Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралят маг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Seer King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2011 г.)

Издание:

Крис Бънч. Кралят-маг

Серия Кралят маг, №1

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-600-9

История

  1. — Добавяне

18.
Островът на костите

Успях да избегна дневните дежурства, но бях спал само два часа, когато пиконосец Карджан ме събуди.

— Знам, че казахте да не ви безпокоя, сър. Но отвън има пратеник, много е настоятелен.

Станах замаян, навлякох един халат и заварих отвън чакащия ме — беше облечен съвсем невзрачно. Подаде ми плика и го разкъсах. Писмото гласеше:

Уважаеми капитан а̀ Симабю,

Ще забележите, че изпращам това писмо по един обикновен слуга. Не желая да Ви обидя, но искам да съм сигурен, че ще можем да разрешим противоречията си задоволително, без външна намеса.

Въпреки че моят господар Чардън Шир не се интересува много как ще умре един арогантен нуманцийски офицер, разбирам, че сте обвързан от някои условности, от вашите армейски правилници до несъмнения страх от Властта на Десетимата, които със сигурност не биха одобрили нашата среща.

Тъй като в Никиас не разполагам с приятели с необходимия ранг, надявам се да ми простите донякъде унизяващия начин, по който уреждам проблема, като изпращам това писмо по обикновен простосмъртен, вместо по човек, който е равен на положението ни, и предлагам да го уредим пряко.

Но двамата нямаме нужда от посредници, които да уговорят нещата. Ако това предложение е удовлетворително за Вас, окажете ми, моля, честта да изпратите по този човек своя отговор, предлагащ условията и мястото.

Ландграф Илиас Мейлбранч

Калиецът имаше основание. Наредих на слугата да изчака и надрасках отговора. Заявих му, че съм съгласен и че, разбира се, можем да постигнем почетно и за двамата споразумение.

Условията ми бяха прости: щяхме да се бием призори, след четири дни; мястото беше Островът на костите, малко островче на три мили над града, рядко използвано от джентълмени, за да решат спора си; най-сетне, изборът ми на оръжия бяха меч и кама, еднаквите мечове щяха да се осигурят от мен, а ножовете всеки от нас имаше право да си избере лично.

Знаех, че последното щеше да го изненада и зарадва, защото създаваше впечатление, че подценявам силата му. Ала си имах една малка тайна, която той не знаеше.

Запечатах писмото, връчих го на пратеника и той докосна челото си с пръсти и си тръгна.

Изведнъж се събудих напълно и казах на Карджан да направи чай и да ми приготви баня. Докато действаше, забелязах как мята любопитни погледи към мен и му обясних какво предстои. За нощта, прекарана с Маран, премълчах, но подозирах, че си е направил очевидните заключения. След като човек не може да е герой в очите на личния си слуга, също толкова невъзможно е да скриеш някоя тайна.

— Без секунданти, сър, или някой свидетел, какво ще попречи на калиеца да извърти някоя мръсотия?

— Нищо. Длъжен съм да приема, че ландграфът е благородник.

— След Кайт и след товиетите, и онова, дето стана при оттеглянето, още ли мислите така за Мейлбранч?

— Нямам друг избор, нали?

Карджан измърмори нещо, което отказа да повтори малко по-силно, след като го помолих, и поиска да го извиня, за да приготви банята.

С Маран не се видях преди дуела, избягвах също така и Тенедос. Бях съвсем сигурен, че ако научи за проблема, ще се опита да го използва политически и да навреди по някакъв начин на Мейлбранч, както и на господаря му. Междувременно щеше да спаси и живота ми, но това бе последната ми грижа. Когато си помислех за калиеца, изпитвах само нажежена до червено омраза. Знаех, че е погрешно, неморално — не защото човек, който се е съюзил с удушвачите на Так, заслужаваше милост — а защото гневът не е добър мотив за бой. Накрая стигнах до състояние на хладно равнодушие и бях горд със себе си.

Изпратих учтиво писмо до Маран, в което й благодарих за това, че е позволила да я придружа на бала. Мислих дълго и много упорито как да изразя чувствата си, но се уплаших, че писмото може да попадне в ръцете на съпруга й. Накрая добавих, че нощта ми е дала спомени, които никога няма да умрат. Искаше ми се да съм по-умен, но нищо повече не можах да измисля. Надявах се, че ще разбере.

Цял ден не получих нищо, след което от къщата й пристигна пратеник и ми донесе плик.

Писмото беше неподписано. Съдържаше само час, ден и адрес. Датата беше по обед, един ден след насрочената ми среща с ландграф Мейлбранч, и един ред отдолу, уточняващ на кого да се предаде бележката. Успях да мина по въпросната улица, докато носех една депеша на домин Леар в двореца, и видях, че срещата ни ще е в един от най-луксозните ресторанти в Никиас. Не знаех дали да приема това като добра или лоша поличба.

Единственото, което ми оставаше, бе да преживея малкото дни до срещата ми с Мейлбранч.

 

 

Може би трябваше да се въртя неспокойно в леглото в нощта преди дуела, но не беше така. Хапнах малко, от страх, че мога да получа рана в корема, помолих се кратко на Танис и Паноан, след като по странен начин щях да защитавам честта на Никиас, и си легнах рано. Умът ми настояваше да планира утрешния ден, но не му позволих. Баща ми ми беше казвал, че едно от най-лошите неща за един войник е да се опитва да определи хода на един бой — така ще изпрати към тялото си преждевременни послания, на които то ще се опитва да се подчини, докато врагът ще извърши нещо съвсем неочаквано.

Когато пиконосец Карджан ме докосна по рамото, се събудих, измих се и бързо се облякох. Лукан и черният кон на Карджан бяха оседлани пред казармата. Карджан беше взел сандъчето с двата меча, които бях заел от оръжейната, оръжия с обхват, тежест и баланс подобни на това, което предпочитах, а това беше още едно малко предимство.

Ножът ми беше с леко и дълго острие, почти педя и половина, остро като бръснач от едната страна и някъде до средата от върха на другата. Имаше жлеб за палеца под дръжката, което го правеше по-удобен, отколкото предполагаше дължината му.

Бях забелязал, че ножът на ландграф Мейлбранч е с дължина около педя, което щеше да му осигури предимство — по-късото острие винаги е по-опасно при боя с ножове. Но не смятах да се бия като уличен главорез.

Уличките в гарнизона бяха пусти, ако не се брояха постовете. Отговорих на вика им и ме пуснаха да изляза. Бях пресметнал точно времето, така че щяхме да пристигнем на мястото на дуела малко преди разсъмване.

Щом излязохме от Никиас, Лукан поиска да затича в галоп, обзет от радост, че сме на открито, но го задържах. Откъм реката лъхаше предутринен вятър, понесъл миризмите на дивата природа. Вдишах дълбоко и оставих въздухът да изпълни дробовете ми. Въпреки че реката, покрай която яздехме, беше блатясала, все пак миришеше по-свежо от всичко, което може да вдиша човек в един град.

Островът на костите се наричаше така, защото речното течение непрестанно изхвърляше на него дървета и клони, плавеите избеляваха с времето и брегът му все едно беше осеян с великански скелети. Дълъг е едва около миля, с няколко дървета, а в средата има открит песъчлив терен, обкръжен от храсталаци, идеално място за двама мъже, които не желаят да им се пречи да си решат противоречията. Реката наоколо е достатъчно плитка, за да може кон да я прегази навсякъде, така че не е нужно да се търси брод.

Лукан зашляпа през водата и се наведох ниско, докато се измъкнем през храстите на голия терен. Ландграф Илиас Мейлбранч вече беше там, вързал коня си за едно от дърветата. Беше сам, както се бяхме разбрали. Слязох, вързах Лукан и взех от Карджан калъфа с оръжията.

— Можеш да ме изчакаш на пътя. Ако не се върна до един час, казах ти какво да направиш.

Карджан не гледаше мен, а калиеца. Зъбите му блеснаха в хищна усмивка в брадата му.

— Да, сър. Знам какво ми заповядахте — отдаде чест, обърна коня си и си тръгна.

— Добро утро — поздравих Мейлбранч.

— Добро да е.

Отворих калъфа, сложих го на земята и се отдръпнах. Той вдигна мечовете поред, премери ги, провери баланса и гъвкавостта и замахна по няколко пъти.

— Ще използвам този.

Взех другия и отидох до центъра на поляната. Мейлбранч ме последва. Избрах си добро място и се обърнах. Мейлбранч огледа терена и се измести вляво, на около десет стъпки разстояние.

— Бием се, щом слънцето се появи — казах.

— Съгласен.

С всяка секунда ставаше все по-светло. Напрегнах се и задишах дълбоко, от дъното на дробовете, както ме бяха учили.

Бях вдишал няколко пъти, когато изведнъж от храста точно зад мен някой извика, издрънча стомана, после се чу писък и след него — три тъпи изтупвания като от брадва по гнило дърво. Мейлбранч подскочи от изненада и ножът му се плъзна в ръката.

От укритието изхвърчаха четирима конници. За миг си помислих — измяна! После видях, че първият е Йонджи. Другите трима не познавах.

Четиримата препуснаха към нас и Мейлбранч застана в гард, но те дръпнаха юздите малко преди да го стъпчат.

Кипнах от гняв. Какво ставаше, по дяволите? После видях, че Йонджи стиска една отрязана глава за косата. Хвърли я в пясъка пред краката на Мейлбранч. До нея тупнаха още две, хвърлени от войниците с него.

От другата страна на поляната към нас подкара в тръс четвърти конник — Карджан.

— Извинете, сър. Но някои заповеди имат предимство пред други.

Видях слънчевата дъга над дърветата, но никой освен мен не обърна внимание. Бях напълно объркан, но после видях лицето на Мейлбранч, потъмняло от гняв… и още нещо.

— Приятелите ви трябва да се научат да си пазят гърба — извика му Йонджи. — Ако бяха в моите планини, нямаше и час да живеят.

— Предупредих ви, сър — подхвърли Карджан.

