Крис Бънч
Кралят-маг (9)

9.
Рейд

Глъч, суматоха и страх царяха по улиците на Саяна. Войските на аким Фергана бяха вдигнати по тревога и се опитваха да въведат някакъв ред, но без особен успех. Във всички посоки тичаха мъже и ревяха с цяло гърло дивотии от сорта на това как черната орис била надвиснала над всички нас; жени врещяха в паника; а кръчмите и храмовете — двете най-предпочитани от човека убежища — бяха претъпкани въпреки късния час. Вестта за ужасиите в двореца явно се беше разпространила като масло над вода и се усилваше по пътя си в страховити размери.

Някои търговци се възползваха добре от цялата суматоха, дюкяните и сергиите им бяха отворени, те стояха пред тях и шумно хвалеха магическата си стока. Купи си амулет и отблъсни от себе си предстоящата гибел. Плати на вещера за заклинание и ще останеш невредим, когато ужасните товиети се развилнеят из Саяна. Търговията им вървеше оживено.

Тъй като всички бяха загрижени за собствената си съдба, никой не ни обърна внимание на връщане към резиденцията. Забелязах, че Жаркото време е почти на свършване и започва Дъждовното време, щом чух глухото ръмжене на гръмотевици далече на хоризонта. Усмихнах се. Лошото време щеше ни донесе определено предимство в предстоящия излаз.

Заповядах на войниците ми да поддържат пълна готовност, привиках офицерите и сержантите си и им обясних случилото се. Не им казах какви точно са плановете ми, само поисках да съберат двадесет доброволци за особено опасна задача и да са готови за поход след три часа. Можех веднага да съставя отряда, но не биваше да оставям малката си част без командири. Добавих, че държа петима от хората, които ще тръгнат с мен, да са кайтци, избрани между най-добрите от местния набор.

Планът ми беше съвсем прост: усилена езда и намираме пещерата, която Тенедос беше „видял“. Джаск Иршад с кукличките трябваше да е някъде там. Удряме по изгрев-слънце, намираме кукличките и ги свиваме. Ако не можем да избягаме с тях и намерим течаща вода, можех да направя омагьосаните предмети безопасни, като ги хвърля в нея — нещо, което бях запомнил от селската ни вещица.

Идеята ми може да звучи нелепо проста, но се чувствах уверен. Иршад и Чамисо Фергана щяха да предположат, че всички са в Саяна, все едно кайтци или нуманцийци, и че ще са парализирани от страх и нерешителност. Ако ударехме тайно и безскрупулно, боговете можеха да подкрепят дързостта ни. От друга страна, при неуспех, не виждах как може да се предотврати катурването на властта в Кайт и да не започне проклетата свещена война срещу Нуманция. Знаех, че ние в Саяна щяхме да загинем първи. Погледнато хладнокръвно, ставаше въпрос за сигурна смърт след три дни или за възможна по-скорошна такава. Изборът не беше труден.

Време за губене нямаше — ако имаше и най-нищожен шанс идеята ми да се осъществи, трябваше да се действа преди някой друг, било от силите на аким Фергана или от бунтовниците в планините, да започне да мисли какво може да стане по-нататък. До изгрев-слънце трябваше да съм далече извън града.

Бях малко изненадан, когато капитан Мелет пръв пожела да се включи сред доброволците — не беше особено подходящ за дързък рейд. Отказах му и той ми отвърна малко кисело:

— Пак ще трябва да пазя домашното огнище, нали. Какво пък, няма да ви преча да си прекарате приятно.

И си излезе нацупен.

От неговата част избрахме легат Бейнър, млад и изключително буен офицер, когото всички, включително и аз, обичахме като брат; сержант Вайън, заблуждаващо дебел мъж, който обаче беше пъргав като змия, и шестима пехотинци, след като всички се заклеха, че знаят от коя страна яде конят и от коя сере. Взимах пехота с пиконосците, защото смятах да се спешим за подстъпа към целта в последния етап.

