Крис Бънч
Кралят-маг (28)

28.
Демонът от пъкъла

Безименната крепост имаше мрачна слава. Беше построена преди столетия от отшелнически орден, стените й били предназначени да приютят жреците и простолюдието от околността при разбойнически заплахи. Но през столетията орденът се увлякъл по тъмни изкуства и казваха, че хората наоколо започнали да се боят повече от жреците, отколкото от разбойници. На тези жреци се приписвали какви ли не злини, включително човешки жертвоприношения на демони.

В една бурна нощ, продължаваше разказът, селяните от близките села чули от крепостта писъци, писъци много по-силни, отколкото може да издаде човешко гърло. Най-храбрите надникнали рисковано в тъмното и видели как всички светлини в цитаделата грейнали ярко, след което угаснали, все едно че били една-едничка свещ, изгасена от гигантска ръка.

На другия ден от крепостта не излязъл никой, а през нощта останала тъмна. Така продължило цяла седмица, докато един сърцат младеж не се изкачил рисковано по рампата до входа. Заварил железните порти зейнали широко, сякаш гигантска ръка ги била изтръгнала.

Влязъл и огледал, но от жреците нямало и следа. Нито можело да се разбере по нещо какво е станало с тях, нито петна от кръв имало, нито трупове.

Укреплението останало празно близо цяло столетие, а после един разбойнически барон го взел и задържал, и долината отново започнала да плаща горчива цена за „закрилата“. Три поколения от този род държали крепостта и всеки господар бил по-ужасен от предишния.

Най-сетне бащата на Чардън Шир повел военна експедиция срещу последния барон и успял да влезе с измама. Баронът бил пленен, осъден за престъпленията си и обесен. Жените и децата му били лишени от титли и имот и продадени в робство. Навярно крепостта е трябвало да остане празна, или дори съборена на грамада камъни. Но не станало така. Бащата на Чардън Шир, а след това и синът му, я превърнали в своето последно убежище, като укрепили защитата й.

Сега тя беше обкръжена от армията на Нуманция. Имаше три възможности: да бъде съборена с магия; да се опитаме да я щурмуваме; или да я подложим на обсада, докато Чардън Шир, магьосниците и слугите му не изпукат от глад.

Тенедос опита първо с чародейство. Магьосниците му използваха естествените стихии на сезона и пращаха срещу кулите буря след буря. Магьосниците отвътре, начело с Микаел Янтлус, не само приложиха защитни заклинания, за да намалят ефекта, но хвърлиха своите магии по войниците долу.

Обичайните заклинания за тревога, страх и други подобни бяха придружени от баяния, предизвикващи болести и мор, за щастие спрени от маговете на Тенедос, преди да поразят много хора.

Буреносните заклинания се хвърляха непрестанно, а после като че ли си продължиха сами. Беше страховито да гледаш тъмното туловище на замъка на фона на нощта, докато ветровете пищят срещу него, мълниите трещят от небесата и гръмовете разтърсват долината.

Беше страховито — и по-тежко за нас, в някои отношения, отколкото за обитателите на крепостта, защото те поне си имаха подслон. Ние нищо нямахме, освен едното платно, и ветровете се смееха на жалките ни палатки и ги деряха на парцали. Полетата бяха подгизнали и разкаляни, а селяните побягнаха далече от нуманцийския гняв.

Една нощ беше белязана от несекващи мълнии и изглеждаше сигурно, че крепостта ще бъде, трябваше да бъде разбита до най-малкия камък, както стоеше в нощта, с туловище, окъпано в бяла светлина. Но когато утринната мъгла се разнесе, тя продължаваше да си стои, сякаш недокосната. После някой забеляза малка пукнатина в една от стените. Помъчихме се да се обнадеждим, но ако това беше най-доброто, което можеше да предложи чародейството на Тенедос, обсадата щеше да е доста дълга.

Два дни по-късно Тенедос ме привика. Самият той не спеше под платно, а беше заел залата на занаятчийската гилдия в близкото градче. Там го намерих и се канех да се пошегувам в какъв лукс обичат да си живеят водачите ни, но бързо си затворих устата, като видях колко изнурено и посивяло е лицето му. Изглеждаше много по-зле и от последния конник или редник и разбрах, че войната със заклинания го изтощава точно толкова, колкото мен — ръкопашният бой.

Попитах го за здравето му и ми каза, че е добре, после той ме разпита за моето и как е Маран, дали се справя и прочие. Отведе ме в стаята си и ми каза да седна, докато направи чай.