Вече беше ясно. Това, че изобщо бях очаквал калиецът, човек, отдал се на сенките и тъмните коварства, да прояви някаква доблест, си беше пълна тъпотия. Загриженото му писмо, че трябва да пазим срещата си в тайна, беше чист капан. Познах две от главите — бяха на двамата телохранители на Чардън Шир на бала. Явно главорези, подчинени на Мейлбранч.

Калиецът изруга, вдигна меча си и двама от приятелите на Йонджи насочиха късите лъкове със стрели, изпънати до острието.

— Капитан а̀ Симабю, вие ни казвате кога да го убием — извика Йонджи.

Трябваше да махна с ръка и да го пронижат на място. Това щеше да спаси живота на много хора и да ми спести много скръб. Но не го направих. Дори и сега, когато съм вече много по-стар и по-корав, не мисля, че щях да мога да дам тази заповед.

— Не! Той е мой. Ландграф Мейлбранч, слънцето изгря. Имахме споразумение. Пригответе се, сър.

Мейлбранч се ухили злобно и тръгна към мен.

— Ако ме убие, е ваш — извиках през рамо.

Усмивката му се стегна и той заприлича на озъбен хванат в капан чакал.

Забелязах как подхожда към мен — с меча в обичайната стойка за атака, но ножа го държеше с върха надолу, прилепен до бедрото. Точно както се надявах. Наистина се биеше като кръчмарски побойник.

Малката ми тайна беше в това, че се бях тренирал в бой с меч и кама — много тайна дисциплина. При този стил камата се използва за париране и служи за удар само когато двамата противници си влязат близо, за да се възползваш от откриването или да нанесеш последния удар.

Мейлбранч замахна лъжливо и докато парирах, скочи встрани и ножът му се стрелна напред. Беше много бърз, но точно тази атака очаквах, така че замахнах с камата си към китката му и отново влязохме в гард.

Той се завъртя надясно, опитвайки се да заобиколи гарда ми, и аз се обърнах с него, след това отстъпих встрани и мечът ми замахна към гърлото му. Мейлбранч дръпна главата си назад, но острият връх на оръжието ми перна бузата му и русата му брада почервеня.

Той изпъшка от болка, замахна и едва успях да избегна острието — разпра ризата ми.

Продължи в непрекъсната атака; мечовете ни опряха дръжка в дръжка; парирах ножа му с камата си. Опита се да ме удари с коляно в слабините, но се обърнах, фраснах го в рамото с дръжката на камата и отскочих назад, но не достатъчно бързо, защото ножът му ме перна през ребрата.

Пясъкът между нас се завихри и го блъсна в лицето. Калиецът изрева от болка, олюля се и падна заслепен.

Чух как Карджан извика: „Убий я тая шибана свиня!“ Но не помръднах от мястото си. Усетих някак, че вятърът е изпратен.

Мейлбранч потърка очи, опита се да се изправи и се чу глас:

— Не мърдай, калиецо, и остави оръжията си на земята. Не го ли сториш, ще те убия на място. Подчини ми се, и ще останеш жив.

Гласът, разбира се, беше на ясновидеца Тенедос.

Мейлбранч зяпна и изпълни заповедта. Залази назад и очите му се разшириха от страх.

— Само една е причината да позволя да останеш жив, ландграф Илиас Мейлбранч, и тя е, че не искам да опетня репутацията на капитан а̀ Симабю. Той е не само приятел, но много важен за мен и скоро ще стане също толкова съдбовно важен за всички нуманцийци.

— Повярвай ми, ти и онова псе, твоят господар, ще съжалите, че злодеите ви не можаха да го убият, защото Кальо ще плувне в кръв поради неговите дела в близкото бъдеще, бъдеще, което виждам съвсем ясно — продължи гласът. — Сега стани, остави оръжията си там, където са, иди при коня си и да те няма. Не поглеждай назад, защото иначе жалката ти орис няма да чака и миг повече.

Мейлбранч, с мъртвешки пребледняло лице, без да обръща внимание на капещата кръв, изтича при коня си, развърза юздите, метна се на седлото и препусна в бесен галоп.

Гласът на Тенедос се чу отново, но този път почти като шепот:

— Капитан а̀ Симабю, щом се върнете в града и превържат раната ви, се явете в покоите ми!

 

 

— Ти си идиот!

— Да, сър.

— Ти си пълен тъпак!

— Да, сър!

— Смятах, че приказките, че главите на симабюйците са дебели като пънове, са лъжа, но вече се замислям! — кипеше Тенедос.

— Да, сър.

Стоях мирно.

— Чух за случая едва снощи, от Йонджи, така че имах време само колкото да направя заклинание и да се надявам, че ще те спаси от собствената ти глупост.

— Какво, в името на който там бог си си избрал, си въобразяваш? — продължи той. — Нима си въобразяваше, че ще можеш да убиеш първия помощник на Чардън Шир? Който, както вероятно не знаеш, вчера беше назначен за посланик в Никиас? Ще го убиеш, без главата ти да се изтъркаля в канавката?

— Сър, той самият поиска дуела.

— Винаги ли трябва да правиш това, което искат да правиш?

— Беше въпрос на чест.

— Честта лесно може да се възмезди и без мечове! — сопна се Тенедос.

— Не беше моята, а… на друго лице.

Тенедос престана да крачи напред-назад и ме зяпна.

— Да не би да е контеса Аграмонте и Лаведан?

Не отговорих.

Гневът му изчезна.

— Разбирам — каза той замислено. — Тъй като си джентълмен и няма да ми отговориш, няма да те разпитвам докъде е стигнала връзката ви, макар че въпросът ми би бил продиктуван не толкова от похотливо любопитство, колкото от политика. Нито ще си позволя да ти давам съвети какво да правиш или да не правиш по отношение на контесата. Допускам, че знаеш колко влиятелен е съпругът й. В името на всички богове, Дамастес, много е трудно да те опазя жив достатъчно дълго, за да си изпълниш обещанията към мен!

— Да, сър. Но не аз бях този, който дръпна Чардън Шир за брадата, каквато няма.

— Вярно. Не беше ти. Но онова беше пресметнато, а не като… като твоето — Тенедос седна и потърка замислено чело. После стана отново.

— След петнайсет минути имам занятие с няколко домина: ще им обяснявам как магията с времето може да им помогне да спечелят битките, така че ще ме извиниш. А, да — отиде до бюрото и извади кожена кесия. — Има достатъчно злато, за да заведеш някъде няколко твои добри приятели, да ги напиеш хубаво и да си изплатиш един много голям дълг.

— Благодаря, сър, не. Имам си достатъчно пари. Ако не стигнат, ще си заложа сабята.

— Добре. Да смятаме, че този донякъде достоен за съжаление епизод е приключил. Но гледай да не се мотаеш по тъмни места в срещи с хора с недобра репутация повече, отколкото се налага. Не знам къде ще мога да ти намеря заместник.

Исках да попитам Тенедос точно какво място предвижда за мен, но се съмнявах, че държа да чуя отговора. Отдадох чест и излязох. Трябваше да наемам кръчма.

 

 

Йонджи ме сграбчи за тила и ме придърпа към себе си. Думите му бяха завалени, защото беше пиян. Самият аз не бях много по-добре. Макар че се бях задържал само на няколко брендита, обичайната ми трезвеност в случая не помагаше никак. Карджан се мъчеше да убеди кръчмарското слугинче, че всъщност изобщо не иска да спи само, а тримата приятели на Йонджи, доста съмнителни и опасни приятелства, които си беше създал при обиколките си на курвенските бардаци в Никиас, пееха балада. Всъщност — три балади: никой от тях не можеше да разбере ревовете на другите.

— Знаеш ли, нуманциецо — рече Йонджи. — Мисля да се лепна за тебе.

— Какво, да не си влюбен?

— Не ми се прави на хитрец. Говоря сериозно.

— Добре. Говори сериозно.

— Знаеш ли защо?

— Не знам.

— Щото ти шше станеш генерал, а никога не съм се забърсвал покрай генерал.

— Вачан да благослови думите ти.

— Не знам дали е владо… благословия. Но не ме остави да довърша. Ти или шше станеш генерал… или шше те убият, докато правиш няк’ва глупост, и накрая ще стане една легенда или нещо такова. Обаче все едно. Искам да видя какво ще стане.

Йонджи напълни чашите ни, докато прелеят върху масата.

— Сега, това го изпий до дъно. Не пиеш както се полага на генерал.

Потреперих и се подчиних.

 

 

На другата сутрин съжалих, че Мейлбранч не ме уби. Карджан беше в по-добра форма, но той да върви по дяволите — не му се налагаше да се среща с красива контеса по обед. За щастие, бях се разбрал с адютанта да съм свободен от дежурство, за да изпълня уговорката си с Маран.

Изпих три-четири кани вода, навлякох си спортната униформа и се затътрих към плаца. За четири обиколки повърнах три пъти, отидох в ескадронната къпалня, стоях на пара половин час, след което скочих в най-студения басейн.

Отидох в столовата, уговорих готвачите за кисел плодов сок и три яйца, разбити на омлет с най-лютивите подправки. Ударих отгоре едно котле горещ билков чай и вече имах нищожен шанс да доживея достатъчно, за да мога да се видя с Маран.

Връчих юздите на Лукан на слугата и влязох в ресторанта. Бях решил, че ще е най-добре да се явя облечен в мюфти — униформата на Шлемовете твърде много изпъкваше за случая. Подадох поканата на Маран на портиера и той се поклони.

— На горния етаж, сър. Третата врата. Заповядайте ключа.

Качих се по стълбите. Бях почти сигурен, че никой от гостите на ресторанта не ме е видял. Започнах да подозирам, че репутацията на това заведение се основава на нещо повече от кулинарни умения.

Почуках на вратата и вкарах ключа, а отвътре се чу звънък смях. Влязох.

Стаята не беше голяма, но таванът беше висок. В другия край имаше още една врата. В средата беше поставена маса. Покрай двете стени имаше дивани, широки колкото легла, и до едното на стената беше монтиран рафт, отрупан с бутилки. Килимът под ботушите ми беше мек и толкова дебел, че можеше да послужи за дюшек.