От моите взех девет души, като назначих ескадронен подофицер Биканер за старши подофицер, а изборът ми включи винаги навъсения Карджан, Кърти, най-добрия ми стрелец, и стабилния Свалбард.

Петимата кайтци ги водеше Йонджи, най-схватливият от планинците, който най-вероятно щеше да се окаже годен за командир. С разрешението на Тенедос го повиших в сержант и смятах да го издигна до офицер в случай, че се върнем живи. И демоните да ги вземат мрънканията на началниците в Нуманция, че съм удостоил с такава чест „един долен пограничник“.

Заведох си хората в една от библиотеките на имението, където Тенедос бе поставил заклинания срещу подслушване, и им обясних как искам да се снаряжат и облекат. Докато говорех, ги следях внимателно: много често човек се пише ентусиазиран доброволец в първия миг, но щом разбере колко рискована е задачата, се разколебава. Забележех ли и най-малкото трепване у някого, щях да измисля някакъв повод да го извадя от списъка — имаше много доброволци, готови да заместят плашливия. Но всички останаха непоколебими.

Отидох в квартирата си с Карджан, за да си приготвя снаряжението. На вратата намерих закована бележка: „Моля явете се веднага в покоите на резидента.“

Трябваше и сам да се сетя какво ще заваря там. Вместо пищно облечения височайш дипломат и магьосник ме посрещна някакъв мърляв тип в мръсен халат и по сандали — спокойно можеше да е един от кайтските вещери, дето се биха с нас при брода.

— Обещах да поставя прегради срещу вражеско подслушване на заповедите ти — каза Тенедос малко лукаво. — Не съм казал нищо за себе си. Много ти е интересен планът, Дамастес. Заслужава си да се види как ще се развие. Между другото, тези дрипи ги взех назаем от един от портиерите ни — но няма да си спомня за заема.

— Не можете да дойдете с нас. Няма да го позволя!

— Вие, легат а̀ Симабю — отвърна изведнъж с много хладен тон Тенедос, — можете да ми предлагате каквито си искате съвети. Но не можете да ми заповядвате.

— О, мога и още как, сър. Началниците ми заповядаха и съм длъжен стриктно да изпълнявам това нареждане, да ви пазя от опасности. И…

— И дрън-дрън. Тръгвам с вас по две съвсем ясни причини. Първата е, че аз съм единственият, който е бил в тази пещера, където най-вероятно се пазят куклите. Как смятате да ги намерите?

— Канех се да ви помоля да обозначите местонахождението на карта. Допускам, че чародейството ви е в състояние да отнесе истинското местоположение към топографско изображение. Сър — вече леко клонях към неподчинение.

— Може би. Въпреки че сега няма да го научите. Втората е, че вие не сте магьосник, легат, нито който и да е от нуманцийците, освен мен. В случай, че сте забравили, ще ни се противопоставят с магия. Както разбрахме, товиетите използват магия, а специално джаск Иршад не е новак.

— Какво става, ако ви убият?

— Тогава бягате в Ърей, отнасяте на Властта на Десетимата радостната вест, давате им хубавия повод да мобилизират армията и най-вероятно ви повишават.

— Едва ли — отвърнах. — Най-добре е да загина до вас.

— Колко благородно — каза с усмивка Тенедос. — Точно както очаквах от едно храбро кавалерийско офицерче.

— Не е благородство, сър. Жив ще ме одерат, ако се върна без вас, а тази смърт е много бавна — беше шега само наполовина. С кариерата ми със сигурност щеше да се приключи. Не че това ме притесняваше особено — бях се заклел да пазя проклетия от боговете дребен магьосник, а той като че ли беше решил на всеки завой да ме принуждава да нарушавам клетвата си.

— Както и да е — рече Тенедос. — Виждам, че нямате сериозни аргументи, след като вече сменихте темата.

