Крис Бънч
Кралят-маг (13)

13.
Якоба

Екипажът едва бе успял да спусне двете котви на дългата ладия, когато тъмните облаци скриха слънцето и леденият дъжд разтроши огледалото на езерото.

Проснах се на възглавниците, покрити с коприна и кожи, в открития павилион на горната палуба на ладията, облечен само в дългия килт, хлабаво стегнат на кръста. Но не изпитвах студ — четирите стени на павилиона бяха от удивителна, покрита с вещерско заклинание тъкан, тънък плат, прозрачен като стъкло, който спираше зимния мраз, а от едната страна гореше открит огън, напален с благоуханни дърва.

Беше късно утро и по езерото нямаше други съдове, тъй като за тези лодки, предназначени за удоволствия, предпочитаният сезон беше Жаркото време, а не посред зима. Екипажът, двайсет и пет души, се беше прибрал в каютите си на долната палуба, след като се увери, че ладията е добре укрепена и нищо не ни липсва. Ако пожелаехме още нещо, трябваше само да звъннем със звънчето, поставено на близката масичка.

До мен имаше калаена чаша с топло тъмно питие, ухаещо на подправки. Отпих и продължих да се взирам към езерото. Студът и болката от дългото бягство от Саяна се изцедиха и топлината плъзна по костите ми.

— Това ли носех в съня ти? — попита Якоба. Беше облякла дълъг халат с висока яка, обгърнала усмихнатото й лице като обична длан, и спускащ се до постелките, покрили дъските на палубата. Но дрехата й трудно можеше да се нарече скромна, защото бе ушита от прозирна черна тъкан, която не скриваше нищо, от тъмните кръгчета около зрънцата на гърдите й до косъмчетата между бедрата й.

— Не съвсем — отвърнах. — Не беше толкова девическо.

— Без него тогава — завъртя рамене назад и халатът се смъкна на локвичка около глезените й.

Протегна едното си стъпало с изяществото на танцьорка, прокара го нагоре по вътрешността на бедрото ми и повдигна килта.

— Какво правех в твоя сън?

— Ъъъ… душеше ме.

— И нищо друго преди това?

— Е, имаше някои… действия, които като че ли си спомням.

— А в моя сън — дрезгаво промълви тя — правех ето това.

Коленичи, развърза килта ми и го дръпна встрани. Езикът й бавно пробяга по дължината на члена ми, после топлината на устата й ме пое.

— Това, което правиш… съвпада със спомените ми — изпъшках, а езикът й ме погали още няколко мига.

— А после се случи ето това — каза тя и също като в съня ми, ме яхна и я пронизах. Ръцете й галеха гърдите ми, вдигахме се и падахме, дългата й черна коса докосваше лицето ми. Въздишките й се учестиха и се сляха с хрипливия ми дъх, после тя извика веднъж, още веднъж и отново, забих се с всичка сила в утробата й и рухнахме един до друг, за да умрем в малката смърт.

Невинаги е било като сега…

 

 

Бяхме само на няколко мили от прохода, когато един патрул на Десети хусарски се натъкна на колоната ни. Командирът им поиска да спрем, а те да отидат за помощ. Но всички бяхме обсебени само от една мисъл — да се отдалечим колкото можем повече от кошмара на прохода Сулем и Пограничните земи, затова продължихме. По-късно научих, че легатът, командващ патрула, пратил хора да препуснат до най-близката хелиографска кула и още същия ден вестта за трагедията обходила цяла Нуманция.

Когато вечерта спряхме до едно малко село, селяните излязоха да помогнат, да направят каквото могат за нас — носеха топла храна, дърва, палатки и одеяла. През цялата нощ пристигаха фургони с още удобства от Ренан и другите градове на Ърей. Когато тръгнахме късно на другата сутрин, вече никой от нас не вървеше пеш. Бях особено благодарен, че мога отново да яхна Лукан, тъй като кракът ми пулсираше и се беше вкочанил.

Но от раните, от студа и изтощението продължаваха да умират мъже и жени — още трийсет от нас се върнаха на Колелото, преди да стигнем до Ренан.

Копнеех отчасти да се свия на кълбо и да заспя вечно, ала не можех. Трябваше да се погрижа за пиконосците и за нуманцийците, за които носех отговорност. Дисциплината ме държеше в железен юмрук.

Пред градските порти ни посрещна огромна свита сановници. Казаха ни, че Ренан ни поднася най-дълбоката си почит и че цял Ърей има честта да ни предложи всичко, от което се нуждаем — подслон, храна, всичко — докато се възстановим.

Слушахме вцепенени, без да можем да разберем нищо.