На единия диван, с отворена бутилка вино и купа с лед между тях, седяха Маран и някаква непозната. Щом влязох, двете станаха.

— Аха, това значи е нашият храбър капитан — каза непознатата.

Поклоних се.

— Дамастес — каза Маран. — Това е най-добрата ми приятелка, лейди Амиел Калведон.

Дори за склонния ми към предубеждения поглед лейди Калведон не отстъпваше по чар на Маран. Беше по-висока и макар и по-слаба, имаше по-големи гърди, които изпъкваха от дълбокото деколте на селската копринена риза, стигаща до средата на бедрата й. Имаше съвършени крака на танцьорка. Черната й коса се спускаше до раменете на къдрещи се вълни.

— Амиел се съгласи да ни направи огромна услуга.

— О?

— Аз съм вашата „престилка“ — каза дамата. Гласът й беше зноен. Оглеждаше ме съсредоточено и почти се изчервих, за първи път разбрал как се чувства хубава жена, влязла в стая, пълна с мъже. Имах чувството, че всеки момент ще ме помоли да си смъкна панталоните, ще извади метър и ще премери колко ми е дълга патката.

— Дамастес — продължи тя. — Дамастес Хубавеца, така смятам да ви наричам.

— Много благодаря, лейди.

— Предвид това, което правя за вас, и ужасното накърняване на репутацията ми, което ще ми струва, би трябвало да ме наричате Амиел — вдигна чашата си — аз стоях насред стаята объркан, — пресуши я, наведе се, целуна Маран по устните, после вдигна кожената торба до краката си и отиде до другата врата. — До четири часа ще съм невидима, дечица. Тъй че позабавлявайте се.

И излезе.

Маран се изкикоти. Забелязах, че бутилката с вино е преполовена, а бузките й са леко зачервени. Беше облечена скромно, в плътен клин за езда, широка пола над него и широка блуза. Беше си свалила ботушите и те лежаха на пода, с жакета и шала й до тях.

— Ще ми обясниш ли какво става?

— След като ме целунеш.

Вдигнах я в прегръдката си и устните ни се впиха, езикът й се плъзна около моя. Продължи много дълго.

Най-сетне се отдръпнах и казах задъхано:

— Ако това продължи повече, така и няма да чуя обяснението. Какво е „престилка“? И какво правим с репутацията на лейди… на Амиел?

— Всъщност нищо. Хайде. Свали си жакета, налей си вино и седни. Тук, на дивана. Облегни се и ме остави да ти сваля ботушите.

Подчиних се.

— Но какво ще каже сервитьорът? Предполагам, че ще има сервитьор.

— Когато дръпна това въженце на звънеца, но не преди това. А при сумата, с която съм наела тази стая, можем да правим каквото си поискаме, една дума няма да каже.

— Все пак не ми каза какво е „престилка“.

— „Престилка“ е жена, която прави компания на друга жена, която я прикрива, когато има любовна връзка, така че съпругът на първата жена да не заподозре нищо. Амиел, с която сме много близки — тя е първата жена, с която се запознах, като дойдох в Никиас — прави нещо повече от това. Пусна слух, че е лапнала ужасно по един определен млад офицер. Толкова е лапнала, че иска да прекара всяка възможна минута в компанията му.

— Тоест изведнъж се оказва и моя приятелка. Но какво ще стане с репутацията й?

— Това не я притеснява изобщо… нито съпруга й. Двамата си имат свой живот и изглежда, са доста щастливи от това.

Бях чул, че подобни неща са обичайни за висшите кръгове в Никиас, но това бе първото доказателство.

— Разбирам. Добре, но тази измислена връзка… В смисъл, как ще се отрази на моята репутация?

Маран се изсмя.

— Чела съм достатъчно за кавалеристи, така че не ми пробутвай тия номера.

Отпусна се на дивана, протегна се сладострастно, изви гръб и гърдите й щръкнаха гордо.

— Този ресторант се гордее не само с интимността, която предлага, но и с това, че може да приготви всякакво блюдо, което може да пожелае човек. А, менюто е на масата.

— Вече знам какво искам да ям.

— Така ли?

Вдигнах крака й над главата си и го поставих на дивана, после пъхнах два пръста под блузата й, намерих връзката на клина й, развързах я и прошепнах:

— Теб.

Смъкнах трикото и тя повдигна бедрата си. Хвърлих го долу, вдигнах блузата й и оголих гърдите й.

— Няма ли да ме оставиш да се съблека? — промълви тя.

— Може би след това — отвърнах и зъбите ми леко захапаха зърната й, после езикът ми пробяга надолу по плоския й корем към смачканата пола, над обръснатата гладкост и в нея, докато краката й обгръщаха раменете ми.

Този ден не обядвахме. Тръгнах си точно в четири.

Същия ден направих интересно откритие. Тогава, а още повече сега, избягвах алкохола под каквато и да е форма. Но бях открил, че един махмурлук може да направи мъжа способен, извинете ме за твърде неделикатния израз, да ебе като пор.

 

 

Тъй че връзката ни започна не на шега. Маран се гмуркаше в нея с не по-малка жар от моята. Дотогава бавно започвах да се побърквам от скука, но сега бях много благодарен, че нямам сериозни задължения в казармата. Опасявам се, че тренировките, които бях започнал с моите Сребърни кентаври, моите Оловни тъпаци, почти престанаха. Не че хората възразяваха — върнаха се с най-голямо удоволствие към ленивото си ежедневие. Предполагам, че е трябвало, а сигурно трябва и сега да се срамувам от кръшкането си. Но при Шлемовете това като че ли беше без значение.

Дълбоко бях благодарен за помощта на Амиел, тъй като никога дотогава не бях изпадал в подобна ситуация, а вече бях разбрал колко малко са местата, където една омъжена знатна дама, държаща на доброто си име, и нейният любовник да могат да останат сами, дори да са заедно съвсем невинно, без да започнат приказки.

Започнах да харесвам Амиел и се уверих, че наистина е вярна приятелка на Маран, въпреки че от време на време ме оглеждаше много внимателно, като при първата ни среща, макар да не правеше никакви намеци. Не харесваше съпруга на Маран и понякога го наричаше Стария бронзов задник, заради обкова на товарните му кораби. С Маран се държеше като с по-малката си сестричка, все още неопитна и беззащитна, а с мен — почти като със свой любовник и съконспиратор. При това продължаваше да ме нарича Дамастес Хубавеца й беше досадно, когато и други хора започнаха да го използват. Маран обаче го намираше за много забавно.

Но не можехме да очакваме, че Амиел ще ни прикрива непрекъснато. Станахме експерти в намирането на ресторанти и ханове като онзи в първата ни любовна среща. Но още по-хубавото беше, че Птичето време — пролетта — беше в разгара си и можехме да излизаме поотделно извън града и да се срещаме на уговорено място.

Намирахме си великолепни местенца, където да сме насаме, от копторчета покрай речния бряг до някой изоставен замък, заровен дълбоко в горите, замък, чието съществуване отдавна е забравено, или обрасли с мъх сенчести долчинки. Намираха се места дори и в града, включително една прелестна розова градинка в парка Манко, за която като че ли не знаеше никой освен нас.

Срещахме се предимно денем, тъй като нощните срещи бяха много по-трудни. Въпреки че конт Лаведан отсъстваше често, не исках да посещавам имението им, колкото и да ме убеждаваше Маран, че слугите няма да проговорят. Естествено не можеше да ме посещава в казармата, понеже това не само беше против правилата, но и дърдорковците, които си въобразяваха, че са армейски офицери, щяха да разпространят клюката из цял Никиас само за час.

Беше сладко време, беше медено сладко време, време, което ми се искаше да спре и да остане така завинаги.

Но и двамата знаехме, че ще свърши.

 

 

Великото събрание се провали. Стенните прокламации съобщиха, че били обсъдени „важни неща“ и че щяло да има нова среща „в близко бъдеще“. Държавните глави си направиха прощалния банкет и се разделиха, уж много сърдечно.

Но по улиците се говореше, че конференцията минала много остро и завършила с пълен провал.

Тенедос знаеше повече подробности — предполагах, че ги е научил от Махал или от Скопас. Както се очакваше, проблемът се оказал Чардън Шир, който се държал все едно, че е равноправен член на Властта на Десетимата, а не техен подчинен.

Нещата стигнали до кулминацията, когато Махал, явно под натиска на Тенедос, настоял да се обсъди въпросът със суверенитета на Пограничните земи. Чардън Шир заявил, че тъй като имало исторически прецедент тези земи да са анексирани от Кальо, това било неговото предложение за подобряване на ситуацията.

— Това със сигурност би ги усмирило веднъж завинаги — добавил той.

Барту се хванал в капана и попитал защо.

— Защото ако един силен мъж наложи закона над онези диваци и го укрепи с цялата военна сила, с която разполага, проклетите планинци ще престанат да са трън в петата на Нуманция, какъвто са вече от много поколения — Чардън Шир натъртил на последното и Барту заръмжал от яд.

След това Чардън Шир заявил, че Властта на Десетимата би трябвало да се замисли над онова, което безпокои другите провинции вече от години — защо тази велика държава трябва да се управлява само от хора, произлизащи от Никиас?

Фейръл кисело попитал дали Чардън Шир има някаква по-добра идея и Чардън Шир заявил, че има и че тя е много проста: Властта на Десетимата трябва да се промени незабавно, така че представителите й да са от цяла Нуманция.

Тенедос допълни, че почнали да си крещят какви ли не обиди.

— И какво означава това? — попитах.

— Означава, че Чардън Шир ще си се прибере и ще го посрещнат възторжените възгласи на сънародниците му. В техните очи той вече стои високо над глупаците в Никиас. Ще започне бързо да усилва войските си и вероятно да сключва съюзи с някои провинции, който не харесват особено Никиас и Властта на Десетимата.

— Война?

— Не чак. Но ще има гранични инциденти, които ще оправдаят Чардън Шир за това, че прави армията си все по-голяма. После… после ще реши да тръгне на запад.