Беше си истина — логиката и здравият смисъл бяха на негова страна. Когато на връщане от двореца на аким Фергана ми хрумна планът, се бях замислил как ще се оправя с магията на Иршад и се канех да помоля Тенедос за някое защитно заклинание или нещо такова.

Тъй като баща ми ме беше научил да не споря с началник, когато е решил нещо, и също така да не се боря за загубена кауза, застанах мирно, ударих се с юмрук в гърдите и казах:

— Добре, сър. Моля пригответе се за тръгване до един час. Ще наредя да ви приготвят кон и провизии. И още нещо — сега сте под моя команда, по всички въпроси освен прилагането на магията. Ясно ли е?

Този път Тенедос се усмихна много широко.

— Слушам, легат а̀ Симабю, сър. Ще се подчинявам изцяло, легат а̀ Симабю, сър — заклевам се, че беше възбуден като последния новобранец, очакващ първата си бойна акция.

След по-малко от час в двора се беше събрала най-ужасната сган, която имението беше виждало: двайсет и двама планински разбойници, загърнати в мръсните си дрипави халати и с неизчистени от кръв оръжия. Халатите, тюрбаните и сандалите бяха съвсем автентични, може би прекалено автентични, помислих си, докато се почесвах от кайтската бълха, решила, че нуманцийската кръв е много вкусна, и леко сбърчих нос от вонята. Под светлокафявите халати носехме плетените си ризници. На краката си носехме сандали с ремъци до коленете. За топло бяхме облекли тежки овчи елеци.

Бяхме разчесали козината на животните на обратно, за да заприличат поне малко на рунтавите кайтски коне, макар че ако ги погледнеше човек по-внимателно, все пак изглеждаха твърде чисти и добре гледани. Всеки беше с по два коня, не само за резерва, но и за да носят куклите в случай, че постигнем целта си. Провизиите ни бяха в дисагите, с по един халат за спане навит на руло зад седлото.

На всички нуманцийци преди това беше дадено „Заклинанието за разбиране“, макар че трудно можеха да докарат кайтския акцент при говор. Самият Тенедос говореше досущ като местен — или беше изучавал усърдно езика, или беше настроил заклинанието си до съвършенство. Освен това можехме да използваме сержант Йонджи или някой от останалите кайтци.

Оръжията ни бяха нуманцийски, но не смятахме да се оставяме да ги оглеждат подробно.

И добре, че Тенедос бе решил да тръгне с нас, защото бях погледнал единствената карта на района, която намерих. Освен тънката линия на пътя, водещ към хълмовете, и някакви грубо нахвърляни села, нямаше нищо друго.

Тенедос ме беше попитал как смятам да ни измъкна от имението, след като, разбира се, ни следяха непрекъснато. Казах му, че ще излезем един по един през задната врата, а той се намръщи и отвърна хладно, че може да го направи „неизмеримо“ по-добре. И го направи.

Бях заповядал всички да стоят вътре и нуманцийците ми да следят бдително кайтските войници и слугинския състав. На капитан Мелет бе наредено да затвори плътно резиденцията, докато се върнем — или докато обстоятелствата не покажат, че вече не е необходимо, за добро или лошо. Претекстът беше, че посланикът е стъписан и е изпаднал в ужас след събитията в двореца.

Заваля дъжд, а до съмване оставаха само три часа. На улицата отвън имаше само един човек, присвит до един вход недалеч от портите. Криеше се в сенките, колкото заради мразовития вятър, толкова и за да не го забележат. Духаше си в шепите да ги стопли, когато стрелата на Кърти го улучи в гърлото. Трупът на шпионина рухна и двама войници го издърпаха в двора.

По-впечатляващата част от заблудата едва успях да видя и чуя. Заради вероятното наблюдение с магия от страна на джаските на аким Фергана или на Иршад, Тенедос им беше подготвил по-внушително зрелище. Един магьосник щеше да „види“ десетина души, застанали около блещукащи, подхранвани с масло огньове, и да чуе призрачни викове „М’рт тя Фрьонг!“ Щеше да знае, че никой не може да излезе от имението, без да привлече внимание, и това щеше да го убеди, че сме си вътре.