Самият аз очаквах, че ще бъда посрещнат от началника на стражата и арестуван. Смятах представянето си за най-ужасно поражение. Бях напуснал Ренан с около триста войници, включително ротата на КЛП. От пехотинците бяха останали едва шестима, и то само защото бяха твърде изтощени, за да могат да слязат от колите с болни и ранени и да се присъединят към другарите си. От сто и петдесетимата пиконосци, които бях повел толкова гордо със себе си от Мехул, бяха останали едва шестдесет и пет, и повечето от тях бяха болни или ранени. От другите, живи бяха останали около половината от персонала на Тенедос и едва една трета от нуманцийските граждани, които се опитахме да спасим. Единствената светла нотка беше, че само един от планинците на Йонджи беше убит при бягството. Всичко това означаваше пълна катастрофа за мен.

Но когато минахме през портите на Ренан, се оказа, че сме герои. Градът бе обявил празничен ден и по всички стълбове и пилони се вееха пъстри знамена, а улиците бяха пълни с ликуващи мъже и жени.

Чувствах, че никога няма да мога да съучастнича в подобна измама. Предполагам, че Тенедос се е досетил какво си мисля, защото се разпореди нито един войник да не говори с никого — нито с официални лица, нито с обикновени граждани или с писачите на стенните прокламации, които щяха да разпитват за подробности.

Настаниха ни в огромен дворец на брега на езерото, с отделна стая за всеки.

Пристигнаха луксозно обзаведени фургони за пиконосците ми, за да ги върнат в Мехул, но те отказаха. Бяха тръгнали на конски гръб и щяха да се върнат така.

Исках да се върна с тях и да се заровя в спасителната рутина на гарнизонните задължения, но заповедите на Тенедос бяха много твърди — бил съм, в името на боговете, зачислен към него до второ нареждане, а тъй като второ нареждане нямаше, задължението ми беше ясно.

Младият легат, който трябваше да върне бойците ми в Мехул, ми връчи пакет от промазана кожа. Помислих го за млад, въпреки че беше малко по-голям от мене. Реших, че последните останки от младостта ми са изпепелени от ужаса на Кайт.

Щеше да има и още изненади, но нито една не се оказа толкова голяма, колкото съдържанието на пакета. Беше само един къс пергамент, съдържащ само едно изречение:

Легат Дамастес а̀ Симабю.

Намирам, че представянето Ви като командващ Ескадрон Гепард е в най-славните традиции на Седемнадесети пиконосци.

Беше подписано от домин Херстал.

За един цивилен това може да не означава нищо, но за войник в част с такъв висок стандарт като Пиконосците това може да е най-голямата похвала. Въпреки това все още не вярвах.

Показах депешата на Тенедос, а той кимна.

— Това е само началото, Дамастес.

Представа нямах за какво говори.

Сбогувах се с Биканер и останалите и не знам как успях да се сдържа да не заплача като дете. Казах няколко думи, които бяха съвсем не на място, и се зачудих дали някой от тях разбира колко много значат всички те за мен и как ще пазя спомена за тях в сърцето си за цял живот. Мисля, че видях, че ескадронен подофицер Биканер преглътна, когато им отдадох чест, а пиконосец Карджан като че ли беше настинал, защото си бършеше носа, когато и последният от ескадрон Гепард излезе бавно през портата.

Върнах се в квартирата, където ме бяха настанили, по-луксозни стаи и от тези в Саяна. Не че имаше значение — щях да съм също толкова щастлив, или нещастен, и в някой коптор.

На пода точно до вратата лежаха две пътни чанти, а на леглото беше Якоба.

Усмихнах се учтиво, макар и насила, и попитах с какво мога да й услужа.

Тя ме погледна в очите и поклати глава, сякаш не бе намерила в тях онова, което е очаквала. Най-сетне отрони:

— В прохода веднъж си говорихме как бих могла да ти се отплатя за това, че си ме спасил, за онова, което може да се случи… ако останем живи.

Помнех, но не казах нищо. Странно, но изпитах малко неестествен и неоправдан яд. Исках единствено да остана сам, а изглежда, това желание нямаше да се сбъдне.

— На Тенедос ли е идеята?

В очите й просветна гняв. Отвори уста да ми отвърне както се полага, но се овладя.

— Лайш Тенедос ми плаща, за да приготвям десертите му. Нищо повече — стана. — Искаш ли да си отида?

За малко щях да кажа „да“. Но все пак ми беше останала капчица благоразумие и поклатих глава. Тя сложи ръка на рамото ми. След малко отпуснах длан върху ръката й.

Не бях много гладен, но насила слязох в една от трапезариите да хапна няколко лъжици супа. След това се поразходих из градините, без да изпитвам студ заради мраза отвътре, докато не се стъмни съвсем.

Якоба вече лежеше в голямото легло, свита в единия край. Съблякох се колкото може по-тихо, пъхнах се вътре и легнах на една страна. Нито страст изпитвах, нито похот, нищо.

Ръката й докосна превързания ми крак, тръгна нагоре да го погали, не толкова чувствено, колкото успокоително. Но ледът беше много дебел и след малко тя въздъхна и се обърна с гръб към мен. След това задиша равно и след много време аз също заспах.