Но Тенедос грешеше. Чардън Шир се оказа много по-ловък стратег.

 

 

Погледнах бегло голямата картина и се канех да я подмина, когато Маран каза:

— Е?

Огледах картината по-внимателно. Не знаех какво се очаква да кажа. Изобразяваше голяма къща, замък по-скоро, на скалите над някаква река. Къщата беше от камък и преброих пет етажа, над тях — покрив с амбразури. Откъм реката се издигаха четириъгълни кули, а по-навътре в сушата се виждаше още една по-малка кръгла кула.

Вдясно имаше горист парк с фигури на конници сред дърветата, а вляво от покривите на малко селце се виеше дим. Реката пред къщата беше спокойна и по нея плуваше малка лодка, с един мъж с ливрея на веслото, а при носа — младо момиче, облечено в розово. Опитах се да се пошегувам.

— Онзи, който е построил това, сигурно е имал много гузна съвест. Или много силни врагове.

Маран се изкикоти.

— Всъщност и двете. Но внимавайте с думите си, сър. Погледнете по-внимателно табелката.

Приближих се и примижах от неудобство — за пореден път си бях отворил устата, преди да съм разбрал какво става. Месинговата табелка гласеше:

ИРИГОН, СЕДАЛИЩЕ НА ФАМИЛИЯ АГРАМОНТЕ

ЗАЕМКА

Едно е да имаш представа колко богат е някой, съвсем друго — да се изправиш пред реалността. Въпреки че знаех за огромното богатство на Аграмонте и бях виждал къщата на Маран в Никиас, бях зашеметен, че виждам такова огромно здание, принадлежащо само на една фамилия.

Маран почука с пръст по момичето в лодката.

— Това е майка ми. Картината е нарисувана малко след сватбата й с баща ми. Била е само на четиринайсет години.

— Там ли си отраснала?

— Да. Макар че понякога ходех и в някои от другите ни имения.

Отново се удивих и се учудих колко ли хора са били нужни, за да се построи такова чудовище.

— Сигурно е било много интересно. Някакви семейни призраци?

Маран, в една от характерните й внезапни промени в настроението, които бях започнал да се уча да приемам, изведнъж стана сериозна.

— Интересно? Да, това е подходящата дума за учтива компания. Мислех, че е по-скоро ад.

Взря се в картината и повтори:

— Да. По-скоро ад.

 

 

Час по-късно довършвахме останките от обяда си в парка зад музея. Бях направил още едно откритие — никой не си и помисля за незаконни връзки в дворци на културата. Тъй че понякога се срещахме в музеи, галерии или на концерти. След като се уверявахме, че никой не ни е проследил, можехме да се усамотим някъде.

Бяхме се любили страстно в каретата й на път за музея и я желаех отново, но чувствах, че моментът не е подходящ за предложения. Тя винаги проявяваше неохота да говори за семейството си, а след думите й в огромното здание зад нас разбрах защо. Но исках да науча повече.

Докато прибирах приборите в кошничката, тя ме погледна изпитателно.

— Нещо се смълча. Сърдит ли си ми?

— Защо да съм ти сърдит?

— Не знам. Може би заради това, което казах?

— За дома ти ли?

Тя кимна.

— Не съм ти сърдит, любов моя. Можеш да правиш каквото желаеш, да изпитваш каквото искаш към семейството си, дори да искаш да ги избиеш. Но ако пожелаеш да ми разкажеш повече, ще те изслушам с удоволствие.

Тя се поколеба, след което започна.

— Всички, изглежда, си въобразяват, че да живееш в замък е едва ли не като вълшебен сън. Но не е. Студен е, а каменните стени ехтят и камините трябва да горят във всички стаи.

— Това си спомням най-много. Студено — сниши глас. — Отвътре и отвън — извърна погледа си от мен, може би се надяваше да я накарам да спре. Но аз мълчах.

— Бях последното дете, а тримата ми братя бяха с много години по-големи от мен. Предполагам, че родителите ми са решили, че са направили достатъчно деца, но никога не ми го споменаха.

— Баща ми… ами, той беше истински Аграмонте. Много строг, много праведен, винаги подбираше изразите си много грижливо, за да не направи неприятно впечатление на околните. Беше мил с мен, но някак отчужден, изнервяше се, щом останех повече време с него, и бързо викаше някоя от гувернантките ми под претекст, че е започнал да ме отегчава. Братята ми бяха, ами — братя. Исках винаги да се мъкна с тях и за известно време, докато бях мъничка, ме търпяха. Но много скоро пораснах, а те си имаха своите интереси и затова правеха всичко възможно да ме отбягват.

— В някои отношения това беше без значение, защото обичаха само да ходят на лов, по търгове и си говореха за реколти, колко некомпетентно е управлението, колко високи са данъците и колко мързеливи са робите — сви рамене. — Типични провинциални господари, с други думи. Когато станах на тринайсет, всичките им приятели се сетиха, че съществувам, и започнаха да се стичат и да се опитват да се пъхнат в гащите ми.

— А майка ти?

— Тя почина — каза кратко Маран. — Три месеца след като се омъжих. Предполагам от щастие, че е успяла да ме уреди с такъв брак.

Запазих мълчание и Маран продължи с неохота:

— Беше дъщеря на друга благородна фамилия, разбира се. Не бяха богати, но не бяха и бедни. Причината дядо ми да поиска да я омъжи за баща ми била, че фамилията им притежавала ивица земя между двете имения. Та това била зестрата, която донесла в брачното ложе.

— Но беше много щастлива, че се е омъжила за Аграмонте. Всъщност беше се превърнала в социалния арбитър на семейството — кои са равни на нас, кои стоят по-долу, кои — по-горе. За нейно щастие последните бяха много малко. Също като баща ми, винаги я интересуваше ролята й в обществото. Когато ухажорите започнаха да ме търсят, тя не ги поздравяваше, преди да е погледнала за имената им в родословните книги, за да се увери, че са достатъчно благородни, за да може да ми бръкнат под полата — направи кисела гримаса. — В провинцията първо се опитват да те изчукат, после, ако не могат да го направят, решават, че трябва да им станеш булка. Тогава те чукат, докато се скапеш с дузина дечица, омръзваш им и започват да си прекарват нощите в слугинските стаи или в града с метреса — замълча и се намръщи.

— Така ли се запозна с любовта?

— Не съвсем. Четях много любовни романи и искрено си мечтаех, че един ден около мен ще има рояк влюбени момци. Просто не можех да разбера как трябва да изглеждат приемливите. Може би трябваше да избягам с първото момче, в което се влюбих.

— Слава на Айрису, че не си го направила.

— Горкият — продължи тя, без да ми обръща внимание. — Беше синът на коларя на баща ми и все още помня широката му усмивка и къдравата му коса. Имаше зелени очи и миришеше чудесно на коне.

— По онова време бях влюбена в конете — обясни тя. — Понякога ми се искаше и аз да съм кон, а след като не можех да си намеря кентавър, трябваше да се задоволя с него.

— И какво стана?

— Майка ми разбра и само след ден семейството им беше изпъдено. По-късно, след като се омъжих, се опитах да разбера какво е станало с него… с тях. Разбрах само, че са дошли в Никиас, и нищо повече.

Маран ме погледна втренчено.

— Нямаш нищо против, че ти разказвам това, нали? Никой освен Амиел не е слушал глупавата ми историйка.

— Защо да имам против? — учудих се. — Трябва ли да ревнувам заради едно момичешко увлечение?

— Защо не? — за миг чувството й за хумор се върна. — Аз ревнувам всяко момиче, с което си бил ти.

— А, ама такива не е имало — заявих благочестиво. — Преди да те срещна бях пълен девственик.

— Добре — Маран помълча за миг. — Предполагам, че като малка съм била за тях като кукла. Всеки искаше да ме облече както той иска, да ме показва къде ли не, но какво исках аз… ами, това беше без значение. Баща ми искаше да изглеждам така, майка ми — да се държа еди-как си, и никой никога не питаше какво иска самата Маран. Нито тогава, нито никога.

— Беше ми студено… и бях самотна. Всъщност никога не съм имала някого, с когото да си играя. Докато бях много малка, можех да щурея с децата на слугите или на робите, но скоро разбрах, че те винаги ме правят кралицата или главната каквато и игра да играехме, и то само след като се уверят, че аз искам да играем тази игра. След това, като станах по-голяма, нямах приятели, макар че от време на време ни гостуваха благороднически семейства и можех да си поиграя с децата им — ако имаха деца — погледна ме тъжно. — Да можех да съм повече като теб.

Бях й разказал малко за детството си в Симабю и как обичах да обикалям сам из джунглата.

— Така че четях всичко, което можех — продължи тя. — Особено за градове, и си мечтаех, че един ден ще мога да дойда в Никиас. Веднъж прочетох една поема за някакъв човек, дошъл от черните лесове, и макар големият град да станал негов дом, студенината на тъмните гори останала у него до сетния му ден. Замислих се дали това не съм аз.

— Готов съм да свидетелствам, че изобщо не сте студена, контесо — това поне събуди лека усмивка.

— Знаеш ли — продължи тя, — никога не съм си мислила, че ще се омъжа, докато не стана.

— Какво искаше да направиш?

— Не се смей. Но по едно време исках да стана куртизанка. Щях да съм млада и красива и всички благородници щяха да ми плащат по една карета, пълна със злато, за да прекарат една нощ с мен, и щяха да искат да оставят грозните си съпруги, но аз просто щях да се усмихвам и да ги оставям да въздишат, отивайки си с прелестен танц.

— Много добре, че не си го направила — казах аз. — Иначе щеше да разбереш, че повечето клиенти на курви са дебели, стари, некъпани и имат, да се изразим така, необичайни вкусове.

Тя ме изгледа и свъси вежди. Беше мой ред да се извиня.

— Както и да е. Просто си помислих нещо… което не беше приятно. Все едно, след като не можех да стана куртизанка, реших да съм много интелигентна и да помагам на философи и крале да стигнат до велики решения.