След като заклинанието бе направено, двайсет и двамата подкарахме през портите.

В този час навън все още се мяркаха хора, но или се бяха побъркали от слухове, омайни билки и пиене, или си вървяха по работата и не ни обръщаха внимание. Оръжията си държахме готови под халатите.

С излизането от Саяна нямаше проблем — стражите на аким Фергана се бояха повече от онова, което ще се опита да влезе, отколкото обратното. Офицерът при портата не си направи труд да излезе от караулката, като видя яздещата към него свирепа чета планинци, а махна на двамата войници да отворят крилата.

Продължихме в тръс навън, в дъждовната нощ, към планинската пустош на Кайт.

 

 

Беше достатъчно светло, въпреки облачното небе и ситния дъжд, за да се виждат грубите коловози на пътя. От засади не се безпокоях — все пак и крадците трябва да спят от време на време, а и малцина разбойници биха се осмелили да нападнат двайсет и двама въоръжени противници. Черният път беше тесен, по-скоро пътека, отколкото път — никъде не можеха да минат едновременно повече от три коня.

На всеки час отдъхвахме по няколко минути. Проверявах грижливо конете, но нямаше проблеми. На съмване спряхме за по-дълго, колкото да сварим ароматен кайтски чай и да сдъвчем по парче сушено телешко.

Четири пъти през този ден минахме през малки селца с не повече от пет-шест глинени съборетини, струпани около площада. Кайтците бяха дрипави и мръсни и очите им лъсваха от омраза към нас, толкова богатите, че чак коне да имат. Но виждаха извадените ни оръжия и мрачните ни лица и се правеха, че ни няма.

Пет пъти срещнахме други групи по пътя. Едната беше малък търговски керван, чиито пазачи едва не изпаднаха в паника, уверени, че ще ги нападнем. Наскачаха от конете си, заизваждаха трескаво мечове и ножове и застягаха броните си. Подминахме ги, без да ги погледнем. Други три се оказаха мъже с навъсени лица, стиснали копия, готови да ги замятат. Оглеждаха с присвити очи и пресметливо оръжията ни, след което решаваха, че цената не си струва наградата.

На четвъртата група се натъкнахме малко преди залез-слънце.

Чухме ги още преди да стигнем до тях — бебешки плач и отчаяно женско мърморене. Бяха някъде около четиридесет, не повече от двама-трима млади мъже, останалите жени, деца и четирима-петима старци. Бяха парцаливи и носеха торби и вързопи.

Щом ни видяха, те захленчиха боязливо за милост, някои дори се проснаха по очи на земята.

Това бе другата страна на златния пряпорец на войната: бедните цивилни, прокудени и безпомощни, лесна плячка за всички. Изпитах жалост и ми се дощя да им помогнем някак, но се вразумих.

— Не искаме да ви навредим — извиках и хленчът бързо премина в благодарности и молитви към боговете да ни възнаградят. Забелязах обаче, че на лицата им се бе изписало неверие, докато ги подминавахме бавно — очакваха да покажем истинския си нрав и да започне насилието.

Стадото си имаше двама пастири — стар достолепен мъж, сигурно старейшината на някое село, и младо момиче, петнайсетинагодишно, което въпреки оцапаните си дрехи и лице изглеждаше смайващо красиво.

— Благодарим ви, добри господа — промълви старецът.

Намерих няколко монети в кесията си и му ги хвърлих — той се поклони благодарно — и продължихме.

На около миля по-нататък намерих безопасен подслон за през нощта. На стотина крачки встрани от пътя се виждаше изоставено селце, кацнало на малък скалист хълм, от който щеше да се получи великолепно укрепление. Дъждът се канеше да премине от лек ситнеж към истинска буря и селските съборетини, колкото и паянтови да бяха, поне щяха да позволят на хората ми да спят на сухо. Това щеше да е последната ни почивка преди атаката и мястото изглеждаше идеално.

