеца, който лежеше по гръб. — Не, не е мъртъв. Джон Стюарт има твърде дебела глава, за да умре от едно нежно потупване по главата.

— Нежно… потупване? — изпъшка Атол и примигна, преди да отвори очи. — Главата ми бе разцепена на две и…

— Ти, негоднико! — изръмжа Гавин, приближи и огледа раната на главата. — През цялото време, докато ние двамата с Джоана се опитвахме да спасим всичките проклети планинци от онова въплъщение на дявола, ти си си подремвал кротко тук! А щеше да пазиш гърба ми!

— Има ли… о, моля те, Господи, кога тази стая ще спре да се върти? — жално простена Атол, после ги изгледа накриво. — И какво не е наред с гърба ти?

— Нали трябваше да се появиш в случай на опасност? — изтъкна Гавин.

— Опасност ли? Каква опасност? — попита планинецът. — Имаше ли някаква опасност?

Гавин погледна Джоана и се усмихна.

— Най-после Бог е чул молитвите ми. След този последен удар, нашият добър граф се е превърнал в пълен идиот, любов моя.

— Няма значение дали съм ранен или не! Ти си едно долно псе, а аз няма да позволя на никой от презрените шотландци от границата, да ме наричат любов моя — опита се да извика Атол, трепна от болка и добави шепнешком: — В името на Христовите рани, много добре знаеш, че съм длъжен да бдя над репутацията си!