Свари ароматна гореща отвара и я остави да се поохлади. Вдишах миризмата и усетих как студът, улегнал в костите ми, се поизцеди. Той ми наля чаша и ми поднесе кутия със сладки — сигурно му ги беше пратила Расена.

Взех си една и в този момент в ума ми звънна тревожно звънче. Опитах се да го обърна на шега, с думите, че несъмнено след цялата тази подготовка ще бъда помолен да направя нещо съвсем безумно, например лично да щурмувам крепостта.

— Точно така, Дамастес — каза Тенедос и нямаше трошица хумор нито на лицето му, нито в гласа му.

— Сър?

— Може ли да седна?

Беше необичайно — моят командир едва ли имаше нужда от разрешението ми за каквото и да е. Кимнах. Той си наля чай, после го остави да стине, без да му обръща внимание, докато премисляше думите си.

— Дамастес, трябва да унищожим Чардън Шир. Не може да има примирие, не може да има капитулация, освен безусловна, иначе той отново ще се опита да узурпира властта.

— Разбира се.

— Честно казано, не знам дали армията може да издържи на дълга обсада. Нямаме тренировка за това, а и с новата си практика се лишихме от обоза, който да ни позволи да държим в кордон крепостта на Чардън Шир. Нямаме машини за обсадни боеве, а ще минат месеци, докато построим или поръчаме да ги построят и докарат в толкова отдалечен район. Знам, че това е моята армия и ще ми се подчини безусловно, но се боя, че докато си седим тук, Властта на Десетимата ще почне отново да ни се бърка.

— Едва ли можем да завземем бастиона с щурм — изтъкнах аз.

— Не можем — съгласи се Тенедос. — Нито — това от мен изобщо не си го чул — ще помогне магията. Имам повече мощ от Микаел Янтлус, а и с магьосниците ни силите ни далеч надвишават техните. Проблемът е, че той трябва само да се брани, което отнема много по-малко енергия, отколкото при атака. Най-могъщите ми и най-добри заклинания, при това с цената на огромен дълг към същества от други светове, можаха да постигнат само това — да откъртят боята на цитаделата. Уф! Ама никак не ми харесва това.

— Значи аз по някакъв начин трябва да се окажа решението на проблемите на всички?

— Говорех сериозно, Дамастес. Нека да обясня. С тази крепост е свързано нещо тъмно, нещо зло, както сигурно знаеш, ако си чувал какво разказват за нея. Не знам какво точно представлява, но успях да постигна контакт с това нещо, с тази сила, и да я склоня да изпълни искането ми. По-добре не питай за цената, ужасна е, но за щастие ще се плати чак след много време. Но това същество, сила, демон, каквото и да е там, пожела нещо друго, преди да се съгласи на сделката.

— Щом искам да действа срещу Чардън Шир, трябва да съм готов да докажа своята искреност, или обвързаност може би е по-точната дума — Тенедос помълча за миг, после продължи: — Трябва да му бъде направена известна услуга, от човек, когото обичам. Услуга, която може да означава живота на това лице, иначе силата няма да изпълни желанието ми.

— Значи аз трябва да бъда заложникът?

— Нещо повече. Трябва да проникнеш в крепостта, да нарисуваш един символ в най-вътрешния й двор и да изсипеш в него един еликсир. С това сделката е сключена.

— И междувременно загивам, нали?

— Не е задължително — каза Тенедос, но не изглеждаше много сигурен. — Ако успееш да проникнеш, да направиш каквото се иска, възможно е да остане време да се измъкнеш, стига да не те разкрият.

— А какви са шансовете за това? — червата ми изстинаха. — Между другото, как ще разбера дали този демон или каквото е там, ще си изпълни уговорката?

— Ще бъда откровен. Има вероятност от измяна, но много малка. Колкото до възможността да се спасиш, ще ти дам всички магически защити, които мога да измисля.

— Как ще вляза в цитаделата? Случайно да можеш да ме превърнеш в птичка? Или, като се има предвид обликът на това място, прилеп май ще е по-подходящо.

— Разбира се, че не.

Хвана ме под мишницата, отведе ме до един от прозорците и отвори кепенците. Зимният вятър нахлу и зави около нас, но не му обърнахме внимание, зяпнали към мрачната грамада на няколко мили от нас. Когато Тенедос посочи, вече се бях досетил. Не беше съвсем невъзможно, само почти.

Тенедос затвори кепенците.

— Няма да настоявам за отговора, Дамастес, приятелю, а знаеш колко високо ценя тази титла, защото си единственият, приемлив за мой бъдещ съратник. Дори не си длъжен да ми откажеш. Ако не се обадиш до ден-два, нищо, ще измислим друг начин да измъкнем Чардън Шир.

