Мей Макголдрик
Пламък (26)

Глава 25

Гавин отметна косата от челото й и нежно погали лицето й.

— Длъжна си поне да опиташ! — отново се зае той да я окуражава. — Например защо не спреш да подозираш единствено Майката, а да помислиш за някой друг, който също би могъл да го е извършил.

— Не мога да разбера, защо не вярваш, че тя го е сторила! — гневно възкликна Джоана, извърна се и го погледна в очите. — Нали ти обясних, че Майката беше тогава в гробницата. Оттам тръгна към подземието под Старата кула. Така че, най-вероятно именно тя да е прерязала въжетата на мостчето над Дяволската порта.

— Нищо чудно това пъклено дело да е нейно. Но какво ще правим, ако се окаже, че не е била тя?

— Защо непрекъснато я защитаваш? Нима не ми вярваш! Нима тя не ни причини вече достатъчно злини? Още колко убийства трябва да бъдат извършени, за да повярваш на думите ми?

— Не става дума дали й вярваме или не. Докато не получим неоспорими доказателства за вината й, нямаме право да пренебрегваме останалите възможности.

— Повече доказателства не са ми необходими! — извика Джоана. — Защо трябва да чакаме още някой да загине? Ако ти се беше скрил в гробницата вместо мен, ако можеше да се убедиш с очите и ушите си каква неистова омраза таи Майката в душата си, сега нямаше да ми задаваш такива глупави въпроси…

— Да, това е самата истина! — прекъсна я Гавин. — Обаче ние, хората, сме способни да приемем, че някой е виновен само защото ни се струва подозрителен и така оставяме истинският убиец да се изплъзне безнаказано. Самият аз бях изпаднал в подобно положение преди няколко дни. Бях почти сигурен, че Атол е виновен, че той…

— Атол! — ахна тя. — Та той никога… никога…

— Да, вече се убедих, че е невинен — кимна Гавин. — Но го повярвах едва вчера, когато той, заедно с мен бе изложен на смъртен риск. Дотогава никой не можеше да ме разубеди, че граф Атол не е имал мотиви да убие баща ти. Нито пък че не е имал възможност. Освен това, на мен ми се искаше именно той да се окаже виновникът за смъртта им.

— Тогава Атол би трябвало да е имал страхотен късмет, след като не си го убил там, в подземието.

— Да. Така е — въздъхна той. Обгърна лицето й с ръце и напрегнато се вгледа в очите й. — Разбираш ли, скъпа, аз искам само едно — да не допусна още веднъж подобна грешка, защото може да има фатални последици. В никакъв случай не се опитвам да оправдавам действията на Майката и на нейните монахини. Искам само да се добера до истината, както и да се уверя, че никой друг не е замесен в това загадъчно престъпление. Всички в Айрънкрос Касъл твърдят, че нищо не знаят за пожара. Тайнственост обгръща това имение, като гъстите мъгли в ранните есенни утрини.

— Но всичко се дължи на влиянието на Майката.

— Може би е така — съгласи се той. — Но според мен има още нещо. Нещо по-дълбоко, а не само прищевките на една възрастна жена.

— Да не би да говориш за проклятието, което според местните легенди тегнело над моя род?

— Самата ти не си ли си задавала въпроса, кой е погребан в онази тайнствена подземна гробница? — попита я той. Погледът му се отклони към отворения прозорец, през който неочаквано полъхна хладна струя. Усети го по настръхналата си кожа. — Не се ли питаш, защо онези жени са били погребани там?

— Един-два пъти споменах, че има нещо загадъчно в тези погребения, но така и не получих задоволителен отговор. Сигурно е само, че са били непорочни монахини, които никому не са причинили зло.

— Само че, аз съм на друго мнение. Все ми се струва, че заедно с тези жени е погребана истината за нещо толкова ужасно, за което никой не желае да говори. Струва ми се, че ако разкрием тайната на гробницата, ще разберем, защо това мистично проклятие тегне над Айрънкрос Касъл.

— И ще заловим убийците!