Прибрахме конете в една от по-големите къщи и ги нахранихме. Уверих се, че са се погрижили добре за Лукан и Рабит, след което разделих групата на четири части за останалите къщи и се настанихме колкото може по-удобно. Кирпичените къщи се оказаха много големи и в изненадващо добро състояние, всяка с пръстено огнище, изкопано в центъра. Бившите им обитатели ги бяха използвали за обори и жилища едновременно — във всяка имаше ясли. С конските чулове покрихме прозорците и вратите. Наредих да накладат огньове, излязох в тъмното и обиколих по билото да се уверя, че светлините няма да ни издадат.

Изведнъж чух стъпки по пътеката откъм пътя и ръката ми посегна за меча. Очите ми различиха в сумрака две фигури — старецът и момичето начело на групата бежанци, които бяхме срещнали през деня.

Биканер и Тенедос изведнъж се появиха от двете ми страни, с готови оръжия.

— Добър ви вечер — каза старецът. — Макар да се съмнявам, че ще е добра. Видяхме, че свърнахте насам, и си помислихме дали, в името на милостивите Айрису и Джайцини, бихме могли да ви помолим за благодеяние?

Момичето пристъпи напред.

— Ние сме единствените оцелели от село Обех. Всичките ни мъже бяха или избити, или принудени да служат на онова псе Чамисо Фергана, а селото ни беше изгорено, скромната ни покъщнина ограбена, много от нас бяха насилени, а добитъкът ни беше изклан за забавление. Казаха ни, че единствената милост на Чамисо Фергана е да ни остави живи, но че този дар е временен и на никаква прошка повече не можем да се надяваме, освен да побегнем веднага.

— Искаме да ви помолим за един дар — продължи девойката. — Може ли да продължим с вашата група? Чувствам, че сте добри мъже, милостиви хора, и че с вас ще сме в безопасност, докато намерим къде да се заселим.

— Съжалявам — отвърнах й. — Но си имаме дълг и трябва да пътуваме бързо и далече.

Лицето й помръкна.

— Не бихме ли могли поне да се подслоним тук с вас за през нощта? — каза тя. — Една нощ безопасност, една нощ дълбок сън — за бебенцата това ще е като дъх за нов живот.

Отворих уста да откажа отново, но се спрях и помислих. Обърнах се към чародея Тенедос. Той ми махна да се отделим.

— Виждам, че си мислиш същото като мен. Тези бедни хора може да ни осигурят чудесно прикритие за през нощта. Ако Иршад е пратил из района магическите си стражи, няма ли да си помислят, че сме само една тръгнала по пътя група селяци, и нашите хора няма ли да изглеждат като част от групата им?

Точно това ми беше хрумнало и на мен. Кимнах и веднага ме обля топла вълна. Достатъчно зле се чувствах, когато бе трябвало да ги подмина, като им хвърлих само няколко петака — едно от задълженията на войника е да закриля безпомощните.

Биканер също кимаше.

— Да, сър. Идеята я бива. Хич не е хубаво тия нещастници да се скитат по пътищата, без никой да застане между тях и кръвожадните плячкаджии.

Казахме им, че могат да дойдат при нас. Младата жена — представи се като Паликао — изхлипа благодарно.

— Изключително щедри сте — каза старецът, Джайси. — И ни поднесохте два големи дара. Не само тази нощ, в която всички ще можем да се наспим добре, но също тъй ни напомнихте, че не всички на този свят са зли и искат само да навредят на беззащитните.

После извика и бежанците се показаха от тъмното. Не бяхме съвсем наивни в доверчивостта си — извиках си хората и опипахме всички за оръжия. Освен малките ножчета за рязане на храна бяха невъоръжени.