— Това е истинската причина за събиранията, които уреждам. Предполагам, че по този начин се опитвам да дам нещо на онова бедно самотно момиченце, което вече не съществува — обърна се и видях, че очите й се напълниха със сълзи. Посегнах да хвана ръката й, но тя я отдръпна.

— Но после, както ти казах, пораснах и започнаха ухажванията. Имаше едно момче, което харесвах и чаках с нетърпение да ме посети. Беше си съвсем благороден, но нямаше много пари и един ден той също изчезна. Един от братята ми по-късно ми каза, че баща ми му дал добра сума, за да престане да ми идва на гости.

— Разбираш ли вече какво беше? — почти изхлипа тя.

Този път ми позволи да хвана ръката й.

— Когато станах на шестнайсет, всичко се завъртя като в мъгла. Имаше балове, езди, светски вечери и не можех нито миг да остана сама. Можеше да ми хареса, ако не знаех, че целта е само една: да ме омъжат за най-подходящия човек, който може да намери семейството ми. Подходящ за тях.

— Това продължи година, а после баща ми доведе Ернад — тя въздъхна. — Лорд Лаведан. Помислих си, че майка ми ще умре от радост, че най-после някой „с подходящо положение“ ухажва дъщеря й. Както казах, скоро след това стана точно така. И незнайно как всички бляскави младежи разбраха, че въпросът е решен, и изведнъж си намериха други пламъчета, около които да пърхат. Животът ми беше предопределен до сетния ми ден.

Изчаках я да продължи, но тя замълча. След това ме погледна.

— Сигурно си мислиш, че всичко това е боклук. Някакво си богаташко момиченце, трябвало е сигурно да се роди в бордей, за да разбере какво означава мизерия.

— Не — отвърнах искрено. — Познавал съм хора, които са били по-бедни и от най-бедните, и пак са били щастливи. Моля те, Маран, престани да се унизяваш.

Тя не откъсваше очи от мен, сякаш не беше сигурна дали да ми повярва, или не. Изведнъж стана.

— Хайде, Дамастес. Искам да се прибера у дома. Съсипах този ден и за двама ни.

Възразих, че нищо не е съсипано, че за мен е било важно да ми разкаже за тези неща, но тя не искаше и да чуе, затова се върнахме в каретата и тя ме откара до конюшнята, в която бях оставил Лукан. Съвсем леко докосна устните ми, когато се целунахме за довиждане, и отчаяно съжалих, че не мога да й кажа нищо, което да я накара да се почувства по-добре. Но нямах какво да кажа и каретата си тръгна.

Докато яздех към гарнизона, премислях отново и отново всичко, което ми беше разказала. Струваше ми се странно, с изключение на богатството й, колко сходно беше детството ми с нейното. Но едното беше създало жена, която, както вече разбирах, е отчаяна и нещастна, а другото — мъж в съвсем друго положение.

Същата нощ, докато чаках да заспя, отново премислих. Изведнъж осъзнах една разлика: аз бях правил всичко по свой избор, докато нея никога не я бяха питали за нищо. И тогава си помислих, че това ставаше — става — с почти всички жени, които съм познавал. Всичко, което им беше позволено да правят, се решаваше от мъж. От мъж или, като майката на Маран, от някоя, която се радва да прави онова, което се харесва на мъжете.

Зачудих се как мислителите на Нуманция могат да дърдорят за неправдите, извършвани над робите, или за бедните, или за унизените планински племена, а не могат да погледнат над възглавницата и да видят другото, още по-голямо и неизменно зло.

Изтласках тези мисли от ума си: след като един войник едва можеше да се надява, че ще повлияе на изхода на едно-единствено сражение, как можеше да се надява да промени нещо, което приличаше на непроменим обичай? Навярно единственият начин да се променят нещата беше ако богинята на Тенедос, Сайонджи, кимнеше и позволеше обществото да се обърне така, че всичко да се промени. Но това ме накара да потръпна — кой можеше да твърди, че богинята предпочита нещата да са различни?

После ми хрумна нещо друго. Най-голямата, същинска разлика между Маран и мен бе в това, че аз бях отраснал в дом, в който цареше обич, въпреки че за това не се говореше много. Майка ми все ще ме гушне, някоя от сестрите ще ме пощипне с обич, поне когато не ми бяха ядосани за нещо, баща ми ще ми се усмихне.

Но бедната Маран? Нито веднъж в разказа й не чух думата „обич“ и се зачудих дали изобщо знае какво означава тя.

Докато се унасях в сън, ме споходи една съвсем ясна мисъл, макар да не съм сигурен, че осъзнах веднага какво означава тя: „Може би не знае.“

И в името на боговете, щях да направя всичко, за да опитам да я науча.

 

 

Лежахме голи под слънцето, конете ни бяха вързани за дърветата на няколко крачки встрани. Бавно разтривах балсама против изгаряне по бедрата на Маран. Тя измърка доволно и разтвори крака.

Натопих пръста си в балсама, плъзнах го между кълбетата на дупето й и го вкарах в нея. Съпротива не срещнах, но тялото й изведнъж изтръпна и се вкочани, все едно че я бях наранил.

— Не — каза го много студено.

Спряхме и отвърнах, че много, много съжалявам.

— Няма нищо. Просто… просто не го прави. Наистина не ми харесва.

Извиних се отново и започнах да разтривам раменете й.

Лежеше, извърнала глава настрани. След малко каза нещо много странно. С глух и съвсем беззвучен тон:

— На сутринта след като се омъжих влязох в гардеробната си и видях лице на непозната.

— Не те разбирам.

— Приличах на малко момиче — продължи тя почти шепнешком. — Малко момиче, което се е изгубило и не може да разбере защо, нито какво може да направи, за да се намери.

 

 

Вече започнаха лоши времена за Никиас и други градове в Дара. Все едно че Чардън Шир бе някакъв магьосник, хвърлил проклятието си над нас.

Властта на Десетимата се беше покрила съвсем и малкото декрети, които издаваха, нямаха нищо общо с проблемите ни.

Цените на основните храни, уж регулирани, се вдигаха и падаха като морския прилив. Хората започнаха да се запасяват, особено средната класа, тоест онези, които можеха да си го позволят. В бедните райони на града се появи недостиг на зехтин, ориз и масло.

Уличните оратори станаха още повече и всеки предлагаше на тълпата различно решение на бедите на времето.

Трябваше да се борят за място по тротоарите: в Никиас гъмжеше от магове и вещери дотолкова, че се чувствах все едно, че съм се върнал в Саяна — можеше да се видят всякакви, от предсказатели, гледачки на ръце и факири до хора, които бяха в състояние да ти продадат всичко, от любовен еликсир до отрова.

Тенедос потвърди, че това наистина е признак за предстоящо зло.

— Без да обиждам собствената си професия, нито тези шарлатани дори, когато едно население предчувства промяната, чувства, че почвата под краката му може да се окаже подвижен пясък, започва да търси онези, които твърдят, че знаят отговорите — усмихна се кисело. — Макар че може би не трябва да се оплаквам, след като залите, в които говоря, винаги са пълни. Просто искам да разбера дали всъщност ме слушат, или скачат от ясновидец на ясновидец като обезумели.

Забелязах също, че храмовете са пълни, не само големите светилища на главните ни богове, но и по-малките, в които се почитаха различните им аспекти, а даже и по-низши божества. Ахарел, главният на тези въплъщения и по-дребни богове, който може да говори на кралете, беше станал особено популярен, въпреки че виждах процесии в чест на кого ли не, от Илиот до многоглавите богове-животни, за които никога досега не бях чувал. Дори видях две-три процесии, чиито поклонници призоваваха гръмко Сайонджи.

Когато съобщих това на Тенедос, той кимна доволно.

— Казах ти, че идва моето време.

Престъпността като че ли също се увеличи, от дребните кражби и обири до ужасно зли и безсмислени жестокости. При това се извършваха не само от отчаяни бедняци, но и от уж най-добри граждани.

Представях си Никиас като прелестно копринено облекло, дърпано от хиляди и хиляди ръце — и то бавно, много бавно започва да се раздира.

 

 

Получих бележка от Маран — донесе ми я един от личните й слуги, — в която ме молеше да се видим на другия ден в ресторанта, където бе започнала връзката ни. Бележката й гласеше „Важно“ и думата беше подчертана два пъти.

Отново трябваше да помоля дивизионния адютант да ме освободи от дежурства за деня, той се намръщи, измърмори нещо за млади капитани, които трябва да обръщат повече внимание на службата, но изпълни молбата ми.

Зачудих се какво ли се е случило, дали Ернад не е открил аферата ни. Дори си помислих да не би да е забременяла — връзката ни продължаваше вече от четири месеца. След първата ни безумна нощ се бях опитал да взема предпазни мерки, но тя не го позволи.

Но проблемът се оказа не на Маран, а по-скоро на приятелката й.

Амиел седеше на дивана и хлипаше, а Маран се опитваше да я утеши. Най-сетне се поуспокои и ми каза какво се е случило.

Преди пет години двамата с мъжа й наели за слуги една двойка от Тансен. Оказали се толкова съвършени във всяко отношение, че лорд Калведон ги помолил да се пренесат в една от къщите на имението им. Двамата вършели почти всичко за семейството, от поддържането на къщите и двора до пазаруването или просто да правят компания на господарите. Имали две деца, „бебенца, каквито бих искала да имам — каза Амиел, — ако реша да имам деца. Красиви дечица като тях“.

Същата сутрин въпросната жена трябвало да излезе с Амиел да посетят шапкарката й. Но не се появила в къщата на Калведон в уговорения час и Амиел отишла да види какво става.

— Помислих си, че може би на някое от децата му е станало зле, и се канех да й кажа да не се притеснява. Мога сама да си купя панделки, нали така?

Вратата на къщичката се оказала незаключена, Амиел я открехнала и изпищяла.

Жената лежала просната на пода, а до нея — едно от децата й. В съседната стая лежал съпругът й. И тримата били мъртви, удушени с жълти копринени въжета.

— Не, не това беше най-лошото — каза Амиел и се разплака отново. — Влязох в малката стаичка, използвана за детска. Бебенцето… тя също беше мъртва. Убита като другите! Що за чудовище би могло да направи такова нещо?