Почти не го чух. Отворих отново кепенците и погледнах нагоре към крепостта. Спомних си какво ме бяха учили като дете — че дългът на водача е да предвожда в челото, а после си спомних и една поговорка, която бях чул някъде: дългът е твърд като желязо, а смъртта — лека като перушинка.

Лесни думи, трудно значение. Мисълта ми се върна с копнеж към Маран. Отчаяно ми се искаше да кажа „не“ на тази нелепа идея, ала не можех. Нито можех да се съглася. Помислих си дали детето ни нямаше да се роди живо, ако не се бях вкопчил така отчаяно в живота — нещо, което един войник не трябва да прави.

Затръшнах кепенците и се обърнах към чародея.

— Няма нужда да чакате отговор. Ще отида.

Лицето му бавно се озари от усмивка.

— Знаеш ли, Дамастес, изобщо не се съмнявах, че ще се съгласиш. Точно затова ми трябваха цели два дни, за да събера кураж да те помоля.

 

 

Пътят вътре беше, разбира се, през срязаната от мълниите пукнатина в стената. Щом се покатерех горе, трябваше само да избягвам стражите по бойниците, да се спусна долу по стената, през всичките там неизвестни препятствия, да изпълня задачата на Тенедос и след това по някакъв начин да успея да избягам.

Мимоходом смятах също така да сложа край на войната, болестите и глада.

Реших, че ще трябва да взема с мен още трима други тъпаци. Първият беше Карджан. Казах му какви са ни шансовете и той сви рамене.

— Сър, колко пъти, откакто ви познавам, сме си умрели и отписани? Почнах да свиквам вече. Освен това, ако се измъкнем, такава история ще се получи, че ще ми купува пиенето цял живот.

— Щом идваш, трябва да тръгнеш като старша пика — казах аз. — Колкото по-голям е чинът на умрелия, толкова по-добре.

Карджан изръмжа, после се ухили.

— Все ще се възползвате, сър, нали?

— Все.

Отдаде чест и излезе.

Един.

Не можех просто да кажа на домините, че ми трябват още двама души, защото знаех, че ще ме залеят с доброволци. Докато обмислях какво да правя, Карджан се върна. Зад него се изтъпани туловището на Свалбард, огромния мълчалив кавгаджия. Зарадвах се, че го виждам с нашивки на старша пика.

— И той идва — каза ми Карджан.

— Пиконосец Карджан каза ли ви какво се каня да опитам?

— Каза ми, сър.

— Наясно ли сте, че няма никакви шансове да оцелеем?

— Това не го вярвам, сър.

Вторачихме се един в друг, мълчаливо. Пръв отклоних погледа си, разбрал колко безсмислено би било да казвам нещо повече.

— Добре. Оставете ескадрона си и се пренесете в щаба ми.

— Благодаря ви, сър.

И напусна.

Двама.

Третият беше домин Биканер, който настоя в името на боговете, че имал право да дойде, след като толкова дълго сме служили заедно и след като знам много добре за какво го бива. Отказах му категорично. Пиконосците имаха нужда от него. Започна да спори и се наложи да му заповядам да млъкне и да се разкара. Замислих се кого да поканя, за да попълни самоубийствения ми екип, когато генерал Йонджи нахълта в палатката ми, без дори да почука.

— Разбирам, приятел, че си намислил нещо изключително тъпо.

— Много точно се изрази. Как разбра?

— Никога не задавай този въпрос на човек, който е бил най-добрият крадец на пилци в селото си още преди да може да измине пет крачки, без да падне. Искам да знам защо не ме потърси?

— Защото си проклет от боговете генерал.

Йонджи се изплю на пода на палатката ми и надигна пояса си. Ножът изведнъж се озова в ръката му, а поясът стана на две парчета. Хвърли го и го стъпка с пета.

— Вече съм само Йонджи от Планините.

Изпсувах го и той ми го върна. Казах му, че е нагъл, а той ми каза да си държа езика зад зъбите, щото един кайтец нямало да позволи на никого, дори на генерал, да му говори така. Особено ако е нуманциец.

— Знаеш ли, че мога да повикам стражите или да кажа на Тенедос, и да те държат окован във вериги, докато се върна?

— А ти мислиш ли, че още ще си тука, докато дойдат? Слушай, тъп симабюецо. Дошъл съм да се уча на чест, нали така?

— Честта не означава глупост, по дяволите!

— Кой идиот го е казал това?

Ухилих се, без да искам.