— Може би — кимна младият мъж. — Проклятието е много старо и ние с теб не знаем нищо за твоите прадеди. Необходимо е да разровим миналото, макар че гробовете са много стари. Никой не знае, дали няма да се открие някаква връзка между тайните, от години погребани в криптата и злочестата съдба на твоите родители. Както и с опитите да ме убият.

Джоана сви вежди и се замисли, а ръката й машинално потърси неговата силна десница.

— Но това е още една причина да се допусне, че става дума за сатанински ритуали. Боже мой, нима наистина сме изправени пред свръхестествена сила?

Той поклати глава.

— Не, не вярвам. Дали пък цялата работа не е в това, че някой се опитва да използва преданието като прикритие за свои съвсем земни и користни цели? За съжаление, все още не можем да знаем със сигурност това, докато не разкрием мистерията около смъртта на онези жени, погребани в криптата… — стисна здраво ръката й. — Много страдания и изпитания се стовариха на твоите крехки рамене, скъпа моя. Непрекъснато ни дебнат опасности, но трябва да издържим и да разкрием тези загадъчни престъпления. Не бива да пропускаме някоя нишка, защото може да се окаже, че точно тя ще ни отведе до свърталището на убиеца. Да, длъжни сме да проследи всяка следа, независимо че ни изглежда незначителна и несвързана с убийствата.

Едва сега лицето й се отпусна. Но Гавин усети, че тя все още не е убедена.

В миг като този, думите между тях бяха излишни. Младият мъж разбираше какво изпитва тя към него, защото Джоана не умееше да прикрива чувствата си. Не бе имала неговия горчив опит, затова може би така открито изразяваше любовта, обожанието и доверието си.

Той обаче бе принуден да не дава воля на чувствата си. Така му се искаше да й признае колко дълбоко е влюбен в нея, но… но все още не можеше да си го позволи.

Един глас му нашепваше, че още не може да разкрие докрай сърцето си пред нея. Нямаше право да постъпи така, преди да се пребори със своите демони, със своето проклятие.

— Има още нещо — тихо прошепна тя. — В дните преди пожара баща ми се спречка много лошо с местния свещеник.

— С отец Уилям? Хм, а пък аз разговарях с него надълго и нашироко, за да узная колкото е възможно повече за миналото му. Но хитрият свещеник изобщо не спомена, че са имали някаква разправия с баща ти.

— Не, той никога не би признал, че отношенията им бяха много лоши — убедено продължи Джоана. — Нали гибелта на баща ми го спаси от отлъчване и от позорно прогонване от замъка. А пък смъртта на Айрис му позволи да спаси кожата си.

— Айрис? — замислено повтори Гавин.

Странно, защо бе забравил за нея.

— Макар че отец Уилям носи свещенически одежди, това съвсем не означава, че е праведник… Айрис беше една от прислужничките на майка ми. Лекомислено червенокосо момиче, което много се радваше, когато му позволяваха да придружава баща ми и майка ми при посещенията им в кралския двор, защото беше ухажвана от придворните пажове. В свитата на моята майка нямаше много млади момичета, пък и Айрънкрос Касъл винаги е бил прекалено тягостно и скучно място за лудетини като Айрис. Всъщност, преди да се върна тук, тя помолила майка ми да я изпратят при мен. Искала да живее в Стърлинг.

— Но пожарът попречил да се осъществи планът на Айрис, нали така?

— Не, Айрис така и не получила разрешението на майка ми. Дори и да не беше избухнал този ужасен пожар, тя пак нямаше да се премести в Стърлинг. Защото само една седмица, след като се върнах, аз научих от майка ми, че Айрис е бременна.

— Позволи ми сам да отгатна. Никой от мъжете в замъка не е признал вината си.

Младата жена кимна.

— А тя призна ли кой е бил бащата на детето?

— Отначало упорито отказваше. И така продължи до деня, в който майка ми съобщи на Айрис, че ще я изпрати в манастира, за да роди там детето.

— Искаш да кажеш, че е решила да повери тази грешница на грижите на Майката?