Знаех отговора. Товиети. Значи жълтото въже в Никиас вече не беше слух и празни брътвежи на някоя глупава богаташка.

Но какво общо можеше да има това с мен? Не беше ли съобщила на градската стража?

Съобщила веднага, но те като че ли изобщо не се заинтересували. Или, продължи тя, се уплашили.

— Сигурно.

— Нещо повече — каза Амиел. — Държаха се като… като че ли това за тях е някакво ужасно досадно ежедневие. Знам, че тансенците не бяха богати като мен… но бяха мои приятели!

— Какво да прави? — попита ме Маран. — Повиках те, защото съпругът ми веднъж ми каза, още когато свидетелствахте с ясновидеца пред Властта на Десетимата, че в Пограничните земи сте се натъкнали на някакъв култ на удушвачи и затова съветниците закрили заседанието.

Отвърнах, че не смятам за редно да го обсъждам, но че наистина в това, което е чул мъжът й, има известна истина. Че знам за такива хора и колко опасни могат да бъдат.

— Щом са могли да влязат в имението ни, покрай пазачите и през стените, без никой да вдигне тревога… може да се върнат — каза Амиел. — Няма ли да поискат да убият и мен? Няма ли да поискат да удушат съпруга ми? Какво да направя?

Лично аз смятах, че ако товиетите са те набелязали за жертва, едва ли можеш да се чувстваш в безопасност дори сред войнишки лагер. Но го премълчах. Казах, че имат жилище в града, нали? И че трябва да се преместят в него още тази вечер. Колкото до сигурността, изведнъж се сетих за един мъж, не, четирима мъже, които едва ли бяха от удушвачите на товиетите.

— Напиши ми адреса. Ще накарам този човек да ви се обади още тази вечер. Платете му добре, на него и на приятелите, които ще доведе, и изпълнявайте точно каквото ви нареди. Можете да му вярвате, нищо, че изглежда неблагонадежден. Държал е живота ми в ръцете си. Казва се Йонджи.

 

 

Довърших разказа си за убийството на слугите на Амиел и как стражите се отнесли към случая като към нещо съвсем обичайно, и замълчах. Тенедос не реагира, а се обърна към младия страж.

— Кутулу?

— Съвсем обичайно си е — отвърна той. — През последните два месеца са ни съобщили за четиристотин и шестнайсет такива убийства. Богати, бедни, изглежда, е все едно. Понякога домът е ограбен, друг път — не. Изглежда, кампанията на убийците е не толкова заради злато, колкото за да се създаде хаос и паника.

— Но шум не се вдига — подхвърлих.

— Полагат всякакви усилия да потулят проблема.

— Защо? — попита Тенедос.

— Такива са изричните заповеди на Властта на Десетимата.

— Какво добро може да носи това, по дяволите? — казах ядосано. — Това, че ги пренебрегват, не ги премахва. Какво още им трябва, по дяволите — Так да заподскача върху проклетите им от боговете черепи ли?

— Так? — Кутулу ме изгледа озадачено. Явно Десетимата не бяха доверили всички факти дори на преките си служители.

Тенедос ме погледна.

— Продължавай, Дамастес. Не можем повече да се съобразяваме със заповедите на Десетимата. Моментът е много по-опасен, отколкото някой от тях… а сигурно и ние… осъзнаваме. Разкажи му всичко.

 

 

На другата вечер, докато яздех за среща с Маран, видях идващ към мен конник. Познах го още преди да ме види и дръпнах Лукан зад една натоварена с чували със зърно кола.

Беше Илиас Мейлбранч, загърнат в наметало с качулка. Мина близо, но не ме позна, защото се бях смъкнал от седлото и се преструвах, че оглеждам подковата на Лукан.

Докато ме подминаваше, вдигнах за миг очи и видях над брадата му тъмночервения полузараснал белег. Бях го белязал добре.

Зачудих къде ли отива. Намирахме се в един от бедняшките райони на Никиас, маршрут, който си избирах обикновено, за да съм сигурен, че никой не ме следи. Зачудих се що за тъмни дела може да са го довели в този квартал.

Колкото и да ми се искаше да се видя с Маран, знаех какво диктува дългът ми, яхнах коня и подкарах след калиеца. Разбира се, понякога срещите ни с Маран се проваляха — това е един от недостатъците на тайната връзка. Дори бяхме измислили какво да правим при такива случаи — виждахме се следващата нощ на същото място, освен ако не се свържехме и не решахме друго.

Маршрутът на Мейлбранч въртеше из улиците, но в крайна сметка водеше към реката. Намирахме се почти до океанското пристанище, най-лошата част на града. Разхлабих сабята в ножницата и очите ми зашариха из сенките.

Мейлбранч сви в една тясна пресечка. Преброих до петнайсет и тръгнах след него.

Виждаше се ясно чак до другия край, до водата. Но от ландграфа нямаше и помен.

Подкарах до другия край и излязох на кея в подножието на хълма, после минах обратно, но калиецът беше изчезнал. Огледах за скрити входове, през които може да мине кон, но не видях нищо. Нищо освен плътни тухлени стени и след тях — тъмната вода.

Като шпионин се бях провалил напълно. Вдигнах очи към изгряващата луна и разочарованието ми се стопи. Все още имах повече от достатъчно време за срещата ми с Маран.

 

 

Стисках широко разтворените й крака за глезените, тялото й се извиваше, надигаше се от леглото, усетило силата на напиращата у мен топла лавина. Тя простена, притисна се към мен, пуснах краката й и се отпуснах върху нея, гърдите й се сплескаха под гръдта ми, а петите й се забиха в хълбоците ми, за да проникна все по-дълбоко и по-дълбоко.

Дъхът ми заизлиза на хрипове, тялото й потръпна, веднъж, и още веднъж.

Отворих очи и се вгледах в нейните, широко отворени, зареяни в мен и отвъд мен, мократа й уста бе зяпнала за въздух, главата й бе извита в сладка агония.

— Дамастес. О, богове, Дамастес! — простена тя и бедрата й се разтърсиха. — Аз… аз…

— Кажи го. Кажи го!

— Аз… о, богове, обичам те! Обичам те!

— И аз… и аз те обичам.

Истината бе гола като потните ни тела. Звездите се взривиха с вика на екстаза.

Връщане вече не можеше да има.

 

 

— Интересно — отрони замислено Кутулу. — Не знаех тези неща за добрия ни ландграф.

— Е, ще го следиш ли?

— Разбира се. Следя всеки, който според мен… или ясновидец Тенедос… заслужава вниманието ни.

Пробвах с малка шега, колкото да видя дали у този дребен мъж има нещо, което поне малко да напомня за човешки слабости:

— Но какво правиш за удоволствие?

— Ами, това ми е удоволствието — каза Кутулу. Беше си драснал някои бележки върху една жълта картичка. Разхвърляният му кабинет беше пълен с хиляди такива.

— Ще ти съобщя какви ги върши вашият приятел. Стига Тенедос да одобри, разбира се.

 

 

Отначало градът изглеждаше както винаги призори, но после, щом го огряха лъчите на слънцето, видях, че е ужасно различен. Всяка сграда, всяка улична плоча и — най-ужасното — всяко дърво отразяваше с ослепителен блясък светлината и осъзнах, че градът се е променил, превърнал се е в чудовищен кристал, където не може да живее нито едно човешко същество.

Но в този миг видях по улиците движение. Бяха пълни с хора, но те също се бяха променили, лъчите на слънцето отскачаха от тях и заслепяваха очите ми.

Всички те — мъже, жени, деца — носеха нещо изпънато в ръцете им, и щом се загледах по-внимателно, видях, че всички носят жълти копринени въжета.

Както аз ги видях, така и те ме видяха.

В този момент езерото в центъра на парка Хайдер закипя и от него се издигна Так!

Забеляза накъде гледат всички, вдигна главата си и ме „видя“. Въздухът запищя, както когато мокър пръст потърка ръба на кристална чаша за вино, но много по-силно и пронизително, и видях как кристалните дървета се разтресоха и самият град затрепери.

Так направи гигантска крачка към мен, после втора, и вдигна ръце.

 

 

Събудих се разтреперан. Не сънувам много често, а когато се случи, сънищата почти никога не са неприятни.

Трябваше да запаля светилника, да стана от леглото, да изляза навън и да обикалям по пустия казармен плац близо час, докато се успокоя.

Знаех, че този сън е много повече от сън.

Так беше в Никиас.

И ме беше запомнил.

 

 

— Вашият калиец не се държи като дипломат — каза Кутулу. — Има си работа с хора и по места, които не подхождат на уважаващ себе си посланик.

— Поискайте да го отпратят — предложих. — Или още по-добре, да го задържат и да го съдят като предател.

— Но тогава ще го заместят с някой, когото не познаваме, и ще трябва да започна отначало, докато не разкрия новия агент на Чардън Шир. Практиката ни е да го оставим да си върши работите и после да предприемем подходящата акция в подходящия момент — Кутулу се намръщи. — И то, разбира се, при положение, че началниците ми ме послушат, а Властта на Десетимата послуша тях.

— Така значи действа полицията. Май никога няма да бъда подходящ за нея.

— Разбира се, че няма — каза Кутулу. — Докато не разбереш, че никой не прави това, което прави, по причини, за които казва, че го прави, и след това не разбереш, че често пъти има друг, истински мотив дори зад това, в което той самият е твърдо убеден… по-добре си остани войник.

Изгледах дребния мъж да разбера дали не си прави шегичка, но той беше напълно сериозен.

— Все едно, открих къде ходи ландграф Мейлбранч, когато посещава пристанището — продължи Кутулу. — Въпреки че не съм го проследил чак в бърлогата му. Тази вечер обаче смятам да го направя. Не е чак толкова хитър и се придържа към твърд график. Можеше да е по-предпазлив. Искаш ли да ме придружиш?

— С огромно удоволствие. Но няма ли да изпъквам?

— Не и след като приключа с теб — каза Кутулу; и така понаучих малко за маскировката.

