Мей Макголдрик
Пламък (33)

Глава 32

Когато първите слънчеви лъчи огряха небето, Джоана се уви с наметката си и пристъпи в мрака на тунела зад тайния панел в стаята й.

Трябваше да отиде в гробницата. Да я види още веднъж. В миналото, за нея това бе царство на дявола. Това бе нечиста земя на хора, обладани от злото и техните сатанински ритуали. Ала сега младата жена разбираше, че това е благословено и свещено място, откъдето жените черпеха своята сила и намираха покой за изстрадалите си души.

Имаше нужда да отиде там, да го погледне по нов начин, с открито сърце, да преживее сама пречистващата му сила. Освен това, трябваше да отиде, за да развали това заклинание, което сама бе приготвила. След като бе чула историята на Майката, в която баба й бе изиграла ужасна роля, Джоана просто не можеше да се възприеме като съдия и палач.

Техният разговор предишната нощ бе свършил с въпроса на Джоана за ритуала. Майката й бе обяснила, че това са молитви, чрез които сестрите се надяват да прогонят жестокостта и похотта от господарите. Молитви! Това бе всичко, което й бе казала. Но Джоана не вярваше, че молитвите могат да убиват хора.

Не че Дънкан не е заслужавал да умре, след безбройните нещастия, които бе причинил на толкова много жени. Но какво можеше да обясни смъртта на другите — на синовете му, на майката на Джоана, както и на слугите, които също загинаха в пожара?

Може би, бе истина това, което Гавин й каза. Навярно, силата на проклятието действа, ала нечия човешка ръка я направляваше. И то ръка, която не принадлежеше на Майката.

Джоана се надяваше да е така. След последния си разговор с Майката, през изминалата нощ тя се бе заклела, че вече никога член на рода Макинес няма да й причини зло.

Майката бе страдала достатъчно.

 

 

Когато изморените им коне най-сетне се спряха във вътрешния двор, луната бе изгряла над назъбените крепостни стени на Старата кула. Гавин остави жребеца си на грижите на един от конярите и се втренчи в огромния железен кръст над портите, проблясващ на светлината на факлите.

 

 

Те искаха жени. Те бяха войни. Заслужаваха ги… или поне така си мислеха. С подивели очи, пияни до безумие, те препуснали навън. „Нали познавате този поглед, господарю?“ — бе го попитал старият свещеник. — Виковете им, изпълнени с похот, се извисили над тясната клисура и отекнали в смълчаните небеса. Луната, кръгла като корема на жена, бременна в деветия месец, осветявала пътя им. Мъжете, пияни, обсебени от влудяващо желание за женска плът, прекосили хълмовете и препуснали към долината на девствениците.

Покривът на църквата на манастира избухнал в пламъци, които достигнали чак до небето. Светлината от огъня можела да бъде видяна от Елгин до Абърдауър.

Извлекли жените навън и ги хвърлили подобно на убити сърни върху седлата на очакващите ги коне. Неколцина от селото и игуменът на манастира се опитали да ги спрат, но войните ги заклали като кучета. После се върнали обратно, възбудени от мириса на кръв и опиянени от похотта си. Върнали се при господаря си, горди от себе си, безмилостни и неудържими.

След като захвърлил големия си рог, който преди това бил пресушил до капка, господарят на замъка се изправил на стълбите, усмихвайки се подобно на някой варварски крал. Краката му били разкрачени, а огромните, свити в юмруци ръце — надменно опрени на кръста. Над него големият железен кръст блестял на стената на новия му замък, а на двора горял буен огън. Жените били като полудели, мятали се и се опитвали да се освободят от въжетата. Войните ги сваляли една по една от седлата и ги хвърляли на земята. „Девственица. Да, истинска девственица. Колко отдавна не съм обладавал девственица“ — помислил си господарят и се засмял.

— Съблечете ги! — заповядал той. — Сега ще си избера една от тях. Ето, тази там! По дяволите, ще ги обладая всичките!

И там, на двора, огрени от пълната луна и под кръста на нашата вяра, те отнели девствеността на невинните светици от манастира.