— Колкото до чародееца, майната му — продължи Йонджи. — Мислиш ли, че му се подчинявам, защото ме е страх? Правя това, което искам да правя. Известно време ми беше забавно да водя войници, да се мъча да науча смотаните селянчета да се движат като хората по чукарите. Сега ми е забавно да правя нещо друго. Сега искам да се покатеря на тая крепост и да видя какво има вътре. Имаш ли нещо против да ме придружиш, симабюецо?

— Откъде знаеш, че се каня да я изкатеря?

— Защото дори ти не си толкова тъп, че да се опиташ да я пробиеш.

Тенедос щеше да побеснее, но:

Трима.

 

 

Двама генерали и две старши пики стояха под леещия се на гъста пелена дъжд в подножието на почти вертикалната стена на укреплението на Чардън Шир. Десет стъпки по-нагоре започваше пукнатината, прорязана от мълнията.

Бурята вилнееше, усилваше се и отслабваше още от обед, редувайки се с кратки паузи. Отчасти я регулираха трийсетима от магьосниците на Тенедос, на позиция малко зад предната ни линия. В торбата си носех малък фенер, с който можех да сигнализирам на чародейците. Едно светване означаваше „вдигни бурята“, две — „понижи“. Три светвания щяха да се изпратят, когато — ако — успеехме да се качим горе на стената.

— Съмнявам се, че ще действа съвсем точно — беше казал Тенедос. — Но усилието си струва.

В торбата си имах ръкавици, подобни на чорапи покривала, които да заглушават подкованите ми ботуши, ако успеехме да се качим на бойниците, шишенце с топъл чай, три плътно запечатани кесии с люто пилешко плюс малко печено телешко и бонбони за смучене. Най-важният предмет беше шишето, пълно с еликсира, който щеше да отключи заклинанието. До него имаше дебело парче червеникава креда. Четири часа бях похабил да чертая и пречертавам фигурата, която трябваше да надраскам в двора, а Тенедос висеше над главата ми и ми поправяше грешките, макар че нито фигурата, нито символите, които трябваше да я придружат, имаха някакъв смисъл, поне за мен. Попитах го дали дъждът няма да отмие кредата от камъните, а той ме увери, че е хвърлил заклинание, което щяло да предотврати това.

Освен това в кесията на колана си носех малък чук и железни клинове, които трябваше да забивам в пукнатините, за улесняване на катеренето. През рамото си бях навил въже.

Носех тъмно облекло, ръкавици без пръсти и покривало за главата и лицето. Другите бяха облечени като мен и носеха в торбите си подобни неща.

Всички носехме само по три оръжия: кама и по два оловни слитъка. Взех си камата, която Йонджи ми подари на сватбата, след като помолих Тенедос да й хвърли едно заклинание за потъмняване на среброто.

Гледахме нагоре и нагоре, и пътят ни изглеждаше безкраен. Но с гледане нямаше да стане по-кратък, тъй че Свалбард се наведе, Йонджи стъпи в събраните му шепи и едрият мъжага го надигна нагоре. Йонджи се хвана за ръба на цепнатината и се издърпа нагоре, заби един клин, после ни пусна въжето да се изкатерим и ние.

И се почна. Йонджи водеше, аз бях след него, после Карджан и Свалбард, всички вързани един за друг. С ръце и опирайки плътно краката си в стената, изкачвах стъпка нагоре, после още една, и още една. Беше монотонно, мокро и мускулите ми се късаха от усилие. Помислих дали да не дам сигнал на маговете да посмекчат бурята, но предпочитах да съм мокър, вместо да ни чуят.

Продължавахме все нагоре и нагоре, все по-бавно. Веднъж Йонджи се подхлъзна, ръцете му задращиха по хлъзгавия камък, а ботушите му се стовариха в раменете ми и за малко да ме събори. После успя да се хване и отново се закатерихме.

По-нагоре изкачването стана по-леко и пукнатината се ушири. Бях се надявал, че ще можем да се придвижим изцяло вътре в нея, но не извадихме този късмет, защото стената беше построена на пластове, а мълнията беше пропукала само външния. Все пак беше близо три стъпки дълбока и можехме донякъде да се прикрием от дъжда и вятъра.

Тъкмо посягах да се хвана, когато някаква птица изграчи и изхвърча от гнездото си в лицето ми. Залитнах назад, изтървах се и пропаднах няколко стъпки надолу, до края на въжето си. За щастие, Йонджи беше чул грака и се беше стегнал. Залюлях се като махало, усещах как въжето ме души, после Карджан ме издърпа и си поех дъх. Изчаках малко, докато сърцето ми се върне в гърдите, и продължих нагоре.