На другия ден Тенедос ме повика.

— Помниш ли като ти казах вчера, че поздравленията от твоя домин са само началото? — посочи ми куп писма. — Специални заповеди, изпратени по хелиограф. Двамата с теб, персоналът ми и някои от хората, които бяха с нас в ужасното пътешествие от Саяна, сме поканени незабавно да се явим пред Властта на Десетимата и да им представим пълен отчет за злините, нанесени на нуманцийците от варварите на Пограничните земи.

— Трябва да изчакаме лопатния кораб „Таулър“, който ще пристигне до няколко дни — той погледна депешите, — през което време трябва да възстановим силите си и да се насладим на всички удобства, които градоначалниците на Ренан са получили нареждане да ни осигурят.

— След това трябва да продължим направо към Никиас и да чакаме благоволението им — вдигна очи. — Там ще започне всичко, приятелю. Мислеха си, че ме пращат в изгнание или може би на смърт, но Сайонджи пожела нещо друго. Сега ще са принудени да ме слушат и да разберат, че е дошло време за промяна.

— Казвам ти, Дамастес, никой от тези, които загинаха с нас, не загина напразно, щом това носи великото възраждане, за което мечтаех — стана и закрачи възбудено из стаята. — Да. Усещам го. Чувствам го. Това е началото.

Намерих в себе си няколко учтиви думи, но отвътре не изпитах никаква възбуда. Но щом Лайш Тенедос, чародеят Тенедос желаеше да го придружа до Никиас, какво пък, щеше да е толкова добре, колкото и навсякъде другаде. Защо не? Далече от тези планини ледът може би щеше да се стопи.

Но стана много по-скоро.

Същата нощ двамата с Якоба излязохме да се поразходим в градините. Беше студено и носехме тежки наметала. В един момент стояхме един до друг под едно от огромните дървета на Ърей. Въпреки че беше Бурното време, чудовищните многоцветни листа все още си бяха по клоните. На няколко крачки от нас се очертаваше силуетът на една от многобройните статуи, с които беше пълен паркът. Не й обърнах внимание.

Якоба се покатери пъргаво на един дебел клон, извил се на две-три стъпки над земята, тъй че очите й бяха наравно с моите.

Нощта беше ясна и всичко се очертаваше рязко. Гледах нагоре към планинските върхове, страховитите хребети, очертаващи границата с Пограничните земи.

Докато гледах, пред очите ми се извиси многоцветното северно сияние. Някой ми заговори — с глас като гръм, с глас като безмълвие, и беше навярно гласът на някоя богиня, или глас на малко момиче. Навярно идваше от боговете. Може би — от добрия ми, здрав разум.

Онова, което каза гласът, не беше с думи, но беше съвсем ясно.

Светът е смърт. Светът не е нищо друго освен болка и отчаяна битка да се избегне връщането на Колелото, а сетне — също толкова стремглаво тичане да се качиш на въртележката.

Ако така решиш да го погледнеш, то животът е точно това и винаги ще е това, продължи гласът. Но смяташ ли, че капитан Мелет и мъжете с него искаха смърт? Дали не искаха живот, дали не искаха топлина, обич и смеха в женската прегръдка?

Тъй че Сайонджи ги взе. Взе и тях, и детето Алори. Има ли право все още и над теб?

— Не — заявих много разпалено, без да усетя, че го казвам на глас, а Якоба изненадано попита:

— Какво?

— Прощавай — обърнах гръб на планините и смъртта и осъзнах, че е много близо до мен. Устните й се бяха разтворили и дъхът й беше много сладък.

Стори ми се уместно да я целуна и го направих. Ръцете й поровиха за миг, намериха пролука в наметалото ми и тя ме притегли към себе си. Целунах я отново, този път много дълга целувка.

— Върнах се.

Тя някак ме разбра, или поне така ми се стори.

Разтворих наметалото си, за да покрие и двама ни, и останахме много дълго така, без да помръднем, аз застанал долу, тя — седнала на клона. Целунах я отново и краката й се извиха около мен и ме притеглиха в нова прегръдка.

Беше топла, утешителна и добра, и усетих как ми олеква.

Якоба се засмя тихо.

— Кое е смешното? — попитах.

— Онази статуя.

Примижах в сумрака и бях благодарен на тъмнината. Все пак, останала беше у мен малко невинност. Камъкът изобразяваше бог, любещ се с нимфа. Държеше я повдигната над земята, подхванал задничето й в шепите си; тя беше увила краката си около него и на лицата на двамата се беше изписала похотлива наслада.

— Какво му е смешното?

— Изваял я е мъж.

— Откъде разбра? — зачудих се. — Освен че, ъъъ, е доста точно.

— Ех, мой хубав кавалеристе. Тъкмо тук грешиш. Изобщо не е точно.

— Защо да не е?