Никой не може да бъде по-жесток от един войник, но пък войникът може да е най-добрият и щедър от цялото човечество. Така беше и с моите хора. Заеха се с окаяните скитници, погрижиха се за всеки да се намери сламена постеля, потупваха бебенцата и се опитваха да поразсмеят децата. Но те бяха видели твърде много ужас и нито шегите, нито смешните физиономии можаха да докарат нещо повече от тъжен поглед. Тъй като разполагахме с предостатъчно храна, с радост я поделихме с тях.

В моята къща бяхме с Тенедос, Йонджи, Карджан и още двама. Подслонихме още толкова бежанци, сред които и Джайси и Паликао.

Бурята се разрази и дъждът заплющя, но в кирпичените къщи беше сравнително уютно, стига да не обръщаш внимание на бълхите, вонята на тор и миризмата на отдавна некъпани тела — неща, с които всеки войник рано или късно свиква.

Не бяхме като костенурки, слепешката натикани в черупката си; мъжете на пост отвън се движеха по двойки, винаги по различни пътеки около хълмчето. Проверявах ги през час и бях доволен, че са нащрек, макар че не бях изненадан. Намирахме се дълбоко във вражеска територия и бяхме твърде малко, за да се отпускаме.

Тенедос седеше от другата страна на малкия огън и слушаше разказа на Джайси за сполетялото ги — мъчеше се да изрови от спомените на стареца информация, която да ни помогне при срещата ни с Чамисо Фергана. Бях се отпуснал на постелята си и слушах разсеяно. Паликао седеше няма и на две стъпки от мен. С изненада забелязах, че мирише много хубаво, не като неумитите диваци като нас, и се зачудих какво ли ухание си е сложила. Изведнъж тя промълви:

— Не мога да слушам повече. Много ме боли, когато помисля за Обех. За всичко, което направи.

Беше тъжна и много ми се искаше да я утеша.

— Предполагам, че на човек като вас ще му се стори дребно. Но бях щастлива. Бях сгодена и двамата с бъдещия ми мъж тъкмо бяхме започнали пробния си брачен живот. После, един ден, седмица преди злодеите на Чамисо Фергана да дойдат и да унищожат Обех, той каза, че бил решил да стане войник, и въпреки сълзите ми ме остави. Обеща, че ще се върне след два месеца с голямо богатство. Но мен не ме интересуваше богатството. Исках само него.

Гледаше ме право в очите и в погледа й нямаше свян.

— Не трябваше да ме оставя — прошепна тя — тъкмо когато започваше да става толкова… чудесно.

Нещо в слабините ми се размърда.

— Трудно е — продължи тя — да се опитваш да заспиш на студено и мокро — ръката й се изпъна, отърка се в моята и тя погали с пръст халата ми. — Този халат изглежда много топъл.

Усмихна се, протегна се лекичко, халатът й се разтвори и видях един гладък гол крак, а за миг — и черното триъгълниче между бедрата.

Тялото й беше чисто, а на глезена си носеше златна гривничка.

Похотта ме облада и за малко щях да я награбя на място, но успях някак да се овладея и да изчакам, докато огънят загасне и всички заспят. Йонджи и Карджан вече похъркваха. След съвсем малко щяха да дойдат невижданите удоволствия.

Погледнах към Тенедос и забелязах, че е вперил очи в нещо на пода. Проследих погледа му.

Торбата на Джайси лежеше между него и Тенедос. Беше се килнала на една страна и беше развързана…

И в нея имаше навито дълго копринено въже — блестеше жълто на гаснещата светлина на огъня.

Товиети!

Мамка му! Магията рухна, членът ми клюмна, все едно че изобщо не бе пожелавал лъжливо мократа топлина на Паликао, и глупостта, предизвикана от магията, която ни бе подлъгала да подслоним при себе си странници, колкото и невинни да изглеждаха, изчезна. Погледнах Паликао да видя дали е усетила промяната, но тя гледаше унесено в пламъците. Босото й стъпало се беше изпънало и се галеше в обутия ми глезен.