Бях се надявал, че нощта ще е безкрайна, но не беше, и все още се катерехме, когато осъзнах, че виждам ботушите на Йонджи над себе си. Изругах, защото се страхувах, че точно така ще стане и денят ще изгрее, докато още сме на стената.

Нищо не можехме да направим, освен да се наврем колкото може по-навътре в цепнатината и да изчакаме. Боях се да продължим, да не би да ни чуят, или по-скоро да ни види някой, ако надникне от парапета.

Магьосниците видяха колко сме закъсали и се опитаха да ни улеснят, като хвърлиха заклинания да спрат бурята. Измъкнах фенерчето с вкочанените си пръсти и го щракнах два пъти, още два… още два. По-добре да сме мокри и нещастни, отколкото сухи и мъртви. Предполагам, че забелязаха смътния ми сигнал, защото дъждът започна отново.

Това доведе до друга грижа — когато се проясни, видях долу по полето гледащи нагоре бели точици и разбрах, че нашите войници са ни видели. Изругах, но нищо не можеше да се направи по въпроса. Какво, да предупредя войниците да не гледат към стената и да приема, че калийците няма да чуят предупреждението, с магия или другояче? Да накарам офицерите да си предупредят подчинените да не зяпат към крепостта? Само се надявах, че повечето тъпаци долу няма да започнат да сочат и да привлекат вниманието на Микаел Янтлус.

Изпихме си чая, сдъвкахме си дажбите, потреперихме и поразкършихме мускули. Карджан измърмори нещо как винаги, когато тръгнел след мен, означавало отвесно нагоре. Въздържах се да му напомня, че е дошъл доброволно. Йонджи се ухили и прошепна, че тази цепка за него била като домашен отпуск; някой ден Карджан трябвало да си вземе отпуска и да прескочи с него до планините, да види какво значи истинско катерене. Това беше най-добрата — и може би единствената — шега през целия този подгизнал от дъжда ден.

По едно време светлината помръкна, измъкнахме се от пукнатината и със стенещи от изтощение тела продължихме да се катерим. Пукнатината се разшири и се изкачвахме с гърбове, опрени на едната стена, а с краката „вървяхме“ по другата. Беше изключително болезнено, мускулите на бедрата ми се разкъсваха, но се боях, че отворът ще се разшири и ще се наложи отново да прибегнем до клиновете и въжетата.

Но не се наложи. Движех се изтръпнал нагоре, една стъпка, после друга, издърпах се и главата ми се удари в ботушите на Йонджи. Готвех се да изругая и да го попитам защо е спрял, но разбрах.

Бяхме стигнали до върха.

Отвързах се и изпълзях до него. Вслушах се, но не чух никакъв шум от часовои. Бръкнах в торбата си, извадих фенерчето и отпратих три светвалия в тъмното.

Пресегнах се, опипах толкова очакваните гладки камъни, издърпах се от цепнатината и през зъбера и се озовах на четири крака върху стената на бастиона на Чардън Шир. Огледах за часовои и ми се стори, че забелязах някакво движение, но беше далеко, на отсрещната стена. Чардън Шир беше оставил крепостта си без стража не от глупост — нямаше много смисъл да отрупа бойниците с войници, защото всяка атака щеше да бъде чута много преди да стигне дотук, а при силната буря не си струваше да си изтощи добрите бойци. Трудно беше да се забележат малцината стражи по бойниците, отрупани с мръснишки статуи на демони, ухилени предизвикателно към външния свят.

Изшътках и моите трима мъже се качиха. Прецених, че трябва да е някъде към полунощ. С карти на крепостта не разполагахме — Тенедос се боеше, че може да предупреди магьосниците на Чардън Шир, ако се опита да надникне вътре.

Видях обаче целта ни и пътят до нея ми се стори съвсем прав. Невъзможен, но прав и знаех, че няма невъзможно за четиримата безумци, стигнали толкова далече. Попитах шепнешком и се уверих, че и тримата могат да плуват, тъй че планът ми си беше напълно осъществим.

Укреплението беше построено с няколко концентрични стени, тъй че ако една отбранителна линия пропадне, гарнизонът да може да се изтегли на следващата и после — на следващата.

Стори ми се, че можем да стигнем до целта си само с още едно изкачване, тъй че изпълзяхме до точката, която бях посочил. Вързахме едно въже на възли, на интервали от по три стъпки, стегнахме го здраво за една от статуите и се спуснахме по него.