— Мъжете не са чак толкова силни. Не и толкова дълго. Ако някой… дори да е бог… се опита да прави любов така, просто ще падне. При това върху нея.

— Аха. Още едно доказателство, прелестна моя сладкарко, че трябва да си гледаш кухненските работи, а прибързаните разсъждения ги зарежи.

— Докажи, че не съм права. В смисъл, ако краката ти стават за това.

— Друго ми става, не краката — промърморих, докато ръцете ми се плъзваха под наметалото й, повдигнаха ризата й и малките й гърди с настръхналите зрънца се изсипаха в дланите ми. Разтрих ги, а устните ми потърсиха нейните, после зацелуваха коприната на шията й. Дъхът й се учести в ухото ми.

Носеше отдолу някаква къса пола, стегната с коланче, развърза я и я издърпа, след това ръцете й се заровиха във връзките на панталоните ми.

Дланта ми се плъзна надолу по корема й, пръстите ми проникнаха и я погалиха леко. Тя изстена от удоволствие. Пъхнах ръцете си под бедрата й и я повдигнах от клона. Ръката й стисна здраво изпънатия ми член, оставих я да се плъзне надолу по него, тя потрепери и я пронизах дълбоко, изохка и удави вика си във вълната на наметалото ми. Потръпнах и избликнах вътре.

Останахме така, цяла вечност.

След това тя промълви в ухото ми:

— Излъга. Използва клона за опора.

Така беше. Държах я притисната до дървото, докато се забивахме един в друг.

— Не си доказал, че си прав.

Без да излизам от нея, я повдигнах от дървото и коленичих полека, докато тя легна върху наметалото си, а моето ни загърна като одеяло. Силата ми се върна и се задвижих дълбоко в нея. Краката й се плъзнаха около мен и тя се надигна.

Когато се върнахме в двореца, беше много късно и много се радвах, че навън няма никой, защото приличахме точно на това, което бяхме, с полепналите навсякъде мокри листа и с дрехите, окаляни на най-явните места.

Върнал се бях от мрачното царство на смъртта и леда.

 

 

На другата сутрин потърсих Тенедос, за да му се извиня деликатно, че не бях проявил полагащия се ентусиазъм за поканата ни в Никиас.

— А, добре че дойде. Тъкмо се канех да те потърся — заговори той сърдечно, преди да съм си отворил устата. — Я ми кажи, Дамастес, горкото ми момче, чувстваш ли се болен?

— Ни най-малко, сър.

— Лошо, много лошо — въздъхна той. — Болестта, която си хванал, наистина е ужасна, тъй като един от признаците й е, че болният не съзнава състоянието си.

Забелязах усмивката на лицето му и изчаках. Бях започнал да свиквам с маниера, по който Тенедос се оправяше с нещата.

— Добре. Значи съм болен, сър. Защо?

— Седни и ще ти обясня. Какво смяташ, че ще се случи, когато пристигнем в Никиас?

Помислих малко.

— Простете ми, ако отговорът ви прозвучи глупаво, сър. Но предполагам, че Властта на Десетимата ще поиска да свидетелстваме за станалото.

— Разбира се. Това го казаха в заповедите си. А след това?

— Ще цитирам вашите думи. Че искат да умиротворят Пограничните земи и ще ви използват като повод за действие. Предполагам, че ще мобилизират армията и веднага щом Ведрото време позволи кампания, ще се тръгне срещу Кайт. Колкото до нас… Ами, предполагам, че аз ще се върна при Пиконосците, а вие ще правите каквото решите.

— Да забравим за момент за нас и да се върнем на предишния въпрос. До тази сутрин щях да се съглася с теб за намеренията на Властта на Десетимата. Но тази сутрин закусвах с домина на Дванадесети тежка кавалерия.

Дванадесети дивизион, Пиконосците и Десети хусарски бяха трите елитни части, отговарящи за поддържането на мира по границата.

— Очаквах, че той ще е предупреден за такъв план — продължи Тенедос. — Или все още не разбирам военните порядки?

— Не, сър. Прав сте. Естествено, че Властта на Десетимата би трябвало да му изпрати конфиденциално съобщение, тъй като неговата част ще е една от първите на бойното поле. Ако аз планирах подобна кампания, щях да използвам Пиконосците да навлязат дълбоко в прохода Сулем, а Дванадесети да го държи, за да може войската от равнините да навлезе в Кайт с възможно по-малко загуби.

— Е, да, но той не е чул нищо. Подхвърлих му деликатно темата и той беше изключително изненадан, че не е предупреден след всичко, което ни сполетя.

— Да не искате да кажете, че Властта няма да направи нищо? — ядосах се аз.

— Боя се, че ще стане точно това. Ще бъдат ужасно разгневени от ужаса на случилото се и ще изпратят някаква заплашителна нота, която аким Фергана ще пренебрегне, и животът ще си продължи.

— Кучи синове!