— Точно така — кимна Джоана. — Сега нямам право да обвинявам майка си, макар тогава да си мислех, че тя постъпи прекалено сурово с бедното създание, като не му позволи да остане в Айрънкрос Касъл, при хората, сред които бе израснала. Но моята майка, никога не е умеела да се справя в подобни критични ситуации. Тя предпочиташе да избягва разправиите. Обичаше тишината и спокойствието.

— Но нали тази Айрис накрая е посочила името му?

— Да — отвърна Джоана. — Призна, че бащата е бил отец Уилям.

Кой знае защо, това не го изненада. Имаше нещо подозрително в миналото на този свещеник — това предчувствие не го бе напуснало още откакто се беше запознал с него. Гавин неволно си припомни за часовете, които бе прекарал заедно с отец Уилям в църковния двор. Тогава свещеникът с трепереща ръка му бе показал един пресен гроб край стената. Дори бе споменал името й.

— А как прие той обвинението, че момичето е бременно от него?

— Баща ми го наруга, а Уилям въобще не направи опит да се защити. Баща ми го заплаши с публично опозоряване и заклеймяване. Според думите на мама, той дал на свещеника едноседмичен срок да си събере вещите и завинаги да напусне Айрънкрос Касъл.

— Може би всъщност Джон Макинес съвсем не е бил коравосърдечен мъж — тихо добави Гавин. — Познавам благородници, които налагаха по-сурови наказания за много по-безобидни прегрешения.

Джоана тъжно поклати глава.

— Горката Айрис! Никога нямаше да е щастлива с отец Уилям. Затова си мисля, че баща ми не е имал друг изход, освен да прогони свещеника от имението Айрънкрос. Макар че… — колебливо продължи Джоана, — сега на нас подобно наказание да ни се струва прекалено меко, навремето отец Уилям бил много обиден и според думите му, с нищо не бил заслужил подобна участ.

— Следователно след избухването на пожара никой вече не е мислел за наказанието на свещеника?

Тя сви рамене.

— Айрис и нероденото й дете били мъртви, а останалото ти вече го знаеш.

Гавин я изгледа и тя веднага се намръщи.

— Не — рече тя в отговор на неизречения му въпрос, — не е бил той. Или поне аз така мисля. Уилям винаги е бил прекалено малодушен, за да се реши на толкова тежко престъпление.

— Но той е можел да изгуби всичко, което е постигнал дотогава — възрази й Гавин.

Ала тя упорито поклати глава, отпусна се на възглавницата и се загледа в тавана на спалнята.

— Да се скара жестоко с баща ми… хм, просто не ми се вярва. Това някак си не подхожда за човек като отец Уилям. А пък да избие цялото ми семейство, заедно с жената, която е обичал и която е носела неговото дете в утробата си…

— Нали той е изкопал онзи гроб в църковния двор, Джоана? Но ние с теб все още не сме наясно какви са били чувствата му към нещастната Айрис.

Джоана зарови лице във възглавницата, за да скрие сълзите си. Гавин млъкна, разтревожен от риданията й. Протегна ръка, за да я погали по лицето.

— Ти си единствената жена в моя живот, Джоана — прошепна той.

Тя го погали по бузата, преди да заговори:

— Обичам те, Гавин. Искам никога да не забравяш колко дълбоки чувства изпитвам към теб в този миг.

— В този миг? — усмихна се той, избягвайки думите, които знаеше, че тя очаква от него в този момент. — Нима утре ще ме намразиш?

Тя легна отгоре му и строго го погледна в очите.

— Да, да, признавам, че успя да ме покориш. Обещавам, че ще изпълня всяка твоя заповед — развеселен отвърна той. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, обхванаха таза й, а втвърденият му член се настани между бедрата й.

— Всичко, което пожелаеш.

— Може би ще трябва пак да поговорим със свещеника — разсеяно промълви тя, докато се плъзгаше върху него. Джоана притисна устни към шията му, но после внезапно изправи глава. — Не вярвам отец Уилям да е виновен за пожара. Но все пак, не е зле да му напомним, че знаем за неговите прегрешения. И че още не е поел отговорността за вината си пред бедната Айрис.