Първо трябваше да намерим подходящите дрехи. Кутулу извика някакъв свой подчинен и се разпореди. След няколко минути човекът се върна с много зацапана униформа на един от по-низшите пехотинските дивизиони.

— Понеже на челото ти е отпечатано, че си войник, ще си останеш войник. Но не и офицер. Не повече от… хм, сержант. Най-добрата маска е частичната, капитане. Никой няма да си помисли, че един капитан ще се появи като сержант.

— „Дамастес“ от устата на приятелите ми звучи по-добре от „капитан“.

Кутулу ме огледа много критично.

— Така. Дамастес. Сега трябва да ти променим походката. Човек запомня хората по много начини — по походката, речта, даже миризмата, както и по външността, без изобщо да си дава сметка. Тъй че някой може да те погледне, сержанте, но някак си да „разбере“, че това не е Дамастес Хубавеца.

На последното се ухилих.

— Ти всичко ли знаеш?

Кутулу въздъхна.

— Не, и никога няма да ми стигне времето да науча всичко. По-лошо — няма да ми стигне времето да разбера какво трябва да науча.

— Сега да заблудим приятелите ти — продължи той и зарови в едно чекмедже. — Дръж. Залепи го на носа си с малко лепенка, ще я намериш ей под оня череп с брадвата в него.

Беше ми дал съвсем реалистична имитация на цирей. Залепих го, погледнах се в огледалцето, което ми даде, и потръпнах. Кутулу го огледа и кимна одобрително.

— Всеки, който те погледне, ще види „Човека с ужасния цирей“ и няма да може да различи или запомни другите ти белези.

— Сега да добавим и последния щрих — извади бутилка спрей и я пръсна върху мен. Ноздрите ми настръхнаха — вече миришех като войник, който не се е къпал цял месец.

— Мръсен, миризлив сержант от бойна част, който вероятно си има проблеми с началниците — кимна одобрително Кутулу. — Точно каквото исках. Точно от тези, които се мотаят по пристанището и си търсят белята. А и при твоя ръст изобщо няма да забележат мишлето, което пълзи до тебе.

Значи щях да бъда „престилката“ на Кутулу. Ухилих се, но веднага си спомних съня за Так.

— Може би ще ни трябва нещо повече от физическа маскировка. Готов съм да се обзаложа, че тук е намесена магия.

— Според мен не би трябвало да е проблем — каза Кутулу. — Магьосниците са точно толкова податливи на визуална заблуда, колкото и обикновените хора. Все пак… Разбирам те. Май ще трябва да прескочим до чародея Тенедос и да видим дали не може да ни предложи малко мъгляво контразаклинание. Няма смисъл да си играем на свръхсамоувереност.

— А сега, оръжието — продължи той. — Макар че ако прекалим с него, най-вероятно сме обречени.

— Имам си сабя.

— Там, където отиваме, джентълменски инструменти не вървят изобщо. Само сечива на улични главорези. С нож оправяш ли се?

— Горе-долу.

— Дръж — подаде ми нож с плоска дръжка, в кания. — Вържи го под мишницата си. Можеш да се обръснеш с него — точил съм го тази сутрин. Друго? Аха. Долу при водата е студено, тъй че никой няма да пита тия за какво са.

Подаде ми две много изтъркани ръкавици. За малко щях да ги изтърва, поради неочакваната им тежест.

— До пръстите и дланта е пришит пясък — обясни той. — Ако зашлевиш някого с тях, направо ще го размажеш.

Взе някаква убийствена двуостра кама, чиято кания увисна на гърба му зад тила, и тръгнахме да търсим Илиас Мейлбранч.

 

 

Този път се бях подготвил за това, че чародеят Тенедос иска да дойде с нас. Кутулу изглеждаше ужасен. Все още не беше запознат с удивителния навик на ясновидеца да води.

— Няма да дойдете — заявих твърдо. — Може да се оправим и без вас, след като смятаме само да поогледаме. Повечето граждани вече ви познават по лице. А Мейлбранч много ще се зарадва да ви срещне в някоя тъмна уличка. Не мислите ли, че Чардън Шир ще го възнагради щедро, ако опъне кожата ви пред огнището му, сър?

— Описа удивително живописна картина, Дамастес — изръмжа Тенедос. — Е, добре. Разбрах. Но можеш ли да ми изтъкнеш поне едно основание да не се опитам да използвам магията си, за да проследя къде ходи калиецът и каква работа има там?

— Так — отвърнах съвсем кратко и раменете на Тенедос неволно се стегнаха, щом си спомни как демонът за малко щеше да се извиси от живачното езеро и да ни спипа и двамата.

— Добре — въздъхна Тенедос. — Както каза веднъж капитан Мелет, „ще остана да поддържам домашното огнище“. Но виж, заклинанието, което да ви опази. Хмм. Това ще ви го дам. Както и нещо за спешен случай.

Напръска ни с някакъв прашец, каза няколко неясни думи и ръцете му направиха странни жестове във въздуха.

— Няма да е добре да воните на магия. Това е едно простичко заклинание, което ще накара вещерския пост да ви пропусне, без да разбере защо. А сега — другата хитрина.

Отиде при един от сандъците си, порови в него и извади красиво резбована кутия, направена сякаш от дърво с различни цветове. Вътре видях съвършено изваяни фигурки на животни — животни, за които не бях и сънувал, че съществуват.

— Дръж — каза той и ми подаде една. Приличаше на костенурка с остри шипове по люспите на черупката и стоеше на четири къси ноктести крачета. Опашката й беше люспест боздуган, а главата — озъбена злобно.

— Какво е това? Модел на някакъв демон ли? — попита Кутулу.

— Никакъв модел не е. Това си е самото същество. Може и демон да е, не знам. Успях да го извлека от друг свят, свих го и го оставих така, в замразено състояние. Мисля, че съм единственият магьосник, измислил заклинания, които могат да правят това. Наричам го, както и другите, които направих, „анимункули“. Досега не им бях намерил приложение, макар че сигурно е възможно да се свие едно куче-пазач, да се носи като талисман на женска гривна и жената да е в пълна безопасност при нападение. Както и това малко същество. В нормално състояние е около десет стъпки дълго, с опашката, а нравът му е като на побесняла стръвница.

— Ако се наложи да го, ъъъ, активираме, сигурни ли сме, че е безопасно? — попита Кутулу.

— Не сте. Няма как. Бягате, все едно че са ви подгонили демони, което може да си е чистата истина. Ще се върне в своя свят след няколко мига — Тенедос се замисли и се усмихна малко смутено. — Я да взема аз да ви снабдя и с едно оръжие срещу вашето „оръжие“. Но първо остави съществото по-настрана, защото ще ви дам водно заклинание.

Извади някакви билки и ги натроши в една стъкленица с вода. Взе от близкия рафт странно резбована тояга, която приличаше малко на плавей, и разбърка сместа. Започна да припява на непонятен език, после думите му станаха разбираеми:

Пази ги, вода,

помогни им, вода.

Потърси, вода.

Намери им спасение.

Послушай, Варум.

Те вече са твои.

Пази ги.

Помогни им.

Сега те са твои.

Докато изричаше всичко това, ни пръскаше със сместа. След това каза с нормален глас:

— Това би трябвало да помогне малко. Заклинанието е простичко. Трябва обаче и вие да се потрудите малко. Ако това същество — животно, демон или каквото е там, наистина ви подгони, минете през вода. Всякаква вода ще го спре. Ако заклинанието подейства както трябва, би трябвало да се спасите моментално.

— „Моментално“ ми звучи доста неточно — казах.

— Стига де, и двамата сте здрави. Както казах, бягайте, както не сте бягали никога, и ще се отървете лесно. Почти съм сигурен.

Кутулу го изгледа много скептично. Подозирах, че за първи път си дава сметка, че „героят“ му невинаги успява да изпипа нещата до съвършенство. Хванах го под мишницата.

— Хайде. Това е само начинът му да се увери, че селският тъпак няма да се оплаче, ако любовното биле, което му е пробутал, не действа. Благодаря, чародею.

— Капитане — каза Тенедос. — Някой казвал ли ви е някога, че сте много нагъл?

— Често, сър. И винаги са прави. Ще ви докладваме при първа възможност.

Тенедос отново стана сериозен.

— На всяка цена. По всяко време. Не знам на какво може да се натъкнете.

 

 

— Това е друг полицейски трик — обясни Кутулу. — Ако преследваш някого — някой, който, изглежда, минава по един и същи маршрут — и го изтървеш, или стане подозрителен, отиваш на последното място, докъдето си го проследил, изчакваш да се появи и продължаваш да го следиш.

Бяхме се скрили зад каците в края на кея. На двайсетина крачки от нас беше краят на уличката, по която бях проследил Мейлбранч, без да открия нищо.

Нощта бе тиха, не се чуваше никакъв звук освен пляскането на малките вълни на реката, течаща зад и под нас, и от време на време — зовът на някой корабен рог.

Помислих си колко ли войнишко време отива в такава съвършена тишина, от парадния строй в мирно време до бойни засади във военно, въпреки че никой не го смята за част от житейската си съдба.

Чух приглушен тропот на конски копита и се присвих ниско.

От уличката излезе тъмна фигура и в първия миг си помислих, че ще подкара направо през реката. Но ездачът слезе, коленичи и изведнъж, съвсем безшумно, част от кея се повдигна — оказа се шлюз — и ездачът, който трябваше да е Мейлбранч, поведе коня си надолу по невидимата рампа. Също толкова внезапно, както се беше отворил, шлюзът се затвори и всичко си стана както преди.

— Интересно — промърмори Кутулу. — Да го последваме ли?

Трябваха ни няколко минути оглед, докато намерим тънкия метален ръб на капака в дървения кей. Трябваше да се отваря с помощта на някакъв инструмент, с какъвто не разполагахме, но аз натиснах предпазливо с дръжката на камата си и отворът изведнъж зейна.

Зърнах малко по-надолу затварящия лост. Спуснахме се по наклонената рампа, затворихме и ни обкръжи пълен мрак.