— Да. Често съм си мислил за нашите властници с подобни изрази.

— А товиетите? А Так?

— Зарязваш проблема и той сам изчезва. Нуманция се управлява с такава политика от поколения. Защо сега да е по-различно?

Тенедос продължаваше да се усмихва, но усмивката му беше станала горчива. Овладях се. Добре. Ако станеше така, все пак бях войник и щях да продължа да служа. Политиката не беше моя работа.

— Какво общо трябва да има всичко това с моята „болест“?

— След като се върнах от закуската с добрия домин, обмислих възможностите. Това, от което имам нужда, е време. Време, за да изпратя няколко депеши на север.

— Както направихте, когато върнахме куклите?

— Точно така. Може би ако изсвиря силно с рога, ще им е трудно да го заглушат, когато пристигнем лично. Затова изпратих съобщение на север до Властта на Десетимата, едва преди час, че си се разболял. Заявих, че ще се забавим около седмица, и се извиних за забавянето. Определено не ми харесва идеята да пристигна без теб, тъй като ти познаваш важните въпроси от военен характер много по-добре от моя милост, така че пътуването ни с „Таулър“ ще трябва да се отложи с няколко дни.

Ядът ми се изцеди и се ухилих.

— И колко точно трябва да съм болен, докато си изсвирите солото?

— Много болен и невидим за околните.

Връчи ми някакъв плик.

— Веднъж, в Саяна, ми спомена, че би искал да прекараш малко време на някоя от ърейските ладии. Да, не е нито пролет, нито лято, но въпросът е уреден.

— Мога ли да помоля за една услуга, сър?

— Не е нужно — махна с ръка той. — И за това съм се погрижил. Предполагам, че ще преживея една седмица без десертите си — огледа тялото си, възвръщащо отново предишната си гладкост. — Снощи ми подхвърлиха, че трупам тегло. Предполагам, че на дамата й допада по-мършавичка външност, но както и да е.

— Искам до един час да извършиш акта с изчезването си — добави той. — При задния вход на двореца ще чака болнична кола, която ще ви откара с Якоба в „болницата“ ви.

Отдадох чест и побързах да изляза.

 

 

Якоба беше получила съобщението и багажът й беше готов. Бях я видял да отваря само едната чанта и докато стягах вещите си, я попитах какво има в другата.

— Готварските ми прибори.

— Само тези две чанти ли е целият ти багаж?

— Всичко, което ми трябва засега. Когато му дойде времето да имам и други неща, мисля, че ще го разбера. Но засега предпочитам да пътувам леко и бързо.

 

 

Седмицата на луксозната ладия изтече леко и бързо. Боя се, че не можахме да се възползваме от повечето услуги, които ни бяха осигурени. Разкошните ястия обикновено се изяждаха студени — не оставаше време. Якоба не си падаше по пиенето повече от мен, тъй че повечето скъпи вина останаха неопитани. А и не успяхме да видим много от зимното великолепие на езерото, въпреки че екипажът всеки ден ни местеше от място на място.

Правехме само любов. Понякога биваше грижливо обмислена, извисяваща се в кресчендо в някоя от пищните спални. Но също толкова често се оказваше внезапен изблик на страст.

Веднъж, след като бяхме разхвърляли в беса си постелките и масичката изхвърча нанякъде, Якоба отпусна глава на гърдите ми и промърмори, че собственикът на лодката май ще трябва да хвърли голямо чистене — вече навсякъде миришеше на жена и на мъжко семе.

— Или може да си я остави така и да се опита да намери за следващ клиент някой богат стар глупак, чиято млада жена има нужда от афродизиак.

Казах, че тази алтруистична услуга съм готов да предложа с удоволствие, но че коляното й ме убива в хълбока и би ли могла леко да се пораздвижи.

— Бих. Кажи ми как. Искаш ли да видим дали петите ми ще стоят добре зад врата ти?

Отвърнах, че този опит ще е нещо чудесно, и светът отново отплува нанякъде.

 

 

— Мисля, че ще ми трябва малко отпуска след тази наша отпуска — промърморих, щом слязохме от каретата и се прибрахме в двореца.

— Слабак — изсумтя Якоба. — Аз пък очаквах да се върна с нетърпение и да покажа на глупавите ърейци някои нови рецепти — началникът й не беше преживял пътуването от Саяна и Якоба беше повишена на негово място.

Генералният резидент Тенедос ме намери в покоите ми, където тъкмо се канех да подремна. Бях разбрал, че „Таулър“ все още не е пристигнал, макар че се очакваше всеки момент.

— Магията ми показва, че си изцерен най-чудодейно — поздрави ме той.

— Изглеждате в много добро настроение, сър.

— О, да. Получих отговор на малките си писъмца до Никиас. В него се намеква, че Властта на Десетимата може би няма да прояви обичайната си колебливост след нашето свидетелстване. Макар че, честно казано, убеден съм, че страхливостта й винаги ще излезе отгоре.