Малкият проблем, който ни очакваше, щом стъпихме долу, бе в това, че тази част от крепостта беше резервоарът на защитниците. Гмурнахме се дълбоко и заплувахме. Беше по-трудно, отколкото си представях, с тежестта на торбата и дрехите ни, но другите поне можеха да се задържат над повърхността с въжените намотки. Моята я бяхме оставили да виси в сенките. Не само щеше да ни осигури изход, но ако я откриеха, щеше да се вдигне врява и — надявах се — щяхме да имаме време да измислим друг изход за бягство. Поройният дъжд замъгляваше водната повърхност, тъй че беше невъзможно да ни видят от стените наоколо.

Отсрещната стена на резервоара представляваше хлъзгава стръмна каменна стена, предназначена да се отлива резервоарът, щом дъждът го препълни. Закатерихме се, макар и капнали от един ден и две нощи лазене по стената.

Все пак стигнахме горе и отново се огледахме за стражи. Тази част на цитаделата се охраняваше доста по-добре, с по един часовой на всяка кула. Е, добре. Бях се надявал, че ще можем да минем през този кордон, без да оставим труп, който да намерят, но нямаше да е възможно. Залегнахме и зачакахме.

Часовият мина покрай нас, загърнат плътно в наметалото си, без да обръща внимание на нищо освен на собственото си нещастие. Мрак изскочи от мрака и не му остана време да извика, когато една ръка се уви около гърдите му; другата тежка лапа на Свалбард го стисна за брадичката и главата му се кривна на една страна. Вратът му изпука и Свалбард пусна трупа да се смъкне на пасажа, после го изгледа невъзмутимо, все едно че не беше станало нищо.

Смъкнах шлема на пазача и го подадох на Карджан. Дори в тъмното видях как се навъси, но беше най-логичният избор. Свалихме и наметалото от трупа, дадохме и него на Карджан и пуснахме мъртвеца през парапета в резервоара.

Карджан, с малкия калийски шлем, нахлузен на главата му, и с наметалото, трябваше да замести часовия — за да не забележи никой, че стената е гола, и да вдигне тревога — а също така трябваше да ни пази тила.

Нахлузихме заглушаващите чорапи върху ботушите си, видяхме наблизо някакви стъпала и се спуснахме по тях на зигзаг, докато стигнем долу.

Пътят ни водеше през дълги каменни коридори и на два пъти изгубих посоката и трябваше да се връщаме отначало. Няколко пъти чух гласове и минахме покрай врати, от които се процеждаше светлина, но не се натъкнахме на никого. Калийците или спяха, или се бяха събрали в някоя зала с пращящ в камините огън и не ги винях, защото вече усещах в костите си злокобния мрак на древната сграда.

Изкачихме едно стълбище, после тръгнахме надолу по някакъв коридор. Пред нас имаше здрава, леко открехната желязна врата, зад която се излизаше на открито.

Минах през нея, а вратата издрънча, лостът се хлъзна в скобата и затвори Йонджи и Свалбард от другата страна!

От тъмното излезе Илиас Мейлбранч.

— Усетих те, че идваш, нуманциецо — изсъска той. — Имам малко от Дарбата, а моят майстор заклинател бе така добър да ми даде един амулет за помощ. Надявах се да те срещна на бойното поле и да те убия там, но ето, че ти сам дойде при мен. Тъй че ще можем да си уредим сметките насаме.

Ръката му посегна към кръста и ножът светна.

— За трети път вадиш късмет, Дамастес.

Не отвърнах нищо. Приказките в бой са за тъпаците и свръхсамоуверените. Камата ми също се озова в ръката ми и двамата закръжихме. Мейлбранч беше по-добър с ножа от мен, но се надявах арогантността му да ми помогне. Не само че беше заговорил, ами не беше вдигнал тревога. Искаше да се окичи със славата, че ме е убил и че сам е сложил край на мисията ни.

Артистите на сцената изобразяват боя с ножове като непрекъсната поредица от замахвалия и мушкания в жизненоважните части на тялото. Много е драматично, но също така — съвсем нереалистично. Истинският бой с ножове завършва още с първото мушкане, когато противникът ти се окаже изненадан и ножът му все още е в ножницата; иначе е много кървава работа — и двамата се секат, мъчат се да осакатят другия, преди да нанесат убийствения удар.

Ножът на Мейлбранч блесна и не успях да се отдръпна навреме. Острието ме перна под лакътя, но за щастие калиецът не успя да среже сухожилията, както искаше. Налетя ми отново, изритах с все сила, кракът ми се натресе под коляното му, той изохка, преви се на две и го посякох. Бях се прицелил в шията, но не улучих; той се превъртя назад и отново се изправи.