Това било ужасна нощ, нощ на дявола, призован от този зъл господар.

После жените заридали високо, проклинайки ги. Разкъсани и окървавени, но все още горди и силни, те се изплюли в праха на двора и клетвите им огласили нощта. Призовали силата на Бога, силата на кръста, силата на луната и земята и проклели както жестокия господар, така и семето му — до девето коляно.

Господарят започнал да ги удря, а хората му ги повалили на земята, ритайки ги. И под железния кръст тези озверели мъже отново и отново задоволявали презряната си похот, изнасилвайки безпомощните жени.

Но тогава, когато сметнали, че най-после са ги пречупили, господарят чул да се извисява хор от женски гласове. Все по-високо и по-високо, отеквали техните вопли и ридания, изпълнени с безкрайна болка и страдание, докато накрая били удавени от отвратителните смехове на онези чудовища. Ала гласовете се издигнали нависоко и луната станала пурпурна от срам.

Войните се вгледали в небето, застинали от ужас. Тогава се чул нечий вик: „Кръстът!“ Господарят се извърнал към него. Желязото, което допреди малко блестяло на лунната светлина, сега било почервеняло от пролятата невинна кръв. Господарят се изплюл и извадил меча си. Щял да им покаже. Вдигнал меча си над първата жена. Щял да разсече тялото й на хиляди парчета и да ги изгори в огъня. След това и останалите щели да я последват. Той бил господарят на Айрънкрос Касъл! И нямало да се остави да го изплашат жалките хитрини на тези вещици.

Но преди мечът му да се забие в тялото на жената, се надигнал вятър. Воплите на жените продължавали, а вятърът се усилил, извил се над вълните на езерото и се стоварил на мощни талази върху стените на замъка. Никога досега не били виждали подобна сила.

Господарят се олюлял и паднал, а войните му уплашено се отдръпнали. Гледали как вихрушката се извива около телата на жените, които се загърчили, сякаш обладани от висша сила. Прехвръкнали искри от огъня и подпалили разкъсаните им одежди. Сетне една по една застивали мъртви на земята.

Тогава, също така внезапно, както се появил, вятърът стихнал, оставяйки след себе си само телата на мъртвите жени.

Без да ги прониже меч или кинжал да пререже гърлата им, всички жени от манастира били мъртви. А заедно с тях и господарят им — вратът му бил прекършен, а невиждащите му очи били втренчени в кръглата луна.

Никой не знаел кой е взел телата и ги е погребал в подземието под замъка.

— Виждали ли сте гробницата, господарю? — бе попитал свещеникът.

Няма значение кой ги е положил там. По какъвто и начин да са намерили последния си покой на това място, жените от планините узнали къде почиват и започнали да се появяват. Всяка година при пълнолуние те се връщат.

Винаги ще идват и винаги ще помнят!

 

 

Гавин се взря в червеното петно върху огромния кръст над портите. Никой не знае каква част е измислица и каква истина — бе свил рамене болният свещеник. — Но господарите на Айрънкрос са предавали тази история на своите наследници — всеки до един със злочеста съдба — докато накрая замъкът станал владение на Дънкан Макинес.

Старият свещеник бе погледнал втренчено първо Атол, после Гавин. Заяви, че знае много повече за Дънкан, отколкото би искал. И че много добре помни деня на смъртта му.

Гавин прекоси двора и мина под свода, водещ към двора на църквата. Мина покрай гробовете на предишните господари на Айрънкрос, покрай безименните гробове и пристъпи в малката църква.

Остана дълго там. Мислеше си за жените от манастира, за онези, които бяха загинали в пожара, за собственото си семейство.

За пръв път в живота си, Гавин си позволяваше да се освободи от мъката и болката си. Коленичи пред дървения кръст на стената в малката църква на Айрънкрос Касъл и тихо заплака.

 

 

Когато тя отвори очи, той бе там. Лунната светлина нахлуваше през прозореца, къпейки стаята в сребристо сияние. Гавин бе дошъл при нея.

И бе съвсем ясно защо.

Докато той приближаваше към леглото, тя безсрамно огледа всяка част от великолепното му тяло.