Проклятие! За миг се зачудих дали вече не са ударили в другите къщи, дали бойците ми не са мъртви и дали мисията ми не се е провалила още преди да е започнала. Заклинанието, с което ни бяха омагьосали, беше пълно — коланът със сабята ми лежеше чак в другия край на стаята, сабята на Тенедос също беше там.

Чародеят забеляза, че съм видял въжето. Веждите му се свъсиха замислено, после ръката му леко се плъзна към каишката, с която връзваше халата си. Изгледа ме многозначително: „Направи нещо!“

Надигнах се и закашлях неудържимо. Джайси и Паликао се престориха на загрижени, а Тенедос се възползва от разсейването им, пресегна се рязко и допря каишката до коприненото въже за душене. Устните му се размърдаха, после той заувива каишката около пръстите си.

Кашлицата ми позаглъхна и тъкмо посягах към манерката с вода, когато Паликао промълви, много спокойно:

— Знаят кои сме.

Ръката й се шмугна под халата и измъкна жълто копринено въже. Хвърлих се върху нея, хванах я за ръцете, но все едно се оказах на тепих срещу най-силния борец на света. Силата на Паликао бе по-голяма от тази на всички мъже, с които съм се бил, по-голяма и от тази на професионалните борци на селските празненства, и тя без усилие успя да се освободи от хватката ми, опря ръце на гърдите ми, натисна и аз се преметнах през огнището — жарта се разхвърча — и се проснах от другата страна.

Беше се изправила, с въжето в ръце, с дивашка усмивка на лицето — и в този миг чух изненадани и ужасени викове от другите къщи. Джайси също се беше изправил, стиснал въже.

Тенедос започна да реди монотонно:

Чуй ме,

чуй ме,

едно сме,

същата нишка сме,

на един господар служим,

един господар имаме,

един господар има.

Чуй ме,

върти се, върти,

подчини ми се,

връзвай, връзвай,

връзвай и дръж,

трябва да слушаш,

трябва да слушаш,

връзвай, връзвай,

връзвай и дръж.

Жълтото въже в ръцете на Паликао се загърчи и оживя като змия, заизвива се около китките й, заобръща се, заоплита се на кълбо, застяга и тя се забори отчаяно да се отскубне, и падна. Въжето на Джайси също го стягаше и отново чух викове отвън, но този път на жени и деца, след като Тенедос бе обърнал магията им срещу самите тях.

Паликао се опита да се надигне, силата й вече бе не повече, отколкото се полагаше, но аз вече бях станал, бях се добрал до оръжието си и след миг измъкнах сабята от ножницата. Опрях острието в гърлото й и изсъсках:

— Още не съм убивал жена. Но винаги има първи път.

Погледът й се плъзна по дългата стомана към мен, видя истината в очите ми и тя престана да се бори. Зачудих се дали се канеше да ме убие преди, или след като направехме „звяра с двата гърба“, но нямах време за размишления.

— Карджан!

И пиконосецът ми се озова до мен, също с извадено оръжие. Огледах се. Всички товиети бяха овързани в собствените им въжета. Изхвърчах навън в нощта и тръгнах да си проверя хората.

По милостта на Паноан и Айса никой от бойците ми не беше пострадал. Всички бяха заспали дълбоко — и се бяха събудили сред пълна суматоха. Явно моята и на Тенедос смърт трябваше да постави началото на пълно избиване. Казах им какво е станало и кои всъщност са тия „невинни“ и им заповядах да останат в пълна бойна готовност. Патрулът отвън не беше видял и чул нищо, докато не започнаха виковете. Пратих още една двойка и се върнах при Тенедос.

Карджан беше наредил товиетите до стената. Краката им бяха вързани с обикновени въжета. Очите им святкаха в безпомощна ярост.