— И какво тогава? Не искам и да си помисля, че бойците ми и другите хора загинаха напразно.

— Не си го и помисляй, Дамастес. Бойното поле винаги се променя. Ако битката не стане тук, какво пък, ще стане в друг ден и на друго място. Историята не може да се върне назад. Нещо, което Властта на Десетимата все още не знае. Моят ден наближава. Тъкмо затова пожелах да поговоря с теб. Обмислих как трябва да се явим, щом пристигнем в Никиас, и смятам, че ще е най-добре да изглеждаме колкото може по-великолепно и екзотично. За тази цел издирих нашия планинец Йонджи, който напоследък се прави на най-отвратителен сатир в курвенските бардаци в този град. Убеден съм, че пачаврите ще се зарадват, като му видят гърба. Идеята да ни придружи в пътуването много го зарадва, особено след като му казах, че е зачислен пряко при тебе. Решен е на всяка цена да подражава на твоя стил на командване и мога само да му пожелая късмет.

Лековатият тон на Тенедос беше дотук.

— Също така ще взема с нас четирима от горките ни пехотинци. Може би Властта на Десетимата, след като видят тези мъже, останали кой без ръка, кой без крак или око, ще са по-малко склонни да отхвърлят проблема като празна заплаха.

Тенедос си пое дъх и видимо положи усилие да смени настроението.

— Освен това написах писмо до твоя домин и той се съгласи някои войници в ескадрон Гепард да бъдат освободени и да се присъединят към нас. Ще приема с най-голямо удоволствие предложенията ти. Не забравяй, искаме хора, които да са твърде колоритни, за да внушат грубата суровост на Пограничниците дълбоко в сърцата на тези градски люде. Е, не беше ли това една изящно извъртяна фраза?

Помислих.

— Пиконосец Карджан… онзи, дето ви охраняваше в прохода. Също така бих се радвал много, ако с нас е ескадронен подофицер Биканер, но се съмнявам, че доминът ще ни го отстъпи. Освен това ще има много работа с попълването на ескадрон Гепард с новобранци. Стрелецът, Кърти, въпреки че бих го взел по-скоро заради таланта му, отколкото заради външността. И ако ми е позволено още един — онзи бик на два крака, Свалбард. Можем, ако не успеем да накараме Властта да се вслуша, да го пуснем да се развърти със сопата и да ги убеди със своята логика.

— Внимавайте, Легат — предупреди Тенедос. — Твърде много време прекарвате с мен. Определено започвате да ставате коварен.

Ухилих се.

— Един въпрос, сър. Кои смятате да вземете, за да се осигури този, хм, колорит, който, изглежда, смятате за особено важен?

— Изненадваш ме — отвърна Тенедос. — Първо, един магьосник, който си е заслужил уважението, няма нужда от външни глупости, които само ще пречат. И второ, Дамастес, какъв смяташ, че си самият ти?

 

 

Ден по-късно „Таулър“ пенеше водата към кейовете на Ърей. Беше накичен с пъстри знамена от носа до кърмата, а на предната палуба свиреха музиканти.

Офицерите и екипажът бяха в парадни униформи, а корабът блестеше, сякаш току-що спуснат от дока за първото си плаване.

Бяхме само седемдесетина души, по-малко от една четвърт от обичайния брой пътници. „Таулър“ беше изключително и само за нас и непрекъснато ни напомняха, че ще ни се осигури всичко, което пожелаем, че нищо не се жали за героите от Пограничните земи. Тръгнах сам да кача на борда Лукан и Рабит и мисля, че конярят щеше да умре от срам. Опитах се да му дам една жълтица и той се стъписа още повече.

Двама стюарди ме отведоха до покоите ми, които се оказаха на горната палуба, точно над лопатестото колело; широките прозорци гледаха точно над двата борда. Стаите бяха три — спалня, дневна и огромна баня. Имаше четирима слуги, чието единствено задължение беше да осигурят безметежното ми щастие. Замислих се колко ли щеше да ми струва този апартамент при нормални обстоятелства и поклатих глава. Най-вероятно щеше да се наложи да оплячкосам цяла провинция, за да си го позволя.

Чародеят Тенедос получи апартамент точно срещу моя. Вратата му стоеше отворена и забелязах, че без притеснение през нея влизат и излизат три млади жени. Първата беше една от онези, които деляха ложето му в Саяна, а другите — девици, с които се бе запознал в Ренан. Едната ми я представиха като дъщерята на един от първенците на града. Градът наистина беше дал всичко от себе си, за да ни ощастливи.

Колкото до мен, имах си Якоба и не ми трябваше нищо повече.

Тя скочи два-три пъти, само за опит, върху пружините на широкото легло.

— Чудя се какво ли щеше да каже мама, ако можеше да ме види.

— Ами сигурно… каква безсрамна мръсница?