— Това е краят ти, Дамастес. Жалко, че няма да доживееш, за да видиш коронясването на Чардън Шир като крал на Нуманция. Може би ще отведа вдовицата ти в леглото си, като компенсация за белега, който ми остави. Мисли за това, Дамастес, докато потъваш в забрава.

Плъзна се встрани, гардът му се отвори за миг и замахнах. Но това беше заблуда — ръката му се стрелна напред, камата ми изхвърча настрани и ножът му изсвистя.

Опитах да отскоча, но се олюлях на хлъзгавите камъни и той ме посече дълбоко във вътрешната част на бедрото. Едва не изревах от болка, но стиснах зъби, паднах, претърколих се и заопипвах за оръжието си.

Но то лежеше на цели пет стъпки от изпънатата ми ръка. Чух пристъпващите ботуши на Мейлбранч. В следващия миг щях да усетя острието на ножа му в гърба си.

Претърколих се, все така с изпъната ръка, и после — невероятно — камата ми се завихри във въздуха и се озова в юмрука ми, и за миг си спомних заклинанието, което Тенедос й бе поставил, след като ни нападна змийският демон.

Мейлбранч вече замахваше към мен, но парирах, стоманата изстърга в стомана, двете му стъпала изхвърчаха нагоре и той падна по гръб. Бях се окопитил и закуцуках към него.

Той замахна и ножът ми сякаш забръмча в ръката ми, все едно че оживя, изби забивката му настрана и разпра гърдите му. Този път видях страха, изписан на лицето му, докато отстъпваше, и започнах да пристъпвам предпазливо към него. Той вървеше заднешком, зад него имаше стена. Озърна се през рамо, разбра, че е заклещен, и се прекърши.

Хвърли ножа си към мен, той се превъртя във въздуха и ме удари с дръжката в гърдите, болезнено, но не опасно. Мейлбранч се обърна и побягна към някакъв коридор. След няколко мига щеше да вдигне тревога. Бръкнах в кесията, докопах едно от оловните кюлчета и го хвърлих по него с все сила.

То го удари по тила и чух как черепът му изпращя. Мейлбранч рухна и остана на място, неподвижен. Изкуцуках до него, изритах го и го обърнах с крак. Лицето му се вторачи в мен, с изписан на него последен ужас. Опипах за пулс. Нямаше.

Третия път наистина бях извадил късмет.

Затичах с все сила назад към желязната врата и вдигнах лоста. Вратата изскърца и Свалбард се блъсна в мен. От Йонджи нямаше и помен.

— Отиде да търси друг път — прошепна здравенякът, после видя трупа на Мейлбранч и попита: — Има ли още?

Поклатих глава и в този момент планинецът се появи на бегом. Видя отворената врата и двама ни и от повече обяснения нямаше нужда. Отпрахме парцали от туниката ми за груби превръзки на бедрото и ръката ми. Не изпитвах нито болка, нито изтръпналост, тялото ми ликуваше от смъртта на врага ми и от дивашката радост от битката. Извлякохме трупа на Мейлбранч в сенките, продължихме по другия коридор и намерихме целта си.

Най-вътрешното укрепление на замъка беше построено много странно, като петоъгълник. Спомних си приказките за жреците и тъмната им магия и се зачудих дали точно тук са извършвали церемониите си. Беше съвсем пусто и напълно разбирах защо е така, при този смразяващ студ и още нещо, което витаеше наоколо. За миг се зачудих как Чардън Шир и хората му могат да изтърпят аурата, която усещах, но изтласках тази мисъл от ума си. Може би не усещаха нищо, а аз усещах, защото бях враг на Кальо. Но нямаше време за разсъждения.

Извадих от торбата си шишенцето с еликсира и парчето креда и забързах към центъра на цитаделата. Вдишах дълбоко, успокоих се и грижливо зарисувах фигурата, както ме бе научил Тенедос.

След няколко мига приключих.

Отворих шишенцето и го обърнах в центъра на фигурата. Задавих се — отварата вонеше по-лошо, отколкото можех да си представя: миризма на горящи трупове, сладникава гадост на току-що пролята кръв и плесен на отдавна забравени гробници удари ноздрите ми.

Шишето се опразни.

Тенедос ми беше казал да бягам с все сила, след като се направи заклинанието. Каза ми, че щял да усети, щом подейства, и щял да започне да си мята магиите извън стените, но трябвало да се измъкнем от крепостта, преди заклинанието да подейства, иначе щяла да ни споходи същата съдба, която се надяваше да сполети Чардън Шир.

Бързо се понесохме по коридорите, без да ни е грижа, че вдигаме шум. Една врата се отвори, някаква жена надникна отвътре, тръшна я и дръпна резето, щом ни видя да се приближаваме, но не извика.