— Сега какво правим? — попитах Тенедос.

— Убиваме ги тия дрисльовци, изтръгваме им проклетите от боговете черва, ама бавно — изръмжа Йонджи, още разтреперан от ужас.

Изчаках. Тенедос обмисляше.

— Не — реши той накрая.

Паликао се изсмя презрително.

— Не ме разбирайте погрешно — рече магьосникът. — Нямам възражение да умрете — изгледа я и тя кимна вяло. Тенедос ме отведе настрана.

— Мисля… не, сигурен съм, че магията ми е достатъчна да ги държи вързани поне два дни. Освен това не смятам, че между тях има магьосници. Чародейството, с което ни заблудиха, е вложено във въжетата им, или може да са им дали някакъв амулет. Не усетих заклинанията им, защото цялото ми внимание бе в това да се доберем до проклетата пещера и очаквах да ни издирват маговете на Иршад. Казах, че няма да ги убиваме, защото хората ни трябва да останат готови за бой — не да треперят от това, че са избили деца и жени, колкото и опетнени с кръв да са ръцете им.

Съгласих се и честно казано, не бях, а и сега не съм сигурен дали щях да мога да дам заповед за такова клане.

Тенедос се обърна към Джайси.

— Предлагам да останете живи, защото богът, комуто служа, е по-силен, както и магията ми. Но по тези краища съм отскоро. Вие на кой бог служите?

— Ние не служим на богове — отвърна Джайси. — Боговете, от изчезналия Умар до най-низшето пикливо богче, са все част от Колелото, Колелото, което ще строшим за Новия път.

— Ще го строшите, като избиете всички?

— Ще го строшим, като избием всички, които не се присъединят към нас — отвърна бездушно Джайси. — Ще ги избиваме, а щом се върнат от Колелото, ще ги избиваме като бебета в майчините прегръдки, в утробите ще ги убиваме, докато Колелото не рухне от тежестта на всички души, които носи. Само моите тука са убили над хиляда, като се преструваме или на окаяни бежанци, или като заемем някое изоставено село и казваме на пътниците, че сме жителите му.

— Всички, дори боговете, служат някому — рече Тенедос. — Вие на кого се подчинявате.

— На водачите си — отвърна неловко Джайси.

— Так — прошепна Паликао.

— Млъкни! — сряза я старецът.

— Кой е Так?

Паликао стисна устни и не отвърна нищо.

— Так, а? — каза Тенедос. — Човек ли е той, или не?

Отново никакъв отговор и разбрах, че няма и да получим.

— На един въпрос можете да отговорите — каза Тенедос. — Разбирам, че ви е разрешено да задържате каквото плячкосате от жертвите си, нали? И че ако убивате достатъчно, ще живеете в палатите на богаташите и така нататък. Прав ли съм?

Джайси кимна.

— Самата истина.

— А под какви закони ще живеете в това златно време?

— Няма да ни трябват закони — твърдо заяви Джайси. — Справедливите се държат справедливо.

Тенедос повдигна вежда, наведе се и вдигна едно от въжетата за душене.

— Разбирам.

 

 

След час вече препускахме в нощта.

— Мислите ли — рече тихо Биканер, — че ще се развържат, преди да измрат от глад?

— Допускам го — отвърна Тенедос.

— Колко жалко — подхвърли Карджан. — Те нямаше да проявят тая милост към нас.

Продължихме мълчаливо.

Преди съмване рискувахме да се отделим от пътя при група скали и малко да подремнем на смени.

Целия ден валя силно и пътят беше пуст.

Селата, през които минавахме, бяха или запустели, или със здраво залостени прозорци и врати. През целия ужасен ден, докато пътят се виеше към хълмовете, не видяхме никого.

През пелените от дъжд и мъгла смътно се очерта силуетът на висок планински връх — черен, мокър и зъл.

— Ето — каза Тенедос. — Това е върхът, на който видях пещерата. Там е пещерата на товиетите.