Ниският му глас я изпълни с трепетно очакване.

— Чаках те в спалнята си, но ти не дойде — сграбчи края на одеялото и грубо го отметна.

Джоана потръпна под погледа му. Сякаш тънката й долна риза не съществуваше.

— Не бях сигурна дали имаш желание да ме видиш. Тръгна, без да ми кажеш нито дума… Не знаех, че си се върнал.

Гавин се излегна до нея и плъзна ръка по тънкия ленен плат. Тя прехапа устни, но не можа да сдържи стенанието си, когато пръстите му нежно стиснаха гърдата й.

— Дойдох, за да ти се извиня за това.

— О, за това ли си дошъл? — Джоана сведе поглед към възбудената му мъжественост, притисната до бедрото й.

Гавин проследи погледа й и се усмихна.

— Да. Старият свещеник… е, опасенията на Питър, че той навярно е на прага на смъртта, ме накараха да побързам. Реших, че той е единственият човек, който може да ни разкаже истината за Айрънкрос Касъл и за миналото.

— И какво научи?

— По-късно — прошепна и дръпна тънката връвчица на врата й. Сетне плъзна тънкия плат надолу по тялото й. Джоана се повдигна леко, а Гавин бързо изхлузи дрехата и я захвърли настрани. — Още не си ми простила.

— Но аз…

— Не, момичето ми. Имаме много време да разговаряме за свещеника, ала след като се уверя, че греховете ми към теб са напълно опростени.

Блясъкът в очите му я накара да потръпне.

— Аз…

— Аз постъпих зле спрямо теб и заслужавам да понеса каквото наказание си избереш — продължи той с престорено сериозен глас и плъзна крака си върху корема й. — Трябва да заслужа прошката ти. Накарай ме да се потрудя за нея Джоана. Ще се изпотя, за да заслужа милостта ти — ръката му бавно галеше гърдата й.

— Аз не познавам… О! — изохка тя, когато устните му засмукаха зърното й. — Не познавам начините, с които трябва да се накаже мъж като теб. Освен това, винаги съм мислила, че когато молим някого за прошка, използваме езиците си за целта — млъкна, когато Гавин вдигна блесналите си очи към нея.

— Права си, любов моя — дрезгаво изрече той. Облиза с език набъбналото зърно, сетне бавно плъзна език към корема. Там, където я докосваше, кожата й пламваше. Когато стигна до хълмчето, покрито с руси къдрици, Гавин вдигна глава. — Що се отнася до начините, аз мога да ти помогна.

— Не се съмнявам — едва чуто отрони тя. Тялото й вече бе обхванато от огнените вълни на желанието.

— Лежи неподвижно и прави точно това, което ти казвам. Това ще бъде най-голямото ми наказание.

Тя се взря в очите му и видя в тях да проблясват весели искрици. Не знаеше колко далеч ще стигне тази игра, но ако постигнеше своето — а тя щеше да го постигне — предстоящото мъчение щеше да бъде сладко, прекрасно и взаимно.

— Разтвори коленете си! — заповяда той.

Въпреки, че през изминалите дни му се бе отдавала неведнъж, лицето й отново се покри с гъста червенина. Но като погледна към навъсеното му лице, Джоана разбра, че няма избор. Бавно, с удоволствие, което граничеше с безсрамието, тя се разтвори за него.

— Извивам се от болка — пресипнало прошепна той, наведе глава и я вкуси.

Тя едва не подскочи от леглото.

— Трябва да лежиш напълно неподвижно, ако искаш да ме накараш да страдам.

Тя се отпусна назад, опитвайки се да изпълни желанието му.

Гавин отново сведе глава и езикът му погали чувствителното място. Младата жена простена от удоволствие.

— Повдигни бедрата си — продължи с напътствията си той. — Кажи ми, че искаш нещо повече от мен, любов моя.

Тя изви гръб, повдигна бедрата си и поднесе коприненомеката си женственост към устните му.

— Още — прошепна тя, доведена до границата на лудостта.

Той пъхна ръце под нея, обхвана хълбоците й, а езикът му проникна в дълбините й.