Тръгнахме обратно по дирите си — удивих се как бях запомнил пътя толкова точно — и намерихме стъпалата, извеждащи към вътрешната стена. Горе Карджан, лъжечасовоят, продължаваше да крачи отмерено.

Смъкна с радост шлема и наметалото си, хвърли копието, вързахме едно въже за зъбеца и се спуснахме по стръмната стена в резервоара.

Ледената вода ме жегна в раната и разбрах, че ми остава много малко, докато болката ме стисне в клещите си.

Въжето, което бяхме оставили от другата страна, си беше на мястото. Бях много доволен, че се бяхме сетили да му вържем възли, преди да се спуснем.

Изкатерихме се, побягнахме към пукнатината в стената, увихме го около един от зъбците и се спуснахме в цепнатината.

Канехме се да се спуснем по нормалния начин, но изведнъж се чу оглушителен рев. Отначало си помислих, че бурята се надига отново, но бързо осъзнах, че ревът идва отвсякъде, отвътре, както и извън стената. Трябваше да поемем огромен риск да се спуснем възможно по-бързо. Забихме три клина в камъка, завързахме въжето и дръпнахме. Държаха здраво. Започнахме да се спускаме по въжето, въпреки че рискът някой от клиновете да се измъкне и да се пребием беше наистина много голям. Кракът ми пулсираше от болка, но не му обръщах внимание.

Клиновете издържаха и още няколко пъти направихме същото. Грохотът се усилваше и вече усещахме как самата стена трепери. Веднъж един от клиновете се измъкна и Карджан за малко щеше да падне, но се задържа.

Погледнах надолу и за своя изненада видях, че земята е на трийсет стъпки под нас. Още една дължина на въжето и посегнах за нови клинове. Стената се тресеше все по-силно и по-силно. Времето ни беше свършило.

— Скачай! — изревах и полетяхме надолу в тъмното. Пропадахме и пропадахме, стегнах се за съкрушителното трошене на кокали…

Но паднах в кал, хлъзнах се и се затъркалях надалече от стената, окалян от глава до пети. Изправих се някак и затичах колкото ми държат силите. Куцах и другите трима ме изпревариха. Карджан изостана, прегърна ме през раменете и продължихме да бягаме.

Беше ме страх да спра и да погледна назад. Пред нас се извисиха дървета и видях предната ни линия; някакъв часовой изрева с разтреперан глас паролата.

Йонджи му извика в отговор, но не мисля, че имаше някакво значение, защото мъжът беше зяпнал към крепостта.

Едва сега си позволих да спра, да се обърна и да погледна от какво бягаме.

Теренът се тресеше като при земетресение, тътенът беше оглушителен. Видях как от крепостта над нас изригнаха пламъци, все едно че горяха самите камъни, но стената не рухна.

Земята се разтресе, залитнах и паднах, а после ревът раздра нощта.

Сред пламъците се извиси чудовищна фигура, изпъна се нагоре, надигна се и видях зейналата уста и лъсналите огромни зъби. Видях четири ръце, завършващи с ужасни нокти, и се заклевам, че успях да видя, макар и от толкова далече, че всеки от пръстите стискаше живи хора; писъците им отекваха в цялата шумотевица.

Демонът, силата изрева победоносно към небесата, най-сетне наложила игото над своето кралство, а от небесата блесна мълния и я окъпа.

Чух жалък хленч и видях, че Карджан е паднал на колене, свел глава в молитва, и знаех, че в това няма нищо срамно. И разбрах също така, че боговете няма да чуят молитвите му тази нощ.

Чудовището се обърна, огледа се, ръцете му заблъскаха по каменните стени, започнаха да ги събарят и демонът отново изрева от радост, а бурята понесе зверския му вой.

Звярът растеше и растеше нагоре, и се побоях, че Тенедос е развихрил пълния хаос, и се зачудих дали това не е мъжкият облик на Сайонджи.

В този момент от небесата се спусна мълния от чиста енергия, заслепяващо синя, синя като най-ясния летен ден. Не беше точно мълния, но на това приличаше.

Тя порази чудовището в гърдите и то запищя, последва нова светкавица, земята отново се разтресе и демонът изчезна, и вече се взирахме само в тъмната нощ, бурята виеше срещу порутените камъни, там, където допреди миг гордо се беше издигала крепостта, а от нея вече нямаше нищо освен руини.

Ето така загинаха Чардън Шир, Микаел Янтлус, техните магьосници, слуги и съветници, макар че никой не можа да намери телата им сред развалините на цитаделата.

Войната беше свършила.