— Едва ли. Тя беше държанка на един от градските съветници и веднъж ми каза, че не е много сигурна кой е баща ми. Сигурна била само, че не е старият развратник.

— Най-вероятно щеше да се гордее с мен — продължи Якоба. — И щеше да ми каже този път да не губя и минутка.

Развърза сандалите си, изрита ги, излегна се леглото, вдигна едното си коляно и го смъкна настрани, роклята й се смъкна над голите й кафяви бедра.

— Ела, Дамастес, миличък. Винаги съм слушала съветите на мама.

 

 

Понякога поръчвахме да ни донесат храната в каютата, понякога слизахме до трапезарията, за да може Якоба да оцени тоалета на съперничките си и, както добавяше, „да открадна някои идеи, ако си заслужават“. Използвах повода да оставя раната ми да заздравее, въпреки че, главно благодарение на магията на Тенедос, кракът ми беше почти напълно здрав.

Чародеят Тенедос също си стоеше повечето време в каютата, а в редките случаи, когато се появеше навън, трите му дами пърхаха неотлъчно наоколо. Беше ми смешно — държаха се като женски фазани, ухажващи мъжкаря си в началото на любовния сезон.

Веднъж обаче го срещнах насаме, късно вечерта.

Беше се облегнал на перилото и се взираше назад. Сигурен бях, че е пил, въпреки че не говореше завалено.

Поприказвахме за това-онова, а после той изведнъж каза:

— Готов ли си да се върнеш?

— Къде да се върна?

— В Кайт. Но не като легат, нито като командир на един жалък ескадрон.

Изгледах го с любопитство. Част от мен вероятно не искаше никога повече да види онази страна, нито суровите й хребети, нито сухите й пустини, а още по-малко — измамните й, смъртно опасни обитатели. Но съзнавах дълга си и знаех, че най-вероятно по-нататъшната ми кариера ще е свързана с Пограничните земи.

— Разбира се, сър.

Тенедос кимна, все едно че беше очаквал точно този отговор, и си тръгна, без да ми каже „лека нощ“.

Откъде можеше да знае какъв ранг е възможно да получа в бъдеще, още по-малко поста, който да ми се възложи?

Тогава се замислих, а и много пъти след това съм се чудил, дали това да си чародей ти позволява да надникваш в бъдещето. Или това бе само изблик на необятната амбиция на Тенедос?

 

 

— Мисля, че не мога повече — прошепна Якоба.

— Аз знам, че не мога.

— Къде се дяна възглавницата?

— Ами трябва да е… не. Изритахме я на пода. С одеялата. Ето я.

Целунах още веднъж топлата й влага, преобърнах се и легнах до нея. Тя отпусна глава на рамото ми и я погалих сънено по гърба. След малко попитах:

— Какво става, щом стигнем в Никиас?

Тя се отдръпна и се превъртя по корем.

— С нас ли?

— Да.

Якоба вдиша дълбоко.

— Не ме разбирай погрешно, Дамастес, но с „нас“ приключва, щом стигнем в града.

Изведнъж се събудих напълно, усетил как светът се срутва около мен, въпреки че, честно казано, се чудех как ще продължи връзката ни. Не разполагах с много пари и нямаше да мога да й наема жилище по време на престоя ми в Никиас. Когато се върнех при пиконосците, нямаше да има място за нея, а и се съмнявах, че ще остави столицата заради едно затънтено, задрямало гарнизонно градче. Дори да исках да се оженя, а по това време определено нямах подобно желание, на легатите не се разрешаваше да правят семейство, освен при изключителни обстоятелства. А едва ли можех да очаквам да си намери квартира в квартала „Гнилите бардаци“ като притисната от бедност офицерска любовница.

— Мога ли да попитам защо?

— Няма друг. Не е имало, откакто заработих при Тенедос. И не е защото… не ме интересуваш. Може би дори те обичам, въпреки че не знам какво всъщност означава тази дума.

— Какъв е проблемът тогава?

— Проблемът е Тенедос — отвърна тя. — Нека да ти кажа нещо за себе си. Не съм много авантюристична.

— Естествено, че не си. Нали точно затова си приела тази спокойна и безопасна работа — да правиш сладки на един магьосник в Пограничните земи.

— Тогава преживявах тежки времена. Нещо… един, който значеше много за мен, се оказа по-различен от това, което си мислех. А готвех в същото проклето място вече от три години, работех за един шопар, който така и не ме научи на тайните си и се разпореждаше с мен като с окована робиня.

— Чух за мястото и кандидатствах. Предполагам, че съм си въобразявала, че ще е нещо бляскаво, ще правя най-вкусните ястия за благородници и дипломати. А то… — засмя се тъжно. — Не. Приключението ми стига за цял живот. Нека ти кажа каква е мечтата ми, Дамастес. Искам някой ден да си имам собствен ресторант. Не голям и не в центъра на голям град. Някъде в покрайнините, близо до богати имения. Ще си имам клиенти, които нямат нищо против да плащат за най-хубавото, но чиито небца не са достатъчно изтънчени, за да усетят, че целувките от белтък са леко попрепечени.