Гавин се опитваше да следи думите й, но тялото му много бързо го принуди да се откаже от това намерение. Когато тя се надигна и той зърна гърдите й, не можа да устои. Обърна я по гръб, намести се върху нея и обхвана гърдите й.

— Искам… искам да бъда с теб… — тя се изви на дъга. — Искам да съм с теб, когато го разпитваш…

— Стига сме говорили само за него — дрезгаво промърмори възбуденият мъж, вдигна глава и се усмихна предизвикателно. — Първо трябва да го открия.

— Да не би да е изчезнал? — попита тя, докато стягаше бедрата си около кръста му. Ръката й се плъзна между плътно притиснатите им тела и Гавин изохка, когато тя стегна пръсти около неговата мъжественост.

— От вчера никой нищо не знае за него.

Той наведе глава и пое в устата си едното зърно. Когато вдъхна, видя как тя се изви в дъга. На лицето му грейна щастлива усмивка.

— Не зная защо става така, Джоана, но щом те погледна, забравям за проклетия свещеник.

Дяволита усмивка се появи по устните й, докато ръката й насочваше възбудения му член към нежно окосмения триъгълник между бедрата й.

— Нима е изчезнал, след като ние се измъкнахме от подземието?

— Кой знае, може пък да има някаква връзка между тези две събития.

Тя сви колене и се намести под него. Започна да го предизвиква с бавни движения, при което младият мъж окончателно загуби самообладание. Не издържаше на това сладко мъчение.

— Но ще се опитам да разбера какво е станало с него… — изрече през стиснати зъби Гавин. — Може именно той да е… е бил…

Ръцете се спуснаха по гърба му, за да го подканят да навлезе в нея. Пот изби по челото му. Как можеше млад и страстен мъж като него да се владее в такъв миг? За какво, по дяволите, говореха преди малко? Той е…

Загледа се озадачено в нея.

— Той е… — отново започна Гавин.

— Мислиш ли? — изуми се Джоана и за миг спря да се движи. Той веднага побърза да се възползва от тази пауза, за да проникне дълбоко в нея.

Да върви всичко по дяволите — каза си, усетил как топлата й плът се стегна около пулсиращата му мъжественост.

— Избягал е — все пак успя да прошепне Гавин.

И се стегна, за да проникне в нея, отново и отново. Извъртя се по гръб, за да може тя да се озове върху него. Джоана вдигна глава и косите й се разпиляха по гладките й рамене.

— Хм… отгоре гледката е много по-привлекателна — промърка тя.

— Нали си рожба на шотландските планини, колкото си по-нависоко, толкова си по-щастлива — промълви той.

Тя сведе глава, а той веднага пое устните й. Първа се отдръпна, изплашена, че ще се задуши.

— Вече изпратих неколцина от моите хора… — задъхано заговори Гавин, разтърсван от съблазняващите й движения, — по следите на този проклет свещеник. Така че бъди сигурна… а-а — ах… да, те ще го открият… на всяка цена ще го… — не успя да довърши, защото тя рязко ускори ритъма.

Тялото й се изви в мига на така жадуваното облекчение. Гавин усети как тя за последен път се стегна около неспокойната му мъжественост. Докато Джоана крещеше в екстаз, последните му задръжки бяха отнесени от вълните на обезумяващата страст и той изля семето си в нея.

— Джоана! — извика и я повали в леглото. Тя очакваше с трепет последните му тласъци, преди двамата да се отпуснат изнемощели, но безкрайно щастливи.

Дълго лежаха със сплетени ръце, очаквайки нощта да ги приюти в своята призрачна мекота. Тя първа се съвзе и заговори:

— Мисля, че има и други подозрителни хора сред обитателите на замъка. Не бива да ги забравяме. Нали сега ти си тук господарят, така че твое задължение е да се заемеш с тях.

Гавин се засмя и се излегна по гръб.

— Стига толкова, Джоана! Щом толкова настояваш, още сега ще се заема с господарските си задължения.