Джоана извика, а тялото й се разтърси от вълшебни тръпки, понесено на вълните на пълното блаженство и екстаз.

Когато отвори очи, той лежеше отгоре й и я гледаше така, сякаш я вижда за пръв път. Пълните му устни бяха извити в доволна усмивка, но черните му очи искряха от нежност и любов.

— Значи съм простен? — попита той, сетне целуна леко клепачите й, страните и шията й.

Джоана не отговори, вдигна ръка и погали красивото му лице. Тя бе негова и той бе неин, завинаги. Най-после можеше да си позволи да се отдаде на мечтите си. Най-после можеше да забрави миналото и да се посвети на настоящето.

Бавно се надигна, целуна устните му и сложи ръце на раменете му, докато той се наместваше между краката й.

— Не още. Не съм свършила с наказанието.

Той изгледа гърдите й с лукава усмивка, но преди да успее да направи още нещо, тя го бутна по гръб.

— Аз наистина съм грешник, момичето ми, но не ти ли се струва, че вече съм наказан достатъчно?

Тя не обърна внимание на оплакването му, а се придвижи върху него, така че зърната й докоснаха къдравите косъмчета на гърдите му. Целуна устните му мъчително бавно и изследва устата му с езика си. Тялото му бе напрегнато. Когато ръцете му се плъзнаха по гърба и задничето й и той я притисна към пулсиращата си мъжественост, тя го отблъсна и се плъзна надолу по тялото му.

— Не, Джоана, това е… аз… аз не мога да понеса нито миг повече от това…

Тя се усмихна, а езикът й описа кръг около пъпа му, преди да поеме надолу. Джоана усети как цялото му тяло се напряга от докосването й, а от устните му се изтръгна стенание, когато езикът й обходи цялата дължина на твърдия му член.

— А сега разтвори краката си, любов моя — прошепна тя.

Дълбокият смях, който се надигна в гърдите му я накара да се усмихне. Изпълнена с радост, младата жена наведе глава и го пое в устата си.

— Джоана!

Тя вдигна глава и го погледна.

— А сега повдигни бедрата си! — нареди, а той отново се засмя.

Пое го отново и силно го засмука.

Гавин се изправи, взе лицето й в ръце, привлече я към себе си и впи устни в нейните. Целувката я замая и без да се противи Джоана се отпусна по гръб. Възбудената му мъжественост се притисна до нея, изгаряйки я с топлината си.

— Почакай! — изръмжа той и откъсна устните си от нейните. — Простен ли съм?

Тя леко се надигна и бавно го пое в себе си.

— Да, моя любов. Ала имаш цялото време на света, за да изкупиш греховете си.

Погледите им се срещнаха и нещо много нежно и дълбоко премина между тях.

— Обичам те, Гавин.

— Не искам да те загубя.

— И никога няма ме загубиш. Аз съм твоя, и то завинаги.

— Но ти трябва да знаеш, че имам своите призраци от миналото си и те ме преследват.

— Аз ще ги прогоня — прошепна тя и бавно се раздвижи. — По същия начин, както ние прогонихме моите.

Той я сграбчи за хълбоците и Джоана разбра, че едва се сдържа.

— Наистина ли ние заедно разпръснахме твоите призраци? — промълви през стиснати зъби той.

— Да. Ти ми помогна да прогледна.

— Искам те, Джоана.

— Ти ме имаш, любими. Аз съм твоя.

— Завинаги.

— Аз винаги ще бъда с теб.

— Но аз се страхувам — пресипнало изрече младият мъж. — Страхувам се да не те загубя.

— Не е нужно да се страхуваш. Отвори очите си Гавин и ме виж. Отвори сърцето си и ще ме задържиш завинаги.

— Нуждая се от теб, Джоана.

Тя се опита да преглътне сълзите си.

— Кажи го отново, Гавин.

— Искам те… — той тласна бавно и проникна по-навътре в нея. — Нуждая се от теб.

— Кажи го, Гавин — заповяда тя, усещайки го дълбоко в себе си.

— Обичам те.