— Колкото до съпруг, бих искал да е някой стабилен човек — тя въздъхна. — Верен. Достатъчно добър в леглото. Хубав и мил, на когото да не омръзна и да не е против, ако понадебелея. Деца — може би три или четири. Хубав, кротък живот, в който най-големите драми са дали стридите са доставени навреме, или дали пъпешът е презрял, или малкият Фредрик да престане да бута сестричката си във ведрото с вода.

Тя ме погледна.

— Такъв живот ли искаш, Дамастес?

Замълчах.

— Разбира се, че не — продължи тя. — Мога да усетя величието. Лайш Тенедос ще стане велик човек, по-велик, отколкото е сега. Дали ще осъществи всички твои мечти… това не знам. Но съм сигурна, че това, което иска, е безгранично… Колкото до теб, ами, виждам те като един висок, достолепен мъж, с прошарени слепоочия. Генерал на кавалерия, дълбоко почитан от страната си. Може би граф, с големи имения, в някое от които го чака прелестна дама — тя се позасмя. — Може би ще излезеш да пояздиш някой ден със свитата си и ще се отбиеш в една скромна гостилничка, за да хапнеш за обяд. Чудя се, дали ще се познаем?

— Много ме натъжава това — промълвих.

— Защо? Ние сме такива, каквито ни е създал Умар, стремим се да станем това, което Айрису иска да станем, и се борим колкото можем срещу Сайонджи, докато тя ни унищожава. Накрая приемаме с радост прегръдката й, връщаме се на Колелото и тя ни дарява с прераждане. Какво тъжно може да има в това?

Нужно ми беше малко време, докато оформя подходящите думи.

— Тъжно е. Защото ми се ще да мисля, че сме нещо повече от дребни, безпомощни същества на някаква въртележка.

— Разбира се, че сме — отвърна тя. — Тъкмо затова ти ще станеш генерал, а аз — гостилничарка. Но стига за това. Все още имаме почти цяла седмица, докато стигнем в Никиас — прозя се. — Направи ми услуга. Вземи маслото от онази чанта и ми разтрий гърба, преди да заспим. Кожата ми е ужасно суха.

Подчиних се, сипах от маслото, ухаещо на портокалов цвят, в шепата си и бавно, много нежно започнах да го разтривам по раменете, а после надолу и все по-надолу.

След малко тя каза:

— Имаш много неточна представа къде е гърбът ми — дъхът й се учести. — Това определено не е гърбът ми.

— Да престана ли?

— Не. О, не. Пъхни още един пръст в мен. Не. Отзад. Да. По-дълбоко. О, богове. О, Джаен.

Започна да стене. Разтрих от маслото по члена си, повдигнах се на колене, издърпах възглавницата изпод главата й, навих я на руло и я пъхнах точно под таза й. Преместих се между бедрата й и тя ги разтвори. Погалих я с главичката на члена си, веднъж, два пъти, отново, после го хлъзнах между стегнатите й кълба, докоснах розичката и прошепнах:

— Тук. Искаш ли ме тук?

— О, да. Да. Там. В мен. Хайде, Дамастес. Хайде!

Натиснах и срещнах съпротива, после пръстенът й се отпусна и се стегна отново, щом навлязох в топлината й. Забравих и за Никиас, и за генерали, и за всичко, щом се понесохме, все по-високо и по-високо, в небесата.

 

 

Всички — ама наистина всички — кораби и лодки бяха излезли да ни посрещнат. „Таулър“ цепеше с плисък през водата към накиченото със знамена пристанище. Хората викаха възторжено, надуваха свирки и рогове, биеха барабани. Имаше и оркестри, всеки свиреше различна мелодия, макар че щом приближихме, по някакво негласно споразумение всички минаха на нуманцийския химн. За жалост, не го започнаха едновременно, нито в един и същи ключ, тъй че веселата какофония продължи.

Цял Никиас се беше стекъл зад въжените прегради и кордонът кавалеристи в ярки униформи едва удържаше тълпите. Бяха от Златните шлемове на Никиас, парадни войници, чието най-бляскаво снаряжение се пазеше за най-великите събития.

Двата подвижни моста издрънчаха и тълпата зарева. Помислих си, че войнишката редица ще поддаде, и се зачудих дали съдбата ни не е да умрем, стъпкани в благоговейна почит.

Якоба стоеше до мен, двете чанти бяха в краката й.

— Е… — почнах аз, търсейки подходящите думи.

А тя ме прегърна, целуна ме и се отдръпна.

Взе чантите и бързо притича по мостчето на кея. Погледна към мен през рамо и изчезна сред тълпата.

Късче от душата ми си отиде с нея.