След малко понечих да тръгна напред, но Кутулу усети движението ми и ме задържа. Подчиних се. Бях решил, че очите ми са привикнали към тъмното и че ще се наложи да стъпваме пипнешком, но скоро се уверих, че не е така. Не бяхме в пълна тъмнина — от другия край на тунела струеше светлина, достатъчна, за да се вижда смътно.

Кутулу ме дръпна напред. Разхлабих ножа си в канията и закрачихме безшумно в тунела. На двайсетина крачки по-навътре намерихме ниша, в която ездачът беше завързал коня си. Тунелът зави и продължи навътре към сушата, под хълма.

Зачудих се как заговорниците са могли да свършат толкова работа, без никой да ги забележи, но като опипах стените, които се оказаха тухлени, силно проядени от влагата, разбрах, че са го намерили случайно. Сигурно е било бърлогата на някой контрабандист или пират в далечното минало, изоставена и забравена.

Чух шумолене на плъх, после минахме една дълга извивка и ни огря светлина. В същото време в ушите ми закънтя глас, досущ като на жрец, проповядващ в някой храм.

Видях ниска арка и зад нея очертанията на човешка фигура — мъж с меч в ръка. Но беше с гръб към нас и следеше напрегнато онова, което ставаше в залата пред него.

Погледнах Кутулу и той ми махна да се върнем зад завоя.

— Входовете са повече от един — зашепна той. — Това не е гласът на Мейлбранч, значи говорещият трябва да е влязъл от друго място. Освен ако тук не живеят хора. Струва ми се, че трябва да видим повече — бях впечатлен от дребосъка. В гласа му не се долавяше и най-малкият страх.

— Според мен сега трябва да упражниш някои от войнишките си умения — продължи той спокойно. — Можеш ли да свалиш пазача, без да вдигне тревога?

Реших, че ще мога, и освен това реших, че Кутулу говори твърде много. Опрях пръст на устните му и посочих пода — оставаш тук. Тихо. Премислих няколко възможности и се промъкнах до ъгъла. Прилепих се до стената и запристъпвах безшумно напред. Бях сравнително спокоен. Освен ако не се спънех в нещо, пазачът нямаше как да ме усети — нямаше да може да ме види в тъмното.

Гледах надолу и пред себе си, без изобщо да поглеждам към мъжа отпред. Не приемам съществуването на каквито и да било свръхестествени сетива освен онези, които може би развиват ясновидците и чародеите, но е факт, че когато гледаш някого дълго и упорито в тила, ще се обърне.

Мислех да го сваля с ножа си, но въпреки уверенията ми пред Кутулу не бях голям майстор с него. Тежките ръкавици бяха по-доброто решение. На няколко стъпки от пазача се присвих и тръгнах напред, без да бързам, но плавно, изправих се и стоварих във врата му опакото на свитата си в юмрук ръка. Тялото му се отпусна, сграбчих меча, преди да се е изтъркалял на плочите и да издрънчи, и леко го пуснах да се свлече на пода. Не знам дали беше умрял, но и да не беше, щеше да му трябва доста време, докато се свести, а и щеше да му е зле след това.

Върнах се при Кутулу и двамата се промъкнахме до устието на тунела.

Залата беше правоъгълна, доста голяма, със сводест тухлен таван. Видях още два входа, и двата с големи дървени врати. Наистина наподобяваше храм, особено с пейките по цялата дължина на помещението и подиума най-отпред.

Гласът на говорещия беше звучен и напевен като на жрец, макар самият той да не изглеждаше особено импозантно. По-скоро ми приличаше на весел уличен дебелак с късата си къдрава брада.

А и в приказките му нямаше нищо религиозно:

— … но не златото е това, за което трябва да мислим в този толкова важен момент, братко.

По пейките седяха шейсетина мъже и жени, всички облечени чисто и много сериозни, цялото им внимание беше съсредоточено върху проповедника. Забелязах между тях маркиза Фенелон и някои други благородници и благороднички, които бях срещал из Никиас. Зърнах и конт — по-скоро бившия конт — Комроф, когото бях видял да води беседата при първата ми среща с Маран. Но благородниците бяха малцинство — повечето хора бяха бедняци, от гражданското простолюдие, облекли най-хубавите си, грижливо изпрани дрехи.

Видях как главата на Кутулу се върти от човек към човек — попълваше си нови сведения за папката.

Мъжът, на когото говореше този, когото продължавах да си наричам наум „жреца“, се мръщеше — не беше доволен от отговора.

— Знам, братко. Но когато една вярна сестра ми каже, че трябва да си купи храна за дечицата, е трудно да й кажа да не откъсне плода, който й се полага, плода, който Так ни е обещал.

Един мъж, който седеше с гръб към мен, стана — беше Мейлбранч.

— Сър… тъй като не съм член на ордена ви, не мога да ви нарека „братко“… позволете да повторя това, което вече казах. Моят господар има достатъчно пари за всички.

Кучият му син! Изведнъж ми стана съвсем ясно какво търсеше Илиас Мейлбранч в Саяна. Не искаше само да предизвика смутове и да се опита да сключи съюз с аким Бейбър Фергана, но и да се свърже с товиетите. Сега, ако се съдеше по думите му, ги подкупваше. Изглежда, се бяхме натъкнали на съвета на удушвачите.

Очите на Кутулу леко се разшириха, сигурно от изненада, доколкото му бе присъщо да изпитва изненада.

Дебелият „жрец“ кимна.

— Благодаря, сър. Братко, предайте на жената във вашето паство какво каза нашият приятел и й кажете също така да храни вяра в близката ни победа. Не можем да споменем името на господаря на нашия приятел, макар да съм сигурен, че мнозина от вас го знаят. И също така кажете на тази ваша жена, че не бива да се колебае с убийствата.

— Стражите им са в паника, гражданите им се тресат от страх, благородниците бягат от именията си и търсят безопасни убежища, каквито няма, и дори Десетимата сигурно са се разтреперили — продължи той. — Помислете си какво трябва да е, когато не познаваш врага си, нито знаеш откъде може да се появи коприненото въже във всеки момент, денем или нощем, но знаеш, че идва, че е неизбежно като въртежа на Колелото. Дори старите побелели богове потръпват пред новия ден, който ще донесем. В мига, в който някой от нас бъде хванат, частица от мистерията, от страха, от мрака, чийто покров обичаме, изчезва… Так е доволен; Так има своята кръв и шанса да си поиграе с душите на онези, които убиваме, преди да се върнат на Колелото. Нашият час скоро ще дойде.

Последва доволно мърморене. Една от жените стана.

— Братко, може би всичко, което казваш, е вярно. Но защо да слушаме този човек, този благородник; един от кучите синове, за чието отпращане във вечната Тъма сме отдали живота си? Той не е от нас, показа го ясно. Но ние сме готови да приемем златото му. Какъв е залогът му? Какъв е залогът на господаря му? И, братко, не искам красиви приказки. Искам отговори.

— Ще разберете, когато му дойде времето — изръмжа Мейлбранч. — Дотогава нямате право да ме питате какво искам и какво правя.

— Млъкнете! — сряза го дебелият „жрец“ и долових властна сила в тона му. — Никога повече не се обръщайте към никого от нас с такъв тон, иначе ще познаете нашия гняв. Тя има пълното право да говори каквото пожелае. Длъжен съм да ви напомня, че сестрата е права. Ние сме се посветили на това да свалим вас и всичко, което представлявате сега. Господарят ви ни помага, за да му помогнем да свали Властта на Десетимата. Дотук — много добре. Но ние не сме глупци и знаем, че намерението му е да върне старото време и старите порядки и да седне на трона като крал на цяла Нуманция. Това може и да стане, но може и да не стане. Дотук Так позволи да действаме заедно. Но дори за миг не си помисляйте, че сме ваши слуги. Ако вашият господар се отрече от обещанията си да създаде общество на равни, да разпредели земите, златото и жените на богатите свине на Дара между нас… войната ни може да продължи вечно.

— Войната ни може да продължи, докато Колелото се задави с труповете на онези, които не следват Так, и вашият като нищо може да се окаже един от тях! — високо продължи той. — Знайте, сър, и не забравяйте, както не бива да забравя и вашият господар, че нашият съюз е само временен и може да бъде разбит само с една дума или от един сън, изпратен от Так, който и в този миг седи на границата на Отвъдното и наблюдава всичко, което казваме и вършим.

Бяхме чули предостатъчно. Върнахме се крадешком в тъмното. Дръпнах лоста, шлюзът се надигна и излязохме под ясното нощно небе.

Двамата с Кутулу не обелихме и дума — този огромен заговор, прострял се от Кальо до Пограничните земи и до самия Никиас, ни беше потресъл. Ясновидецът Тенедос трябваше на всяка цена да разбере какво става и да вземе решение как да се спре този ужас.

Тръгнахме бързо по тясната уличка, все още притеснени, че може да има външни постове. Не можех да повярвам на наглостта на товиетите да проведат такова събрание само с един пазач, но скоро разбрах, че искрено вярват, че нощта е тяхна, и се чувстват удобно под нейния покров. Бяхме стигнали до средата на уличката, когато земята под краката ни се разтърси и чух глух тътен под недрата й. Трус! Но реката си течеше спокойна и нито една от сградите не се поклащаше.

Улицата започна да се преобръща, каменните плочи да се откъртват и да падат, надигна се и запълзя вълна, все едно че някаква огромна, все още невидима къртица ровеше тунела си към нас и се движеше по-бързо от бягащ човек, по-бързо от препускащ в тръс кон!

Побягнахме с всички сили извън пресечката и излязохме на широката улица.

Но тя не беше убежище. Невидимият копач връхлиташе бясно към нас, а после уличните камъни заваляха като дъжд и от земята се надигна тъмна, лъснала от слуз чудовищна фигура.

Демонът, червеят, къртицата, слузестият плужек — каквото беше — нададе пронизителен писък; устата в средата на туловището зейна да ни погълне и от нея като змии изпълзяха дълги пипала.

Товиетите нямаха нужда от охрана.

Так беше поставил слугите си да ги пазят.